Начало Вдъхновение Личности Васко да Гама

Васко да Гама

532

ВАСКО ДА ГАМА
ДОСТИГА ПРЪВ ПО МОРЕ ИНДИЯ

ФАНТАЗЬОРЪТ И ВОЙНИКЪТ

Един беден, неизвестен генуезец през 1483 година предлага на португалския крал Жуао II срещу три каравели, снабдени с провизии за една година, да достигне и завладее за португалската корона царството на Великия хан — големия остров Сипанго, Катай и Индия, — като следва пътя на запад през морето-океан.
През 1484 година „Съветът на математиците“, създаден от краля, за да проучва, насочва и подготвя пътуванията към Африка и Индия, разглежда предложението на генуезеца и го отхвърля. Само преди две години капитаните Диего Као и Мартин Бехайм са преминали екватора и са стигнали до река Конго. А пратеникът на краля Перо де Ковилям е изпратил своето описание за живота и пътищата към Индия. Кралят, както и неговите съветници са уверени, че скоро Индия ще бъде достигната по избрания от тях път край Африка. Предложението на генуезеца им се вижда като ненужна и опасна авантюра, а исканията му да получи титли, възнаграждения и доходи — безсрамни.
Млад, мургав благородник с войнишка стойка и сурова сдържаност среша в дворцовата канцелария дръзкия генуезец и му съобщава решението на краля. Така се срещат за първи път двамата велики мореплаватели на епохата Христофор Колумб и Васко да Гама. Младият благородник смята, че кралят справедливо отхвърля безразсъдното предложение. Осем години по-късно, когато дръзкият фантазьор се връща от своето първо пътуване и в униформата на адмирала на морето-океан, наметнат с пурпурната мантия, се представя на крал Жуао II, за да му съобщи с видимо задоволство, че е достигнал Западна Индия, младият Васко да Гама присъства на приема. През годините, които са изтекли, той е прочел „Книгата на господин Марко Поло“, набрал е още повече знания за пътуванията край Африка и е разучил не един доклад на Ковилям и други кралски съгледвачи. Нищо в разказа на испанския мореплавател не разкрива оная картина за Индия, която той вече си е построил. А Бартоломео Диас вече е стигнал нос Добра надежда и е видял пред себе си открит пътя към Индия.
Васко да Гама отново не вярва нищо от това, което разказва генуезецът.

КОРЕНИ

От триста години Португалия е свободно кралство. Кралят някога съюзник на своите феодали в борбата им срещу маврите, които бяха заробили страната, сега е успял да стане единствен господар. Той е разорил и унищожил непокорните феодали, а ония, които са се подчинили, е обърнал в свои служители.
Васко да Гама произхожда от такова старо, но бедно семейство на дребен благородник — царски служител, живяло в заключеното в крепостни стени пристанищно градче Синес.
Хората в Синес са рибари. Те работят в морето със своите мрежи и накатранени черни лодки. В пристанището много рядко ще влезе някой кораб от далечни води. Светнало в слънцето, градчето гледа към Атлантическия океан. От пристанището неговите къщи се изкачват нагоре по хълма една над друга. Когато откъм океана се мярнат мачтите и платната на някои кораб, насочен към Синее, децата от целия град с радостни викове се спущат по стъпалата на улиците към пристанището. Морският простор, нуждата да се печели по някакъв начин хлябът, корабът, който иде от океана с надути платна и носи лъха на далечни страни, правят от децата утрешни моряци и рибари.
Старата каменна къща на семейството да Гама е на върха на хълма и се вижда отвсякъде. Естевао да Гама, бащата на момчето, е управител на града. И с право: неговият дядо Алпаро Аниес да Гама през 1250 година се е бил под стените на тоя град и го е взел от маврите, а далечният му прапрадядо — оня, от когото започва благородният род да Гама — участвува във войната за освобождение на Португалия от маврите като рицар на първия португалски крал Алфонсо Енрикес.
Жителите на Синес, бедни рибари и земеделци, плащат десятък от доходите си на църквата, друг десятък на краля и още един десятък на сеньора. Сеньорът е кралски наместник и служител. Семейството на Естевао да Гама притежава къс земя и тоя доход, който бащата получава като един вид заплата. Всичко това е твърде малко, за да може многобройното семейство да живее в подходящия за него господарски разкош. Четирите сина на семейството растат и се подготвят един ден да отидат в Лисабон и да получат и те служба в двореца на краля.
Пауло е първият син. Васко да Гама е третият от синовете. Той е роден през 1460 година, тъкмо в годината, в която умира княз Енрико Мореплавателя. Никой не е предвиждал тогава, че се е родил осъществителят на най-горещото желание на княз Енрико, осъществителят на мечтата на няколко поколения крале, моряци, търговци и откриватели на пови земи.
Детето расте в малкия град. Морето го примамва със своята магия. А в каменната къща всеки предмет му говори за далечния прадядо — рицаря-воин на крал Алфонсо Енрикес, за битките, в които е участвал по-близкият прадядо Алваро Аниес да Гама срещу маврите по времето на крал Алфонсо III и за подвизите на баща му в Мароко срещу прогонените маври и срещу кастилци, надигнали се завистливо против освободеното кралство. Детето се научава да мрази маврите и кастилците и всички, които не вярват в „светата католическа вяра“. На това усърдно го поучават свещеникът от църквата в Синес и монахът-изповедник на семейството да Гама. А от примера на дедите и баща си то научава благородното задължение на един истински дворянин — да служи вярно на споя крал. Стремежът да достигне тая възможност става за младежа, като за всеки хидалго — така се наричат благородниците от неговия ранг — най-пленителна мечта.
Васко да Гама расте по време на царуването на крал Жуао II. Маврите са вече прогонени, едрите и непокорни феодали са унищожени. Макар сам кралят да е наследник на едър феодал, който е заграбил кралския престол с убийства и измама, или може би тъкмо затова Жуао II не е оставил в царството си нито един благородник достатъчно силен, за да му оспорва властта. С Кастилия е сключен мир. Португалия, винаги кипяща в себе си от смесицата на много народи, винаги в борба с маври и кастилци, с пирати и самолюбиви феодали и кралски претенденти или в кървави изстъпления срещу евреи и еретици, най-сетне е стихнала, подчинена на кралската власт и на църковната инквизиция. Сега кралят, подпомаган от богатите лисабонски търговци, от мощните духовни ордени и от дребното дворянство, настанено на разни служби, но винаги лакоми за по-големи доходи, могъл да насочи всички сили на страната към завоевания в Мароко и Алжир, към търсения на богатства по африканския бряг и към смели морски набези за достигане на Индия.
По време на първата му среща с бедния генуезец Христофор Колумб през 1484 година Васко да Гама е вече в двореца кралски паж. Преди това той взема участие във войната между Португалия и Кастилия в боя при Естремадура. Сетне заминава с войските за Мароко и участвува в грабителските нападения над мавритански градове и селища. При втората му среща с адмирала на морето-океан девет години по-късно, през 1493 година, Васко да Гама е вече герой в една разправия с френски корсари. Португалската каравела се връща от Африка, натоварена със злато. В океана френски пирати нападат каравелата и я отвличат с целия й товар. Крал Жуао II възлага на Васко да Гама да залови пиратите и да освободи пленената каравела. Трудна задача! Васко да Гама тръгва с един кораб по португалското крайбрежие и пленява всеки срещнат френски кораб. След като числото на задържаните кораби пораства доста, той съобщава на французите, че ще ги освободи, ако върнат каравелата с нейния товар и ако му предадат провинените пирати, за да ги обеси. Французите са принудени да се съгласят. А Васко да Гама; изпълнен с гордост, отива при крал Жуао II, за да му докладва за извършеното.

НЕОЧАКВАН ИЗБОР

Откак Бартоломео Диас открива нос Добра надежда, една флота се строи в корабостроителницата на река Тахо пред Лисабон. Ръководството, по съоръжаването и направата на корабите е възложено на самия Бартоломео Диас и той се надява, че ще бъде и командир на флотата, когато тя тръгне.
Крал Жуао II е заповядал да се приготви тая флота за далечното плаване до Индия, макар да не дава гласност на това. След като Диас достига нос Добра надежда, няма причини да се бави изпълнението на последната част от трудното пътуване — преминаване на Индийския океан и достигане на Индия. И все пак приготовлението на корабите по разни причини се бави.
След завръщането на Христофор Колумб от плаването му през 1493 година, когато той сам казва на Жуао II, че е достигнал Западна Индия, кралят, обезпокоен, че ще бъде изпреварен от испанците, нарежда да се ускори работата около флотата. Но той заболява и умира през 1495 година. Още една година е загубена! Едва следващата година новият крал Мануел, наречен по-късно „Щастливия“, заповядва да се довършат корабите и флотата да се подготви за път.
Крал Мануел не е чужд на замислите за пътуванията край Африка и към Индия, макар като зет на испанската кралска : двойка да не иска да се кара с Фердинанд и Изабела. За всекиго вече е ясно, че откритията в Африка обогатяват Португалия. Още по-ясно е, че ако някога португалските кораби стигнат Индия, кралят ще стане най-богатият владетел на света. Крал Мануел няма нищо против да стане иай-богатият крал на света и затова той е наречен „Щастливия“, защото неговото желание се осъществява, когато португалските моряци и завоеватели достигат Индия. Но въпреки че предвкусвал това щастливо разрешение, той е ревнив към всеки, който може да засенчи по някакъв начин неговия блясък, неговата власт и неговото щастие.
Крал Мануел намира, че около името на тоя или друг моряк, извършил някакво пътуване в негова служба, твърде много се шуми. Той смята, че тая излишна слава пречи не само на него, а и на моряка, защото може да го съблазни, да го накара да се възгордее и да започне да греши. Ето затова той много се колебае кого да назначи за командир на флотата, която трябва да достигне Индия. Като всички хора в Португалия и той помисля за прославения храбрец и опитен моряк Бартоломео Диас. Неведнъж кралят вижда как усърдно капитанът заедно със своите опитни кормчии, пилоти и моряци, плавали с него до нас Добра надежда, се грижи да подготви корабите и с каква жажда чака кралската заповед да тръгне. Тъкмо това не харесва много на краля. Със своите завистливи очи той вижда вече колко много ще се възгордее капитан Бартоломео Диас, ако след славата, че е достигнал края на Африка, достигне и приказната Индия. А от гордостта до съблазънта да се обяви за самостоятелен господар на Индия разстоянието никога не е голямо! Загрижен, кралят започва да мисли за някой по-неизвестен, сдържан и по-скромен човек. Изборът не е лесен. Освен скромност, сдържаност, вярност към краля и католическата църква, по-малко слава и блясък, пъдещият командир на флотата за Индия трябва да бъде и храбър, умен и хитър. Особено умен и хитър! На този командир предстои, достигнал до земите на Индия, да влезе в досег с разни народи и владетели и да ги накара да станат послушни на желанията: и интересите на Португалия, без да ги предизвиква с това към кървава разпра. Хора с такива качества мъчно се намират сред пъстрата тълпа от шумни, суетливи, горди и лакоми хидалговци в двореца. Кралят преценява всеки от тях. Единствен, за когото дори не помисля, е Васко да Гама. Едва когато веднъж случайно вижда в двореца младия благородник, той си припомня всичко, което знае за него. Не трябвало много да мисли, за да реши. Суровият, студен и безусловен изпълнител на всяка кралска заповед — Васко да Гама, по негова оценка притежавал всички качества, които трябва да има бъдещият завоевател на Индия.
Младият воин посреща хрумването на краля с голямо достойнство. Коленичил пред краля, той казва:
— Аз живея, за да служа на краля, ако ще това да струва живота ми!
Крал Мануел очаква тъкмо такъв отговор и е много доволен от избора си.

