Search the Community

Пускам и тук статията, която написах по молба на "Клуб военна история" за новия брой на списанието, посветен изцяло на Балканската война. Избрах тази тема, защото беше най-малко вероятно някой от останалите автори в броя да я е застъпил, а и защото по принцип не е особено популярна и позната сред нас. Ровейки се в подробностите се опитах да намеря и нещо, за което да похваля другите балкански армии. Наистина се опитах, но не успях да намеря такова нещо... просто не успях. Надявам се няма заради това отново да ме набедите в липса на обективност, кръчмарски патриотизъм и тн. в либералния дух . Сами вижте статията и ако някой има какво да допълни или някакви забележки - тук във форума му е мястото Използвам случая и да поздравя екипа на Клуб военна история за чудесните им инициативи и да им пожелая успех и се надявам сътрудничеството с БгНаука да продължи и занапред А! И честита 100-годишнина от торпилирането на крайцера Хамидие Действия на съюзниците и противника Нашата историография изключително рядко и повърхностно разглежда това което се случва в щабовете на останалите участници във войната, както и развитието на бойните действия в участъците където няма български войски. Разбира се Тракийския (Източен) театър на бойните действия, където се бием ние е първостепенен и от най-голямо значение за изхода на войната, но не е само той и все пак България все още не е готова сама да воюва срещу Османската империя. По време на Балканската война Османската империя все още е една значителна сила разполагаща с огромни капацитети, макар и вече да е критично изостанала от Западните Велики сили. Тя обхваща територия от 2 983 000 кв.км. и население от 24 800 000 души. Което е в пъти повече от всичките страни от Балканския съюз взети заедно. Според първоначалните разчети на генералния й щаб тя трябва да мобилизира до 1 000 000 души армия за предстоящата война, но в действителност се оказва, че е в състояние да съсредоточи само 420 000 от тях на балканския военен театър до началото на войната. Тя разполага с около 1000 оръдия в пехотните части и около 1300 крепостни оръдия, както и 420 картечници. Въоръжението на пехотата също е добро – пушки „Маузер” и „Мартини”, картечници „Хочкис” и оръдия на „Круп” – между 75 и 105 мм. Командният състав обаче е лошо подготвен. Близо половината от офицерите, набирани от феодалните среди, не са минали през военно училище. Отношението им към редовите войници е доста презрително и сурово. А у самите войници липсва особена мотивация да се бият, поради което при тях са повикани ходжи и молли с цел да разпалват религиозният им фанатизъм, говорейки им за Свещена война на полумесеца срещу кръста. Въобще османската армия и структурата й по това време е от един полуфеодален тип. В тактическо-оперативно отношение нещата също стоят зле. В щаба им преобладава мнението, че отделните балкански държави няма да успеят да се споразумеят помежду си за адекватни общи действия, поради което въобще и не е разработен подробен план за война срещу Балканския съюз. Когато войната става неизбежна те решават да приложат против съюзниците така наречения план №5, според който Тракийския военен театър се определя като първостепенен. На него те съсредоточават Източната армия, наброяваща 183 600 души (6 пехотни дивизии, 1 кавалерийска дивизия и Кърджалийския отряд), отделно от това в крепостта Одрин е разположен крупен военен гарнизон от 70 000 души. Това са приблизително 255 000 щика, което са около 62% от силите им, изпратени на Тракийския фронт срещу само един от 4-те им противници в Балканския съюз – България, разполагаща с около 320 000 щика срещу тях (т.е. – известен превес в съотношение 1 към 1.25 в наша полза). Според плана на турския щаб тези войски трябва да настъпят от Одрин и Лозенград към Елхово и Стара Загора, българските войски трябва да бъдат изтласкани назад по долината на Марица, притиснати към Родопите и унищожени с помощта и на Кърджалийския корпус. В последствие се оказва, че нищо от този план не може да бъде реализирано, в щаба не подозират с каква бързина и мащаби протича мобилизацията в България и колко бързо се придвижват войските към границата, като за съществуването на 3-а армия, която настъпва към Лозенград първоначално въобще и не предполагат. В Македония, Албания, Косово и Епир, т.