Иван Тодоров

@@@@@@@@@@@@ , голяма Румъния включваше и Южна Добруджа, @@@@@@@@@@@ (гръцка дума )

Кой си въображаваш че си ти за да получиш задоволителен отговор, @@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@??? Стари теми не е забранено да се възобновят. Гледай си работите и продължавай да се питаш защо не ви харесват (гръцка дума ) "македонците" и защо "преферират" сърбите???

Основният аргумент на сърбите за "присъединяването" на Запад. Покр. беше това, че България я беше нападнала през 1885, през 1913 и през 1915 г., така че тя имаше нужда от бъфър-зона, от "стратегическа граница", населена с българи. Ако България я нападнаше за четвърти път, щеше да се задоволи и възвръщането на Западните Покрайнини, където хората все още щяха да са с българско самоопределение, и щеше да бъде принудена да забрави за останалото Поморавие, където по онова време вече имаше само сърбизирани българи, които не искаха повече да станат жители/граждани на България. Подобно нещо се случи и с Румъния и нейната стратегическа граница в Добруджа, тя успя да си спаси собствеността на Северна Добруджа. Подобно а не идентично, понеже Сърбия си остана с българската територия - бъфър-зона. Понастоящем, в 21. век България няма как да нападне Сърбия, така че сръбският аргумент стана нулев и България има право да си иска обратно "бъфър-зоната". Особено ако се има предвид че има прецедент със спора между Хърватско и Словенско.

Не белоруски се казва певень (може би и другояче), на украински півень и когут и кокош (последният може би е диалектизъм), на сръбски петао и певац.

Общите неща между албански и далматински са твърде по-малко в сравнение с онези между албански и румънски. Тоест пра-родината на албанците няма как да е нито една от бившите илирски земи, понеже далматинците са били латинизирани илири. Поправка: Румънски език притежава славянската наставка за "феминизация" "-ca", не знам за албански език. На албански kokosh и на румънски cocoş означава петел, докато на сърбо-хърватски и словенски означава кокошка. В старо-български също. В украински обаче кокош означава петел. Има подобна дума и в унгарски език където също означава петел (най-вероятно заемка от румънски). Не знам дали в белоруски език има сходна дума и какво означава, ако я има. Интересно е че румънското ударение е същото с албанското а и със словенското. Не знам дали това е било ударението в общо-славянски (езика който предшества старо-българския) или просто става дума за фонетична "адаптация" на думата от страна на румънския или албанския, адаптация която беше приложена и в другия език от Балкански Езиков Сыуз, тоест албански/румънски, ако става дума за румъно-славянска заемка в албанския или албано-славянска заемка в румънски, или пък става дума за съвпадащи (случайно или не) адаптации на славянската заемка в албански и румънски език. В словенски петел се казва петелин. Значи петел = петелин (наставка не променя с нищо значението на думата, или почти с нищо) тоест, кокошка = кокош, обаче тази наставка "-ка" беше тълкувана от румънците (вероятно и от албанците) като наставка чрез която се формират женските варианти на въпросните съществителни, така че, според тях, кокош би трябвало да означи петел. В албански може и да е заемка от аромунски език, обаче на аромунски се казва кукот, с "-т". 

На албански кокош и на румънски cocoş означава петел, докато на сърбо-хърватски и словенски означава кокошка. В старо-български също. В украински обаче кокош означава петел. Има подобна дума и в унгарски език където също означава петел (най-вероятно заемка от румънски). Не знам дали в белоруски език има сходна дума и какво означава, ако я има. Интересно е че румънското ударение е същото с албанското а и със словенското. Не знам дали това е било ударението в общо-славянски (езика който предшества старо-българския) или просто става дума за фонетична "адаптация" на думата от страна на румънския или албанския, адаптация която беше приложена и в другия език от Балкански Езиков Сыуз, тоест албански/румънски, ако става дума за румъно-славянска заемка в албанския или албано-славянска заемка в румънски, или пък става дума за съвпадащи (случайно или не) адаптации на славянската заемка в албански и румънски език. В словенски петел се казва петелин. Значи петел = петелин (наставка не променя с нищо значението на думата, или почти с нищо) тоест, кокошка = кокош, обаче тази наставка "-ка" беше тълкувана от румънците (вероятно и от албанците) като наставка чрез която се формират женските варианти на въпросните съществителни, така че, според тях, кокош би трябвало да означи петел. В албански може и да е заемка от аромунски език, обаче на аромунски се казва кукот, с "-т".

