http://image.nauka.bg/history/bg/tutrakan/DSCI4893.JPG

“Бързо преживяни минути” е между книгите, осъдени  на забрава след 9-ти септември 1944 г., както и добруджанската епопея. Издадена като възпоменателен дар от Попечителството на Вратчанското окръжно сиропиталище през 1917 г., тя е своеобразен паметник на българския войник. Като военен кореспондент на в. “Балканска трибуна”, той отразява действията на бригадите от 6-та Бдинска дивизия в състава на 1-ва и 3-та армии и Сборните дивизии по целия й маршрут. От друга страна авторът търсейки “душата на българския войник”, описва ролята на морално-психическия фактор през Първата световна война.
Добруджанската епопея като кулминация на българската драма през тази война е основен лайтмотив на книгата. Образите и събитията, видяни от него там, заемат централно място в нея, където гласът на автора се издига в своя типичен полемистичен стил най-високо и най-осъдително, за да я предаде в двете й крайни измерения, които вижда – трагедията при откъсването на Добруджа през 1913 г. и триумфа при нейното отвоюване през 1916 г. Написана преди краха на националните идеали, от тази книга лъха увереност както в победата на справедливата българска кауза, така и в справедливата оценка на историята.
Образът на българския войник, който въплъщава максимализма на българската кауза във войната, изложена от Бобошевски, отразява отговорността на обществото като цяло за преследването на националните ни идеали на всяка цена, под девиза “свобода или смърт”. Това прави всяко управление заложник на националната кауза и показва необходимостта от постигане на исторически баланс при оценка на отговорността за националните катастрофи.

Към голямата тема за българския печат и неговите автори, към който се отнася и военновременния се появяват нови изследвания[1], насочени към запълване пропуските в нея. Това цели и настоящето съобщение, представяйки част от публицистичната дейност на Владимир Бобошевски. Неизвестен днес, той е емблематичната фигура на врачанският печат през първата половина на 20 в. до смъртта си през 1947 г. [2]

 В историческото развитие на България политическите сътресения нееднократно са подлагали интелигенцията й на радикални преоценки. След 9- ти септ. 1944 г. отечественофронтовската власт освен физическото ликвидиране на водещите представители на интелектуалния елит, между който и редица журналисти, налага и политическа цензура над техните имена и произведения.[3]

 На такива преоценки по същия модел е подлагана и българската история.

 В резултат от целенасоченото провеждане на тази политика, която засяга особено радикално Добруджанската епопея от 1916 г., се създава и явлението библиографска рядкост за посветените на нея издания, а  съвременните поколения не познават добре историята си. За сметка на което пък съвременните изследователи са обречени да бъдат откриватели.

Настоящето изложение има конкретната цел да представи една от книгите, осъдени да станат библиографска рядкост. “Бързо преживяни минути”, с фейлетони, скици и записки от войната, е  издадена от Попечителството на Вратчанското окръжно сиропиталище в ограничен тираж през 1917 г. Тя е разпространявана  основно сред оцелелите от войните, като скромен възпоменателен дар. Този факт, който я откроява сред останалите му военни репортажи като един своеобразен и оригинален паметник на българския войник, допълнително е спомогнал за превръщането й в библиографска рядкост[4].

 Написана в знак на почит и преклонение пред “душата на обикновения български войник”, тя представя всъщност ролята на морално-психическия фактор през Първата световна война, който може да бъде проследен по бойните полета – от Добруджа до Добро поле[5]. “Стараех се да подбера отделни факти, които дават що-годе представление за душата на нашия войник, за неговото самопожертвование пред олтара на родината си…”

Това мотивира избора й за обект на научно съобщение и по-специално – страниците, посветени на Добруджанската епопея, които се очертават като идеен център в нея.

