Раждането на съвременна Европа, изходната точка на същинската й история — това е Великото преселение на народите (IV—VII в.), което бележи и началото на европейското средновековие. То започнало през IV в. с нашествието на хуните и готите във владенията на агонизиращата и разпокъсана Късноримска империя — Византия — и довело до раздвижването на редица други племена и народи, които сякаш на вълни заемали опразнените географски пространства. Етническата и политическата карта на Европа в продължение на няколко века променила своите цветове. Заселилите се върху развалините на късноантичната цивилизация варварски народи положили основите на своите държави и култури, обновили и вдъхнали живот на стария континент. Изключително важна роля в процесите и събитията около Великото преселение на народите изиграли славяните и прабългарите, с които е свързано началото на българската история.
Из „Църковна история“ от Йоан Ефески (византийски хронист от VI в., сириец по произход. Съвременник на събитията, които описва.)
„В третата година от смъртта на цар Юстин и възцаряването на победителя Тиберий проклетият народ славяни извърши нападение. Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и покориха много градове и крепости. Те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение на четири години и досега поради това, че царят е зает във война с персите и всичките си войски изпрати на изток, поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и се разшириха сега, тъй като Бог им позволява.“
Нарастване на производителните сили. Войните на славяните с Византия през VI в. оказали значително влияние върху развитието на производителните сили в славянското общество. Едновековният досег със стоящата на по-висока степен на икономическо развитие империя се отразил твърде благоприятно върху славянската икономика. Византийците употребявали във войната си със славяните висока военна техника. За да противостоят на византийската армия и да си осигурят победата над нея, славяните също трябвало да имат висока военна техника. Нуждите на войната им наложили не само да усвоят византийския опит, но и да го надминат. Това означавало бързо развитие на онези занаяти и сръчности, свързани, с изготвянето на оръжие, и на първо място металургията, ковачеството и дърводелството? В това отношение били постигнати големи успехи. Така, докато в началото на VI в. славяните избягвали да се движат край византийските крепости и градове, а след това почнали да ги превземат с помощта на тактически хитрости, в края на века те разполагали вече с богата обсадна техника. По време на нападението си срещу Солун през 597 г. славяните си послужили с редица видове обсадни машини: каменометателни уреди, стенобитни съоръжения — „овни“, които пробивали и най-здравите стени, „костенурки“, които прикривали бойците при разбиване на стените с лостове и копачи, бойни кули и др. Само срещу източната част на солунското укрепление действали 50 каменометателни машини, които хвърляли едри камъни за разрушаване на стената и дребни каменни късове за поразяване на неприятелските войници. При следващите нападения срещу Солун славяните разполагали с огнехвъргачки и редица други обсадни машини, които, по думите на съвременен солунски писател, никой дотогава не бил виждал и които предизвиквали удивлението на византийците. При едно нападение един славянски техник построил на място триетажна бойна кула, движена на колела и цилиндри, в която били разположени не само стрелци, но и стенобитни машини. Наред с това славяните разполагали с многобройна флота от лодки еднодръвки, покрити с дъски и сурова кожа, за да се предпазват моряците-бойци. С такива лодки били правени понтонни мостове в морето, които осигурявали достъпа на бойците до градските стени откъм морския бряг.
Тази висока военна техника не могла да бъде изолирана от общото развитие на производителните сили у славяните — тя се дължала именно на него. Със заселването си на Балканския полуостров славяните постигнали значителни успехи и в областта на своето основно занятие – земеделието. Към досегашния си опит те прибавили и опита на местното население. Земеделската техника била усъвършенствана и количествено увеличена. Подобрен бил начинът на обработката на земята и бил разширен кръгът на отглежданите растения. Така например славяните започнали да се занимават с лозарство, което по-рано им било твърде малко познато. Напредък се забелязва и в областта на скотовъдството, главно в отглеждането на едър рогат добитък, използван за обработката на земята. Класово разслоение в славянското общество. Растежът на производителните сили довел до увеличение на производството, което от своя страна водело към още по-голямо различие в имуществените отношения. Отделните семейства, които забогатявали, се стремели към пълна собственост на земята. Това разрушило остатъците от старата родова община и укрепило още повече териториалната община, членовете на която били пълни собственици на земята. Частната собственост станала господстваща форма на собственост, въпреки наличието на общински земи, като пасища, гори и пр. В славянската селска община през VII в. съществувало подчертано имуществено различие между членовете й, имало бедни и богати, имотни и безимотни. Това само по себе си водело до постоянен процес на вътрешно разслоение в самата община, до обогатяване на едни и обедняване на други от членовете й. Към средата на VII в. в славянското общество на Балканския полуостров вече се оформили две основни класови групировки — едната на едрите земевладелци, другата на бедното селячество. Едри земевладелци били преди всичко някогашните родовоплеменни старейшини и военни вождове, които ръководели набезите във византийската територия и организирали завладяването на Балканския полуостров. Тяхното богатство се увеличило значително по време ма войните, тъй като те получавали по-голямата част от плячката. При завоюването на полуострова те успели по силата на своето велико положение като военни вождове да заграбят за себе си обширни пространства земя.
