Семейство Картофови
(Solanaceae)

https://chitatel.net/pic/bio/botanica/Solanaceae/Solanaceae%20-%20Datura%20fastuosa.jpg

Семейство Картофови е представено в нашата  естествена флора само е 9 вида от 7 рода. В тези числа са включени също  пренесеният отдавна в Европа от Китай мерджан и дошлата у нас по неизвестни пътища от Южна Америка никандра. Към тях се добавят и десетината вида  извънредно широко отглеждани в цялата страна като хранителни (картоф, домат, пипер, син патладжан), като украсни (два вида петуния и декоративният тютюн „Царица на нощта”) и като наркотични растения (два вида тютюн). Тези 18  вида и 11 рода обаче, които могат да се видят у нас, са само незначителна  частица от богатството на семейството.
В съвременната флора на Земята семейство Картофови е представено с повече от 2500 вида от около 90 рода. Те са разпространени обаче главно в екваториалните, субтропичните и умерените области на Централна и Южна Америка.
Мнозинството от представителите на семейство Картофови са многогодишни тревисти растения, а едногодишните са твърде малко. Дори доматът и пиперът, които у нас се отглеждат като едногодишни култури, в родината си са многогодишни растения. Но сред тях има също полухрасти (у нас такъв полухраст е червеното кучешко грозде) и същински храсти, които са с изправени или с катерещи се стъбла, какъвто е у нас мерджанът. Има и лиани, и дори малки дървета.
Всички картофови растения са с прости, последователно разположени листа, без прилистници. Само в областта на съцветията им листата понякога са сближени по два и изглеждат като срещуположни.
Цветовете на картофовите растения са събрани най-често във връхни, прости, едностранни  (цимозни) съцветия, а само при някои видове са единично разположени. Те са правилни (радиално симетрични) или слабо неправилни (двустранно симетрични), двуполови, с двоен околоцветник, срасловенечни.

https://www.chitatel.net/pic/bio/botanica/Solanaceae/Solanaceae.jpg

Чашката е образувана от 5,  по-рядко от 4 или 6 чашелистчета, сраснали различно високо. Обикновено тя се  разраства след прецъфтяването (понякога се превръща в ефектно обагрено образувание, както е при мехунката) и остава трайно в основата на плодовете.  Венчето винаги е образувано от 5 венчелистчета. При едни видове те са сраснали  само в основата, нагоре са разперени звездовидно и тогава венчето е дисковидно.  При други видове венчелистчетата са сраснали по цялата си дължина и тогава  венчето е делвовидно, тръбесто- фуниевидно или двуустно. Тичинките най-често са 5, но в двустранно симетричните цветове понякога са от 4 до 2. Те са прикрепени към венечната тръбица. Плодникът е един. Образуван е от срастването на два плодолиста. Яйчникът е горен, обикновено двугнезден, или е лъжливо 3 — 5-гнезден, по-рядко — 5-гнезден, а при културните растения — многогнезден. Плодът е ягода или кутийка, понякога костилковиден.

Лудо биле или Беладона
(Atropa bella-donna)

Най-лесно ще откриете лудото биле през лятото в някое старо сечище сред букова гора или по разсветлените места край горските пътища и пътеки в по-влажните и сенчести широколистни гори. Там, дори когато още не го познавате, ако се огледате наоколо, то непременно ще привлече вниманието ви преди всичко с външния си вид. Лудото биле е едро растение, високо от 0,5 до 2 м, разпростряло нашироко клоните си и отдалече прилича повече на малко дръвче, отколкото на обикновена  трева. А то е типично тревисто растение с късо и дебело многоглавесто коренище,  преминаващо в дълъг до един метър жълто-кафяв корен, и с дебело зелено или  пурпурновиолетово, почти дървовидно разклонено стъбло. Листата му са големи, на  дължина стигат до 22 см, тъмнозелени, с къса дръжка и яйцевидна или елипсовидна  късо заострена целокрайна петура. В долната част на стъблото те са разположени  последователно, но в горната му част и по клонките са сближени по два, единият  от които е 3 — 4 пъти по-малък от другия.
Лудото биле започва да  цъфти през юни и цъфтежът му продължава през цялото лято. Цветовете му са  разположени поединично или по два в пазвите на листата и на клонките и са  увиснали на къси дръжки. Те са тръбесто-камбанковидни, с коронка от 5 къси и  закръглени завити назад делчета. Отвън са кафяво-виолетови, а отвътре  охреножълти, но са пронизани от нежни пурпурни жилчици.
Плодовете на лудото биле са от типа ягода. Те са кълбести, сочни, големи колкото вишни. Отначало са  зелени, но след узряването стават черно-виолетови и силно лъскави, изпълнени с  кисело-сладникав, виолетово обагрен сок и с много семена. На вид са твърде  привлекателни, но са силно отровни, както и всички други части на растението.

