Битката при Пловдив и краят на българо-латинското противостояние
Големите битки на България не са само победни, макар българското оръжие и победи да са сред най-съществени исторически фактори за съществуването на България. За българските загуби се знае по-малко, а те са с исторически и геополитически ефект, не по-малък от победите.
На първи август 1208 г. в Пловдивското поле завършва една бурна и много оспорвана военна кампания, започната от цар Борил. С това недългата, но доста драматична история на конфликтът на новото Българско царство и новата Латинска империя, тръгва към своя край.
През 1204 под ударите на западните кръстоносци пада Константинопол и на балканската сцена се появява един нов и много силен играч, така наречената Латинска империя, наричана още Нова Франция или Франция на Изток. Почти веднага след създаването си тя влиза в тежък конфликт с България, която 20 години след възстановяването си като държава усилено търси международно признание. Отвхърлили през 1205 г. предложенето на цар Калоян за съюз и директно предявили претенции към България като към византийско наследство, латинците не само обричат и себе си, и България на изтощително противостояние, но и с един замах заличават дългогодишните дипломатически усилия на Калоян и заиграванията му със западния свят и с папата за признаване на Българското царство. За огромно съжаление на французите в лицето на цар Калоян те се сдобиват с един изключително силен и умел враг. Известно е унищожителното поражение при Одрин, което нанася цар Калоян на надменните рицари чието самочувствие стигало дотам да заявяват, че даже небето да падне ще го задържат на върховете на копията си. Всъщност, освен че нанася поражение цар Калоян извършва и неоценима услуга на Латинската империя, убивайки некадърния Бодуен, а на негово място на трона в Константинопол се възкачва брат му Анри*. Неговият военен талант е толкова значим, че съвременниците му го сравняват с бога на войната Арес. Именно той спасява империята от предстоящата катастрофа и и осигурява няколко десетилетия живот. Пак той успява да отвърне на удара при Одрин и поне донякъде да възвърне престижа на западните рицари в битката при
В България също настъпват промени. Понякога необузданият, но иначе голям държавник и дипломат български цар Калоян загива при Слоун през октовмри 1207 г. и България губи могъщ политически лидер. Замества го аристократът Борил, чиито държавнически и военачалнически качества скоро ще бъдат поставени на сериозно изпитание.
През лятото на 1208 цар Борил начело на голяма армия от българи и кумани навлязъл в Тракия и започнал да я опустошава. Император Анри, който тъкмо се бил завърнал от солунското кралство побързал да събере всички свои войници които могъл в Силиврия, откъдето французите потеглили за Одрин. Когато узнали за това българите ,които опустошавали този район, събрали цялата заграбена плячка и пленените ромеи (които мислели да поселят в Мизия) и започнали отстъпление към Боруй**. Французите яздили по техните следи и скоро доближили Боруй, дълбоко навътре в българска територия без да срещнат никаква съпротива. Там те се остановили на лагер в очакване на последващи заповеди от императора. В това време, българите след като се погрижили богатата плячка и пленниците да бъдат прехвърлени през Балкана, започнали да се подготвят за бойни действия. Една нощ българите тайно се промъкнали до френският лагер който не бил укрепен. На зазоряване те станали и нападнали французите. Изненадата била пълна, за бой бил готов само авангарда който незабавно се построил в боен ред за да отбие нападението. Главните сили започнали да се построяват в боен ред зад авангарда, но българите имали твърде голям брой добре обучени стрелци които ги засипали със стрели. Загубите били твърде значителни, тъй като французите още не били облекли броните си и били слабо защитени. В това време куманите обходили по фланговете авангарда и нападнали главните сили. В настъпилата неразбория били убити много французи, сам императорът бил хванат с ласо и съборен от коня. След това куманина започнал да го влачи по земята към своите, за да го вземат в плен. Спасила го единствено съобразителността на рицаря Лиенард който с меча си срязъл въжето, а след това с тялото си, облечено в тежка броня, прикрил императора от куманските стрели. Когато главните сили заели боен ред, французите започнали отстъпление на запад, понеже авангарда не издържал българският натиск, а и вече нямало смисъл да се стои под Боруй.
Отстъплението на запад било свързано с много трудности, валял дъжд и пътищата били покрити с дълбока кал, освен това българите следвали ариегарда на минимални дистанции и силно го притискали. Анри многократно се притичвал на помощ с главните сили, за да не бъде изтребен ариегарда. След 12 дни на тежки боеве и изнурителни преходи (дъждът не преставал и французите подгизнали до кости, а и пътищата били непроходими от кал) достигнали Пловдив и се разположили на лагер на 3 км северно от градът за да се укрият в него при нужда. Изпратени били фуражири охранявани от 3 бойни отряда. Българите веднага ги нападнали с големи сили и започнала битка. Виждайки че ще бъдат избити Анри вдигнал цялата френска армия и заповядал атака. Когато ги видели българите побързали да отстъпят. Французите от своя страна също се оттеглили в лагера си.
