Πλάτων

Макар философите да не са от най-сговорчивите хора, що се отнася до признаване на чужди идеи, то те в повечето случаи са единни, стане ли дума за началото на осмисленото подхождане към света от гледна точка на философията: в това начало стои името на Платон (гр. Πλάτων). Разбира се, с това не е казано, че преди него е нямало мислители или мъдреци, а само това, че с Платон в историята на човечеството тръгва онова особено гледане и озъртане в света, търсещо обоснованото познание на всеобщата същност на нещата, т.е. тръгва теорията (от гр. гледане) като философия (от гр. любомъдрие) и епистемология (от гр. учение за познанието, наукоучение). С Платон започва съзнателната автобиография на философията и философите; с Платон в живота на знанието покълва живецът, чието развитие до днес ни дава правото да твърдим, че той ще кълни и далеч след нас – докато има мислещи същества на тази наша прашинка в Космоса. И нещо повече! Няма да е чак толкова безумно да предположим, че и след това този кълн не ще се загуби, че той ще остане поне толкова вечен, колкото са вечни идеите: защото грешната ни Земя е само приблизителен отглас на надеждата, че все някъде има едно място, че все някога има едно състояние, където и в което нищо не пречи на върховното благо да се разкрие по себе си. Някои наричат това Бог, други – Истина, трети -Красота, четвърти – Добро. За Платон това се разкрива като Единно благо: за пръв път. И разкрило се веднъж, ние нямаме никакви основания да смятаме, че това е за пръв и последен път, а имаме само основанието да посочим човека, комуто първопоявата на Първоначалото е дала ангажимента да ни го съобщи така, че да го разбираме – далеч, след като този човек се е слял с небитието.

Такова оставане сред нас – хората – древните са наричали божествено присъствие. И още в древността към името “Платон” се е прибавяло “Божественият”. Впрочем за древните божественият произход на Платон бил несъмнен. Родил се той под името Аристокъл: според едни в Атина, през 88 Олимпиада на седмия ден от месец Таргелион, денят, в който се раждал Аполон; според други Аристокъл се е родил на следната година, когато умрял Перикъл, на о-в Егина, където баща му бил колонист. Ще рече – в нашите мерки: – Аристокъл, наречен по-късно “Платон” (“широкият” – заради знанията, гърдите си, челото си и т.н.) се родил през май-юни на 428 г.пр.н.е. в Атина или към 429 г.пр.н.е. на о-в Егина. Родът му бил този на Кодридите – царски род, стигащ по майчина линия до мъдреца Солон, а от него нататък – до Посейдон, морският бог, чийто внук Нестор не само обсаждал Троя, но и бил най-мъдрият сред ахейците; по баща линията стигала до последния атински цар, но няма съмнение, че тя също е започвала с някой от боговете. За нас, живеещите във време, чието всекидневие ни опива с трезвостта си, сигурно ще е трудно да разберем, че за древния грък това родословие е било напълно реално, но ако приемем реалността му, ще е лесно да твърдим, че роденият в такова обкръжение на герои и богове е имал пред себе си зрими примери.

Платон, обаче, ги е следвал доста свободно. Искал е например да стане художник, а не цар; писал трагедии и стихове, пътувал до Сицилия, за да види вулканите; участвал в олимпийски игри и дори победил в тях – по гръцка борба; въобще – държал се свободно като свободно роден човек – нещо обичайно за населената иначе от богове Атина. Това било, докато не срещнал Сократ, чийто демон изглежда е пленил младия Кодрид, който си спомнил, че в живота му е имало софисти, учители по мъдрост, но този тук, на тържището, е истински мъдрец. И започнал да го следва: не само в смисъл на сподвижничество, но и в оня, когато казваме напр. “следвам философия”. Това траело до времето, когато атиняните решили, че Сократовите беседи объркват младите, че Сократ е богохулник и го осъдили да избира между изгнанието и отровата; Сократ избрал отровата, а учениците му се пръснали из Гърция. Било 399 г.пр.н.е.

