Този отдел, някога твърде богат на представители, от съвременните растения включва само един род – Equisetum, наброяващ едва около двадесетина вида, всички известни у нас под общото име хвощ.
И тези двадесетина вида обаче са разпределени твърде неравномерно по Земята. Мнозинството от тях се разпространени в Северното полукълбо, докато в Южното са представени с малко на брой видове, при това не във всички континенти и не във всичките им области. В Австралия, в Нова Зеландия и в Екваториална Африка например няма нито един местен вид хвощ, докато в Европа се срещат 10 вида, 7 от които могат да се видят и в нашата страна.
Всички сега живеещи хвощове са многогодишни тревисти растения със силно развити коренища. Стъблата на едни от тях растат изправени и стигат на височина обикновено от 15 см до 1 м, по-рядко до 2 м, но и тогава дебелината им почти не надминава 1 см. Стъблата на други са катерливи и стигат на дължина дори до 9 м, но на дебелина и те едва достигат 2 см.
Хвощовете не блестят с разнообразие. Те се хвърлят в очи обаче със своеобразието си, със странния си външен вид, който не се повтаря при нито една от останалите групи висши растения, включително и при най-близките им сродници — плауновите и папратовидните растения. По-голяма, но само външна прилика те показват единствено с харовите водорасли.
Главният отличителен белег на всички хвощове е ясното начленяване на надземните им стъбла (така са начленени и подземните им стъбла — коренищата) на междувъзлия и възли и прешленовидното разположение на също начленените на междувъзлия и възли клони. Тъкмо този най-характерен техен външен белег не е убягнал и от погледа на нашия народ, за което свидетелстват имената, с които общо е нарекъл хвощовете — ставниче и наставниче, или прешлица и прешлика.
Листата на хвощовете са силно редуцирани и са превърнати в къси влагалища със зъбцевидни пластинки, които образуват „якички“ около възлите на стъблото и на клонките.
Хвощовете са своеобразни растения и в друго отношение. Част от тях ежегодно се представят с две съвсем различни лица. Най-напред, още рано напролет, от коренищата им израстват жълто-кафяви или розово-кафяви до възкафяво-черни на цвят изправени неразклонени стъбла, които изглеждат някак неестествени, тлъсти, месесто-сочни. И всяко от тях е увенчано на върха с по-късо или по-дълго тясно яйцевидно по форма „класче“, образувано от многобройни сбити едно до друго дребни щитовидни листчета, които са прикрепени към оста му с къса дръжчица. По вътрешната страна на тези щитовидни листчета се развиват спорангиите със спорите, затова те се наричат спорофили, а самите „класчета“ — стробили (шишарковидни образувания) . Стъблата със стробилите се наричат спороносни, а също и пролетни, поради това че се развиват рано напролет.
Странният вид на спороносните стъбла на хвощовете е дал повод на хората от различните краища у нас да ги нарекат с различни имена — самодивска, или змийска и невестина хурка, самодивски свещи, мече вретено и гръклян, всеки според въображението си. Но те наистина приличат и на хурка, и на свещи, и на вретено. . .
Спороносните стъбла на тези хвощове не са дълговечни. След като спорите узреят и се разсеят, те загиват. Скоро на тяхно място от същите коренища израстват нови, но вече зелени прешленовидно разклонени стъбла. По тези стъбла стробили не се развиват. Те изпълняват само фотосинтетична служба във връзка с изхранването на растението. Затова се наричат стерилни, или вегетативни стъбла. Наричат ги още летни стъбла, понеже се развиват след пролетните, през лятото.
При друга група хвощове превъплъщението е още по-поразително. При тях не се редуват последователно спороносни и вегетативни стъбла. Спороносните стъбла, които също са неразклонени, обикновено бледорозови и със стробили на върха, след като стробилите узреят и спорите се разсеят, постепенно започват да позеленяват и едновременно да се разклоняват от върха към основата и накрая от „самодивски хурки“ се превръщат в ,,конски борини“.
Има хвощове само с един тип надземни стъбла, които изпълняват едновременно и размножителна, и фотосинтетична служба. При едни от тях обаче стробилите се развиват още през пролетта, а наесен всички надземни стъбла загиват. При другите стробилите се развиват през есента и надземните им стъбла остават да живеят и през следващата година.
Зелените разклонени стъбла на хвощовете отдалече приличат на иглолистни фиданки. Затова хората от някои краища на страната ги наричат общо „конска борина“. Самото име хвощ произхожда от славянската дума „хвост“, която значи опашка. Такъв е също произходът на научното име на рода — Equisetum. То е съставено от латинските думи equus = кон и saeta = косъм, грива.
Ако сега по някакви причини от лицето на Земята изчезнат всички хвощове, никой няма да почувствува остро липсата им. Те играят твърде скромна роля в съвременната растителност на земната повърхност. Още по-скромно е значението им за стопанството на човека.
Любопитно:
Хвощовете са връстници на плауновите растения и едновременно с тях са преживели разцвета си през каменовъгления период. Тогава много от тях били също истински дървета, които издигали величествено прешленовидно-членестите си, като на днешните хвощове, стъбла и клони до двадесетина метра височина и приличали на огромни свещници.
Източник: nauka.bg
