South_slavs

– България
– Сърбия и Хърватия

V-VII в.
Южните славяни, които се заселват в Мизия, Тракия, Македония, Гърция, Далмация и Истрия, от своя страна се делят на многобройни племена, от които по-късно се оформят държавите на българи, сърби и хървати. Те дават своя принос за ликвидирането на робовладелческата обществена система въз Византийската империя. Посредством своите общини, както и в резултат от промените, които носят със себе си, подпомагат устанозяването на новите феодални отношения.

Краят на V — началото на VI в.
От север и североизток славянските племена славини и анти започват да нахлуват в Балканския полуостров и да вършат нападения над Византийската империя, като достигат близо до Константинопол, а на юг до Пелопонес (Гърция) и о. Крит.

БЪЛГАРИЯ (VII—XI в.)
Краят на VI—VII в.
На Балканския полуостров се заселват трите групи южни славяни — българска, сърбохърватска и словенска. Българската група заема трите географски области Мизия (дн. Северна България), Тракия и Македония, част от Албания и от земите в Северна, Средна и Южна Гърция. Част от българските славяни и след заселването продължават да живеят в областта между Дунав и Карпатите (старата провинция Дакия). През втората половина на VII в. осем славянски племена от българската група в Мизия и в Дакия се обединяват в племенен съюз за борба срещу Византия.

632 г.
Образуван е прабългарският военноплеменен съюз „Велика България” начело с прабългарския хан Кубрат (неизв. — ок. 650 г.) хан от рода Дуло, вожд на уногондурите. Прабългарският военноплеменен съюз укрепва своите позиции и получава международно признание. През 635 г. хан Кубрат склюператор Ираклий, от когото е почетен със сан патриций. След смъртта на хан Кубрат съюзът се разпада.

680 г.
Поход на византийския император Константин IV Погонат срещу аспаруховите българи и осемте славянски -племена. Аспарух разбива византийските войски, преминава Дунав и се настанява в областта от дн. Шумен и Преслав до Черно море и от Стара планина до Дунав.

680 — ок. 700 г.
Хан Аспарух, син на Кубрат — първи български хан. След разпадането на Велика България с част от прабългарските племена стига до устието на р. Дунав.

681 г.
Византийският император Константин IV Погонат сключва мирен договор с хан Аспарух. Мирът от лятото на 681 г. урежда отношенията с Византия и е първото международно признание на българската държава. Първоначални граници: Черно море, Стара планина и р. Тимок; на север са включени някои земи отвъд Дунав. Столица на държавата е Плиска. Създаването на българската държава е едно от най-забележителните събития не само в българската история, но и в историята на Европейския югоизток пред средновековната епоха. България е първата славянска държава, която се утвърждава и просъществува въпреки натиска на най-мощната политическа и военна сила през Ранното средновековие — Византийската империя.

700—721 г.
Управление на хал Тервел. Българската държава укрепва и увеличава своята мощ. Присъединена е част от дн. Южна България. Хан Тервел подпомага сваления византийски император Юстиниан II да заеме отново престола (705 г.) Императорът отстъпва на България областта Загора и дава на българския владетел титлата кесар — най-високата титла след императорската във Византия. Като се възползува от слабостите на византийската империя хан Тервел нахлува през 711 и 716 г. с войската си в Тракия и достига до Цариград. През 717—718 г. по време на продължителната арабска обсада на Цариград българите оказват помощ на византийците, разгромяват арабите, като спасяват Югоизточна Европа от арабската инвазия. Тази победа изиграва важна роля за укрепването на авторитета на младата българска държава.

721—738 г.
Упрвление на Кормесий (Кормисош).

738—753/4 г.
Управление на Севар.

753/4—760 г.
Управление на Винех.

760—763 г.
Управление на Телец.

763—766 г.
Управление на Сабин

766 г.
40-дневно управление на Умар.

766—767 г.
Управление на Токту.

767—768 г.
Управление на Паган.

768—777 г.
Управление на Телериг. Вътрешно стабилизиране на българската държава.