В странстванията си Платон стигнал до Сиракуза – по времето на своето “акме” – така казвали на стигналите жизнения си връх – той се намерил в двора на тирана Дионисий и поискал да му се даде земя, за да построи на нея една “идеална държава”. (Както се вижда и тази утопия, а ако искаме – надежда, е Платонов патент.) Като всеки тиранин, който по определение управлява “идеално”, Дионисий решил да се отблагодари за Платоновите съвети: продал го в робство. Приятели и роднини откупили Платон, който започнал да преподава знанията си в градината на героя Академ (от тук и Академия), но не се отказал от надеждата си за образцово устройство на хорския живот: отишъл отново в Сиракуза, вече при наследника на Дионисий – Дион. Този път резултатът не бил чак толкова печален: изгонили го от там, но заедно с Дион.

По-нататък Платоновата биография изчезва във философията, затваря се в Академията, на чиито порти стоял надписът: “Да не влиза незнаещият геометрия”. Някои казват, че зад портите и пред най-верните си ученици Платон излагал скритото си, езотерично учение за върховното благо; други съобщават, че понякога той отново искал да се върне в по-бурния живот и дори написал прочутото си Седмо писмо, в което отвърнал на поканите да прави идеална държава – разбира се, пак в Сиракуза. Но всички са единни в това, че по време на един сватбен пир вече престарелият Платон напуснал видимия свят. Това станало през лятото на 347 г.пр.н.е. В този свят Платон оставил и завещанието си, което завършвало така: “каменарят Евклид ми дължи три мини, а аз не дължа никому нищо”.

По-късно започнали да събират диалозите му: онези творби, в които чрез устата на Сократ, в спор с ред други реални или измислени личности, Платон ни задължава да мислим. Може би това задължение е накарало Хегел да напише, че “един от най-красивите подаръци, които съдбата ни е запазила от древността, са без съмнение произведенията на Платон”, а Уайтхед да отбележи, че “цялата наша философия не е нищо друго, освен забележки под линия на Платоновите диалози”.

До нас са стигнали между 23 и 25 диалога, но не напр. 24 – просто авторството на някои е съмнително; стигнали са някои Платонови писма, откъслеци от негови стихотворения, няколко епиграми. Като тази:

Казват, че девет са музите: колко небрежно го казват!

Ето десета със тях: тя е от Лесбос – Сафо!

Обикновено творбите на Платон се групират според времето, в което са били създавани, а и според основното съдържание, теми, понятия, начини на излагане на възгледите. Като че ли най-приемлива е подредбата, която прави А. Ф. Лосев – един от най-изтъкнатите в наши дни “платоници”.

Ранни, до първото пътуване в Сицилия – “Апологията”, “Критон”, “Евтифрон”, “Лахес”, “Лизий”, “Хармид” и първа книга на “Държавата”. Те могат да се нарекат сократически и в тях се обсъжда най-вече моралната проблематика.

Преходни – “Горгий”, “Менон”, “Евтидем”, “Кратил”, “Малкият Хипий”, “Ион”, “Големият Хипий”, “Менексен”; те са критико-митологични.

Зрели – “Федон”, “Пир”, “Федър”, от втора до десета книга на “Държавата”; в тях централно място заема класическото учение за идеите и единното;

Късни – “Закони”; към тях понякога се включва и “После – I законие”, дело вероятно на някой Платонов ученик; тези ра- ) боти са някак по-реалистични и представят сякаш отказа на -‘ Платон от крайностите на идеалната държава.

Да се представи “накъсо” съдържанието на Платоновата мисловност е, естествено, непосилна, пък и безсмислена задача. Защото можеше ли да се стори това, напълно логичен би бил въпросът “Защо е било нужно да се пише толкова?” и другият – “Защо вече близо 25 века философите не престават да тълкуват Платон?” Тъкмо затова тук ще се спрем само на няколко основни Платонови сюжети и мотиви, отсяти от културната традиция. Става въпрос за учението за идеите и единното, за диалектиката между битие и небитие и за душата: все моменти на това мисловно настроение, което не само във философията носи името “платонизъм”. За някои то е израз на крайния идеализъм; доколкото нещата биват осмисляни от позиция, признаваща истинско битие единствено на идеални, духовни същности; за други то е израз на реализъм – в смисъл, че се насочва към всеобщото в реално съществуващото; за трети – форма на мито-поетическа символизация на видимости; за четвърти – краен продукт на мистическо умонастроение и т.н. Но нека оставим споровете и класификациите и нека се насочим към класическата картина, в която се обрисува платонизма… от самия Платон.

