Search the Community

Няколко откъса от статията : "Родината и нейните имена: българската териториална идентичност в епохата под османска власт" на Десислава Лилова. "Да се локализират територии, обозначени с антични или среднове-ковни имена, в географското пространство на ХIХ в. по принцип не е лесно. Още повече, че самите сведения на Мавро Орбини не се отличават с особена прецизност. Така например според него Горна и Долна Мизия, съответстващи приблизително на днешна Сърбия и Дунавската равнина в България, са всъщност подразделения на Тракия.... Това на свой ред обяснява защо Паисий Хилендарски твърди, че древните българи (под името готи) се заселили „покрай Дунав в Тракия“, като завладели Търновска, Видинска и Нишка епархия.... Аналогични „размествания“ на трите области продължават да се правят и в началото на ХIХ в. За разлика от Паи-сий, който смесва Тракия с Мизия, Кирил Пейчинович (1840 г.) локализира Мизия в Македония и затова съобщава, че книгата му е написана „на прост български език от Долна Мизия, Скопска и Тетовска“... Като цяло може да се каже, че до 40-те години на ХIХ в. местонахождението на бившите римски провинции остава до голяма степен неясно поради липсата на учебници и карти. Едва с развитието на периодичния печат и географския сектор в образователната система откриването на територията на родината се превръща в приоритетен политически проект. През 1835 г. е издаден първият учебник по география на Неофит Бозвели, в който се задават някои базови правила по отношение на областите, техните наименования и локализация. Примерът му е последван от десетки автори и географията се утвърждава като основен предмет в учебните програми. До 1878 г. са отпечатани общо 38 учебника по география (54 заедно с преизданията), 15 отделни карти (от тях 4 на Европейска Турция или Балканския полуостров) и 3 атласа (6 заедно с преизданията). През 40-те години на ХIХ в. се появяват и първите периодични издания, а през 60-те години борбата за самостоятелна църква влиза в решителна фаза и въпросът „кои са населените с българи земи“ попада в епицентъра на публичния дебат. Търсенето на отговор поглъща дългогодишни усилия, но резултатите са по-скоро алтернативни, отколкото нормативни. ...Може би най-симптоматичният пример е самото име, под което се популяризира идеята за национална родина. Би могло да се очаква, че като безспорен фаворит ще се очертае името на средновековната българска държава. Проблемът е, че този логичен избор се оказва затруднен от европейската картография, която вече е нормативизирала България като синоним на Мизия. Оттук следват няколко непосредствени резултата. Първо, Мизия се маргинализира. Тя изчезва още в географията на Неофит Бозвели, а от следващите 37 учебника я споменават само 4, и то като древен, а не актуален топоним. Второ, формулата на населените с българи земи се утвърждава като „България, Тракия и Македония“. Едва след образуването на самостоятелна държава през 1878 г. Мизия става част от сакралната триада. Трето, до края на епохата под османска власт името България не успява да стабилизира значението си, тъй като исто рията и географията го употребяват по различен начин. Историята изхожда от традицията на средновековната държава и благодарение на нея топонимът се налага с най-общо значение на „български земи“, докато географията редуцира обхвата му до територията между Дунава и Стара планина, защото следва европейския канон....Не е случайно, че територията на желания църковен суверенитет по правило не се дефинира под името България, за да не се поставят под съмнение претенциите върху епархии на юг от Балкана. Мотивите на тази специфична езикова политика са резюмирани отвестник Право: „Гръцките съвременни списатели и вестникари са стреснаха дотолкос, щото […] отстъпиха собствена називаема България на Българскийт народ и там – в старата Долна Мизия – те драговолно позволяваха на тойзи народ всякакъв вид свободи било в църковно, било в гражданско самоуправление. За това свое към Българскиойт народ великодушие речените списатели и вестникари друго не искаха от него освен да са ограничи в това тъй точно от тях определено място и да не хвърля поглед през Балкана към ония страни, които в старо време са носили името на Тракия и Македония, и които, било що било, трябало за нуждата на гръцкото величие и на гръцката цивилизация да са считат за гръцки страни“14 ....Усилието за разграничаване на историята от принципа, по който се формира представата за родина, е съзнателно и се налага като норма от водещи фигури в политическия елит. Основен фактор за това развитие е конкуренцията с гърците за преразпределение на православните епархии. Колкото и голяма да е била средновековна България, тя определено възниква по-късно от Елада или Византия и тази хронология превръща историята в неизгоден терен за териториални претенции. За сметка на това географията с нейната статистическа страст обслужва пряко българските цели.Именно благодарение на нея е създаден политически проект, който постулира, че родината се простира дотам, докъдето има българи, защото правото на собственост върху определена територия зависи единствено от населението ѝ в съвременността. ..Резултатът е, че от общо 38 географии, 15 карти и 3 атласа няма дори две издания, които да предлагат напълно идентичнисведения за делението на балканските земи. ....Срещат се следните 16 имена на области (подредени по азбучен ред):Албания, Босна, България, Влахия, Горна Албания, Далмация, Долна Албания, Епир, Македония, Молдова, Румелия, Сърбия, Тесалия, Тракия, Херцеговина, Черна гора. От тях Влахия, Молдова и Сърбия имат относителна автономия от Османската империя, поради което понякога са поставени в отделен списък заедно с Гърция, а понякога са изброени заедно с всички останали топоними. максимален брой имена изрежда Константин Фотинов (1843 г.) – 13, а минимален – Тодор Хрулев (1858 г.), който споменава само 6, но след пет години издава нов учебник, в който ги увеличава на 11 . През 1861 г. Йоаким Груев издава география, в която дава сведения освен за областите и за вилаетското деление20. Инициативата му е подета и от други автори, но броят вилаети не се уеднаквява. Той варира между 21 (у Никола Михайловски – 1869 г., и Иван Момчилов – 1869 г.) и 7 (у Кузман Шапкарев – 1868 г.)21.Особено симптоматичен е казусът на Охрид, който поражда идеологически проблем, тъй като според европейската картография градът се намира в Албания. Както е известно, тази област не е част от сакралната триада, докато Охрид има ореола на национална светиня. Поради нормативната власт на европейската наука проблемът не е лесен за решаване и това обяснява защо в повечето учебници или изобщо няма информация за Охрид, или ако има такава, тя е поместена във вилаетския списък с градове. ...Така например Ив. Богоров (1851 г.) директно преименува Албания на Ветха Блъгария, докато Ботю Петков (1868 г.) разделя областта на Горна и Долна Албания и ограничава българските интереси само до „горната“ ѝ част24......По мое мнение този вид информация заслужава да се помни. тя е важна, защото съдържа убедителни свидетелства, че откриването на родината е социален процес, а не генетична памет – то е знание, което се формира трудно, усвоява се бавно и подлежи на промени." https://www.academia.edu/10951055/Атанасов_Д_Косово_на_широк_екран_Колева_Д_Грозев_К_съст_История_митология_политика_София_2010_с_255_268_качен_е_целият_сборник_?email_work_card=view-paper Карта 1658 година

