България социализъм

Майките ни всичко умееха – едновременно шивачки, готвачки, лекарки и машинистки. Бащите ни до един бяха обучени – да воюват, да стоят училища и мостове, да пасат говеда, да орат поля. От пътя човек да хванеш, готов беше за олимпиада, ей така, без подготовка, Щанги, маратон, копие, все в един ден. И все световни рекорди. Дядо ми например спечелил два медала – сребро и злато, и двата от едно и също състезание. Точно така, троен скок. А бил тогава на шейсет години. Да покажа медалите, но дядо взел, че ги загубил. За него те бяха досадна дреболия.

Развили бяхме колония на Луната, купол на Марс. Всяко училище разполагаше с космодрум, всяко дете – със собствена ракета. За да завърши ученик първи клас, очакваше се от него да завърти пълна орбита около Земята. Какво да си в безтегловност ли? Велико чувство. Първите няколко пъти. После омръзва.

С вашето лего вие си строите замъчета. От нашите конструктори ние майсторяхме оръжие. Всяка сутрин в училище, още преди да си изпием чаша мляко, изпъвахме стройни редици, вадехме калашниците от чантите и започвахме – заглобявай и сглобявай за под половин минута време. Нивята ни бяха чудно плодовити – ягодите като ябълките, ябълките колкото пъпеши. Пъпешите като коли. А колите ни –танкове. Денем слънцето така ги напичаше, че нощем светеха като милион геройски слънца. И нямаше да има заник на нашата Родина.

Догдето един ден слънцето не взе, че залезе. Да, аз всичко помня. Бях голям вече. Земята се разтресе, небесата помръкнаха и нищо не остана същото. Дойде зимата и се проточи с години. Опашки за хляб и мляко – с дни. Развързвай кучетата. Изхвърляй котките. Откъде пари за домашни любимци? Деца и старци, един по един взеха да чезнат от опашките – отмъкваха ги дивите глутници, разкъсваха ги на парчета. Накрая и нашия ред дойде да залеем улиците – наместо майки, бащи, сестри и братя, навред се плисна безлика сбирщина.

Ние по това време живеехме с дядо. Да, олимпийският медалист. Той беше също и учител по история, та успя някак да си запази работата. Но татко го съкратиха. И каза татко – давайте да се махаме. Вдигнаха ме от сън една нощ, връчиха ми празен сак и рекоха, само вещи от първа необходимост. Оставяй калашника, оставяй лимонките, само дрехи и обувки. Пред блока тълпата беснееше, псетата виеха, та се провряхме скришно през един тунел под земята, до космодрума в училище.

Дядо ме пое на ръце, целуна ме по челото, пък ме закопча в креслото на ракетата. Един ден, казах му, ще дойда да си те взема. Мама заброи на обратно: десет, девет, осем. Татко натисна копчето и двигателите изреваха. Ракетата се затресе, полетя. Отгоре, отвисоко, видях много други ракети как бягат, двигателите им – като цъфнали божури в тъмата.

Не знаете, значи, както е то, божурът. Добре де, а с какви цветя си свивате венците? С какви цветя празнувате 24 май? Денят на славянската писменост. Славянската… А, б, в…

Да, сега, като погледна назад, струва ми се, че английския така го научих – с лъготене. Но на мен лъжите май винаги са ми били по-сладки от истината.

Откъс: “Щъркелите и планината” на Мирослав Пенков