Сега, през VII в. техните поземлени имущества продължавали да се увеличават поради разслоението и селската община.
Дребните селяни притежавали малки късове земя. Някои селяни били безимотни. Това са предимно местни жители, чиято земя е била отнета по време на завладяването на Балканския полуостров от славяните.
Дребните селяни, на които земята не стигала, за да се изхранят, работели под аренда земята на своите по-богати съседи и главно земята на едрите земевладелци. Безимотните селяни, които не разполагали с добитък и земеделски инвентар, отивали да работят в земите на едрите земевладелци като ратаи срещу заплащане в натура.
Робите били твърде малко и тяхната роля в производството била нищожна. Затова те не образували самостоятелна класа. С роби разполагали преди всичко военните вождове, които ги използвали главно като пастири на добитъка и като домашна прислуга.
[Византия и славяните през VI-VII в.]
Племенни обединения.
Голямо племенно обединение образували в средата на VII в. и славяните между Дунав и Стара планина. В него влезли седем племена.
Опити на Византия да подчини славяните. Племенните обединения се появили и като резултат на опасността, която заплашвала югоизточните балкански славяни от страна на Византия. Заели целия Балкански полуостров, славяните представлявали действителна опасност за бъдещето на Византийската империя. Техните поселища достигали дори до столицата Цариград. Те включили като пръстен и другия голям град на Византия, Солун, като го държали в постоянна тревога. Многобройни и войнствени, те можели всеки момент да предприемат решително нападение срещу империята.
Още в първите години на VII в. Византия наченала борба против славяните, за да възстанови властта си в заетите от тях земи. В това отношение византийците не пожънали особени успехи. Византийската власт била наложена само в някои части на полуострова, предимно в Беломорието, около Солун, около София, в днешна Южна България и по крайбрежието на Черно море.
Прерастване на племенните обединения в държавна организация. В отношенията между двете основни класи в славянското общество в източната и южна част на Балканския полуостров — едрите земевладелци, които се обособили като военноплеменна аристокрация, от една страна, и селячеството, от друга, постепенно възникнали съществени противоречия.
Със завладяването на полуострова възможностите на военно-племенната аристокрация да организира нови походи се намалили значително. По този начин притокът от плячка, чрез която аристокрацията се обогатявала, секнал. Ето защо тя обърнала погледа си към вътрешните възможности за забогатяване, към селячеството. Малоимотните и безимотни селяни, които получавали земя за обработване под аренда, били подложени на засилена експлоатация от страна на едрите земевладелци. Арендата била твърде висока — селянинът бил длъжен да плаща на господаря на земята част от добива си и в най-добрия случай една десета от него.
Наред с това военно-племенната аристокрация използвала затрудненията на дребните собственици вследствие на слабо плодородие и природни бедствия и да разшири своята власт над селячеството.
За да си осигури тази власт, военно-племенната аристокрация са нуждаела от една организирана сила, от съответна организация. Родово-племенната организация не била в състояние да изпълни тази задача. Тя била плод на общество, в което нямало вътрешни противоречия, нямало класи и класови интереси. Организация и сила, която можела да осъществи господството на една класа над друга, била държавата.
Наред с това военно-племенната аристокрация била подтиквана да пристъпи към създаването на държавна организация и от външната опасност. Опитите на Византия да отвоюва завладените от славяните земи на Балканския полуостров заплашвали целокупното славянско общество и преди всичко интересите на едрите земевладелци. Те не искали да се лишат от земите и богатствата си, както и от своето господстващо положение. Държавата именно можела да осигури възможността на господстващата класа да разширява територията си за сметка на територията на други държави или да защищава територията си срещу нападенията от други държави. Тази функция на държавата имала особено значение за славянската аристокрация в източната и южна част на Балканския полуостров: на юг славянското племенно обединение било изложено на непрестанните удари на Византия; на север племенният съюз трябвало да устоява на нападенията на Византийската империя от юг и изток и на аварите — от северозапад.
