india_map

Ловци на хора и търсачи на злато и слонова кост

Не тъй лесно като Афанаси Никитин стигат до Индия португалците.  Причината за това са не само трудностите по дългия и неизвестен път. Те  са примамени от онова, което неочаквано им предлагат бреговете на  Африка, и стръвно се нахвърлят на плячката, без да мислят, че губят  време.
След връщането на Нуно Тристан от островите на Аргич, дето той направи  първия лов на хора, един негов съвременник без всякакво стеснение казва:
— Най-сетне на господа, твореца на добрите дела, беше угодно след много  бедствия, понесени в негова служба, да им дари победоносен ден, слава  за труда им и възнаграждение за загубите им, тъй като бяха хванати 165  мъже, жени и деца!
А познатият ни княз Енрико, син на епохата, през която търговията с  роби не се смята позорна, без срам взема пай от печалбите на тоя лов.  Това е първата печалба, която той прибира в касата си срещу всички  разходи, направени досега. Може би малка печалба, но според него добра  за началото. Още следващата година той отправя към откритата от Нуно  Тристан съкровищница флота от 6 кораба на лов за хора.
Оттук нататък тоя княз, просветител и вдъхновител на великите пътувания  и открития, когото историята сочи заради неговата мъдрост и  далновидност като рядка личност, се свързва с най-жестокото дело на  неговото време. Първият лов на хора показва на португалците, че негрите  съвсем нямат желание лесно и мирно да се оставят да ги ловят. Едва  разбрали какво искат от тях чудните бели хора, те бягат или бясно се  бият за свободата и живота си. По заповед на княз Енрико в Аргин се  създава държавна търговска кантора или фактория, както я наричат  португалците. Чиновници отварят големи тефтери и започват да водят  сметка приход-разход: това са уловените негри, избягалите, умрелите,  изпратените в метрополията. Предприятието е обзаведено с всичко  необходимо — клетки за по-буйните роби, въжета за по-кротките и  обширни, оградени с колове лагери за всички. За самия лов на хора са  обучени кучета-людоеди. Те сдавят жертвите си, а португалецът-ловец,  без много да бърза, отива да ги прибере.
БАРТОЛОМЕО ДИАСОще  няколко стотици негри са уловени и предприятието е заплашено да фалира,  защото брегът опустява. Всички негри избягват навътре в непристъпните  лесове на страната. Португалците са принудени да търсят жертвите си  там, Дето още местните жители не ги познават. Така те отиват още по на  юг но дължината на брега.
През 1445 година, като плава на юг, 800 километра от Аргин на лов за  негри, капитан Диниш Диас открива Кап Верде — Зеления нос, който той  нарича така, защото на него растат палми. Той стига на този далечен  нос, без да забележи по пътя си устието на река Сенегал, която  следващата година открива капитан Лансероте. От устието на Сенегал този  капитан плава до Зеления кос, а оттук — още на юг и стига до устието на  друга река, наречена Гамбия. Около нея река той намира големи негърски  селища. Туземците не познават своите гости и доверчиво започват  разменна търговия. Едва тук португалските моряци виждат злато и слонова  кост. Те разменят срещу разни дрънкулки колкото се може повече златен  пясък и слонови зъби. Накрая хващат и самите домакини, защото все пак  засега най-доходната плячка за тях са робите.
Слухът за намерените няколко шепи златен пясък и няколко чифта слонови  зъби извършва своето. Не е нужно вече папата да обещава опрощение на  греховете, за да се решат португалските моряци и скитници-моряци от  други страни да тръгнат край Африка на юг. Печалбата затваря очите им  за опасностите, изпълва сърцата им с храброст. Кораб след кораб  заминава и никой не се връща празен. Тези плавания стават толкова  доходни, че позволяват на княз Енрико да преустрои организацията им.  Сега той по-рядко изпраща експедиции на свои разноски, а поощрява  частните пътувания на разни търговци и капитани, като за разрешението  да пътуват взема част от печалбите им. Въпреки това всички пътувания се  свързват с неговото име, като че сам той пътува. Князът е спечелил  голямо доверие. Той не е вече безразсъдният фантазьор, който прахосва  средства за явно неосъществими дела, а прозорливият, умният създател на  благосъстоянието и могъществото на Португалия, героят на страната —  Енрико Мореплавателя!

