Константин-Кирил Философ

Началото на старобългарския период се бележи от събитие с изключително културно значение. През 863 г. Константин-Кирил Философ създава първата българска и славянска азбука — глаголицата, и превежда Изборното евангелие от гръцки на старобългарски. По този начин той полага началото на книжовния старобългарски език. Създаване на първата българска и славянска азбука — глаголица . Глаголицата отразява изключително точно звуковия състав на говора на българските славяни от Солунско през IX век. Съвършенството на Кириловата азбука е резултат от гениалния езиков усет, огромните знания и високото чувство за дълг на нейния творец. По своите начертания глаголицата не прилича на нито една от известните тогава азбуки — гръцка, латинска, еврейска,персийска, арменска, грузинска и т.н. В своеобразието на глаголическите букви се проявява дълбоката мъдрост и проницателност на славянския първоучител. Той съзнателно създава напълно самобитна писмена система като свидетелство за народностна и културна независимост на славяните. Името на глаголицата идва от старобългарския глагол глaгoлaтн, който означава ‘говоря’.

Изграждане на книжовния старобългарски език. Първият превод на Константин Философ е културен подвиг, който и до днес удивява със своето съвършенство. В него са се проявилa обикновената езикова дарба, култура и далновидност на Константин-Кирил. Той е съумял съвсем точно да предаде смисъла на текста от гръцки — обработен език с хилядолетни културни традиции, на български — дотогава говорима битова реч. За да създаде книжовен език,той е активизирал максимално възможностите на речта. В процеса на първите преводи се обогатява речниковият състав, усъвършенства се граматичната структура, развива се естетическата функция, установяват се книжовните норми за употреба на езиковите средства. Обработен,обогатен и нормализиран, езикът на Кириловите преводи е послужил като образец за по-нататъшното изграждане на литературния старобългарски език. За съвсем кратък период в Моравия и Панония този език укрепва в оживената преводаческа дейност и оригиналното творчество на Кирил,Методий и техните ученици.

Изграждане на книжовния старобългарски език. В България при активното съдействие на ръководните кръгове и при общия културен подем на народа старобългарската писменост процъфтява.Преписват се книги, редактират се старите преводи, правят се нови преводи, съставят се сборници, създават се оригинални произведения. По това време творят авторитетни и ярко талантливи книжовници: Климент Охридски, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър,Презвитер Козма. Наред със столицата Преслав централната власт създава второ културно средище в противоположния край на държавата — Охрид, за да се разпростре книжовната дейност нашироко и да обхване цялата страна. Княз Борис, а сетне и цар Симеон подпомагат и насърчават развитието на просветата и творческата дейност в двете книжовни огнища.
В центъра на културния живот в Преслав застава един от най-образованите за своето време българи — цар Симеон, подпомаган от Кирило-Методиевите ученици Наум и Константин Преславски, от Черноризец Храбър и Йоан Екзарх, от Черноризец Докс и неговия син Тодор Доксов, от презвитер Григорий и Петър Черноризец и цяла редица техни сподвижници. В Охрид основите на книжовната дейност се поставят от най-видния ученик и следовник на Кирил и Методий — Климент Охридски, бележит деец, книжовник и творец. По-късно неговото просветно и книжовно дело продължава друг авторитетен Кирило-Методиев ученик и последовател — Наум. Между двата центъра съществува непрекъснат обмен на книжовници и книжнина, както свидетелстват запазените старобългарски паметници и исторически извори.
Формиране на втората старобългарска азбука — кирилицата. По образеца на глаголицата се доразвива практиката в България да се използува гръцкото писмо за записване на старобългарска реч. Според глаголицата то се допълва с букви за специфичните български звукове, приема последователността на нейните буквени знаци и се оформя в нова старобългарска азбука — кирилицата. Името си кирилицата е получила в чест на създателя на българската и славянска писменост — Кирил.
Развитие на книжовния старобългарски език. През целия старобългарски период в двата културни центъра — Преслав и Охрид, едновременно се употребяват двете старобългарски азбуки. Постепенно, още от края на старобългарския период кирилицата започва да се използува по-често поради практическото удобство на опростените си буквени начертания. През среднобългарския период тя окончателно се налага. Тогава все още са се чели глаголически текстове, но нови преписи на глаголица са престанали да се правят. От късния старобългарски период и ранния среднобългарски период са запазени кирилски ръкописи, в които са вмъкнати отделни букви, думи, изрази, писани на глаголица. По полетата на глаголическите ръкописи пък са добавяни множество късни кирилски бележки. Тези паметници отразяват постепенното изчезване на глаголическото писмо и заменянето му с кирилско.
В България литературният език се изгражда на широка диалектна основа — южнобългарския солунски говор, североизточно българския преславски говор и югозападно българския охридски говор. По такъв начин книжовният език става общобългарски не само по функция, но и по състав. В литературния език навлизат езикови особености от диалектите, тъй като през този период писменият език запазва връзката си с говоримата реч.В него проникват нови явления, последица от естествения му развой.
В резултат на плодотворните Кирило-Методиеви традиции, на всестранното литературно развитие и на интензивните усилия на книжовниците старобългарският литературен език в България достигнал своя разцвет. Той е разполагал с богатство от думи и форми, с развита фразеология, с гъвкава граматична структура, с художествени изразни средства, със способност да предава дълбочината на човешкото мислене. Използвал се е като общонароден литературен език в разнообразни сфери на обществения живот — в художествената и специалната литература, в държавния апарати църквата.
Международно значение на книжовния старобългарски език. Старобългарската култура, книжнина и реч си спечелват авторитет сред славяните и се превръщат за тях в извор на просвета и книжнина. Старобългарският литературен език още с възникването си се употребява като книжовен език и вън от своите народностни граници. Наред с основната си функция — да бъде литературна форма на българския език, той получава втора функция — да бъде международен книжовен език на редица славянски и не славянски народи от Източна Европа. През IX век чрез дейността на Кирил и Методий старобългарският език става литературен език в Моравия, Панония и Хърватско. От X век нататък от България той се пренася в Русия, Сърбия и Влахо-Молдавските княжества. В тези страни той се видоизменя под влияние на местните езици. Тези видоизменения носят название „редакция на старобългарския език”: моравска, словенска (панонска), хърватска, руска, сръбска, влахо-молдавска. Руската редакция на старобългарския език се установява особено трайно в богослужението, нормира се чрез практиката на ръкописните и печатните църковни книги и получава името църковнославянски език. През Възраждането църковнославянският език оказва влияние върху формирането на съвременния български книжовен език и по такъв начин редица старобългарски особености през руския и църковнославянския език обратно се връщат в новобългарския език.
Поради употребата му като общ литературен език на славяните през Средновековието някои чуждестранни учени наричат книжовния старобългарски език „старославянски”. Това название е неправилно, тъй като всеки език се означава според народностната си основа, а неспоред неговите функции. Затова българският книжовен език през старобългарския период трябва да се назовава със собственото си народностно име — старобългарски.

Източник: nauka.bg

предишна статияКнижовен живот на Кирил и Методий и техните ученици в България
Следваща статияБългарската хегемония в европейския югоизток при Цар Иван Асен II (1218-1241)