georgi_ganchev_gpk

Исково съдопроизводство по граждански дела[1]

 Автор: Гл. ас. Георги Ганчев
Executive M.B.L.-HSG[2]

  1. Идеята за нов Граждански процесуален кодекс (ГПК)[3] се свързва с идеята за реформиране на съдебното производство по граждански дела в съответствие с промените в развитието на обществото. Предходният процесуален закон е приет през далечната 1952 г. и в него са извършени многобройни редакции и промени, като е възприет подход, че е по удачно приемането на нов ГПК вместо извършването на поредно изменение, допълнение или обикновена корекция на съществуващия. По този начин проектозаконът[4], а след приемането му от законодателния орган – процесуалния закон, ще може да бъде изцяло съобразен с въведените с Конституцията на Република България[5] от 1991г. процесуални принципи и нова структура на съдебната система. Същевременно, налице е нарастващо недоверие в обществеността у нас от неефективното и тромаво правосъдие, което като цяло се споделя и от институциите на Европейския съюз. Наред с това, се поражда необходимост от приобщаване и хармонизиране със съвременното европейско законодателство, свързано и с приемането ни за пълноправен член на Европейския съюз. Както е изтъкнато и в Проекта към новия ГПК целта е достигането до „съвременното, хармонизирано с европейските изисквания и добри практики разбиране за ролята и задачите на гражданското съдопроизводство.[6] Независимо от всичко, отчитайки приемствеността и достойнствата на съществуващото дълги години процесуално законодателство, новият ГПК запазва досегашната структура на отменения закон, както и възпроизвежда непроменената, или незначително допълнена и/или коригирана, редакция на много от съществуващите в него разпоредби.

1.2. Наличието на правен спор между граждаскоправни субекти е необходима предпоставка, за да се достигне и развие исков процес. В гражданският оборот всяко физическо и юридическо лице влиза в множество правоотношения. Лицата сключват помежду си различни видове облигационни договори, свързани самостоятелно или в комбинация с обмен на парични средства, движими или недвижими вещи (заем, наем, дарение, покупко-продажба), включително възникват различни вещноправни казуси и въпроси, предоставя се работна сила (посредством трудов договор) с разнообразна трудовоправна проблематика, пораждат се семейни (развод) или наследствени правоотношения (при смърт), всички заедно в своята съвкупност, както и много други, които са нормативно регламентирани от законодателя. Във връзка с тези материални правоотношения между страните често възникват по-елементарни или много сложни фактически и правни спорове, които е необходимо да се уредят.

1.3. Задачата на Гражданският процес е именно така възникналия правен спор между страните във връзка с техните материални правоотношения, да бъде разрешен от трето независимо лице, каквото в случая се явява съдията в частност и независимата съдебна система, като със сезирането на съда възникват комплексни и често сложни процесуални правоотношения. Всъщност, всяка от двете страни по един правен спор може да вземе инициативата да сезира съда с него, като по този начин постави началото наисковото производство. С оглед на предходното, заслужава да се отбележи въведената изрична нормативна уредба на осъществяван от гражданските съдилища косвен контрол върху законосъобразността на административните актове, когато последните са от значение за изхода на едно гражданско дело.

1.4. Следва да обърнем внимание, че съдът разрешава именно правни спорове, а не – такива, които нямат това качество (например, споровете в една двойка или семейство, дали да отидат на кино, театър, опера или не, дали да закупят определена движима или недвижима вещ и т.н.), като с постановяване на съдебното решение се придава качеството на безспорност и установеност в отношенията между страните. Това се постига посредством т.нар. сила на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, чрез която, от една страна, се установяват действителните права и задължения на страните по спора, а от друга, същите се задължават да съобразят занапред своето фактическо и правно поведение с така установеното от съда.

  1. Нашият Граждански процес се гради върху някой основни принципи[7], като първичната нормативна уредба се съдържа в основополагащия нормативен акт у нас Конституцията на Република България[8]. Съгласно принципа на законността, „съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите[9]. В съответствие с принципа на диспозитивното началозапочването на едно гражданско дело става по волята и инициативата на заинтересованото лице, а не служебно от съда. В този смисъл, от търсещото защита лице зависи предмета на повдигнатия спор и обемът на дължимата защита, като съда е задължен да даде защита, само докато такава действително се търси. Служебното начало се свързва с извършването на необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото, съчетано със съдействието, което съда оказва на страните, за неговото фактическо и правно изясняване. Следва да обърнем внимание, че с оглед принципа на състезателното начало, много е важно активното участие на всяка от страните в производството, за да може да се възползва от предоставените и от законаравни права и възможности за защита и установяване на истината. Самото разглеждане на делото се извършва при условията на публичност и непосредственост, като решаващия съдия постановява съдебното решение по свое собствено вътрешно убеждение. С настоящия ГПК се въведи и нов, специфичен за исковото съдопроизводство принцип т.нар. концентрационно начало, което се администрира от съда, като се изразява в преклудиране на възможността за нови фактически твърдения и доказателствени искания на страните на определен стадий от първоинстанционното производство. Преценката на решаващия орган е въз основа на критерии за нововъзникнали и новоузнати факти, като преклудиращият момент се свързва с изтичането на срока, в който страната е имала възможност или е била длъжна да извърши съответното съдопроизводствено действие.

