Дневникът на един луд старец

„Хората се интересуват най-много от това,
 което изобщо не ги касае”.
Бърнард Шоу

Любопитството ще убие света. Или ще му помогне да се справи с всичките съществуващи природни катаклизми, а основният помощник в тази животоспасяваща мисия ще бъдат книгите дневници. Защото само с едно разгръщане на такава „художествената книга”, попадаш в света на друг, напълно непознат за теб човек. При това без да имаш, каквито и да е било скрупули, че „следиш някого” или вършиш „нещо нередно”. Нищо подобно, та нали това е книга. При това интересна.

„Дневникът на един луд старец” на Джуничиро Танидзаки е един прекрасен пример за такова невинно надничане в чуждата къща, при това не в каква да е, а в истински японски дом.

Главният герой, така нареченият „луд старец”, ни най-малко не подозира, че на своята красива възраст от 66 години, той наистина полудява. Самият той описва състоянието си много по-просто: „сега живея единствено за еротичната наслада и насладата от храната”. И ако влечението му към вкусните ястие се поддържа активно от умелата готвачка на фамилията, задоволяването на еротичните му помисли се оказва проблем. Още по-проблемен е обектът на неговото желание – Сацуко – съпругата на единственият му син. Луда работа, ще кажете вие?

Е, да, нали е „един луд старец”…

Ден след ден, редовете на дневника му се пълнят с йероглифи, описващи ежедневието и лечението, на което се подлага старият японец, за да спре ужасната болка в лявата ръка. Вече пет сейфа са пълни с тези дневници, в които бяло на черно е преразказан не само неистовият нагон, който изпитва към младата си снаха, но и задоволяването му.

И нека не забравяме – героят е „само” на 66, при това напълно импотентен.

Развръзката е написана от лекуващия лекар, помощницата и дъщеря му, които показват цялата ситуация от съвсем друга гледна точка, което малко плаши. Не за друго, а защото през цялото време този старчески интерес изглежда забавен, но през техните очи ситуацията е проста – старецът е напълно луд и му личи.

Така, въпреки веселата страна на разказа, в края на книгата напълно изплашена си зададох въпроса: „Колко от старците, които толкова мило ми се усмихват в парка, когато карам колело, са същите куковци, като главния герой?” Въпрос, чийто отговор може би не искам да знам…

предишна статияАвтомобилните гуми на бъдещето
Следваща статияGIF-чета на седмицата