Едмунд Хусерл
(1859 – 1938)

Edmund Husserl

“Науките за чистите факти
превръщат хората в голи факти.”
Е. Хусерл, Кризата на
европейската наука
и трансценденталната
феноменология

Феноменологията като мечта за строга наука. Феноменологическата  редукция. Кризатата на Европейската наука. Привидността в метода и в  природата.
  husserl.jpg (554×806)От Френсис Бейкън насам, не приемем ли, че цялата Новоевропейска философия е “забележка под линия на Платоновите диалози”, философията  има един отличаващ я от другите науки изследователски проблем –  проблемът за истинността на самото изследване като метод за постигане  на предмета й. От Хегел насам традиционното философстване се е простило с видимостта, че методът е външен спрямо изследвания предмет и е подръчно средство за производство на знание, прилагано към срещаните в  опита дадености. Тези почти аксиоматични положения имат далеч отиващи  следствия, които надали ги детронират от мястото им на първооснования,  но пък пораждат силни съмнения при приложението им: приложението не  винаги може да избегне затварянето в темата “Изследването като чиста методология”; приложението не всякога приема, че дори и да не е външно  за предмета условие, методът никога не е единствен. Защото беше ли само  единствен, той би произвел предмети, които тъкмо в единствеността си биха натрапили едноизмерно тълкуване, според което някои емпирични  съзнания биха били по-съзнателни, някои истини – по-истински, а някои  действителности – най-действителни. Съответно едни науки биха станали  по-научни от други, което вече крие опасността всичко да потъне в  самовлюбеност и доволство от постигнатото знание и да се изроди в репресии спрямо различието. Както историята на науките, така и чисто  обществената история изобилстват с примери за това, че леталният изход в много случаи е пряко следствие от въобразени предимства. В лечението на мисловността, водеща до смърт на инакомислещите – смърт и в преносен, и в буквален смисъл – са се препоръчвали и се препоръчват много и различни средства, отлагащи или правещи невъзможно умирането – на човека, науката, знанието; но идеята на философията е и в това да се  открие универсалният изход към една винаги жива действителност.
В началото на XX век за такова средство усилено се предписва  феноменологията, на чиито рецепти неизменно стои: “Към самите неща”.  Аптекарските метафори са съвсем оправдани: разработената от Хусерл  изследователска методика наистина навява усета за стерилност с точното  посочване на предметите, с дозирането на анализите, с педантичността в отделянето на субстанциите, та дори и с почти Галеновата терминология, стриктно разбърквана според обекта на лечение. Този обект е отровената от господството на психологията философия, вследствие на което  последната решава познавателните си задачи чрез свеждане на мисловния  свят към абстрактни определения за иначе емпирически установими  дадености на усещанията, възприятията, представите и понятията: все  неща, които имат не само субективна валидност и които не зависят от  случайното състояние на познаващия субект. Търсенето на необходимото,  валидното във всички области на знанието не чрез конвенциите на психологическия опит отвежда Хусерл към света на феномените – неща,  които показват самите себе си, които са “самите неща”. Според Хусерл  това се постига в едно тройно изключване или “феноменологическа  редукция” и се характеризира със следната постъпателност:
– изключване в изследването на всичко субективно, което ще рече  “незаинтересованост на изследователя и за съществуването или  несъществуването на даден предмет”: предметът е явен, явен и ясен;
–  отказ от придобитото според някаква теория, хипотеза, всекидневна нужда или практически опит с въпросния предмет;
–  изключване на всякаква мирогледна (религиозна, идеологическа, етическа, естетическа, регионално-историческа и пр.) традиция.
След такова съзнателно прогонване на всичко “ценностно” и “онтологично”  се придобива нагласата на феноменологията “тук и сега”, чиято  изключителност се дообосновава от едно двойно удържане на имания пред  вид предмет, а именно:
–  насочване единствено към “същността” (“каквината”) на даденото;
–  отказ от всичко (заскобяване), съпровождащо преживяването на предмета.
