Отиди на
Форум "Наука"

Search the Community

Showing results for tags 'война'.

  • Търси по тагове

    Въведете тагове разделени със запетая
  • Търси по автор

Content Type


Форуми

  • За Форум "Наука"
    • За Форум "Наука"
  • Наука
    • Науката по света и у нас
    • Финансиране на проекти, стипендии, кариери и обучения
    • Онлайн Книги, Библиотеки и други ресурси
  • История
    • Обща история
    • Българска История
    • Археология
    • Етнография
    • Атлас
    • Съвременна и обща проблематика
    • Историческо моделиране
    • Клуб "Военна История"
    • Галерия - История
  • Естествени науки
    • Наука за земята
    • Aрхеогенетика
    • Биология
    • Математика
    • Химия
    • Физика
    • Космически науки
    • Общ - Естествени науки
  • Инженерни науки
    • Цивилни инженерни науки
    • Военно дело
    • Компютърни науки и интернет
    • Общ - Инженерни науки
  • Други социални науки
    • Икономика
    • Философия
    • Психология и Логика
    • Етика и Право
    • Езикознание
    • Педагогика и дидактика
    • Наука и религия
    • Общ - Социални науки
  • Култура и изкуство
    • Литература
    • Култура и Изкуство
    • Общ - Култура и изкуство
  • Общи
    • Общи
    • Фотография
    • Спорт
    • Научи играейки
    • Галерия - Общи
  • Загадъчни феномени
    • Прогностика
    • Паранауки
    • Мистерии и загадки
  • Forum Science International
    • Forum Science International
  • Клуб "Политика"'s Клуб "Политика"
  • Сам в кухнята's Сам в кухнята
  • Приложна механика.'s Наутилус предавка.
  • Пътуване's Пътуване
  • Любомъдрие или философстване's В консуматорското общество
  • Любомъдрие или философстване's Да пофилософстваме за морала
  • Любомъдрие или философстване's Естетика
  • Любомъдрие или философстване's Нещата в себе си са етап на познание, сега изследваме нещата по отношение друго нещо
  • Любомъдрие или философстване's Екзистенциализмът
  • Любомъдрие или философстване's Битието или съзнанието, тялото или душата?
  • Любомъдрие или философстване's Онтология
  • Любомъдрие или философстване's Животът като фундаментална сила
  • Любомъдрие или философстване's Психологията
  • Любомъдрие или философстване's За клуба
  • Orbit's Клуб's Класическа Механика
  • Orbit's Клуб's Релативистка Механика
  • Orbit's Клуб's Квантова Механика
  • Orbit's Клуб's Обща Механика
  • Клуб на младия предприемач's Читател Принт
  • Клуб на младия предприемач's Форум на предприемача
  • Най-важното за коронавируса's Най-важното за коронавируса
  • БИОЛОГИЯ - страхотна's Спекулативна Биология
  • Военните конфликти и войната в Украйна's Руско-украинската война 2022 година.
  • Военните конфликти и войната в Украйна's Военните конфликти по света

Категории

  • Научна литература
  • Историческа литература
  • Картини и изкуствоведство

Categories

  • Articles

Блогове

  • Видео Блог за Наука

Find results in...

Find results that contain...


Date Created

  • Start

    End


Last Updated

  • Start

    End


Filter by number of...