2.1. Въз основа на установените в КРБ основни начала, нашето гражданско съдопроизводство е изградено на принципа на триинстанционното разглеждане на делата от съдилищата.[10] Определянето на компетентният съд по едно гражданско дело се извършва съобразно правилата за различнитевидове подсъдност.[11] Разпределението правосъдните функции по едно и също дело между различните по степен съдилища се определя от правилата на т.нар. функционална подсъдност. Първоинстанционните съдилища са районен (РС) и окръжен съд (ОС)[12], като разглеждането на спора пред тях представлява гръбнака на новата процесуална уредба. Техните решения подлежат на въззивно (второинстанционно) обжалване пред съответнияокръжен за РС, респективно апелативен съд (АС) за актовете на ОС. На върха на пирамидата е Върховният касационен съд (ВКС)[13], който винаги етрета инстанция и пред него подлежат на обжалване въззивните решения на ОС и АС. Разглеждането на делата от първоинстанционните съдилища се извършва от един съдия, докато при обжалване на съдебното решение – въззивния съд и ВКС правораздават в съдебен състав от трима съдии.

2.2. Въз основа на правилата за родовата подсъдност се определя компетентния първоинстанционен съд по делата. Основен е районният съд, докато на окръжен съд като първа инстанция са подсъдни дела по силата на изрична разпоредба на закона. Обикновено критерият за посоченото разграничение е свързан с предмета на делото (по принцип, но не – винаги, по-леките спорове са подсъдни на районен съд), или с цената на иска – споровете над 25 000 лева се разглеждат от ОС, а под тази сума от РС, като при исковете за собственост и други вещни права върху имот границата е 50 000 лева.Общата местна подсъдност се определя в зависимост от постоянният адрес[14] или седалището на ответника, тъй като не може да се презумира негова вина за започване на процеса. В много случаи, законът е установилособена местна подсъдност, с оглед предмета на спора (напр.: подсъдност по местонахождението на недвижим имот по исковете за вещни права и за защита на нарушено владение, по местооткриване на наследството при иск за наследство, или по местоизвършване на деянието при непозволено увреждане и др.) или в зависимост от страните, включително е възможно в улеснение на ищеца по неговия постоянен адрес (при искове за издръжка). Разбира се, съществуват и многобройни изключения от общите правила във връзка с родово и местно компетентния съд по едно или друго гражданско дело, включително допълнителни критерии, което предполага във всеки конкретен случай да се търси компетентен съвет от професионалист.

2.3. Бихме желали да обърнем специално внимание на възможността за оказване на правна помощ[15] на социално слаби и затруднени лица, която включва освобождаването от такси и разноски, както и за процесуална защита от адвокат по делото. Това е положително достижение на новия ГПК, като уредбата е съобразена с приетия Закон за правната помощ (ЗПрПом)[16], и е реално отражение на социалната функция на държавата и желанието на законодателя да се осигури възможност за пълноценна правна защита и съдействие по граждански дела на всяко нуждаещо се лице, при спазването на определени условия и изисквания. В този ред на мисли, следва да обърнем внимание, че нашето законодателство не съдържа изискване зазадължителна адвокатска защита (т.нар. адвокатска принуда). Същевременно, при приемането на ГПК отпадна първоначално заложеното изискване за задължително ползване на адвокатска помощ при изготвянето на съдебни книжа (приподписване от адвокат на исковата молба и подаваната въззивна жалба), като същото остана единствено за касационната жалба, предвид на повишените процесуални изисквания и сложност на нейното съдържание. По принцип, процесуалното ни законодателство с въведената строга дисциплина, от гледна точка на спазване на срокове и свързаното с тях преклудиране на права и възможности, предполагат участието на квалифицирани юристи и ползването на съответна професионална помощ от адвокат. За съжаление, къде поради незнание и недостатъчна правна култура, къде поради липса на средства или самонадеяност, мнозина подценяват съдебните производства, като предпочитат да разчитат на себе си, без да ползват квалифицирана помощ и съвет от професионалисти. В резултат, обикновено се достига до невъзможност да се защитят пълноценно правата и интересите, дори в случаите, в които такива определено са налице – напр., не са представени, включително своевременно, съответните доказателствени средства, въз основа на които решаващия състав да може да заключи, че са налице претендираните права или че изтъкнатите възражения са основателни.