ТАЙНАТА ЗАДАЧА

Васко да Гама тръгва от каменния дом в Синес към двореца в Лисабон, за да служи на краля, шестнадесетгодишен, и знае добре да седи на коня и здраво да държи меча си. Той се е готвил да бъде войник на своя крал, какъвто, е бил баща му, дядо му и прадядо му, каквито са били и всички мъже от семейство, да Гама от триста години, откак съществува тоя род. Роден край морето-океан и живял с моряци и рибари, той е свикнал да прекарва дни наред по лодки и кораби и да се чувства на разлюляната палуба като на твърда земя. Неведнъж от бреговете край Синес са го примамвали далечните простори на океана. Неведнъж, плахо присвит в някоя лодка, изтеглена в пясъка на брега, той е слушал разказите на стария пазач-лодкар за „тъмното море“ зад хоризонта на запад в океана, дето морето се обръща в омагьосано тресавище, и гигантски носорози и сторъки октоподи дебнат корабите. И все пак приключението го е примамвало тъкмо защото е страшно и опасно, защото старецът тъй хубаво разказва за плаващите в това незнайно море острови на щастието и богатствата. Или увлечен от разказите за плаванията и успехите на капитаните Зарго и Вац, Педро Алварец Кабрал, на морския пират Жил Енис или на храбрия капитан Нуно Тристан, той неведнъж е мечтал да стане моряк и да открие нови брегове от непозната Африка.
Всичко това е забравено, откак е в двореца на кралска служба. А службата му в двореца — вече двадесет години — му е наложила да прави само няколко кратки пътувания по море, и то като боеви офицер, а не като моряк. Все пак неочакваното решение на краля да повери тъкмо на него командването на флотата за Индия не го смущава. Той е готов без всякакво колебание да тръгне в опасното пътуване, тъй както по заповед на краля много пъти е отивал да превземе някоя мавританска или кастилска крепост или замъка на някой непокорен феодал, макар за новата задача да му е нужно не само владеенето на меча, а и изкуството на моряка. В това няма нищо чудно. Не само Васко да Гама по това време в Португалия, дето морето е основен елемент в живота на хората, смята моряшкото знание, опитност и издръжливост като свои качества, придобити заедно с въздуха, който диша. Той не пренебрегва трудностите, но знае, че истинското изкуство на мореплавателя, което му липсва, ще му дадат опитният астролог, пилотът, кормчията и моряците на кораба, а че кралят търси в него командира, водача, ума и духа на работата. Той вярва, че има тези качества и ще се опита да докаже на краля, че не се е излъгал в избора си.
Заповедта на краля е да ускори изработването на корабите и да тръгне, щом те са готови. Той решава да използва времето, което му остава. Започва усърдно да се подготвя за новата си задача. Опитният моряк Бартоломео Диас продължава да ръководи направата на корабите, тяхното съоръжаване и снабдяване. Васко да Гама тайно проучва старите географски и морски карти. Той проучва и пътуванията, и сведенията за постигнатото от всички португалски мореплаватели край Африка преди него. Особено внимателно изучава пътуването на Бартоломео Диас до нос Добра надежда. Той любопитства за всяка подробност от живота на корабите, от нуждите, които са се появили на тях при големите плавания. Бъдещият командир е уверен какво може, но не иска да тръгне сляп за онова, което го чака.
Той изравя из архивите на „Съвета на математиците“ докладите на кралските разузнавачи на Изтока и отново чете сведенията, които дава кралският офицер-разузнавач Перо де Ковилям. Този човек, преоблечен като поклонник на светите места на мюсюлманството, преминава през Александрия и Кайро до Аден — пристанище на Арабийско море. Той говори добре арабски и умело се прикрива под маската на благочестивия мюсюлманин-поклонник. От Аден той преминава Арабийско море и стига до югозападния индийски бряг, посещава пристанището Гоа, Каликут и Конанор. Много подробно той изучава възможностите да се търгува в тия пристанища, кой управлява тука, силата и богатствата на населението. Оттука тръгва с кораб през Индийския океан и плава дълго по източното африканско крайбрежие главно за да установи може ли от нос Добра надежда да се стигне до Индия покрай това крайбрежие, свършва ли наистина при нос Добра надежда черният континент. Всички събрани от него сведения потвърждават това предположение. Корабите, които ще минат край Гвинейския бряг, пише той, като плават на юг, несъмнено ще стигнат края на материка, а когато попаднат на източния му бряг, за тях ще бъде най-добре да намерят Суфала и „Острова на луната“. Той указва и други източно-мавритански пристанища, край които ще мине португалската флота: Мозамбик, Момбаза, Мелинда, Могадишо.
За Васко да Гама това са важни сведения. От този доклад бъдещият откривател на Индия узнава още, че по африканското крайбрежие, както и в Индия има християнски селища и че християнското царство на тайнствения презвитер Йоан наистина съществува. Кралският разузнавач открил това царство в дълбините на Африка в днешна Етиопия. По всички тези сведения Васко да Гама разбира какво го чака и си изработва план за действие, както и карта за пътя, който трябва да държи в посока към Индия.
Той отива в корабостроителницата. Работниците вече довършват двата нови кораба. Освен тях предвидени са за пътуването и два доста стари и износени кораби, около които също има не малко работа. Бартоломео Диас е тука все още ръководител. Макар изборът на краля да се пази в тайна, той знае вече истината. Огорчението, че кралят не възлага на него, а на друг да командва флотата за Индия, не го прави по-малко усърден в работата. Офицер от флотата на краля, за него, както и за дворянина Васко да Гама, волята на владетеля е ненарушим закон, макар тоя закон не всякога да е справедлив. Той се грижи да подготви корабите тъй, като че сам ще пътува с тях. И новите, и старите кораби той приспособява да могат да плават и в по-плитки води, затова им оставя по-малко издаден кил и разширява телата им. А за да могат да използват по-добре ветровете, направил промяна и нововъведения в системата на платната им.
Неведнъж Васко да Гама седи в корабостроителницата при капитана. Бартоломео Диас е едва десет години по-възрастен и се държи приятелски. Тук бъдещият командир на флотата се запознава и с Перо д’Алемкер кормчията — водач на кораба на Бартоломео Диас в знаменитото му пътуване, Васко да Гама е сдържан, не приказва много. Но когато иска да постигне нещо, той знае и с малко думи да предразположи и да спечели събеседника си. Той смекчава доста огорчението на капитана, като признава, че за пътуването, което предстои да направи, главното е вече извършено и че нему остава задачата на войника-разузнавач и завоевател. Бартоломео Диас му разказва за особеностите на пътя и за възможностите, които дават ветровете през разните сезони. Някои маневри, които по-късно Васко да Гама ще извърши през пътуването си, за да успее, са тъкмо маневрите, които капитанът му внушава при тоя разговор.
По искането на Васко да Гама към корабите трябва да се направят нови приспособявания. Той наистина е уверен, че му предстоят повече бойни задачи в Индийския океан и по индийския и африканския бряг. Той не пренебрегва и задачите на мореплавател, но се грижи главно за боеспособността на корабите и за по-голямата възможност те да бъдат отбраняваии. На всеки кораб — на носа и кърмата— изграждат защитни места. Тези места напомнят бойните кули на днешните военни кораби и са предвидени за командирите. При бойни задачи офицерите ще могат да се прикриват в тях и оттам да командват и да се бият. Бордовете на корабите преграждат с дъски. Така нападателите мъчно биха могли да се изкачат на палубата. Към всеки кораб предвиждат спасителна лодка, настанена на средната палуба.
Бартоломео Диас се съгласява, че е изпълнил главната задача да намери пътя към Индия, но той припомня, че не малко изненади и мореплавателски задачи очакват Васко да Гама до нос Добра надежда и сетне в неизвестния Индийски океан. Затова той настоява на корабите да се вземат освен компасът и други вече известни и въведени в португалската флота прибори, още и всички нови пособия за изчисляване местонахождението на кораба, бързината му и пътя му.
Заедно с Бартоломео Диас бъдещият завоевател на Индия подбира и екипажа на своите кораби. За да се запази тайната, на никого не се казва накъде ще се насочи флотата. Обяснява се само, че ще плава дълго, може би много дълго. Начело с кормчията Перо д’Алемкер записват се по препоръка на Бартоломео Диас и по молба на Васко да Гама най-добрите моряци измежду героите на откриване пътя за Индия.
За разлика от условията, при които тръгва Христофор Колумб, както Васко да Гама, тъй и неговите моряци и офицери със записването си на корабите се смятат служители на краля и извън заплатата не им се предвижда никакво допълнително възнаграждение, нито някакво участие в печалбите от пътуването. А Васко да Гама, като изхожда от опита при разни други португалски далечни плавания и от представата, която има той как трябва да протече пътуването, изработва правилник за живота, реда и дисциплината на корабите. Този правилник отговаря напълно на строгия, неумолим войнишки нрав на неговия автор . . .
Денят на тръгването вече наближава. Крал Мануел повиква при себе си командира на флотата:
— Предстои ви задача, за която ще трябва много да се постараете — започва монархът.
Васко да Гама коленичи:
— Всичките ми сили и животът ми принадлежат на волята на моя крал — потвърждава отново той.
Кралят продължава:
— Вашата задача е тайно да проникнете в Индийския океан, да разузнаете, да се осведомите, ако можете, да спечелите съюзници, ако можете, да унищожите враговете. Вратата към Индия е отворена, но зад тая врата ви чакат трудности.
Аз ви давам право и власт оттатък нос Добра надежда сред народите, които не изповядват нашата вяра и не признават властта на португалската корона, по ваша преценка да се представяте като търговец, войник или пратеник и да решавате въпросите за война или мир. Правата на Португалия върху Индия са установени. Те трябва да се защитят, като се отстрани всичко, което пречи на това, дори ако то иде от близката нам по сърце Испания. Действайте! На добър час! Аз ще живея с надеждата, че вие ще се върнете с радостни известия.
Васко да Гама се изправя и поглежда краля в очите:
— Аз ще направя всичко, за да не измамя надеждата на краля.
Приемът свършва.

В УТРОТО НА 8 ЮЛИ 1497 ГОДИНА

Корабите са вече готови и пуснати в мътната, пълноводна Тахо — реката, в чието устие се намира Лисабонското пристанище. Корабите са четири: два големи, нови, един стар поправен, по-малък, по-лекоподвижен и една тумбеста каравела, чието предназначение е да носи товарите с провизиите. На носа на всеки кораб, високо издигната напред, е издялана от дърво и боядисана и лакирана със златна, синя, червена и бяла боя фигурата на светията, чието име носи корабът. Единият нов кораб е украсен с фигурата на свети Габриел и носи неговото име. Другият нов кораб е кръстен на името на свети Рафаел. Те са тримачтови кораби по сто тона всеки. На носа на по-малкия кораб стои фигурата на свети Мануел, но във флотата тоя кораб обикновено назовават „Берио“, защото тъй се е наричал по-рано на името на собственика си, Фернандо Родригес Берио. Продоволствената каравела наричат „Ротонда“ — което значи кръглата, макар фигурата на един светия да краси носа и на тоя кораб. На средната мачта на кораба „Свети Габриел“ се вее кралското знаме и червеният флаг на командира. Този кораб Васко да Гама е избрал за свой, а кораба „Свети Рафаел“ е поверил на брата си Пауло да Гама. Капитан Николо Коельо е приел командването на „Берио“. На капитан Гонсало Нунес е поверена продоволствената каравела.
Настъпва 8 юли 1497 година. Рано сутринта в катедралата на Лисабон са строени всички капитани, офицери, моряци — около 160 души. Облечен в дреха от черно кадифе, над която блести неговата броня, украсен със знаците на адмирал, защото днес той е получил тоя чин, Васко да Гама стои пред редицата коленичили моряци, сам коленичил. Неговото мургаво лице, обрасло с гъста черна, не голяма, но добре гледана брада, е строго и тържествено. Най-близо до него е брат му Пауло да Гама. Органът изпълва високата сводеста каменна зала със звуци. Свещеник обявява опрощение на греховете на всички участници в пътуването, макар той както повече от присъстващите все още да не знае точно закъде ще отплава флотата. В океана може да се случи всичко. Вълна може да отвлече някой моряк от палубата. Буря може да връхлети върху корабите и да ги смачка, преди корабният свещеник да е: успял да прочете нужната молитва и да подготви загиващите за тяхното явяване пред всевишния. Най-голям грях според католическата църква е някой да умре без изповед и неопростен.
В църквата напред стоят представители на краля и кметът на града. Около редиците на моряците се тълпи народ. Тук са жените, децата, бащите и майките на мнозина от заминаващите. Всички са развълнувани. Те знаят, че днешната им среща е може би последна. След църковната служба всички се отправят към корабите. Моряците заемат местата си. С тревожни погледи техните близки ги следят от брега. „Ротонда“ е претоварена от провизии и стоки за разменна търговия с индийците. Васко да Гама, макар и да знае, че отива в една богата страна, не е измислил нищо повече от Колумб. Евтини мъниста и стъклени цветни гердани, ножици и огледалца, червени платове, шарени шапки и блузи — това е и неговата стока за разменна търговия. В трюма на другите кораби са натоварени бъчви с вода, малко количество храна, оръжие, гранатите и барутът за топовет и пушките, както и запасни платна, въжета и котви. На тия кораби, както и на всички кораби на епохата, единствено за хората няма и най-обикновените условия за удобство. Моряците трябва да ядат и спят между бъчвите с вода, между въжетата и платнищата в трюма или на палубата около кулата на носа на кораба. Лекарят, който е и бръснар или по-скоро бръснарят, който същевременно е и лекар, настанява своята превързочна и операционна между бъчвите с вода. Той ще прави малки превръзки и леки операции, разбира се, без упойка, след като даде чашка ром на болния и парче кожа, за да има какво да хапе, та да не вика от болки. Той ще лекува още зъбите на моряците или с други думи, ще ги вади без никакво колебание, защото няма никакво друго средство, за да успокои страдащия, ще слага пиявици и ще прави клизми при всяка болест, която не може да определи, и ще дава вълшебни билки за невинни малки познати заболявания. По-тежко болните не могат да се надяват на никаква помощ от него. Те знаят какво ги чака. Ако не се подобри здравето им от само себе си и умрат, а някога и преди да умрат, ще ги изхвърлят през борда. Една седмица след тръгването на кораба всичко потъва в мръсотия. Водата се вмирисва, хората брадясват и въшлясват и всяка нощ трябва да се борят с милиони дървеници и плъхове, големи колкото котки.
Известно удобство на корабите е предвидено само за командира, представителя на краля, за свещеника. На задната част на кораба има няколко кабини и една зала за хранене. Залата на „Свети Габриел“ е изработена с дърворезби, разноцветно боядисани, и има прозорчета с цветни стъкла. Откъм кърмата е и командната кабина заедно с кормилото и компаса.
Корабите на Васко да Гама са въоръжени с по няколко леки оръдия, сложени в подложки на колелата, за да може да се отбива ударът при стрелба. Оръдията са разположени откъм левия и десния борд на палубата. По едно оръдие има и във всяка кула. Предвидено е и едно малко оръдие — серпантина, за площадката на главната мачта. В случай на нужда това оръдие ще издърпват на мачтата с кош. Артилеристите спят при оръдията си. В най-ниската част по средата на кораба, около главната мачта, е разположена готварницата, а около задната мачта корабният свещеник урежда своя олтар. Заедно с флотата за Индия тръгва свещеникът Перо де Ковилянес, както и свещеникът Жуао Фигуеро, който още от първия ден на пътуването започва да си води дневник. По-късно тоя свещеник става един от летописците на това пътуване.
Адмиралът е, взел и няколко преводачи — Мартин Алфонсо и покръстения негър Фернао Мартинес. Те знаят някои от езиците по африканския бряг. А евреинът Жуао Нунес владее арабски и еврейски.
Моряците са събрани от различни кораби. Само групата моряци начело с кормчията Перо д’Алемкер, участвали в пътуването на Бартоломео Диас, са познати помежду си и са свързани с бойна дружба. Адмиралът е задържал Перо д’Алемкер като кормчия на своя кораб. В трюма на адмиралския кораб лежат оковани във вериги с разгърдени ризи и заголени ръце десетина брадясали, здрави – мъже, облечени в дрипи. Те са затворници, осъдени на смърт. Васко да Гама ги е изискал и с разрешение на краля ги е измъкнал от затвора при условие, че ще тръгнат с него за Индия. Засега те са още във вериги, защото тепърва трябва да спечелят свободата си.
Адмиралът смята, че ще му се падне случай да им създаде тази възможност.
Всички са по местата си. Само капитаните са събрани в командната кабина на адмиралския кораб. Сега те получават от адмирала в запечатан плик курса, който трябва да държат, в случай че в открито море корабите се пръснат и се загубят. Дотогава те са длъжни да следват адмирала и да се явяват на сутринен и вечерен доклад откъм кърмата на неговия кораб.
На 8 юли 1497 година флотата не може да тръгне, макар всичко да е готово. Няма попътен вятър. Едва на другия ден рано корабите се плъзват по течението на Тахо. На брега свирят тръби. Оръдия приветстват със своите гърмежи утрешните герои.
С лек платноход, недалече от четирите кораби, плава Бартоломео Диас. На него не е позволено да тръгне с флотата дори като обикновен моряк. Позволено му е само да я придружи до „Златния бряг“ в Гвинея, дето кралят го е назначил за отговорник на уредената там крепост и на златната мина „Свети Георги“.
Течението на реката изтласква корабите на открито море. Вятърът надува платната. Адмиралският кораб повежда флотата с курс югозапад.

ЕДИН ЧОВЕК ПОВЕЧЕ НА КОРАБА!