Регистрация

  • Start

    End


Group


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Пребиваване


Интереси

  1. Колажна версия с допълнителни снимки и пояснителни бележки: https://imgur.com/a/PlMsxBl https://lensdump.com/i/tTGECk (алтернативен линк) Полша и Германия 1933-45 г. Кой е Йозеф Клеменс Пилсудски? Държавен глава (1918-22 г.), „Първи Маршал“ (от 1920 г.) и лидер (1926-35 г.) на Втората полска република Йозеф Пилсудски е човекът, който има най-голям принос в създаването на Втората полска република през 1918 г. Като Началник на щаба на Полша, Пилсудски повежда полската армия към победа над болшевишките сили в Полско-съветската война. След войната той се оттегля от политиката само за да се завърне три години по-късно с Майския преврат. Макар и да отхвърля президентската позиция, той става най-влиятелният политик в Полша, управлявайки с желязна ръка до смъртта си през 1935 г. Йозеф Пилсудски е нямал вяра на Съюзниците. Той е смятал, че ако иска да оцелее, Полша ще трябва да се съюзи със Съветския съюз или с Германия, като за него съюзяването с комунисти е било просто изключено. Веднага след като Хитлер идва на власт, Пилсудски се стреми към подобряване на полско-немските отношения, което кулминира с Немско-полския пакт за ненападение. Адолф Хитлер не е мразил поляците Противно на всеобщото твърдение, Хитлер не е таял злоба към поляците. Но дори и да е таял подобни чувства преди 1920 г. поради факта, че няколко поляци дезертират Deutsches Heer (немската армия), неговото мнение се променя, когато поляците печелят Полско-съветската война. 1. Хитлер е бил повече австриец, отколкото прусак. За разлика от юнкерите и немците от източните части на Германия, пруската омраза спрямо поляците, подклаждана от конфликти в продължение на векове, е била чужда на Хитлер. Заради това и казусът с полския коридор, разделящ Източна Прусия от останалата част на Германия, е бил от второстепенно значение за Хитлер. 2. Адолф Хитлер е бил отявлен антикомунист, благодарение на което той намира съюзници в Полша. Той остава дълбоко впечатлен от полската победа в Полско-съветската война (1919-1921 г.). Хитлер безсъмнено е следял войната отблизо, тъй като е бил наясно, че една полска загуба би довела до успешното осъществяване на комунистическата революция в Германия, както и до разпространението на комунизма из цяла Централна Европа. Тази победа предизвиква у него благосклонно мнение спрямо Полша, въоръжените й сили и нейния водач – Йозеф Пилсудски. 3. Адолф Хитлер е идолизирал лидера на Полша Йозеф Пилсудски. За бъдещия Фюрер, Пилсудски е бил разгромител на комунисти, както и авторитарен лидер за пример, който управлявал с желязна ръка. В допълнение на това, през 1930 г. Пилсудски става един от първите, ако не и първият, европейски лидер, който съзнава възможността за възход на националсоциализма. И заради това той изпраща представител до Германия с думите: „Кажи на г-н Хитлер, че трябва да побърза. Вече съм стар.“ По време на разговора си с представителя, Адолф Хитлер казва: „Реших да приема предложението на г-н Пилсудски и да сключа 10-годишен пакт с Полша веднага щом дойда на власт. Представям си само ефектът, който този пакт ще окаже върху Германия и останалия свят! Германия вече отново ще може да формира съюзи – Германия вече отново настига своя бивш враг!“ Адолф Хитлер е дълбоко разстроен от смъртта на Маршал Пилсудски през 1935 г. „Дълбоко разчувстван от вестта за смъртта на Маршал Пилсудски, бих искал да отправя моите и тези на Райхското правителство съболезнования на Ваше Превъзходителство и полското правителство. Сега, когато Маршалът бе е извикан обратно във вечността, Полша загуби създателя на новата й държава и своя най-верен син. Немският народ скърби заедно с полския за смъртта на този велик патриот, който, чрез своето разбрано сътрудничество с Германия, не само че направи голяма услуга на нашите държави, но и допринесе за стабилността на Европа по един благороден начин.“ Адолф Хитлер, Райхсканцлер на Германия Той пише писмо и до съпругата на Пилсудски: „Тъжната новина за смъртта на Вашия съпруг Негово Превъзходителство Маршал Пилсудски ме разстрои дълбоко. Уважаема високопочитаема и почтена Госпожо и нейното семейство, приемете моите най-искрени съчувствия. Починалият ще остане завинаги в спомените ми.“ Адолф Хитлер, Райхсканцлер на Германия Немската пропаганда и Полша „Посредством разбирателството и сърдечното приятелство с едни истински Националисти, ние признаваме полската държава за дома на един велик, национално осъзнат народ.“ Реч на Райхстага, 21 май 1935 г. В годините между 1933 и 1939 г. немската преса представя Полша в положителна светлина. След подписването на Немско-полския пакт за ненападение Адолф Хитлер забранява всякакъв вид антиполска пропаганда. Това отношение към Полша обаче се променя, когато полският външен министър отказва да сътрудничи с Германия и влиза в антинемския съюз. Къде се объркват нещата? Йозеф Бек е назначен за министър на външните работи на Втората полска република от Йозеф Пилсудски. Макар и все още да се самоопределя като ученик на Пилсудски, след смъртта на Маршала той се отклонява от пътя, положен от учителя му, превръщайки се в значително ненадеждна и недолюбвана от останалите правителства личност. Той е бил твърде самолюбив и е базирал възгледите си на погрешни представи. Например, едно от нещата, което по време на мандата му най-много го възмущава, е когато френският външен министър не го поздравява на ЖП гарата по време на визитата му във Франция. През април 1939 г. той се среща с Рибентроп, който му предлага пакт, според който Полша следвало да предаде Свободния град Данциг и да подпише антикоминтернски пакт. В замяна на това Полша щяла да има право да извършва бизнес на територията на Данциг и да управлява свое собствено независимо пристанище. В случай на съветска атака, Полша следвало да получи Украйна и значителна част от Беларус и Литва. Бек отказва предложението. Невежеството на Бек при взимането на това решение е най-добре описано от собствените му коментари, според които „Германия тогава беше хартиен тигър с 9 дивизии“ (да, той е смятал, че немската армия през 1939 г. е била толкова силна, колкото е била и през 1933 г.); той също така твърди (противно на мнението на военни лидери), че в случай на немска атака, полската армия щяла да превземе Берлин за две седмици. Говори се, че когато Великобритания гарантира за Полша, Бек се възгордява. Въпреки това обаче, по-умни политици, като тези в Букурещ, отхвърлят британско гарантиране, знаейки, че това е капан. „Не мислим, че това гарантиране ще бъде обвързващо.“ Лорд Халифакс „Нашето гарантиране естествено не оказва никаква помощ на Полша. Може да се каже, че това беше нещо жестоко спрямо Полша, дори и цинично.“ Александър Кадоган, британски дипломат Германия отговаря на това, като подписва Пакта „Рибентроп-Молотов“. Адолф Хитлер и немската пропаганда се обръщат срещу Полша, но това не се е дължало на някаква вродена омраза към поляците. Немската пропаганда представя развилата се ситуация като нещо, което е можело да се избегне, продължавайки да споменава Пилсудски. ------------------------------------ Източници: Adolf Hitler Wiedereinfuehrung der Wehrpflicht 1935-05-21 Zychowicz, Piotr. Pakt Ribbentrop-Beck, Czyli, Jak Polacy Mogli U Boku III Rzeszy Pokonać Związek Sowiecki Krol E. C., Polska i Polacy w propagandzie narodowego socializmu w Niemczech 1919-1945, Warszawa Pruszynski M., Tajemnica Pilsudskiego, Warszawa 1997 Narodowe Archiwum Cyfrowe
  2. Военното престъпление е нарушение на законите за войната, неразделна част от международното право, установено от Хагските конвенции от 1899 и 1907 г. и допълнително дефинирано от Женевските конвенции от 1949 г. Военните престъпления включват умишлено убийство на военнопленници и цивилни, изтезания и използване на незаконни оръжия. The Guardian посети малки градове и села на север от Киев, които бяха изравнени със земята по време на руската окупация, и проучи доказателствата, намерени там, както и други материали от украинската прокуратура за неуправляеми боеприпаси като FAB-250, метални стрели и касетъчни боеприпаси, използването им води до смъртта на стотици цивилни. FAB-250 са сред бомбите, които руснаците най-често използваха срещу украински градове в района на Киев, като Буча, Гостомел и Бородянка. Най-малко осем сгради в градовете на север от Киев бяха разрушени от тези мощни неуправляеми бомби, убивайки стотици хора, според разследващи. FAB-250 е изключително неточна бомба с въздушно пускане, използвана основно от бившия Съветски съюз във войната в Афганистан и от Русия в Сирия. Докато Русия твърди, че се опитва да унищожи военни съоръжения, доказателства, събрани или анализирани от The Guardian по време на посещения в Буча, Гостомел и Бородянка и проверени независимо от оръжейни експерти, показват, че тези бомби са хвърлени върху жилищни сгради и цивилна инфраструктура. Разрушените сгради в Бородянка имат разрушения, много подобни на разрушените сгради в Алепо. Патолози и криминалисти, извършващи аутопсии на тела, открити в масови гробове в район на север от Киев, откриха малки метални стрели, забити в главите и гърдите на хората. Независими експерти по оръжия, които разгледаха снимки на метални стрели, открити в телата, потвърдиха, че те са флешетни стрели, противопехотно оръжие, широко използвано по време на Първата световна война. Тези малки метални стрели се намират в снаряди на полеви оръдия като тези, изстреляни от руската артилерия в градовете Буча и Ирпен. Флешетите са пуснати по време на Първата световна война от самолети, за да атакуват пехотата и да им пробиват шлемовете. Те не са били широко използвани по време на Втората световна война, но се появяват отново по време на войната във Виетнам, когато САЩ са използвали версия с пластмасова опаковка. Bellingcat, нестопанска група от интернет журналисти за военни престъпления, разгледа някои от снимките, събрани от The Guardian, и потвърди доказателства за използване на касетъчни боеприпаси в окупирани от Русия градове и села в Украйна. Изтеглянето на руските войски от района на Киев в началото на април разкри наличието на касетъчни боеприпаси — снаряди или бомби, които изстрелват десетки по-малки боеприпаси — в останките на автомобили, улици и жилищни сгради и в трупове. Оръжия, забранени в повече от 100 държави (но не в САЩ, Русия или Украйна) съгласно договор от 2008 г., наречен конвенция за касетъчни боеприпаси, се използват в райони без военен персонал и военна инфраструктура. Русия многократно отрича нападенията срещу цивилни и казва, че украинските обвинения във военни престъпления са измислени. Суббоеприпасите в касетъчните бомби са предназначени да засягат големи площи, но те не винаги детонират, създавайки опасност за цивилните в бъдеще. Останките от десетки превозни средства в Буча и Бородянка, видени и заснети от The Guardian и прегледани от експерти, показват характерни дупки, оставени от суббоеприпаси от касетъчни бомби, използвани от руските военни. Използването на касетъчни бомби и касетъчни боеприпаси също се съобщава широко в други части на Украйна. Когато екип на Lédecins Sans Frontières (MSF) пристигна в онкологична болница в Николаев, Югоизточна Украйна, на 4 април, няколко експлозии избухнаха в непосредствена близост до персонала. The Guardian откри руска касетъчна ракета близо до ферма в Гостомел и опашни фрагменти от касетъчни бомби РБК-500 с суббоеприпаси ПТАБ-1М и касетъчни ракети в други градове на север от Киев. Въздействието на касетъчните бомби в тези райони беше толкова силно, че в някои случаи те удряха и убиваха много животни. Недалеч от откритата в Гостомел касетъчна бомба, труповете на два коня показват ясни следи от нейните суббоеприпаси. В Бородянка прокурорите прекараха дни в ексхумация на десетки жертви, загинали по време на бомбардировките и набързо погребани от роднини в местните гробища, тъй като според властите много от тях загинаха от касетъчни бомби. Съдебномедицински експерти в райони на север от Киев потвърдиха пред The Guardian, че са открили фрагменти от касетъчни боеприпаси, вградени в тела, изкопани в района. Заключенията са класифицирани от криминалисти и ще бъдат предадени в Хага, където обвиненията за военни престъпления, извършени от Русия, могат да бъдат формализирани през следващите месеци. https://sprotyv.info/rassledovaniya/guardian-zadokumentirovala-ispolzovanie-rossiej-nezakonnogo-oruzhiya/
