Завръщането в Сойертън Спрингс

„Нещата се помнят чрез примери, а чрез истории се запомнят най-добре”, казва една моя приятелка, която се занимава с обучения по презентационни умения. Не бих могла да споря по този въпрос, защото съм напълно съгласна с мнението й – нещо повече, една история не само се помни – тя едновременно информира, забавлява и обвързва околните в едно емоционално преживяване.

Именно така емоционално обвързана се чувствам с последната книга на Анди Аднрюс „Завръщането в Сойертън Спрингс”. Книгата, която ми разказа не една или няколко различни истории, а такава, която разказа цял един живот, на един човек в едно малко градче. Скучна работа, ще кажете вие. Грешите много, ще отвърна аз.

Специалистите са единодушни, че нашето вродено любопитство да надзъртаме в чуждия живот стои в основата на успеха на социалните мрежи. От една страна стои този неприкрит интерес „да знаем”, а от друга – непреодолимото желание: “да си изкажем мнението” по въпроса. Егото не ни дава да мълчим и това е!

Тези две действия са сред основните движещи сили и в малките населени места, където развлеченията не са кой знае колко много. Има клуб, кино и… много време за „споделяне”, а.k.а. „клюкарене”. Именно за такова градче, в което е израснал авторът Анди Андрюс, става дума в книгата. С една разлика, акцентът не е върху недостатъците на малкия град, в който всеки те познава и обезателно има мнение за поведението и постъпките ти. Напротив! По един изключително весел начин авторът разказва най-веселите случки от детството си, преплитайки здравия хумор със сериозни спомени. Героите на всяка една история са жителите на града, едни и същи лица с изключително интересни характери, а събитията – хронологично подредени и обезателно поучителни.

Трябва да призная две неща – четох книгата само докато пътувах в автобуса и в рамките на цяла седмица. Причината е проста – в градския транспорт е много скучно и доста тягостно. Хората са склонни да гледат намусено и да те зареждат с отрицателна енергия. Затова книгата стана моят буфер – аз отварях поредния кратък разказ и започвах да се заливам от смях. Реакциите? Не знам какви са били, защото бях твърде заета, за да се смея над поредната весела случка в Сойертън Спрингс. И знаете ли какво – слизах на спирките със сияещи очи – от радост и сълзи от смях в очите. А защо в рамките на “цяла седмица”? Защото си разтягах това удоволствие!