canon_balkan_war

През есента на 1912 г. Българската войска се е събрала в Тракия. Oт 26-ти септември Черна гора воюва с Османската империя. Призори на 5-ти октомври на юг тръгват стотици хиляди български войници. Въодушевени до краен предел, при пълен ред, частите на Българската войска минават границата между Царство България и Османската империя и нахлуват в Източна Тракия. За последен път това е станало преди 540 години. В полунощ на 5-ти октомври, цар Фердинанд е издал „Заповед номер 15 по действащата армия“, изпълнена с драматизъм. „…заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво!” Националният възторг, граден за 34 години свободно развитие, избухва като бомба. От Одрин до Бургас и от Дунава до Бяло море звучи стряскащият поздрав „Честита война!”. Настъпва критична точка от историята на българите. Почва най-яркият, военният опит за националното им обединение. С него се пише блестяща страница от военната им история и историята на духа им, поредната глава от книгата за страстите български………

В началото на ХХ век България се развива прогресивно, дори сравнена с Европа. Икономиката е аграрна и над 90% от населението е селско, но то не само изхранва страната, но и произвежда огромни излишъци за износ. Растат индустриалните предприятия. В новата си история, България не познава по-добър период. Модернизирането, макар и с някои балкански мащаби и краски, върви бързо. В някои отношения България става средноевропейска страна, а тръгва от нулата на властващия до 1878 г. азиатски полу-феодализъм. България се освобождава най-късно, но бързо настига и дори изпреварва съседите си. Започва истински бум в строежа на пътища, железници, телеграфни и телефонни линии, фабрики на леката индустрия и др. Търговията процъфтява, националната култура набира европейски измерения. Финансовата система е стабилна, културата е възходяща и позитивна. Новото поколение българи израства, виждайки около себе си само добри неща и изпълнено със самобитен български уют модерно развитие. Образованието е позитивно и напредничаво. Създава се класа на образована национална интелигенция и предприемачество. Богатството расте. Много хора се учат в Европа и се връщат в България. Редът е гарантиран, сигурността и морала – на високо ниво. Законите са перфектни и се спазват. Следосвобожденското поколение българи израства на две основи – самочувстие и стремеж към националният идеал, който в духа на 19-ти век е един – обединение на българският народ на българската територия.

Въпреки относителното благосъстояние и спокойствие, всеки българин знае, че пред народа стои голяма задача. Българите в балканските владения на Османската империя са негови братя; желанието да бъдат свободни е страстно. Ръководството на страната съзнава това и го споделя, но външно се въздържа от официална и активна подкрепа на каузата дори и по време на Илинденско-преображенското въстание. В същото време обаче не се пречи на ВМОРО и тя се подкрепя от всички. Тече подготовка и въоръжаване за неминуемата бъдеща война.

Войната, особено след въстанието от 1903 г., е видяна като единствено възможна и е желана от всички – от обикновените селяни, през духовенството и интелигенцията, до буржоазията и политиците. Едва ли има друг случай в българската история когато обществото да е стояло толкова единно зад една идея, в пълно национално съгласие. България е водещата православна държава на Балканите.

Офанзивата на българската армия
Лозенградска операция

Българската армия започва войната с т.нар. „Лозенградска операция“. Източната армия на Османската империя се съсредоточава по линията Лозенград – Одрин. На 5 октомври, в първият ден от войната българската армия настъпва. Планът е I и III армии да напреднат към Цариград, а II-ра армия да неутрализира Одрин. Първият важен обект е укрепеният Лозенград, който затваря българското настъпление на юг и югоизток. За превземането му българските командири изработват сложен, но, както ще се окаже, много ефективен план. Втора армия трябва да напредне по посока на Одринската крепост и да блокира огромния одрински гарнизон. Първа армия трябва незабавно да настъпи в южна посока, за да съдейства на II армия при Одрин и при нужда да е в състояние да подпомогне действията на III армия във фланг. Трета армия пък трябва да настъпва директно на юг в отстъп от I и II армии и когато те заемат изходно положение, трябва изненадващо да атакува Лозенград. Основа на плана е объркващото движение и изненадата, като турците до последно не подозират, че цяла българска армия се придвижва на разстояние от един преход зад първите две, които всъщност я прикриват.