  3. 1. Цялостен прочит – за хора, които имат много време и обичат да четат книги... 2. Прочит само на томове 3 и 4 – за хора, които нямат достатъчно време, но искат да прочетат по-важната половина от романа... 3. Бърз прочит, прочит накратко – прочит на епилога. В епилога са концентрирани философските възгледи на гениалния Толстой за историята... Ако желаете да имате представа за "Война и мир", но нямате много време за четене, може да се задоволите с епилога, част втора... Епилог Част втора II Каква сила движи народите? Историците-биографи и историците на отделните народи разбират тая сила като власт, присъща на героите и на властниците. Според техните описания събитията стават, изключително по волята на наполеоновци, александровци или изобщо на ония лица, които такъв историк описва. Отговорите, давани от тоя род историци на въпроса за силата, която движи събитията, са задоволителни, но само докато има един историк за всяко събитие. Ала щом историци от различни народности и гледища почнат да описват едно и също събитие, отговорите, давани от тях, тутакси загубват всякакъв смисъл, защото всеки от тях разбира тая сила не само различно, но често и съвсем противоположно. Един историк твърди, че събитието е произлязло от властта на Наполеон; друг твърди, че е от властта на Александър; трети — че е от властта на някое трето лице. Освен това историците от тоя род си противоречат един друг дори в обясненията на силата, върху която се основава властта на едно и също лице. Тиер, който е бонапартист, казва, че властта на Наполеон се е основавала на неговите добродетели и гениалност; Lanfrey, който е републиканец, казва, че тя се е основавала на неговото мошеничество и на измамата на народа. Тъй че историците от тоя род, като унищожават взаимно своите становища, унищожават тъкмо с това понятието за силата, която поражда събитията, и не дават никакъв отговор на съществения въпрос на историята. Общите историци, които се занимават с всички народи, като че признават неправилните схващания на историците-биографи за силата, която поражда събитията. Те не признават тая сила за власт, присъща на героите и властниците, а я смятат за резултат на разнообразно насочените много сили. Като описва война или покоряване на някой народ, общият историк издирва причината на събитието не във властта на едно лице, но във взаимодействието едно върху друго на много лица, свързани със събитието. Според това схващане, като се приеме, че властта на историческите лица е произведение на много сили, би казал човек, че тя не може да се вземе за сила, която сама по себе си поражда събития. А пък общите историци в повечето случаи употребяват понятието власт пак като сила, която сама по себе си поражда събития и се смята като тяхна причина. Според техните, изложения ту историческото лице е продукт на своето време и неговата власт е само продукт на различни сили; ту неговата власт е сила, която поражда събитията. Например Хервинус, Шлосер и другите ту доказват, че Наполеон е продукт на революцията, на идеите от 1789 година и т.н., ту направо казват, че походът през 1812 година и другите събития, които не им се харесват, са само резултат от неправилно насочената воля на Наполеон и че самите идеи на 1789 година са били спрени в развитието си поради произвола на Наполеон. Идеите на революцията, общото настроение е създало властта на Наполеон. Властта пък на Наполеон задушила идеите на революцията и общото настроение. Това странно противоречие не е случайно. То се среща не само на всяка стъпка, но всички описания на общите историци са съставени от последователна редица такива противоречия. Противоречието произлиза от това, че като стъпят на почвата на анализа, общите историци спират насред път. За да могат съставящите сили да дадат известна съставна или равнодействуваща, необходимо е сборът на съставящите да е равен на съставната. Тъкмо това условие никога не се спазва от общите историци и затуй, за да се обясни равнодействуващата сила, те без друго трябва да допускат освен своите недостатъчни съставящи и още една необяснена сила, която действува върху съставната. Историкът-биограф, когато описва похода в 13-а година или възстановяването на Бурбоните, направо казва, че тия събития са произлезли от волята на Александър. Но общият историк Хервинус, като опровергава това гледище на историка-биограф, се стреми да покаже, че за похода в 13-а година и за възстановяването на Бурбоните освен волята на Александър причина е още и дейността на Щайн, Метерних, m те Stael, Талейран, Фихте, Шатобриан и други. Историкът очевидно е разложил властта на Александър на съставни: Талейран, Шатобриан и т.н.; сборът на тия съставни, тоест действието на Шатобриан, Талейран, m-me Stael и другите, очевидно не се равнява на цялата равнодействуваща, тоест на явлението, че милиони французи се подчиниха на Бурбоните. От това, че Шатобриан, m-me Stael и другите са си казали такива и такива думи, е произлязло само тяхното отношение помежду им, но не и подчиняването на милиони. И затова, за да се обясни по какъв начин от това тяхно отношение е произлязло подчиняването на милиони, тоест как от съставните, равни на едно А, е произлязла равнодействуваща, равна на хиляда А, историкът без друго трябва да допусне пак същата сила на властта, която отрича, като я признава за резултат на сили, тоест трябва да допусне необяснена сила, която действува върху съставната. Тъкмо това правят общите историци. И затуй противоречат не само на историците-биографи, но и на себе си. Селските жители, които нямат ясна представа за причините на дъжда, казват съобразно с това дали им се иска дъжд или сухо време: вятърът разгони облаците и вятърът докара облаците. Тъкмо тъй правят общите историци: понякога, когато им се иска, когато то подхожда на теорията им, казват, че властта е резултат на събитията; а понякога, когато трябва да се докаже друго — казват, че властта поражда събитията. Трети историци, които се наричат историци на културата, следвайки пътя, прокаран от общите историци, които признават понякога писателите и дамите за сили, предизвикващи събитията, съвсем иначе разбират тая сила. Те я виждат в тъй наречената култура, в умствената дейност. Историците на културата са съвсем последователни по отношение на своите родоначалници — общите историци, защото, ако историческите събития могат да се обясняват с това, че някои хора по еди-какъв си начин са се отнасяли помежду си, защо да не бъдат обяснени те с това, че еди-кои хора са написали еди-какви книжки? От целия грамаден брой белези, които придружават всяко живо явление, тия историци избират белега на умствената дейност и казват, че тоя белег е причината. Ала въпреки всичките им старания да покажат, че причината на събитието се крие в умствената дейност, само с голяма отстъпчивост можем да се съгласим, че между умствената дейност и движението на народите има нещо общо, но в никакъв случай не може да се допусне, че умствената дейност е ръководила действията на хората, защото такива явления, каквито са най-жестоките убийства на Френската революция, които да произлизат от проповедите за равенството на хората, и най-лютите войни и смъртни наказания, които да произлизат от проповедта за обич, противоречат на това предположение. Но дори да допуснем, че всичките хитро натъкмени разсъждения, с които са изпълнени тия истории, са верни; да допуснем, че народите се управляват от някаква непреодолима сила, наричана идея, все пак същественият въпрос на историята или остава без отговор, или към предишната власт на монарсите и към вмъкнатото от общите историци влияние на съветниците и на други лица се присъединява нова сила — идеята, връзката на която с масите се нуждае от обяснение. Може да се разбере, че Наполеон е имал власт и затуй събитието е станало; с известна отстъпчивост все още може да се разбере, че Наполеон, заедно с други влияния, е бил причина на събитието; но по какъв начин книгата „Contrat Social“[1] е подействувала така, че французите почнаха да се давят един друг — това не може да се разбере без обяснение на причинната връзка на тая нова сила със събитието. Несъмнено между всичко, което живее в едно и също време, има връзка и затова има възможност да се намери някаква връзка между умствената дейност на хората и тяхното историческо движение, също тъй както може да се намери тая връзка между движението на човечеството и търговията, занаятите, градинарството и каквото искате. Но защо умствената дейност на хората се струва на историците на културата причина или израз на цялото историческо движение — това мъчно може да се разбере. Такова заключение на историците може да се обясни само със следното: 1. Историята се пише от учени и затуй на тях им е естествено и приятно да мислят, че дейността на тяхното съсловие е основа на движението на цялото човечество, също тъй както е естествено и приятно на търговците, земеделците и войниците да мислят това (то не се изказва само защото търговците и войниците не пишат история) и 2. Духовна дейност, просвета, цивилизация, култура, идея — всички те са понятия неясни, неопределени, под знамето на които е твърде удобно да се употребяват думи, които имат още по-неясно значение и затуй леко се нагаждат към всякакви теории. Но без да става дума за вътрешните достойнства на тоя род истории (може би за някого или за нещо те са потребни), историите на културата, към които все повече и повече се свеждат