Знаете ли дали "власи" се е използвал от славяните/албанците/гърците и т.н. за бившия далматински народ (говорящ бивш романски език, изчезнал през 1898 г.)? Ако отговорът е да, то "власи" вероятно се е използвал и за онзи изчезнал преди да е бил засвидетелстван обаче с предполагаемо съществуване романски народ, който е дал на албанците огромен брой стари романски заемки, които представляват мнозинството от старите думи с романски произход на албанския, повече от заимствалите такива от "румънски" и латински, и много повече от далматинските заемки, макар че очакваното е повечето стари романски заемки в албански език да произхождат от (бившия) далматински език. Този език е изчезнал много преди далматинския. В албански има и нови романски заемки, особено от италиански и френски. Изглежда че албанците и румънците (според мене латинизирани албанци) са живеели заедно за определено време и след настаняването на славяните в Балканския полуостров, и, след това, заедно и със славяните от български род, тоест (пра)българите. Например на румънски краставица се казва кастравете (от по-стария кастравец), на албански кастравец, божур е "бужор" на румънски и "божор" на албански, квачка/квочка се казва клошкъ на румънски (от по-старата форма клочкъ) и клочкъ на албански, има населени места Соходол в Румъния, има такива и в Албания. Не мисля че всичко това са случайни съвпадения на фонетични "адаптации" на славянските заемки в румънски и албански могат да се обяснят с това че и румънски и албански са индо-европейски езици или с това, че става дума за сравнително нови аромунски заемки в албански език.а изцяло неосновани. Друго нещо: рогозка са казва rrogozin/rrogzina на албански и rogojină (произношение рогожинъ) на румънски, обаче има албански град Рогожина. Може би там е имало или има много власи (аромуни) и за това се казва така. Много ми се иска да узная дали това е аромунска заемка или албанска диалектна форма на въпросната дума. https://bg.wikipedia.org/wiki/Рогожина

Знаете ли дали "власи" се е използвал от славяните/албанците/гърците и т.н. за бившия далматински народ (говорящ бивш романски език, изчезнал през 1898 г.)? Ако отговорът е да, то "власи" вероятно се е използвал и за онзи изчезнал преди да е бил засвидетелстван обаче с предполагаемо съществуване романски народ, който е дал на албанците огромен брой стари романски заемки, които представляват мнозинството от старите думи с романски произход на албанския, повече от заимствалите такива от "румънски" и латински, и много повече от далматинските заемки, макар че очакваното е повечето стари романски заемки в албански език да произхождат от (бившия) далматински език. Този език е изчезнал много преди далматинския. В албански има и нови романски заемки, особено от италиански и френски. Защо пиша "румънски"? Става дума за пра-езикът от който са възникнали румънски език, аромунския, моглено-влашкия ("само-име" влашки) и истро-влашкия ("само-имена" влашки и жеянски), който румънските "езиковеди" наричат общо-румънски, пра-румънски и т.н (като твърдят че аромунският и другите 2 били бивши диалекти на румънския, наречен от тях "дако-румънски"). Защо не "старо-аромунски"? Освен това, според тази "логика", или, по-точно, според това "логико-подобно" нещо латинският език било старо-ладинският (ладински е един от романските езици), и всичките други романски езици били бивши диалекти или исторически диалекти на "старо-ладинския", тоест на латинския. Да не говорим и че "дако-румънски" изключва "изконността" на румънски език в Добруджа, голяма част от Молдова и т.н. "изконността" която, разбира се, съществува само за румънските "учени". Румънците наистина са смес от "траки" (по-точно не-римляни) и "римляни", тоест румънска народност възниква само след латинизирането на част от "траките", по-точно много по-късно, когато местния латински език става румънски (през 7-8. век), понеже езикът е най-важният белег на която да е народност. Преди това са същестували само римляни, римски граждани ("cives romani"), без значение дали с тракийски, келтски, гръцки (в Южна Италия) и т.н. произход. Тоест тракийската народност, или гето-дакийската (ако наистина е имало някога такова нещо), беше престанала да съществува, поради езикова латинизация и народностна романизация. Да не говорим че днешните румънци са предимно славяни, както вече е доказал румънският специалист по генетика, Florin Stanciu/Флорин Станчу. А защо е езикът най-значимият елемент на народността? Защото гръцки език ще продължи да съществува докато съществува гръцки език. Няма друг подобен език, понеже гръцкият е "самотен" индо-европейски език. Те могат да станат като датчаните или като негърите чрез етнически смес, смесени бракове, тоест да външният им вид да се промени коренно, спрямо първоначалния, известен на нас от древността но никой няма да обърка гърците с друга нация, докато ще го има гръцки език. Същото важи и за албанци, унгарци и т.н. Българите обаче винаги могат да станат сърби, без някой да забележи че българската нация е изчезнала. Днешните унгарци много приличат на чехи, словаци, поляци, хървати, словенци по външен вид, вече не са от жълта порода, обаче унгарската народност продължава да съществува поради и чрез унгарски език. Така че и да се оказже че днешните гърци генетично били предимно, например славяни и славянизацията на гърците да е станала по-късно от онази на румънците, гърците все пак ще са много по-стара народност от румънците и единствените които имат исторически права и към Добруджа, и към Бесарабия (поради такива древно-гръцки населени места като Белгород Днестровски (антично-гръцко име: Тирас). Така че румънците нямат никакво историческо или друго право към Южна Добруджа и техните териториални претенции към България са изцяло неосновани. http://florinstanciu.ro/

Послание от "братската" православна църква на Румъния към българската и към българите като цяло: http://basilica.ro/en/the-national-cathedral-a-practical-liturgical-need-and-a-symbol-in-honour-of-romanian-heroes/ "Better times for the country did not come immediately, because on September 1, 1939, the Second World War broke out, grasping Romania in its whirl, whose territories of Bessarabia, Northern Bukovina, Hertza Land were seized by the Soviet ultimatum of June 22, 1940, as well as North Transylvania following the Vienna Diktat of August 30, 1940, and the Southern Dobrudja (Cadrilater) was ceded to Bulgaria on September 7, 1940." http://ziarullumina.ro/catedrala-nationala-o-necesitate-liturgica-practica-si-un-simbol-al-cinstirii-eroilor-romani-139421.html