Затова на 9 октомври турското командване решава III корпус, да нанесе от Лозенград удар срещу левия фланг на българската I армия, смятайки че това са основните български сили. Командирите Абдулах паша и Махмуд Мухтар паша избират агресивна стратегия и настъпват по линията Лозенград – Одрин. Оказва се, че двете армии интензивно настъпват една срещу друга, без да знаят за това.

Български войници на улица в Лозенград (дн. Kırklareli) след превземането на града в Първата Балканска война, октомври-ноември 1912 г.

Решението за атака от страна на османската армия е взето под натиска на Цариград. Данните за българските войски с които разполагат османците не са точни и ги карат да вярват, че срещу тях напредват не повече от 70 000 бойци. Първа и Втора армии получават заповед да запазят позициите си, а III армия получава нареждане да атакува и превземе Лозенград. Тя незабавно започва настъпление с авангард в състав: конната дивизия, IV и V пехотни дивизии, а VI дивизия е оставена като резерв назад. Поради недоброто разузнаване и от двете страни на 9 октомври се случват цяла поредица срещни боеве – при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ериклер и Раклица. В тях българи и турци се изправят като равни за пръв път от 14-ти век. Срещу българските сили от I-ва бригада на I-ва Софийска дивизия, IV-а Преславска дивизия и V-а Дунавска дивизия са четири турски армейски корпуса и една конна дивизия.

При Гечкенли, въпреки унищожителния артилерийски огън, една българска дружина атакува турските позиции на нож и прогонва неприятеля, като пленява две батареи. При Селиолу 2/4 бригада от IV Преславска дивизия нанася тежко поражение на османските части и ги прогонва от селото и от близките височини. През нощта следва хладнокръвно и храбро нападение на нож, като турците са прогонени от всички позиции близо до Селиолу и отстъпват панически. Втора турска дивизия е разбита, а паническото ѝ отстъпление намалява морала и на Първа. В тези два срещни боя българските войници и офицери започват да показват смелост и неустрашимост, като преодоляват мощната артилерия на противника само за да се вплетат в двубой на живот и смърт с врага. Той е толкова шокиран, че панически бяга.

Лозенград (дн. Kırklareli) в Тракия, вероятно 1912-13 г.

При Ескиполос – Петра се проявяват високите бойни качества на българските артилеристи. С нескорострелни батареи те сломяват османските скорострелни. След пристигането и на българските скорострелни батареи победата е все по-близо, но поради смрачаване огънят е прекратен. На 10 октомври рано сутринта българите започват настъпление срещу турските позиции, криейки се в утринната мъгла. 19-ти Шуменски пехотен полк показва невероятен пример за храброст и военно майсторство. През нощта, в абсолютна тишина той настъпва към село Ескиполос, преминава го и се озовава в близост до височината, заета от османците. Там българските воини изненадващо се хвърлят на нож срещу противника и го изтласкват от позицията. Сутрешните боеве при Петра на 10 октомври не носят окончателна победа на българските войски, понеже настъплението им е спряно от мощната турска артилерия след вдигането мъглата. Изключително успешни са действията на 44 пехотен полк, който под прикритието на мъглата подхожда до критична близост до турските окопи и след кратък пехотен огън успява да прогони врага от позицията им и да я заеме. След обяд в боевете активно се включва и българската артилерия, която бързо надделява над 3 османски батареи и улеснява напредването на пехотата. Решителната атака на българските войски е осъществена с поддръжката на артилерията. Когато българите приближават на 800 крачки от позицията на османците, започва жестока престрелка между пехотните части. Под прикритието на дъжда някои български части успяват да напреднат още и се озовават на 500 крачки от турците, а дори и по-близо. Артилерията в този момент успява да нанесе сериозни загуби на турските поддържащи части, а от време на време нанася удари и срещу основната укрепена турска позиция. В този момент врага се опитва да вкара нови войски в боя, но командирът на една от дружините на 43 –ти пехотен полк, която е в резерв, самостоятелно заповядва развръщане в резултат на което българската картечна рота нанася такива загуби на новите противникови части, че те прекратяват настъплението си. Към 16.30 часа на 10 октомври българските части започват да получават превес над турските и в този момент отделни бойци и части на османците започват да отстъпват. Българите започват атака на нож и се спускат стремглаво към турските позиции, което предизвиква силна паника и масово безредно бягство. Българите преследват противника докато той напълно се скрива зад скалите на Текедеренския дол. Смелостта на българските войници прави огромно впечатление на османците и ги кара да бягат към по-добре укрепените си позиции на юг.