  1. 1. Сезирането на съда и поставяне началото на исковия процес се извършва с подаване на искова молба[17]. Самата искова молба е сложен документ и следва да бъде изготвена само от юридически компетентно лице (най-често адвокат), което е професионалист в сферата на процесуалното представителство. Независимо, че често тя е с обем само от 2-4 страници, си има своята юридическа специфика, предвид на което не е желателно да се експериментира с художествена самодейност. Исковата молба, наред с другото свое съдържание, включва определени от закона реквизити. В исковата молба ищецът трябва да посочи съдържанието на правото, което претендира или отрича (петитум), както и фактическите обстоятелства, от които произтича това право (основание). До голяма степен, тя предначертава процеса и стратегическата линия на поведение на ищеца. Допуснати в нея грешки или пропуски, често не могат да бъдат поправени или отстранени в хода на процеса или пък е съпроводено със значителни трудности и затруднения. Сезираният съд извършва първоначална проверка за допустимост на иска и редовно упражняване на правото на иск на ищеца. При отрицателен резултат, ако искът е допустим, обикновено се дава срок за отстраняване на допуснатия пропуск или нередовност, докато при положителен, препис от ИМ, заедно с писмените доказателства към нея и приложенията, се изпращат на ответната страна.

3.2. Новия ГПК възстанови една съществуваща в нашето по-старо процесуално законодателство процедура, свързана с възможността за подаване на писмен отговор от ответника в едномесечен срок. По принцип, в него ответника следва да заяви дали признава иска (изцяло или частично) или не, да изтъкне всички свои възражения и оспорвания по повод на предявения иск – свързани, както с неговата допустимост, така и по съществото на спора, както и да предяви свои насрещни права и искания. С изтичане на срока за подаване на отговор се погасяват някой важни процесуални права и възможности за ответната страна. Становището на ответника по повод на предявения иск предопределя защитната линия на поведение, като значението му за ответната страна е съпоставимо със значимостта на исковата молба за ищеца, предвид на което не следва да бъде подценяван и изготвян на аматьорски начала, а да се обърне сериозно внимание, включително да се потърси квалифицирана професионална помощ.

3.3. Тук следва да обърнем особено внимание, че бездействието или неупражняването на права – т.нар. процесуални пропускания, се свързват с преклудирането на процесуални права и възможности, като често водят до неблагоприятни за съответната страна правни последици, включително до негативен краен защитно-санкционен акт по съществото на спора. Нещо повече, бездействието на всяка от страните по делото – не подаването на отговор от ответника или дезинтересирането на ищеца, могат да доведат до постановяването на т.нар. неприсъствено решение[18], което не подлежи на обжалване и има ефекта на решение по същество. В този смисъл, желанието на законодателят е страните в процеса, включително със служебно даваните указания от съда, да бъдат максимално стимулирани и привлечени, чрез своето активно процесуално поведение, да допринесат за пълното и всестранно изясняване на спора от фактическа и правна страна.

3.4. След като е сезиран с искова молба и след получаването на отговор от ответника, респективно изтичане на срока за това, съдът е длъжен да насрочиоткрито съдебно заседание за разглеждане на делото и да призове страните за него. Съдебните заседания се провеждат по принцип при условията на публичност и всяко лице може да ги посети свободно. Отделен е въпроса, че много от извършваните в съдебно заседание съдопроизводствени действия ще бъдат трудно разбираеми за неспециалиста, но същевременно, внимателното наблюдаване на случващото се в залата, съпроводено с професионални разяснения и съвети, е незаменима школа за всеки студент по право в горните курсове и новозавършил юрист. При настоящата процесуална уредба на исковото производство, законодателят е възложил именно на първоинстанционните съдилища основната тежест при извършването на процесуални действия от съда и страните във връзка с изясняване на фактическата и на правната страна на спора и неговото разрешаване.

3.5. В този ред на мисли, следва да отбележим, че една от основните задачи на реформата в гражданския процес беше свързана с материята, уреждащавръчването на призовки, съобщения и книжа, на страните и техните пълномощници. С оглед на многобройните случаи на злоупотреби и т.нар.процесуални шиканирания, процеса често се удължаваше неимоверно във времето, което определено затрудняваше достигането до ефективно и навременно правосъдие, а нерядко води и до колизия с правото на справедлив процес, съгласно международното законодателство. Ударението се постави върху уеднаквяване на режима за връчване от различните оправомощени длъжностни лица – на съда, пощите или общините, както и полагане на максимални усилия за лично връчване на страната, включително като са съобразени изискванията на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи[19], тъй като призоваването чрез друго лице не дава достатъчно гаранции за справедлив процес.