По този начин в резултат на вътрешното си обществено-икономическо развитие и на необходимостта от отбиване на външните нападения през VП в. славянските племенни обединения постепенно прераствали в държавна организация.
Създаване на българска държава
Най-ранни вести за прабългарите. Прабългарите принадлежат към алтайската езикова и етническа общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на р. Иртиш. През I-II в. те се придвижили към Източна Европа и се установили в земите на север от Кавказ. Там влезли в контакт с местните сармато-алански племена от ирански произход, чиято култура и обществен уредба оказали известно влияние върху прабългарите. За пръв път със собственото си етническо име „българи“ (има различни тълкувания на неговия смисъл: „смесен народ“, „размирен народ“, „люде от покрайнина“ и др.) са споменати в римски хронограф от 354 г.
Ранната история на прабългарите е свързана със съседните им номадски народи (хазари, буртаси и др.), с Византия, Армения, Иран и славяните. В тази история настъпателността и възходът са съпътствани от упадък, разруха и борба за оцеляване. Като съюзници на Византийската империя прабългарите воювали на Балканския полуостров срещу остготите (480). По-късно с опустошителните си набези те започнали да безпокоят балканските провинции на империята. Техните нападения се редували в ритмична последователност със славянските. Една от причините да бъде издигната през 513 г. при император Анастасий „Дългата стена“ (от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море), наречена още тогава „паметник на страхливостта“, били честите прабългарски нахлувания към византийската столица. Независимо от това прабългарските отряди се наемали на служба във византийската войска. Някои от тях участвали във войната на византийците с готите в Италия.
Скоро след това прабългари, славяни и други племена участвали активно в бунта на претендента за византийския трон Виталиан. Аварското нашествие в местоживелищата на прабългарите и междуособните им борби, подклаждани умело от византийската дипломация, станали причина за прекратяване на техните набези на Балканския полуостров. В края на VI в. разединените прабългарски племена били покорени и включени в пределите на могъщия Западнотюркски хаганат, който обхващал огромна територия между Китай и р. Волга. Част от тях преди това били увлечени от аварското придвижване към Панония, където и отседнали. Участвали във всички военни предприятия на аварския племенен съюз, между другото в обсадата на Солун през 622 г. и в обсадата на Цариград през 626 г., извършени заедно със славянските племена от полуострова. След смъртта на аварския хаган през 630 г. тези прабългари се опитали да наложат начело на аварския племенен съюз свой кандидат. В избухналата междуособица една част от тях били избити, други избягали и само малък брой останали под властта на аварите. Бегълците отишли при баварския крал, който една нощ ги изклал вероломно. Други бегълци се заселили завинаги в Южна Италия.Останалите в областта между Каспийско и Черно море прабългари били твърде слаби, за да отбият удара на западните турци. Те се подчинили на хан Силджибу, който прострял турското владичество до Кримския полуостров.Прабългарите били номадско племе. Тяхното основно занятие било скотовъдството. Те отглеждали главно коне. Покрай – това те се занимавали и със земеделие. Занаятите, които те познавали, били свързани и с техния скотовъдски бит: ковачество, обработка на кожи и изготвяне на кожени изделия.През IV—VI в. първобитнообщинният строй на прабългарите се намирал в разложение. Още в средата на IV в. начело на прабългарските племена стояли военни вождове.
Прабългарски племенен съюз. Във връзка с разложението яз първобитнообщинния строй на прабългарите в края на VI в. възникнал прабългарският племенен съюз, начело на който застанал хан Кубрат (Курт). В него влезли племена, живеещи в областта на север от р. Кубан, Азовско и Черно море.Прабългарският племенен съюз се простирал на обширна територия, затова бил известен с името „Велика България“. Той граничел на запад с р. Днепър, на изток достигал почти до р. Волга, а на юг до о. Кубан.. Границата му на север не може да се определи. Там съседи на прабългарите били антите. Хан Кубрат изгонил от пределите на прабългарския племенен съюз една голяма група авари, които били останали тук и господствали над някои племена в северното Причерноморие. С Византия той подържал приятелски връзки, които били закрепени през 635 г. с договор. По този повод Кубрат получил византийската по-четна титла патриций. След смъртта на Кубрат (около 650 г.) прабългарският племенен съюз се разпаднал поради удара, който му нанесли хазарите, идващи от изток. Някои от прабългарските племена се отправили на североизток и се установили на р. Волга и Кама, където основали своя държава, просъществувала до XIII в. Други останали: на старите си места и се подчинили на хазарите. Трети потеглили на запад, към Дунавските области. Те били предвождани от Аспарух
Война с Византия. Между обединението на седемте славянски племена в областта между Дунав и Стара планина и прабългарите на Аспарух бил сключен в края на 70-те години съюз за общи действия срещу Византия.