1918 г. Надеждите за мирно разрешаване на конфликта избледняват с преминаването на зимата и Великата война записва с кървави цифри още една година от своята история. Мир се постига единствено на Източния фронт, но въпреки това ситуацията и там не е никак мирна, в самата Русия бушува ожесточена гражданска война, чиито жертви и последици тепърва ще излизат на яве. До началото на март германците успяват да договорят мира с Русия и Румъния, с което Източния фронт окончателно пада за тях. Това им дава възможност най-накрая да съсредоточат силите си на запад. Като се стремят да направят това максимално бързо, за да изпреварят пристигането на американците на Западния фронт. Целта им е да нанесат колкото се може по-съкрушителен удар и жертви на съглашенците, с надеждата това да ги склони към искане на мир. На 21 март Париж е обхванат от паника, въпреки че фронта е на 160 км от там в града започват да падат немски снаряди изстреляни от т.нар. Парижко оръдие, за чието съществуване до тогава във Франция не се знае. Първият 120 кг (211 мм калибър) снаряд изстрелян от това немско оръдие е първият предмет създаден от човека, който напуска атмосферата на планетата и достига стратосферата преди да падне в Париж с огромна парабола. Използвайки хаоса германците настъпват в Пикардия на фронт от 80 км с 65 пехотни дивизии. Англо-френско-белгийските войски в района са общо 90 дивизии разположени в две отбранителни линии. Предната линия заемана от 29 Британски дивизии (и още 19 в резерв) е пометена от немците. Те заплашват да пробият към Амиен както и да изолират британските войски от френските. Френския генерал Фош, наскоро назначен за началник на общия Генщаб, обаче успява навреме да овладее положението. 44 френски пехотни и 6 кавалерийски дивизии спешно извозени с коли, камиони, влакове и пеша, в последния момент запушват зейналата пробойна и предотвратяват немския пробив. Веднага след провала на тази акция през април немците започват нова на северния участък през Фландрия. 6-а германска армия превзема солидните укрепени позиции на британците при планината Кемел, но плащайки за това с прекалено много жертви, което възпрепятства по-нататъшното развиване на успеха. Загубите на англичаните също са доста тежки - ок. 300 000 души, но все пак Амиен е опазен, а съглашенците - твърдо решени да продължат войната. Това налага немците да продължат с нанасянето на мащабни удари по фронта, този път срещу французите в участъка между Реймс и Соасон. След мощни артилерийски подготовки и пехотни щурмове французите са изтласкани силно назад, оставяйки 85 000 пленени и 1200 оръдия. Немците отново излизат на р. Марна при Шато Тиери само на 60 км от Париж. Целта им е с отвличащ удар между Реймс и Марна да отклонят французите на юг и същевременно да нанесат нов удар по англичаните през Фландрия стремейки се да ги изкарат от войната. Тази операция започва през юли, а до тогава вече на Западния фронт са пристигнали 20 американски дивизии (като числеността на една американска дивизия е двойно по-голяма от тези на френските). Така че общо войските на Антантата във Франция вече наброяват 3 530 000 войници с 20 000 оръдия, а тези на германците - 3 270 000 с 18 000 оръдия. Германците успяват да преминат Марна, но са спрени малко след това. На 18 юли френските 6-а и 10-а армии внезапно излизат от окопите в контранастъпление съпроводено от 497 танка и изтласкват германците от някои заети от тях позиции. За повече силите на французите не стигат, но и на немците също, така че и двете страни преминават в отбрана на този участък. До началото на септември обаче прехвърлените американски войници на Западния фронт вече наброяват над 1 500 000 души. При така постигнатото надмощие главнокомандващият маршал Фош решава, че е време за генерална офанзива в северозападната част на фронта с три групи армии. Черни облаци се задават на хоризонта за Централните империи. А същевременно през есента на 1918 съюзниците им България и Турция са изкарани от войната с пробивите на Македонския и Палестинския фронт... Парижкото оръдие:

Здравейте, интересувам се дали има писмен носител или дори PDF файл, че Стоян Новакович е изказал това мнение? До колкото съм наясно, той казва това в Цариград през 1883 (?), но е възможно да греша за датата. Благодаря Ви!

Става въпрос за бюрмският гражданин от турски произход Хюсеин Хюсеин от с. Башибос, община Валандово. Който напоследък споделя в две от българските историческите групи във фейсбук поредица от снимки на обекти свързани с българската история от ПСВ. Освен, че издирва точните места запечатани на снимки отпреди 100 г. и ги заснема как изглеждат те днес (от същия ъгъл), той открива, почиства, грижи се и заснема редица български паметници в района на Южна ФИРОМакедония, като плочи, чешми, бункери и укрития. Също и открива доста артефакти оттогава. Там е имало съсредоточаване на крупни войнишки маси, оръжия и припаси за период от 3 г. и явно не са обект нито на археологически интерес от страна на Скопие (нито да ги открива или пък затрива, все още), нито на иманярски интерес. Въпроса е как да помогнем на този човек да продължи да прави това и как да го възнаградим. Мисля, че заслужава моментално да му бъде дадено българско гражданство и някакъв медал за заслуги, субсидия от министерствотго на културата или нещо подобно. Трябва да се постараем да го популяризираме у нас. Да пишем за него, да го свържем с подходящи журналисти и медии за целта. Виж родните журналисти могат да направят топ медийна звезда от ямболския разбойник Динко например, но в същото време - пълна тишина за този човек. Давайте идеи и предложения.