3.6. С исковата молба ищеца, а с отговора на исковата молба ответника, са длъжни да посочат своите доказателства за твърдените факти, да представят съответните писмени доказателства, както и всяка страна следва да направидоказателствени искания, чрез които ще се опита да попълни материалите по делото с релевантните доказателствени средства за разрешаване на правния спор. На практика, процесът на доказване[20] е сърцевината на провежданото исково производство, като наведените от страните фактически твърдения следва да бъдат доказани от тях с помощта на допустимите от закона, относими по спора и необходими за делото, доказателствени средства. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, всяка от страните е длъжна да докаже положителните твърдения, въз основа на които извлича благоприятни за себе си правни последици. В нашия граждански процес допустимите от закона доказателствени средства са – писмени доказателства, свидетелски показания, обяснения на страните, веществени доказателства и заключение на вещо лице. В този смисъл, следва да обърнем внимание, че законът предвижда ограничения в допустимостта на свидетелски показания в редица случаи – така например, принципно не е възможно чрез гласни доказателства да се установяват договори на стойност по-голяма от 5 000 лева. Това е и една от причините, поради които понякога за обикновения човек се разминават представите за справедливост и законност – възможно е да е бил предоставен заем в размер на 10 000 лева пред дузина свидетели, но ще бъде невъзможно доказването му в процеса.

3.7. Възможно е исковото производство да бъде инициирано от две или повече лица, както и да е насочено срещу повече от един ответник.[21] В тези случаи, сме изправени пред т.нар. другарство в процеса или още субективно съединяване на искове. Когато делата на другарите са тъждествени помежду си, сме изправени пред необходимо другарство[22], предвид на което решението по делото на всички другари следва да  бъде еднакво. Ако в делата на другарите съществува само сходство, то тогава те са обикновени другари[23], като с оглед на спецификите по конкретните спорове е възможно постановяването на различни съдебни решения по делата на другарите. Възможно е, също така, в едно исково производство да бъдат съединени две или повече искови претенции между едни и същи лица, при което се достига дообективно съединяване на искове.[24] Във всички тези хипотези сме изправени пред множество сложни процесуални правоотношения, които често водят до значителни усложнения в исковото производство, като могат да забавят значително достигането до крайния защитно-санкционен акт.

3.8. При спазване на съответните процесуални изисквания има възможност, посредством изменение на иска, да се промени първоначалния предмет. Така например, ищецът може да оттегли своята искова претенция или дори да сеоткаже от нея, а така също, двете страни могат да сключат съдебна спогодба, с помощта на която, и най-често чрез взаимни отстъпки, да уредят правоотношенията помежду си. По принцип, законодателят насърчава страните по делото към постигането на съдебна спогодба и приключване на спора именно по такъв начин (заплаща се държавна такса наполовина). Решаващият съдия е задължен да напъти страните към тази възможност, а самия закон приравнява сключената съдебна спогодба между страните на приключването на спора с влязло в сила решение по същество, като същата не подлежи на обжалване. Следва да отбележим, че в редица държави, една голяма част от гражданските дела завършват именно с постигането на съдебна спогодба между страните, което спестява значителни средства за всяка от тях, както и определено „разтоварва“ съществуващата съдебна система от големия брой дела. За съжаление, у нас, къде поради недостатъчната активност на пълномощниците на страните (адвокати), къде заради народностния манталитет, съдебните спогодби са все още незначителни като брой…

  1. С въвеждането на новия ГПК значителни промени претърпя и материята, свързана с обжалване на съдебните решения. Чрез обжалването се оказва контрол върху постановените съдебни актове на долустоящата инстанция, като се отстраняват пороци, свързани с опорочената воля на съда, довели до нищожност, недопустимост или неправилност на решението. Приетата през 1991 г. КРБ предвиди триинстанционно разглеждане на делата. Същевременно, досега възприетия режим не даваше удовлетворителни резултати. От една страна, обезсмисли се първоинстанционното разглеждане на делата, тъй като страните можеха да поправят своите грешки и пропуски пред въззивния съд почти неограничено. От друга страна, продължителността на делата във времето се увеличи значително, особено като се има предвид, че като по традиция, почти всички въззивни решения се обжалваха и пред най-висшата инстанция – Върховния касационен съд. На практика, върховната съдебна инстанция беше претрупана от дела, които изчакваха във времето да бъдат разгледани. Междувременно, предвид натовареността си, ВКС не можеше да изпълнява една от основните си конституционни функции – да „осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища[25], като същевременно понякога се превръщаше в източник на противоречива съдебна практика по аналогични казуси. Всичко това оказваше определено негативно отношение в обществото по отношение на авторитета и дейността на съдебната система – разбиране, което като цяло се споделяше и от нашите международни партньори. При режима на новия ГПК се въведе „промяна във функционалните характеристики на въззивната и касационната инстанции“.[26]

