“… Тогда же и Номоканон, рекше законоуправило и отеческия книги преложи.”

Гл. V, “Панонско житие на Св. Методий”

Покръстването на българския народ през 864г. променя не само неговите вярвания, но и обществено-държавния му бит. Християнството в България е предшествано от друго историческо събитие – създаване на българската азбука през 855г. от Св. Св. Кирил и Методий. За твърде кратко време се появява обширна писменост, в която влизат не само току-що преведените от Св. равноапостоли братя и съратниците им богослужебни книги, но и други законодателни сборници. В България се появяват преводите на византийски духовни и светски закони от Номоканона, който е наречен Законоправило, т. к. в най-ранните епохи на християнството “канон” означава правило на християнски живот. Твърде скоро се появява друго название, а именно Кормчая книга. Според руския учен барон Розенкампф думата Кормчая принадлежи на Св. Отци, които сравняват Христовата църква с кораб, ръководен от Свещеното Писание и каноните като от кормило или кормчия.

Номоканонът е византийски юридически сборник, който рецепира римско право и съдържа както Апостолски и Съборни правила относно строгия вътрешен ред на църквата, така и граждански (императорски)разпоредби, визиращи взаимоотношенията между църквата и държавата. Номоканонът е наречен на Запад CorpusIurisCanonici. По своята същност Кормчая книга представлява Номоканона, който е преведен от най-древния славянски език – старобългарския, и приспособен за местните нужди. Появата на този кодекс е обусловена от практическата необходимост на духовните лица да притежават не само духовните правила, но и действащите светски закони. Каноните са следните:

1.На Св. Апостоли – най-ранните;

  1. На Вселенските Събори;
  2. На Поместните Събори;
  3. На различни Св. Отци.

Първият Номоканон е съставен от Йоан ІІІ Схоластик (565 – 577) през 550г. и съдържа църковни правила, които са разделени на 50 титули (грани). Тези правила са разположени не по ред на Съборите, а в систематически ред по приликата на съдържанието на църковните правила. Когато е избран за патриарх, Йоан ІІІ Схоластиксъздава сборник от 87 главни граждански законоположения – извлечение от Новелите на император Юстиниан І (525-565), част в съкращение, част изцяло. Тези два сборника – канонически с 50 титули и граждански закони с 87 глави, са събрани от неизвестен автори съставят Номоканон, наречен по името на Йоан ІІІ Схоластик. След т. нар. Схоластиков Номоканонсе появява друг с 14 титули, който има две редакции: Едната е от първата половина на VІІІв. и се състои от две части, а именно: от т. нар. канонически сборник с 14 титули и отCollectiotripartita– граждански закони за църквата, изложени в кодекса на Юстиниан І (CorpusIurisCivilis). CorpusIurisCivilis е съставен от 4 части, които представляват единно законодателно цяло. Тези части са: Institutiones (Институции),Digesta (Дигести) или Pandectae (Пандекти), Codex (Кодекс) и Novellae (Новели). Авторът на двете законодателни сбирки е непознат. По съдържанието си този Номоканон се отличава от предходния по това, че е разделен на 14 титули с хармонична връзка помежду им, а всички титули се делят на глави, от които към всяка са приведени номерата на каноните – доказателство за известен предмет, след което следват съответните закони от византийско-римското законодателство. Втората редакция на Номоканона с 14 титули се осъществява през 883г., когато Патриарх Фотий е начело на Константинополската Патриаршия. Този нормативен акт запазва външната страна на първата редакция като прибавя каноните от VІ Вселенски Събор, наречен ІІІ Трулски (691/692) по името на двореца, в който се провежда и ІІ Никейски Събор. В правило 36 от VІ Вселенски Събор, свикан от император Константин ІV Погонат, се посочва реда на значимост на Патриарсите: Римски, Цариградски, Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски. Тълкувателят на Номоканона с 14 титули Теодор Валсамон(юрист и патриарх Антиохийски през втората половина на ХІІв.) сравнява 5-те Патриарси с 5-те чувства на Вселенската църква. В гражданската част на този закон са внесени съвсем незначителни изменения. Според Валсамон Номоканонът замества всички останали сборници през ХІІ в.

