blood circulation

Кръвообращение

„Кръвният поток е постоянен и затворен.” Това простичко твърдение представлява революция в медицинската мисъл. То идва от китайския „Канон на вътрешната медицина”, съставен през 300 г. пр. Хр. на базата на изследвания, извършени през предишните два или три века. Той е рядък източник на подробности за кръвообращението и съдържа и грешки, и истина. В него обаче правилно се отбелязва, че сърцето е главен орган за циркулацията, че периферният пулс е синхронизиран с ударите на сърцето и че кръвта тече първо към белите дробове и после навсякъде в организма, разпределяйки хранителни вещества дори за кожата и косата. Канонът посочва и качествената разлика между венозната и артериалната кръв.

Белодробен кръг

Един важен факт, който не е отбелязан от авторите на тази работа, е, че кръвта от сърцето се праща през белодробната артерия в белите дробове и се връща отново в сърцето, преди да циркулира в останалата част на тялото. Това е установено за пръв път през XIII в. от арабския изследовател Ала-ал-Дин ибн На-физ (? – 1288), работил в Кайро и Дамаск. Той следвал древните западни изследователи на дихателната система и на Ибн Сина (известен в Европа като Авицена), автора на „Канона”, най-известната книга на ислямската медицина. За разлика от своите предшественици ибн Нафиз дал точно описание на белодробния кръг на сърцето, което включил в две работи. Една от тях е „Коментар върху анатомията на Канона”, другата – „Коментар върху Канона”.

Анатомия на сърцето

„Сърцето”, книга от анонимен гръцки автор през IV в.пр. Хр., правилно описва сърцето като мускул с лява и дясна камера, чиитовходове са ляво и дясно предсърдие (малки камери). Предсърдията са затваряни склапи. Книгата описва и грубата вътрешна повърхност на камерите и връзката насърцето с белите дробове.

Функция на сърцето

Тази анатомия е толкова добра, че описанието на функциятана сърцето в книгата е направо безнадеждно. Авторът казва, че предсърдиятавземат за сърцето въздух от белите дробове и че водата от белите дробове сефилтрира в сърцето, за да подхранва перикардната течност. Повече от хилядагодини преди това египетските учени са разкрили функцията на сърцето за помпанена кръв през съдовете към всички части на тялото. Те са били наясно, чепулсирането на съдовете е синхронизирано с ударите на сърцето, но не се знаедали са разбирали кръвообращението. Тяхното знание се доказва от един папирус,стар над 3500 г., където се описват медицинските познания на Средното царство,може би датиращи от 2000 г. пр. Хр.

Сърцето като помпа

През III в. пр. Хр. гръцките изследователи Херофил иЕразистрат изучили анатомията и функцията на сърцето, но от техните работи еостанало твърде малко, за да знаем дали са разбирали по какъв начин камерите иклапаните действат като помпа. Механиката на помпането била описана правилно отгръцкия лекар Гален от Пергамон (129 – 200 г. след Хр.), който работел в Рим.

Капиляри

Херофил и Еразистрат описали и капилярните съдове – малкитръбички, свързващи артериалната система с вените. Тъй като не са ималимикроскопи, те трябва да са открили съществуването на капилярите по умозрителенпът – може би като са стигнали до извода, че те са съществени за циркулациятана кръвта.

Обяснение на дихателната система

Древните гръцки физиолози много отдавна са разбрали, че от въздуха, който дишаме, ние поемаме вещества, които трябва да циркулират през тялото, за да поддържат живота. Тогава химиците още не са познавали кислорода, затова изследователите в областта на медицината го нарекли „витален дух”. Неговият път бил установен от Еразистрат през III в. пр. Хр., който казва, че той се вдишва в белите дробове през гърлото, след това минава през мембрани в белодробната вена до лявото предсърдие и после през артериите до целия организъм, но не във вените. Тази обща схема е вярна, но подробностите в нея са или изпуснати, или са погрешни. Гален (II в.) пояснява, че вместо директен обмен на въздуха между белите дробове и съдовете дишането включва смесването на „духа” в кръвообращението чрез трансформирането му, което е възможно благодарение на особената природа на мембрани­те в белите дробове.