Българо-византийските отношения при кан Пресиян и император Теофил Този период от историята на България е сред най-неясните като събитийност и хронология поради голямата оскъдица на изворови данни. Възстановката на събитията, възприета в учебниците, а и в дебелите истории, най-общо е следната. През 836 г. по неясни причини се стига до нарушаване на добросъседските и дори приятелски отношения между България и Византия. Ромеите атакуват българите в Тракия, но търпят поражение от водените от кавхан Исбул войски. В резултат на това към България е присъединен Пловдив и околните му територии. Във византийските източници сведения за този конфликт отсъстват, за него знаем единствено от каменен надпис, оставен от кан Маламир. Смъртта на Маламир през 836 г. оставя българо-византийския конфликт във висящо положение. По традиция се смята, че избухналото през 837 г. антивизантийско въстание на славянското племе смоляни послужва като повод за настъпление на българите в посока на Западните Родопи и Беломорска Тракия. През същата година войските на кавхан Исбул нанасят при Серес поражение на ромеите, водени от Алексий Муселе (арм. Мушел), застрашавайки имперските комуникации между Константинопол и Солун. В отговор на това българско настъпление на следната 838 г. Константинопол организира извозването на ромейските пленници (или на част от тях), преселени още при Крум в „Отвъддунавска България“. Като допълнителна диверсия най-вероятно под византийско подстрекателство във фланга на българите се раздвижват сърбите, с които Пресиян е принуден да воюва в промеждутъка на 839–842 г., когато конфликът е уреден, а българите запазват придобивките си на югозапад. След тази дата ръцете на кан Пресиян са отвързани за нови действия в Македония, но сведения за такива няма. Като и няма сведения за българо-византийски вражески действия чак до времето на Борис I. С други думи, процесът и ходът на присъединяването на Македония и Западните Родопи към България е крайно неясен като хронология и последователност. Днес се приема, че към 852 г. балканският Югозапад е вече трайно в български ръце на фона на официално непрекратена война с Ромейската империя, която е със статута на един вид „замразен конфликт“. Има обаче някои сведения, които не са домашни или гръцки, които са смущаващи и същевременно са останали или пренебрегнати или направо неизвестни. И които показват различна картина от тази на перманентен конфликт между българи и ромеи между 836 и 852 г. Ал-Масуди, един от най-великите мюсюлмански автори, който е историк и географ, съобщава следното в „Златните ливади и рудници на скъпоценни камъни“: „В тази същата 223 година гръцкият цар Теофил, син на Михаил, като застанал начело на голяма войска, към която се присъединили царят на Борджан, булгарите, славяните и други съседни народи, обсадил града Зибатра на границата с хазарите, превзел го с пристъп, избил населението или го отвел в робство, а след това нападнал града Малатяли“. Малатяли е град Мелитене (днес Малатия в Турция). Зибатра е град в Североизточна Киликия близо до Северна Сирия и до река Ефрат, известен още с името Запетра или Созопетра. През 837 г. ромеите превземат и опустошават този град заедно с градовете Мелитене и Арсамосата. На следната година арабите предприемат контраудар и на 22 юли 838 г. близо до Дазимон в Кападокия се разразява ожесточено сражение между ромейските войски, водени от император Теофил и арабските войски начело с генерал Афшин. Ромеите понасят тежко поражение, след което арабите плячкосват Анкира и Аморион, родният град на династията на Теофил. Аморион е изравнен със земята, а оцелелите му жители (ок. 30 000) са заробени. Тази жестокост била отговор на опустошаването на Запетра, която била родно място на халифа ал-Мутасим. По този начин ромейско-арабската война от 837-838 г. покрай общата й свирепост добила и оттенъка на лична вендета. Масуди обаче съобщава, че при ромейското настъпление в посока Запетра, Мелитене и Арсамосата през 223 г. по Хиджра (декември 837 – октомври 838 г.) участват и български контингенти. Което е смущаващо, тъй като по същото време, както знаем, България и Византия са в открит военен сблъсък на Балканите. Смущаващо е също така и изброяването на ромейските съюзници „царят на Борджан, булгарите, славяните“. Борджан/Бурджан е традиционното название в ислямските източници на Дунавска България. В откъса обаче фигурират и „булгари“, с които традиционно се означават българите от Северното причерноморие и Волжка България. Михаил Сирийски също пише за тези събития в том 3 от своята„Хроника“: „Императорът на ромеите Теофил, като видял, че българите се били подчинили и че курданайе се били отделили от тайайе и дошли да потърсят убежище при него, решил, че с тяхна помощ ще може да смаже арабите. Навлязъл в Страната на тайайе и обсадил Зупатра“. „Тайайе“ са арабите. Курданайе не са кюрдите, а зороастрийските сектанти хурамитити на Бабек. Тях Масуди нарича с името „кордоки“. През 833 г. хурамитите са разбити от Абасидите и на следната 834 г. 14 000 хурамити водени от Наср намират убежище при ромеите. Наср е покръстен и получава името Теофоб и той участва със своите хора в ромейските кампании на изток през 837 и 838 г. Обаче сведението за подчинението на българите е съвсем смущаващо на фона на продължаваща война между тях и ромеите. За мен съществуват 2 възможни обяснения: 1. Тези подчинили се българи, които изпратили заедно със славяните помощни контингенти на Теофил, са Куберовите българи от Южна Македония и околностите на Солун. Това обаче не решава проблема със споменатия от ал-Масуди „цар на Борджан“, тоест на Дунавска България северно от Хемус, който също „се присъединил“ към Теофил за офанзивата против Запетра, Мелитене и Арсамосата. 2. Втората възможност е да се допусне, че участието на спомагателни войски от Плиска (и Куберовите българи) е станало не в кампанията от 837 г., а в битката при Дазимон от юли 838 г. И че към началото на 838 г. реално между Дунавска България и Ромейската империя е бил сключен мир, по силата на който Константинопол признавал завоеванията на Пресиян в Македония и Родопите, а в отговор българите са изпратили спомагателни войски на изток. Което Михаил Сирийски разбирал като „подчинение на българите“. В средноарменския превод на „Хроника“ на Михаил Сирийски цитираният по-горе пасаж е предаден по по-различен начин: „В 1140 година от сирийското летоброене и в 206 г. по арменското умрял гръцкият цар Михайл и се възцарил Теопилос и булгхарите и курданите дошли да му се подчинят“. Датата по сирийското летоброене отговаря на 829 г., а 206 г. по арменското е 757 г. Първата година съвпада с възцаряването на Теофил. Втората дата обаче е съвсем сгрешена. Но пък изненадващо почти точно съвпада с голямото византийско нашествие в България, предприето от Константин V през 756 г. , когато ромейски флот от 500 кораба стоварва конен десант в Добруджа. В същата кампания е участвал и видният арменски аристократ Тачат Андзеваци, за когото арменският автор от втората половина на VIII век Левонд пише, че „показал пред царя храброст в страната на сарматите, която се нарича Булгхарк и се завърнал с велики победи“. Тъй като средноарменският превод на „Хроника“ на Михаил Сирийски е дело на Вардан Аревелци, не е изключено тази сбъркана у него дата 757 г. да се е появила у него в резултат на използването на някакви арменски източници (не е задължително да е Левонд), описващи кампанията на Константин V през 756 г. Това обаче още повече усложнява изясняването на въпроса за „подчинението на българите“ на Теофил. Засега толкова. Да видим темата как ще тръгне.