С попътен вятър корабите плават към Канарските острови. На тези острови португалците имат възможност да вземат прясна вода и да си доставят някои храни. Но трябва да влязат в досег с местните испански чиновници и да разкрият тайната за плаването на флотата в океана. Васко да Гама предпочита да избегне тази среща. Той насочва корабите далече, от красивите острови — към открития океан.
„Берио“ като по-лек кораб: плава напред. Следват го „Свети Габриел“ и „Свети Рафаел“. Най-назад плава тежката каравела с провизиите. Денем и нощем корабите не губят връзка. През деня се виждат, а през нощта се свързват чрез светлината на фенерите. Всяка сутрин и привечер поред всички кораби идват откъм кърмата на адмиралския кораб и капитаните докладват за положението на своите кораби, а адмиралът им дава нареждания.
Една утрина след редовните доклади на средната палуба на адмиралския кораб при готварницата тъкмо при раздаване на закуската готвачът се скарва с моряка Лоренцо.
— По колко чорби искаш да ядеш? — пита разпален готвачът.
Той е дребен, слаб мъж, с дълъг нос и изплашени миши очи — някогашен моряк, захапан от акула при къпане в Гвинейския залив и останал с един крак. По лицето му и по кокалестите му гърди текат потоци пот, кичури коси са виснали над челото му.
— Не взе ли преди малко порцията си?
Лоренцо е на не повече от двадесет години. Хубавец, с къси платнени гащи, бос, от кръста нагоре гол, превързал е косите си с червена кърпа, около кръста си е навил цветен пояс, а в него е втикнал моряшки нож. Той се смее дръзко в лицето на разсърдения готвач.
— Давай! Давай! Какви ги говориш?
Зад него, пред казана, моряците, които чакат реда си, за да получат закуската, започват да тракат с канчетата си.
— Отивай! — отсича куцият готвач. — На мене ми търсят сметка. Вчера две порции останаха неотчетени. Май ти си ги пак взел, а аз трябва да отговарям.
— Давай, ти казвам, какво те е прихванало! Не съм взел закуската си, а аз имам право на закуска.
Морякът, който чака зад Лоренцо — мрачният, черен и тежък като горила Фернао, ритва младежа:
— Не пречи на другите да си вземат своето!
Лоренцо се плъзва по гръб на пода Фернао се намества пред готвача и протяга ръка с канчето. В това време младежът скача и с всичката си сила цапва горилата през лицето. Този оставя канчето в ръцете на готвача и пристъпва тежко напред.
Бързо всички моряци забравят закуската и заобикалят двамата. Случаят е особен и ги вълнува. Фернао е известен като най-силния човек във флотата. Той има дълги ръце, а плесниците му са тежки като топор. Той пристъпва напред към младия хубавец. С живи, умни очи Лоренцо го дебне и добре разбира какво може да стане, когато големите ръце се протегнат към него и го хванат.
— Бягай — шепне някой в ушите му.
— Бягай, ще те смачка!
Лоренцо знае това и все пак не иска да избяга. Той хваща ножа си. Едрият Фернао е вече над него, дългите страшни ръце се протягат. Тогава Лоренцо изважда ножа. Звук на свирка пронизва въздуха. Всички поглеждат към моста на адмирала. Там се е появил студеният, едър, сдържан Васко да Гама.
— Двамата на мачтата! — чува се неговият басов глас. Офицери, моряци се разтичват.
— За единия — наказание с камшици! За другия, дето извади ножа — наказанието с ножа! — рязко разпорежда същият глас.
Всички знаят какво значи това. По правилника за реда и дисциплината на корабите, издаден от адмирала, за обикновено сбиване между моряците наказват виновните с бой с камшици, а оня, който извади нож, се наказва с приковаване ръката му на мачтата със същия нож.
Строевият офицер и няколко моряци повеждат двамата провинени към мачтата на носа. Разголват Фернао до кръста и го привързват до мачтата. Той гледа мрачно, но личи, че няма намерение да се противи. Двама моряци по заповед на старшината започват да пляскат с камшици разголеното тяло. В това време други моряци завързват до мачтата Лоренцо. След като го връзват здраво, дигат дясната му ръка нагоре, притискат я до мачтата и един моряк замахва да забие ножа в китката. Моряците от кораба стоят наоколо и гледат мрачно. От кулите поглеждат офицерите. Само адмиралът се е прибрал в кабината си. Тъкмо когато морякът замахва с ножа, случва се най-неочакваното нещо. От спасителната лодка, която виси превързана недалече от предната мачта, изскача едно момче, не по-голямо от 10—12 години, и като стрела се спуща към привързания Лоренцо. Морякът с ножа отпуска ръка. А момчето заплаква в нозете му:
— Пощадете го! Лоренцо не е виновен. Той направи всичко заради мене!
Детето е босо, облечено в дрипите на бедните лисабонски момчета, които по цели дни скитат из пристанището, а нощем спят по лодките, изтеглени на пясъка. Той има същите черни умни очи на Лоренцо и неговата къдрава черна коса. Момчето развълнувано иска да помогне на наказания моряк. Всъщност то влошава положението му.
— Ти какво търсиш тука? — извиква над главата му Габриело, старият строеви офицер със сипаничавото лице.
Вратът му се е издул от прилив на кръв. Такова чудо още не беше му се случвало: човек да се промъкне без позволение на кораба. И при това едно хлапе! Преди тръгване той лично беше претърсил навсякъде из кораба.
— А, ще кажеш ли? — заплашва той момчето.
И се заглежда в лицето му, сетне поглежда Лоренцо. Работата му става съвсем ясна.
— Брат ли ти е? — пита той Лоренцо.
— Брат — признава морякът. Офицерът се поуспокоява.
— Ти ли го качи на кораба? Лоренцо казва тихо:
— В Лисабон детето няма при кого да остане.
— А не знаеш ли, че това е забранено? На какво разчиташ? Заповедта на адмирала е ясна.
— Детето няма да тежи на кораба повече от чайката, която е кацнала горе на реята!
Офицерът неволно поглежда нагоре по мачтата. Тази чайка на реята съвсем не му харесва. Времето ще се развали.
Моряците, които бият Фернао, отброяват тридесет удара и отвързват едрия човек. По широкия му гръб и през гърдите му личат петна от камшиците. Другите моряци искат да довършат работата и с Лоренцо. Офицерът ги спира:
— Почакайте! Май той ще получи друга порция, по-голяма, колкото и да ми харесва това хлапе.
Той плясва дружески по рамото момчето.
— Как те казват?
— Пауло! — пошепва детето.
— Пауло!— повтаря офицерът. — Не се сърди, братко. Такава е службата. За неизпълнение заповед на адмирала „прекарват през кила“. Знаеш ли какво значи това?
— Не — казва детето и поглежда с умоляващи очи.
— Грозна работа! — въздъхва офицерът Габриело и тръгва по стълбата закъм командната палуба.
Малкият Пауло прегръща нозете на Лоренцо. Очите му блестят в сълзи.
На командната палуба се появява Васко да Гама и поглежда сърдит. Строевият офицер слиза по стълбата.
— Момчето да се прехвърли незабавно на платнохода — казва той, — за да го върнат в Португалия, а провиненият моряк да се „прекара през кила“ за неизпълнение на заповед.
Пауло поглежда към строгия едър човек, облечен в черно кадифе и черна баретка на главата. Без да разбира ясно за какво се говори, то чувствува, че ще стане нещо страшно и че всичко иде от неумолимия човек, който стои там горе.
Моряци веднага събличат скъсаните панталони на Лоренцо и завързват ръцете и краката му с дълги въжета. Наказанието „прекарване през кила“ е мъчително не само за това, че потопяват осъдения и го прекарват няколко пъти под кораба отдолу. Килът лежи във водата и ако не е чистен скоро, целият е полепен с миди, раковини, водорасли, червеи, които при докосване дращят и разкъсват тялото на осъдения. Лоренцо се противи. Но моряците неумолимо вършат своята работа и скоро той е вързан както трябва.
В това време тръбач свири сбор и на средната палуба се събират всички моряци. Дежурните по мачтите свалят платната и корабът започва да се носи само от лекото вълнение на морето. Около адмиралския кораб се събират и другите три кораба, които по дадения сигнал също свалят платната. На техните палуби се появяват моряците, готови да наблюдават зрелището. Наблизо спира и платноходът на Бартоломео Диас
Сипаничавият строеви офицер започва да говори с висок глас, за да го чуят всички. Той обявява, че ще бъде наказан с „прекарване през кила“ морякът Лоренцо де Новес за вкарване на кораба без позволение чуждо лице и за неизпълнение на адмиралската заповед. За същото ще бъде наказан и всеки друг, който си позволи такова нарушение! Веднага след това група моряци хващат въжето, с което са вързани ръцете на Лоренцо и отиват към левия борд, а друга група хващат въжето, с което са вързани краката му, и се дръпват към десния борд. Трета група моряци вдигат провинения и го понасят към носа на кораба.
Пауло вече започва да разбира какво ще правят. Той се затичва по стълбите към командира.
— Милост, господарю, милост за брат ми! — заплаква той.
Но тялото на Лоренцо излетява пред носа на кораба и пада във водата. Веднага моряците от левия борд започват да теглят въжето и Лоренцо се показва откъм този борд над водата. Едва си взема малко дъх, моряците от десния борд задърпват своето въже и той изчезва, за да се появи откъм десния борд. Същевременно там водата се обагря кървавочервено. Но моряците отляво вече теглят въжето към себе си главата на Лоренцо отново се появява от тая страна и изчезва, за да се покаже след малко от другата страна.
Пауло е скочил и разплакан тича ту към едната страна, ту към другата. Когато най-сетне изваждат Лоренцо от водата и го хвърлят на палубата, момчето вижда разкървавеното тяло на своя брат и се спуща към него. Лоренцо е загубил съзнание. Никой не се грижи за него.
Околните кораби дигат платна. Зрелището е свършило и те тръгват отново по своя път. Само адмиралският кораб остава на място, а платноходката на Бартоломео Диас започва маневри, за да се приближи на борд до кораба и да вземе момчето.
Морето внезапно се разлюлява, а отневиделица се появява мъгла и забулва корабите в непрогледна пелена. Маневрите на платноходката стават опасни. Васко да Гама, който наблюдава от задната палуба, дига ръка. Бартоломео Диас разбира. Той развява шапката си за поздрав. Без да може да дойде на борд, платноходката се отдалечава от кораба и изчезва в мъглата. Оттук Бартоломео Диас се насочва към африканския бряг за своето ново местоназначение.
Лоренцо лежи, потънал в кръв. Пауло е измолил канче вода и мие раните му със сълзи и вода. Когато той поглежда наоколо, мъглата се е дигнала, морето се е успокоило, но от другите кораби не се вижда никой. „Свети Габриел“ единствен се носи на юг в океана с всичките си моряци и офицери и един човек повече на борда — малкият Пауло де Новес . . .
По тоя начин на дванадесетгодишното къдрокосо лисабонско момче е отсъдено да остане на кораба и да участвува във всички събития през това велико пътуване.

ПРЕЗ МОРЕТО-ОКЕАН

В случай че се загубят по пътя според нареждането на адмирала, корабите трябва да се съберат на Капвердските острови. Адмиралският кораб се отправя към тия острови. След няколко дни тук се събират всички кораби от флотата.
Дотук са плавали повече от двадесет дни. Водата за пиене се е вмирисала. Развалена и изядена е и голяма част от прясната храна. По заповед на адмирала на всички кораби започват да товарят от острова бъчвички с прясна вода и храна, купена от местните жители.
Преди да тръгнат отново, адмиралът събира всички капитани и им определя новия курс и ново място за среща, в случай че се загубят. Върху масичката в адмиралската кабина той е сложил изработената от него морска карта. На нея са нанесени всички брегове, острови, заливи, носове, открити от мореплаватели, пътували по африканското крайбрежие преди него. На картата са дадени приблизително вярно, доколкото тогава са могли да изчислят, още разстоянието и положението на всяка точка. Тук сред океана адмиралът вече не крие целта на пътуването.
Новият курс, в който се насочва сега флотата, е запад — югозапад. Най-голямата трудност при плаване на юг край Африка е преодоляване на насрещните течения и сезонните насрещни ветрове особено в зоната на екватора. Това не един мореплавател е изпитал. Мнозина, като не са намирали друг изход, са били принудени по цели месеци да чакат на някое място, вместо да губят време и сили в излишни маневри. Единствен Бартоломео Диас намира изход, като вместо да плава на юг край брега и напразно да се бори с морето, насочва кораба си на запад — югозапад, докато навлиза в зона, дето намира попътни ветрове. Тогава той изменя курса на изток по направление на Африка. Тъкмо тая маневра иска да направи и Васко да Гама. Той разбира, че няма друг изход, защото от няколко дни около Капвердските острови бушува буря, а скоро ще започнат и сезонните насрещни ветрове.
Флотата тръгва и след като минава екватора, плава около 800 левги на запад в продължение на 93 дни. Още няколко дни, и биха стигнали неоткритата Бразилия. През първите дни на това дълго плаване в непознати води започват големи горещини. Раните по тялото на Лоренцо гноясват. Раненият лежи на дъските на предната част на кораба. Около него летят големи синкави мухи. Когато муха кацне на тялото му и засмуче някоя рана, болният започва да вика. Пауло, който вече дни наред седи до него, се стряска от вика му и отново размахва едно късче плат, което е скъсал от ризата си. Лоренцо често губи съзнание и бълнува.
Дните минават един след друг, мерени от пясъчния часовник на палубата на командира. Отдавна вече не се вижда никаква земя наоколо. Животът на кораба става все по-тежък и еднообразен, скован в установения от адмирала ред. Храната и водата, която по три пъти на ден получава всеки моряк, е строго отмерена. Денонощието е разделено на четвъртини. За всяка четвъртина група моряци застъпват дежурни по платната, на кормилото, за готварницата, стражи на главната мачта. Останалите спят по палубата, кърпят дрехите си, пощят се или играят на зарчета, въртят се около готварницата с надежда да отмъкнат някое късче хляб или седят, гледат замислени пред себе си в морските простори. В привечерните часове, когато морето е тихо, а небето звездно, често някои пеят. Внезапно дрънва китара, чуват се удари на дайре и някой скача в пламенен танц. Скоро около него се събират кръг хора . . .
При Лоренцо и Пауло идва старият сипаничав строеви офицер Габриело.
— Още дълго ли ще се излежаваш? — пита той болния и явно се мъчи да изглежда строг.
Този офицер не е от благородниците, които Васко да Гама води със себе си. Той не е купил офицерския чин, нито го е получил даром от краля за заслуги на баща си и дедите си. Стар моряк, той е спечелил по-високия чин със службата си.
Лоренцо не смята, че тоя човек е виновен за нещастието му и не му се сърди, но няма сили да говори.
— Ами ти какво? — обръща се офицерът към Пауло. — Няма ли да се хванеш на работа? С разрешение на адмирала ти си зачислен ученик-моряк и засега ще помагаш на готвача. А, добре ли е?
Момчето разбира, че нещо пак е сбъркало, и много смутено не знае какво да отговори. Лоренцо отваря очи и поглежда стария офицер.
— Благодаря ви! — пошепва той.
Едва сега Пауло се успокоява. Става му ясно, че каквото и да е станало, то не е лошо, щом брат му така топло благодари на стария офицер.
Настъпва нощ. В морето горят само светлините от фенерите на трите други кораби. На „Свети Габриел“ е тъмно. Като сенки на кацнали нощни птици по мачтите се виждат дежурните моряци. Пауло седи, сгушен до брата си. Морето е тихо. По командната палуба в тъмното се чуват тежките стъпки на адмирала.
Тая нощ Лоренцо умира. Моряците хвърлят тялото му в морето, докато корабният свещеник мърмори някаква молитва…
Минали са вече много дни, откак плават в открито море на югозапад. Вечер започва да става хладно. Понякога се появяват мъгли, а сутрин по платнищата лежи студена влага. Хората на кораба зъзнат.
Отдавна вече Пауло става рано сутрин и се явява на работа при готварницата. Неговите задължения като ученик-моряк са да носи дърва и да поддържа огъня в огнището, да мие големия казан, в който се вари яденето, и лъжицата, с която готвачът сипва порциите. Той трябва още да помага, когато се раздава яденето, като отбелязва с тебешир чертички на една дъска за всяка дадена порция.
Една сутрин, когато той се явява при казана, вижда, че много моряци са се качили по мачтите, а други се трупат на носа на кораба и гледат нещо в морето. Всички викат един през друг развълнувани. Недалече от кораба Пауло вижда, че плава нещо голямо, черно, сякаш обърнат кораб с дъното нагоре. Някои моряци, изплашени, се кръстят. На палубата се явява кормчията Перо д’Алемкер. Той поглежда към плаващия предмет, от който тъкмо в тоя миг избликва гейзер вода високо нагоре.
— Кит! — казва той спокойно. — В тия места ги има много.. А делфините могат да се появят на стада. Само чакайте!
Старият Габриело, сипаничавият строеви офицер, е взел под особена своя грижа детето, макар привидно да се държи строго с него. Често той ще го извика при себе си:
— Я да минем малко учение! — предлага той. — Да не смяташ да станеш готвач! Ти трябва да станеш моряк на краля! Хайде! Мирно! Погледни към лука! Добре! Погледни в страната на чесъна! Добре!
Момчето с удоволствие прекарва свободните си часове с добрия човек и изпълнява упражненията. Обръщането към чесъна и към лука значи надясно и наляво. Но добрият човек се шегува и нарочно командва по старата команда, въведена някога по корабите на португалския крал, когато моряците — селски момчета — мъчно разбирали какво е дясно, какво е ляво. В тия часове Габриело учи момчето и в тайните на корабното съоръжение. имената на трите мачти, наименованията на платната, тълкува разните команди при маневра с платната. Учи го също тъй да стреля с лък и да се бие с меч. Тези часове са най-радостните за детето и то дебне кога ще дойде при него старият офицер …
Флотата преминава тропика на Козирога и ветровете започват да се променят. Вече плават деветдесет дни в открито море на югозапад. Малцина знаят каква маневра прави адмиралът. Знаят само, че откритият път към Индия съвсем не е в тая посока и се измъчват да гадаят къде ги води мрачният командир. А той горе, в своята кабина, тревожно чака мига, когато ще може да заповяда промяна на курса … При него са Перо д’ Алемкер и пилотът.
Най-сетне, когато самият адмирал вече загубва надежда, че ще могат да се върнат отново към Африка, настъпват нужните условия и той дава нареждания:
— Задръж! Курс на изток!
Перо д’Алемкер обръща адмиралския кораб на изток. Веднага и трите други кораби обръщат на изток. Попътен вятър надува платната.
Плават така около петнадесет дни, без да видят земя. По заповед на адмирала на главната мачта денонощно дежури моряк-наблюдател. Едва на 4 ноември на хоризонта се очертава африканския бряг. Васко да Гама го кръщава Света Елена, Днес на това място на африканския бряг има пристаните със същото име.
На другия ден флотата влиза в един залив. Тук се установяват, за да си починат по-дълго — за първи път след четиримесечно плаване.