Дялове на мозъка

Една от многото пионерски работи в медицината, създадени от Хипократ и неговата школа, „Святото заболяване” (V в. пр. Хр.), е известна най-вече като първо научно разглеждане на епилепсията. Тя определя епилепсията като състояние на централната нервна система. Тази работа е и първата, която описва лявото и дясното полукълба на мозъка и мембраната, която ги разделя.

Главен мозък, малък мозък, кухини

Аристотел от Атина (IV век) е първият, открил главния мозък, малкия мозък и менингите, докато Херофил, работил в Александрия около 300 г. пр. Хр., добавил пълно анатомично познание за кухините (мозъчните стомахчета). През II в. Гален установил, че малкият мозък е източник на повечето двигателни нерви и регулира координацията на движенията, а главният мозък е източник на сетивните нерви и място на интелекта.

Връзка между интелигентността и структурата на мозъка

Идеята, че има точно отношение между размера на мозъка и нивото на интелигентността, никога не се е радвала на особена популярност, защото толкова много глупави хора и животни имат големи глави. По-разпространен е възгледът, че интелигентността се определя от степента на нагъването и сложността на структурата на мозъка. Тази идея е предложена от гръцкия учен Еразистрат в Александрия през III в. пр. Хр. Това мнение остава недоказано. Гален посочва в „Полезността на частите”, че „дори магаретата имат изключително сложен мозък, докато, съдейки по тяхната глупост, той трябва да бъде съвършено прост”.

Акупунктура

Акупунктурата води началото си от долината на Жълтата река в Северен Китай, според легендата от началото на III хилядолетие пр. Хр. Тя започва като примитивна и пълна със суеверие практика на пробиване на кожата с игли от кост и камък. По-късно, когато е забелязана медицинската й ефективност и става възможно да се произвеждат фини метални игли, тя се развива в светско изкуство с научна основа. От началото на династията Джо (около 1000 г. пр. Хр.) акупунктурата започва да се използва на тази основа, макар че на този етап за нея все още се е знаело много малко.

Диагностика на пулса

От времето на династията Джо меренето на пулса се развива заедно с акупунктурата и постепенно включва все по-подробно научно обяснение. Китайските лечители използвали пулса като диагностика, когато третирали пациентите с акупунктура, нагряване на акупунктурните точки (моксибустия) и лекарства. Но пулсовата диагностика започнала да се практикува най-напред в древен Египет около 2000 г. пр. Хр. по време на периода на Средното царство. Свещениците от Секмет и всички лекари били обучавани в пулсова диагностика.

Звукова диагностика

Звуковата диагностика, започнала с техниката на перкусия – почукване по гърдите на пациента, е въведена от древните египетски лекари. Най-старото описание е в медицински текст от XVI в. пр. Хр., който се предполага, че описва медицинска практика, датираща може би поне още хиляда години по-назад. Широк спектър от гръдни болести се диагностират чрез звуците, които се чуват при почукването.

Стетоскоп

Едно важно подобрение е въведено от Рене-Теофил-Рене-Хиацинт Лене (1781- 1826), главен лекар във френската болница „Некер”, който между 1816 и 1819 г. създал стетоскопа. Малко след публикацията на книгата (1819), която обяснявала новото устройство, с помощта на стетоскопа Ленеоткрил, че е болен от туберкулоза. Благодарение на Лене диагностичните методи изпреварили лечението.

КАТ скенер

Компютризираният аксиален томографен скенер (КАТ скенер) е създаден от Годфри Хаунсфилд (роден 1919), изследовател от Британската корпорация ЕМ1, през 1968 г., докато правел дълги разходки из селата. Това е устройство за измерване на различните плътности на тъкани, облъчени с рентгенови лъчи от уред, който се върти около главата на пациента. Изображенията от КАТ скенера за пръв път са използвани в медицината във Великобритания през 1972 г. През 1979 г. за своето изобретение Хаунсфилд си поделил Нобеловата награда с Алън Маклауд Кормак, американец от южноафрикански произход, направил много за неговото развитие.