всичките общи истории, са интересни с това, че като разглеждат подробно и сериозно различните религиозни, философски и политически учения като причини на събитията, всеки път, щом трябва да опишат истинско историческо събитие като например похода през 12-а година, неволно го описват като извършено от властта или направо казват, че тоя поход е извършен по волята на Наполеон. Говорейки по тоя начин, историците на културата неволно противоречат сами на себе си и доказват, че новата сила, измислена от тях, не изразява историческите събития и че единственото средство да се проумее историята е оная власт, която те уж не признават. https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/351#textstart III Върви локомотив. Пита се от какво се движи той? Селянинът дума: дяволът го движи. Друг казва, че локомотивът върви, защото колелата му се движат. Трети твърди, че причината на движението е в дима, отвяван от вятъра. Селянинът е неопровержим. За да бъде опроверган, трябва някой да му докаже, че няма дявол, или друг селянин да му обясни, че не дяволът, а немецът движи локомотива. Само тогава от противоречията те ще видят, че и двамата нямат право. Но оня, който казва, че движението на колелата е причина, сам себе си опровергава, защото, ако е стъпил на почвата на анализа, трябва да върви все по-нататък и по-нататък: трябва да обясни причината за движението на колелата. И дотогава, докато не стигне до последната причина за движението на локомотива — до сгъстената в парния котел пара, той не ще има право да спре да търси причината. А онзи, който обясняваше движението на локомотива с отвявания назад дим, е постъпил очевидно, така: като е видял, че обяснението с колелата не дава причината, той е взел първия попаднал му белег и от своя страна го е посочил за причина. Единственото понятие, което може да обясни движението на локомотива, е понятието за сила, равна на видимото движение. Единственото понятие, чрез което може да бъде обяснено движението на народите, е понятието за сила, равна на цялото движение на народите. А пък под това понятие различните историци разбират съвсем различни и съвсем не равни на видимото движение сили. Едни виждат в него сила, непосредно присъща на героите, както селянинът — дявола в локомотива; други — сила, производна от някои други сили, каквото е движението на колелата; трети — влиянието на ума, каквото е отвяваният дим. Докато се пишат истории на отделни лица — цезаровци или александровци, или лутеровци и волтеровци, а не история на всички, без нито едно изключение на всички хора, взели участие в събитието, никак не е възможно да се описва движението на човечеството без понятието за силата, която принуждава хората да насочват дейността си към една цел. И единствено известното на историците такова понятие е — властта. /.../ https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/352#textstart
  4. Лев Толстой – "Война и мир" Епилог Част втора I Предмет на историята е животът на народите и на човечеството. Невъзможно е да схванеш и обгърнеш непосредствено с думи — да опишеш живота не само на човечеството, но дори и на един народ. Всички древни историци често по един и същ начин описват и долавят недоловимия, както ни се струва, живот на народа. Те описват дейността на отделни хора, които са управлявали народа; и тая дейност изразява според тях дейността на целия народ. На въпросите по какъв начин отделните хора са принуждавали народите да действуват по тяхната воля и от какво се е управлявала пък волята на тия хора древните историци отговарят: на първия въпрос — като признават волята на божество, което подчинява народите на волята на един избран човек, и на втория въпрос — като признават същото божество, което насочва тая воля на избраника към предназначената цел. За древните историци тия въпроси се разрешават с вярата, че божеството непосредствено участвува в работите на човечеството. Новата история отрече в своята теория тия две положения. Би казал човек, че отричайки вярванията на древните народи за подчиняването на хората пред божеството и за определената цел, към която биват водени народите, новата история трябваше да изучава не проявите на властта, а причините, които я създават. Но новата история не прави това. Отричайки на теория възгледите на древните историци, на практика тя ги следва. Вместо хора, надарени с божествена власт и непосредствено ръководени от волята на божеството, новата история изтъкна или герои, надарени с необикновени, нечовешки способности, или просто хора с най-различни качества, от монарси до журналисти, които ръководят масите. Вместо предишните, угодни на божеството, цели на народите — юдейския, гръцкия, римския, които цели древните историци смятаха като цели на движението на човечеството, новата история постави свои — доброто на френския, германския, английския и съвсем отвлечено — доброто за цивилизоването на цялото човечество, като за човечество обикновено се смятат народите, които заемат малкото северозападно кътче от големия материк. Новата история отрече вярванията на древните историци, без да постави на тяхно място ново схващане, и логиката на положението принуди историците, които уж отричаха божествената власт на царете и фатума на древните, да стигнат по друг път до същото да признаят, че, първо, народите се ръководят от отделни хора и, второ, че съществува известна цел, към която се движат народите, и човечеството. В основата на всички съчинения на най-новите историци от Гибън до Бокъл, въпреки привидните им разногласия и привидните им нови схващания, лежат тия две стари неизбежни положения. Първо, историкът описва дейността на отделни лица, които по негово мнение са ръководили човечеството (един смята за такива само монарсите, пълководците и министрите; друг — освен монарсите и ораторите, учените реформатори, философи и поети). Второ, целта, към която се води човечеството, е известна на историка (за един тая цел е величието на римската, испанската, френската държава; за друг — това е свободата, равенството и известен род цивилизация на един малък кът от света, наречен Европа). В 1789 година почва вълнение в Париж; то расте, разлива се и се проявява с движение на народите от запад към изток. На няколко пъти това движение се насочва на изток, дохожда до сблъскване с насрещното движение от изток към запад, в 12-та година то стига до крайния си предел — Москва, и със забележителна симетрия се извършва насрещното движение от изток на запад, което също като първото движение увлича след себе си срединните народи. Обратното движение стига до изходната точка на движението от запад — до Париж — и затихва. През тоя двайсетгодишен период грамаден брой ниви не са орани; къщи — изгорени; търговията променя насоката си; милиони хора обедняват, забогатяват, преселват се и милиони хора християни, които изповядват закона на любовта към ближния, се убиват един друг. Какво значи всичко това? Защо е станало то? Кое накара тия хора да горят къщи и да убиват себеподобните си? Кои бяха причините на тия събития? Каква сила принуди тия хора да постъпват по тоя начин? Ето неволните, простодушни и най-законни въпроси, които си задава човек, когато се натъкне на паметниците и легендите за миналия период на движението. За разрешаването на тия въпроси човечеството със здравия си смисъл се обръща към науката история, която има за цел опознаването на народите и на човечеството. Ако историята би запазила древното си схващане, тя би казала: божеството, за награда или за наказание на своя народ, даде власт на Наполеон и ръководи волята му за постигане на своите божествени цели. И отговорът би бил пълен и ясен. Би могло да се вярва или не се вярва в божественото значение на Наполеон, но за оня, който вярва в него, всичко в цялата история на това време би било разбрано и не би имало никакво противоречие. Но новата история не може да отговаря по такъв начин. Науката не признава схващането на древните за непосредното участие на божеството в работите на човечеството и затова тя трябва да даде други отговори. Отговаряйки на тия въпроси, новата история казва: искате да знаете какво означава това движение, защо е произлязло и каква сила е предизвикала тия събития? Слушайте: „Людовик XIV беше твърде горд и самонадеян човек; той имаше такива и такива любовници, такива и такива министри и лошо управляваше Франция. Наследниците на Людовик също бяха слаби хора и също лошо управляваха Франция. И те имаха такива и такива любимци и любовници. Освен това в същото време някои хора пишеха книги. В края на XVIII век в Париж се събраха двайсетина души, които почнаха да разправят, че всички хора са равни и свободни. Като последица от това в цяла Франция хората почнаха да се колят и давят един друг. Тия хора убиха краля и мнозина други. Но в това време във Франция имаше един гениален човек — Наполеон. Той навсякъде побеждаваше всички, тоест убиваше много хора, защото беше много гениален. И той тръгна да убива неизвестно защо африканците и тъй хубаво ги убиваше, и беше такъв хитър и умен, че когато пристигна във Франция, заповяда на всички да му се подчиняват. И всички му се подчиняваха. Като стана император, той пак тръгна да убива хората — в Италия, Австрия и Прусия. И там уби много хора. А в Русия беше император Александър, който реши да възстанови реда в Европа и затуй воюва с Наполеон. Но в 7-а година той неочаквано се сприятели с него, а в 11-а пак се скара и те пак почнаха да убиват много хора. И Наполеон доведе шестстотин хиляди души в Русия и завоюва Москва; а след туй изведнъж избяга от Москва и тогава император Александър, подпомогнат от съветите на Щайн и другите, обедини Европа да я опълчи срещу нарушителя на нейното спокойствие. Всички съюзници на Наполеон изведнъж му станаха врагове; и това опълчение тръгна срещу събралия нови сили Наполеон. Съюзниците победиха Наполеон, влязоха в Париж, принудиха Наполеон да се отрече от престола и го изпратиха на остров Елба, без да го лишават от императорския му сан и като му оказаха всевъзможно уважение, макар че пет години преди и една година след това всички го смятаха за разбойник извън закона. И почна да царува Людовик XVIII, комуто дотогава и французите, и съюзниците само се смееха. А Наполеон се отрече от престола, като проля сълзи пред старата гвардия, и замина в изгнание. След това изкусните държавни мъже и дипломати (особено Талейран, който успя преди друг някой да седне на известно кресло и с това разшири границите на Франция) разговаряха във Виена и чрез тоя разговор направиха народите щастливи или нещастни. Изведнъж дипломатите и монарсите едва не се скараха; те бяха готови отново да заповядат на войските си да се убиват едни други; но в това време Наполеон пристигна във Франция с един батальон и французите, които го мразеха, тутакси всички му се подчиниха. Но съюзените монарси се ядосаха от това и отново тръгнаха да се бият с французите. И гениалният Наполеон бе победен и изпратен на остров Света Елена, като изведнъж го признаха за разбойник. И там изгнаникът, разделен от скъпите на сърцето му хора и от милата Франция, умираше на тая скала от бавна смърт и предаде великите си деяния на потомството. А в Европа настъпи реакция и всички монарси отново почнаха да онеправдават народите си.