Също: https://www.activenews.ro/ https://www.comisarul.ro/

https://web.archive.org/web/20120205021338/http://www.vlachophiles.net/dobrudja.htm Dobrudja: tales of exodus, exile and colonization Dobrudja is Romania's only maritime province, a beguiling region wedged between the Danube and the Black Sea. It was -and it is- a land at the extreme edge of Europe (at a time when this term made anyway little sense) which touches the sea on the same coast line as Constantinople itself, never too far from it for comfort, and whose imperial shadow, be it Byzantine or Ottoman always kept the province in an ambiguous status of dependency. It was a land which the Roman Emperor found fit enough to raise on it a mausoleum at Tropaeum Traiani -in the wooded country near Adamclisi-proclaiming ephemeral conquests. It was a fringe land where Ottoman Sultans had hunted wild boar, deer and big game birds and buried their saints, where the whirling dervishes found shelter for a while. And it was, until recently a land of exodus, nomadism, exile and miscegenation. Its stories are those of its people: as multiple and divers as the layers of a fantastic cake whose dough can never be reached no matter how much digging: the spoon will always get stuck in stilt of history. And there were always many stories to be told: from that of the tourist to those of the colonist: one is the story is of the pleasure trip and quest for exotic the other one is the story of the survival, of life or death. When Sir Sacheverel Sitwell visited this province at the peak of its prosperity as part of the kingdom of Romania in the 1930's he wrote: 'The Dobrudja, in fact, especially in this southern part of it represents a mixture of races that is nearly incredible'. Sitwell goes on to enumerate, apart from the Romanian themselves (who constituted the majority), also the ' Turks, the Raskolniki or Old Believers, Bespovtsi Russians, Tartars, Gagaoutzes Lippovan, Cossacks, Skoptzi' and so forth.. 'Even the big port and pleasure resort of Constanta -adds Sitwell- has a few ruined mosques among its smart shops and cafes' 'Constanta -continues Sitwell- , is the Roman Tomi, to which Ovid was exiled, and where he died. From Constanta to the south, down the Black Sea coast, the climate and scenery are that of the Riviera, culminating at Balcic, only a few miles from the Bulgarian frontier. This little town, which faces due south and is protected by the hills at its back, has an exceptional, or sub-tropical climate of its own. Anything will grow there. Since Queen Mary built herself a villa, Balcic has grown into celebrity. On the other hand there are many relics of Turkey left behind in Dobrudja. On the other side of the Danube Delta from Valcov, but no more than forty miles away, is the Turkish village of Babadag, in beautiful wooded country, with trees and pure waters beloved by the Turks. It has mosques and minarets and the tombs of some Musulman saints.' The coastal town of Balcic in Southern Dobrudja's Cadrilater painted at a time when it was still a part of the Kingdom of Romania. Together with Bazargic or Pazargic, it was main center of the Caliacra County, one of the two counties (the other being Durostor) constituting the Romanian Cadrilater.. Macedo-Romanians or Vlachs from Greece, Bulgaria and Albania were given lands in 1923 respectively 1926 in this maritime province renowned for its mild climate and fertile soil. (picture courtesy of the Museum of Tulcea) But the Romanian inhabitants of Dobrudja themselves were quite differentiated: There were the Transylvanian shepherds or Mocani and their scions on one side, and Macedo-Romanians known also as Vlachs (most of them obviously shepherds too) coming up north from Greece and Bulgaria on the other side. To these was added an eclectic segment of Romanian proper of the Old Kingdom (known by the generic name of Regateni) The Mocani were great owners of substantial flocks of sheep, whose original home was situated in two pastoral pockets in Southern Transylvania. The first pocket of Mocani lied in the immediate vicinity, just south- east of the town of Brasov or Kronstadt in what is today the market-town of Sacele, place until recently known as Seven Villages or Sapte Sate. These true Mocani had their permanent homes located these seven united villages of quite urban appearance, where their considerable wealth was amassed, while their money safely deposited in in the bank vaults of Brasov/Kronstadt. During the winters, while the senior -already well off- Mocani would remain at home, their flocks, accompanied by younger shepherds would leave Sacele heading south and spend the cold season in regions with a milder climate such as Dobrudja, Cadrilater or sheltered amid the Danube's rich grazing lands bordering these provinces. Though most of them returned -as a rule- back home in Transylvania, some of the more independent minded single shepherds -having in some cases family waiting for them- would remain in Dobrudja and Cadrilater. After Dobrudja (previously an Ottoman province) became Romanian territory in 1877, the Romanian Mocani were actively encouraged to settle permanently in this province, in some cases being offered land by the Government. But the pattern of colonization, of coming-going, returning, remaining and settling was more complex than it is generally assumed. As Johann Hintz, a Saxon lawyer and author of Brasov-Kronsatdt points out in his book 'Das Wanderne Siebenburgen' published in his hometown in 1878, these Romanian Mocani, as Austrian subjects of Transilvania (province ruled until 1918 by the Habsburg) were jealously protected by the Austrian Consuls in Turkey and Romania while they sojourned on these territories. would offer consular assistance and would represent, (and even bail them off if they were in trouble, which was quite frequent the case) Their special status derived from purely pragmatic purposes: the wool of their sheep was vital for the functioning of substantially wool manufacturing industries using advanced machinery of Brasov/Kronstadt, which was prospering on orders for military uniforms, tents and blankets, products which were