Нямам време

Преди няколко дни срещнах своя приятелка на улицата. Спрях се и я попитах: „Как си? Как е семейството?“. Тя ме погледна отдолу нагоре и тихо каза: „Толкова съм заета, нямам никакво време. Толкова неща имам на главата, просто не можеш да си представиш.“ Почти веднага срещнах и един приятел, когото отново попитах как е, а той ми отвърна почти със същите думи: „Толкова съм зает, толкова много неща имам да направя.“  С напукан глас, изморен и отчаян.

Това не важи само за възрастните. Когато преди 10 години се преместихме в Северна Каролина, бяхме много щастливи – огромен град, много семейства с деца, аз бях убеден, че дъщеря ни веднага ще си намери приятели. След няколко дни отидохме да се запознаем с нашите съседи, които също имаха дъщеря и предложихме момичетата да играят заедно. Съседката се протегна към тефтера и започна да го разлиства: „Тя има 45 свободни минути след две седмици и половина. В останалото време е на гимнастика, пиано и уроци по вокал. Съжалявам, просто няма време.“

Оказа се, че този ужасен, разрушителен навик да бъдем заети се развива в нас от съвсем ранна възраст. Защо си го причиняваме? Защо го причиняваме на децата си? За децата е нормално да са тъжни, да тичат из двора, да играят, да грешат и дори да скучаят. Всички ние обичаме децата си, но защо тогава ги претоварваме, създаваме излишен стрес в живот им и отнемаме цялото им свободно време?

Какво се случи със света, където можехме да седнем с любимите си хора и да поговорим за това, което усещаме? Къде са разговорите, пълни с красноречиво мълчание, което не искаме да прекъснем? Как създадохме света, в който имаме купища задачи и вещи и в който съвсем нямаме време, за да си починем, да помислим, да общуваме и просто да бъдем? Нали сме чели Сократ, който казва: „Човек, който не усеща живота, не заслужава да го живее.“ Как можем да живеем като сме толкова заети?

Наричам тази болест „Нямам време“ и смятам, че това е диагноза, която руши нашето здраве и благополучие. Тя ни пречи да бъдем със своето семейство си, дори когато седим всички заедно с една стая. Тя не ни позволява да усетим душите на близките си.

От 1950 година насам се появиха толкова много нови технологии. Ние мислихме (обещаха ни!), че прогресът ще направи живота ни по-лесен, по-приятен и по-свободен. А на практика се оказа, че ние нямаме никаква свобода и вече не можем да си почиваме така, както го правихме преди няколко десетилетия.

Ние през цялото време сме наврени в нашите таблети. Цялото. Наше. Свободно. Време. Смартфоните и лаптопите изтриха границата между офиса и дома. Децата заспиват, а ние все още сме онлайн.

Моята лична ежедневна война е с лавината от имейли. Чувствам се завинаги погребан под стотиците писма и нямам никаква идея как да прекратя всичко това. Опитвах всичко – да отговарям само вечер, да не ги чета през почивните дни и дори молех колегите за кратки срещи, вместо поредния имейл. А писмата продължават да пристигат – лични, служебни, реклами. И хората чакат отговор – не утре или в другиден, а сега, веднага, ASAP. И аз се оказвам постоянно зает.

Когато питам: „Как си?“, какво всъщност питам? Не за списъка със задачи и не за това колко нови писма имате в пощата си. Питам ви за това, което се случва в сърцето ми. Това ми отговорете. Кажете, че сърцето ви се радва или боли, или тъжи, кажете, че сърцето ви търси човешка топлина. Погледнете в сърцето си и след това ми отговорете. Ако ви питам – значи се интересувам и искам да чуя човешки отговор. Кажете ми, че все още си спомняте, че сте човек, а не машина, която автоматично отмята задачите за деня. Нека се погледнем в очите, да си стиснем ръцете и просто да си поговорим. Човешки. Да прогоним стреса, поне мъничко и да получим усещането, че не сме сам.

Аз преподавам в университета, където студентите „ударно учат и ударно си почиват“, а с след това с гордост го разказват. Техният свят отразява нашия – дори, когато си почиваме, ние сме напрегнати и го правим на максимум – или сме погълнати от телевизора или се съсипваме в залата.

И какво да правим ще ме попитате вие? Не знам. Нямам никакво вълшебно решение на проблема. Всичко, което знам е, че ние губим способността си да живеем нормално. По друг начин трябва да се отнасяме към работата и технологиите. Нали знаем какво искаме – смисъл, чувството, че не сме сами, хубав живот. И тук не става дума само за „вкусно ядене“ и „по-як телефон“. Ние искаме да живеем човешки. Поетът Уилямс Йейтс е писал: „Човекът, решил да опознае тъмните страни на своята душ,а има нужда от повече мъжество, отколкото войникът на бойното поле.“Как ще опознаем тъмните страни на душата си като сме толкова заети? Как тогава да живеем?

Надявам се, че вие ще дадете идея за това как да го направим. Аз искам моите деца да тичат в парка, да мечтая и дори да скучаят – казано с две думи, да бъдем хора. Искам да живея в свят, където можем да се спрем, да погледнем един друг в очите и да разберем какво се случва в сърцето на другия. Хайде да се опитаме да построим свят, в който когато някой каже: „Зает съм.“, другият ще му отвърне с: „Знам, приятелю, знам, всички ние сме. Но я ми кажи – какво се случва със сърцето ти...“