“ Напразно някой би помислил, че това е подигравка, карикатура на историческите описания. Напротив, това е най-мекият израз на ония противоречиви и неотговарящи на въпросите отговори, които дава цялата история от съставителите на мемоари и истории на отделни държави до общите истории и новия род истории на културата от онова време. Чудноватостта и комизмът на тия отговори произлиза от това, че новата история прилича на глух човек, отговарящ на въпроси, които никой не му задава. Ако целта на историята е да опише движението на човечеството и на народите, първият въпрос, без отговора на който всичко останало не може да се разбере, е следният: каква сила движи народите? По тоя въпрос новата история грижливо разказва или че Наполеон бил много гениален, или че Людовик XIV бил много горд, или още — че еди-кои писатели написали еди-какви книжки. Всичко това е твърде възможно и човечеството е готово да го приеме; но то пита не за това. Всичко туй би могло да бъде интересно, ако ние признавахме божествената власт, основана сама на себе си, която е винаги еднаква и управлява народите си чрез наполеоновците, людовиковците и писателите; но ние не признаваме тая власт и затова, преди да се говори за наполеоновци, людовиковци и за писателите, трябва да се посочи съществуващата връзка между тия лица и движението на народите. Ако вместо божествената власт се е появила друга сила, трябва да се обясни в какво се състои тая нова сила, защото тъкмо в тая сила е съсредоточен целият интерес на историята. Историята сякаш предполага, че тая сила се разбира от само себе си и е известна на всички. Но въпреки всичкото си желание да признае, че тая нова сила му е известна, оня, който прочете твърде много исторически съчинения, неволно ще се усъмни, че тая нова сила, разбирана различно от самите историци, е била съвсем известна на всички. https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/350#textstart ПП: Ако съм умен, това е защото съм се учил от гениалните и великите писатели и философи...
  5. Лев Толстой Война и мир (226)/.../ Част трета I Човешкият ум не може да разбере абсолютната непрекъснатост на движението. Законите на каквото и да било движение могат да се разберат само когато човек разглежда произволно взети единици от това движение. Но в същото време тъкмо от това произволно делене на непрекъснатото движение на отделни единици произлизат повечето от човешките заблуди. Познат е тъй нареченият софизъм на древните, че Ахилес никога няма да настигне вървящата пред него костенурка, макар че Ахилес върви десет пъти по-бързо от костенурката: щом Ахилес премине пространството, което го отделя от костенурката, костенурката ще извърви пред него една десета част от това пространство; Ахилес ще премине тая десета част, но костенурката ще извърви една стотна част и така нататък до безкрайност. На древните тая задача е изглеждала неразрешима. Безсмислеността на решението (че Ахилес никога не ще настигне костенурката) е произлизала само от това, че произволно са били допускани отделни единици на движение, докато движението и на Ахилес, и на костенурката е ставало непрекъснато. Като приемаме все по-малки и по-малки единици на движение, ние само се приближаваме до решението на въпроса, но никога не го постигаме. Само ако допуснем безкрайно малката величина и възлизащата от нея прогресия до една десета и като вземем сумата на тая геометрична прогресия, постигаме решението на въпроса. Новият отрасъл на математиката, постигнал изкуството да борави с безкрайно малките величини, и в други по-сложни въпроси на движението дава сега отговори на въпроси, които изглеждаха неразрешими. Тоя нов отрасъл на математиката, неизвестен на древните, когато разглежда въпросите за движението, като допуска безкрайно малките величини, тоест ония, при които се възстановява главното условие на движението (абсолютна непрекъснатост), с това вече поправя неизбежната грешка, която човешкият ум не може да не прави, разглеждайки отделни единици на движението, вместо непрекъснато движение. Съвсем същото става и при търсенето на законите за историческото движение. Движението на човечеството, което произлиза от безброй човешки произволни действия, се извършва непрекъснато. Разбирането на законите на това движение е целта на историята. Но за да може да се разберат законите на непрекъснатото движение на всички произволни действия на хората, човешкият ум допуска, че съществуват произволни, отделни единици. Първият начин на историята е, като вземе произволна редица от непрекъснати събития, да я разглежда отделно от другите, докато няма и не може да има начало на никакво събитие, а всякога едно събитие непрекъснато произлиза от друго. Вторият начин е да се разглежда действието на един човек, цар или пълководец като сбор от произволните действия на хората, докато сборът от човешките произволни действия никога не се изразява в дейността на едно историческо лице. Историческата наука в своето движение постоянно приема за разглеждане все по-малки и по-малки единици и по тоя път се стреми да се приближи до истината. Но колкото и малки да са тия единици, които приема историята, ние чувствуваме, че допускането на единица, отделена от друга, допускането, че съществува начало на някое явление и допускането, че произволните действия на всички хора се изразяват в действията на едно историческо лице, сами по себе си са лъжливи. Всеки извод на историята без най-малкото усилие от страна на критиката се разпада на прах, без да остави нищо след себе си, само защото критиката избира за предмет на наблюдение по-голяма или по-малка откъсната единица, за което тя винаги има право, тъй като взетата историческа единица винаги е произволна. Само като допуснем безкрайно малката единица за наблюдение — диференциал на историята, тоест еднородните влечения на хората, и като постигнем изкуството да интегрираме (да вземаме сбора на тия безкрайно малки), можем да се надяваме, че ще разберем законите на историята. Първите петнадесет години от XIX столетие в Европа представят необикновено движение на милиони хора. Хората оставят обикновените си занятия, устремяват се от единия край на Европа към другия, ограбват, убиват се едни други, тържествуват и се отчайват и за няколко години целият ход на живота се променя и става усилено движение, което отначало върви, като се засилва, а сетне — като отслабва. Каква е причината на това движение или по какви закони е ставало то? — пита човешкият ум. За да отговарят на тоя въпрос, историците ни излагат деянията и речите на няколко десетки хора в едно от зданията на град Париж, като наричат тия деяния и речи с думата революция. След това дават подробна биография на Наполеон и на някои съчувствуващи и враждебни нему лица, разказват за влиянието на едни от тия лица върху другите и казват: ето от какво е произлязло това движение и ето неговите закони. Но човешкият ум не само отказва да вярва в това обяснение, но направо казва, че методът на обяснението не е правилен, защото при това обяснение най-слабото явление се приема за причина на най-силното. Сборът на хорските произволни действия направи и революцията, и Наполеон, и само сборът на тия произволни действия ги търпя и унищожи. „Но всеки път, когато е имало завоевания, имало е и завоеватели; всеки път, когато са се правили преврати в държавата, имало е велики хора“ — казва историята. Наистина всеки път, когато са се явявали завоеватели, имало е и войни, отговаря човешкият ум, но това не доказва, че завоевателите са били причина за войните и че е възможно да се намерят законите на войната в личната дейност на един човек. Всеки път, когато погледна часовника си и видя, че стрелката се приближава към десет, чувам, че в съседната църква забиват камбаните, но от това, че всеки път стрелката стига до десет часа, когато камбаните почват да бият, аз нямам право да извадя заключение, че положението на стрелката е причина за движението на камбаните. Всеки път, когато видя движещ се локомотив, чувам свирка, виждам отваряне на клапата и движението на колелата; но от това нямам право да заключа, че свиренето и движението на колелата са причина за движението на локомотива. Селяните казват, че в късна пролет задухва студен вятър, защото пъпките на дъба се развиват, и наистина всяка пролет духа студен вятър, когато пъпките на дъба се развиват. Но макар да не зная причината за студения вятър, когато пъпките на дъба се развиват, не мога да се съглася със селяните, че причината за студения вятър е развиването пъпките на дъба, макар и само заради това, че силата на вятъра е извън влиянието на пъпките. Аз виждам само съвпадение на условията, които съществуват при всяко жизнено явление, и виждам, че колкото и както да наблюдавам подробно стрелката на часовника, клапата и колелата на локомотива и пъпките на дъба, не узнавам причината за камбанния звън, за движението на колелата и за пролетния вятър. Затова трябва изцяло да променя точката си за наблюдение и да изучавам законите за движението на парата, на камбаните и на вятъра. Същото трябва да направи историята. И опити за това бяха вече направени. За изучаване законите на историята ние трябва съвсем да променим предмета на наблюдението, да оставим на мира царете, министрите и генералите, а да изучаваме еднородните безкрайно малки елементи, които ръководят масите. Никой не може да каже доколко е възможно по тоя път човек да постигне разбирането на историческите закони; но очевидно е, че само по тоя път има възможност да се доловят историческите закони и че по тоя път не са направени още ни една милионна от ония усилия, които са направени от историците за описване деянията на различните царе, пълководци и министри и за излагане на своите мисли по тия деяния. /.../ https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/226#textstart ПП: Народите и великите личности са взаимно свързани, зависими едни от други... Ние можем да изучаваме историята, но не и да я изучим напълно... Умереното и разумното мислене са най-добрите пътеводители в света на историята, а и в живота...
  6. Тъй като пребивавам в страната на изгряващото слънце и се ровя в историята им, бих искал да споделя някои снимки, които може би ще са интересни за 1-2 души. Преди време бях говорил за камикадзетата и там споменахме някои подводници и други устройства за камикадзе атаки. Успях да ги снимам. Мини подводници "Кайтен". Най-малкият вариант камикадзе подводно оръжие - управляемо торпедо. Можете да си видите спецификациите от музея Ямато в Куре. https://ibb.co/pZ3BZcT https://ibb.co/wJkRZz7 https://ibb.co/1X1Xg5c https://ibb.co/2tTTxy1 По големият събрат на "Кайтен" - подводница "Кайрю" https://ibb.co/n7C1hvQ https://ibb.co/YZ2r09Y https://ibb.co/X2H1WNt https://ibb.co/93Z206F Една от котвите, предно оръдие, винт и реплика на котелното на най-големият боен кораб от ВСВ - Ямато. https://ibb.co/nRrCYXf https://ibb.co/BBbWbrB https://ibb.co/s5ytRzk https://ibb.co/vw580B6 https://ibb.co/Kby01QM