Още на юг – до Сиера Леоне!

През 1446 година капитан Нуно Тристан отново тръгва. В това плаване той  задминава всички места, достигнати от португалците — и Зеления нос, и  устието на река Сенегал, и Гамбия. Стига до остров Бисагуш. Островът е  пуст. Мореплавателят повежда своите моряци към брега на материка, който  е съвсем наблизо и където се виждат негърски селища. Нуно Тристан пуща  кучетата-людоеди. Ловът на хора започва. Негрите дават отпор. Те са  голи и се сражават, с каквото намерят. Португалците са с шлемове и  кожени нагръдници, тежко въоръжени с мечове, лъкове и стрели, а някои с  пушки. Въпреки това нито озверените кучета, нито господарите им могат  да достигнат до туземното селище. Негрите са многобройни и обсипват с  облаци стрели, копия и камъни пришълците. Много португалци са ранени и  убити. Нуно Тристан сам повежда моряците си в ново нападение. Една  отровна стрела го пронизва и след няколко минути той умира. Обзети от  страх, оцелелите португалци дотичват до лодките и се прибират на  кораба. Дали защото остават без капитан, или отвлечени от течения и  лоши ветрове, тези моряци навлизат със своя кораб навътре в океана и  плават на север, към родината си, около 3500 километра, без да видят  земя.
В замъка Сагрес преценяват и това събитие. Князът и неговите сътрудници  разпитват моряците, плавали за първи път такова голямо разстояние в  открито море, и техният опит е добавен към знанията, които те събират.  Княз Енрико сега повече от преди живее с желанието да разшири задачата  на своите морски пътувания. Всичко, добито досега от плаванията по  африканския бряг, е все пак твърде малко. Той гори да насочи най-сетне  мореплавателите към заветната мечта: откриване пътя към Индия и  островите на подправките!
Учените в замъка Сагрес са изровили из архивите и старите книги спомена  за пътуването на ония финикийски моряци, които по заповед на фараона  Иехо тръгват по Червено море за Сомалия и като плават край източните и  южните брегове на Африка, заобикалят я и след две години преминават  „Херкулесовите стълбове”. Тревожен въпрос вълнува княза: нима Птоломей  греши и тоя път? И отново той се отдава на трескава работа.
Преди всичко той променя отношението си към Африка. Вместо да устройва  грабителски набеги по нейната земя и да отвлича роби от техните домашни  огнища, той решава да превърне откритите тук земи в робско владение,  като подчини местното население под свое управление. Така наред с  изгодите, които може да получи, като използуа плодородната земя и  работната сила, за да обърне Африка в своя плантация и златна рудница,  той ще има при опитите си да заобиколи материка и да достигне Индия  подкрепата на едно свое владение, дето корабите му ще могат да се  заслоняват и снабдяват с провизии. А ако намери в дълбините на Африка и  царството на презвитер Йоан, светецът, като християнски брат, ще му  помогне да открият пътя за Индия и да я отнемат от ръцете на  неверниците…
С тия задачи през 1456 година княз Енрико изпраща венецианеца Кадамосто  към Африка. Вместо войски, които да подчинят огромния черен материк и  да намерят царството на легендарния Йоан, заедно с Кадамосто тръгват  свещеници и монаси. Князът е уверен, че проповедниците на християнската  вяра са по-силни от войската и делото им е по-трайно. Разбира се, той  не забравя, че португалските христови служители наред с кръста носят и  меча.