https://www.chitatel.net/pic/bio/botanica/Solanaceae/Atropa_bella-donna1.jpg

В дългия списък на  дивите лечебни треви, които нашият народ събирал, за да се лекува от  най-различни болести, лудото биле отдавна е заело почетно място. (Някога, а  по-старите хора и сега още го наричат старо биле, или отровно биле. Тези  народни имена в по-ново време се подменят обаче все по-често от името  беладона). Когато и учените се заели да го изследват, открили, че то е истински  склад на лечебни вещества. Затова сега всяка година към фармацевтичните заводи  се отправят тонове корени и листа от лудо биле, където от тях се приготвят  различни видове лекарства.

Семейство Воловодецови
(Orobanchaceae)

Семейство Воловодецови е твърде малобройно. Към него се числят само около 200 вида, които са  разпределени в 13 рода. Мнозинството от видовете (около 90%) са разпространени в извънтропичните области на Северното полукълбо — Азия, Европа, северните части на Африка и Северна Америка. В нашата страна семейството е представено само с около 25 вида от род Воловодец.
Всички представители на семейство Воловодецови са лишени от хлорофил едногодишни или многогодишни тревисти растения и живеят като паразити по корените на най-различни видове дървета, храсти и треви. Те нямат истински корени, стъблата им са дебели, месести, а листата са видоизменени в люспи, което им придава твърде своеобразен  външен вид.
Цветовете на воловодецовите растения най-често са събрани във връхни класовидни или  щитовидни съцветия и са разположени в пазвите на прицветниците, които  обикновено малко се отличават от стъбловите люсповидни листа. Те са двуполови,  с двоен околоцветник. Чашката е със сраснали чешелистчета, звънчевидна, с 4 до  5 зъбци или е разделена до основата на два цели и двузъби дяла. Венчето е  двустранно симетрично, тръбесто, фуниевидно или звънчевидно, плитко 5-делно.  Тичинките са обикновено само 4 и са прикрепени около средата на венечната тръбица. Плодникът е един, с горен едногнезден яйчник. Плодът на мнозинството  воловодецови растения е кутийка, която се разпуква на два или три дяла. В тях се развиват многобройни съвсем дребни семена, които се разнасят от вятъра и  дъждовните капки.
По-голямата част от воловодецовите видове нападат само дивите растения и пакостничеството им остава  почти незабелязано. Няколко от тях обаче са се нахвърляли и върху културни растения, приспособили са се към техния ритъм на живот и са се превърнали в злостни плевели-паразити.

Слънчогледов Воловодец
(Orobanche cumana)

Orobanche cumana

Слънчогледовият воловодец, известен повече под името синя китка, най-лесно ще откриете, когато слънчогледите започнат вече да цъфтят. В тях и най-лесно ще го познаете, защото от всичките 25 вида воловодец, които се срещат у нас и които много трудно се различават един от друг само по външните си белези, единствено той напада  слънчогледа.
Слънчогледовият воловодец се развива като едногодишно растение с изправено, високо най-много до петдесетина сантиметра жълто до жълто-кафяво неразклонено стъбло. То е покрито  с къси жлезисти власинки и с десетина последователно разположени дълги до 1 см  кафеникави люспи.
Цветовете на този вид воловодец са Събрани в доста рядко връхно класовидно съцветие (по  дължина то е равно или е по-дълго от останалата част на стъблото) и са приседнали в пазвите на яйцевидно ланцетни покривни люспи, дълги до 12 мм. Цветовете са  тръбести, към върха дъговидно извити (наподобяват параходен комин), с ясно двуустен, плитко 5-делен, син до виолетово обагрен отвор, поради което цялото  растение отдалече наистина прилича на синя китка или на зюмбюл, както го и наричат на много места у нас.
Слънчогледовият воловодец подбира жертвите си главно сред представителите на сложноцветните растения. В дивата природа най-често напада пелина. Същевременно той е и злостен плевел-паразит. От неговите набези, особено в миналото, ежегодно страдали слънчогледовите ниви. Често корените само на едно слънчогледово растение „трябвало” да изхранват по двадесетина, а понякога и по 130 цветоносни  стъбла на готованеца. Този вид воловодец понякога „обсажда” и тютюневите  растения. Тютюнът се напада обаче по-често от разклонения
воловодец, когото  нашият народ нарича „чума”. Неговото латинско име е Orobanche ramosa. Той  се отличава лесно от синята китка по разклонените си стъбла.