then exported throughout the Austrian Empire and beyond it. The uniforms worn by the multiethnic Austrian army which fought the Battle of Solferino -to give only one example- were woven from the thick wool by the of Brasov using hard Mocani sheep wool. The second pocket of Mocani was equally situated in Transylvania, in the vicinity of Sibiu or Hermanstadt, in an ethnographic area called to this day Marginime (hence the alternative name of Margineni they had). These other Mocani had a third name, that of Tutuienii (caused by the conical shapes of the fur hats they used to wear) and even a fourth one: that of 'Unseres Gebirg Wallachen' ('Our Mountain Vlachs') as they were called by their neighbours the German speaking Saxons of Transylvania or by the Austrian authorities themselves. The patterns of winter migration of these other Mocani were only partially similar to those of their kin of Sacele. They too would head for Dobrudja and the Danube, sometimes reaching Cape Caliacra and even the outskirts of the Black Sea town of Varna. But as a rule, each village of the Marginime would head for a specific destination. Yet some would shun an overcrowded Dobrudja where competition for the pastures was fierce heading instead for Transdnestria, Crimea, even the Caucasus or the mouth of the Don river. To these -settled in Dobrudja- Mocani of Marginime, belonged the family of Nicolae M. Nicolae, a son of a Mocan Transylvanian shepherd born in Dobrudja's Cadrilater, who climbed the ladders of the social scale eventually becoming Romania's Ambassador in Washington D.C. In a recently written account titled De la Aidemir la Almalau, Mr.Nicolae describes his place of birth in the eve of the fatidic year 1940, when the Bulgaria -a firm Nazi ally- was about to wrestle back the the Cadrilater from Romania. "Silistra, the capital of Durostor county, town where I was born in 1924 had always its life on the normal track: I would even say this was the place where various ethnicities set up a model of peaceful living. The inhabitants of Silistra, numbering 16 000 souls were Romanians, Bulgarians, Turks, Armenians and Jewish. All these ethnicities had their own primary -and even secondary- schools in their own language. The Romanian language was the lingua franca of this living together. For the Romanians of Silistra, as for all the other Romanians, 1940 was the year of the great disillusions an despair. After the September 1940 Treaty of Vienna, the Romanians of Cadrilater begun to feel deprived of the protection of the Romanian state. The appointing of General Gh. Argesanu as commander of the southern front of Dobrudja, with the concrete task of defending this region, had for a while cheered up the spirits and had an encouraging effect. Unfortunately, everything lasted just a while. By the direct orders of General Antonescu, the arrest of General Argesanu took place in Constanta" Vila Sutu in Constanta as it looks today. The Sutus (sometimes spelled Soutzos) was a Romanian family of Phanariote descent. "By October 1st 1940 -continues Mr. Nicolae- the evacuation of the Romanian population of Cadrilater was practically completed. Seven kilometers off Silistra was the village of Aidemir, inhabited principally by the Mocani, scions of the shepherds settled with theirflocks of sheep from the Transylvania's Marginime of Sibiu. My father was part of that first generation of Mocani born in Cadrilater. These Mocani -stubbornly hoping the departed Romanian Armies would soon be back - refused to leave their place of birth and obey the agreement stipulating the exchange of population. In Aidemir, there was a Romanian language school -founded by the -Eforia Scoalelor (the School Directorate)- already in place in 1880. My parents decided to join the inhabitants of Aidemir so we stayed behind in Silistra. The Bulgarian authorities, which took over Cadrilater after October the 1st 1940, were informed by our decision, and apparently agreed to accept our choice. The Bulgarians' very first move was though to forcibly change our surnames into Bulgarian ones. From Nicolae Marin, my father suddenly became Nicolaef. The second phase consisted in depriving us of the Romanian citizenship and exchanging it into Bulgarian one, measure that was not out of place considering the rules under which we lived in Bulgaria. After consulting with lawyers, the Romanians of Aidemir decided they cannot accept the new citizenship hence decided to leave for good their homes Cadrilater. We were given a deadline term of three days to pack and the right to fill a single carriage (two carriages for the inhabitants of the towns) with our possessions . Thus on December 15th 1940, we all crossed the new Bulgarian-Romanian frontier at the Ostrov crossing point. It was a terrible frost outdoors. We still did not know where will we stop or settle. At the border, other miseries were awaiting us. We, as refugees, did not posses any legal authorization to cross the border, so the Romanian sentinels would not permit us to enter the country. They thought that the action called "exchange of population" was completed. The whole convoy of refugees was forced to remain in limbo, in the neutral zone for the next eight hours. Finally, the luck smiled to us. From the fog of the Danube there appeared an officer riding a horse, who, after listening to our plea, ordered the sentinels to let us in. (..) The convoy of carriages silently crossed the frontier and from here, each of us spread out according to his wish. Most of the villagers of Aidemir settled at Almalau.,near Ostrov, village itself abandoned by the departure of the Bulgarians" * * * Apart from the Romanian Mocani - whose tragic glimpses of tales we just saw above, Dobrudja became the home, at various stages of its history, of the Macedo-Romanians, known also by the generic name of Vlachs. The Vlachs were colonized in Romania from what is today Greece, Albania and South-Western Bulgaria into the Dobrudja principally in 1923 and 1926. They were offered by the Romanian Government substantial land, of which they became the sole owners and were encouraged to form villages in the counties of