БАРТОЛОМЕО ДИАСКадамосто изследва течението на реките Сенегал и Гамбия, събира  сведения за търговските пътища в Африка и за туземните племена.  Свещениците и монасите, които го придружават, правят първите  покръствания. При плаването около Зеления нос буря отвлича корабите му  на около 465 километра западно от брега и тук Кадамосто открива голи и  необитаеми острови. Единия той нарича Буенависта, другия — Сантяго.  Тези острови днес са известни като островите на Зеления нос— Капвердски  острови. Западната група от тях са открити няколко години по-късно. От  тая страна на Африканския континент на картата, съставена по Птоломей,  са показани острови, известни в древността под името „Благодатните  острови” или „Островите на щастието и блаженството”. Не се знае дали те  са Капвердските или Канарските, или Азорските острови.
– Кадамосто не успява нито да завладее Африка, нито да намери царството  на презвитер Йоан, нито пък да напредне повече на юг по дължината на  брега, отколкото са стигнали мореплавателите преди него. Все още  най-далечният достигнат бряг остава онзи, на който пада убит Нуно  Тристан — срещу остров Бисагуш. .
Да се намери царството на богатия и всемогъщ презвитер Йоан може би е  невъзможно. Кой знае дали то не е в Азия, или далече в „тъмното  море”… Нека свещениците и монасите продължават да покръстват негрите  и да ги правят поданици на Португалия. Капитан Алваро Фернандес се  вълнува от друго. Възможно ли е да се плава по-нататък по дължината на  Африканския бряг? Капитанът опитва. Той е позната личност между  португалските откриватели на нови земи — опитен и храбър моряк.  Отначало той стига до устието на Сенегал, сетне обикаля Зеления нос и  островите Бисагуш. Какво има нататък? Брегът на черния континент,  обрасъл с причудлива растителност, и водите на океана мълчат. Не почва  ли оттам огънят, в който ще се изпари морето и те сами ще изгорят?  Брегът леко се отклонява на изток. Надежда подхранва силите на Алваро  Фернандес и моряците му. На изток — това е посоката към Индия! Може би  те ще стигнат оная покрайнина на континента, през която трябва да мине  пътят към страната на богатствата, ако изобщо има път към нея. Страх  подтиска сърцето на капитан Алваро Фернандес. Моряците умират от жажда  и от огъня на екваториалното слънце. На кораба всичко ври и гние.  Смолата, която споява дъските на кораба, се разтопява и през много  дупки нахлува вода. Нататък е може би краят на света — адът!
При първия полъх на вятъра Алваро заповядва да вдигнат всички платна на  кораба и с курс изток тръгват към „ада”. Стигат до Сиера Леоне.  Недалече от брега се виждат туземни селища. Алваро повежда моряците към  брега, за да заловят роби. Започва бой. Алваро е ранен от отровна  стрела. Моряците го пренасят на кораба. Раненият капитан дава заповед  да потеглят към Португалия, далече от негостоприемната Африка!
Сиера Леоне е най-далечната област по югозападните брегове на Африка,  достигната преди смъртта на княз Енрико Мореплавателя. Той умира през  1460 година. Четиридесет и пет години той работи, за да направи  Португалия от най-изостаналата и най-бедна европейска държавица  господарка на света, когато нейните моряци, след като завладяват целия  югозападен бряг на континента и островите, достигат и Индия. Той не  доживява тоя ден, но никой не отрича, че той го подготвя.

Диего Као и Мартин Бахайм преминава екватора

Делото на Енрико Мореплавателя е признато като жизнена задача за  Португалия и след смъртта на княза то се подема от самия крал Алфонсо  V, наречен Африкански, тъкмо защото с украсява.с не един успех в това  начинание.
През 1461 година той изпраща една експедиция начело на капитан Синтра,  който достига Сиера Леоне и изследва около 1000 километра от брега на  днешна Либерия до нос Палмас. Синтра намира черен пипер на този бряг.  Смята поне, че е черен пипер едно растение, което люти като  скъпоценната индийска подправка. Затова тоя бряг той нарича „Брега на  пипера” и подлудява търговците на Португалия.