Първоначалният текст на Българската Кормчая е заимстван от т. нар. Номоканон на Йоан ІІІ Схоластик с 50 титули и съдържа:

  1. Събрания от църковни правила, които са подредени в 50 титули;
  2. 87-те глави, извлечени от Новелите на Юстиниан І, които съставляват 42 глава на печатната Кормчая;
  3. Закон за съдене на людете;
  4. Еклога;
  5. Различни апокрифни статии от български произход под име „Заповеди и поучения на Св. Отци”, повечето правила за епитимиите и други църковни наказания.

Първият Славянски Номоканон е създаден от Св. Методий в периода от време, когато е Панонски архиепископ. Данни за този факт се съдържат в гл. V от Панонското житие на Св. Методий: ”…Тогда же и Номоканон, рекше законоуправило и отеческия книги преложи”. Методиевият Номоканон съдържа:

 – Закон за съдене на людете, в който са поместени 4 глави, засягащи военните;

 – статия за Вселенските Събори (участници, тематика, решения),

 – Монашеското правило на Теодор Студит,

 – Символа на вярата и пр.

Славянският Номоканон е плод на десетилетна работа, като окончателното му редактиране е извършено между 881 и 883г. – след завръщането на Методий във Великоморавия от Константинопол според Пространното му житие. За първи път на славянски език се изработва списък от антисоциални и антихуманни дела, които получават държавна санкция – предвиждат се наказания или изкупления, които остават валидни през цялото средновековие. Според Шмид тази юридическа енциклопедия е частичен, но точен превод на Номоканона на Йоан ІІІ Схоластик в 50 титули. Управлението на архиепископство е немислимо без законници, съдържащи параграфи от църковно и гражданско право. Превеждайки Номоканона, Св. Методий полага темелите на моравското право и съдейства за регулиране на светския живот в епархията. Остатъци от тази средновековна правна система са запазени в средновековните моравски закони.

Високият авторитет на Св. Методий като законовед и съдник се утвърждава в Панонските легенди. В“Летописа на Дуклянския презвитер” (възникнал между ХІІ и ХІІІ в. на латински език) цялостната законодателна мисия на княз Борис І (852-889) се сочи като следствие от Методиевото наследство:“Който иска да научи за това, нека да прочете книгата за славяните, наречена Методий, от която ще се види, колко и какви добри неща въвел този великодушен крал”. Във византийското „Пространно житие на Св. Климент Охридски” се разказва за съдебната строгост на Методий, чието славянско име е Страхота. Номоканонът на архиепископ Методий се появява в България през 886 г. Чрез Славянския Номоканон се консолидира славянската църква като свещена институция на идеологията и културата и се предопределя отговорната й историческа мисия на Балканския полуостров от ІХ до ХІХв.; стабилизира се нейната организаторска, възпитателна и съдебна дейност. Чрез славянски думи и фрази, с които се назовават юридически термини, се постига приобщаването на славянските маси към универсалната юридическа терминология, като се създават предпоставки за единство между нравственост и право.

Бързият извор на времето извиква на живот т. нар. Фотиев Номоканон, поради факта, че Българската държава е със строга държавно-административна структура. Славянският вариант е създаден в България през ІХв. в книжовния кръг на Симеон, сина на княз Борис І, завърнал се от учение в Константинопол след 886г. Колосалният преводачески и редакторски труд е извършен в годините на Симеоновото монашество (886-893), когато се подготвя за духовен стожер на Българската Църква. Този средновековен Кодекс изгражда на най-древния славянски език божествената структура на властта (“владетел-подвластни”), поради което се определя като Кодекс на сакралния ред, властта и морала. Симеоновият Номоканон, основан върху византийската редакция от 883г. в 14 титули, изравнява юридическата култура в двете столици, преодолява различията в устройството на Българската държава, която все още не е напуснала епохата на езическото варварство. Законникът е съставен до 893г., за да може Всенародният Събор да утвърди славянския език като държавен, включително в законодателството и правораздаването. С течение на времето към първоначалния състав се прибавят и други статии. Най-късна е “Летописец вскоре” на Патриарх Никифор, която завършва с византийските императори Лъв и Александър с общо отбелязване на годините на царуването им – 26, което означава, че статията е поместена след 912г.