Durostor and Caliacra. The reason of their departure from Greece was the disturbance of the traditional patterns of the Vlach life (of which grazing rights was the most important one) caused by the Greek refugees from Asia minor forcibly settled among the native populations Macedonia and Epirus. Those coming from Albania (mainly from the stronghold of Pleasa where a Romanian school was active already from 1882) had also found themselves difficult to accommodate themselves within the insecure borders of the new Kingdom of Albania, preferring instead to settle instead in Romania. It is important we dispel the myth that Dobrudja was a "hostile land", a kind of no-man's land Siberia where the unfortunate was " banished", and where subsequently the "honest Vlach" was "tricked", sometimes against his will, by the "wicked" Romanian Government only to be abandoned and later relocated . We saw the fate of the Transylvanian Mocani, who were equally trapped in the quagmires of the unforgiving history. It became a custom of the Greek historians (not realizing why anyone on earth would have preferred to leave the Greek "paradise") to describe Dobrudja in such grim colors as "a desolate land of steppes" as Asterios Koukoudhis does in his book "Studies on Vlachs". In fact, not only that the newly founded Vlach vilages of Cadrilater were built -as Matilda Caragiu Marioteanu recollects- "up on the slopes of the hills" and not on some low "desolate steppes". Dobrudja itselef, especially its southern part, was quite a fertile land so that even such a fussy commentator as Sir Sacheverel Sitwell would point out in 1930's that it has "..an exceptional climate ..anything will grow there". We feel we have to reproduce his words again, for the Greek historians need to make an effort to open their eyes and realize beyond the appearances or clichés.. Too often indolent minds become complacent in seeing the Romanian realities through the goggles of the obsolete Cold War propaganda only (something that the Greeks never ceased to do) while Mr. Koukoudhis -though otherwise meticulously competent- never went himself on the ground to check the realities of Dobrudja: its climate, its relief, its architecture or heritage, preferring instead a -reality distorting- pick-and-mix approach. Nor were the villages of Dobrudja desolate squalid makeshifts. Soon after their arrival in their new home, the Vlachs started to raise for themselves and their families massive stone-houses built in their characteristic solid manner, surrounded by incipient but already orderly fruit-tree orchards, walnut trees and beehives: the signs of prosperity about to come though suddenly interrupted by the shifting of the frontiers. An account of how really a Vlach village of Cadrilater looked like -as such given below by Matilda Caragiu-Marioteanu) is a must for the reader and for those Greek historian still utterly ignorant of more distant geographies and history. Matilda Caragiu-Marioteanu belongs to a Vlach family originating in Hrupistea (today Argos Orestikon in Greek Macedonia) and Samarina, and who arrived in Cadrilater just before her birth in 1928. Her brother, the famous Romanian actor Toma Caragiu was himself born in Greece just before the family moved in Romania. Writes Matilda Cargiu Marioteanu about her Vlach village in Cadrilater: "The Christmas of my childhood was an absolute fairy tale, a fairy tale lived south of the Danube in the village of Sarsanlar of the Durostor county. This village had a special charm, it was situated, as most of the Vlach villages were, on the slopes of the hills. Several ethnicities lived in a perfect harmony in this village: Turks, Tartars, Bulgarians, Vlachs, Regateni Romanians, there was even an Armenian, Haic was his name, who kept a shop where fabrics and textiles were sold. It was a colourful world where each would celebrate his own festivities and everything was functioning at the right time. At that time, between 1928 and 1940, Sarsanlar was a village where all the gates of the houses were left open, nothing was ever locked, there were no keys, there were no thieves. This detail says a lot about the people living there. When I am thinking back to Sarsanlar I remember about the general feeling of security, about the peace and serenity of the place (…) The village was inhabited by rich small-holders. It was in fact a very prosperous village, because the people, no matter their nationality, were very hard working. It seems quite extraordinary for a village of the pre-war period to have looked like a small town: it had butcher shops, cafeterias, bakery stores, restaurants etc. It even had a 'convenience store' "La Boris", who was kept by a Bulgar. In Boris' store one could find everything: colonial wares, spices, fruits and sacks of unroasted green coffee, the one my mother liked, tools, railways for carriages and many, many other wares. In his huge yard, that amazed us children, the ploughman found whatever he needed, the butcher the same, it was, in a word, ware on everyone's liking. Well, this was the village were my family settled, having come from South, from the Pindus Mountains region" Plutocracy's paradise: Constanta just before the First World War. The façade of 'Spiru Haret' Lycee in Tulcea, the second largest town of the Romanian province of Dobrudja. Spiryu Haret was a of Macedo-Romanian (Vlach) descent and leading politican and minister of Public Education in the Romanian Government. Ruritania calling: Belle Époque on the shores of the Black Sea. Constanta as it looked in 1913. One can see the statue of the exiled Latin poet Ovidius, who eventually died here at old age: a local symbol of exile and survival. Other Vlachs have arrived in Dobrudja from Greece well before 1923, and they did this uninvited, quite on their own initiative, out of despair, fleeing a volatile land at a time when the Vlach villages were raided by the gruesome Greek anadartes. Agora Rafte, a centenarian Vlach woman (incidentally, still alive three years ago and at the age of 110 the oldest woman in Romania) was born in the village of Negritsa -in today's Greece- in 1890, and arrived in Romania with her family and their large flock of sheep, marching on foot from Greece to Dobrudja, when she was a little girl of thirteen, sometimes in 1903-1904. From her village back in Greece she remembers only 'the slopes of the hills, the gray rocks of the mountains' and 'the songs of my childhood that I sung while out grazing the flocks'. She still sings these songs today, during the long nights when she cannot fall sleep. 