С много празни торби в трюма на кораба си тръгва търговецът Гомиш,  който успява да изпревари всички други и предварително да откупи от  краля правото единствен да събира черния пипер в тая област. Тъкмо тоя  Гомиш преживява и най-голямото вълнение— дали той няма да извърши  великия подвиг да открие пътя за Индия.
След като не намира скъпия черен пипер на „Брега на пипера”, огорчен,  той почва да търси начин да покрие разноските си и плава оттатък нос  Палмас. Едва отминава този крайчец, брегът остро извива на изток и  продължава в тая посока до безкрайност. Какво значи това? Не свършва ли  тук континентът, не е ли тук оная крайна извивка, край която трябва да  мине пътят за Индия?!
Дни наред плава Гомиш със своя кораб на изток, изпълнен с радостното  очакване да се потвърди хубавото му предположение. Някои обстоятелства  го потвърждават. При една спирка на кораба негрите донасят много  слонова кост. По-нататък, на изток, Гомиш открива „Златния бряг” в  залива на Гвинея. Луда завист обхваща португалските и всички други  средиземноморски търговци, благородници, моряци, защото Гомиш съобщава,  че е открил на тоя бряг не шепа златен пясък, а истинска планина от  злато.
Въпреки неговото монополно право мнозина се отправят към „Златния  бряг”. Кралят от своя страна побързва да поиска от новия папа  потвърждение на оная була, издадена още при княз Енрико, с която се  обявяват за собственост на португалската корона всички земи и острови,  открити от португалците, от нос Баядор на югоизток чак до Индия. Новият  папа, както и старият, не се поколебава да направи този подарък.
Всъщност Гомиш открива една много гъсто населена част от континента.  След бурната треска, която завладява мореплаватели, крале, благородници  и търговци, идва известно отрезвяване. Разбира се, че злато няма на  този бряг, или има много малко, и то в земята, отдето трябва да се  копае. Разбира се още, че не твърде лесно се доставя и слоновата кост,  а още по-мъчно се хващат роби. След няколко години напразни изследвания  се установява, че и брегът на изток не води към Индия. Това е само  южната извивка на огромния Гвинейски залив, чиято отсрещна страна  завършва при остров Сан Томео, който лежи на линията на екватора. Оттук  брегът отново се насочва на юг неизвестно докъде.
Алфонсо Африкански започва да се въздържа. По-предпазливи стават и  търговците, и моряците. Тези пътувания на пет, шест хиляди километра,  които траят повече, от година и придобивките от които не плащат дори  половината разноски, стават все по-редки…
Другояче мисли крал Жуао II, който наследява Алфонсо Африкански. Той се  заема да уреди използуването на това, което може да се намери в Африка.  Същевременно той подготвя пътувания със задача да се открие пътят за  Индия. Той няма знанията, културата, обаятелния характер на княз  Енрико, но има неговата воля и стръвността на средновековен владетел да  държи всичко в ръцете си и да го увеличава. Той изпраща благородника и  морски офицер Диего Дезамбуя през 1481 година да построи на „Златния  бряг” в Гвинейския залив укрепление, да привлече местните негри за  работници и да започне ваденето на златото, като навлезе с галерии и  шахти в златното находище. Кралят смята тука да открие и складове с  провизии, и корабостроителна работилница в помощ на корабите, които той  ще прати да търсят на юг проход за Индия. В едно от пътуванията на  Диего Дезамбуя на кораба му като офицер служи младият португалец  Бартоломео Диас При друго пътуване, а може и при същото с кораба му  плава като моряк или пътник — търговец, още непознатият Кристобал Колон  от Генуа, заселен в Порто Санто, остров, който е владение на Португалия.