ВЪРХОВНИЯТ МИГ

Хората от всички кораби се нуждаят от почивка, от прясна вода и от прясна храна. Корабите са също доста разнебитени и трябва да се стегнат. Скалистият бряг все пак е доста богат. Той дава всичко, от което се нуждае флотата, на португалците. Тоя бряг не е познат от предишните плавания край Африка. Той е населен с тъмнокафяви хора. Те имат буйни четинести коси, облечени са в кожи и са въоръжени с тояги, на които са привързали остър кравешки рог. Те са от племето на бушмените. Някои от тях се появяват на брега при пристигането на португалците. Те зорко следят всяка стъпка на белите хора, но не се приближават.
Моряците се радват, че отново тъпчат по твърда земя, че отново виждат зеленина, скали, дървета. Мнозина от тях, които пътуват за първи път в такова далечно плаване, не могат да разберат как е възможно всичко на тоя бряг тъй много да напомня природата в родината им. Те винаги са вярвали, че отвъд екватора на всяка крачка ще видят нещо друго — непознато и чудно.
Пилотът на адмиралския кораб прави изчисления и установява местонахождението им. От тези изчисления се разбира,, че флотата е спряла недалече от нос Добра надежда.
Когато отново тръгват, всички са обзети от безпокойство. Вместо да се насочат край брега и след няколко извивки да стигнат Носа на бурите — вратата към непознатия Индийски, океан, — корабите по заповед на адмирала отново се отправят в открито море на запад. Мнозина мислят дали не са сбъркали пътя, дали не ще се наложи пак да плават няколко месеца в откритото море. Тяхното безпокойство и страх като заразна болест ден след ден обхваща всички моряци. Още повече че сега условията за продължително пътуване в открито море са по-лоши. Корабите протичат. На смени моряците трябва ден и нощ да изгребват водата от трюма. Тропическата жега скоро е заменена с хлад и студ. Появява се мъгла, а сетне плисва дъжд, но не топлият дъжд на тропика, а ледените струи на полярен дъжд, за който повечето португалци досега само са чували да се говори .. .
През тия дни Габриело изпраща Пауло да прислужва при поднасяне храната на адмирала. Малкият къдрокос ученик-моряк сега вижда съвсем отблизо страшния човек и често чува какво говори той.
Един ден офицери и старши моряци се явяват при адмирала и смирено молят да върне корабите назад към Португалия. За тях е ясно, че по пътя на югозапад смъртта заплашва всички. Пауло не чува отговора, но корабите продължават ,и през следващите дни да плават в същата посока. Това е достатъчно, за да разбере какъв отговор е дал адмиралът.. . Неговото чувство на страх и омраза към тоя човек, родено в деня на смъртта на Лоренцо, става още по-силно. За него е несъмнено, че страшният човек, както нямаше милост към Лоренцо, тъй няма да има милост и към всички други.
На кораба храната винаги се отмерва и дава на моряците в определен размер, а при водата за пиене стои постоянен часови и пази никой да не пие произволно. През тия дни по заповед на адмирала и тая оскъдна храна и ограничена дажба вода е намалена. Моряците истински гладуват и се измъчват от жажда.
Пауло вече познава тежкия живот на кораба. Моряците спят, дето свърнат, едва по няколко часа в денонощието, винаги облечени и готови да скочат при всяко повикване. Познава и удобствата, създадени за адмирала и неговата спалня-кабина, и залата с цветните стъкла, дето той се храни и съвещава с помощниците си. Сега момчето иска да види какво яде и пие убиецът, на Лоренцо, когато по негова заповед всички на кораба гладуват и устата им съхнат за капчица вода. Момчето предварително се горещи. То е уверено, че човекът, който издава заповедите и жестоко наказва за тяхното неизпълнение, сам не се лишава от нищо. Но ученикът-моряк с учудване открива, че през тия дни адмиралът яде и пие по-малко и от последния моряк. Момчето се уплита в най-разнообразни чувства …
От описанията на Ковилям, както и от сведенията на Бартоломео Диас, Васко да Гама знае, че около нос Добра надежда се кръстосват всички течения и ветрове и че тук е мястото на бурите. Когато от Света Елена насочва флотата на запад — югозапад, той иска само да заобиколи носа на бурите, колкото и да е опасно за неговите кораби излизането в открито море. След като флотата в продължение на няколко седмици по негова преценка прави достатъчно широка волта на югозапад, той изменя курса на изток.
Сега настъпва върховният миг на това пътуване. По направените изчисления от пилота и от астролога след няколкодневно плаване флотата трябва да влезе покрай нос Добра надежда в Индийския океан или да се изпречи отново пред преградата на африканския бряг. Определеният срок минава и те не виждат никакъв бряг. Времето рязко се променя, става по-топло. Изминават още няколко дни — корабите продължават да плават в открито море. Тогава Васко да Гама излиза на палубата пред своята кабина и обявява на събраните моряци и офицери:
— Моряци, поздравявам ви! Ние вече плаваме във водите на океана, който мие бреговете на Индия.
Едрата кокалеста фигура стърчи на високото. Вятърът развява дългите му коси и отдавна неподстриганата брада. Така изглежда в една позната на неговите моряци картина Мойсей с издигнати в ръцете божи скрижали. Усмивка сияе по строгото мургаво лице с дългия тънък нос, над който гледат с неугасващ огън живите, умни черни очи.
Моряците са увлечени за миг от неговото въодушевление и радост. И сетне отново се смълчават. В най-върховния миг на това пътуване настъпват и най-тежките изпитания.

БУНТ НА КОРАБА

Корабите плават в открито море. Не се вижда дни наред никакъв бряг. Вече е краят на ноември. Животът на корабите става извънредно тежък. Хората имат нужда най-сетне да се съблекат, да легнат спокойно на твърда земя, да отдъхнат от непрекъснатите усилия, с които изгребват от трюма водата и изпълняват тежката служба по палубата и по мачтите.
Васко да Гама познава африканския бряг в тая част по описанията на кралския разузнавач Перо де Ковилям. Брегът се намира, ако Ковилям не се е излъгал, отляво на корабите. По него има редица мавритански градове, дето биха могли да спрат. Адмиралът съзнава, че е време вече да спрат и все пак съблазънта да продължат направо и да стигнат Индия, колкото и да в опасно такова решение, надделява у него.
С мисли да спрат някъде на твърда земя живее и кормчията на адмиралския кораб Перо д’Алемкер. Дни наред той жадно чака адмирала да заповяда курс на изток—североизток, дето е брегът. Най-сетне след толкова дни напразно чакане решава да извърши нещо, за което по установения дисциплинарен ред от адмирала трябва да бъде обесен. Една нощ, когато неумолимият командир е легнал да почине няколко часа, кормчията насочва кораба на североизток към брега. Той знае, че такова отклонение лесно може да бъде оправдано със силните течения, и не се бои. В нощта след адмиралския кораб тръгват и светлините на другите кораби …
Когато слънцето изгрява в края на тая нощ, пред очите на измъчените моряци се показват далече на север сивите мрачни очертания на висока гола планина и пуст скалист бряг, плискай от вълните на непознатия океан. Радостта, която завладява моряците, бързо се изпарява. На такъв бряг корабите не могат да спрат, без да се разбият в скалите при първия опит да приближат, а да оставят корабите в открито море и сами да отидат на брега с лодки е не по-малко опасно.
Не им остава време много да разсъждават. Появява се буря и тя решава въпроса. Корабите трябва бързо да се отдалечат от брега. Мълчаливи, моряците изпълняват дадените заповеди.
Корабите се насочват на изток, носени от развълнуваното море. Брегът все още се вижда. Ниски храсти и зелени хълмове, усойни дерета и устия на планински реки заменят тук-таме високите скали.
— Проклет бряг! — кълнат моряците.
— Така ще продължава кой знае още колко! — осмелява се да каже на адмирала кормчията Перо д’Алемкер.
Васко да Гама го поглежда с пламнали от гняв очи:
— Какво значи това? И предупреждава:
— Който заговори за връщане, ще бъде изхвърлен през борда. Ние ще се върнем, когато изпълним задачата, която ни е възложил нашият крал!
На кораба скоро узнават за казаното от Перо д’Алемкер и за отговора на адмирала. Всички са уверени, че черният човек не ще се поколебае да изпълни заканата си.
Бурята продължава да мята насам-натам корабите като малки играчки. Кормчиите мъчно могат да държат желаната посока. Моряците изнемогват, нямат вече сили. Нямат и надежда, че някъде по проклетия бряг биха могли да се спасят. Те виждат своя край.
— Той иска да загинем! — проклина един моряк и пада, останал без сили.
Всички знаят кой е този „той“!
— Да обърнем кораба назад към Португалия! — подема друг моряк и едва издържа в напора на бурята да задържи въжето на едно платно.
Сега всички моряци се събират на средната палуба и викат:
— Да обърнем кораба назад към Португалия! Мнозина знаят за сблъскването, станало между Бартоломео Диас и неговите моряци. Достигнали до тия места, дето всички дяволи кръстосват своите проклетии, за да затворят пътя към Индия, моряците му казали:
— Стига! Назад!
И командирът бил принуден да се съгласи. Сега моряците от кораба „Свети Габриел“ викат „Назад към Португалия!“ и се надяват, че ще огънат суровия войник. Сипаничавият строеви офицер се е загубил някъде или нарочно се е скрил, за да не взема страна. От кулата при носа гледат някои офицери и също не вземат страна. Те не по-малко от моряците искат да се върнат в Португалия, макар и да не казват това. Обнадеждени, моряците се качват по стълбата към командната палуба.
— Хайде! Кормчийо! Обръщай! — викат те.
Тогава на палубата се появява Васко да Гама. Той е сложил върху черната кадифена дреха медната си броня и шлема на главата. В ръцете си стиска голям меч.
Моряците отстъпват назад към стълбата. Те разбират какво значи появяването на командира така въоръжен. Разбира и малкият Пауло, който се е вкопчил до средната мачта, за да не го отнесат вълните. През целия си живот той няма да забрави величието на тази картина.
— Да бъде проклет! — ръмжат моряците през зъби.
Но всички отстъпват, връщат се по местата си и с последни сили се мъчат да издържат на бесните напади на бурята.
Адмиралският кораб е сам сред океана. Другите кораби са изчезнали зад планините от вълни. Моряците отстъпват и се смиряват. Но командирът няма намерение да остави ненаказани виновните. Когато бурята стихва и отново около адмиралския кораб се събират другите кораби, адмиралът започва тайно да разследва как и откъде се е зародил бунтът. Така той стига до кормчията Перо д’Алемкер и до един от пилотите на собствения си кораб, в които открива подпалвачите на бунта. Той заповядва веднага виновниците да бъдат оковани във вериги и при първия сгоден случай да бъдат върнати в Португалия.
Моряците, отстъпили от страх пред неумолимия човек, сега разбират, че трябва по необходимост да се подчиняват, защото между тях не остава нито един опитен в мореплаването съмишленик, който да поведе кораба към родината им.

НА ГРАНИЦАТА НА ЕДИН НОВ СВЯT

Капитан Гонсало Нунес докладва на срещата след преминаване на бурята, че неговият кораб вече не може да издържи. Моряците му едва смогват да изгребват водата, която залива трюма. Провизиите и стоките на флотата са заплашени да потънат заедно с тунтестата каравела.
Флотата плава не много далече от югоизточния африкански бряг. Васко да Гама нарежда дежурния моряк на мачтата да изследва брега и да избере удобно място за спиране на корабите. Скоро от мачтата долита радостният вик на моряка . . .
Така португалците откриват отново „Залива на овчарите“, познат още от плаването на Бартоломео Диас. Този залив в устието на пълноводна река е удобен за приставане, но не е най-безопасният. При отбиването на Бартоломео Диас тука между неговите моряци и местното население става свада. Португалците убиват един негър. Васко да Гама е уверен, че споменът за това убийство не е забравен от местните жители. Той се бои, че ще срещне враждебно настроени хора. Но няма възможност да избира.
Корабите влизат в залива. Тук „Ротонда“ започва да потъва. Бързо прехвърлят храните и стоките на другите кораби. Каравелата олеква и още се задържа над водата, но тя не може вече да служи за пътуване в открито море.
Още докато португалците са в залива, по брега се появяват къдрокоси кафяви негри. Някои от тях са възседнали крави, други бикове и ги управляват с юзди, както португалците управляват своите коне. Хроникьорът на това пътуване Алваро Велхо, сам участник в него, говори за крави и бикове, без да е уверен дали тези животни, които яздят негрите, са същински крави и бикове, каквито познават португалците в своята родина.
В броня и шлем Васко да Гама слиза на брега с един тежко въоръжен отряд моряци. Преводачът Фернао Мартинес, който знае езика на някои негърски племена, опитва да заговори туземците. За тях обаче е по-ясен езикът на мънистата и стъклените цветни гердани, на звънчетата и шарените шапки, които някои моряци им предлагат. Започват разменна търговия. Негрите като жителите от Антилските и Бахамските острови, открити от Колумб, много се радват на цветните стъклени украшения, на огледалцата и ножчетата. Португалците ги разпитват за чер пипер и карамфил, за злато и скъпоценни камъни. Негрите донасят от селището си купища слонова кост.
На брега слизат почти всички моряци освен дежурните по корабите и при оръдията. Почивката, прясната вода ободряват хората. Васко да. Гама спазарява и купува от негрите един бик. На голям огън на брега корабните готвачи слагат заклания бик да се пече. Ароматът на прясно печено месо се разнася по брега и кара изгладнелите португалци да преглъщат. Васко да Гама говори с група негри и им дава да пият вино и ликьори. Негрите се оживяват и развеселяват. Някои от тях засвирват на свирки с по няколко тръбички от сухо дърво. Други започват да танцуват. Танцьорите са окичени с лисичи опашки и с тях правят различни игри. Около своя огън португалците също се развеселяват. И тук се явяват свирачи на лютня, на китара. Един войник започва дори да надува своята медна бойна тръба. Някои моряци почват да танцуват. Сам Васко да Гама дава пример и танцува народен португалски танц. Месото на бика е вкусно като месо на младо теле. Всички ядат и пият с удоволствие.
На другия ден сключената сърдечна дружба внезапно свършва със стрелба. Моряците започват да пълнят на реката буретата с вода. На брега дотичват група негри и сърдито викат: — Защо ни вземате водата?
Васко да Гама изпраща от корабите въоръжени моряци да пазят водоносните. От групата негри се отделят няколко души и се затичват към селището, другите се оттеглят наблизо и се прикриват зад храстите. Ясно е, че те се готвят за бой — чакат само да им дойде помощ от селището. Преди те да нападнат, по заповед на адмирала от най-близкия кораб артилеристите дават няколко изстрела с оръдията. Негрите побягват далече зад обраслите с храсти хълмове и вече не се появяват.
С няколко оръдейни изстрела и факли португалците запалват „Ротонда“. От този кораб те запазват само една мачта, която моряци забиват на брега като „падрао“ — паметен стълб.
На 8 декември корабите излизат от залива и се отправят на североизток. Плават край брега. Не минават голямо разстояние, и моряците от корабите откриват на брега високия каменен стълб, издигнат от Бартоломео Диас при неговото пътуване. Васко да Гама се появява на палубата. Той знае, че с този стълб Бартоломео Диас е означил крайното място, до което е стигнал отвъд нос Добра надежда. Оттук за португалците започва един нов свят!
Васко да Гама се обръща към тоя свят и изкомандва да се вдигнат всички платна. Корабът полетява в пълен ход . . .