Симеоновият Номоканон е символ на високата степен на държавна организация в България през ІХ в. и на перфектната рецепция на римско право, транслирано чрез Византия. Новият Кодекс на духовно и светско право съдържа пълен списък на каноните чрез представителен раздел с императорски разпореждания – Новели (Заповеди), обощени в 93 глави. Българската кодификация е изградена въз основа на византийския свод в 87 глави като прибавя и нови материали. Поместени са три откъса от Прохирона (Закон градски).

Преводът на Номоканона се появява в историята на правото поради практическите потребности на духовенството в богословско, канонично и съдебно отношение.Духовните съдии се ползват широко от Кормчая книга, доколкото е потребно за ведомството им и в кръга на дейността им и доколкото не се допуска разрез с народното правосъзнание. Народният съд, който притежава широка компетентност по граждански и наказателни дела не прилага разпоредбите на Кормчаята, т. к. е напълно непозната. Правилата за родството и правилата за развода, които са уредени в Кормчая книга, се прилагат от духовните съдилища.

През ХVІІв. в България се употребява печатната Кормчая, като преди това за тази цел служат ръкописните гръцки и български Номоканони и Арменопуло. Печатната Кормчая продължава да е в сила и до днес в България за всички канонически разпоредби, които не са отменени от други закони.

В Кормчая книга каноните, както и други законодателни разпоредби са изложени синоптическо(съкратено). Поради обстоятелството, че преводът не е съвсем точен, за разясняването на дадено каноническо мнение се прави справка в оригиналния византийски текст. През втората половина на ХVІІ в. подобен труд е извършен от Епифаний Славиницки, който превежда пълните Номоканони, т. нар. Фотиев Номоканон с тълкуванията на Валсамон и Азбучната Синтагма на Матей Властар. В първата половина на ХVІІІ в. Василий Козловски и Григорий Палетика превеждат правилата на апостолите от гръцки, поместени в Беверегиевия Синодикон. През 1839 г. в Москва с благословението на Светия Синод е издаден с Кормчая книга и нов канонически сборник под название “Книга правил Св. Апостолов Святых Соборов Вселенских и Поместних и Святых Отец”, която съдържа в оригинал каноните. Тя съдържа на първо място вяроопределенията на 5-те Вселенски Събора, каноните на Апостолите, на Поместните Събори, на 11 Св. Отци, и завършва с азбучен показалец. По този начин “Книга правил” мълчаливо отменя първата част на Кормчая книга.

В новия си печатен вид Кормчая книга се сътои от 2 части: Първата част се състои от каноните и съдържа 41 глави; Втората част включва църковно-гражданските закони на византийските императори и е съставена от 29 глави. В началото са поместени няколко предговорни бележки, а в края – няколко заключителни глави и показалец. В първата част в едно първо сказание се излагат причините за конфликта и разкола между Източната и Западната Църква (395), разказва се по какъв начин е извоювана автокефалността на Българската и Сръбската Църква от създаването им. Второто сказание обяснява Покръстването на Русия при Св. Олга и Св. Владимир; Третото сказание дава сведения как е учредена Московската Патриаршия. По- нататък следват две сказания за Съборите – на кое място какъв Събор се е състоял. Първото сказание се отнася за 7-те Свети и Велики Вселенски Събора; Второто сказание – за 9-те Поместни – къде и кога всеки се е събрал. Особена глава е посветена на т. нар. Фотиев Номоканон от 14 титули (грани), в които се посочват броя на каноните и съдържанието им. Предисловието на Патриарх Фотий е разделено на 2 части. След това са поместени 70 глави на печатната Кормчая, от които в Първата част както следва :

Глави 1-4. Правилата на Св. Прехвални Апостоли, а именно:

Глава. 1. т.нар. Апостолски правила, тълкуванията на Аристин;

Глава. 2. Правилата на Св. Павел особени;

Глава. 3. Правилата на двамата Св. Апостоли Петър и Павел;

Глава. 4. Правилата на всички Апостоли.

Глави 5-20. Правилата на Св. Събори Вселенски и Поместни.

Глави 21-41. Съдържат особени правила на Св. Отци, изложени във формата на послания до разни лица.

Втората част на Кормчая книга започва от 42 глава и съдържа 87-те титули (грани) от Новелите на Император Юстиниан І, както ги е подредил Йоан ІІІ Схоластик.

Глава 43. Три Новели на Алексий Комнин за църковното обручение и за венчанието.