'We left our homes because because the Greek andartes were stealing all our sheep during the night' sheconfesses to the journalist interviewing her. Initially they settled in the village of Rahman Siclar in Cadrilater only to be forced out in 1940 by the Bulgarians. Then, after a short spell in the village of Manasia, they eventually settling in Northern Dobrudja's Tulcea county in the village of Stejaru where she was living in 2000. The 'theft of the sheep' may seem today a trivial enough reason to leave for good one's home, but back then, at the turn at the century, the 'flock' was at the pinnacle of the Vlach way of life life: a whole livelihood depended on it, derived from them: it was vital to their existence: deprived of it, they risked destitution, demise, and ultimate extinction. . Agora Rafte's story is complex and her many built and lost homes fill her memory like a never ending sequels of tragic ends. That she survived all and was available eventually to point the finger at those responsible makes her an all-important witness of the recent past of Dobrudja. But apart from the memories of Agora, the shepherd girl, who got incredibly old and became venerable senior lady, a Vlach doyennes or, to use the words of the journalist: 'An Empreress sitting like a statue in the light, who still expects news from a war by now long finished, and drinking her cup of coffee with majestic gestures' and whose large slice of life coincided tragically or gloriously with that of Dobrudja, it is maybe wise to turn the eye and see what the professional historian, the one armed with competence and power of insight has to say about the turbulent province. Sorin Antohi (one of the most promising Romanain historians) has eyes for Dobrudja (or Dobruja as he calls it) too.. In an article titled "From geocultural bovarism to ethnical ontology", Antohi is scanning the province from the stroke of a pen, coming up eventually with a chilling diagnosis. Like some X-ray which unmistakably reveals emaciated skeletons and hollow bone structure only but shuns the very body itself, its corporeal dimension, Antohi dismisses Dobruja as a problematic new-comer in the Romanian folder which is opportunistically used by the "centre" as a sort of experimental ground. According to Antohi Romania can de-Balkanize and re-Balkanize itself, like in a silly game, making good use of this province. Try to visualize a black-and-white radiography of, say, Boticelli's Primavera behind the Roentgen machine. The same with Dobruja: Antohi is here the pathologist-historian at his best: he sees only its scars, the province's dubious status in relation to Romania, its fraught identity, traumatized ethnic groups, its frivolous functioning as a "leisure" playground . No doubt these scars exist: as the bodies of the likes of Hristu Zisu (whose tragic story we saw above) exist too: they became by now became inseparable part with Dobruja's dust, dry earth and stones. There is too Dobruja's relations with the neighboring provinces that have to be examined with honesty and any kind of kitschy messianic approach really should have no place here. But there is, one feels, more that has to be ascribed to Dobruja than simply dismissing it a sort of mutant failure or no-man's land. The historian can too be sometimes a nasty killjoy so to speak: he is addicted to see realities exclusively through the framework of his own "methodology" and the irony is that most of the times he is right too. .If deconstructing has sense: we cannot nevertheless keep endlessly deconstructing for its own sake. The medic is washing his hands and dries them with a towel: mission accomplished, who's next please?..Another province scanned in haste, another can of tomato soup ready to get its designer's label. Writes Sorin Antohi: 'The symbolic path dependencies of Wallachia are at least problematic. The Black Sea (Romania's, as well as Bulgaria's 'only trustworthy neighbor') has never played a major role in the history of Romanian self-identity since Dobruja, a despotate under Byzantine suzerainty until the end of the fourteenth century was under direct Turkish occupation between 1415 and 1878. It took a while and Eminescu's poetic genius for the Black Sea to be inscribe din the Romanian imaginary; in the interwar period, the Romanian seaside, expanded at the expense of Bulgaria with three Southern Dobrujan counties (the Cadrilater), was endowed with ports and resorts, and was adopted as a holiday destination by the political elites and by the intellectuals, writers and artists; as I wrote before, Queen Mary's own sentimentalism turned her Southern Dobrujan summer residence, Balcic, into a chich Bohemian colony, and -after her death- into a national memory site. Mass proletarian tourism in the late 1950's and after have definitively put Dobruja (especially its seafront) on the Romanians' mental map More intuitively, Dobruja could become a privileged site for Romania's re-Balkanization. Unmistakably, Dobruja belongs geographically to the Balkans: it is separated from Wallachia by a North-East turn of the Danube -the much-mentioned natural limes that "protects" Romania from Balkanism-, just like Bulgaria, although it does not fit into the North-South symbolic diagram privileging the civilized, messianic Romanian North. Romanians couldn't do much about Dobruja's geography -with the exception of the infamous Danube-Black Sea Canal- started in the early 1950s as a concentration and extermination camp by the Party-state (not everybody was entitled to paid leave to the seaside!), rather useless economically, but big enough to be seen from the outer space. But Romanians did do something else instead: they de-Balkanized Dobruja quite quickly and