„РЕКАТА НА ДОБРИТЕ ПРИЗНАЦИ“

Корабите плават недалече от брега. Става по-топло. Морето променя цвета си: от мътносиво става синьозелено и прозрачно. Поне така се струва на моряците. С трепет чакат те да видят всякакви чудеса в това море, което мие бреговете на приказната страна …
По брега и навътре в далечината се появяват гори, зелени хълмове, красиви долини. Вече е 25 декември. Тоя бряг Васко да Гама кръщава „Натал“, което значи на португалски „Рождество“. Пауло седи в свободните си часове на носа на адмиралския кораб и за първи път изпитва голяма радост от това, което вижда …
Животът на корабите скоро пак се затруднява: с вода за пиене остават пълни само няколко бъчви. Около часовоя при тях все по-често се навъртат моряци, за да изпросят някоя глътка вода. Но водата е отмерена до капка и всеки получава само своята дневна дажба. В готварницата готвят с морска вода. Напразно дежурният моряк на мачтата, а с него и всички други моряци и офицери и малкият Пауло се взират да открият удобно място за спиране по красивия бряг.
Няколко моряци лягат болни. Повечето страдат от една и съща, болест: подуват им се краката и ръцете, венците им се възпаляват, отмаляват и не могат да се хранят. Лекарят обяснява, че тая болест се появява от липса на прясна храна и с нищо не може да помогне. Действително тази болест е скорбут, добре изучена днес. От нея заболяват хора, които дълго ядат Консервирана и еднообразна храна.
Силно насрещно топло течение — известно днес с името Мозамбикско течение — бави движението на корабите.
Както винаги в най-тежките дни от живота на кораба старият Габриеле намира свободна минута да дойде при Пауло. Много пъти той ще му даде нещо да хапне или глътка вода, а като няма какво да му даде, започва да го занимава с уроци по моряшко изкуство или в изкуството да борави с меч и лък. В тия минути детето е тъй щастливо, че забравя глада и жаждата. Не по-малко се забавляват тогава и моряците, които стоят наоколо и виждат всичко. Този път и самият Габриеле е болен, макар да се държи тъй, като че нищо му няма. ..
След кратък престой в устието на една река, дето ги посрещат радостни тълпи кафри, флотата продължава на север. Буретата на кораба са отново пълни с вода, а в казана врат няколко кокошки и петли, които добрите кафри подаряват на португалците. От своя страна Васко да Гама подарява на вожда на това племе жълт жакет и червени чорапи. Черният човек веднага облича жакета на полуголото си тяло, обува чорапите и радостен тръгва по брега …
Флотата плава вече в пролива между африканския бряг и Мадагаскар, „Острова на луната“, за който разказва кралският разузнавач Ковилям. Въпреки че адмиралът знае за тоя остров по сведенията на Ковилям, той не подозира, че плава вече край острова, и така остава на други, които ще минат след него, да го открият.
Един ден, в края на януари, дежурният моряк на мачтата започва радостно да вика. Пред адмиралския кораб се появява голям залив и устието на широка, пълноводна река. Това е реката Замбези в днешната провинция Замбезия на югоизточния африкански бряг. Днес реката е отбелязана на географската карта с името Келимане. С попътния вятър малкият кораб „Берио“ влиза по лечението на реката навътре в сушата. Скоро моряците от този кораб откриват сламените колиби на негърско селище. Туземците са изненадани от внезапното появяване на белите хора с техния кораб, но не се изплашват. Те са също кафри. Мнозина от тях идват до брега да посрещнат гостите. Те знаят отделни арабски думи …
На другия ден цяло шествие от негърски лодки се спуща по течението на реката към корабите. На адмиралския кораб се качва самият крал на племето — побелял старец. Голяма свита придружава негърското величество. Както кралят, тъй и хората му са полуголи, препасани с памучни кърпи, които някога са били бели. Кралят носи на главата си навита цветна кърпа като чалма. На долната устна на една жена виси гривна. Очите на португалците се насочват към тая гривна, но скоро те се разочароват: гривната е калаена! Кралят също е украсил ръцете си с пръстени и гривна, но и тези украшения не са по-ценни. Адмиралът е доста изненадан от приличния вид на тези хора, от тяхното знание на някои арабски думи и все пак не се поколебава да ги дари с евтините дрънкалки, мъниста и шарени платове и шапки, които имат такъв голям успех между срещнатите досега негри. Тогава се случва нещо непреживяно от португалците. Негърският крал отказва да приеме жалките подаръци. С голямо достойнство той се обръща към своите хора и им казва нещо. Някои от тях бързо се отправят по реката към селището. Преводачите Мартим Алфонсо, Фернао Мартинес и Жуао Нунес напразно се мъчат да разберат какво става.
Едва когато изпратените от стария крал хора се връщат, работата се разбира. Те донасят няколко вързопа най-скъпи мавритански копринени и вълнени платове, кърпи и украшения.
Радост обзема Васко да Гама и всички негови офицери и моряци. Откъде негърският крал може да има тия стоки, ако не от мавританските търговци? Адмиралът нарича река Замбези „Реката на добрите признаци“ — Рио да Боиш Сигналеж, — защото му става ясно, че Индия е наблизо. Всички знаят, че дето са маврите, там наблизо е и Индия!
На този бряг Васко да Гама издига първия падрао — каменен стълб с надпис и герба на португалския крал. Така той отбелязва не само мястото, докъдето е стигнал, но и утвърждава пред света, че тук първи са стъпили португалци и че тая земя вече принадлежи на португалския крал. Той и не помисля, че за това трябва да се иска съгласието на някого.
В новото си владение португалците прекарват повече от месец. Корабите имат нужда от поправка и почистване. Моряците и войниците се нуждаят от почивка. Най-важното съображение да остане тук обаче за Васко да Гама е хората му да съберат сили. Те трябва да бъдат достатъчно силни, за да посрещнат изненадите, които им готвят неизвестното море и непознатият свят, към който ще тръгнат в утрешния ден…