Цезарово сечение

Юлий Цезар, римски политик, е най-ранният отбелязан случай, оцелял след цезарово сечение на жива майка. Той бил роден по този начин на 12 юли 102 г. пр. Хр.. В Месопотамия по време на Старовавилонското царство (около 2050 – 1650 г. пр. Хр.) са правени цезарови сечения на мъртви майки, за да се спасят живите бебета. Не е известно дали операция на живи майки е извършвана някъде преди времето на Цезар.

Пейсмейкър

Първият пейсмейкър за сърце е поставен в Сидни през 1926 г. Изобретателят, лекар в женската болница на Краун Стрийт, предпочел да остане анонимен поради спорния морален въпрос за удължаването на живота след неговия естествен край. В това той дотолкова успял, че дори и сега не можем да дадем неговото име. И, разбира се, той пропуснал да патентова новото устройство.

Трансплантация на сърце

Първата трансплантация на сърце била направена на Луис Уошкънски през декември 1967 г. от южноафриканския хирург Кристиан Бърнард (роден 1922), подпомогнат от десетки лекари и сестри в болницата „Грут Шуур” в Кейптаун. Пациентът починал на осемнайсетия ден, но смъртта се дължала на постоперативна пневмония, след като новото сърце било имплантирано успешно.

Кръвни групи

Успехът в отделните случаи трябва да се е дължал на това, че кръвта на донора е била съвместима с тази на реципиента. Това било въпрос на шанс до 1901 г., когато американският патолог Карл Ландщайнер открил кръвните групи. Откритието на Ландщайнер позволява относително безопасното преливане на кръв, като дава възможност пробите да се проверяват за съвместимост.

Възстановяване на откъснати части

В Китай Уан Кен Тан (1549 – 1613), хирург от времето на династията Мин, направил операция за пришиване на откъснато ухо, като успял достатъчно да възстанови кръвоснабдяването в новосъединените части, за да осигури оцеляването им.

Операция под упойка

Първият хирург, извършил операция под обща упойка, е Хуа Туау от Китай (? – 208 г. след Хр.). Той прилагал ефервесцентен прах, наречен „ма фей сан”, разтворен във вино, за да зашемети пациента. Съставът му не е записан, но се предполага, че е съдържал наркотичното вещество татул, което помага също при инфекция и физически шок. Хуа Туау отварял коремните кухини и чревните трактове на пациенти, приспани по този начин, за да отстранява тумори и израстъци, и след това зашивал раните. Слагал пластир и очаквал пациентите да се върнат към нормален живот след около един месец.

Упойващи вещества

Облагането с данъци засяга много сфери на живота, от нестинарството до построяването на пирамидите. Тук то ни засяга като първите писмени източници за прилагането на упойка. Упойката, приготвяна в Северна Индия преди малко повече от 2000 години и давана във формата на питие или напръскана върху лицето, причинява изпадане в безсъзнание. В своя наръчник по политика авторът Каутилия (около I в. пр. Хр.) я препоръчва на правителства като изход от финансовата криза. В такива случаи решението било да се пратят доверени лица сред хората, които да измъкват пари, разчитайки на тяхното лековерие. На тези, които не са достатъчно наивни, давали наркотик и им приписвали безумие.

Присаждане на тъкани

Възможно е козметичната хирургия, практикувана в Индия, да е била първата, прилагала такива сложни процедури. Санскритски медицински текст, „Сусрута Самхита”, обсъжда корекцията на лицеви малформа-ции чрез присаждане на кожна и мускулна тъкан и лечебни процедури в случай на загуба на ухо или на нос. Изданието, което сега съществува, е от около 300 г. след Хр., макар че неговото съдържание датира може би от векове преди това. Водещият пример на Индия в това изкуство, изглежда, се дължи отчасти на разпространената практика на отрязването на ухо и нос като мярка за наказание.