777-803 г.
Управление на Кардам. Укрепва ханската власт. В битка край крепостта Маркела българите разбиват войската на императора Константин VI. По силата на сключения след това договор империята се задължава да изплаща ежегоден данък на българската държава.

803—814 г.
Управление на Крум, наследник на Кардам. През. 805 г. след разгрома на Аварския хаганат, хан Крум освобождава славяните от Долна Панония и Трансилвания и включва част от земите им в пределите на България. В ръцете на българите попадат богати солни и железни рудници в Трансилвания и Карпатската област. По време на управлението на хан Крум се засилва имуществената и социалната диференция сред българското общество и започва постепенно да се формира феодалното общество. Хан Крум въвежда по-централизирано административно устройство на държавата; издава първите писмени закони.

812-813 г.
Хан Крум превзема Месемврия (812 г.) и Одрин (813 г.), след което стига до стените на Цариград.

814—831 г.
Управление на Омуртаг. Завършва процесът на централизация в управлението на държавата. Населението се обединява в едно политическо цяло. През 815 г. между България и Византия е сключен 30-годишен мирен договор. Първи дипломатически контакт между Българската и Франкската държава на Людовик Благочестиви (824—825 г.). Омуртаг разделя държавата на нови административни области — комитати, начело на които стоят „комес”. Развива активна строителна дейност в столицата Плиска, в Преслав и в други градове. От неговото управление са запазени редица надписи: Сюлейманкьойски, Чаталарски, Търновски и др. Хан Омуртаг води активна външна политика. Нараства международното значение на страната.

831—836 г.
Управление на Маламир.

836—852 г.
Управление на Пресиян, внук на Омуртаг. Поход на Пресиян към Солун и присъединяване на Родопите, Централна и Западна Македония и част от Беломорието (837—838 г.).

852—889 г.
Управление на княз Борис I, син на хан Пресиян. През 863 г. княз Борис I сключва съюз с Людовик Немски против Великоморавското кралство. През 864 г. сключва мир с Византия, покръства се и налага християнството за официална религия на държавата. Приемането на християнството допринася за утвърждаване на феодалните отношения, за подобряване на международното положение на българската държава и за о формянето на българскзта народност. Борис I извоюва независима българска църква, която разполага с автокефална форма на управление. Той приема прогонените от Великоморавия ученици на братята Кирил и Методий и създава предпоставките за превръщането на България в люлка на третата цивилизация в Европа — славянската, утвърдила се след римската и византийската. Единият от учениците— Климент работи в Охрид, където подготвя 3500 ученици, другият — Наум, действа в Плиска. Създадената в България книжнина прониква в другите славянски страни — Сърбия, Русия, както и във Влашко. Българската държава става пръв славянски книжовен център.

886 г.
Създадени са Преславското и Охридското просветни и книжовни средища. Представители на Преславското средище: Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др. Охридското средище е създадено от Климент Охридски, чиято дейност продължава Наум.

889—893 г.
Управление на Владимир — Расате. Опит за връщане на езическата религия.

IХ-Х в.
Формиране на българската народност като трайно изградена етническа общност с общ език, специфична материална и духовна култура и единно съзнание. В Мизия, Тракия и Македония е преодоляна племенната раздробеност; различията между славяни и прабългари изчезват; двете етнически групи се сливат в едно цяло с общ език, бит и култура. Затова спомагат освен образуването на българската държава през 681 г. покръстването и въвеждането на славянската писменост и просвета от кирилометодиевите ученици Климент и Наум. Двата просветни центъра Преслав и Охрид се превръщат в първостепенни фактори за развитието на бълггрската култура. Славянският език се налага в цялата страна. Съборът в Преслав (893 г.) решава славянският език да бъде превърнат в държавен език, а гръцкия — да бъде изоставен.

Краят на IX — началото на X в.
Окончателно е формирана българската народност. Името българи се утвърждава като общо название на всички, който принадлежат към българската народност.