В ЦАРСТВОТО НА МАВРИТАНСКИ СУЛТАНИ И ТЪРГОВЦИ НА РОБИ

Още Марко Поло и Афанаси Никитин, а по-късно и кралският съгледвач Перо де Ковилям и други пътешественици: разказват за крайбрежието на Арабийско море и на Индийския, океан.
През седмия и осмия век тъкмо когато почва упадъкът на Европа и животът затъва в мрака и невежеството на Средновековието, след Атина и Римската държава, една нова сила се появява от Арабийския полуостров. Арабите, създали десетки мощни княжества, завладяват целия Изток, средиземноморското крайбрежие, цяла Португалия и Испания. Те се явяват ката завоеватели не само със силата си, а и с всестранната си култура, защото са не само храбри и умели войници, а и опитни мореплаватели, безстрашни пътешественици и откриватели на нови земи, астрономи, математици, лекари, нежни поети, строители, философи, архитекти, художници и алчни търговци.
Има един миг от историята на света, един много дълъг миг мерен с обикновеното понятие за времето, в който арабите дават тон на живота! Тяхната наука е източник на знания, техните географски схващания чертаят облика на света, елементи от тяхната архитектура влизат във всяка сграда на Европа, техният живот влияе на бита на европееца, техният търговец, командва европейския пазар. Арабите първи внасят съблазнителните стоки от Изтока — подправки, благовонни масла, парфюми, роби и робини, скъпоценни камъни, коприни, кадифета лечебни билки.
За да се снабдят с такива стоки, арабските търговци проникват през Аден, Хормуз, през Египет и Сомалия в Арабийското море и Индийския океан. Отначало те се явяват тук като закупчици на скъпите стоки. Не след дълго стават и завоеватели на африканското югоизточно крайбрежие, защото тук намират бедни, диви негърски племена, които лесно подчиняват. По малабарския бряг на Индия те също се опитват да направят завоевания, но срещат съпротивата на добре организирани и богати индийски княжества. Тогава се примиряват да останат само като търговци и съюзници на раджите — управители.
По време на пътуването на Васко да Гама арабите вече няколко столетия са владетели на югоизточното крайбрежие на Африка. Те са се претопили с местното население и са построили своите градове-държави като Мозамбик, Суфала, Малинди, Килоа, Могадишо. Това са центрове на тяхната износна търговия за Европа, Египет и големите азиатски градове. По крайбрежието на Индия заедно с раджата на индийското княжество-град и с неговите придворни те са държатели на търговията и богатствата. А в Индийския океан и в Арабийското море със своите кораби и моряци те са единствени владетели и господари.
В „Залива на добрите признаци“ флотата на Васко да Гама престоява до 24 февруари. Тоя ден с появяването на попътен вятър корабите тръгват на север. Все още топлото насрещно течение пречи на бързото движение. . .
Най-сетне старият Габриеле не издържа на болестта и хрохва върху дъсченото си легло. За строевия офицер има определена спалня-кабина — една дупка в трюма при носа на кораба. Хубавото тук е, че офицерът може да остане сам и да спи на легло. Иначе тази „спалня“ е душна, тъмна дупка без въздух и светлина. Малкият Пауло не може да разбере къде е неговият приятел и напразно го търси с поглед по кораба, докато работи около казана на готвача.
Морето е тихо. „Берио“ плава напред. „Свети Рафаел“ следва адмиралския кораб. Сега корабите, са по-тежки, защото носят и товарите, и хората на унищожената „Ротонда“. Изведнъж дежурният на мачтата се обажда:
— „Берио“ дава сигнал — кораб на хоризонта!
На адмиралския кораб всички се раздвижват. На кърмовата кула се появяват офицери и самият адмирал. Откак са тръгнали от Португалия — от 9 юли 1497 година, — вече Седми месец не са срещали чужд кораб в морето!
„Берио“ прави широка, волта и се появява откъм кърмата на адмиралския кораб. Очевидно капитан Николау Нунес Коельо ще иска нареждания от адмирала.
Сред оживлението на кораба Пауло търси да види сипаяичавия Габриеле. И разбира, че нещо се е случило със стария, защото той не се появява дори сега. По „Свети Габриел“ вече се говори, че чуждият кораб е арабски. Стари моряци, които са виждали мавритански кораби в Лисабон, Танджер и Сеута, откриват в срещния кораб познати очертания.
Адмиралът задържа „Берио“ и изкомандва бойна готовност по всички кораби. Артилеристите застават при количките с оръдията. Дежурните моряци заемат местата си по палубата и мачтите. Свободните от служба навличат брони и шлемове, грабват мечове и пушки.
Арабският кораб се вижда вече съвсем ясно. Той се носи тежко по водата. Неговите платна са от палмово лико, изплетени като рогозки. Внезапно платната му затрептяват, а когато отново се надуват, той вече плава в друга посока и не след много време изчезва…
Когато се освобождава от работата си при казана, Пауло отива в дупката при носа на кораба и тук намира своя приятел. Старият човек едва говори, но все пак се шегува:
— Тъкмо хубаво сънувах, и ти ме събуди! — казва той. — Сънувах, че ям ябълка. А моята болест само това иска — здрава червена ябълка и ще избяга, както дяволът бяга от кръста.
Очите му са подпухнали. Усмивката тъжно огрява лицето му. Тежка миризма лъха от него. Пауло не може да задържи сълзите си:
— Ще умреш ли? — запитва той и цялото му тяло се раздрусва. — Не искам да умреш! Моля ти се, господарю мой!
— Не ме наричай господар! Аз съм ти приятел, не господар! — пошепва болният.
Той се опитва отново да се усмихне и добавя:
— А за умиране и дума да не става. Никак не ми се умира. Хайде не плачи! А ако един ден умра, вземи моята мавританска сабя за спомен. Това е най-скъпото нещо, което имам. Вземи я.. .
Той иска да каже още нещо, но се заслушва.
— Арабски кораб се зададе и изчезна — обяснява Пауло.
— Зная — казва Габриеле. — Но сега чувам друго. Иди виж какво става. Май влизаме в оживено пристанище. Не чуваш ли какъв шум е навън? Иди и ела ми обади!
Пауло се измъква от кабината и през отвора скача на палубата. „Свети Габриел“ тъкмо влиза в един залив, а около него бързо се движат множество гребни лодки. Един през друг се надвикват мургави хора — някои полуголи, навили само кърпа през кръста си, други, облечени с широки ленени ризи и с пъстри чалми на главата си. В залива на котва се полюляват няколко кораба с платна от рогозки и с очертанията на оня арабски кораб, който видяха в морето. Зад корабите на слънцето блестят по височината на един хълм, сред градини и палмови дървета, белите къщи на истински град.
Пауло гледа в захлас. Струва му се, че са пристигнали в Португалия. Същите бели къщи с градини има в неговото родно градче на брега на морето. Ето я и джамията, извишила своето минаре. Само че тука джамията не е стара и порутена, а като че е сега изградена и прясно боядисана с бяла боя. Там в Португалия няма и тези чудни палмови дървета, които стоят над къщите като разтворени зелени чадъри. Но пристанището е същото: дъсчено скеле, лодки и деца, безброй полуголи мургави деца. И слънцето е същото, и красотата!
Моряците от адмиралския кораб прибират платната и пущат котвата. Още едно полюляване по гладката вода, и въжето на котвата се опъва. Наблизко спират и „Берио“, и „Свети Рафаел“. Сега глъчката около корабите става по-шумна. Хората от лодките — рибари, продавачи на вода, кокосови орехи и други пресни плодове, викат в надпревара и предлагат стоката си на най-евтина цена. Някои моряци запращат в лодките дребни монети. Продавачите им подхвърлят като топки кокосови орехи. Едрият черен Фернао, пътувал много пъти край Африка, разтваря големия плод и жадно пие млечната сладка течност. Другите португалци не познават тоя плод. Не го познава и Пауло.
— Яжте, не бойте се! — обяснява Фернао. — Това е орех от ония палмови дървета, там около къщите. Най-сладкият плод! Всъщност той не се яде, а се пие само неговият сок. Другото може и да се хвърли.
Той сам продължава да смуче приятната течност, коя го тече по брадата му:
— Който пие тоя сок — болест не го хваща, а болен ли е, ще оздравее!
Пауло хваща във въздуха един орех и избягва. Оня моряк, който бе платил, виква след него, но не се разсърдва. А детето се мушва в дупката при носа на кораба. Старият строеви офицер Габриеле лежи присвит с лице към стената.
— Ето, донесох ти нещо по-хубаво от ябълка! — казва Пауло и спира до леглото.
Странната тишина го смущава:
— Не чуваш ли? — запитва той и дръпва за рамото приятеля си. Габриеле се обръща по гръб. Детето поглежда жълтото, неподвижно лице и с ужас разбира страшната истина. Кокосовият орех се търкулва от ръцете му. Старият офицер е мъртъв …
В това време една лодка, в която седят неколцина гребци и един мургав брадат мъж, богато облечен с широки бели ленени дрехи и пъстра чалма на главата, пристига до адмиралския кораб.
Жуао Нунес, преводачът от европейски и арабски, се показва на борда откъм лодката.
— От името на моя господар, владетелят на Мозамбик — казва човекът с чалмата, — дойдох да ви поздравя с добре дошли и да узная кои са уважаемите гости.
Жуао Нунес с радост установява, че човекът говори не съвсем чисто — не тъй както той знае арабски от хората на Танджер и Сеута, но достатъчно разбираемо. Той завежда пратеника при адмирала. Тука човекът с чалмата повтаря приветствието и въпроса си, а Жуао Нунес превежда.
— Кажи му — обръща се Васко да Гама към преводача и показва корана, който е сложил на масичката до себе си, — че сме турци и че моят крал ме е пратил да сключа дружба и търговски отношения.
Жуао Нунес превежда казаното от Васко да Гама, колкото и да е изненадан, че тъй внезапно португалците са станали турци. Той е достатъчно досетлив, да разбере тактиката на адмирала.
Пратеникът се покланя: — Ще предам това на моя господар.
— А вие какви сте и как се казва вашият град? — запитва адмиралът.
— Нашият град живее също с милостите на всемогъщия Аллах! А моят господар, владетелят на Мозамбик, е негов най-предан слуга! — отговаря пратеникът.
Така португалците узнават, че са стигнали пред Мозамбик, негромавритански град на източния африкански бряг, средище на мавританската търговия с роби и подправки.
Ние търгуваме — обяснява пратеникът — със злато, сребро, роби и подправки. В земите край това море, което стига чак до Индия, тези стоки са в такова изобилие, че никой не ги продава, а който има нужда, просто ги събира. Ето тези кораби — той посочва корабите в залива — са препълнени с подправки от Индия. . .
— Света Богородице! — възкликва Жуао Нунес, който макар и покръстен евреин, е вече горещ католик или умело се прави на такъв. — Света Богородице! — повтаря той и понечва да се прекръсти.
Васко да Гама гневно го поглежда. Султанският пратеник също се обръща към него. Жуао Нунес, дигнал ръка до челото си, внезапно се навежда и прави по турски темане.
Васко да Гама прикрива огромното вълнение, което го завладява, и пита пратеника:
— А далече ли е оттука Индия и как се пътува дотам?
— Ако не се знае пътят, далече е и трудно се пътува! — отговаря султанският човек и никак не му харесва, че чужденецът го разпитва за Индия.
— В морето има много острови и островчета, тука плитковини, там подводни скали и опасни течения.
У него все повече се засилва пробуденото от постъпката на Жуао Нунес подозрение, че португалците са не правоверни, а неверници чужденци, които търсят Индия, за да я ограбят от правоверните.
Той бързо става и колкото и да прикрива зад източни любезности какво е в душата му, не може да заблуди Васко да Гама. Едва човекът с чалмата се качва на лодката, и адмиралът се обръща гневно към Жуао Нунес.
— Ще заповядам да те вържат на мачтата и да те бият с камшици. Тоя мръсен мавър разбра, че сме християни. . .
Жуао Нунес пада на колене.
Адмиралът не го поглежда. Той вече мисли за друго:
— Виж — казва той, — иди с лодка на брега и узнай как можем да вземем оттука водачи през океана за Индия. . .
На другия ден много от опасенията на адмирала изчезват, защото самият султан идва на гости на кораба. Двамата си разменят подаръци и започват преговори, за да установят дружески и търговски отношения между представляваните от тях страни. Накрая султанът поканва Васко да Гама да слезе на брега и да му гостува в неговия дворец. Не се знае кой повече прикрива истината — дали португалецът или мавърът. Но малко нещо трябва да стане, за да покажат и двамата истинските си лица.
Изплашеният от заканите на адмирала преводач Жуао Йунес успява да привлече на кораба двама маври, кормчии и познавачи на пътя за Индия. Васко да Гама само това чака. Той веднага задържа на кораба двамата маври и заповядва да се приготви флотата за път. А султанът едва узнава за задържането на кормчиите, макар и сам да е обещал да даде кормчии, тутакси дига на бой цялата си флота в залива и напада португалците.
И сега започва онова, което увековечава спомена от португалците в Мозамбик като спомен за най-кръвожадните хора, по-кръвожадни от тигрите. С огъня на своите топове и пушки португалците обстрелват всичко в залива и града. Маврите се бият с мечове, копия и стрели. Те нямат огнестрелни оръжия, затова и нищо не могат да направят. Скоро в залива пламват всички арабски кораби и лодки, а хората им са прогонени, пленени или избити. Няколко къщи в града също пламват. Из улиците падат убити. Единственото нещо, което постигат маврите, е това, че не допускат чужденците да завземат града. Тъкмо за това Васко да Гама, недоволен от постигнатото, на тръгванеги заплашва.
— Ние пак ще дойдем и отново ще си поговорим! …
В Мозамбик Васко да Гама изменя целия си план за действие, с който тръгва от Лисабон. Той излиза от задачите на, откривател на пътя за Индия и на разузнавач на богатата-страна и става завоевател, макар да знае, че с три кораба и шепа моряци не може да направи големи завоевания. Всъщност той иска психологически да подготви работата на бъдещия завоевател и решава, когато не може да се наложи с добро, да нанася удари и бързо да се измъква, като оставя след; себе си страх и ужас. Той прибягва до това решение не от вродена жестокост, а от усърдие към своя крал. За да спечели похвалата на краля, той смята, че му е позволено да върши-всичко!
Първата жестока стъпка е направена в Мозамбик. Обнадежден, той тръгва по-нататък.
Флотата се движи на север, водена от кормчиите-маври. Корабите са претоварени с ограбените стоки от Мозамбик и с много пленници. Преди да повери своя кораб на отвлечените-кормчии, Васко да Гама ги повиква при себе си и ги предупреждава:
— Ще ви сваря във вряло масло, ако забележа и най-малкия опит да ме измамите.
При това той извежда от трюма и сваля веригите на своя пилот и на кормчията Перо д’Алемкер. Като отлага наказанието им след връщането в Португалия, той им заповядва да бдят за действията на кормчиите-маври. Дежурният моряк на мачтата получава нареждане също да бъде повече бдителен.
Скоро навлизат в екваториалната област. Настъпва непоносима горещина. Отново се появяват болести. Числото на умрелите от болести и завлечени от вълните при буря надминава половината от моряците и офицерите, с които Васко да Гама-тръгва от Португалия. Корабният свещеник, който и без това страда от жегата, е уморен да прави всеки ден по няколко заупокойки …
Повече от десет дни плават, без да спрат някъде. Васко да Гама поглежда все по-мрачен към кормчиите-маври. Един ден той не се сдържа и извиква на дежурния кормчия:
— Казвай, куче, къде ни водиш!
Жуао Нунес, дребничкият и изплашен преводач, смекчава грубостите на адмирала, но превежда точно въпроса. Кормчията-мавър с руси, светли коси и сини очи, позагорял от слънцето млад, строен мъж, стои до рулея и отговаря спокойно:
— Къде ви водя? Към Момбаса, града, където царува Юсуф Ин Ахмед.
— Какъв е той? — хладно запитва адмиралът.
— Той търгува с Индия и е най-богатият от всички мюсюлмански князе.
Адмиралът обръща гръб. Момбаса е едно от имената на арабски пристанища по африканското крайбрежие, за което е чел в, доклада на Перо де Ковилям. Може би кормчията не лъже, колкото и омраза и дързост да крият сините му очи!
След няколко дни като съновидение в знойния въздух пред кораба заблестяват белите къщи на Момбаса. На кораба настава обикновеното оживление. Живите се радват, че ще живеят, руменина облива лицето на болните и надежда обзема сърцата им. Всички благославят в хор:
— Салве Регина!
И изведнъж чуват вика на моряка от мачтата — пронизителен, изплашен:
— Борд наляво! Плитковина пред кораба! Борд наляво! Васко да Гама е на командната палуба. Светкавично бързо той блъсва кормчията-мавър и грабва кормилото. Корабът извива и преминава далече от плитковината, която сега съвсем ясно се вижда. Адмиралът дава кормилото на Перо д’Алемкер и пристъпва към мавъра-кормчия. Синеокият мъж е леко побледнял, но не е изплашен.
— На мачтата с краката нагоре! — изсъсква адмиралът. Той не се съмнява нито миг, че мавърът нарочно е насочил кораба към плитковината. Няколко моряци хващат пленника-кормчия. Скоро той висва с краката нагоре, завързан за първата рея на средната мачта.
С това страшно знаме на мачтата адмиралският кораб продължава към Момбаса. ..
Малко преди пристигането в залива пред града по заповед на адмирала свалят наказания пилот. Васко да Гама отново влиза в ролята на командир на мюсюлманска флота, която е тръгнала на приятелско посещение при родните мюсюлмански султани и шейхи. В залива са пуснали котва множество коуаби. Около тях непрекъснато се движат безброй лодки, натоварени с весели хора. Празнично настроение цари в залива. Адмиралът разбира, че местното население има някакъв празник. Той заповядва да се издигнат по мачтите и съединителните въжета на португалските кораби всички знамена и сигнални флагове и с този знак, че чувстват празника в града за свой празник, те влизат в залива.
Шейхът Юсуф Ин Ахмед — владетел на града, сам търговец на роби и подправки, вижда от балкона на своя бял дворец пристигането на непознатите кораби. Той изпраща хора да разузнаят от коя земя идат корабите и какво носят. Васко да Гама посреща пратениците с почести. От името на своя владетел те му поднасят един овен, портокали и пръстен, който трябва да, му послужи вместо открит лист за влизане в двореца на шейха. Васко да Гама щедро отрупва пратениците с гердани и мъниста и с няколко къса цветни платове за техния шейх. При това той не забравя да ги увери в своите добри и мирни намерения.
Тъкмо когато изглежда, че всичко ще завърши добре, става нещо, което разваля играта. Когато пратениците се качват на своята лодка, за да отплават обратно към града, двамата кормчии-пленници се отскубват от своите пазачи и скачат през борда на кораба. Хората от Момбаса без колебание прибират бегълците в лодката си и отплават с тях.
Оттук нататък за Васко да Гама е ясно, че няма какво да се преструва. Избягалите кормчии ще разкажат на шейха, каквото знаят за чужденците. А те знаят твърде много, за да подбудят шейха-търговец към всякакви неприятни за португалците решения. Главно те знаят, че чужденците не са мюсюлмани и че са тръгвали да търсят Индия — намерение, което никак не се харесва на мавританските търговци. С яд и злоба Васко да Гама нарежда флотата да бъде в бойна готовност.
Тази мярка не се явява излишна. Още същата нощ войници на шейха Юсуф Ин Ахмед се промъкват до корабите и в тъмното се опитват да се качат на тях. Планът им да избият португалците и да завладеят корабите е ясен. Те само не предвиждат с кого ще имат работа. Португалците очакват нападението. Подготвени, те сами бързо нападат. И то пак в стила на Васко да Гама, за да се запомни и разказва със страх и ужас за него!…
С много плячка и пленници изпратена след сражението с проклятия, флотата тръгва от Момбаса на север покрай брега в непознатото море, без нито един човек на корабите да познава пътя. Не може да се каже, че воинът на крал Мануел е доволен от това, колкото и да е горд, че е показал на мръсните „неверници“ за какво ги бива португалците. Той управлява слепешката в непознатото море своята флота, изпълнен със страх, че всеки миг може да я погуби, и дълбоко съзнава, че е време да спечели поне един приятел между всички тия алчни търговци на роби, неверни шейхове и султани.
На около сто километра северно от Момбаса флотата стига пред мавританския град Мелинда или Малинди, както днес се пише на географската карта. Тук управлява шейх, който не по-малко от другите султани и шейхове мрази неверниците християни. А като търговец той се наежва срещу всеки, който би се опитал да ограничи неговите кораби да плават свободно из Индийския океан и Арабийското море и би му отнел възможностите да търгува с роби и подправки. Тъкмо за това той не е в добри отношения с владетеля на Момбаса, който се смята по-голям господар и не позволява Мелинда да живее и търгува самостоятелно.
Този град е заселен с негри-роби и араби-търговци и господари. Господарите и султанът живеят в големи бели къщи, издигнати сред кичести градини в отделна част на града. Негрите-роби живеят в друга част на града в колиби от тръстика и кал. Улиците край техните къщи са тесни, криви, прашни и навсякъде вони на застояла вода и изхвърлена смет. По тия улици тичат голи черни деца, а наоколо ровят кози, овце и кокошки. На площада сред града е пазарът на робите, дето стоката е изложена, навързана в клетки. На този площад са наредени сергиите на търговците на платове и вълшебни билки, на украшения и пресни плодове. В навалицата тука се провикват и продавачите на вода и шербет с техните лъскави гюмове и разноцветни чаши, на рибари с кошове, натоварени на магарета. Тук се срещат моряци и търговци от целия Изток и безброй просяци . . .
Когато флотата на Васко да Гама се появява пред града, владетелят на Мелинда вече знае кои са чужденците и какво са сторили в Момбаса. Той не изпраща пратеници да ги поздравят, нито съгледвачи да ги шпионират. Остава в очакване. Макар да е много разположен към португалците, откак чува, че са причинили зло на съседа му, той се бои да не би те да постъпят и е него по същия начин. Дори най-простите рибари изчезват от залива. Никой не се появява да посрещне португалците и да ги попита кои са те и защо са дошли.
Васко да Гама се досеща какво е станало. Затова се опитва да предразположи населението на Мелинда и да спечели нейния владетел. Той знае всички тънкости и дворцови любезности, всички лъжи и игри, за да успее в намерението си. Той освобождава някои от по-знатните свои пленници, взети при Мозамбик и Момбаса, и ги изпраща до владетеля на града. Пратениците поднасят от негово име на шейха една роба, малко плат, една шарена шапка и звънчета. Уловката сполучва. Още на другия ден шейхът отговаря със същата любезност и предложение за дружба, а по-късно, съпроводен от оръженосци и голяма свита, сам тръгва към адмиралския кораб. До брега идва, носен на носилка, покрита с цветен копринен сенник. Той седи сред кожи и меки възглавнички. Свитата му е на коне. От брега шейхът се качва на богато украсена лодка, цялата покрита с килими и възглавници, кожи и дамаски. Васко да Гама — изискан, учтив — тръгва с лодка от своя кораб да посрещне високия гост. Той също е придружен от стража и богато облечена свита.
Тая среща е съдбоносна за флотата и за цялото пътуване. Португалците спечелват един приятел, който отсега нататък често ще им оказва помощ. Този приятел ги снабдява с храна и прясна вода. Той им дава още двама кормчии-маври. Единият от тях, Малемо Кана, дълго е плавал по Индийския океан и знае пътя за Индия. Другият кормчия, чието име остава в историята, е Ахмед Ибн Маджид — потомствен моряк. Него го наричат заради подвизите му по океана „лъвът на разяреното море“.
На 23 април 1498 година Ахмед Ибн Маджид повежда флотата на Васко да Гама от Мелинда към Индия.