  7. Здравейте! Трябва ми помощ за намиране на художник или информация за картината. Знам само, че това са галеони и че картината е от Испания и имам съмнения, че автора е испанец. Ако някой може да помогне, ще съм много благодарен! Хубав и спокоен ден пожелавам на всички!
  8. Тема за новини, статии и анализи за войната. Още няма официално инфо за пораженията от въздушния удар в събота, по непотвърдени данни ал-Багдади е бил ранен, но още е жив и не се знае какво е състоянието му, а други 27 от лидерите на групировката са били убити при същата атака. Може и да се окаже, че сме на крачка от ликвидирането на "мозъка" на ИДИЛ, без чиито пари, връзки и организаторски способности държавата му да се разпадне и да бъде по-бързо и лесно унищожена. Това естествено е най-добрия и не особено вероятен сценарий, но да видим.
  9. Изтощената Отоманска империя е под вътрешен и външен натиск. Султанът е готов на отстъпки. Българите се разбират с него за пълна автономия. Това включва: Избор на държавно устройство с конституция и собствена юрисдикция; определяне границите на автономията; собствена ограничена армия; турските големи гарнизони се запазват; плаща се имперски данък; има безмитен безвизов режим. Основният мотив на Русия изчезва. Какво би следвало по-нататък?
  10. След епичните боеве в Добруджа през лятото на 1916 г. 3-а армия на ген. Стефан Тошев разбива и прогонва вражеските войски от Тутракан, Силистра и Добрич. Те се изтеглят на нова позиция, която заемат за отбрана. На 12 септ. 1916, само 5 дни след неравния и изтощителен бой при Добрич, българите атакуват новата противникова позиция. Фронта е с овална форма и дължина ок. 160 км от Силистра до Балчик. Като в центъра вражеските позиции са издадени по-напред и точно там са най-коравите им войски, тези на руснаците и сърбо-хърватите. Планът предложен от фелдмаршал фон Макензен е да се нанесе удар по десния фланг на противника за да бъде откъснат от Дунав и притиснат към морето. Ген. Тошев обаче счита, че по този начин ще остави мощния център на врага още по-вбит във фронта на неговите войски, които са твърде разтеглени и няма да могат да удържат натиска му, поради което да надвисне опасност от пробив. Затова той предприема различна, макар и рискована тактика на демонстративни действия по двата фланга и удар с основните сили по ядрото на врага в централния участък с цел да го изтласка назад. При офанзивата, започнала на 14 септ., нещата съвсем не протичат така както са предвидени. Центъра ни не успява да изтласка вражеския поради липсата на резерви. Противниковия натиск се оказва най-мощен срещу нашия ляв фланг, където румънците почти успяват да се врежат в стика между 1-а Шопска и 4-а Преславска пехотна дивизия (пд). Назрява опасност врага да излезе в тил и да изправи пред катастрофа цялата 3-а армия. Обаче развоя на бойните действия по десния ни фланг неочаквано спасява положението. Там Варненския подвижен резерв, 6-а Бдинска пд и намиращите се до нея части от 1-а Шопска пд, изтласкват силно назад противниковото ляво крило излизайки във фланг на руснаците и сърбите в центъра, което ги принуждава да отстъпят. С тях започват да отстъпват и румънците от десния фланг и така и не успяват да развият първоначалния си напредък. През нощта на същия ден всичките неприятелски войски се изтеглят на север и заемат за отбрана една предварително подготвена позиция от Дунав до Черно море: Расова – Кубадин – Тузла (т.нар. Кубадинска позиция). По-тясна (72 км), по-добре укрепена и по-лесна за снабдяване от предишната, тъй като точно зад нея минава жп линията Черна вода – Констанца, по която те успяват да получат провизии, боеприпаси и подкрепления преди да започне поредната българска атака. Първата атака на Кубадинската позиция Отбранителната линия на противника е най-силно укрепена и с отличен обстрел в централния участък пред пътния възел при Кубадин. По целия фронт са разположени силни предни пунктове и окопи от по няколко реда с телени заграждения пред тях и ходове за съобщения назад. Предстои тази позиция да бъде отбранявана от румънци, руснаци, сърби и хървати – общо 70 дружини (батальона) и 32 ескадрона (конница) с 90 полеви оръдия и няколко тежки батареи. И атакувана от българи, германци и турци – общо 62 дружини (4 от които немски и 3 турски) и 28 ескадрона с 54 батареи, от които 11 тежки и 5 гаубични. Поради забавилото се пристигане и разполагане на тежката артилерия насрочената за 17 септ. атака закъснява. Части от Шопската пд се увличат напред през нощта попадайки под обстрел и биват силно разстроени и изтощени докато успеят да се върнат и прегрупират. Въпреки това по обед на следващия ден започва офанзива, която нанася значителни поражения на врага и създава предпоставки за пробив. На следващия 19 септ. обаче опитът за доразвиване на този успех се проваля. 6-а Бдинска пд не успява да пробие в центъра и да овладее Кубадин и се налага да се върне на изходна позиция. Добричките дружини вместо да се придвижат към фланга на бдинците и да им окажат съдействие, както им е възложено, се унасят право напред и с това замисленият главен удар се проваля. Без успех протичат и атаките на шопите и преславците, поради разтеглени линии, липса на подръжка и недостатъчно превъзходство в артилерия. Налага се командването да изтегли с по няколко километра назад всички съединения. Това окуражава противника и в следващите две седмици той многократно опитва да разкъса нашите позиции, но всичките му атаки са удържани. В хода на тези боеве и двете страни получават подкрепления. От север на фронта пристигат две руски дивизии (3-а и 115-а пд). При настъпилото относително затишие през последната седмица от месеца пристигат и турските подкрепления (ок. 18 батальона) и 2 български маршеви полка. Като все още се очаква пристигането на 217-а германска пд и още тежка артилерия. На 1 окт. противника предприема нова тактика. Докато руския ген. Зайончковски атакува по централния и десния ни участък (до морето), румънците пробват да стоварят десант през Дунав и да излезнат дълбоко в тил на българските войски. Една колкото добре замислена, толкова зле изпълнена операция. През нощта на същия ден румънската 10-а пд се прехвърля успешно на българския бряг при с. Рахово (почти на средата между Русе и Тутракан) със задачата да осигури предмостие за преминаване на останалата част от румънската армия. Българското разузнаване обаче забелязва навреме, че на отсрещния бряг се трупат материали за понтонен мост и ген. щаба спешно праща натам части от най-близко разположените съединения. В продължение на цели 3 дни румънската дивизия води боеве срещу сбирщина от различни дотичали до мястото части и набързо сформирани опълченски отряди, но пък блестящо организирани от командира на 5-и маршеви полк. В това време по реката се появяват австроунгарски монитори, които започват да саботират опитите за построяване на понтон. Така румънската дивизия не само, че не успява да осигури предмостието срещу малобройните български части, но и се налага спешно да се евакуира обратно на северния бряг оставяйки към 700 убити и 100 пленени войници. Междувременно обаче на Кубадинската позиция руснаците атакуват двата турски полка и успяват да разпилеят цялата 26-а турска пд, която се разбягва хаотично. След няколко часа пристигат български подкрепления, които да запушат пробойната в този участък, но до тогава руснаците успяват да пленят над 2500 низами (сирийски араби от турската армия) и 2 батареи. Тези офанзивни операции обаче изтощават противника и той отново се дръпва в отбрана по целия фронт. Същото се налага да направят и румънските войски в Трансилвания. От една страна защото губят съпорта на руснаците там след като ген. Брусилов прекратява офанзивата си в Буковина поради умора и липса на доставки. И от друга страна трите румънски армии в Трансилвания се оказват разтеглени на доста дълъг фронт от 400 км, което значително затруднява действията им. Освен това и катастрофата в Южна Добруджа предизвиква паника у тяхното командване и го принуждава да отложи операциите на северния фронт за да праща подкрепления на юг. И накрая германския ген. Фалкенхайм с набързо сформираната 9-а армия (10 пехотни и 2 конни дивизии) успява да изтласка обратно 1-а и 2-а румънска армия на билото на Карпатите. А при следващата си офанзива през ноември ги срива във Влашката равнина.
  11. Пускам и тук статията, която написах по молба на "Клуб военна история" за новия брой на списанието, посветен изцяло на Балканската война. Избрах тази тема, защото беше най-малко вероятно някой от останалите автори в броя да я е застъпил, а и защото по принцип не е особено популярна и позната сред нас. Ровейки се в подробностите се опитах да намеря и нещо, за което да похваля другите балкански армии. Наистина се опитах, но не успях да намеря такова нещо... просто не успях. Надявам се няма заради това отново да ме набедите в липса на обективност, кръчмарски патриотизъм и тн. в либералния дух . Сами вижте статията и ако някой има какво да допълни или някакви забележки - тук във форума му е мястото Използвам случая и да поздравя екипа на Клуб военна история за чудесните им инициативи и да им пожелая успех и се надявам сътрудничеството с БгНаука да продължи и занапред А! И честита 100-годишнина от торпилирането на крайцера Хамидие Действия на съюзниците и противника Нашата историография изключително рядко и повърхностно разглежда това което се случва в щабовете на останалите участници във войната, както и развитието на бойните действия в участъците където няма български войски. Разбира се Тракийския (Източен) театър на бойните действия, където се бием ние е първостепенен и от най-голямо значение за изхода на войната, но не е само той и все пак България все още не е готова сама да воюва срещу Османската империя. По време на Балканската война Османската империя все още е една значителна сила разполагаща с огромни капацитети, макар и вече да е критично изостанала от Западните Велики сили. Тя обхваща територия от 2 983 000 кв.