893—927 г.
Управление на цар Симеон (864—927 г.) — български княз (893 г.) и цар (след 917—927 г.), син на княз Борис I, опитен политик и голям пълководец. Завършва Магнаурската школа в Цариград. Заради високата си култура и научните си занимания е наречен от съвременннците си „Нов Птолемей”. Продължава политиката на баща си за издигане и разширяване на българската държава. Разбива византийските войски при Одрин (894 г.), разгромява маджарите между Днепър и устието на Дунав (896 г.), нанася тежко поражение на византийците при Булгарофигон; осуетява замислената от Византия коалиция на печенеги, сърби и маджари и през 917 г. в Ахелойската битка разбива византийската войска. Два пъти стига до Цариград (913 и 923 г.) и превзема Одрин (914 и 923 г.); завладява Сърбия (924 г.). След победата при Ахелой си присвоява титлата „цар на българите и ромеите”, а българският архиепископ провъзгласява за патриарх. Българската държава е превърната в царство, а българската църква — в патриаршия. През управлението на Симеон Първата българска държава достига най-голяма мощ и териториално разширение. Водените от него войни съдействуват за политическото обединение на славяните. По негово време е прочутият „Златен век на българската култура” (подем на литературата, изкуството, архитектурата). Преместена е столицата на България от Плиска в Преслав, където работят книжовниците Йоан Екзарх, Константин Преславски и др. Сам Симеон се занимава с книжовна дейност. При подготовка за превземане на Цариград цар Симеон внезапно умира.

927—970 г.
Управление на цар Петър I, син на цар Симеон. През управлението на Петър I настъпва упадък на държавата, изостря се класовата борба, появява се богомилството (социално-религиозно учение и движение, което възниква в резултат на недоволството на селското население от феодалния гнет. То прониква и във Византия, Русия, Сърбия, Босна, Румъния, Сицилия, Северна Италия и Франция. Голямо е въздействието му върху италианските катари и френските албигойци). По времето на Петър I отпадат отвъд дунавските територии на България, влошават се отношенията с Византия и Киевската Рус.

927 г.
Сключен е 30-годишен мирен договор между България и Византия.

967 г.
Византийският император Никифор Фока организира неуспешен поход в Тракия. Той търси подкрепата от киевския княз Светослав, който срещу големи обещания скланя да нападне България.

968 г.
Първи поход на княз Светослав в българските земи. С 60-хилядна войска той се спуска с лодки по Днепър, навлиза в Черно море и дунавските устия. Българската войска е разбита; превзети са около 80 български крепости. Русите се настаняват в североизточните български земи.

969 г.
Втори поход на Светослав срещу България. Войските на киевския княз отново се появяват в Добруджа. След кръвопролитна битка руските войски превземат отново крепостта Преславен (в Румъния) и редица крепости в Добруджа. Пада и силно укрепения град на Дунав Дръстър.
За да спаси България, цар Борис II (968—971 г.) сключва съюз с княз Светослав. Борис II е признат за законен владетел на България, запазва царската си власт и остава да царува във Велики Преслав, а установилият се в Дръстър Светослав се обявява за върховен заповедник на военните сили в българската държава. По същество българо-руският съюз има антивизантийска насоченост.

971 г.
Византия започва усилени военни приготовления срещу създадения българо-руски военен съюз и за покоряване на България. През април с. г. българската столица Велики Преслав е опожарена от византийските войски, ръководени от императора Йоан Цимиский. Решителната битка между русите и византийците се води пред стените на Дръстър. След упорита съпротива Светослав предлага мир на византийския император. Между двете страни е сключен договор (VII). След оттеглянето на руските войски византийците окупират останалите крайдунавски крепости. Източните български земи попадат под византийска власт. Земите между Балкана, Черно море и Дунав са присъединени към византийската тема Тракия. Незасегнати и запазили своята политическа независимост остават западните български земи. Тук се премества и патриархът на българската църква Дамян. Върховната църковна власт за кратко време представлява и царската. Управлението на западните български области се намира в ръцете на синовете на Комит Никола — Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

976 г.
Самуил освобождава от византийска власт Североизточна България. Възстановено е единството на българската държава.

986 г.
В прохода Траянови врата (в Ихтиманска Средна гора) Самуил нанася тежко поражение на византийските войски, начело с императора Василий II.

997 г.
Самуил е провъзгласен за цар на България.