4.1. Всички първоинстанционни решения подлежат на въззивно обжалване[27]. По отношение актовете на районните съдилища, компетентиса окръжните съдилища (за Софийски районен съд – Софийски градски съд), към съдебно-териториалните райони на които те принадлежат, а спрямо решенията на окръжните съдилища като първа инстанция, жалбите се разглеждат от съответните апелативни съдилища. Независимо че втората инстанция запази характера си на такава по същество, новият процесуален закон въведи т.нар. ограничено въззивно обжалване (за разлика от съществуващото пълно въззивно обжалване по отменения ГПК). Това означава, че са допустими само доказателства за новоузнати и нововъзникнали факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция, както идоказателства, които не са допуснати и не са представени при първоначалното разглеждане на делото, тъй като са новооткрити или новосъздадени. Както виждаме, ограничението се отнася само до фактическите обстоятелства, но не и до доказателствените средства, чрез които е допустимо същите да се доказват. Именно затова вече обърнахме внимание, че ударението при разглеждането и решаването на гражданските дела по новия ГПК е пренесено върху първоинстанционните съдилища, тъй като страната трудно може да поправи пред въззивните съдилища своите предходни грешки, пропуски или откровено бездействие. Разбира се, ако е налице непълнота в доказателствения материал или спора е останал недоизяснен от фактическа или правна страна, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила (не е направен доклад по делото или същият е бил прекалено повърхностен и фрагментарен, не са дадени указания на страните, не са уважени доказателствени искания на страните, като не са допуснати релевантни доказателствени средства и т.н.), същите могат да бъдат отстранени пред въззивната инстанция, без да се прилагат посочените ограничения.

4.1.1. При обжалване на съдебното решение се запазва т.нар. забрана за влошаване положението на обжалващото лице (reformatio in peius). Същевременно, въведена е възможността за предявяване на насрещна въззивна, респективно касационна жалба, от насрещната страна в рамките на срока за отговор. Насрещната въззивна, съответно касационна жалба, позволяват на насрещната страна да разшири предмета на обжалване като включи и тази част на решението, която е неблагоприятна за нея. По този начин, и в съответствие с принципа на диспозитивността и равенството на страните, законодателят се стреми да препятства процесуалното шиканиране и безсмисленото обжалване “на всяка цена”.

4.1.2. Запазени са правомощията на въззивната инстанция, която извършва служебна проверка за валидност на постановеното решение, а по допустимостта на обжалвания първоинстанционен акт само в обжалваната част, докато при отмяна поради неправилност е ограничена до предметния обхват на подадената жалба, наведените с нея нарушения на процесуалните правила и обосноваността на фактическите констатации на долустоящия съд. Ако обжалваното съдебно решение е нищожно (тежки пороци, които водят до невалидност на акта на съда) или недопустимо (исковото производство е недопустимо или не е било надлежно упражнено правото на иск), въззивният съд трябва или да прекрати производството по делото, когато порока не може да бъде отстранен, или да върне делото на първата инстанция, за ново разглеждане и постановяване на акт по същество. Само ако обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, втората инстанция може да постановирешение по същество на делото. В този случай, въззивният съд никога не връща делото на долустоящия съд, като дори и при неговата неправилност и в зависимост от наличния порок, трябва да извърши съответните съдопроизводствени действия, чрез които да отстрани грешките на първоинстанционния съд, след което да постанови своя краен защитно-санкционен акт. Когато обжалваното решение е правилно, въззивният съд го потвърждава като мотивира своя акт по същество, включително може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд.

4.2. Постановените въззивни решения на окръжните и апелативните съдилища подлежат на касационно обжалване[28] пред Върховния касационен съд. Без да навлизаме подробно в предисторията, бихме желали да отбележим, че е достатъчно интересно и динамично развитието на касационното обжалване през последните петнадесетина години. С големите изменения от 1997 г. в отменения вече ГПК, касацията беше уредена като редовен способ за обжалване, част от въведеното триинстанционно производство. На касационно обжалване подлежат невлезли в сила съдебни актове на въззивните съдилища, като заинтересуваната страна има право да сезира самостоятелно висшата съдебна инстанция.

С приемането на новия ГПК касационното производство претърпя значителни промени в сравнение с досегашната уредба. От задължително то се превърна в една възможна фаза от развитието на процеса (някой го наричат „факултативно) – от недоволната от въззивното решение страна зависи сезирането на ВКС, но същевременно касационната инстанция е задължена да разгледа жалбата, само ако тя отговаря на изискванията за допустимост. По този начин, чрез селектиране на касационните жалби „конкретният интерес от защита се съчетава с обществения интерес за законосъобразно и справедливо решаване на делата[29]. В този смисъл, основна функция на Върховния касационен съд е да обезпечава еднаквото прилагане на закона и развитието на правото. Желанието на законодателят е касационното обжалване да бъде подчинено в по-голяма степен на обществения интерес от еднакво прилагане на закона и развитието на правото.