effectively (..) gradually, other ethnic groups have virtually faded away: Greeks, Armenians, Jews, Albanians, Turks and Tartars are still around, but their presence is not significant enough beyond the sphere of ethnography' The Royal Romanian family on the Black Sea beach at Mamaia. Having just secured Souhern Dobrudja's Cadrilater for his kingdom after the Peace Treaty was signed on his verey homeground in Bucharest, the King could now look the future with confidence. The Greek prime Minister Venizelos was humiliatingly forced at Bucharest to curry favour with the Romanian Prime Minister Titu Maiorescu, eventually having to accept the role of protector of Romania for those Vlachs incorporated within the boundaries of expanded Greece (see text) https://web.archive.org/web/20070729054720/http://www.sedmica.hit.bg/romania.html Да оправим нещата в съседство, че оттам ни чакат заплахите. Здравко Китов Румънски националисти си искат Южна Добруджа Изборите в Румъния донесоха нов повей на национализъм от север, който отдавна бе предсказан от световните геополитици. Неслучайно още преди разпадането на Варшавския договор Збигнев Бжежински предупреждаваше, че социализмът ще избие в краен национализъм. Партията на Тудор спечели 20% от гласовете в Парламента с размахването на една карта - карта, на която Румъния е представена в границите си преди Крайовската спогодба и на която Тутракан, Силистра и т.н. Южна Добруджа е във владение на неговата страна. Той обеща на румънците, че ще им върне изконната земя, ако го изберат за президент. Те не повярваха и не го избраха, но той стана вторият човек в тамошната политика след социалиста Илиеску. Отиде на втори тур, където ще загуби, но влиянието му е огромно. Това става в мултинационална страна, където унгарци, немци и българи са едва ли не една трета. Където по националната телевизия има по един час седмично програма на унгарски и немски и по-рядко на български и цигански. Бившият придворен поет на Чаушеску така забаламоса избирателите, че те вече се виждат пазаруващи в граничния град Варна, разхождащи се в румънския дворец в Балчик и хранещи се с пшеница от Добрич. Прагматично даде вота си румънският избирател, който в Карпатите мръзне и гладува и само може да мечтае за земята, която ние оставяме да пустее. Дотук всичко си е румънска работа, но има и нашенска. Къде е Надето, за да попита официално каква е тази карта и какъв е този, дето обещава българска земя на румънския избирател? В Брюксел е Надето и чака да паднат визите. В нейното министерство мишките си играят (и получават за това заплати), докато котката - шефка плаче по вратите европейски. Защо не реагира ВМРО, която се пише националистическа партия? Кой праща невръстни фенове да пишат, че майчиния им език е български и не искат турски по телевизията? Защо той не реагира? Заплаха за Б-я не са само турските интереси, които в повечето случаи са икономически, а и румънските, сръбските и гръцките, които са политически. За Македония да не говорим. Ние си я имаме за наша, те имат Б-я за част от тяхната държава и изобщо... Не трябва ли Надето да погледне около себе си и да вземем да оправим нещата в съседство, че оттам ни чакат заплахите. http://www.desant.net/show-news/24872 Напоследък румънските специални служби определено са засилили вниманието си към копанарите или, Автор: Стефан Цонев както те се наричат още, рудари. Представителите на тази етнографска група изповядват източноправославна религия и са приели изцяло българския културен и семеен модел, като активно участват в политическия и икономическия живот на страната ни. Българската общественост по погрешка или неинформираност причислява тази общност към циганския етнос, но това е лишено от всякакво основание. При копанарите, за разлика от другите етнически групи, криминогенността е на ниско ниво, а нивото на образованост е твърде високо. Те изпитват огромно неудобство, че хората не правят разлика между тях и циганите и това много ги тревожи, защото те се чувстват българи. Вече десетина години емисари от съседна Румъния обикалят Северна България и полагат героични усилия да прикоткат живеещите там копанари да се самоопределят като румънци и респективно да бъдат признати като румънско национално малцинство! То не бяха различни инициативи за примамването им със съблазнителни „благинки“, то не бяха милиони евра, които Департаментът на външните румънци изхарчи покрай миналогодишното преброяване у нас. Но въпреки тези усилия едва 917 лица от българските копанари се писаха румънци. Нашествието на румънските емисари започна през 90-те години на миналия век, като те умело използваха недопустимата историческа грешка всички по-мургави наши съграждани да бъдат обявени за роми. И когато стана ясно, че копанарите не желаят да бъдат слагани под общ знаменател с циганите от варненския квартал „Максуда” например, любезните представители на северните ни съседи започнаха да ги подучват да казват, че са румънци. Апетитите на Румъния към Южна Добруджа не са от вчера и връщането на тази част от България официално като наша земя с Крайовската спогодба от 1940 г. така и не затваря завинаги тази страница от териториалните претенции на северните ни съседи. Помните как неотдавна румънският министър на външните работи Кристиан Дяконеску направи изявление по въпроса за морския шелф, припознавайки наши територии за техни и споменавайки също за съществуващо румънско малцинство в България. Пословична е агресивната политика на Румъния срещу страната ни, започнала още след Освобождението ни и продължила след окупирането, а после и след връщането ни на Южна Добруджа. Службите на сигуранца – тайната полиция на монархическа Румъния, продължиха – вече като „секуритате“ и по времето на диктатора Чаушеску да работят активно срещу България. Като кореспондент на БНТ съм имал възможност да присъствам на срещата между Тодор Живков и Николае Чаушеску, която се проведе по време на един лов в ловния резерват във Воден. Тогава Живков постави въпроса Румъния да отпусне малко земя на силистренци, за да могат да посещават гробовете на близките си, останали на румънска територия. Отговорът на Чаушеску бе еднозначен – въпросът за Южна Добруджа не е решен окончателно!