Владимир Бобошевски пише своите военни разкази както десетките български журналисти, писатели и поети, мобилизирани като военни кореспонденти на 15 юни 1915 г. с тайна заповед № 323 на министъра на войната ген.лейт. Иван Фичев.[6]

 http://image.nauka.bg/history/bg/tutrakan/bobo.jpgНо със своите скици от войната, както я вижда като кореспондент на в. “Балканска трибуна” той пише на границата между репортажа и литературата. От една страна те имат репортажен, документален характер, описвайки точно действията на бригадите от 6-та Бдинска дивизия в състава на 1-ва и 3-та армии и Сборните дивизии по целия й маршрут през Сърбия до Беласица и Рупелското дефиле, от там към Добруджа, а през Румъния и Унгария, отново към Сърбия, Македония и Бяло море[7]. Пише ги, преди все още краха на националните идеали да стане основен лайтмотив на съвременниците на събитията, когато ежедневния героизъм на българския войник поражда една еуфорична увереност сред всички слоеве на българското общество в осъществяването на възрожденските завети. Затова основната си задача като кореспондент той вижда в оставянето на писмени свидетелства пред поколенията, пред бъдещите “деца на България”, за героизма на бащите им. Тези документални свидетелства той пише още тогава през 1917 г. Затова от тях лъха увереност както в победата на справедливата българска кауза, така и в справедливата оценка на историята, “която при спокойствие ще пише историята на голямата война във всичките й подробности, когато всеки ще намери името си срещу графата за принесените заслуги”, безусловно уверен във вечната признателност на България пред саможертвата на нейните синове. [8] А фактът, че книгата е издадена още тогава, през 1917 г., съхранява автентичните му реакции на видяното и преживяното.

Като представител на поствъзрожденското поколение журналисти обаче, той се подчинява и на традициите, характерни за военно-патриотичната  литература, доминирана от патриотичен патос, стигащ на моменти до национализъм[9].

http://image.nauka.bg/history/bg/tutrakan/Picture_226.jpg

В историята на българския печат този тип вестникари, които съвместяват с лекота ролите на публицист, писател, общественик и културтрегер макар и наследници на Ботев, Каравелов, Славейков и Захари Стоянов се считат за отминал етап, изместени от “вестника на новините”.[10] Но при всичките критики срещу тях, те имат своето място като военни свидетелства, особено в сравнение с литературата.

Като типичен публицист от “вестника на идеята”, Бобошевски е страстен полемист с ярки позиции, които защитава яростно и безапелационно, но солидно аргументирано. Предава пряко, “репортажно” събитията на фронта, но е воден от стремежа не само да описва, а да осмисля, анализира и особено да оценява изпитанията над България в усилията й за реализиране на нейните исторически идеали.

Именно тази оценъчност доказва, че ако журналисти като Бобошевски са изразители на обществените настроения, то е вярно също, че те в немалка степен допринасят за тяхното формиране, поради значимото въздействие, което винаги е оказвала българската преса върху общественото мнение.[11] Това още по-вече налага да се проучва писменото им  наследство, за да се разкрие  не просто ролята, а отговорността им като фактори, за развитието на обществено-политическите събития в една или друга посока. Това важи особено за Бобошевски, незаобиколим фактор в обществено-политическото и културно развитие на Враца по-вече от четири десетилетия [12].

Но оценките му над събитията далеч не са предпоставени или привнесени. Формирани при търсене отговорите на най-болезнените въпроси от следосвобожденската ни история още там “когато топовете продължават да припяват страшната песен на войната и гробове се копаят и зариват; когато става надпреварване, кой по-скоро ще се вмести в редицата на безсмъртните…” Струва му се че те неминуемо са там някъде – под барутния дим, в ежедневния героизъм на довчерашните селяни на бойното поле и извън него, в начина им на разсъждение и възприемане на нещата, в реакцията им на събитията, те са базирани главно върху образа на неговите земляци – коравите селяни от Врачанско.

Така се преплитат почти документалните свидетелства за видяното, с ярките литературни отклонения и исторически реминисценции и неговите изводи, анализи и оценки. Като военен кореспондент, който върви с полковете, той е на фронта и при обоза, в палатките и под голото небе, в болниците и гробищата, по прашните улици на превзетите градове и села, в разрушените крепости и оцелелите църкви, за да отрази всичко. И като типичен вестникар не се задоволява само да наблюдава. Разпитва войниците и жителите, вглежда се в лицата им по време на битка и отдих, търси мнението им по злободневните въпроси, вслушва се във всяка проронена реплика и духовитост. Като публицист, той подрежда пъзел от събраните случки, лица и образи, за да покаже, с присъщата му безапелационна категоричност “душата на българския войник” – т.е.         картината на българската народопсихология като фактор за най-драматичните събития, които преживява българския народ след Освобождението.

