151111143135_1_900x600

Теория за големия взрив

Гръцкият философ Емпедокъл (495 – 435 г. пр. Хр.) от Акрага в Сицилия в съчинението си „Върху природата” описва това, което сам нарича „космически кръговрат”. Цялото съдържание на Вселената някога е било събрано в хомогенна сфера. Впоследствие то се разлетяло на всички страни, отнесено от вихрушка, и постепенно достигнало до формите на Вселената, в която живеем. В края на краищата всичко ще тръгне в обратната посока и отново ще се свие в огромна сфера, за да се разпръсне отново в един процес, който се повтаря до безкрайност.

Безкрайност на Вселената

Съгласно Анаксимандър (610 – 540 г. пр. Хр.), гръцки философ, живял в Милет (в днешна Турция), Вселената е безкрайна и включва нашия собствен свят и безброй други подобни на него.

Безкрайност на времето

Същият философ описва безкрайността като процес на непрекъснато съзидание и рушене на Вселената, вярвайки в безконечността на времето.

Безкрайност на материята

Отначало нашата Вселена е била възприемана като заемаща ограничено пространство със Земята в центъра (или на дъното) и звезди, обикалящи по затворени орбити по границите му. Анаксагор от Клазомена (500 – 429 г. пр. Хр.), гръцки философ, работил в Атина, развива теорията, според която нещата са безбройни, което означава, че Вселената няма граници.

E = m.c2

Обединението на тези два фундаментални принципа се съдържа в равенството E = m.c2 (енергията е равна на масата по квадрата на скоростта на светлината). Откритието е направено през 1907 г. от Алберт Айнщайн, бащата на теорията на относителността

Запазване на материята

Принципът, според който материята не може да бъде създадена или унищожена, е въведен за пръв път от гръцкия философ Емпедокъл от Акрага в Сицилия. В своето съчинение „Върху природата” (V в. пр. Хр.), където въвежда естествения подбор и „Теорията за големия взрив”, той постулира, че всичко във Вселената е вечно, че раждането и смъртта са само думи, които ние използваме, за да опишем преобразуването на нерушимата материя. Този принцип е приет веднага от създателите на теорията за атомния строеж, включително и от Демокрит. Те разбират, че всичко, възприемано като осезаема материя (като камъните и езерата), в действителност е струпване на невъобразимо малки частички, които, движейки се, създават илюзията за обем и вещественост. Така те развиват една по-прецизна версия на принципа за запазване на материята, а именно, че тези частички са вечните (а не непрекъснатата материя, която ние наблюдаваме) и че те не се раждат, нито умират. В по-късни времена последователите на Теорията за големия взрив изтъкват принципа за запазване на материята срещу Теорията за равновесието, в която се предполага непрекъснато образуване на нова материя.

Запазване на енергията

Подобно твърдение, но за енергията – че тя не може да бъде създадена или унищожена – е възприето едва след като сър Исак Нютон (1642-1727) го дава на света в своята „Philosopiae Naturalis Principia Mathematica” през 1687 г. В ръцете на неговите последователи този принцип е превърнат в крайъгълен камък на физиката.

Отричане на причинността

Дискретността на времето е използвана по-късно с цел отричане на днешната представа за действителна причинно-следствена връзка, базирана на представата за непрекъснат ход на времето. Според Абу Ишак ал-Назам – арабски теоретик на Исляма, живял през IX в. – Вселената във всеки отделен момент се преподрежда от Бог чрез непрекъсната промяна на положението на атомите. Според него и неговите последователи от сунистката школ природните закони, открити от науката, са просто навиците на Бог при преподреждането. Чудесата възникват тогава, когато Бог се отклони от навиците си и създава явления, които не са в съответствие с тези „научни закони”. Дискредитирането на времето и отказът от причинно-следствена връзка са тясно свързани с квантовата физика.

Дискретност на времето

Ние възприемаме времето като нещо непрекъснато, но точно както филмите са съставени от хиляди отделни статични кадри, някои хора са склонни да си представят, че времето е безкрайна поредица от отделни атоми и че движението се състои от миниатюрни стъпки, които могат да се възприемат само като непрекъснато движение. Този възглед е възприет за пръв път от философите от индийската религиозна секта Джайна в Северна Индия някъде около 200 г. след Хр. Според тяхната концепция един атом време е точка без размери, но същевременно той заема временен интервал, равен на минималната единица за време – точно както отделният филмов кадър не заема сам по себе си време, но успява да представи времеви интервал, когато бъде прожектиран.