Още същата привечер французите забелязали близо до лагера построената в боен ред българска армия. Макар и силно уморени, французите се въоръжили и се построили в боен ред срещу българите, и така стояли до залез слънце. Опасявайки се от утринна атака още по тъмно французите излезли от лагера си и се построили в боен ред срещу българите. Денят бил първи август 1208 г. Според Анри дьо Валансиен българите били 33 000 души разделени в 36 отряда, французите имали 15 отряда от по 20 рицаря, а в императорския – 50***. Първи започнали битката куманите, които вихрено нападнали французите и ги засипали със стрели. Французите бързо отбили удара и минали в настъпление. Поучени от горчивия опит при Одрин, този път настъпвали бавно за да запазят бойният си ред. Не съзнавайки че французите не влизат в капан, цар Борил заповядал атака и цялата българска армия се стоварила върху французите. Тъй като царската гвардия разполагала с най добрите коне и била най добре екипирана излязла леко напред и с пълна сила се врязала в императорския отряд в центъра. Битката била жестока и кръвопролитна, много скоро благодарение на солидното си въоражение французите взели надмощие и започнали да притискат българите. Виждайки че планът му се е провалил цар Борил започнал отстъпление. Когато крилата още не встъпили в бой видели отстъплението на царския отряд също започнали да се оттеглят. Скоро отстъплението се превърнало в бягство на север. Анри помислил, че това е хитрост с цел французите да разтеглят редиците си. Той заповядал настъплението да продължи, но внимателно, за да не се разбърка бойния ред.
Благодарение на това българите лесно и бързо се отделили от французите и продължили отстъплението си. Борил имал намерение да стегне армията си и да мине в атака, но видял че латинците продължават настъплението си в сгъстен строй. Осъзнавайки че битката е провалена той заповядал армията да продължи отстъплението си към прохода Турия****, добре знаейки че французите не ще посмеят да преследват българите в планината. Същевременно куманската конница получила заповед да прикрива отстъплението.
Скоро латинците се убедили, че българите бягат и започнали преследване. В подножието на прохода цар Борил заповядал на куманите да нападнат французите които вече застигали българите. Районът бил хълмист и горист и не дал възможност на французите да използват тежката си конница както трябва. Битката била тежка и кръвопролитна и само численото надмощие спасило французите от пълно поражение. В това време българите вече се били изтеглили и куманите получили заповед да прекратят битката и да се изтеглят. Французите не посмели да ги преследват и куманите необезпокоявани се изтеглили.
Французите не посмели да преследват българите в планините, а се изтеглили в Пловдив. След това император Анри заминал за Родопите, за да воюва с деспот Алексий Слав. Обаче деспотът не желаел да воюва, а предложил съюз, като той се ожени за незаконната дъщеря на Анри. В началото Анри силно възмутен от това нахалство искал да съсече наглия българин, но неговите съветници го разубедили. Те посочили че Борил е най силния им врат и ако се сдобият с още един враг при това българин може да способвстват за съюз между цар Борил и Алексий Слав което се оценявало като най голямата възможна заплаха. Именно затова предложения съюз бил приет.
Битката при Пловдив всъщност може да се разглежда като финал на военната кампания на България към земите на бившата Византия. Битката е и края на кампанията на новият цар Борил, опитващ се да продължи военното дело на Калоян на юг. Последиците от тази битка са фатални за държавното усилие на новото бълграско царство на юг. Ще трябва да мине повече от десетилетие и на българския престол да седне Иван Асен II, за да се поправят нещата. След смъртта на Калоян и стратегическото поражение при Пловдив, в България се засилват регионалистични тенденции, като някои местни феодали обявяват самостоятелност. Настъпва известен държавен разпад. Деспот Алексий Слав, за когото се смята че е син на цар Петър ІV, отцепва Родопите и организира там своя държава. Във Видин неизвестен по име роднина на цар Калоян, използвайки куманска помощ се обява за самостоятелен владетел. Войната с него е тежка и изтощителна и ще струва твърде скъпо на България. Подобна е ситуацията и със Стрез, който успява да завладее Македония и да се утвърди като независим владетел на обширни български земи.
Битката при Пловдив е използвана максимално добре от император Анри, той впряга всичките си сили да развие от тази битка някакъв стратегически успех, съизмерим с битката при Одрин. Всъщност такъв няма, но затъналия в борби със своите роднини цар Борил вече няма възможност да поднови настъплението си в Тракия и така България търпи едино много важно стратегическо поражение. Забележителната по онова време западноевропейска воинска традиция бележи една от сериозните си победи в кампанията на IV-тия кръстоносен поход.
* Анри Фландърски, втори император на Латинската империя, по-малък брат на Бодуен (Балдуин), граф на Фладрия и граф Хенегауски, син на граф Балдуин V Хенегауски и Маргарита I Елзаска, р.около 1174 във Валансиен, Франция, починал на 11.06.1216 г. в Солун. Наследил на престола на Латинската империя брат си, успешно утвърдил властта на империята с поредица от войни с българите и с Никейската империя и със съюзи с местни феодали. Женен за сестрата на цар Калоян Мария. Смята се за най-успешния император на Латинската империя.
**дн.Стара Загора
*** по всяка вероятност с всеки от рицарите воювал отрядът му от пехотинци и сержанти; общата численост трудно може да се установи, но вероятно е по-малка от тази на българите;
****вероятно около дн. с.Зелениково, област Пловдив
автор: Димитър МАНЕВСКИ