 Преливане на кръв

Споменавания за преливане на кръв от римски поети от I в. пр. Хр. ни карат да вярваме, че операции са се извършвали през този или може би през предишния век. По-вероятно е това да е било нововъведение на гръкоговорещи изследователи, а не на римляните, които не били творчески учени. Изглежда, то е било вдъхновено от опростенческата идея, че кръвта на млад човек може да се прелее на немощен пациент, за да се възстанови здравето и да се удължи животът му. През 1492 г. лекарите на папа Инокентий VIII, които познавали тази идея, решили да изпробват операцията, за да съживят грохналия първосвещеник. Те последователно свързвали към него млади момчета по такъв начин, че донорите получавали неговата кръв, докато той получавал тяхната. За съжаление пациентът останал вял, какъвто си бил, но странната процедура наистина довела до резултат, като пратила три момчета при техния създател за каузата на медицинските изследвания и набожността. Ако гърците и римляните са имали по-малко летална система за преливане на кръв, това може би се дължи на факта, че те не са изисквали донорът да получава в замяна кръв от пациента.

Козметична хирургия

Китайският философ Менциус (372 – 289 г. пр. Хр.) отбелязал, че хората са готови да пътуват от една страна до друга, за да намерят хирург, който може да поправи грозна деформация на някой пръст, но се възмущава, че те не отиват толкова далеч, за да поправят ума си. Макар това да показва, че през IV в. пр. Хр. в Китай вече има пластична хирургия, примерът на Менциус е преднамерено дребен и не разкрива дали тогава не са били практикувани по-сложни техники, като например присаждане от някоя част на тялото, за да се премоделират очевидни белези.

Педиатрия

Първите лекари лекували децата по същия начин като възрастните и макар че използвали намалени дози и по-леко третиране, не е имало педиатрична медицина със собствена научна база. Този клон на изследване възникнал за пръв път в Китай с идеята, че децата до петгодишна възраст са биологично различни от другите хора. Предполагаемият основател на теорията е д-р Ву от X в. пр. Хр. Ву се смята за автор на книга по детска медицина със заглавие „Канонът на фонтанелата” – по името на отвора на черепа на новородените, който с възрастта се затваря. Но информацията за Ву е подозрително оскъдна и може да е вярно мнението, че „Канонът на фонтанелата” е написан векове по-късно.

Ендокринология

Въвеждането отново на хормонално лечение в западната медицина е свързано с развитието на ендокринологията през първите три десетилетия на XX в. Тази нова дисциплина е труд на много учени, повечето германски. Първите са Хайнрих Ото Виеланд, Адолф Виндаус и Паул Херман Диелс. Те разглеждали секрецията на ендокринните жлези и открили кръговата система на стероидите. През 1909 г. Виндаус повторил процеса на извличане чрез сапонини, както е описан от Йе Мен Де. „Есенното лекарство” – както китайците описвали стероидите – в действителност за пръв път е споменато в книгата „Хуай Нан Дзъ”, публикувана по време на династията Хан през II в. пр. Хр. Описанието, дадено там, не съвпадало с извличането на стероид, но от него е останало съвсем малко и не може да се определи дали процесът е открит по-отдавна, или е просто преоткрит по времето на Сун.

Хормонална терапия

Действието на хормоните е било донякъде ясно в много древни времена на пастирите, които кастрирали добитъка и можели да наблюдават влиянието на тестисите върху растежа и поведението.

Лечение с тестостерони

В древна Гърция някои атлети ядели тестиси, за да подобрят резултатите си. Тъй като черният дроб дезактивира поетите тестостерони, вероятно това не им е помагало. Но около 400 г. пр. Хр. гръцката медицинска школа на Хипократ на остров Кос възприела използването на тестикуларна тъкан за медицински цели. Ако е била прилагана като свещички, в резултат би се отделил ефективен тестостерон.