е. всички останали фронтове, освен този срещу българите, турското командване съсредоточава Западната (Вардарска) армия, която заедно с останалите съединения в района наброява близо 156 000 души (това са едва 38% от цялата османска армия), срещу които съюзниците разполагат с общо 421 000 души, т.е. огромен превес над турците в съотношение 1 към 2.7 в полза на съюзниците. Като трябва да се подчертае и това, че в хода на бойните действия подкрепления на Западния театър турците не успяват да изпратят, за разлика от Източния, така че в хода на войната съюзническите сили в Маседония все повече нарастват, а османските – все повече намаляват. И на всичкото отгоре в този участък турците нямат сигурен тил защото се бият практически в обкръжение на няколко фронта. С оглед на всичко това от тактическо-стратегическа гледна точка определено може да се каже, че на Западния театър съюзниците просто са обречени да победят. Отделно плановете на турския щаб по това направление са крайно безперспективни и с неясна идея за развитие, но като цяло концепцията е че Западната армия трябва да играе ролята по-скоро на прикриващи части, затова и получава заповед първоначално да заеме удобни отбранителни позиции и ако евентуално общото положение на войските се подобри - да мине в контранастъпление срещу противника. Мобилизацията на войските протича бавно, така че въпреки по-големия си ресурс империята успява да мобилизира по-малко войници до началото на войната спрямо държавите от Балканския съюз взети заедно. Самата мобилизация е съпроводена от множество проблеми и административни неуредици, включващи слаба инфраструктура на пътищата и железниците, както и слаба логистика. А пък начинът по-който армията е снабдявана с коне, сбруя и коли малко се различава от най-обикновен пладнешки обир. Всеки файтон или каруца, който войниците срещнат по улиците на Истанбул е реквизиран заедно с коня срещу хвърчаща хартиена квитанцийка – това става в самата столица, а по анадолските провинции въобще не се дават и разписки за реквизита. Кралство Сърбия успява да мобилизира близо 230 000 армия с 540 оръдия за войната. Силите й възлизат на 10 пехотни и 1 кавалерийска дивизия групирани в 3 армии, както и 2 независими отряда под върховното командване на ген. Радомир Путник. Най-мощната групировка е 1-ва Сръбска армия (в състав: 5 пехотни и 1 конна дивизия – близо 90 000 души) съсредоточена в района на Враня, под командването на началник щаба ген. Петър Бойович. 2-а Съюзна армия е в състав 2 пехотни дивизии - сръбската Тимошка (І-ви призив) и българската 7-а Рилска дивизия, с обща численост около 50 000 души, разположена на територията на България в района на Кюстендил и Дупница, под командването на сръбския ген. Степа Степанович. 3-а Сръбска армия, в състав от 3 дивизии (общо 60 000 войници) под командването на ген. Божидар Янкович е концентрирана в района на Куршумлия и Медвежа. Ибърския отряд (12 000 души) и Яворския отряд (8 000 души) са разположени край Кралево, на запад от основните сили, срещу Новопазарския санджак и Косово. На въоръжение в сръбската армия са най-вече пушките „Маузер” и „Бердана” и оръдия на „Шнайдер” – 75 мм. Основната цел на сръбските войски е да пробият по главното направление на юг от Враня през Куманово към Щип със силите на най-голямата им 1-ва армия. 2-а съюзна армия трябва да направи обход от запад през Крива Паланка към Кочани. 