Вижте на какво попаднах наскоро https://makedonika.wordpress.com/2008/03/14/macedonians-in-the-russian-empire-18th-century/ . Беше ми изпратено от един македонец , като аргумент за различната им идентичност .Какво ще кажете за това и достоверно ли е то ? Моля за аргументи ! П.С Извинявам се ако темата не е в правилният раздел !

http://www.blitz.bg/news/article/268139 Май предстои договор м/у България и Македония. Според вас, ако декларацията от 1999г прерасне в договор, дали ще се сложи край на македонизма?

Днес има избори за президент в Македония. Новият президент ще се избира между Георге Иванов, кандидат на ВМРО-ДПМНЕ и досегашен президент, Стево Пендаровски, кандидат на най-голямата опозиционна партия Социалдемократически съюз на Македония /СДСМ/, Зоран Поповски, кандидат на партия ГРОМ и Иляз Халими, кандидат на една от партиите на етническите албанци ДПА. Кой според вас трябва да спечели, за да се поспре с антибългарската политика, която водят от Скопие до момента?

Понеже винаги ми е била интересна тази тема за Македония, все си мисля какви са възможните варианти за бъдещето на тази държава.Сигурен съм, че тук има хора, които имат далеч по-далновиден поглед върху темата, но все пак като абсолютен любител ще си позволя да посоча няколко варианта, които според мен са възможни, а след това ще се радвам да се включите и вие и с вашите варианти и да обсъдим кой вариант до колко е възможен да се случи. 1.Македония е разделена между Албания и Сърбия Албанското малцинство, вече не е малцинство и Албания отцепва западната част на Македония, про-сръбската управляваща власт моли Сърбия за помощ, която се отзовава като спасител, но и в същото време присъединява Източна Македония. 2.Македония е разделена между Албания и България Това може да се случи само ако про-сръбската партия ВМРО-ДПМНЕ падне от власт и на нейно място да дойде някоя нормална партия, която да постигне разбирателство с България относно историята, да се променят учебниците, цялото население да осъзнае българския си произход.Албания и България разделят Македония. 3.Македония съществува като държава и влиза в ЕС и НАТО Македония нарочно изчаква Сърбия да влезе преди нея в ЕС.След това влиза и самата Македония, като Сърбия запазва влиянието си и бизнеса на Македония.България е изправена пред сериозен проблем, защото сее Македония и Сърбия изливат порции антибългаризъм, имат претенции към македонско малцинство в Пирин.