Прекалено кратки за разказ, прекалено емоционални и наситени с образи и драматизъм за скица, прекалено аналитични и умозаключителни за фейлетон, прекалено ярки и завършени за записки, прекалено есеистични и ангажирани с лична позиция и оценки за репортаж, миниатюрите на журналиста Бобошевски са придобили несравнима форма, която по емоционалния си заряд наподобява по-скоро експлозивите, които избухват на бойното поле край него, отколкото някой литературен жанр.

Кулминацията на българската драма през тази война настъпила с Епопеята за Добруджа е основен лайтмотив на книгата, определящ и смисловото, и структурното й съдържание. Образите и събитията, видяни от него там, заемат централно място в нея, където гласът на автора се издига в своя типичен стил най-високо и най-осъдително, със самочувствието на изразител на настроенията не само на българския войник, но и на целия народ, за да я предаде в двете й крайни измерения, които вижда – трагедията при откъсването на Добруджа през 1913 г. и триумфа при нейното отвоюване през 1916 г. Загубата и възвръщането на Добруджа той представя като крайъгълния  камък на войната. Този извод се позовава на ярки исторически реминисценции,  инспирирани от мислите и репликите на войниците, в които оживяват междусъседските омрази, комплекси и рани, наслоявани през вековете и разлютени през 1913 г., за да избухнат в неудържимото желание за възмездие през 1916 г., в което основно място заема Добруджанският въпрос. Проследява ги в настроенията на войската във всичките им етапи – от болезненото нетърпение преди желаното и очаквано обявяване на войната в първите заглавия (“Барабаните” и “Първият изстрел”), първите сражения на частите в Сърбия и през земите на “българоубийците”, за да достигнат до своята кулминация в заглавията, посветени на незатихналия още гняв и обида за  най-голямата неправда – откъсването на Добруджа.

Още възгласа “към Румъния” с който започва “Ние не сме ли българи” е пропит от крайните настроения които владеят полковете – от желание за разплата, до неудържима радост при заповедта за настъпление към Добруджа “та нима може да има по-радостна вест от тази за ония, които през 1913 г. изпитаха всичкия ужас на румънското нашедствие”. Той прави тук типичен репортаж за реакциите на личния състав при тази новина. Войниците от целия регион, където се рекрутира 6-та Бдинска дивизия лично са преживели ужаса на румънското нападение в домовете си, за разлика от населението в Южна България. Затова и настроението им разкрива “страшната омраза посята там гдето стъпи ромънски крак тогава” и се доминира от заявената решимост на полковете, “които заприщват с ликуващи тълпи Кресненското дефиле” да защитят честта си като народ до последния войник. ”Кой можеше да приклопи очи и да приспи спомените от 1913 г.  Чуждият крак, стъпил в дома на войника бе оставил кървава диря; тя сочеше пътя за Добруджа и Румъния”.

Но същевременно стремежа на полемиста да осмисля своите наблюдения го води до заключението, че българинът не е жесток по натура, освен когато добродетелите му се подхвърлят на гавра, както с Добруджа. Но когато воюва, той е проникнат дълбоко от почти свръхестественото убеждение “как можем да не победим, когато се бием”[13]. “Победата за тех бе толкова естествена, че най-малкото съмнение би се сметнало за едно светотатство, за една лудост, за една простащина.”[14]

В този разказ се разкрива и един  недискутиран широко факт – настроенията в 3-и и 15-и полк от 6-та Бдинска дивизия, където има и власи от дунавските краища, които са оставени на южния фронт. “Не сме ли и ние българи, защо ни оставяте тук?  Прононсираните власи от Ломско и Видинско, понесли също разорението в домовете си, изпращат нетърпеливите полкове с обида за недоверието към тях и с призиви “Момчета, отмъстете и за нас”.