Тя се намира в началото на седма книга от големия диалог “Държавата” и обичайно се представя като “Митът за пещерата”.

Митът за пещерата

В разговор с Главкон Сократ гради следната представа: Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата. Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките, които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след болката от светлината, действителните предмети. Естествено, освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си съзерцава това, на което е свикнал – сенките; може да се противи, рече ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види най-истинската светлина – тази на слънцето. Тогава той ще прозре причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го и убили.

Идеята

Зад току-що разказаният мит стои, казваме, “някаква идея”. Днес това го казваме благодарение на Платон: изразите, в които фигурира думата “идея”, крият в себе си онази техника на разбиране, която е разработена от древния философ по* един образцов начин; бихме могли да кажем – по “идеален начин”. Защото гръцката дума “идея” значи “образ, образец, лик, вид”. Какво “виждаме” зад мита, който току-що разказахме?

Виждаме образа на познавателната драма. На Платон тя се е представила така:

Видимият свят е само отблясък на истински съществуващото – първообраза на нещата; докато видимият свят се възприема сетивно и в голяма степен е чисто случаен, преходен, движещ се, то има и едно друго възприемане, благодарение на което можем изобщо да виждаме – това е умопостижението, мисленето, виждането на нещата откъм “гърба им”, т.е. откъм тяхната необходима същност. Тя е непроменлива и съответно – съвършена; тя е техният истински образ, т.е. “идея”. Но тъй като така идеите биха били безброй, колкото са и видимите неща, то би следвало да има едно такова “единство, в което да се разтвори всяка видимост и което да бъде само умозримо и истинно в съвършен смисъл. За Платон това е върховната идея за доброто, за благото. Но това не е добро единствено и само в нравствен смисъл, а е добро като съвършена наредба, т.е. “красота”, като обосновано познаване, т.е. “истина”, като съразмерно устройство на съществуващото, т.е. “свят” (вселена, космос). Тази идея участва в различна степен във всички видими неща, но като че ли най-ясно в онези безплътни, ала необходими за телесността пропорции, които са представени в хармонията на числата. И ето го зримото доказателство за наличието на такава идея: чрез число можем да изразим както множествеността, така и единството; чрез единицата – веднъж появила се – е възможен целия ред от множества и различия.

Идеята е единица; но същевременно чрез нея се представя и осмисля съвкупността на видимата множественост, т.е. “другостта”, “инобитието” на единството или “раздвоението”, “делимостта”. Това е царството на простата, но умножима вещественост, материята, която поробва сетивността и не позволява обръщането на погледа. С това тя също е единна, така в нея също участва първоначалото, но вече по принуден начин, като в пещера, заобиколено от стените, на които са проектирани сенките. Тук нямаме “действителност”, а само окови и съобразяване, т.е. аналогии, отблясъци на истински съществуващото. Накъсо – тук имаме “митове”. Затова, когато днес казваме “мит и действителност”, ние съвсем нямаме предвид, че изказаното в мита не е налично като образ, а имаме предвид, че чрез това изказване се е преоформило истинното, че чрез това изказване истинното се е скрило. А задачата е в това, то да бъде открито такова, каквото е.