Същата 1481 година крал Жуао II изпраща и експедиция да търси пътя за  Индия. Тази експедиция е под водачеството на Диего Као и Мартин Бехайм,  прочут на времето си немски учен — астроном и географ, — който няколко  години по-късно ще направи първия земен глобус. Той пътува с Диего Као  като пилот-астролог на кораба. Експедицията плава в течение на две  години и достига на 3000 километра отвъд „Златния бряг” до устието на  река Конго, като преминава целия екваториален пояс, дето според  Птоломей не може да оцелее нито едно живо същество.
В земята Ангола Диего Као отново чува за митическото християнско  царство на безсмъртния презвитер Йоан. Негрите сочат на изток.  Царството на царя на царете, разказват те, който владее хората и всички  чудовища, който може да мине през огън и вода, стига да сложи своята  вълшебна мантия и да вземе в ръка скиптъра, на който блести с омайната  си светлина огромен изумруд, се намира нататък на 12 месеца път…
Стъпка по стъпка наследниците на Енрико Мореплавателя проникват в  „тъмното море” край югозападния бряг на Африка, след като северният  бряг откъм Средиземно море и Червено море отдавна им е познат. Пред  очите им се очертава образът на големия тайнствен континент. Засега  крайната точка на, югозападното крайбрежие, която са достигнали, е  устието на Конго. Какво има нататък? Продължава ли земята? Наистина ли  е тя безкрайна и пустинна? Дали пък не е казал истината Птоломей?

  БАРТОЛОМЕО ДИАС
Крепостта   „Свети   Георги Миньорски” на „Златния бряг”

Барталомео Диас открива жадувания път

Бартоломео Диас е оня млад португалски офицер, който през 1481 година  плава с флотата на Диего Дезамбуя до „Златния бряг”. Той не иска да  завърши моряшката си служба с толкова малко. Потомък на стар моряшки  род, в който не един моряк се е издигнал и прочул, той също гори за  по-голямо дело. След като Диего Као и Мартин Бехайм преминават  екваториалния пояс и стигат до устието на река Конго, той решава да  направи следната смела стъпка. Взема едногодишното си възнаграждение от  6000 рейси като капитан от кралската флота и като влага този капитал в  предприятието, поисква от краля кораби и позволение да тръгне да търси  прохода от Атлантическия океан към Индийския.
В тая епоха у някои съществува мисълта: ако Африка наистина не може да  се заобиколи, защото продължава безкрайно„ докато се съедини с  Азиатския континент, то навярно в гънките на тая земя има някой проход,  който свързва Индийския с Атлантическия океан.
БАРТОЛОМЕО ДИАСЗа да се увери какво е положението, крал Жуао II решава нещо, което не  бе дошло на ума на Енрико Мореплавателя. Едновременно с Бартоломео Диас  той изпраща Перо де Ковилям и Гонсало да Павия, свои доверени хора, да  проникнат през преградата на арабския свят и да отидат по суша до  източното африканско крайбрежие и до Индия. Тяхната задача е да  разузнаят както за географското разположение, тъй и за пътищата на  арабската и индийската търговия и за царството на презвитер Йоан. Ако  случайно намерят това царство, да привлекат всемогъщия християнски  господар за съюзник на португалския крал в откриване пътя за Индия и  при завладяването й от неверниците.
Бартоломео Диас тръгва в 1486 година с три 50-тонни кораба. Още от  Лисабон той се насочва не покрай брега, а навътре в океана с курс  устието на Конго, крайната точка до която са стигнали португалците.  Така той минава край Капвердските острови. Все така отдалечен от брега,  задминава Бисагуш и Сиера Леоне и плава до устието на Конго. Оттук,  вече край земята Ангола, стига до заобиколения с високи скали залив  Ангра Пекуена или залив Людериц. Младият капитан слиза на брега с част  от своите моряци, обявява новата земя за владение на португалския крал  и в негово име издига па мястото една колона с надпис. Остатъци от тая  колона и до днес се виждат там.