Тези исторически реминисценции у Бобошевски ескалират в особено остра и цветиста полемика когато описва действията на Румъния, Букурещкия мир и ролята на европейските сили за него. А в три от скиците тя прелива от оценки и епитети, изразяващи чувства, вариращи от гняв и сарказъм, до опиянение. Впрочем същите тези чувства, които владеят тогава цялата армия и допринасят в не малка степен за христоматийните й победи. И чиято липса особено остро се усеща на Добро поле. В “Кърви по белите ръкавици”, “Ерострат” и “В Капша” той прави исторически анализ на Балканския пожар. Нарицателното “Ерострат” е неговата оценка на мира, “който значеше война”, “война до край, за спасението на едно право, за изкупуването на един морал, без който живота на Балканите не можеше да улегне и народите им не можеха да живеят, без да държат оръжието си винаги готово”. От позицията и на съвременник и на изразител на тези събития, той в прав текст заявява, че с Балканските войни България не просто воюва за националното си обединение, а “брани първенствующото си положение на Балканите”, извоювано на…”Шипка, Сливница и Чаталджа”.[15] Това кратко изречение носи цялата тежест на максимализма на българската кауза във войните, като ключ и към поредицата решения и действия, завършили с още един мир, който значи война.

 В “Кърви по белите ръкавици” той описва още една причина за обречения на война Букурещки мир – а именно така нареченото прочистване на Добруджа след нейното откъсване през 1913 г. и кървавите изстъпления над мирното население през 1916 г. И докато сведенията за жестокостите на румънското управление предава според разказите на местните хора, в къщата при гарата на Добрич и на погребението на избитите там 80 души Бобошевски присъства лично. За да завърши с краткото “не можах да издържа”.

Скиците от самия Добруджански фронт обаче се отклоняват и от репортажа и от публицистиката и се доминират изцяло от литературната патетика. Те са показателни за видяното от него там не с това, което описват, а с това което не успяват. В “Осанна” Добрич е наречен “пробния камък, където ще се реши съдбата на Добруджа”, “където или България ще си строши главата или пък ще помете всичко”, но категорично заявява, че отказва да описва неописуемото. Вместо епичните сражения, които вижда, той реди хиперболизирани сравнения, суперлативни оценки и христоматийни сравнения, взети от върховете на Библията и на Древногръцката история като нарицателни за саможертвен подвиг, спасителна надежда и чудодейно избавление. Сравнява Добрич със Спарта и Термопили, Витлеем и Йерусалим; отвоюването му определя като Великден, а посрещането на войските от Добричлии като Осанна.

 “Чудото бе извършено и настана Великден.” Но след като изчерпва епитетите, този журналист, иначе известен с острото си перо и безпощадния език[16] още като студент в Париж, и от сп. “Летописи”, в. “Мир”, в. “Ек”, в. “Балканска трибуна”, в. “Нов дневник”, в. “Дневник”, в. “Дневен бюлетин” и много други, навярно за пръв път изпада в състояние на писателско безсилие пред стихията на боевете и собствените си емоции.

 Затова се обръща към другото лице на победата. В “Осанна” и “Майка вместо майка” описва помощта и съпричастността  на добруджанци, допринесли в еднаква степен за победата, която нарича  подвиг. Обръща внимание на всеки трогателен детайл – от  децата, които носят вода на позициите – до майките, които погребват жертвите. Както своите, така и чуждите. Патетиката доминира в описанието и на грандиозното посрещане, и на грандиозното погребение на стотиците загинали врачани и козлодуйци, извършени почти едновременно, защото града и околностите му са покрити от телата им.

 В “Майка вместо майка” разкрива уникални данни, видяни от него при самото създаване на военното гробище в Добрич, което определя като място на сродство на двата града и наивно смята, че времето не би могло да изличи. Нещо което обаче развитието на историята след 9-ти септември 1944 г. изцяло опровергава. За днешните врачани това е неизвестен факт. Това прави още по-ценни неговите кратки репортажни свидетелства, макар и преливащи от литературни епитети, описващи момента, когато бойния път на земляците му от Добрич към Кубадин се постила буквално  с труповете на загиналите и как гробището расте с часове пред очите му, докато изпълва цялото поле и краят му не се вижда.

Най-вероятната причина за патриотичната патетика, която взема връх тук се дължи на емоционална обремененост. Самото наименование Добруджа, генериращо върховното емоционално напрежение в частите от 6-та дивизия,  на което се дължи и несъкрушимата воля за победа у войниците, която самият той описва, у него явно предизвиква творческо безсилие. Страничната му  роля по време на съдбоносните битки срещу многочислените противници, би могла да предизвика такова чувство за безполезност в някаква степен в момент, когато бойното поле пред него имало остра нужда от войници, а не от наблюдатели.