инок = който има само едно око??? А си мислих че "ин-" означава "друг"/"друго-": иначе, иностранство и т.н.

Все пак кой е по-слаянски/по-български: Спанчов или Спанцов?

1. Да, доста по-логично е да се каже че торлако-шопските диалекти, ако бяха "кодифицирани" в един единствен език (основан напълно на един от онези диалекти, най-добре на един от централните или сбирка от диалекти където пак един диалект преобладява, обаче има и малки приноси на други/другите диалекти) имат като диалекти и български език, и сръбски език (и "македонски" "език"), отколкото да се каже че българският и сръбският имали общи диалекти, без тези 2 езика да станат един единствен език, без те да се сливат. Тоест имаме 2 различни родствени езика, а част от диалектите им са общи, тоест не-различни. Подобни случаи са двата норвежки езика (да, има 2 норвежки езика, "по подобие" на български и "македонски"!!!), които са смес от датски и шведски, нещо като речниково и граматически развален датски с развалено (тоест шведско) произношение са, романския език на Галиция (в Испания) който е развален португалски с развалено (тоест: испанско произношение), може би и белоруски език като развален украински с (предимно руско а и оригинално) произношение. 2. Доколкото ми е известно "прото-" означава "пра-". Ти може би имаш предвид "старо-" или "общо-" 3. На мене по-интересно ми е как древните българи са проговорили гагаузки език, щом казвате че гагаузите били българи. А още по-интересно: гагаузки език или диалект на турски ли е? И как така те не са мюсюлмани, как е било възможно турците да им разрешат да си останат християни???

Древните македонци очевидно бяха гърци. Но и без това, когато славяните се настаняват, се заселват в Македония (истинската Македония почти цялата е част от Гърция), в БЮРМ (Вардарска "Македония", повече от която няма нищо общо с античните македонци, а беше населена с пеонци), в Пиринска "Македония", в Албанска "Македония" (ако не сгреша, това е смятана за част от Вардарска "Македония" от "македонските" "историци" и "географи"), там населението вече се беше гърцизирало, защото всичките тези земи се намират южно от линията на Иречек, така че няма особено значение какви са били древните македонци. Не може днешните "етнически македонци" да претендират че са потомци само на античните македонци, когато БЮРМ беше населено и от траки, и от пеонци, и от дардани, и особено от славяните. Преди немного време имаше етно-генетично "проучване" на запданяци (иГЕНЕА или нещо подобно) на "етническите македонци", гърците, българите и т.н. Оказа се че гърците са в много по-малка степен потомци на древните македонци от днешните "етнически македонци". Много се съмнявам че най-антично-македонците (процентно) в онова проучване се оказаха славяно-езичните жители на онази част от БЮРМ която беше и част от първоначалния облик на древна Македония, тоест древната Македония преди всякаква териториална експанзия. Така би трябвало да бъде ако наистина днешните "етнически македонци" са потомци на истинските, исторически такива. Въпрос: имало е някога експанзия на "етническите македонци" извън "естествените" им етнически граници? Да, малката област Гора в Косово и Албания не е част от "Великият БЮРМ" (БЮРМ + Пиринско + Егейско), обаче е населена с "етнически македонци", горани, нашенци. Какво означава това? Че "етническите македонци", ако бяха наистина потомци на първоначалните македонци, тоест на жителите само на Егейска Македония и малка част от БЮРМ, след езиковото им славянизиране (тоест след настаняването на славяните в територията на античната Македония = Егейска Мк. + малка част от БЮРМ), са направили териториална експанзия в останалите земи на днешен БЮРМ, в Пиринска "Мк", в Голо Бърдо, Бобощица и т.н. (в Албания), а и в Гора (Албания + Косово), като са етническо-македонизирали тамошните народности. Това означава че "етническите, славяно-говорящи 'македонци' " нямат никакво историческо право към онези вторични "македонски" територии, а само към Егейска Македония и малката част от античната Македония (в първоначалния й вид) която се е в състава на БЮРМ. Иначе "етническите македонци" имали исторически права към цялата територия на Царството на Александър Велики. И Кюстендилско понякога е считан от "македонските" "историци"/"географи" за тяхната изконна земя, открадната от българите, редом с Пиринска "Македония".