3-а - през Прищина и Скопие. Ибърският отряд настъпва към Косово, а Яворската бригада първоначално остава за заслон срещу Австроунгария, а впоследствие нахлува в Новопазарския санджак. На 7 октомври 1-а Сръбска армия навлиза от Враня в Македония, а Тимошката дивизия от 2-ра Съюзна армия настъпва през Кюстендил към Крива паланка, но е спряна от османската 15-а дивизия на височините край Кратово. По същото време при Куманово се сблъскват османската Вардарска армия и сръбската 1-а армия. В Кумановската битка, най-крупното сражение във Вардарска Македония, сръбската армия (132 000 души със 148 оръдия и 100 картечници) превъзхожда двойно в жива сила османската (65 000 души със 164 оръдия и 104 картечници). През първия ден от битката (23 октомври) сблъсъците между отделни части на двете страни са спорадични и по-скоро инцидентни, поради неясната представа и на двата щаба къде точно са разположени вражеските позиции и какви сили имат пред себе си. На другия ден рано сутринта турците започват офанзива и пробват да минат в обход на отбраняващите се сръбски части, които обаче след включването на Дунавската дивизия (ІІ призив) ги осуетяват, а на свой ред Кавалерийската дивизия успява да обходи фланга на турците. С включването на Тимошката дивизия (І призив) започва контранастъплението на сърбите и е извършен пробив в централния участък на турските позиции. В същото време сред османските редици има масови дезертьорства, особено след като узнават че другите части на сърбите вече са влезли в Прищина и напредват към Скопие. Като цяло сърбите без големи затруднения успяват да победят и изтласкат турците в тази битка, като и двете страни понасят незначителни загуби. Сръбското командване обаче не успява напълно да се възползва от успеха си, дава възможност на турската армия да се изтегли все още неразбита и като цяло настъплението на юг през Македония върви с бавни темпове. Но с това все пак пред сърбите се открива плацдарм за настъпление към вътрешността на Македония по най-прекия и удобен път, откъдето минава и жп линията Солун-Прищина. При отстъплението части от османската армия остават изолирани в отделни участъци по пътя. Основните сили на турците се прегрупират и изтеглят към Битоля, като от юг са притиснати и от напредването на гръцката армия, която успяват да отблъснат при Лерин. Когато сърбите ги застигат се завръзва второто голямо сражение – Битолската битка (17-18 ноември), между силите на сръбската 1-а армия и остатъците от османската Вардарска армия. Този път сърбите превъзхождат почти тройно противника (108 000 на 38 000 войници) и въпреки заетите удобни позиции за отбрана по околните височини от турците, отново успяват да ги победят, като загубите и на двете страни отново са миниатюрни. И отново сърбите не успяват да докарат турците до пълен разгром при заповедта за отстъпление дадена от Зеки паша турците отстъпват организирано, опитите на Моравската дивизия да им пресече пътя за отстъпление завършват с нови сблъсъци и понесени загуби и от двете страни и без успех. Зеки паша отстъпва през Ресен към Южна Албания, с което се слага край на османското военно присъствие в Македония. Разбира се всичко това е улеснено и от действията на отрядите на ВМРО в тила на турските войски. След разбиването на османската Вардарска армия и овладяването на Македония Сръбското командване отделя значителна част от силите си в подкрепа и на останалите фронтове, където се бият съюзниците му. 2 дивизии (Тимошката и Дунавската) са изпратени при обсадения Одрин, а други 3 дивизии – при обсадената Шкодра. Като цяло сръбските войски на тези участъци водят позиционни боеве и осъществяват само неподвижен заградителен огън, щурмовете и на двете крепости са направени не от тях, а от българите и черногорците, но все пак оръдията и снарядите които докарват там са от голяма полза за успешните обсади на тези крепости и разбиването на фортовете им. При Одрин специално българите разполагат предимно с оръдия на Круп 75 мм калибър, докато сърбите докарват френски оръдия до 120 и 150 мм, като заедно с тях общия брой на снарядите е стигал точно за три денонощия непрекъсната стрелба на всички оръдия, което означава, че ако до този срок не бъде осъществен успешен щурм обсадата на крепостта най-вероятно ще се провали. Със съвместни действия на сръбски отряди и настъпващата Източна черногорска дивизия