км. и население от 24 800 000 души. Което е в пъти повече от всичките страни от Балканския съюз взети заедно. Според първоначалните разчети на генералния й щаб тя трябва да мобилизира до 1 000 000 души армия за предстоящата война, но в действителност се оказва, че е в състояние да съсредоточи само 420 000 от тях на балканския военен театър до началото на войната. Тя разполага с около 1000 оръдия в пехотните части и около 1300 крепостни оръдия, както и 420 картечници. Въоръжението на пехотата също е добро – пушки „Маузер” и „Мартини”, картечници „Хочкис” и оръдия на „Круп” – между 75 и 105 мм. Командният състав обаче е лошо подготвен. Близо половината от офицерите, набирани от феодалните среди, не са минали през военно училище. Отношението им към редовите войници е доста презрително и сурово. А у самите войници липсва особена мотивация да се бият, поради което при тях са повикани ходжи и молли с цел да разпалват религиозният им фанатизъм, говорейки им за Свещена война на полумесеца срещу кръста. Въобще османската армия и структурата й по това време е от един полуфеодален тип. В тактическо-оперативно отношение нещата също стоят зле. В щаба им преобладава мнението, че отделните балкански държави няма да успеят да се споразумеят помежду си за адекватни общи действия, поради което въобще и не е разработен подробен план за война срещу Балканския съюз. Когато войната става неизбежна те решават да приложат против съюзниците така наречения план №5, според който Тракийския военен театър се определя като първостепенен. На него те съсредоточават Източната армия, наброяваща 183 600 души (6 пехотни дивизии, 1 кавалерийска дивизия и Кърджалийския отряд), отделно от това в крепостта Одрин е разположен крупен военен гарнизон от 70 000 души. Това са приблизително 255 000 щика, което са около 62% от силите им, изпратени на Тракийския фронт срещу само един от 4-те им противници в Балканския съюз – България, разполагаща с около 320 000 щика срещу тях (т.е. – известен превес в съотношение 1 към 1.25 в наша полза). Според плана на турския щаб тези войски трябва да настъпят от Одрин и Лозенград към Елхово и Стара Загора, българските войски трябва да бъдат изтласкани назад по долината на Марица, притиснати към Родопите и унищожени с помощта и на Кърджалийския корпус. В последствие се оказва, че нищо от този план не може да бъде реализирано, в щаба не подозират с каква бързина и мащаби протича мобилизацията в България и колко бързо се придвижват войските към границата, като за съществуването на 3-а армия, която настъпва към Лозенград първоначално въобще и не предполагат. В Македония, Албания, Косово и Епир, т.е. всички останали фронтове, освен този срещу българите, турското командване съсредоточава Западната (Вардарска) армия, която заедно с останалите съединения в района наброява близо 156 000 души (това са едва 38% от цялата османска армия), срещу които съюзниците разполагат с общо 421 000 души, т.е. огромен превес над турците в съотношение 1 към 2.7 в полза на съюзниците. Като трябва да се подчертае и това, че в хода на бойните действия подкрепления на Западния театър турците не успяват да изпратят, за разлика от Източния, така че в хода на войната съюзническите сили в Маседония все повече нарастват, а османските – все повече намаляват. И на всичкото отгоре в този участък турците нямат сигурен тил защото се бият практически в обкръжение на няколко фронта. С оглед на всичко това от тактическо-стратегическа гледна точка определено може да се каже, че на Западния театър съюзниците просто са обречени да победят. Отделно плановете на турския щаб по това направление са крайно безперспективни и с неясна идея за развитие, но като цяло концепцията е че Западната армия трябва да играе ролята по-скоро на прикриващи части, затова и получава заповед първоначално да заеме удобни отбранителни позиции и ако евентуално общото положение на войските се подобри - да мине в контранастъпление срещу противника. Мобилизацията на войските протича бавно, така че въпреки по-големия си ресурс империята успява да мобилизира по-малко войници до началото на войната спрямо държавите от Балканския съюз взети заедно. Самата мобилизация е съпроводена от множество проблеми и административни неуредици, включващи слаба инфраструктура на пътищата и железниците, както и слаба логистика. А пък начинът по-който армията е снабдявана с коне, сбруя и коли малко се различава от най-обикновен пладнешки обир. Всеки файтон или каруца, който войниците срещнат по улиците на Истанбул е реквизиран заедно с коня срещу хвърчаща хартиена квитанцийка – това става в самата столица, а по анадолските провинции въобще не се дават и разписки за реквизита. Кралство Сърбия успява да мобилизира близо 230 000 армия с 540 оръдия за войната. Силите й възлизат на 10 пехотни и 1 кавалерийска дивизия групирани в 3 армии, както и 2 независими отряда под върховното командване на ген. Радомир Путник. Най-мощната групировка е 1-ва Сръбска армия (в състав: 5 пехотни и 1 конна дивизия – близо 90 000 души) съсредоточена в района на Враня, под командването на началник щаба ген. Петър Бойович. 2-а Съюзна армия е в състав 2 пехотни дивизии - сръбската Тимошка (І-ви призив) и българската 7-а Рилска дивизия, с обща численост около 50 000 души, разположена на територията на България в района на Кюстендил и Дупница, под командването на сръбския ген. Степа Степанович. 3-а Сръбска армия, в състав от 3 дивизии (общо 60 000 войници) под командването на ген. Божидар Янкович е концентрирана в района на Куршумлия и Медвежа. Ибърския отряд (12 000 души) и Яворския отряд (8 000 души) са разположени край Кралево, на запад от основните сили, срещу Новопазарския санджак и Косово. На въоръжение в сръбската армия са най-вече пушките „Маузер” и „Бердана” и оръдия на „Шнайдер” – 75 мм. Основната цел на сръбските войски е да пробият по главното направление на юг от Враня през Куманово към Щип със силите на най-голямата им 1-ва армия. 2-а съюзна армия трябва да направи обход от запад през Крива Паланка към Кочани. 3-а - през Прищина и Скопие. Ибърският отряд настъпва към Косово, а Яворската бригада първоначално остава за заслон срещу Австроунгария, а впоследствие нахлува в Новопазарския санджак. На 7 октомври 1-а Сръбска армия навлиза от Враня в Македония, а Тимошката дивизия от 2-ра Съюзна армия настъпва през Кюстендил към Крива паланка, но е спряна от османската 15-а дивизия на височините край Кратово. По същото време при Куманово се сблъскват османската Вардарска армия и сръбската 1-а армия. В Кумановската битка, най-крупното сражение във Вардарска Македония, сръбската армия (132 000 души със 148 оръдия и 100 картечници) превъзхожда двойно в жива сила османската (65 000 души със 164 оръдия и 104 картечници). През първия ден от битката (23 октомври) сблъсъците между отделни части на двете страни са спорадични и по-скоро инцидентни, поради неясната представа и на двата щаба къде точно са разположени вражеските позиции и какви сили имат пред себе си. На другия ден рано сутринта турците започват офанзива и пробват да минат в обход на отбраняващите се сръбски части, които обаче след включването на Дунавската дивизия (ІІ призив) ги осуетяват, а на свой ред Кавалерийската дивизия успява да обходи фланга на турците. С включването на Тимошката дивизия (І призив) започва контранастъплението на сърбите и е извършен пробив в централния участък на турските позиции. В същото време сред османските редици има масови дезертьорства, особено след като узнават че другите части на сърбите вече са влезли в Прищина и напредват към Скопие. Като цяло сърбите без големи затруднения успяват да победят и изтласкат турците в тази битка, като и двете страни понасят незначителни загуби. Сръбското командване обаче не успява напълно да се възползва от успеха си, дава възможност на турската армия да се изтегли все още неразбита и като цяло настъплението на юг през Македония върви с бавни темпове. Но с това все пак пред сърбите се открива плацдарм за настъпление към вътрешността на Македония по най-прекия и удобен път, откъдето минава и жп линията Солун-Прищина. При отстъплението части от османската армия остават изолирани в отделни участъци по пътя. Основните сили на турците се прегрупират и изтеглят към Битоля, като от юг са притиснати и от напредването на гръцката армия, която успяват да отблъснат при Лерин. Когато сърбите ги застигат се завръзва второто голямо сражение – Битолската битка (17-18 ноември), между силите на сръбската 1-а армия и остатъците от османската Вардарска армия. Този път сърбите превъзхождат почти тройно противника (108 000 на 38 000 войници) и въпреки заетите удобни позиции за отбрана по околните височини от турците, отново успяват да ги победят, като загубите и на двете страни отново са миниатюрни. И отново сърбите не успяват да докарат турците до пълен разгром при заповедта за отстъпление дадена от Зеки паша турците отстъпват организирано, опитите на Моравската дивизия да им пресече пътя за отстъпление завършват с нови сблъсъци и понесени загуби и от двете страни и без успех. Зеки паша отстъпва през Ресен към Южна Албания, с което се слага край на османското военно присъствие в Македония. Разбира се всичко това е улеснено и от действията на отрядите на ВМРО в тила на турските войски. След разбиването на османската Вардарска армия и овладяването на Македония Сръбското командване отделя значителна част от силите си в подкрепа и на останалите фронтове, където се бият съюзниците му. 2 дивизии (Тимошката и Дунавската) са изпратени при обсадения Одрин, а други 3 дивизии – при обсадената Шкодра. Като цяло сръбските войски на тези участъци водят позиционни боеве и осъществяват само неподвижен заградителен огън, щурмовете и на двете крепости са направени не от тях, а от българите и черногорците, но все пак оръдията и снарядите които докарват там са от голяма полза за успешните обсади на тези крепости и разбиването на фортовете им. При Одрин специално българите разполагат предимно с оръдия на Круп 75 мм калибър, докато сърбите докарват френски оръдия до 120 и 150 мм, като заедно с тях общия брой на снарядите е стигал точно за три денонощия непрекъсната стрелба на всички оръдия, което означава, че ако до този срок не бъде осъществен успешен щурм обсадата на крепостта най-вероятно ще се провали. Със съвместни действия на сръбски отряди и настъпващата Източна черногорска дивизия е овладян и Новопазарския санджак, при тези действия османските войски врайона са във всеобщо отстъпление. Черна гора първа започва военни действия против Османската империя, това се прави с цел натам да бъдат отвлечени част от силите, които са предвидени да се бият срещу сърбите. Тяхната мобилизация и армия са от изключително народен характер и в нея влиза цялото мъжко население между 18 и 60 годишна възраст. В мирно време армията на Черна гора не превишава 2000 души, но за войната срещу турците успяват да мобилизират около 35 000 души (заедно с малко по-късно присъединилите се доброволчески отряди от Босна и региона) групирани в 4 пехотни дивизии, със 140 оръдия. Още на 21 септември започват погранични сблъсъци между черногорски и турски войски. Основните задачи на черногорската армия са да окупира Новопазарския санджак и да превземе крепостта Скутари (Шкодра). На 26 септ. черногорците започват настъплението през турската граница в три колони. Северната колона на ген. Вукотич се насочва към г. Беран зает от 5000 турски регулярни войски. Колоната се разделя на отряди – единия тръгва към Белополието, другия към Гусиня, зает от 4 турски батальона и 4000 арнаути. На