Семейство Сложноцветни
(Asteraceae = Compositae)

The image ”https://www.chitatel.net/pic/bio/botanica/Solanaceae/Asteraceae%20=%20Compositae.jpg” cannot be displayed, because it contains errors.По  богатство на родове и видове семейство Сложноцветни е на второ място (след семейство Орхидейни) между покритосеменните растения. В него са обединени около 1300 рода с общо 20 000 вида, разселени по цялото земно кълбо. Те са предимно сухоземни обитатели; много малък е броят на водните заселници. В нашата природа  се срещат 72 рода с общо около 350 вида сложноцветни растения.
По-голямата част от  представителите на семейството са многогодишни и едногодишни тревисти растения.  По-малко са полухрастите и храстите, а още по-малко — дървесните форми (те  растат главно по океанските острови и в планинските пояси на тропичните области).
Сложноцветните се  отличават с дребни двуполови цветове, събрани винаги в своеобразни съцветия, наречени кошнички, които са обвити отвън с множество люсповидни листчета.  Цветовете са без чашка или пък тя е силно променена във вид на ципести листчета или на няколко реснички. Венчето е образувано от 5 листчета, които при едни  видове са сраснали в тръбица, а при други—в пластинка (езиче) с 5 зъбчета. Въз основа на тези различия в семейството се разграничават две подсемейства:  Тръбестоцветни и Езичестоцветни. Характерни за сложноцветните растения са и тичинките — те са 5 на брой във всеки цвят и винаги прашниковите им торбички са  сраснали в тръбица. Плодникът най-често е продълговат, с дълго стълбче и двуделно близалце.
Плодът при растенията  от това семейство се нарича плодосемка и при повече от видовете той има особена хвърчилка от реснички, която подпомага разнасянето на плодовете и семената на големи разстояния.
Сложноцветните са насекомоопрашващи се растения.
Невъзможно е в няколко  реда да ви запознаем с разностранната полза, която сложноцветните растения допринасят за хората. Това е така, защото между тях има маслодайни, каучуконосни, хранителни, лекарствени, декоративни и медоносни растения. Помислете си само за някои познати ви имена — слънчоглед, лайка, пелин, салата, подбел, хризантема, димитровче, гергина, маргаритка, еделвайс… Това е само една нищожна част от членовете на семейството, която има значение за човека. Между сложноцветните растения обаче има и пакостници — те заплевеляват нивите с културни растения и човек е принуден да ги унищожава. Но все пак тези вредители са значително по-малко от стопански ценните видове.

Многогодишна паричка
(Bellis  perennis)

Когато и  последната снежна пряспа в равнините се стопи и пролетното слънце стопли  земята, по тревистите места и из храсталаците погледа привличат листните  розетки, плътно прилегнали към земята, и красивите бледорозови и бели кошнички на многогодишната паричка. Тя се среща не само в равнините, можете да я  откриете и в планините, но не по-високо от 1500 м надм. в. Навсякъде лопатовидните листа на това растение образуват приземна розетка, от която се  източват безлистните цветоносни стъбла, достигайки 10 — 15 см височина. На върха на всяко стъбло през април и май се развива по една кошничка (диаметърът  й обикновено е 20 — 25 мм) с многобройни цветове. Едни от тях са еднополови, а други — двуполови. Еднополовите (от 30 до 55) са само женски, наредени са в два  кръга по периферията на кошничката и са от езичестия тип. Те са съставени от 5 ципести чашелистчета и едно бяло езиче. Двуполовите цветове (от 75 до 125) са  наредени в няколко вътрешни кръга по конусовидно издаденото цветно легло на кошничката и са тръбести.
Многогодишната паричка  е студоустойчиво растение. Поради това някои растения цъфтят и през късна есен,  та дори и през зимните месеци, стига зимата да е мека. След опрашването на цветовете, през юли и август, кошничките се изпълват с дребни обратно яйцевидни плодчета — плодосемки. Те за разлика от повечето видове на семейство  Сложноцветни нямат хвърчилка и повърхността им е покрита със стърчащи власинки.
Многогодишната паричка има две посестрими в нашата флора — едната е едногодишната паричка (Bellis annua, а другата — горската паричка (Bellis sylvestris). Едногодишната паричка освен че е едногодишно растение, се отличава и с по-дребните си кошнички (с диаметър около 10 — 15 мм) и със задебеленото на върха цветоносно стъбло. Горската паричка има листа, които постепенно преминават в дръжката (низбягващи петури) , а листчетата, които обвиват кошничката, са с ланцетна форма и остър  връх, а не са продълговати и тъпи на върха както при многогодишната паричка. Многогодишната паричка е красиво цвете и от него са създадени много културни форми  за украса на паркове и алпинеуми.

Източник: nauka.bg