е овладян и Новопазарския санджак, при тези действия османските войски врайона са във всеобщо отстъпление. Черна гора първа започва военни действия против Османската империя, това се прави с цел натам да бъдат отвлечени част от силите, които са предвидени да се бият срещу сърбите. Тяхната мобилизация и армия са от изключително народен характер и в нея влиза цялото мъжко население между 18 и 60 годишна възраст. В мирно време армията на Черна гора не превишава 2000 души, но за войната срещу турците успяват да мобилизират около 35 000 души (заедно с малко по-късно присъединилите се доброволчески отряди от Босна и региона) групирани в 4 пехотни дивизии, със 140 оръдия. Още на 21 септември започват погранични сблъсъци между черногорски и турски войски. Основните задачи на черногорската армия са да окупира Новопазарския санджак и да превземе крепостта Скутари (Шкодра). На 26 септ. черногорците започват настъплението през турската граница в три колони. Северната колона на ген. Вукотич се насочва към г. Беран зает от 5000 турски регулярни войски. Колоната се разделя на отряди – единия тръгва към Белополието, другия към Гусиня, зает от 4 турски батальона и 4000 арнаути. На следващия ден черногорците започват артилерийски обстрел по Беран с единствените си 4 оръдия. На помощ на турците от Инек идват 2000 арнаути, но отрядът им е отбит. Обстрела на Беран продължава 6 дни, силите им обаче са недостатъчни за щурм и затова те изчакват напредването на ген. Вукотич от Белополието, който през това време щурмува крепостта Оброво. Под ожесточения огън на турците те се спускат по бурното горно течение на река Лим и завземат с бой Оборово, а от там и Белополието. Въвеждайки в това градче черногорски власти ген. Вукотич насочва войската си към Беран и сутринта на 3 окт. го превзема с щурм. След това черногорците превземат с боеве Плава и Гусиня, а враговете им бягат към Ипек. Вукотич продължава преследването, нанася им още няколко поражения и на 10 окт. заема Ругово където се съединява със сръбските войски (4-та армия на ген. Живкович). На 17 окт. пада Ипек, а на 23 окт. Дяково и с това Новопазарския санджак окончателно пада в ръцете на съюзниците (сърби и черногорци). Колоната командвана от престолонаследника Данило на 28 септ. След артилерийска подготовка атакува укрепените погранични линии на турците при височините Дедич и Шиншаник близо до г. Тула. Стремителната атака на черногорците обръща турците в безредно бягство, те изоставят оръдията си, с които черногорците веднага откриват огън по бягащите в безпорядък врагове. Изтласкването на турците от тези позиции открива пътя на колоната на Данило към Тула. Коменданта на крепостта Нури бей три дни оказва съпротива, но е принуден да сдаде отбраната, когато черногорците след нощен щурм превземат ключовото укрепление на града Вранско Бърдо. Приключвайки с тази крепост Данило се отправя към Шкодра, най-силното укрепление в центъра на вилаета имащо почти непристъпна позиция в албанските планини. Колоната му настъпва към крепостта от изток. Колоната на ген. Мартинович идваща от Дулцинко превзима няколко турски бункера и излиза на крепостта от югозапад. Въодушевени от първоначалните си успехи черногорците решават почти веднага да рискуват с директен щурм по крепостта. Атаката се проваля, най-вече поради липсата на достатъчно обсадна артилерия у черногорците и поради яростната съпротива на коменданта на крепостта Хюсеин Риза паша. При неуспешния щурм те дават и големи загуби в жива сила, което принуждава клично краля Никола да поеме командването на обсадата. Той се отказва от плановете за директен щурм и се приготвя за продължителна обсада. На 4 ноем. Черногорците овладяват адриатическото пристанище Сан Джовано де Медуа, а в същото време е превзето и пристанището Алесио от обединени сръбско-черногорски сили. На 21 ноем. Съюзниците официално сключват примирие с Турция, но военните действия на черногорците при Шкодра продължават. По същия начин и коменданта на крепостта игнорира това примирие и не прекратява