Прабългарската религия и култът към вълка

Различните научни изследвания в областта на прабългарската религия разкриват древните българи в една нова светлина. За разлика от множеството религиозни системи, съществували в древността, тази на българите се е числяла към групата на монотеичните учения. Нашите предци са почитали бог Тангра (Тангри) като върховно божество. Чрез него те са обожествявали природата и нейните четири елемента – въздух, вода, огън и земя.

Според прабългарските религиозни възгледи, бог Тангра присъства навсякъде в света около нас. Този култ е толкова силен, че продължава да се практикува и до днес от някои народи от територията на бившия Съветски съюз. Монотеизмът на древните българи е интересен феномен, който ги отличава от много други древни общества.

Тотемизъм в прабългарските вярвания

Наред с култа към Тангра, сред прабългарите е бил разпространен и тотемизмът. Това религиозно явление е характерно за всички древни общества, включително и българското. То се изразява в почитането на различни животни, обикновено диви представители на фауната.

Според вярванията на древните българи, хората с общ произход имат един и същ прародител, който след смъртта си възприема образа на определено животно. По този начин животното се превръща в покровител на представителите на един род. Неговият образ се използва в семейната хералдика и става тотем на даден род, племе или народ.

Прабългарският календар и вълкът

Религията на прабългарите и тотемизмът са били взаимно свързани. Доказателство за това е календарът на прабългарите, който спада към групата на лунните календари. Той представлява 12-годишен цикъл, като всяка година е посветена на дадено животно.

Една от особеностите на прабългарския календар е, че третата година е посветена на вълка. Това е напълно естествено, тъй като вълкът е животно, което е било близко до заобикалящия свят на нашите предци. Самият вълк е бил обожествяван от древните българи като важен тотем.

Ролята на шаманите в прабългарското общество

Българските шамани в качеството си на религиозни водачи са притежавали магически способности. Те често са приемали образите на различни животни, включително и на вълка, по време на своите ритуали и обреди. За тези практики научаваме най-вече от произведенията на византийските летописци, както и от малкото оцелели наши източници.

В древните общества владетелят е бил и върховен жрец. Така в историческата наука се появява терминът „цар-жрец“. Понеже царят трудно съчетава владетелските си функции с тези на върховния жрец, той е имал заместници – шаманите. С развитието на древните общества религиозните обреди все повече са се извършвали от тези духовни водачи.

Нарастналата държавна отговорност на средновековните български владетели ги е принуждавала да водят само религиозните церемонии с особено важен характер. Такива са например сключваните със съседните владетели мирни договори. Едно от тези споразумения е споменатият от византийския хронист Игнатий Дякон мирен договор между хан Омуртаг и император Лъв V Арменец.

Боян Магесникът – прочутият български шаман

Много често шаманите са произлизали от средите на прабългарската аристокрация. В някои случаи това са били представители на управляващата владетелска династия – братя, синове и братовчеди на хана.

Според гръцките хронисти и нашите летописци, един от най-прочутите български шамани е Боян Магесникът. Повечето домашни и чужди източници, най-вече византийските, говорят за Боян като за член на българския хански двор. Според тях той е бил брат на хан Умор.

Византийските и българските летописци описват подробно ритуалите и обредите, които е извършвал Боян Магесникът. От техните записи става ясно, че той е имал способността да приема формата на различни животни, включително и на вълк.

Наследството на прабългарските традиции

Някои от ритуалите и обредите на древните българи продължават да съществуват в българските земи и след като народът приема християнството. Освен това се запазва част от религиозната философия на нашите предци. Това намира най-голямо отражение в нашите митични песни.

Традициите на прабългарите се оказват изключително устойчиви. Те надживяват своето време и оцеляват през вековете. Доказателство за това не са само митичните песни, но и самият български традиционен календар. Народът и до ден днешен храни страхопочитание към вълка, затова на него са отредени дните от 1 до 3 февруари, които са известни като Трифунци – по името на празника на св. Трифон Зарезан.

Тези дни са известни също и като Вълчи празници. Докато траят, домакините не трябва да хващат остър предмет, особено нож и ножица. Вярва се, че ако се наруши тази забрана, вълкът ще пакости на селянина. Тази традиция е ярко доказателство за дълбоките корени на прабългарските вярвания в нашата културна памет.