НАИ-СЕТНЕ В ЖАДУВАНАТА СТРАНА

Най-сетне след осемдесет години — от времето на първото пътуване край Африка, уредено от Енрико Мореплавателя, — години на героични усилия на десетки мореплаватели, една португалска флота отново плава към Индия и тоя път само 3500 километра я делят от тъй жадуваната страна!
Флотата се движи не край африканския бряг, а на североизток през открито море. Времето е добро и ветровете попътни. Не виждат никаква земя. През тия дни малкият Пауло служи като ученик-моряк при кормилото. Той трябва да стои при Ахмед Ибн Маджид или при португалския кормчия Перо д’Алемкер, който го замества, да изпълнява всичките им поръчки и да учи как се държи посока с рулея, как се преодоляват ударите на вълните и силата на разните течения. Това изкуство не изглежда много мъчно. Но Пауло истински се плаши и смята, че никога няма да се научи да държи правилно кормилото, когато вятърът започне да си играе и устройва различни изненади, като ту усилва своя натиск върху платката, ту променя посоката си. Той смята, че никога няма да научи и онова необяснимо майсторство на кормчията да съчетава обръщанията на рулея с положението на многобройните платна по мачтите.
Перо д’Алемкер непрекъснато му говори и обяснява. Той е весел, бъбрив и се държи с детето като с равен. Мавърът-кормчия гледа мълчалив към морската шир. Само понякога той ласкаво ще се усмихне на момчето и ще промълви някаква дума на своя език, който Пауло не разбира.
До кормилото на една подложка е сложен компасът. Кормчията го вижда лесно веднага щом погледне към него. Пауло разглежда за първи път тоя уред с чудната стрелка, която както и да обърне корабът, винаги посочва къде е север и юг. Напред, пред очите на хората, които стоят до кормилото, се открива фигурата на светията, издигната на носа на кораба, а зад нея — морската шир. Често при рулея идва пилотът на кораба, а адмиралът почти цял ден крачи по командната палуба от единия борд до другия и разглежда морето във всички посоки, но най-много в посока на движението на кораба. Там в далечината, дето сега от жарките лъчи на слънцето се дигат в морето воали от изпарения, трябва да се появи брегът на Индия.
Пауло често следи с поглед едрия, строг човек и нищо не може да разбере. Свикнал да вижда тоя човек само да измъчва и убива, момчето не може да разбере какво, значи доброто, което той понякога прави. То знае, че по нареждане на адмирала го извикаха да служи като ученик-моряк на рулея. Знае още, че адмиралът е определил да спи не долу в трюма между буретата с вода или на палубата при главната мачта, а тук, горе, до вратата на неговата кабина. На страшния човек детето трябва да благодари и за мавританската сабя, която старият Габриеле му остави. След като хвърлиха тялото на мъртвия офицер в морето, детето прибра тая сабя. Но Мигеле, младият заместник на починалия строеви офицер, му я взема. Няколко дни момчето преглъща сълзите си. А един ден неочаквано му дават сабята и му казват, че сам адмиралът заповядал да му я върнат. Сега скъпата сабя виси на кръста на стройния юноша и всички му завиждат, защото тя е красиво извита, сребърна, украсена с някакви арабски надписи по металната част и със седефена дръжка.. .
Плават повече от три седмици, без да видят земя. Най-сетне една утрин в чистия въздух, някъде далече пред адмиралския кораб, от морето започват бавно да изплават очертанията на земя. Адмиралът изскача от кабината си. До рулея стои на последна нощна смяна Ахмед Ибн Меджид, а до него Пауло. Кормчията посочва с ръка към брега и говори нещо.
— Жуао Нунес! — извиква адмиралът.
Още сънлив, отнякъде се появява дребният човек. Той превежда думите на мавъра:
— Приближаваме малабарския бряг! И добавя:
— Вече сме пред Индия!
Малабарският бряг е югозападният бряг на Индия. Днес там се намират запазените още португалски колонии Диу, Даман, Гоа, остров Анжидив.
Васко да Гама се заглежда към далечния бряг, дето още не е достигал корабът на никой европеец. ..
Цял ден флотата се движи в посока към брега. Бавно той изплава от морето като преграда по линията на целия хоризонт. Колкото корабите приближават, преградата се издига по-голяма, вече се очертават извивките на високи планини. Някъде те са много близо до брега, другаде лежат далече назад, а пред тях се ширят почти до морето безкрайни гори с причудливи тропически дървета, пълзящи леандри и друга растителност. Когато приближават още, виждат вече и селища с ниски приземни къщички, а наоколо оризови полета и горички с кокосови палми.
Корабите тръгват на юг, успоредно на брега. Денят е 18 май 1498 година — третият ден, откак виждат земята!
— Скоро ще стигнем Каликут! — казва кормчията-мавър. — Там царува царят на брега и земите на топлите растения — Самодри раджа!
По всички кораби моряците и офицерите са в голямо вълнение. Три дни те почти не спят. Още от времето на Херодот се разказва, че в Индия има златоносни мравки, големи колкото кучета, и че тези мравки, като ровят под земята, да си направят жилища, изхвърлят камари златен пясъкл. От това време още иде легендата за златото и богатствата на Индия. Тая легенда, подхранвана от измислиците и преувеличенията на Марко Поло и фантастичния пътешественик-разказвач Джон Мандевил, минава през вековете и увлича човечеството. Не един от моряците от корабите на Васко да Гама вече е плавал с някоя експедиция на път за Индия, примамен от богатствата на тая страна или има брат, баща, дядо, който е загинал в океана на път към приказната страна. Сега те, оцелелите осемдесет моряци от тръгналите с корабите сто и шестдесет, са щастливците, които ще стигнат легендарната страна, приказната съкровищница на света, въжделената мечта на цяла една епоха. Велики, вълнуващи часове преживяват тия моряци!
Започва буря и дъжд. Настъпва и нощта. Брегът изчезва в мрака. Светлите надежди изтръпват пред неизвестното. Това изпитание пред великия миг се явява, сякаш за да направи мига по-значителен. Още веднъж борба на живот и смърт с морската стихия! И с развиделяването на деня очите на всички моряци и офицери жадно се насочват напред. На фона на далечни сини планини срещу корабите блясват на слънцето белите къщи на един град, потънал в палмови горички и плодни градини.
— Ето Каликут, господарю! — казва мавърът-кормчия на Васко да Гама, който стои до него.
Градът започва от залива пред брега и се изкачва нагоре по едно възвишение към планините. Сред голяма градина, заобиколена с каменна стена, се вижда дворецът на владетеля на Каликут. Тук-таме по високите места на града се издигат белите минарета на джамии, а в средата на града островърхата висока пагода на будисткия храм, по чиято многоетажна купола блести злато и горят в различни цветове скъпоценни камъни. . .

СРЕЩА С ЕЛ МАСУД, ЧОВЕКА, КОИТО ВИЖДА БЪДЕЩЕТО

Каликут е индуско-арабски град-държава на малабарския бряг в Предна Индия. Той е разположен там, дето днес е индуският град Кожикоде. Той няма нищо общо с град Калкута, който е основан в началото на XVII век от англичаните на североизточния бряг на Индия в делтата на река Ганг-Брахматутра.
Загледан към брега, Васко да Гама обмисля как да влезе в залива пред индийския град-държава.
Като преминава „Реката на добрите признаци“, португалската флота навлиза в един богат, но непознат вражески свят — света на алчни мавритански търговци и султани, на индийски раджи и владетели и на едно смесено негро-арабско и индуско-арабско и чисто индуско население, което вижда враг във всеки, който не изповядва неговата мюсюлманска или индуска вяра. Този свят е огромен и силен. Наистина той не притежава огнестрелно оръжие, но има много кораби, крепости, бойни слонове и безброй войници, въоръжени с копия, лъкове, мечове, брадви и прашки. По описанието на Марко Поло и по сведенията на Перо Ковилям, които Васко да Гама препрочита отново на кораба, тая сила в самата Индия е съсредоточена в огромни размери. А португалците са само осемдесет души изморени, изтощени, измъчени и нямат нищо повече от три кораба.
Най-сетне решението е взето. Васко да Гама свиква капитаните на корабите при себе си. После повиква и моряците. Той съобщава взетото от него решение и под страх от най-голямо наказание задължава всички строго да го спазват. Неговото решение е да се представят в Каликут, че са се откъснали при буря от голямата флота на „най-богатия и най-силния европейски крал Мануел“, тръгнала към Индия на приятелско посещение. По-нататък всички трябва да обясняват, че командваните от Васко да Гама кораби са дошли в залива на Каликут, за да дочакат останалите кораби, на които пътува и самият пратеник на крал Мануел до индийските владетели. На моряците и командирите се забранява да говорят каквото и да било за Португалия. Правото да говори за Португалия единствен си запазва адмиралът.
Този план на действие има това предимство според Васко да Гама, че ще внушават сила, без да има нужда да показват силата си. Все пак той нарежда всички португалци засега да бъдат отстъпчиви, щедри и примирителни към местното население . . .
На 20 май корабите влизат в залива на Каликут. На котва в залива стоят няколко платноходки, един голям кораб и много лодки със сенници. С разочарование Васко да Гама вижда, че пристанището съвсем не е така оживено, както го описва Марко Поло и Перо де Ковилям. Той още не знае, че по това време на годината в пристанището не идват нужди кораби.
Стотина лодки се насочват към корабите и с голяма глъчка ги заобикалят. Хората от Каликут са любопитни да научат кои са тези кораби и моряци с такъв непознат изглед и които идат в такова необичайно време. Глъчката от много гласове на всевъзможни езици гърми около корабите. Повечето хора в лодките са продавачи на риба, зеленчуци, плодове, прясна вода. Те предлагат стоката си. Някои от тях са с обръснати глави, със снопче коса само на темето. Навярно тези са християни, предполагат португалците. Мнозина носят обици на ушите и чалми на главите си.
По заповед на адмирала моряците от корабите, купуват всичко, което им предлагат каликутските продавачи, и заплащат със сребърни и златни пари. Това бързо се разчува из пристанището. Прииждат още лодки с продавачи и любопитни хора. Глъчката става още по-шумна. С учудване моряците чуват сред тая глъчка и няколко думи на португалски език. Търсят с очи да разберат кой говори португалски и виждат в една лодка висок, слаб, мургав човек с големи зелени очи, дълъг орлов нос и гладко подстригана червена брада, облечен в широка бяла дреха на мавър и чалма на главата. Той маха с ръце и вика, като показва здравите си бели зъби:
— Благодарете на бога! Той ви е довел до най-богатата страна на света!
Този човек е мавърът Ел Масуд, ловък, хитър и неспокоен търговец. Някога той е живял в Тунис, общувал с испанци, португалци и италианци и знае езика им. Търговските му сделки и жаждата му да забогатее го отвличат чак в Индия, дето се заселва в Каликут. Като вижда португалските кораби, той веднага ги познава. Изненадата му е голяма. Голямо е и прозрението, с което той веднага открива смисъла на това събитие: португалците идат да завладеят Индия и ще я завладеят! Няма нужда да мисли много, за да реши какво да приви. Той избързва да посрещне като приятели хората, които винаги е смятал за врагове и противници на своя народ.
Неговият вик чува и Васко да Гама. За адмирала няма нищо по-хубаво от срещата с тоя човек. Той поканва Ел Масуд на своя кораб . . .
По времето, в което Васко да Гама пристига в Каликут, както се знае, Индия е населена с индуси и араби от най-различни племена и религии. Страната е разделена на множество княжества. Начело на всяко владение стои един княз — раджа. Раджата управлява държавата, търговията и съдбата на всички свои поданици. Той е най-богатият и най-мощният в държавата. Отделните княжества често воюват помежду си. Те се смятат чужди едно на друго, каквито се смятат мохамеданите и индусите и едно племе на друго, хората от една каста с хората от друга каста. По това време владетел на Каликут, градът-държава, е Самодри раджа, име, което португалците изменят на Заморин и така остава в историята. Самодри раджа е богат и силен владетел, а неговият Каликут е един от най-големите индийски градове. Тук идват търговци от Арабия, Иран, Египет, от Африка, остров Цейлон, Малака, Суматра, Сиам, Китай и Япония. През Каликут минават всички стоки, изнасяни от Индия, защото с флотата си Самодри раджа владее морето и заповядва по всички търговски пътища.
Градът е населен с индуси и араби. Индусите, както навсякъде из Индия, работят по оризовите ниви, из градините, ловят риба и миди в морето, служат по корабите, слугуват на богатите или, останали без работа, просят. Арабите и тука са търговци. Те уреждат разменната търговия между Средния изток, главно Египет и Индия. Техните кораби идат от Арабия и Египет в пристанището на Каликут със стоки — мед, кожи, розова вода и пъстри платове, а когато тръгнат обратно, след като платят на раджата високи пристанищни и търговски такси, отнасят чер пипер, канела и други подправки, кокосови орехи и птици. Мнозина от заселените араби имат магазини в Каликут,. дето излагат своите стоки, други търгуват на крак. Но и едните и другите трупат огромни печалби и са много доволни. Те са заробили стопански местното население, имат в ръцете си като длъжник дори самия раджа, на когото винаги не му стигат парите, защото иска да живее в разкош. За да задържат изгодното положение, което те имат, арабите се съгласяват охотно с всички искания на Самодри раджа: плащат му всякакви мита, дават му част от печалбата си, а нерядко купуват от неговите складове стоката, макар тя да е най-лошата. Така и раджата е задоволен и с цялата своя власт и сила поддържа създаденото положение, без да мисли дали това положение е изгодно за неговия народ.
Ел Масуд е един от тия арабски търговци, посредници между Египет и Индия, и работите му не вървят лошо. Но той има бърз, пресметлив ум и ненаситна жажда за все по-големи печалби. Той съобразява какво ще му донесе идването на португалците, ако тръгне срещу тях, и какво, ако пръв, а може би и единствен, се обяви за техен приятел и сътрудник. Той взема решението, защото познава португалците като не по-малко хищни за богатства и същевременно като много силни и жестоки. Ако те рекат да завладеят Индия, ще я завладеят! Тогава всесилният Самодри раджа ще стане техен слуга, а от богатите араби и от арабските кораби няма да остане и следа. Няма да остане и следа и от него, ако се обяви срещу португалците.
Той седи на кораба срещу строгия португалски адмирал и е много доволен от внезапното си вдъхновено решение. Като приятел на португалците той може да се надява да спаси това, което сега има, а може да започне да печели и още повече, защото все пак португалците не са добри търговци и ще имат нужда от хора като него. Той се увлича от тая възможност вече не само по търговски съображения, а защото е и авантюрист. Той започва да рисува пред Васко да Гама най-съблазнителната картина на Индия. Всичко, каквото адмиралът попита дали се намира в Индия, не може да го няма! Ел Масуд преувеличава и лъже, за да увлече адмирала и да си осигури щастливия край в играта, която започва през тоя ден.
— Вие сте достигнали най-богатата страна на света! — казва той вече няколко пъти. — Каликут е най-големият търговски град. През него минава цялата търговия с подправки в Индийския океан и тук се събират търговци от целия свят. От всеки кораб владетелят на Каликут взема мито, затова Самодри раджа е най-богатият владетел. Той може да събере до сто хиляди бойци. Има и повече от двеста бойни слона. Но в Индия не е само Каликут. На север са още Дабул, Чаул, Диу, богатият Бидар и Парват, а на юг — Коноиор, Кочин и остров Цейлон. На тоя остров се намират най-скъпите сапфири и рубини. Раджата на Цейлон маже; да събере не повече от четири хиляди войници, но има много бойни слонове. А всеки слон е силна крепост с въоръжени войници. Самият слон става страшен боец, като му турят мечове на зъбите и желязна верига на хобота. Замахне ли с веригата — тежко му, когото удари! На четиридесет дни от Каликут на юг се намира и Малака — царството на всички подправки, на калая и на големите папагали с пера, червени като огън.
— Има ли тук християнски кралства? — пита Васко да Гама.
— Има! Как да няма! — бързо отговаря Ел Масуд. — На юг от Каликут се намира християнското царство Коронголор. В него черният пипер е много евтин. Остров Цейлон е също християнско владение…
Васко да Гама няма нужда да го убеждават и спечелват за Индия. Той жадно събира сведенията, слуша съветите на Ел Масуд и съобразява как да почне…