Така се постига затварянето на изследователския интерес в едно поле, наречено “тема”. Разбира се, тематичните полета могат да бъдат безброй – колкото са всъщност феномените; могат и да се смесват – колкото са всъщност изследователските нагласи. И ако от тук изниква някаква  задача, то тя не е в това, едно от полетата да бъде представено като  единствено необходимо, а в това да бъде разбрана необходимостта на  всяко от тях, за да може да се удържи реалният свят. Затова  феноменологът може да каже смислено не само “Всички неща са реален  свят”, но и “Всяко нещо са реални светове”; може да каже не само “всяко нещо е съществуващо”, но и “всяко нещо са съществуващи неща”. Ето защо  феноменологията не винаги се съобразява с граматиката – дори в този  отказ от обичайността тя търси запазването на онова учудване, от което се е родила философията като съзерцание на видимо естествени неща по видимо неестествен начин.
Редът от отказите спрямо естествената нагласа – нагласа, съвсем  оправдана във всекидневието, но очевидно “неестествена” в науката (“в  науката се изисква себеотрицание, героизъм на разума”) – образува  собствено това, което се и нарича “поток на съзнанието”. Но този поток  не е преживяването на емпиричното, винаги мое, съзнание, в което имат редността си случайни хрумвания, смесвания на преживелици, спирания на познанието във всеизвестни образи, а е потокът на онази субективност, която Хусерл нарича “трансцендентална”. Тя се изгражда от очевидностите  на истината (и истините) за всички възможни светове, в които могат да  се пресекат и всички феноменални редове. Този извод, който сякаш е  неминуем за един математик, какъвто по образование е Хусерл, отвежда размишлението към Платоновия свят на чисти същности, към света на  идеите. Идеите не са видимите образци, нито пък някакви скрити “зад гърба на феномените” двигатели на многообразието: те са образците на мисленето, което постоянно съзерцава истината. А тя, от своя страна, присъства в това мислене като очевидност на фона на разнообразни преживявания, присъства като качествено единна. Затова под “съзнание” не се разбира “моето” или “твоето”, а само редът на очевидности в  потока на преживяванията, които могат да бъдат както действителни, така  и въобразени. Феноменалното постигане на такава очевидност е акт на изказване и обозначаване (осмисляне), което може да бъде съобщено  всекиму, който никак не е длъжен да има тъкмо “тези” преживявания и  точно този опит, както и да говори на “този” език: зад всичко това  “говори” потокът на чистото съзнание, което свежда феномените. Не беше ли така, би било чудно как хората се разбират чрез знаци и символи, как  “проникват” в света на другото съзнание.
От тук идва и задачата на философията като феноменология. Тя не се  състои в това да доказва истинността на външни дадености, а най-вече в  това да показва съзнателните актове в чист вид, който преживява  очевидността. В това показване се случва истината, т.е. срещат се поне  два феноменални реда, два интенционални лъча и в тази среща единият ред  играе роля на фон, върху който изпъква другия. Удържането на “случая”, мислен в горното значение, кръстосването на две феноменални възможности  води до очакването, че подобни срещи предстоят, а това не е нищо друго,  освен основание на надеждата, че познанието никога не може да завърши  актуално, че наличието на очевидност за мен е и саморазбиране на  очевидността за другия. Така идва и другата задача: тя се състои не  вече в проникването, а в разбирането на нещата, гледани калейдоскопично, не само от един ъгъл.
Всичко това е мечтата за строга наука – едно непривично словосъчетание,  представящо една твърде идеализирана изследователска нагласа. Накъсо тя може да се изрази така: да се изследват условията, които водят при  валидно мислене до онези разнообразни очевидности, явяващи се в  конкретното съзнание така, че всяко от тези съзнания да може да разбере  свят, изграден от други. Хусерл нарича такова разбиране “интерсубективност”. Ние можем да го наречем просто “мечта за човещина  в науката” или – ако искаме да бъдем в крак с модата – “онтология на  плурализма”. За разлика обаче от Лайбницовата, тази онтология може да  мине спокойно без “монада над монадите” – на това място Хусерл поставя  единствено истината.

Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология

В късното си творчество Хусерл разкрива движещите неговото размишление  основания: те не са само научни или породени от работата му като  математик. Макар това и да представлява отказ от строгите  феноменологични изисквания, една от които е тъкмо отказ от извъннаучни предпоставки, то ни представя едно гледище, без което светът днес би  бил не само по-беден, но и по-нечовешки. Така той се вписва в онази  философска традиция, която има за цел запазването на човешкото  достойнство в каквито и да са ситуации. А ситуациите, в които попада  човекът на XX век, могат да се опишат накъсо с една дума: “криза”.
Попадналият в криза е склонен да пита за смисъла; той може и да попита  и за това кому е нужно да се обсъжда “кризата”, когато нещата са ясни и  без размишления и никак не върви ясните неща да се скриват с неясни термини, напр. “трансцендентална феноменология”. Каква връзка имат те с  познати всекиму неща, събрани в смисъла на думата “криза”? Защо се търси подобна връзка между кой знае как хрумнали някому словосъчетания  и очевидности? И до “европейска наука” ли ни е сега, когато грижата за насъщния прави не само суетно, но и някак неморално размишлението за отвъдности? Когато липсват опори във всекидневието, науката е толкова  илюзорен съветник, колкото и всяка извъннаучна форма: кризата според  науката и кризата според всекидневието имат толкова допирни точки,  колкото и когато някой каже, че за него е кризисно състояние, ако това  лято не почива на Канарските острови, а друг отвърне, че за него криза  е тогава, когато не си купи хляб. Какви аналогии има тук? Може би  “кризата изобщо” е това, което позволява допира? Но пак ще се обади  здравият разсъдък: “Кризата изобщо съвсем не е основание да  равнополагаме научното страдание с чисто телесното; лекарят, който  казва, че организмът е в криза, защото “медицината учи…” и “изследването показва…” в никакъв случай няма преживяванията на  пациента; ученият, който говори за кризата в основанията на теорията си, ще разбере кризата в моето всекидневие, когато слезе в него – зареди се на опашки, загрижи се за прехраната, страда от глад и студ.”

***

Тези доводи са дотолкова обичайни, че не си струва труда да бъдат  обсъждани: всички бихме се съгласили с тях и ако някой спомене, че все  пак всекидневието трябва да се издигне до науката, за да разбере  кризата, бихме го взели за непоправим идеалист, ако още преди това не  му се изсмеем. Защото никой не е длъжен да разсъждава строго научно, когато гладува: някак е, казват ни, “неморално или мазохистично”…
И все пак: защо се съгласяваме с тези обичайни доводи; защо ги  разбираме; защо степенуваме по жизнена важност кризите; защо смятаме, че чисто физическото страдание е “по-опасно за живота” от теоретическото? Лесно е да се отвърне: “Защото сме телесни същества,  мисленето е обусловено от здрав организъм, а той има свои изисквания и т.н.” За много от нас, а дори – и за всички, това са очевидности и  тяхното признаване сякаш изгражда основата, на която се крепи  разбирането. Но това разбиране е еднопосочно: то забранява отиването  към други, не по-малко мощни основания и направило вече ценностен  избор, поставя мините под диалога между наука и всекидневие. То изисква: “Науката да служи на практиката!”, “Да помага на  всекидневието!”, “Да бъде конкретна и разбираема!” – и изпълни ли това,  ще е “морална”. Това, разбира се, също е очевидност. И ако я  споменаваме, то е, защото сега трябва да навлезем в темата тъкмо за  кризата в науката, която е подготвила всекидневието да задава тези тъй  “критични” въпроси.

***

Настоящият учебник се пише по време, когато у нас кризата се усеща  физически и затова “реалните” са така заострени, но дори и времена на  блаженство биха разбрали за какво става въпрос. В случая се задават  въпроси, смислово близки до онези, с които Хусерл започва статиите си “Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология” през  1935/6 г.