След превземането на Букурещ журналиста Бобошевски успява да се съвземе достатъчно, за да се върне към репортажния стил. Но от всички събития там избира най-театралното. Символ на изкупление и възмездие вижда в настаняването на мокрите и кални български войници тъкмо в “Капша”, където според очевидци е решено нападането на България в тил през 1913 г. и е подготвен Букурещкия мир. За това описва победата чрез мощното им ура и маршовете, които разтърсват огледалните стени на лъскавия румънски локал и особено чрез описание на войнишката пародия, която разиграват неговите земляци на фаталните събития, случили се там. А в тази уникална демонстрация на пиперливия и саркастичен, стигащ до черно хумор на българина, той вижда въплъщение на цялата му народна философия.

Тази иначе малка книга не е само един от военните сборници, посветени на военните събития по фронтовете на първата световна война и не напразно е написана от журналист. Той успява да направи целенасочена характеристика на обществените настроения към войната, на отношението на българския войник към националните идеи, трагедии и крушения, към поуките от историята и целите на настоящето, към страховете и комплексите от миналото и надеждите за бъдещето, към слабостите, които го провалят и качествата, които го обричат на победа. Видял и съпреживял войната със своите земляци, той цели да създаде един обобщен образ на българина, който да отразява най-характерните според него качества и в ежедневния му живот и по време на войната; да дава “представление за душата на нашия войник”. Поради това акцентира не толкова на събитийната страна на ситуациите, на които е свидетел, които използва като фон, на който откроява действията на българския войник, в търсене качествата, които го описват най-пълно и ярко.На тази негова цел са посветени и основната част от заглавията в книгата.[17] Обръщайки специално внимание на поведенческия му модел, той вижда българина отговорен пред семейството и децата си, жертвоготовен пред идеалите на отечеството си, търпелив пред трудностите и лишенията, хладнокръвен пред опасността, състрадателен пред чуждата болка и поразително скромен и дори мълчалив, и в изразяването на своята вяра и в ежедневния си героизъм. Но това, което най-много го впечатлява е именно специфичният му хумор, демонстриран от неговите земляци. В редица ситуации, разиграли се пред очите му, той вижда отразена неговата способност дори в драматични моменти да иронизира и себе си и противника си и дори смъртта. Описвайки качествата на българина като войник, той го вижда като че ли само в позитивна светлина – изтъкан от чест, скромност и храброст, неспособен на страх, предателство и коварство. Това впечатление се подсилва при съпоставката с  противниците му на бойното поле и това сравнение го изпълва с неприкрита гордост. В този обобщен образ Бобошевски вижда всички основания “за гордост и на България” от неговите добродетели и способности, доказани в най-висша степен с Добруджанската епопея, “като гаранция за едно добро бъдеще”. Именно Добруджа за него става въплъщение и олицетворение на българския войник, за това и придобива такава смислова и идейна тежест в книгата, въпреки относително малкия дял, който заема в нея..

 В крайна сметка неговата книга разкрива как наистина народът може да мисли, чувства и действа като единен организъм, с една мисъл и една душа, в моменти на върховно напрежение на всички обществени сили, енергии, воля и решителност. Достатъчно е да има един фокус, който да кумулира и да направлява тази обединяваща сила (мечтата на всеки политик) – или към победите на Добруджанския фронт или към предизвестения разгром при Добро поле[18].

Тази негова гледна точка към събитията и хората, които ги движат, която може да бъде наречена “репортажна”, (независимо от литературната си украса и патетиката), дава толкова конкретни данни за хода и посоката, която те поемат, че може да послужи за изследване на народопсихологията на българската кауза във войната и да предложи ключ към по-точното разбиране на отговорността на всички обществени слоеве към двете национални катастрофи, за които вече над 90 години тя е стоварена основно върху българския цар Фердинанд. Категоричният отказ на обществото като цяло, което воюва под възрожденския девиз “свобода или смърт”[19] за постигането на всяка цена на националните си идеали, чийто заложник неминуемо става всяка политика, да поеме на практика своя дял от историческата отговорност за фаталните последици от крайния си максимализъм при преследване на каузата си,  възражда отново и отново болезнения въпрос “Кой е виновен”. Затова и въпреки намерения “козел отпущения” в лицето на българския цар, то все още така и не успява да преживее своя катарзис и да постигне успокоение в исторически план, а при всеки нов проблем в своето развитие се наблюдава задълбочаване на все старите национални комплекси.