Показателни за смелостта на българския войник са и боевете при село Ериклер, където въпреки първоначалното числено надмощие на османците българските войски успешно настъпват, а противникът започва хаотично отстъпление. Българските войници искрено са вярвали в правотата на делото си и че от тях зависи бъдещето на поколения българи. Именно това е онзи морален стимул, които е карал нашите предци да разгърнат уникалния си боен дух и да напредват дори тогава когато насреща им се е изправял многократно превъзхождащ ги противник. Вярата, че правдата ще възтържествува и желанието за въздаване на историческа справедливост тласкат българските воини по кървавия, но славен, път към победата. „На петвековний враг ний носим Божий съд!“ – ще обобщи поетът Пенчо Славейков……

След пораженията на османските войски във всички срещни боеве турското командване взема решение за отбрана на Лозенград. Българските командири решават да атакуват града на 11 –ти октомври. Около 6 часа сутринта започва българското настъпление, което е прикривано от падналата мъгла. Българските вериги напредват повече от 3 часа без реакция от страна на османците. Озадачени, командирите подхождат изключително предпазливо, опасявайки се от засада или от военна хитрост от страна на врага. След вдигането на мъглата се разбира, че турците са напуснали Лозенград….. Българските разузнавачи виждат как последните им части безредно отстъпват. Въпреки заповедите от висшето командване турските офицери около Лозенград решават, че не могат да се противопоставят на българите. Комаднирът на III армия ген. Радко Димитриев влиза в града, посрещнат с радост от местните българи. Скоро след това през града преминават и трите пехотни дивизии с викове „Ура!” и под одобрителния поглед на своя командир. Местното българско население най-сетне доживява своето освобождение. Възторгът и благодарността са безгранични.

Същия ден части от VI Бдинска дивизия са изпратени като авангард към Скопо и Кавакли, а останалите части на III армия нощуват в Лозенград и околностите му. За съжаление поради различни причини настъплението на III армия е временно преустановено. Тя получава заповед да заеме позиции в и около Лозенград и там да изчака следващите заповеди на централното командване, вместо да се впусне в преследване на разбитите османски войски и напълно да унищожи неприятеля. Заради спирането на българското настъпление османските войски се реорганизират за няколко дни и слагат край на паниката в редиците им след атаките „На нож”. За да не допусне второ подобно поражение, турското командване решава да се укрепи линията Люлебургаз – Бунархисар и там да се даде отпор на българската III армия.

На 15 октомври българската войска започва Люлебургаз-Бунархисарската офанзивна операция. 1-ва и 2-ра армии под общото командване на ген. Радко Димитриев атакуват отбранителните линии на 1-ва и 2-ра Източна армия на Османската империя. Избухват интензивни сражения който продължават с много голямо напрежение 6 дни.

Позициите на турските войски са удобни за отбраняване, тъй като държат всички командни височини. На линията са струпани 126 000 пехотинци, 342 оръдия, 96 картечници и 3500 конници. В състава на 1-а и 3-а Българска армия има общо 107 000 пехота, 360 оръдия, 116 картечници и 2066 конници.

С мощен удар към Бунархисар, 5-а Дунавска дивизия помита противниковите сили и ги изтласква чак до главната турска позиция при Пуралия. 4-та и 6-та дивизии стигат река Караагач и Люлебургаз. С мощен артилерийски и пушечен огън турците спират българското настъпление, но 1-а армия и Кавалерийската дивизия с ускорен марш също достигат Люлебургаз. В следващите два дни 3-а армия отбива с левия си фланг удара на 2-а Източна армия, а с 4-а пехотна дивизия прави пробив на отбраната на 1-а Източна армия при Караагач. Офанзивата на съединените части се засилва. Първа армия минава в решително настъпление на десния фланг. Кавалерийската дивизия излиза южно от Ергене и застрашава тила на турците, 6-а дивизия разширява пробива при Сатъкьой. Българският натиск е такъв, че врагът започва отстъпление, което прераства в паническо бягство продължило няколко дни.