Стероиди

Друго древно лекарство, широко прилагано на Изток и на Запад, е урината, която е богата на хормони. В Китай по време на династията Сун (960 – 1280) отвращението, което това лечение разбираемо предизвиквало, стимулирало изкуственото извличане на стероиди, което довело до далеч по-приемливо и ефективно хормонално лечение. Първият метод е описан през 1025 г. от Ян Шен Дао в книгата му „Опитани и тествани рецепти” („Йин Йен Фан”). Пациентът трябвало просто да вземе пет до седем таблетки с топло вино преди закуска, за да стане нов човек. Техниката на извличане включвала изпаряване на урината и сублимиране в печка на остатъка, смесен с дървени въглища. Осемдесетте грама лекарство, получено по този начин от 700 литра урина, съдържали много примеси. (През следващите десетилетия били разработени усъвършенствани процеси и се произвеждал практически чист стероид. „Доклад за водата и облаците” [„Шуй Йоун Лю”] на Йе Мен Де, публикуван около 1110 г., описва подробно два метода на производство, единият, от които включвал първото използване на сапонини, извличани от зърната на растението сапунче за отделяне на стероидите.

Лечение с естроген

Наровата кора, която Соран включвал в лекарство за предизвикване на аборт около 100 г. след Хр., отделя естроген, но не за лекуване на неразположение. В Китай оплакванията, които съвременната медицина лекува с естроген, са били третирани с лечение, включващо тъкани от плацента, която е богата на естроген. В „Приложение на фармакопеята” („Бен Цао Ши Йи”) от Чен Цан Чи, публикувана през 725 г. след Хр., за пръв път се споменава за този нов подход.

Съживяване

Вместо да оставя самоубийците да умрат спокойно, Джан Джун Джин, лекар от времето на династията Хан, в книгата си „Дискусия на треската и други заболявания” (Китай, около 200 г. след Хр.) дава подробни инструкции как да бъдат съживявани. Неговият метод изисква те да се поставят под топъл юрган, да се издърпат назад главата и раменете и да им се прави сърдечен масаж. Този метод наистина има вероятност да успее при пациенти, които са изпаднали в клинична смърт. Практиката в днешно време също препоръчва вдишване в устата на пациента, но книгата на Джан в сегашната си форма препоръчва любопитната процедура за вдишване в ухото. Възможно е авторът да е написал „уста” и по-късно думата погрешно да е преписана като „ухо”. По съвпадение в края на XX век съживяването по метода „уста в уста” официално било наречено „УХО”.

Медицински специалисти

Специализацията на практикуващите лекари в различни области е още от началото на периода на Старото царство в Египет, преди 3000 г. пр. Хр. Все още съществуващите записи от Старото царство разказват за лекари на стомаха и очите, тълкуватели на течностите в жлъчката и „пазачи на ануса”.

Правоспособност
За да е сигурно, че само квалифицирани лекари могат да бъдат практикуващи медици, преди около 2000 години в Индия е установена специална процедура. От кандидатите се е искало да демонстрират пълно владеене на своя предмет и да удостоверят, че са преминали подходящо обучение по правене на независими наблюдения и по практическо приложение на своите знания. Освен че е трябвало да отговарят на стандартите на своите професионални колежи по тези предмети, те са били задължавани и да получат разрешително за практика от държавата. Тази процедура е записана в „Карака Самхита”, медицински текст, запазен в издание от I в. след Хр. Съдържанието му е вероятно отпреди поне един или два века.

Зъболекари
Първите зъболекари са практикували в Древен Египет през периода на Старото царство, преди 3000 г. пр. Хр. Дори през тези ранни времена зъболекарската професия е била обект на регулиране и в оцелелите записи се споменава „началник на зъболекарите” като официална длъжност. Ние познаваме по име един от първите зъболекари – Хесир от Третата династия (около 3200 – около 3050 г. пр. Хр.), чийто гроб е бил разкопан. Бил е провъзгласен за „началник на зъболекарите и лекарите”.

 

 

предишна статияПървата теза за микробите
Следваща статияИстория на in vitro