Необходимостта от такава гледна точка има своето място. От една страна тя се илюстрира от състоянието и предназначението на българския царски дворец в София през последните над 60 г, като доказателство за комплексираното отношение към монархическия институт, за разлика от всички останали европейски столици.[20] Скромният дворец на българските князе и царе, символ и средоточие на цялата ни следосвобожденска епоха не съществува като цялостен самостоятелен архитектурно-исторически паметник.

 Нуждата от постигането на историческия баланс при отговора на незаглъхващия въпрос за вината изпъква особено при оценката за мястото и ролята на Войнишкото въстание и неговите инспиратори. Подменяйки националната кауза на България с чуждата кауза на руската революция, за броени месеци те превръщат титаничния герой от Добрич, Тутракан и Кубадин в заложник на лумпенизираната тълпа при Добро поле[21]. Те принуждават българския войник да замени опиянението от победите в буквалното пиянство, което превръща кръчмите през следващия четвърт век в симптом на поствоенния травматичен синдром на българския селянин. Българската  кръчма във Врачанско между войните става феномен[22], който съвместява функциите и на партизански клуб и на място за групова психоанализа, където покрай взаимните обвинения, участниците в националната трагедия успяват по-скоро да удавят унижението си, отколкото да подтиснат натрапчивото чувство че са били зле употребени.

Най-ярък изразител на този синдром става именно журналиста Бобошевски. През следващите близо 30 години той споделя отново съдбата на своите земляци и негова редакция става култовата кръчма “Кубадин” на площад Ботев – Враца.[23]

[1] Българската журналистика 160 години. минало, настояще, бъдеще. С., 2005 г.; Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото, съст. Цв. Трифонова, С., 2006; Книга за българския печат. С., 2008; Бориславов, Я. Българската журналистика – възходи и падения(1844-1944). УНСС, “Алма комуникация”, 2010, № 4.

[2] Роден във Враца (8 септ. 1879-13 дек. 1947), завършва  Ecoledessciencespolitiques – Париж. Първи публикации – сп. “Летописи”;кореспондент на в. “Мир” в Париж; Военен кореспондент на в. “Балканска трибуна”(1915-1918); Редактор и кореспондент: в.“Ек”,1903 г.;в.“Балканска трибуна”(1906-1909);в. “Нов дневник”;в. “Реч”(1909-1913);в. “Мир”, в. “Дневник”,в. “Утро”,в.“Български колоездач” (1899-1943);в. “Дневен бюлетин”(1913-1915); сп. “Българска сбирка”, сп. “Листопад”, сп. “Светлина”,  в. “Ратник”, Русе, в. “Нова борба”, Сливен, в. “Варненски търговски вестник”, в.“LaDefance”- Цариград, в. “Вършец” (1926-1930). Издател: в. “Спорт”, 1908 г., в.“Трибуна” Враца (1919-1934, 401 броя); в. “Читалищно дело” Враца (1926-1944, 265 бр.),в. “Свободна трибуна” Враца (1922-1923), в. “Северозападен преглед” Враца (1938-1941). Псевдоними – Б-ски, Бе Ве, Берус, Руве, В. Кетин, Флеш, В. Б. , Трайчо Мълчанков

[3] Политическата цензура в България, В., 2003 г.; Миланова, С.Лука Говедаров-един интелектуалец начело на Съюза на провинциалните журналисти. В: Годишник на РИМ –Пловдив, П., 2009, с. 87-94.; Радева, В. “Комунистите убиха Данаил Крапчев заради българолюбието му. в. “Македония”, бр.11, 17 март 1999г.

[4] Днес тя липсва дори в библиотеката на читалище “Развитие”-Враца, чийто дългогодишен председател е бил.

[5] Своите заключения за причините и виновниците за разгрома при Добро поле, Бобошевски излага в книгата си “Септемврийската нощ над България”, Вр. 1919 г., 23 л., също библиографска рядкост.