Турската армия претърпява пълен провал. Загубите на някои от дивизиите са катастрофални – от повече от 10 0000 души личен състав остават едва по около 1500-3000 . Османската империя започва сондажи за сключване на примирие.

В Люлебургаз-Бунархисарската операция българската армия прави някои нововъведения във военното изкуство, които никога преди това не са наблюдавани в историята. Създадени са съединени армии, което става прототип на висше оперативно обединение. За първи път се извършва пробив на подготвена модерна тактическа отбрана. Създадена е дивизионната артилерийска група като нов елемент от бойния ред.

Операцията е най-кървавото сражение през Балканската война. Българите губят общо 20 162 убити и ранени, османците – около 30 000. Разгромът на последните обаче е пълен. Турските части се оттеглят на юг и се укрепяват на Чаталджанските позиции, в непосредствена близост до Цариград. Този своеобразен първи етап на войната приключва с разгромяваща българска победа.


Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

В началото на войната в Черно море господства турския военноморски флот, който бомбардира няколко населени места по българския бряг, но след острата реакция на България пред Великите сили, спира, защото това противоречи на международното право. Основната цел на флота е да осигурява морския път Кюстенджа-Истанбул и да държи в блокада българските пристанища. Контролът е доста сериозен – даже на 15 октомври капитанът на крайцера „Хамидие“ Хюсеин Рауф бей дава ултиматум на Варна и Балчик да се предадат, като ги заплашва с разрушение.

На 7 ноември капитан ІІ ранг Димитър Добрев получава известие, че турски кораби са излезли от Кюстенджа към Истанбул. Той нарежда торпедоносците да излязат и да заловят или потопят вражеските кораби. В открито море, при пълна маскировка, излизат 4 български миноносеца – „Летящи”, „Дръзки”, „Смели” и „Строги”. Към полунощ те забелязват „Хамидие”, конвоиращ транспортни кораби с военни доставки и атакуват незабавно. Започва битка на 4-ма Давидовци с османския Голиат. Миноносците са малки кораби, а „Хамидие“ – внушителен. Макар и лек крайцер, той е 39 пъти по-тежъкот българските кораби, има 12 пъти по-голям екипаж и 12 пъти по-голям огневи залп. Равенството е само по скорост и по торпедно въоръжение. Българските кораби атакуват, подредени един зад друг, като стрелят последователно. „Летящи” изстрелва торпедо от половин километър, „Смели” – от 300 метра, „Строги” – от около 100-150 м. Всички пропускат, не на последно място поради високото майсторство на капитан Хюсеин Рауф бей, един от най-опитните командири на османския флот. Последен стреля „Дръзки”, успял да се приближи на около 60 м. и единствен улучва „Хамидие”.

Торпедото се взривява в носа на крайцера, отваря се 4-5 метрова пробойна и трюмовете се наводняват. Загиват 8 турски моряци, а други 30 са ранени. Наполовина потънал, „Хамидие” е извлечен с кърмата напред от конвоиращ го турски разрушител. „Хамидие” изстрелва стотици снаряди без да улучи целите, въпреки, че ги е локализирал със сигнални ракети. Българските миноносци постигат 25% улучваемост. По това време улучваемостта във всеки останал флот в света е не повече от 5%, а в Руско-японската война от 1905 г., са изстреляни стотици торпеда без ни едно попадение. „Хамидие“ бива ремонтиран, след което през цялата 1913 г. всява ужас в гърците с действията си срещу тях в Средиземно море.

В резултат на тази битка снабдителната линия Кюстенджа-Истанбул е прекъсната до края на войната. Османският флот престава да обстрелва българските позиции при Чаталджа. С една единствена битка, може да се каже и с един единствен изстрел, корабчето „Дръзки“, командвано от 28 годишния мичман Георги Купов, обръща стратегическото съотношение на силите в Черно море. Българските пристанища са освободени.

Текст: Антоан Тонев и Радослав Тодоров (текста е част от материал подготвен за филма“На Нож!” по случай 100 годишнината от Балканската война.)

Снимки: http://www.lostbulgaria.com

http://www.lostbulgaria.com – сътрудничи и във филма “На Нож!”.

предишна статияНеизвестен математик доказва неуловимо качество на простите числа
Следваща статияГи дьо Мопасан