Впрочем ние вече сме в тази тема: въображаемите диалози, сериозните  серии въпроси, обичайните доводи, които бяха привеждани, са само израз  на оня разпаднал се диалог между наука и всекидневен, жизнен опит.
Не Хусерл е първият, който регистрира такова разпадане. Описанието на  напрежение между всекидневие и наука, между теория и практика, между  живот и мечта тръгва още от Талес, минава през Аристотел, Лайбниц,  Кант, Хегел, Маркс; но Хусерл е първият, който така сменя ракурса в  размишлението, че прави отговорна самата наука. Разбира се, и това не е особено ново: недоверието спрямо науката е стар мотив на европейската  култура, избуяващ в епохи на жизнени кризи, смяна на ценности,  обществени революции или икономически катастрофи. Но не това е мотивът  на Хусерл. Ако трябва да го изразим накъсо (а трябва, защото “кризата”  не обича пространности), този мотив би изглеждал така: упреците на  всекидневието спрямо науката са чисто научни. Това вече изглежда  прекалено; това сякаш е старата философска суета да се дават отговори на сериозни въпроси по парадоксален начин. Разгледаме ли обаче Хусерловите основания, парадоксът ще изчезне.
Какво значи това: “Упреците на всекидневието спрямо науката са чисто  научни”. Най-напред: това, което ние смятаме за всекидневие, по  същество е опредметена наука. Тя е опредметена в строгия смисъл на  думата: във всекидневието се постига научният идеал за едноизмерност,  проверимост, фактичност, непротиворечивост. Но как? Нима всекидневието  не е областта на отделните интереси, на случайното и чисто  субективното? Хусерловият отговор е следният: да, така е, но това е  всекидневната очевидност, а тя е обективна в този смисъл, че поставя  пред всеки от нас готовите, валидни нагласи, с които отвръщаме на  срещаните в опита събития и ги отнасяме към себе си като към тяло: те  са външен свят, действителност. Тъкмо европейската наука, имаща  началата си в древна Гърция, формира тази насоченост на мисленето  “навън”, търсейки единствено верния метод за постигане на предметния  свят. Това е европейската философия, но не в смисъл на дисциплината  “философия”, а в смисъла, според който казваме “моята философия е  такава и такава”, като имаме пред вид нагласата, знанието, мотивите за  дадена дейност. Дейността на европейската наука е постоянното творене  на външен свят като вещен, като свят от служещи предмети. Че всичко  това ни изглежда “вън от нас”, съвсем не опровергава факта, че  изглеждащото ни е следствие на определено методическо подхождане към  някакви дадености. Такова подхождане е винаги рационално, то отхвърля  случайностите и търси чистата предметност. Отличен пример за това е  Галилеевата революция в природознанието: разглеждането на даденостите  от околния свят като чисти, математизируеми същности, които могат да бъдат пресмятани, е крайният израз на една избрана насока, която винаги  бива блокирана от предметен свят и която винаги се самооткрива в него.  Това, което ни изглежда напълно естествено, природно, е само отрязък от  света; то е принудено внимание точно към тези и тези неща и във  всекидневните си актове ние не правим нищо друго, освен да преповтаряме  вече постигнатото. Очевидно това не значи, че ние сме учени, но значи, че някак несъзнателно преиграваме научната нагласа и скъсяваме  възможностите на жизнения си свят.
Една от тези възможности е мисленето като творческа дейност, като постоянно скъсване с традицията. Но европейската наука, произвела света “вън от нас”, описала го в теории и закони, възпитала съответната  нагласа и на “извън-научния” човек, пази традицията на незабелязването, че това не е единственият свят; жизненият свят на всеки от нас очевидно е различен от този на друг. И тъкмо науката, търсеща истината като “откриване на същността на нещата”, скрива и забранява една възможност – тази на различието между световете. Тя не се интересува от него или  ако все пак го стори, тръгват класификативните таблици, където  човешката чувствителност стои наред с математическите формули,  борсовите акции, метеорологичните прогнози. Човек, впрегнат в “точните  науки”, започва да изглежда като ходещо доказателство за господството  на един метод, чиято крайна спирка е овеществяването; това е  човекът-формула. И идва кризата: мисловността бива блокирана в  очевидности, в алгоритми от типа “така се прави” и науката – първото  чедо на разума – започва да ражда изчадия.
Затова служенето на разума е героизъм: при толкова реализирани научни  проекти, с които се е дресирала човешката природа, се изисква наистина  себеотрицание да продължиш да бъдеш учен.
Всичко това за Хусерл е феноменологично обосновано. Характеристиката на  типа обосноваване лежи в девиза на ранното му творчество – “Към самите  неща”: това е стремежът към “другото”, към освобождаването му от  “външни” за него дадености. Но след казаното този девиз може да се  допълни: “Към самите неща, но по различен начин”, т.е. към осмислянето  на света да се подхожда нетрадиционно, а това ще рече –  лично-отговорно. Когато личната отговорност може да бъде споделена с  друг и разбрана от другия не защото се търси непременно съгласие между  двамата, а съгласие между подходите към иманата пред вид тема, то се  постига и идеала на феноменологията: феномените са равноценни, не се степенуват в редове и са еднакво необходими за цялостта на света – както прашинката, така и Вселената, както науката, така и  всекидневието, както философията, така и овощарството, както ученият,  така и метачът. Всеки и всичко има своя жизнен свят, колкото и мизерен  да изглежда отвън и затова изискванията този свят да стане друг, ако не  са мотивирани и разбрани “вътрешно”, от само себе си, подготвят онази  криза, която все ще намери време и начин да избухне и да унищожи всички  възможни светове – за това е достатъчно да бъде унищожен само един от  тях, именно “моят”.
Хусерл – един учен в най-чист вид – е пример за такава лична  отговорност. За кризата той би могъл да обвини много неща – историята,  икономиката, политическите партии, лошата Ваймарска конституция, злия  демон Хитлер: все разбираеми неща, има ли се пред вид, че когато пише  “Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология” на  него, като на евреин, е забранено да посещава Университетската  библиотека, камо ли да публикува в Германия (впрочем първите статии от  спомената работа излизат в Белград). Хусерл не търси вината “навън”, а  в това, което разбира най-добре и сигурно – най-обича: науката. И дори  обвинението да не е справедливо, самият му факт е пример за  отговорност. Липсва ли тя, идва кризата.