Глава 44. 13 титули от Фотиевия Номоканон съгласно Юстиниановите Новели.

Глава 45. Избор от законите, дадени чрез Мойсей от Бога на израилтяните (50 глави).

Глава 46. Закон за съдене на людете.

Глава 47. Закон за фрезите или латините.

Глава 48. Закон градски в 40 титули, т. е. Гражданският закон (IusCivile) познат като Прохирон на Василий Македонянин.

Глава 49. Наредбите (глави) на императорите Лъв Исаврянин и Константин Копроним, т. е. иде реч за т. нар. Еклога, но съкратена, която е принадлежност на Българската Кормчая и не присъства в сръбските списъци.

Глава 50. За брака и степените на родството. Тази глава не е поместена в сръбската Кормчая.

Глава 51. За незаконните бракове, т. е. за т. нар. кръвосмешение.

Глава 52. Възпоминание за бившето църковно съединение при Константин и Роман.

Глава 53. Питания на Йоан Мълчалник и други монаси и отговорите им от Събора при Цариградски Патриарх Николай .

Глава 54. Питания на Константин Панфилийски и отговорите на тях от Никита, Митрополит Ираклийски.

Глава 55. Правилата на Цариградския Патриарх Методий за отстъпниците от църквата и за начина на връщането им в нея.

Глава 56. За свещеническите дрехи.

Глава 57. Правилата на Никифор Изповедника и на други с него Св. Отци.

Глава 58. Откъслеци от каноническите отговори, надписани от името на Йоан, Епископ Кипърски – ХІІІ в.

Глава 59. За ръкополагането на йереите – единствена руска статия в печатната Кормчая.

Глава 60. Отговорите на Тимотей, Патриарх Александрийски (V в.).

Глави 61-64. Правилата на иноците от Св. Василий Велики.

Глави 65-67. За свещените лица и одежди.

Глава 68. Отговорите на Анастасий Синайски на разни въпроси.

Глава 69. Послание на Тимотей Презвитер до Йоан за различаване между лицата, обърнати от еретици в православни.

Глава 70. Разсъждения на Никола Монах за силата и значението на църковните правила.

Краят на Кормчая книга се явява прибавка като послеслов:

  1. Описание защо тази книга се нарича Кормчая.
  2. Грамота на Константин Велики (300-337) до Римския Папа Силвестър за независимостта на духовната йерархия от светската власт.
  3. За римското отпадане от Източната Църква.

Църковните правила, задължителни за клира и миряните, имат силата на Постановление, чието неспазване се наказва с лишаване от сан, епитимия (покаяние) или отлъчване. Степента на църковното наказание се определя от самите канони. Те посочват начина, по който се поставят епископи и презвитери, определят отговорността на духовенството пред епископа, или ако виновният е епископ – пред Църковния съд на равните му по сан, закрилят суверенитета на църковните области, които не могат да се поделят, да приемат външни свещенослужители или лица, наложени за йерарси от светската власт, както и да се изоставят своеволно от духовните си пастири.

Част от каноните са разпоредби за брака, обредното ястие и поста, а също и за начина, по който християните трябва да празнуват Великден и да се молят. Правилата забраняват да се пиянства, да се прелюбодейства, да се правят магии и да се участва в религиозните празненства на еретиците и езичниците; те определят и срока на църковното покаяние за миряните, извършили престъпление – убийство, грабеж, насилие.

Сключването на брак, взаимоотношенията между съпрузите, разтрогването на брака се уреждат от църковните канони. Сключването на брак се предхожда от годеж, обещание за женитба. За годежа са необходими навършване на определена възраст и съгласие на родителите. Брачната възраст е 18 г. за съпруга и 16 г. за съпругата. При годежа страните си разменят дарове. След годежа страните не могат вече да се откажат. Задължително следва бракът. Бракът се забранява между близки роднини, между побратимени и с храненик. Според римското право бракът е свещен съюз между мъж и жена, скрепен от законите на човешкото и божественото право. Бракът се сключва на специален църковен обред пред свещеници (Венчание) при съгласие на сключващите брак или на техните родители. До Второто Българско Царство бракът се сключва с писмен договор, потвърден от трима свидетели. През този период съпругът не може да изгони съпругата си. И двамата съпрузи имат право да искат разтрогване на брака. Основанията за развод са: дългото отсъствие на съпруга или съпругата, голямо пиянство, буйство и изтезание на съпругата, душевна болест, сифилис и пр. В глава 13. 10 се изброяват всички канони и държавни постановления за аборта, като за основа служи изцяло 21 канон от Събора в Анкира.

