Евгени Онегин

„Писмо ви пиша… по неволя.
Какво ли друго бих могла?
Сега е, знам, във ваша воля
да понеса насмешка зла.
Но в свойта мъка аз ви моля
да проявите капка жал
към моя тъй несретен дял.
Изпърво исках да укрия,
повярвайте ми, своя срам —
и нямаше да се издам,
да бях с надеждата, че вие
ще идвате по някой път във
скромния ни селски кът
и аз, продумала ви нещо,
ще слушам вашите слова,
ще ги обмислям след това —
и ден, и нощ, до друга среща.
Но, казват бил сте саможив, —
тук всичко ви изглежда скучно
Да, нашият живот е сив,
но ви посрещаме радушно.
Защо дойдохте вий при нас?
Във нашта глушина сънлива?
Не бих познала — нито вас,
ни мъката, така горчива!
Смирила с време (както бива)
сърцето, що сега скърби,
бих станала навярно друга —
добра, порядъчна съпруга
и нежна майка може би.
На друг! Не, никому сърцето,
освен на теб, не ще отдам!
Това е воля на небето —
й аз съм вече твоя, знам!
За среща с теб като спасител
животът ми е бил залог;
да си до гроба мой пазител,
изпратил те е, зная, бог…
Понявга в сън ми се явеше,
незнаен, ала вече мил;
да, твоят взор ме бе пленил,
отдавна твоят глас звучеше;
в душата ми, ти бе ми свой!
Щом влезна ти, аз цяла трепнах,
познах те, пламнах и прошепнах
на себе си: това е той!
Не е ли вярно? Аз те чувах,
говорил си ми в самота,
когато бедните дарувах
или тъгата си лекувах
с молитвен шепот на уста.
Не ти ли с леко шумолене
се мярна и сега пред мене,
примамвайки ме с ласкав зов
Не ти ли в полумрака бледен
пошепна, над леглото сведен,
утешни думи на любов?
Но кой си: ангел ли пазител
или коварен изкусител?
Това не мога да реша!
А може би сама се мами
неопитната ми душа
и друга: ще е участта ми
Но тъй да бъде! Отсега
съдбата ми е в твоя воля:
в тъга пред тебе плача аз,
за твоята закрила моля…
Та аз съвсем сама съм тук.
Не ме разбира никой… гасне
умът в съмнения ужасни,
загивам аз без вик, без звук.
Един твой поглед ми е нужен,
ела, надежда дай една —
или ми прекъсни съня
със укор, може би заслужен!
Завършвам… Цяла премалявам
от срам и страх… Но вашта чест
е поръчител мой от днес —
на нея аз се доверявам.“

предишна статияЗагубата на лед в Антарктида променя гравитацията
Следваща статия„Малкият крал Декември” на Аксел Хаке