Този съюз накарал византийското правителство да обърне поглед на север. През 680 г. византийският император Константин IV Погонат организирал голям поход срещу славянското племенно обединение и неговите съюзници прабългарите. Една византийска армия се отправила през Тракия към славянските предели, а друга начело със самия император потеглила по море към дунавските устия, за да се справи с прабългарите.
Когато византийските войски слезли на брега, прабългарите се скрили в своето укрепление. Византийците бавели нападението, защото не знаели с какви сили разполага неприятелят. Между това императорът отплувал за Месемврия (Несебър), за да се лекува от болест в краката. Ненадейното му заминаване било изтълкувано от византийските войници като проява на страх от прабългарите. Те се отправили в безредие към корабите, решени да се върнат назад. Тогава прабългарите се нахвърлили в гръб и йм причинили големи загуби. Така Аспарух спечелил първата си победа над византийците.
Прабългарите преминали Дунав и навлезли в Добруджа, за да посрещнат византийската армия, която идела от Тракия. Те достигнали до Варна и до Източна Стара планина.
Създаване на съюзна славянобългарска държава. С оглед на общата опасност и нуждите на общата борба военно-племенната аристокрация в обединението на седемте славянски племена се споразумяла с прабългарския вожд Аспарух и със славянското племе севери за създаване на обща държава.
Съгласно уговорените условия на прабългарите била отстъпена територия за заселване, която обхващала областта около днешните градове Шумен и Преслав. За да се осигури отбраната на държавата, племето севери било преместено към северните склонове на Източна Стара планина и било задължено да брани тамошните проходи от византийците, а седемте славянски племена били отместени на запад, като се задължили да отбиват аварите откъм северозапад и византийците откъм юг. Славяните и прабългарите запазвали своята вътрешна самостоятелност.
По силата на обстоятелството, че прабългарите спечелили значителна победа над византийците, на тях било поверено военното ръководство в новата съюзна държава, още повече че войната с Византия не била завършена. Начело на славянобългарската войска застанал прабългарският вожд Аспарух. Той взел фактически цялата държавна власт в ръцете си.
Границите на новата държава били приблизително следните: на юг — Стара планина, на запад — пространството между реките Тимок и Искър, на изток — Черно море. Северната граница била твърде неопределена. Вероятно в територията на славянобългарската държава е влизала Южна Бесарабия, а също и някои славянски области на север от Дунав, в днешна Румъния.
За столица на новата държава било определено славянското селища Плиска, което се намирало в средата на отстъпената на прабългарите територия.
ВОЕННО ДЕЛО НА ПРАБЪЛГАИТЕ
Из „Похвално слово за крал Теодорих“ от Енодий (473-521) (Късноримски писател и дипломатически пратеник. Дава ценни сведения за бита и нравите на прабългарите.)
„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал: народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост и глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягат от глада?“
Напредналото обществено-икономическо развитие на югоизточните балкански славяни предизвикало известни промени в политическата им организация. Към края на VI в. у тях се появили редица по-големи племенни обединения. Тяхното създаване означавало край на първобитнообщинния строй, на родовата организация. Те били стъпка напред към класовото общество и към неговата политическа организация – държавата. Начело на племенните обединения стояли князе. Избрани отначало като военни вождове на племенното обединение, те постепенно засилвали своята власт, като се стремели да я превърнат в наследствена. (или Исперих), един от синовете на Кубрат.Аспаруховите прабългари се установили на североизток от Дунавската делта. Тук в областта Онгъл (днешна Южна Бесарабия) те заседнали на постоянно местожителство и започнали грабителски нападения във византийските владения по Черноморското крайбрежие. Нападенията им траели около две десетилетия, без Византия да вземе мерки срещу тях.