  **
**              **

Едмунд Хусерл е роден през 1859 г. в с. Попице (Моравия, в  Австро-Унгария); завършва образование във Виена и започва работа като  асистент по математика при един от най-големите математици на XIX в. –  Вайерщрас. Чисто математическите проблеми придобиват за Хусерл  философско-логическо значение и на тяхното решение са посветени  изследванията, които той започва през началото на века. Те го отвеждат до традиционната философска проблематика, на чието преосмисляне Хусерл  посвещава не само жизнения, но и професионален път: като доцент и  професор по философия той работи последователно в Хале, Прага,  Гьотинген и Фрайбург (Брайсгау), събирайки около себе си онези  последователи, които, възпитани във феноменологическата традиция, дават  началото на най-влиятелните в наше време философски направления: М.  Хайдегер, Н. Хартман, М. Шелер, Ж.П. Сартр, М. Мерло-Понти, О. Бекер,  А. Шютц и мн. др. В цеха на феноменологията Хусерл подготвя множество  лекционни курсове, статии, програми, които – в над 45 000 страници  ръкописи – съставляват неоценимо философско наследство; днес то е  съсредоточено в Хусерловия архив в Лувен (Белгия), където е пренесено  през 1938 г. – еврейското потекло на Хусерл е правело опасно дори и  пребиваването на ръкописи в Германия.
Основни произведения: “Логически изследвания” (в три тома, две части –  1900 и 1901); “Идеите на една чиста феноменология и феноменологична философия” (1913); “Формална и трансцендентална логика” (1928); “Картезиански размишления” (1931); “Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология” (1936).

ЛИТЕРАТУРА

1. Е.  Хусерл, “Феноменологията”, сп.  Философска мисъл, кн. 1 от 1983 г.
2. Е. Хусерл,   Из “Лекции по вътрешното осъзнаване на времето”, в “Идеята за времето”, 1985 г.
Задачи:
1. Каква е разликата между “феномен” и “явление”.
2. Има ли науката “всекидневие”?
3. Анализирайте статията на М. Хайдегер “Какво е това -философията? – в  сп. “ФИЛОСОФИЯ”, кн. 1/1991 от гледище на феноменологията.

Източник: nauka.bg

предишна статияГеорг Хегел
Следваща статияПлатон (гр. Πλάτων)