[6] С нея в обявения списък на “запасните войнски чинове и неслужили, които в случай на мобилизация се назначават за военни чиновници” се включват и военните кореспонденти към Щаба на действащата и на отделните армии и дивизиите.(пощенски, цензори, картографи, кореспонденти, художници, археолози, етнографи, кинематографисти и химици).

[7] Таслаков, В. 35-ти пехотен врачански полк в всеобщата европейска война през 1915-1918 г. ч. І, Вр. 1934 г.

[8] с. 148. Съвременниците не биха могли да допуснат, че тези кървави саможертви биха могли да бъдат обречени на забрава за цели поколения напред.

[9] Христоматийни образци създават Й. Йовков, Ив. Вазов, Ст. Чилингиров, К. Христов, Елин Пелин, Н. Райнов, А. Страшимиров, и мн.  др.

[10] Бориславов, Я. цит. съч., л.3.

[11] пак там

[12] Петков, П. Владимир Бобошевски. в. “Отечествен зов”, бр. 92, 1994 г.(единствен опит за биография във Враца)

[13] л. 24

[14] л. 83

[15] л. 42

[16] Бобошевски е изтъкнат  “сред най-турбулентните личности” на вестникарското съсловие в следосвобожденска София в спомените на Каназирски-Верин, Г. София преди 50 г., 1947 г.

[17] Най-характерните заглавия са “Дяволските комари”, “Нека има и за децата”, “До сърцето”, “От отпуска”, “Инвалид”, “Изповедта на един осъден на смърт”, “По-скоро смъртта”, “Последната роза”, “Чудят се”, “Кръст за храброст”, “Тиловаци”, “Нож вместо целувка”, “Той е по-лошо ранен”, “Писмото от дома”, “Елате деца”, ”Ревът на морските чудовища”.

[18] Действята на участниците описани в “Септемврийската нощ над България” в момента, когато още бунтът не е бил напълно овладян, той нарича “Грях пред историята, пред България и пред децата си…”, л. 14.

[19] Симптоматично за тази отговорност например е съществуването на ВМРО все още като наследник и приемник на идеалите на тази организация, което през 21 в. е исторически и политически анахронизъм, независимо от материалните аспекти на тази приемственост.

[20] Дори днес, в епохата на културно-историческия туризъм, когато атрактивността и печалбата са водещия мотив за възстановяване на римски и средновековни архитектурни паметници, царският дворец не е между тези обекти, за разлика от довроцовите комплекси в цяла Европа.

[21] ВОСР и революционните борби в България 1917-1919 г. Сборник документи, С., 1957 г. В цит. съч “Септемврийската…” , л. 16 Бобошевски отново се заблуждава, изтъквайки, че историята никога няма да прости на т. нар. революционери, които тръгват към София и откриват фронта, “че те изложиха на плен своите другари от 1, 6 и Сборната дивизии – харизаха ги в ръцете на неприятеля.” Така врачанци, които сътвориха Добричката епопе, бяха обречени от другарите си на плен. И макар, че той осмива авторите на страха от болшевизма у нас, “призрака на комунизма”може да се потърси в залите, където се подписва Ньойския договор, в страха на Европа от разпространение на руската революция на Балканите.

[22] Цветанова, В. За някои обществено-политически организации в община Мездра през първата половина на 20 в.. В: Научна сесия 100 г. община Мездра, Вр. 1998 г., л. 86-87. Архивните документи на околийските управления във Врачанско разкриват данни и за серия женски бунтове срещу кръчмите и провеждане на първите успешни референдуми за затварянето им в редица села. През 1927 г. при 14 хил. жители, от които 7 хил. мъже, във Враца има 103 кръчми.

[23] ТДА – Враца, ф. 1328, оп.1, а.е. 15, л. 142

http://image.nauka.bg/history/bg/tutrakan/____.JPG

http://image.nauka.bg/history/bg/tutrakan/_____.JPG

http://image.nauka.bg/history/bg/tutrakan/______1.JPG

http://image.nauka.bg/history/bg/tutrakan/________.JPG

http://image.nauka.bg/history/bg/tutrakan/__%20____.JPG

Автор: Весела Пелова – Враца
Източник: nauka.bg

 

 

предишна статияБлизо ли е краят на света?
Следваща статияСоциална структура и демографски процеси на българското население ХV – ХІХ век