следващия ден черногорците започват артилерийски обстрел по Беран с единствените си 4 оръдия. На помощ на турците от Инек идват 2000 арнаути, но отрядът им е отбит. Обстрела на Беран продължава 6 дни, силите им обаче са недостатъчни за щурм и затова те изчакват напредването на ген. Вукотич от Белополието, който през това време щурмува крепостта Оброво. Под ожесточения огън на турците те се спускат по бурното горно течение на река Лим и завземат с бой Оборово, а от там и Белополието. Въвеждайки в това градче черногорски власти ген. Вукотич насочва войската си към Беран и сутринта на 3 окт. го превзема с щурм. След това черногорците превземат с боеве Плава и Гусиня, а враговете им бягат към Ипек. Вукотич продължава преследването, нанася им още няколко поражения и на 10 окт. заема Ругово където се съединява със сръбските войски (4-та армия на ген. Живкович). На 17 окт. пада Ипек, а на 23 окт. Дяково и с това Новопазарския санджак окончателно пада в ръцете на съюзниците (сърби и черногорци). Колоната командвана от престолонаследника Данило на 28 септ. След артилерийска подготовка атакува укрепените погранични линии на турците при височините Дедич и Шиншаник близо до г. Тула. Стремителната атака на черногорците обръща турците в безредно бягство, те изоставят оръдията си, с които черногорците веднага откриват огън по бягащите в безпорядък врагове. Изтласкването на турците от тези позиции открива пътя на колоната на Данило към Тула. Коменданта на крепостта Нури бей три дни оказва съпротива, но е принуден да сдаде отбраната, когато черногорците след нощен щурм превземат ключовото укрепление на града Вранско Бърдо. Приключвайки с тази крепост Данило се отправя към Шкодра, най-силното укрепление в центъра на вилаета имащо почти непристъпна позиция в албанските планини. Колоната му настъпва към крепостта от изток. Колоната на ген. Мартинович идваща от Дулцинко превзима няколко турски бункера и излиза на крепостта от югозапад. Въодушевени от първоначалните си успехи черногорците решават почти веднага да рискуват с директен щурм по крепостта. Атаката се проваля, най-вече поради липсата на достатъчно обсадна артилерия у черногорците и поради яростната съпротива на коменданта на крепостта Хюсеин Риза паша. При неуспешния щурм те дават и големи загуби в жива сила, което принуждава клично краля Никола да поеме командването на обсадата. Той се отказва от плановете за директен щурм и се приготвя за продължителна обсада. На 4 ноем. Черногорците овладяват адриатическото пристанище Сан Джовано де Медуа, а в същото време е превзето и пристанището Алесио от обединени сръбско-черногорски сили. На 21 ноем. Съюзниците официално сключват примирие с Турция, но военните действия на черногорците при Шкодра продължават. По същия начин и коменданта на крепостта игнорира това примирие и не прекратява огъня от фортовете. През това време в Лондон след подписването на примирието започват и срещите на съюзническите делегати. Великите сили, по настояване на Австро-Унгария поставят въпроса за създаване на независима Албанска държава, в чиято територия да влиза и крепостта Шкодра поради, което отправят искане към Черна гора да снеме обсадата на крепостта. Крал Никола отхвърля тези искания и продължава обсадата, в отговор на което му налагат морска блокада от международна ескадра съставена от австрийски, германски, френски, италиански и английски кораби под командването на британския адмирал Сесил Бърни. Игнорирайки блокадата черногорците продължават обсадата с всички сили и средства. При тях на помощ идва сръбски отряд разполагащ с обсадна артилерия, малко по-късно отрядът е отзован, но черногорците все пак запазват неговата артилерия. В това време Риза паша е убит при неизяснени обстоятелства и комендантството е поето от Есад паша, който започва преговори с крал Никола за предаване на крепостта. Никола се съгласява да позволи почетно отстъпление на турския гарнизон с оръжията и обозът му, ако преди това предадат на черногорците цялата си налична артилерия, но Есад отказва и преговорите пропадат. Скоро главните позиции около Шкодра при Тарабош и Брдиц падат след щурм на черногорците и той отново склонява да започне преговори и в крайна сметка на 10 апр. 1913 предава крепостта Шкодра на черногорците. Турските войски се изтеглилят от там в южна посока и оставят на черногорците 120 оръдия, престолонаследникът Данило лично поставя черногорския флаг върху Шкодренската цитадела. Вестта за влизането на черногорците в Шкодра е приета с взрив от негодувание сред австроунгарските политически кръгове. Виена официално заплашва Черна гора, че ако не напусне Шкодра, ще се наложи с въоръжена сила да наложи решенията на Великите сили. Опасността и Австроунгария да се включи в Балканските войни твърде много обърква сметките и принуждава крал Никола да отстъпи. Но въпреки това след окончателното примирие през 17 май 1913, слагащо край на войната срещу Турция, Черна гора удвоява територията си за сметка на Новопазарския санджак. Гърция разполага с най-солидния флот (главнокомандващ – адмирал Павлос Кунтуриотис) от страните в Балканския съюз, включващ: 1 тежък крайцер, 3 броненосеца, 14 ескадрени миноносеца и други по-малки кораби, както и един разузнавателен хидроплан включен към тях в хода на войната. Според договора между България и Гърция задачата на флота им е да пресича транспортирането на османски войски от Мала Азия през Егейско море на Балканите. Сухопътните сили са разделени на 2 армии – Тесалийска (около 100 000 души групирани в 7 пехотни дивизии и 1 кавалерийска бригада), дислоцирана край Лариса, разполагаща също така и с 4 самолета и Епирската (около 13 000 души), като двете общо разполагат с около 250 оръдия. До края на войната броя на войниците достига до 215 000 души. На въоръжение в пехотата е основно пушката „Манлихер-Шьонауер”. Флотът бързо установява господство в Егейско море, превзема голяма част от Егейските острови, блокира Дарданелите, а с тях и морската връзка между османските владения в Мала Азия и Македония. Това принуждава турския щаб да отдели сили от Източната армия при Люлебургаз за да охраняват Галиполи. Също така и подкрепленията от Сирия и Палестина са принудени да се придвижват към фронта по дългия и доста бавен сухопътен маршрут, докато съюзниците вече могат да прехвърлят войски и по море, както например българската 7-ма Рилска пехотна дивизия е прехвърлена от гръцките кораби от Солун до фронта в Източна Тракия, а също и прехвърляне на части в Албания. Но всичко това се дължи на факта, че по това време основните сили на турския флот са отделени или за защита на войските, или за охрана на доставките през Черно море, а когато българите стигат Чаталджа - и за да обстрелват позициите им от морето с тежката корабна артилерия. Самите проливи остават под контрола на турския флот така че те имат възможността да прехвърлят войски от Мала Азия в Източна Тракия. Турския флот прави и два опита да пробие гръцката блокада на Дарданелите, но и двете битки завършват с неуспех за тях. Единствено крайцерът Хамидие успява да пробие през блокадата и да навлезе в Егейско море, където тероризира гръцкия търговски флот и военните транспортни кораби до края на войната. На 5 октомври гръцката Тесалийска армия настъпва на север към Солун, преодолява при Еласона скромните сили (едва 1500 души) на турския прикриващ отряд и напредва към прохода Сарантпоро, където среща сили на около 2 турски дивизии и с атаката на своите 5 дивизии и минимални загуби и за двете страни успява да разбие отбраната им. Така Тесалийската армия излиза в долината на Бистрица и напредва към Вардар, там се завръзва решителната битка при Енидже Вардар, която е отново със смазващо числено превъзходство за гърците – 80 000 души и 120 оръдия срещу 25 000 турски войници с 30 оръдия. Въпреки по-силния отпор този път турците отново са разбити, този път с по-тежки загуби – ок. 3000 убити (според гръцките източници), но успяват да отстъпят сравнително организирано и да се изплъзнат на гръцката армия изтегляйки се отвъд Вардар. Впоследствие обаче решават, че Солун е неукрепен и крайно неподходящ за отбрана от толкова малко сили и решават да го изоставят. Така гръцката армия влиза свободно в Солун само няколко часа преди в града да влезне и българската 7-а Рилска пехотна дивизия. Отклонилата се на север 5-а гръцка дивизия разбива един малък турски отряд (1800 души) при Биралци и напредва към Лерин където се появява изтеглящата се на юг османска Вардарска армия. Турския 6-и корпус (7900 души) разбива настъпващите гръцки колони и ги спира, други османски части минават в обход на гръцките и им нанасят още поражения, в резултат на което гърците започват да отстъпват в безредие, като бягството им е спряно чак в Кожани. Турците не могат да ги презследват и доразбият защото им се налага да се върнат на север за да се отбраняват срещу сърбите при Битоля. Епирската армия достига безпрепятствено крепостта Янина и я атакува с 41 000 войници, 105 оръдия и 48 картечници. Първите два щурма на крепостта са отбити от гарнизона й като гърците дори са прогонвани от позициите си. След падането на Солун и разгрома над османските войски в Македония Гърция започва да прехвърля солидни подкрепления към обсадената крепост и при 3-ия победен щурм атакуващите са над 75 000 души. Отбраняващият се гарнизон не е малък – над 30 000 души, но артилерията му страда от остра липса на снаряди и няма с какво да отвърне на огъня на гръцката артилерия и атаките на пехотата им. Пробивът на гърците е направен на западния сектор след като със заблуждаващи маневри успяват да отклонят основните турски сили на южния сектор където ги задържат прикриващи части, а в това време ударна група от около 20 000 души щурмува опразнения участък и влиза оттам в крепостта. Есад паша е принуден да се предаде, но гърците не успяват да пленят целия му гарнизон, голяма част от войските успяват да им избягат на север и да се съединят с османската Вардарска армия. Но въпреки това положението й вече е безнадеждно, а изхода на войната – ясен. В заключение може да се каже, че въпреки относителната липса на общи координирани планове помежду си, войските от Балканския съюз водят успешни бойни действия и изпълняват поставените си задачи в сравнително кратък срок. И въпреки, че България изнася основната тежест на войната, съюзниците й също решително допринасят за общата победа. Османската империя понася съкрушителен удар, изгонена е от Европа, властта в нея е разклатена, избухва младотурската революция... и независимо от последвалите събития породени от сложната международна дипломатическа ообстановка Първата Балканска война е огромен успех доказващ, че когато са заедно балканските народи вървят напред. Един важен урок от историята, който правнуците на хората участващи в събитията преди 100 години, обезателно трябва да научат и никога повече да не повтарят старите грешки.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...