4.2.1. След промените от края на 2010г. на касационно обжалване подлежатсамо решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. Същевременно, допустимостта на касационното производство  е в зависимост от наличието на три предпоставки. Първата е обща – необходимо е в решението въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос[30], като тя се допълва от две специални предпоставки: 1) даденото разрешение е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или в отклонение от нея, както и ако съдебната практика не е единна, или 2) даденото разрешение да има значение за развитието на правото. В този смисъл, допустимостта на касационното производство не зависи от вероятната основателност на касационната жалба. Ако целта на въззивното производство е да бъдат поправени евентуалните пороци на първоинстанционното решение, токасационното производство има за цел по повод на конкретно дело да бъде осигурено еднаквото прилагане на материалния и процесуалния закон, както и развитието на правото.

4.2.2. Самата проверка за допустимост се извършва частично от въззивният съд, чието решение се обжалва, като същинската, задълбочена дейност, е възложена на състав на ВКС. Понастоящем някой считат, че тази уредба за „отсяване“ на жалбите никак не е удачна и следва да отпадне.[31]Същевременно други намират, включително и аз, че има възможност за усъвършенстване на производството, тъй като решаващия орган заседава в закрито заседание (без участието на страните и техните пълномощници). По този начин, в отклонение от принципа за публичност, страните в процеса не могат да вземат участие. За съжаление, като логичен резултат, при недопускане на касационната жалба до разглеждане по същество, понякога жалбоподателят остава с впечатление, за евентуална намеса на „външни“ сили или за (без)действия, които са извън рамките на закона. Именно затова, една от настойчивите препоръки при бъдещи изменения и допълнения на закона е да се предвиди, че допустимостта на касационната жалба се разглежда в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Възможността за участие на двете страни по спора и провеждането на публично, открито съдебно заседание, определено би способствало за утвърждаване авторитета на най-висшата съдебна инстанция, както и би спомогнало за така необходимото повишаване доверието на обществото към дейността на ВКС и съдебната власт изобщо…

4.2.3. Следва да обърнем внимание, че през първите две години от действието на тази уредба, допустимостта на касационното производство се преодоляваше трудно, като до разглеждане на касационната жалба по същество се достигаше в наистина много редки случаи. В интерес на истината, често причината за това беше, че голяма част от адвокатите трудно се пренастроиха към новите изисквания, като в редица случаи самата касационна жалба не отговаряше в пълнота на нормативната уредба и не съдържаше ясно обособени необходимите реквизити и предпоставки, които да обуславят нейната допустимост. Съчетано с по-голямата строгост на върховните съдии, така изградената „филтърна“ система трудно допускаше едно дело до разглеждане по същество пред най-висшата съдебна инстанция. Постепенно ситуацията се нормализира, а след решение на Конституционния съд (КС)[32], както и приети тълкувателни актове на ВКС[33], с които на практика се конкретизираха изискванията към касационната жалба и дейността на върховната съдебна инстанция, чувствително се увеличиха делата, които се допускат до разглеждане по същество за основателност, с оглед на изтъкнатите в тях пороци на обжалвания въззивен акт.

4.2.4. Разглеждането на допуснатата касационна жалба по същество се извършва в открито съдебно заседание с призоваване на страните. По принцип ВКС, в съответствие с принципа на диспозитивното начало, е обвързан от предметния обхват на подадената жалба. Независимо от това, с тълкувателно решение (ТР)[34] се прие, че за нищожността и недопустимостта на въззивното решение ВКС е длъжен да следи служебно, при това още в производството по допускане на касационното обжалване. В такъв случай, ВКС постъпва аналогично на въззивния съд, като в зависимост от конкретния порок, довел до нищожност или недопустимост, следва да върне делото на долната инстанция (а може дори и на първоинстанционния съд) или да прекрати производството. Постановяването на решение от ВКС се свързва, от една страна, с произнасяне по отношение порочността на въззивното решение, а от друга, с конституционната му функция за уеднаквяване на съдебната практика. Именно затова, при наличието на противоречива или неправилна съдебна практика, ВКС следва да вземе становище по въпроса, като посочи и коя практика смята за правилна или е неправилна, респективно е неприложима към спора. Когато обжалваното решение е неправилно ВКС връща делото на въззивния съд, само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, докато във всички останали случаи го решава по същество.

  1. Постановяването на съдебно решение (СР)[35] от сезирания съд, представлява крайния защитно-санкционен акт по съществото на спора, с който съда се произнася по претендираното, респективно отричано, право, т.е с решението ще се даде защита на правоимащата страна, съответно то ще яви като санкция за правонарушителя. По принцип, съда следва да се произнесе в инструктивен едномесечен срок след деня на заседанието, в което е приключило разглеждането на делото и същото е обявено за решаване.[36]

5.1. Решаващият орган, при който е приключило разглеждането на делото „основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона“.[37] Именно решаването на делото по вътрешно убеждение на съда, понякога води до постановяването напротиворечиви съдебни решения по аналогични казуси – възможно е съдията или съдебните състави по различен начин да са преценили тежестта на доказателствата по делото и изтъкнатите доводи на страните. Друг път обаче, това се дължи на разликата в извършените съдопроизводствени действия по делото, включително на представения и събран доказателствен материал, т.е. някоя от страните, най-често чрез своите процесуални представители и адвокати, е била по-активна, по-опитна или квалифицирана, или познава и си служи по умело със закона и предоставените от него възможности.