огъня от фортовете. През това време в Лондон след подписването на примирието започват и срещите на съюзническите делегати. Великите сили, по настояване на Австро-Унгария поставят въпроса за създаване на независима Албанска държава, в чиято територия да влиза и крепостта Шкодра поради, което отправят искане към Черна гора да снеме обсадата на крепостта. Крал Никола отхвърля тези искания и продължава обсадата, в отговор на което му налагат морска блокада от международна ескадра съставена от австрийски, германски, френски, италиански и английски кораби под командването на британския адмирал Сесил Бърни. Игнорирайки блокадата черногорците продължават обсадата с всички сили и средства. При тях на помощ идва сръбски отряд разполагащ с обсадна артилерия, малко по-късно отрядът е отзован, но черногорците все пак запазват неговата артилерия. В това време Риза паша е убит при неизяснени обстоятелства и комендантството е поето от Есад паша, който започва преговори с крал Никола за предаване на крепостта. Никола се съгласява да позволи почетно отстъпление на турския гарнизон с оръжията и обозът му, ако преди това предадат на черногорците цялата си налична артилерия, но Есад отказва и преговорите пропадат. Скоро главните позиции около Шкодра при Тарабош и Брдиц падат след щурм на черногорците и той отново склонява да започне преговори и в крайна сметка на 10 апр. 1913 предава крепостта Шкодра на черногорците. Турските войски се изтеглилят от там в южна посока и оставят на черногорците 120 оръдия, престолонаследникът Данило лично поставя черногорския флаг върху Шкодренската цитадела. Вестта за влизането на черногорците в Шкодра е приета с взрив от негодувание сред австроунгарските политически кръгове. Виена официално заплашва Черна гора, че ако не напусне Шкодра, ще се наложи с въоръжена сила да наложи решенията на Великите сили. Опасността и Австроунгария да се включи в Балканските войни твърде много обърква сметките и принуждава крал Никола да отстъпи. Но въпреки това след окончателното примирие през 17 май 1913, слагащо край на войната срещу Турция, Черна гора удвоява територията си за сметка на Новопазарския санджак. Гърция разполага с най-солидния флот (главнокомандващ – адмирал Павлос Кунтуриотис) от страните в Балканския съюз, включващ: 1 тежък крайцер, 3 броненосеца, 14 ескадрени миноносеца и други по-малки кораби, както и един разузнавателен хидроплан включен към тях в хода на войната. Според договора между България и Гърция задачата на флота им е да пресича транспортирането на османски войски от Мала Азия през Егейско море на Балканите. Сухопътните сили са разделени на 2 армии – Тесалийска (около 100 000 души групирани в 7 пехотни дивизии и 1 кавалерийска бригада), дислоцирана край Лариса, разполагаща също така и с 4 самолета и Епирската (около 13 000 души), като двете общо разполагат с около 250 оръдия. До края на войната броя на войниците достига до 215 000 души. На въоръжение в пехотата е основно пушката „Манлихер-Шьонауер”. Флотът бързо установява господство в Егейско море, превзема голяма част от Егейските острови, блокира Дарданелите, а с тях и морската връзка между османските владения в Мала Азия и Македония. Това принуждава турския щаб да отдели сили от Източната армия при Люлебургаз за да охраняват Галиполи. Също така и подкрепленията от Сирия и Палестина са принудени да се придвижват към фронта по дългия и доста бавен сухопътен маршрут, докато съюзниците вече могат да прехвърлят войски и по море, както например българската 7-ма Рилска пехотна дивизия е прехвърлена от гръцките кораби от Солун до фронта в Източна Тракия, а също и прехвърляне на части в Албания. Но всичко това се дължи на факта, че по това време основните сили на турския флот са отделени или за защита на войските, или за охрана на доставките през Черно море, а когато българите стигат Чаталджа - и за да обстрелват позициите им от морето с тежката корабна артилерия. Самите проливи остават под контрола на турския флот така че те имат възможността да прехвърлят