Първият препис на Симеоновия Номоканон е руската Ефремовска Кормчая от ХІв., която е най-древна измежду всички руски Кормчии. В нея е поместена извадка от Беседа на Презвитер Козма срещу богомилите.

Този паметник на средновековното право се превръща в нормативна алфа и омега на всички славянски законодателни книги в България, Русия, Сърбия и Дунавските княжества.

Печатането на Кормчая книга в Русия започва на 7 ноември 1649 г. при Патриарх Йосиф и е завършено в 1650 г. Печатната Кормчая книга в Русия представлява правителствено издание с благословията на Патриарх Йосиф и с повелението на цар Алексей Михайлович. За основа е взет списъкът на Рязанската Кормчая, т. е. изпратената от българския деспот Яков Светослав в Русия. Тя се отличава по съкратения текст на статиите от каноните и по отсъствие в нея на Руската Правда. В разните преписи от Кормчии се прилагат допълнителни закони, какъвто е Закон за съдене на людете за българите, съставен от Св. Методий в Македония и Руската Правда, Велико – Княжеските Църковни Устави, Грамоти и пр. за Русия.

Българо – руската традиция се развива в Русия чрез преписи и в нова редакция. Източникът е официалният Номоканон на Българската Патриаршия в столицата Търново през ХІІІ в. През 1262 г. точен препис от него е изпратен на Киевския Архиепископ Кирил за потребностите на афтокефалната Руска църква. Само по преписа от 1262 г., наричан Драгославов по името на преписвача, се развива в Русия цялата многовековна традиция на преписи и преработки по този състав.

За ориентир на българската история на Славянския Номоканон от ХІІІ в. служи писмото, което деспот Яков Светослав изпраща в Русия през 1262 г. заедно с преписа от Търновската Патриаршеска книга. В писмото си Яков Светослав разкрива името, с което се нарича Номоканонът от ХІІІ в. в столицата Търново – “Книга Зонара”. Това писмо, което е допълнено с приписка от преписвача Йоан-Драгослав е възпроизведено в голям брой от руските копия. Византийският придворен писател Йоан Зонара привлича българските книжовници с историческата си Хроника, която започва “от Адама“ и съдържа събитията до 1118 г., глави от българската история и тълкувания на Номоканона.

През 1274г. в Русия на Владимировския Събор е утвърдена Руска Кормчая книга, наречена Владимирска, която се основава на получената Кормчая от Търново и включва материали от 2-та старославянски Номоканона – Методиевия и Симеоновия, претърпели преписи в Русия. Добавени са и руски правила. От Търновския препис е съставено копието на Рязанската Кормчая през 1284г., която през 1653г. служи като основа за първата Руска Кормчая. Това първо типографско издание, последвано от множество препечатвания, остава в славянския мир под името Никонова или Йосифова Кормчая. От Търновския препис се развиват всички източно-славянски преписи и руската редакция на Кормчая книга от ХІІІв.

Славянският нормативен Кодекс се състои от 880 правила и се разпространява ръкописно до втората половина на ХVІІ в., когато за първи път се отпечатва в Русия. Последвалите през ХVІІІ и ХІХв. руски печатни издания не са идентични с първото, но по състав са в неговия обсег. Руските печатни Кормчии се използват в български и сръбски манастири и в епархии със славяно-езично духовенство.

Славянската Кормчая е официален каноничен сборник за православната църква в Австро-Унгарската империя (ХVІІІ и ХІХв.), която протектира както славяни, православни албанци и гърци, така и румънско население в Банат и Трансилвания. В 1804г. по време на Сръбското въстание, първият Законник, провъзгласен от Матея Ненадович е изграден върху Кормчая книга.

В България е най-разпространено Екатеринското издание на печатната Кормчая в две отделни части от 1787г., отпечатана в Москва.