Действителността такава, каквато е, е идея. Тя се постига не с виждане, допир, усет, а с въодушевление. Но под това нека не се разбира някакво еуфорично състояние, което натрапва на видимостта “чувства”, а единствено и само проникване в “душата” на нещата. За Платон това е припомняне, че и нашата душа някога се е намирала в плен на ето тази тук видимост, че е била “съответна”, “тъждествена”, “числово равна” на множеството, ала сега се е върнала в единството на самата себе си и затова може да “съзерцава” другото. Не винаги става това; и не с всеки. А тогава и с този, който бива прероден в знанието, т.е. акуширан от вещ мислител. Такъв в диалозите на Платон е Сократ, синът на акушерка и затова методът, пътят, по който се стига до знанието като припомняне е “майевтика” (от. гр. “акуширане, израждане”).

Диалектиката

Раждането на знанието става в разговор, в спор между единното и раздвоеното, между необходимото и случайното, между устойчивото и колебаещото се. Разбира се, когато разговаряме или спорим с някого, ние прекрасно можем да си представим, че сме изразители на “самата истина”. Най-често това си представяме, ала работата е там, че и другият ни отвръща със същото. Използваме ли образа на пещерата, можем да твърдим, че си говорим един-другиму от пещери, страхувайки се да напуснем убежището, но пък смятайки за особена благотворителност да вкараме събеседника в нашата пещера. Понякога той се съгласява, прибави ли се и физическа сила. Но не в това е съгласието и не непременно то е цел на диалога: в диалога обсъжданите неща и обсъждащите наистина трябва да станат “други”, ала “по душа”, а не насила, не робски; те трябва да израснат към истината си природно, естествено, а не да се подчинят на манията на въобразило си истинност същество. Тази мания е твърде опасна и може би поради това, обяснявайки мита за пещерата, Сократ казва на Главкон: “Бог знае, дали това е вярно”, а именно, че “в края на областта на познаваемото е идеята за доброто” и по-нататък: “стигналите до това заключение не желаят вече да се занимават с човешките работи, а душите им винаги се стремят нагоре”. А “нагоре” е “извън пещерата”.

Значи разговорът представлява освобождение, отиване към светлината на съществуващото, напускане на едно място, в което си въобразяваме, че пребиваваме. Нашата обител не е единение с места, не е затваряне в стени, а е пътят към знанието; път, по който постоянно отхвърляме раздвоението. Но за да става това, то и раздвоението трябва да ни се представя поне веднъж като “едно”, като “присъствие в двойствеността”, като нещо, което, разпадайки се на две страни, ни кара да изберем една от тях, за да я подложим отново на деление, на “диареза”.

Така собствено води разговорите Сократ и понякога ни се струва, че се самоопровергава, че ни иронизира, че знае истината, но не желае да ни я каже. Но откъде идва това? Нима не от интуицията ни, че все пак и при незнанието ние предполагаме някаква устойчивост? Нима не от това, че и извън разговора и думите има твърда почва, на която винаги можем да се опрем? Разбира се.

Но с това се подразбира и присъствието на един абсолютен съдник в неспирното роене на видимостта, на един “трети участник” във всяко събеседване. Тъкмо той не може да бъде видян с очи, ала обърнем ли мисловния си взор към същностите, ще разберем нуждата от неговото присъствие – вече разумно, понятийно, дискурсивно.

Дотолкова ни е нужно диалектическото раздвоение.

Душата и тялото

Диалектиката е само метод, път за постигане на единение. Условие за единението е пораждането, освобождаването на онази сила, която наричаме “душа”. Тук вече не можем да не дадем думата на самия Платон, който в диалога си “Федон” (или “За душата”) показва Сократ в предсмъртния му час и ни завещава един безсмъртен оттук нататък проблем:

“Следователно, каза Сократ, като резултат от всичко това истинските философи по необходимост ще достигнат до следния възглед така, че да могат да си кажат горедолу следното: Като по някаква пътека, изглежда, логическото разсъждение ни довежда до извода, че никога не ще придобием в достатъчна степен желаното, докато имаме тяло и душата ни е смесена с такова зло. А ние желаем да постигнем истинното. Безброй грижи ни създава тялото поради неизбежната прехрана. Освен това, ако ни налегнат болести, и те пречат на ловитбата на реалносттта. Изпълва ни с любовни страсти, с желания и страхове, с какви ли не миражи и с толкова брътвеж, тъй че наистина вярно е това, което се говори: от него действително не можем никога за нищо да помислим. И войните, бунтовете и битките ги създава именно тялото и неговите страсти. Защото всички войни възникват поради стремежа да се придобиват средства, а да придобиваме средства ни заставя тялото, защото му робуваме и служим. А като резултат, заети с всичко това, нямаме време за философия. Крайното следствие е, че дори да се поосвободим от тялото и да се заемем да разгледаме нещо, по време на търсенето то пак ни се препречва на всяка крачка, причинява шум и смут, изумява ни, така че в края на краищата ни попречва да съзрем истината. И действително очевидно е това: желаем ли да разберем нещо в чист вид, нужно е да се отделим от тялото и да наблюдаваме тия неща със самата си душа. Тогава, както изглежда, ще придобием това, към което се стремим и в което твърдим, че сме влюбени, разум, когато умрем – това показва нашето разсъждение, за живите то е непостижимо. Защото, ако не е възможно нищо да се познае чисто в сдружение с тялото, остават две възможности: познанието или е абсолютно непостижимо, или е постижимо само за умрелите. Тогава именно душата ще остане сама по себе си извън тялото, а не по-рано. А додето сме живи, изглежда, ще бъдем толкова по-близо до знанието, колкото в по-слабо общение и съдружество с тялото сме (доколкото не го налага крайната необходимост) и ако не се изпълваме с неговата природа, а оставаме чисти от него, докато бог сам не ни освободи. Чисти и отделени по този начин от неразумността на тялото, вероятно ще се свържем с подобни на нас същества и чрез самите себе си ще достигнем до знание за всички чисто. А това може би е истината. Защото да се допира чистото с нечисто, боя се, че не е позволено. Предполагам такива неща е необходимо да си говорят и обсъждат помежду си тия, които истински обичат знанието. Или не смяташ така? – Така е, съвсем сигурно, Сократе”.

ЛИТЕРАТУРА

1. Платон, Диалози, т. 1 (1979), т. 2 (1982), С, изд. “Наука и изкуство”.

2. Платон, Държавата, С, 1981.

3. Г. В. Фр. Хегел, История на философията, т. 2, София 1982, стр. 155-27Х

4. Ц. Бояджиев, “Неписаното учение” на Платон, С, 1984.

5. Р. Радев, История на античната философия (от Платон до Карнеад), С. 1983.

Цитати от и за Платон

* „Бог е в самите нас.”
* „В любовната аритметика едно плюс едно е равно на две, а две минус едно е равно на нула (нищо).”
* „В основата на всяка мъдрост е търпението.”
* „Добрите хора не се нуждаят от закони, за да се държат правилно, а лошите винаги ще намерят как да ги заобиколят.”
* „Добър човек е този, който се отплаща на другия с добро.”
* „Душата с всички сили трябва да се стреми към истината.”
* „Животът е само един миг между две вечности.”
* „Книгата е ням учител.”
* „Който сам не се убеди, никой не може да го убеди”
* „Наблюдавай един човек как се забавлява по време на игра и ще научиш повече за него, отколкото ако разговаряш с него цяла година.”
* „Невежи са само тези, които са решили да си останат такива.”
* „Недобросъвестните оратори се опитват да изкарат лошото добро.”
* „Никой не е станал добър човек случайно.”
* „Помощта е препятствие за съществуващото или възможното зло.”
* „При сблъсъка с любовта всеки става поет.”
* „Пълното невежество не е най-голямата злина; по-лошо е натрупването на недобре усвоени знания.”
* „Само мъртвите са виждали края на войната.”
* „Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци.”
* „Честта се състои в това да се стремим към най-доброто и да подобряваме най-лошото така, като че ли то може да стане съвършено.”
* „Човек, оглупял от суеверия е най-презрян сред хората.”

Източник: nauka.bg

предишна статияЕдмунд Хусерл
Следваща статияПроблемът за човека и времето в Чеховата ”Вишнева градина” и неговото отражение в ”Р.У.Р.” на Карел Чапек.