войски от Мала Азия в Източна Тракия. Турския флот прави и два опита да пробие гръцката блокада на Дарданелите, но и двете битки завършват с неуспех за тях. Единствено крайцерът Хамидие успява да пробие през блокадата и да навлезе в Егейско море, където тероризира гръцкия търговски флот и военните транспортни кораби до края на войната. На 5 октомври гръцката Тесалийска армия настъпва на север към Солун, преодолява при Еласона скромните сили (едва 1500 души) на турския прикриващ отряд и напредва към прохода Сарантпоро, където среща сили на около 2 турски дивизии и с атаката на своите 5 дивизии и минимални загуби и за двете страни успява да разбие отбраната им. Така Тесалийската армия излиза в долината на Бистрица и напредва към Вардар, там се завръзва решителната битка при Енидже Вардар, която е отново със смазващо числено превъзходство за гърците – 80 000 души и 120 оръдия срещу 25 000 турски войници с 30 оръдия. Въпреки по-силния отпор този път турците отново са разбити, този път с по-тежки загуби – ок. 3000 убити (според гръцките източници), но успяват да отстъпят сравнително организирано и да се изплъзнат на гръцката армия изтегляйки се отвъд Вардар. Впоследствие обаче решават, че Солун е неукрепен и крайно неподходящ за отбрана от толкова малко сили и решават да го изоставят. Така гръцката армия влиза свободно в Солун само няколко часа преди в града да влезне и българската 7-а Рилска пехотна дивизия. Отклонилата се на север 5-а гръцка дивизия разбива един малък турски отряд (1800 души) при Биралци и напредва към Лерин където се появява изтеглящата се на юг османска Вардарска армия. Турския 6-и корпус (7900 души) разбива настъпващите гръцки колони и ги спира, други османски части минават в обход на гръцките и им нанасят още поражения, в резултат на което гърците започват да отстъпват в безредие, като бягството им е спряно чак в Кожани. Турците не могат да ги презследват и доразбият защото им се налага да се върнат на север за да се отбраняват срещу сърбите при Битоля. Епирската армия достига безпрепятствено крепостта Янина и я атакува с 41 000 войници, 105 оръдия и 48 картечници. Първите два щурма на крепостта са отбити от гарнизона й като гърците дори са прогонвани от позициите си. След падането на Солун и разгрома над османските войски в Македония Гърция започва да прехвърля солидни подкрепления към обсадената крепост и при 3-ия победен щурм атакуващите са над 75 000 души. Отбраняващият се гарнизон не е малък – над 30 000 души, но артилерията му страда от остра липса на снаряди и няма с какво да отвърне на огъня на гръцката артилерия и атаките на пехотата им. Пробивът на гърците е направен на западния сектор след като със заблуждаващи маневри успяват да отклонят основните турски сили на южния сектор където ги задържат прикриващи части, а в това време ударна група от около 20 000 души щурмува опразнения участък и влиза оттам в крепостта. Есад паша е принуден да се предаде, но гърците не успяват да пленят целия му гарнизон, голяма част от войските успяват да им избягат на север и да се съединят с османската Вардарска армия. Но въпреки това положението й вече е безнадеждно, а изхода на войната – ясен. В заключение може да се каже, че въпреки относителната липса на общи координирани планове помежду си, войските от Балканския съюз водят успешни бойни действия и изпълняват поставените си задачи в сравнително кратък срок. И въпреки, че България изнася основната тежест на войната, съюзниците й също решително допринасят за общата победа. Османската империя понася съкрушителен удар, изгонена е от Европа, властта в нея е разклатена, избухва младотурската революция... и независимо от последвалите събития породени от сложната международна дипломатическа ообстановка Първата Балканска война е огромен успех доказващ, че когато са заедно балканските народи вървят напред. Един важен урок от историята, който правнуците на хората участващи в събитията преди 100 години, обезателно трябва да научат и никога повече да не повтарят старите грешки.