Тая земя действително изглежда нова. Вместо знойния запарен въздух край  „Златния бряг” тук е почти хладно. На брега не се вижда вече  тропическата буйна растителност и често по голите скали пълзи студена  лепкава мъгла.
Оттук брегът отново леко се отклонява на изток. Но това не може да  заблуди моряка. Недалече брегът пак заема югозападна посока и така се  проточва неизвестно докъде. Да проследява всяка гънка на брега и да  губи бързината на хода си, това значи да губи излишно време, през което  провизиите могат да се свършат и да обрече хората си на страдания, а  може би и на гибел. Бартоломео се решава на един смел ход. Той се  откъсва далече от брега и със силен попътен вятър се спуща на юг в  неизвестното море. Дванадесет дни трае това бягство към неизвестното.  Изминават повече от хиляда и петстотин километра в непознати води,  смятано от залива Ангра Пекуена. Забушува буря. И ден след ден вали  дъжд. Не топлият тропически поток, а студени, ледени струи. Те са в  открито море, не се вижда никаква земя. Само тежкото оловно небе лежи  над тях, а наоколо ледено студената неспокойна вода. Хората-започват да  зъзнат.
На тринадесетия ден с промяната на вятъра Диас изкомандва курс на  изток. Плават няколко дни. По неговите пресмятания, ако материкът  продължава още на юг, отдавна трябва да се сблъскат в брега му. Пред  кораба все още се простира безкраен воден хоризонт. Още няколко дни  плават в тоя курс, за да се увери. Най-сетне заповядва кораба да се  насочи на север. След още няколко дни стигат до южните брегове на  материка. В североизточна посока от корабите се вижда просторът на  морето. Бартоломео Диас смята, че е стигнал южните покрайнини на черния  континент и че е открил пътя за Индия. Всичко тук в непознатото море и  в очертанията на непознатия бряг му говорят за това. Той иска да  продължи плаването до Индия. Но моряците му са останали без сили. Те  плават вече шестнадесет месеца.
— Стига! — казват те и той разбира, че трябва да се подчини.
На връщане към родината Бартоломео води корабите си край брега. Близо  до един вдаден далече в морето скалист нос, отдето започва тъй много  желаната извивка на брега на североизток, бясна буря отново помита  корабите и едва не ги унищожава. Тоя нос Бартоломео Диас кръщава „Нос  на бурите” — „Кабо Торментозо”.
Пристигнал в Лисабон, Диас разказва за преживяното пътуване. Всички,  които го слушат, са изпълнени с надежда, че оня „Нос на бурите” е  южният край на черния континент и входът към Инлия. Крал Жуао II нарича  тоя нос „Добра надежда”. Той е също изпълнен с надежда, че край този  нос минава морският път за Индия.
Кралят не се излъгва. Перо де Ковилям, един от оцелелите негови  пратеници, след като успява да проникне до Индия и източните брегове на  Африка, а накрая да намери дори царството на презвитер Йоан — древната  Етиопия, изпраща своя доклад и потвърждава надеждата на краля
Чудно нещо! Индия вече се вижда от вратата при нос Добра надежда, а  никой не тръгва да я достигне. Португалците пътуват до „Златния бряг”  на своята Африка и са твърде заети с грижата да изсмучат всичките блага  от нея, но изведнъж вековният устрем към Индия е спрян. Богатствата,  които се черпят от Африка, не могат и да се сравнят с омайната картина,  която рисува Марко Поло за Индия и островите на подправките. Защо  португалците се бавят? Десет години нищо не се прави! Дали наистина  пътят им се вижда много далечен и скъп, или те се надяват, че никога за  тях няма да е твърде късно, щом имат в джеба си разрешението на папата,  да се мятат единствени собственици на богатата страна?

предишна статияМедицината на прабългарите
Следваща статияСатурналии