5.2. Отличителното на всички видове съдебни решения е, че когато те влязат в сила, най-често като се изчерпи инстанционния способ за контрол, имат за своя държавно-правна последица т.нар. сила на пресъдено нещо. В допълнение, решенията по уважени осъдителни искове имат и изпълнителна сила, благодарение на която съответното заинтересовано лице би могло да се снабди с изпълнителен лист и при липса на доброволно изпълнение от страна на длъжника, да пристъпи към принудително изпълнение чрез съществуващите държавни и частни съдебни изпълнители. Когато се уважават искове с предявени потестативни права, то съдебните решения имат и т.нар.конститутивно действие, чрез което правната промяна настъпва по силата на решението – постановен е развод или делба.

  1. Вместо послеслов, ми се иска да отбележа, че понастоящем голяма част от гражданските дела се разглеждат в срокове, които отговарят напълно на понятията за бърз и справедлив процес. По мои наблюдения, в голяма част от съдилищата у нас до съдебно решение по съществото на спора по повечето граждански дела на първа инстанция се достига в рамките на около година, а разглеждането им на втора инстанция изисква още между 6 и 12 месеца. Единствено в софийските съдилища, предвид на изключителната им натовареност, сроковете обикновено са по-дълги с около половин до една година. По отношение на качеството на постановяваните от съдилищата актове, мисля че се върви в правилна посока.[38] Уеднаквяването на практиката и постановяването на непротиворечиви съдебни решения – с водещата роля на ВКС, не само ще способстват за разбираемостта и предсказуемостта на извършваната сложна и многофункционална дейност, но и ще издигнат доверието и авторитета на нашата съдебна система, което би довело до положителен отклик в обществото у нас, както и в нашите партньори в Европейския съюз.

[1] Настоящата статия има за цел да поднесе на читателя основни, базови правни познания, които всеки един гражданин би трябвало да притежава във връзка с изградената и съществуваща в страната съдебна система за защита на нашите законни права и интереси по искови граждански дела. Постарал съм се, на един, надявам се, много достъпен и разбираем юридически език, да поднеса необходимите минимални знания. Посочил съм под линия, най-важната литература от последните години по повдигнатите в статията въпроси, свързани с гражданското съдопроизводство у нас, включително с бегъл авторски коментар по някой проблеми;

[2] Авторът е завършил Юридическия факултет към СУ „Св. Климент Охридски“, както е и носител на академичната степен EMBL-HSG (Executive Master of European and InternationalBusiness Law) от авторитетния Университет в Санкт Галлен, Швейцария. Специализирал е в редица държави – Австрия, Германия, Лихтенщайн, Люксембург, САЩ, Швейцария, включително с престижни стипендии на Австрийското федерално министерство на образованието, Фондация „Кацарови“ (Швейцария), участвал е в известни форуми (Алпбах, Австрия). Понастоящем е преподавател по Гражданско процесуално право в ЮФ към ПУ „Паисий Хилендарски“, арбитър в European Court of Arbitration (Austrian Chapter),както и активно практикуващ адвокат. Има публикации в престижни наши и чужди професионални издания и списания;

[3] Граждански процесуален кодекс (В сила от 01.03.2008 г., Обн. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.50 от 30 Май 2008г., изм. ДВ. бр.63 от 15 Юли 2008г., изм. ДВ. бр.69 от 5 Август 2008г., изм. ДВ. бр.12 от 13 Февруари 2009г., изм. ДВ. бр.19 от 13 Март 2009г., изм. ДВ. бр.32 от 28 Април 2009г., изм. ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.47 от 23 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.82 от 16 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.13 от 16 Февруари 2010г., изм. ДВ. бр.100 от 21 Декември 2010г., изм. ДВ. бр.5 от 14 Януари 2011г., изм. ДВ. бр.45 от 15 Юни 2012г.);

[4] Проектът за нов ГПК е изготвен в рамките на Туининг проект по Програма ФАР на Европейската комисия “Реформа на гражданския процес” BG/03/IB/JH/01-A с партньори Министерството на правосъдието на Република България и австрийският Център за правна компетентност;

[5] Конституция на Република България – КРБ (В сила от 13.07.1991 г., Обн. ДВ. бр.56 от 13 Юли 1991г., изм. ДВ. бр.85 от 26 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.18 от 25 Февруари 2005г., изм. ДВ. бр.27 от 31 Март 2006г., изм. ДВ. бр.78 от 26 Септември 2006г., изм. ДВ. бр.12 от 6 Февруари 2007г.);

[6] Виж Мотиви към проект на Граждански процесуален кодекс (602-01-38/11.05.2006);

[7] Гл. II, чл.чл. 5-13;

[8] Виж чл.чл. 56, 121, 122, 124 КРБ.