Сръбско-Българският Номоканон е съставен в края на ХІІ и началото на ХІІІв., когато завършва с успех Освободителната борба на Сърбия и България срещу Византия и когато те се укрепват като независими държави. Днес са запазени около 40 преписа, но те се отнасят към сръбската и българо-руската традиция. Поради високия авторитет на първия сръбски архиепископ-светец Сава Неманич, още първите преписи съдържат молба да не се променя нищо в състава на Номоканона. В този вид Кодексът се разпространява през ХІІІ и ХІVв. и изиграва изключителна роля за цялостното народностно духовно консолидиране. Преди да се получи печатната Кормчая книга от Русия наред с Кормчая от времето на патриарх Фотий, намираща се в няколко сръбски преписа, се употребява друг канонически сборник – Алфавитната Синтагма на Матей Властар в древно-сръбски превод. В Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” се намира препис от нея: Судац № 631 в сръбска редакция, както и Душановия Законник. И до днес в Сърбия печатната Кормчая се почита като официален канонически сборник. Като частно издание съществува “Сборник правила Светих Апостола” на преосв. Никодим, преведен от гръцки по Атинската Синтагма.

Барон Розенкампф е първият руски учен, който отделя по-особено внимание на Кормчая книга. През 1829г. той напечатва научния труд “Обозрение Кормчей книге в историческом виде”.

Според А. Павлов (проф. по Каноническо право в Московския Университет) влиянието върху православното славянско право е дошло от Изток чрез Номоканона и другите канонически сборници.

През 1880г. в Прага Константин Иречек издава научния труд „Свод законов славянских”, в който се съдържа кратък преглед на древните славянски Правди и закони и са отпечатани текстове на по-главните от тях. Голям принос има и историческия му Словар на славянското право “Prove” от 1904г.

Единните норми и тълкувания на Номоканона създават, укрепват и съхраняват духовната общност в обсега на народния суверенитет. Чрез този средновековен паметник на правото се формират, регулират и запазват обществени отношения, свързани с идеи за църква, общество, йерархия, вяра, история, повинност, личност и т. н. Неговите постулати представляват юридическа санкция на балканската общност в идеологическата, морално-етническата и управленската сфера от ІХ до ХІХв.

Римската култура, възприета от Византия, не е чисто латинска, т. к. в състава й влизат елинистичен и римски елемент, налице са и други елементи, които я превръщат в космополитна. Тази висока култура обхваща произведенията, свързани с онези ценности, които римляните създават със своя дух и труд за столетия в смисъл на право, закон, държава, философия, книжнина, изкуство. В този контекст елинската култура не може да се определи като ценност само на елинския народ, т. к. гръцки учители преподават на римляните своята култура. За Рим и Византия християнството носи само вяра, поради обстоятелството, че намира у тях стройно законодателство и изградени държавно-правни институти. За разлика от тях, в България християнството донася вяра и писан закон.

Чрез Юстиниановия Кодекс, гениалното римско частно право живее през всички векове след него, разпространява се по цяла Европа и до днес в една или друга рецепция е почти действащо право на цял свят. Според предание, император Юстиниан І се ражда в семейство на славянски заселници, установени в Римската империя, в околностите на Призрен или на Охрид. Не е случаен фактът, че Данте Алигиери (1265-1321) поставя Юстиниан І в своя рай, където отекват знаменитите му думи: “Аз бях Цезар и аз съм Юстиниан… Беше угодно на Бога да ме вдъхнови в моето велико дело.”

Разпространяването на римско право не оставя в България по пряк път нито понятия, нито изрази от юридически и държавно-правен характер, не се променя основата на българското правосъзнание. Възприемането на византийското право се осъществява не от държавната власт, а от църквата с оглед регулиране на обществени отношения, свързани с потребностите на църквата и духовните съдилища. Няма открити паметници или други косвени доказателства, че Кормчая книга се прилага в държавни, граждански съдилища.

В борбата на западно-римската култура с източно-елинистичната, благодарение на много общи и местни условия, верски и държавни събития, е изкристализирала византийската култура.

Създаването през ІХ-Хв. на Българската Църква – като първа в историята на средновековното християнство народностна, автокефална църква – е иманентно свързано с историческата мисия на римо-византийското църковно и държавно право.

Автор: Теомира-Десислава Петкова
Източник: nauka.bg

предишна статия“Силна е нощта” на Делфин дьо Виган
Следваща статияКартография