997—1014 г.
Управление на българския цар Самуил. България постига значителни териториални успехи. Самуил води упорита борба с Василий II за запазване на държавната независимост. Поход на цар Самуил срещу Одрин (1003 г.). През 1014 г. при Беласица той претърпява поражение. В плен на византийците падат 15 000 български войници, които Василий II заповядва да ослепят. Като вижда ослепените войници цар Самуил умира от сърдечен удар.

1006—1013 г.
Непрекъснати военни действия между България и Византия.

1014—1015 г.
Възцаряване на сина на Самуил Гаврил-Радомир на българския престол.

1015—1018 г.
Управление на Иван Владислав, син на Самуиловия брат Арон. Убива Гаврил-Радомир и завзема властта.

1018 г.
България окончателно пада под византийска власт.

1018—1186 г.
Византийско господство. Оказвайки героична съпротива, българският народ загубва свободата си. През 1018 г. император Василий II влиза в Охрид. Патриарх Давид символично му предава ключовете на българската държава. Българският държавен апарат е разрушен. В българските земи са установени византийски феодални отношения. Увеличени са данъците и повинностите. Българската православна църква, макар и да е призната формално за автокефална, фактически деградира от патриаршия в архиепископия. Византийското господство поражда героична съпротива на българския народ. Активизират своята дейност богомилските проповедници, които провеждат антивизантийска пропаганда. Непрекъснато избухват въстания: през 1040—1041 г. на Петър Делян; през 1066 г. — на Николица Делфина; 1072 г — на Георги Войтех; 1074 г. — на Нестор; 1078 г. — на Добромир и Лека; 1084— 1086 г. — на Травъл. Въпреки неуспеха на въстанията, те изиграват важна роля в историческото развитие и подготвят условията за победоносното въстание на търновските боляри братята Петър и Асен.

СЪРБИЯ И ХЪРВАТИЯ (VI-XII в.)
VI-VII в.
На територията на Хърватин се заселват славянските племена хървати и сърби.

VII в.
В борба с аварите възникват независими племенни съюзи на хърватите — с центрове в Далмация и Отвъдсавска Панония (Словения).

Краят на VII! в.
Хърватин влиза в състава на Франкската държава.

Първата половина на IX в.
Формиране на раннофеодална сръбска държава с център в Рашка (поречието на Ибар). При управлението на първия известен от историческите извори княз Властимир (ок. 835—850 г.) освен Рашка тя включва и голяма част от Босна.

Ок. 874 г.
Сърбия признава подчинеността си към Византия, приема християнството, което утвърждава влиянието на византийската култура.

Средата ма IX в.
В Хърватия възниква неазависима държава начело с княз, след като се разпада монрхията на каролингите, която в началото на IX в. налага на хърватите християнството и политическото си надмощие. Най-известният княз е Тръпимир (845—864 г.), основател на династията, управляваща до 1097 г., който само формално признава подчинеността си на крал Лотар.

Ок. 910—928 г.
Управление на княз Томисдав, по времето на който е образувано Хърватското кралство (925 г.). На Томислав принадлежат освен земите на Хърватия, цяла Далмация, включително и частта, която е била на Византия (през втората половина на IX в. крайморските далматински градове са заграбени от Венеция).

928—950 г.
Управление на Часлав Клономирович Сръбски, един от потомците на княз Властимир. Той се възползва от отслабването на България по времето на цар Петър, за да разшири владенията си на запад и север (чак до Дунав).

ХI в.
В Сърбия установява хегемония Зета (дн. Черна гора), където католическата църква има голямо влияние.

1050—1101 г.
Управление на сръбските крале Михал и Константин Бодин, които за кратко време правят Сърбия независим! от Византия.

1091 г.
Отмира династията на Тръпимировци.

1102 г.
Хърватин е в уния е Унгария. Управление на унгарския крал Коломан (1095— 1114 г.), коронясан за крал на Хърватия и Далмация.

Източник: nauka.bg

предишна статияСв. Св. Константин и Елена
Следваща статияАрхеолози опитват да разгадаят тайните на Марс-най-свирепият боен кораб на 16 век