[9] Чл. 5;

[10] Виж повече в Чернев С., Инстанционността в гражданското съдопроизводство на Република България, Софи-Р, 2006г;

[11] Гл. XII, чл.чл. 103-123;

[12] За град София аналогични на окръжен съд функции изпълнява Софийски градски съд;

[13] Виж чл. 124 КРБ. Същевременно, съгласно чл. 125, ал. 1 КРБ „Върховният административен съд осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване“;

[14] По-старото законодателство у нас свързваше подсъдността с „местожителството“ на едно лице. В по-ново време, с настъпилите обществено-политически промени и административна регистрация на лицата, този термин отпадна, като понастоящем съществуват понятията – „постоянен“ и „настоящ“ адрес, както и разпознаваемото в международното законодателство (но също и у нас) „обичайно местопребиваване“;

[15] Гл. Х, чл. 94-99;

[16] Закон за правната помощ (В сила от 01.01.2006 г., Обн. ДВ. бр.79 от 4 Октомври 2005г., изм. ДВ. бр.105 от 29 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.17 от 24 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.32 от 27 Април 2010г., изм. ДВ. бр.97 от 10 Декември 2010г., изм. ДВ. бр.99 от 17 Декември 2010г., изм. ДВ. бр.9 от 28 Януари 2011г., изм. ДВ. бр.82 от 21 Октомври 2011г., изм. ДВ. бр.99 от 16 Декември 2011г.);

[17] Гл. ХIII, раздел I, чл. 124 – 133.

[18] Чл. 238-240;

[19] Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 1992 г. В сила за Република България от 7 септември 1992 г.) Допълнена с Протокол № 2 от 06.05.1963 г., изменена с Протокол № 3 от 06.05.1963 г., Протокол № 5 от 20.01.1966 г., Протокол № 8 от 19.03.1985 г., Обн. ДВ. бр.80 от 2 Октомври 1992г., изм. ДВ. бр.137 от 20 Ноември 1998г., попр. ДВ. бр.97 от 9 Ноември 1999г., изм. ДВ. бр.38 от 21 Май 2010г.);

[20] Глава XIV, чл.чл. 153-209;

[21] Предявяване на иск от две или повече пострадали лица от един и същ деликт или срещу двама или повече деликвенти във връзка с нанесени вреди;

[22] Съпрузите по дело с предмет, имот в режим на съпружеска имуществена общност;

[23] По дело водено от пострадало лице срещу деликвента и застрахователя, последните са обикновени другари, като обикновено не могат да бъдат уважени исковите претенции срещу двамата;

[24] Претендира се едновременно главница по договор за заем и натрупалата се мораторна лихва за забава;

[25] Чл. 124 КРБ;

[26] Виж Иванова, Р., Пунев, Бл., Чернев, С., Коментар на новия Граждански процесуален кодекс, ИК „Труд и право“, 2008г., стр. 381;

[27] Гл. ХХ, чл.чл. 258-273;

[28] Гл. ХХII, чл. 280-295;

[29] Така Българско гражданско процесуално право, Сталев Ж., Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., Девето преработено и  допълнено издание, Сиела 2012г. , стр. 575;

[30] С Решение № 4 на КС от 2009г. – ДВ, бр. 47 от 2009г. разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК е обявена за противоконституционна в частта, изискваща „съществен“ материалноправен или процесуалноправен въпрос;

[31] Така Корнезов Л., Гражданско съдопроизводство, Т 1 Исков процес, Софи-Р, 2009г., стр. 826;

[32] Решение № 4 от 16 юни 2009 г. по Конституционно дело № 4 от 2009 Г. (Обн. ДВ. бр.47 от 23 Юни 2009г.);

[33] Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г., на ОСГТК на ВКС;

[34] Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ОСГТК на ВКС;

[35] Гл. ХVIII, чл.чл. 235 – 254;

[36] Неспазването не опорочава самия съдебен акт, но при натрупване на закъснения може да доведе до дисициплинарна отговорност за съответния съдия (радващо е, че този срок все повече се спазва, като повече закъснения има само в най-натоварените съдилища);

[37] Чл. 235, ал. 2;

[38] Следва да обърнем внимание, че някой съдилища са наистина много натоварени и определено имат нужда от допълнителни бройки за съдии или поне съдебни помощници, които да ги улеснят в извършваната от тях дейност;

Източник: nauka.bg

предишна статияКорени от отрицателни числа
Следваща статияШкола за средновековна фехтовка „Мотус”