НЕУСПЕХИ НА ДИПЛОМАТА

И в Индия адмиралът не се ограничава само в задачата, възложена му от краля. Още сега той иска да създаде по индийската земя фактории и крепости с установени португалски гарнизони. Наистина привидно това не е много. Не е ли факторията само едно учреждение за продажба на португалски стоки за покуйка и складиране на местни стоки? Всички знаят, че това е така. Но в Португалия, дето познават вече установената от мореплавателите практика, никой няма да се усъмни, че тези фактории и крепости ще бъдат гнездата, откъдето ще се измъти пълната португалска власт утре, когато португалците дойдат с по-големи сили и заговорят по-откровено. Не се съмнява и Васко да Гама. Той започва да действува, за да изпълни замисленото от него.
Избира един от каторжниците-португалци, които пътуват на корабите. По негова заповед човекът се измива, избръсва и облича в нови, хубави дрехи. Така приготвен, адмиралът го изпраща заедно с Ел Масуд при владетеля на Каликут. Задачата на осъдения е да понесе опасностите на едно минаване през непознатия град срещу обещанието, че ще му се опрости присъдата. Когато стигне при всесилния Самодри раджа, той трябва да каже, че иде като вестител на адмирала, който е изпратен от португалския крал с писмо до владетеля на Каликут, и да предаде молбата на адмирала да бъде приет от големия господар.
Пратеникът отива и на другия ден се връща. Същия ден на адмиралския кораб пристигат с богато украсена индийска лодка няколко дворцови служители — индуси и маври. Те идват, изпратени от раджата, за да вземат адмирала — пратеник на крал Мануел, и да го придружат до каликутския дворец.
Васко да Гама поверява флотата на брат си Пауло да Гама и тръгва с тридесет моряци и офицери. Всички те са облечени като португалски дворяни, но добре въоръжени под коприната и кадифето на своите дрехи. Под своята черва кадифена дреха Васко да Гама също слага желязна ризница. Преди да тръгне, той дава нареждане на брат си как трябва да постъпи, в случай че той не се завърне. Пауло да Гама трябва да не прави никакви опити да спасява адмирала и без колебание да поведе корабите за Португалия.
— Ти трябва да отнесеш в Португалия вестта, че Индия е достигната. Това е най-важното! — нарежда Васко да Гама. — Нашият крал трябва да узнае, че ние стигнахме до Индия!
Васко да Гама вярва, че като постъпи така, той ще спаси и корабите, и делото си. А това за него е по-важно и от личния му живот…
На брега го посрещат нови представители на Самодри раджа. За пратеника на крал Мануел е приготвена носилка. Тя е покрита с килими и меки възглавници, а отгоре е запазена от слънцето с цветен копринен сенник. Шест души здрави мускулести носачи, черни като негри, облечени в бели шалвари и голи над кръста, с шарени чалми, чакат да понесат носилката. А водачът на царските пратеници — едър мургав мъж с брада и къносани коси, облечен в копринена роба и бяла чалма, чака, възседнал красив, бял арабски кон. Множество хора — млади и стари, дрипави, нечисти и богати, облечени в бели ленени дрехи — се трупат наоколо, жадни да не изпуснат нищо от необикновеното зрелище.
— Португал! Португал! — се чуват отделни викове. Васко да Гама долавя, че тия гласове не звучат много дружелюбно. ..
От брега нагоре се виждат кривите, тесни и мръсни улици на тъй хубавия отдалече Каликут. Португалците гледат разочаровани. От задната страна на някои къщи, които чертаят улиците, се виждат големи дворове и градини. В един двор дрипав индус вади вода с долап — примитивно напоително колело, което употребяват и до днес нашите градинари. Индусът полива градината си. Той сам върти долапа, като стъпва по лопатите на по-малко колело, чрез което предава нужната сила на по-голямото. Никъде не се виждат къщи със златни покриви. Дори будисткият храм, чиято купола блести отдалече така съблазнително в злато и в огъня на скъпоценни камъни, отблизо изглежда просто обкичен с хубави цветни плочки, които не са нито златни, нито скъпоценни. Португалските моряци са разочаровани от изгледа на най-богатия град в приказната страна на златото, в съкровищницата на света!
Дворецът на Самодри раджа е далеч извън града сред градини, заобиколен с висока стена …
Гостите и придружителите тръгват. Начело на шествието се нареждат музиканти и надуват своите зурли и пищялки. Още повече народ се събира наоколо и тържественото шествие потъва в прах. Васко да Гама лежи доста неудобно всред възглавничките и покривките на носилката и гледа мрачно. Зад него в прахта маршируват тридесет моряци в копринени дрехи на благородници и проклинат…
Пред тежката двойна врата на двореца, вкована в рамката на широк портал от дялан камък, украсен с шарки и надписи, стоят на стража войници, които се подават от бойницата, привързана към гърба на един слон.
Малкият Пауло, облечен в копринената дреха на дворцов паж и с мавританската сабя през кръста, придружава адмирала. Той за първи път вижда слон. По изумените лица и възклицанията на другите португалци момчето разбира, че и те не са виждали друг път такова чудно животно. На врата на голямото чудно животно седи един босоног, леко облечен войник без оръжие. Той само управлява животното, като го потупва с тънка жилава тояжка. А други войници, въоръжени с лъкове и стрели и с тръстикови щитове в ръка, гледат от бойната кула на гърба на слона.
Отвътре отварят голямата врата. Португалците влизат в градината на двореца начело с адмирала. Двамина богати маври, навярно приближени на раджата, посрещат адмирала и започват да го ругаят по кастилски и генуезки.
— По дявола, кой те домъкна дотука? — вика по-възрастният мавър, вече побелял човек с беззъба уста.
Васко да Гама се мъчи да не загуби самообладание:
— Аз нося поздравите на моя крал и пожелания за приятелство!
— Защо тогава не си изпратен от краля на Кастилия, от царя на Франция или от Венецианската република! — обажда се по-младият червенокос мавър и явно иска да обиди адмирала.
— Защото кралят на Португалия не би позволил това! — отговаря Васко да Гама с достойнство.
Този случай отново го довежда до мисълта, че работата му няма да бъде лесна тука. В Каликут вече се създава настроение срещу португалците. Села той само разбира, че това настроение се създава пак от мавританските търговци, както и навсякъде, където се среща с тях.
Старец, облечен в дрехите на индуски жрец, излиза от двореца. Той въвежда португалците в голяма зала, цялата от дялан и писан синкав камък, украсена със злато по корнизите на стените и около главите на колоните. Слънцето блести в залата, през разноцветните стъкла на прозорците, по мрамора и килимите на пода. В дълбочината на залата, няколко стъпала по-високо от пода, се издига тронът на раджата. Покрай стените португалците виждат каменни пейки, изработени сякаш не от камък, а от най-тънка дантела. Тронът на раджата е с облегало, тапицирано със зелено кадифе. Самодри раджа седи на него и държи в лявата си ръка топка от тежко злато, символизираща може би богатство и мощ. Зад владетеля стои един младеж със златна чаша в ръцете си. Раджата дъвче бетел и плюе в златната чаша. Плюнката му е червена от сладката упоителна трева. От двете страни на трона, неподвижни като статуи, стоят, скръстили на гърди ръце, в които стискат ятагани, двамина бронзови полуголи стражи с шарени чалми на главите. Сега вече португалците не се съмняват, че са стигнали в един по-богат и по-културен свят, обособен със свой вкус и свои традиции.
Раджата е доста млад, мургав човек, облечен в бяло и на-кичен със скъпи гривни, златни пръстени и скъпоценни камъни. На шията му виси бисерна огърлица, а на едното му ухо — златна обица с искрящ като пламък рубин. Той поканва Васко да Гама да седне на една пейка. Един прислужник поднася сребърен леген пред адмирала, за да си измие ръцете. Друг прислужник му дава благовонна вода, да си изплакне устата. Едва сега раджата запитва адмирала защо е дошъл със своите кораби в Индия.
Ел Масуд присъствува на тая среща. Васко да Гама го е довел за преводач. Мавърът превежда отговора на адмирала:
— Ние дойдохме в Индия, изпратени от всемогъщия крал Мануел, за да открием страната и да сключим съюз за приятелство с тебе. Моите кораби са част от голяма флота, от която ни раздели буря в океана. Аз се надявам, че скоро ще дойдат тука и другите кораби. От шестдесет години насам моят крал най-могъщият и най-богатият със злато крал, праща кораб след кораб, да търсят пътя за Индия. Радвам се, че най-сетне сме тука!
След това адмиралът поднася поздравите на крал Мануел и предлага от негово име приятелство и мирни отношения.
Самодри раджа или Заморин, както го наричат португалците, приема обясненията и уверенията на адмирала благосклонно. Той изразява надежда, че между неговото царство и царството на крал Мануел ще се установят мирни търговски отношения.
Васко да Гама започва да разказва за силата и богатствата на крал Мануел. Самодри раджа е напълно спечелен. Той дава писмо на адмирала, с което свидетелства пред португалския крал, че адмиралът е стигнал Индия и изявява своята готовност да се установят между Португалия и Каликут мирни търговски отношения: „Васко да Гама, пише той, благородник от вашето кралство, посети моето княжество и аз го приех с голямо задоволство. В моята страна изобилстват канелата, черният пипер и скъпоценните камъни. От вашата страна аз ще вземам злато, сребро, корали и фасул.“
На приема присъстват двамата маври, които посрещат с проклятия португалците. Присъстват и други мавритански търговци, издигнати във висши чиновнически чинове при раджата. Те слушат всичко с голямо безпокойство. Тъкмо тия търговци се явяват да приемат и подаръците, които Васко да Гама е определил за раджата. Към обикновените стъклени дрънкулки, нанизите от корали, червените шапки и цветните платове на райета, с които доскоро залъгва кралете на разните африкански племена, сега Васко да Гама добавя още две бъчви олио, една бъчвичка мед. Представителите на раджата — индуси, гледат смаяни. Мавританските търговци открито се присмиват. Най-старият от индусите казва:
— Аз не бих посмял да занеса на господаря си такива жалки подаръци!
А мавританските търговци подхвърлят много доволни:
— И най-бедният поклонник от Мека би донесъл за раджата нещо по-скъпо. Трябва да дадете злато! Нали казахте, че вашият крал е най-богатият крал и че има злато с кораби!
Оттук нататък тия хора правят всичко, за да настроят раджата и населението на Каликут срещу португалците и да ги от странят от пътя си като конкуренти на своята търговия. Те успяват да уредят и първото нападение срещу португалците. Когато Васко да Гама тръгва от двореца на Самодри раджа обратно към залива, след португалците и индуската охрана по улиците на Каликут се събират всякакви хора и тръгват с тях Сега тълпата е по-неспокойна и по-нападателна. Чуват се присмехи, дюдюкания и викове:
— Португал! Португал!
Те произнасят тая дума така, сякаш казват „куче“. Някои хора от тълпата плюят след чуждите моряци и офицери. Малкият Пауло ходи накрая на групата португалци и вижда как един мавър с прогнили зъби и плешива глава излиза от някаква къща и започва да подтиква тълпата дрипави индуси да викат и да плюят. Сам той избързва напред и плюе в лицето на момчето, като вика своето обидно „португал“. Оскърбен, Пауло изважда сабята си. Тълпата смутена спира. Мавърът побягва назад, спъва се и пада. Пауло с един скок стига до нахалния човек и с плоската страна на сабята започва да го удря по задницата. Мавърът прави усилия да стане и рови в прахта. Тълпата индуси — повечето мъже и деца — стои настрана. По лицата на мнозина се появява усмивка. Моряците и офицерите също са спрели и започват да се забавляват.
— Хайде, Пауло! — прекъсва най-сетне сцената строевият офицер Мигеле.
Момчето и цялата група офицери и моряци тръгват отново след носилката с адмирала . ..
Маврите-търговци от Каликут уреждат нападение и срещу техния сънародник Ел Масуд, когото обвиняват в предателство. Тълпата разярени хора нахълтва една нощ в неговия дом. Ел Масуд се скрива.
— Къде е предателят? Къде е слугата на португалците — викат хора от тълпата и задигат всичко по-ценно от богатия дом.
Както винаги когато срещне съпротива, Васко да Гама започва да става по взискателен. След преживяното нападение и оскърбленията по улиците на Каликут той вече не се задоволява с обещанията и договора за бъдещето, а поисква от раджата още сега да му разреши да отвори магазин за португалски стоки и негови хора да останат за постоянно да продават в Каликут тия стоки, както и да закупуват индийски стоки. Той обяснява още на раджата, че засега не може да го дари с много скъпи подаръци, защото стоките и даровете, които носел, са останали в другите кораби, „от които бурята го откъснала“.
Маврите-търговци в Каликут настръхват, като чуват какво иска португалецът. Те вече не се съмняват в намеренията на португалците да отнемат доходната им търговия. И започват натиск над раджата с всички възможности, с които разполагат.
— Защо — казва на раджата старият беззъб мавър, старшината на мавританските търговци в града, който пръв си позволи да се нахвърли върху Васко да Гама, — защо португалецът разказва за величието и богатствата на своя крал, а на корабите неговите хора изглеждат като дрипави разбойници и сам той поднася на нашия всемилостив господар такива смешни и жалки подаръци.
— Защо —подема мисълта му младият червенокос мавър, най-богатият търговец на подправки и роби, — защо португалецът иска да търгува в Каликут? Защото той иска да унищожи търговията с Египет!
— А от тая търговия — започва пак старият мавър — раджата има най-високи доходи. Тоя човек иска да ограби раджата!
По един или друг начин всички търговци-маври, приближени на раджата, изтъкват:
— Тия хора не са кралски хора, а пирати. Те са същите пирати, които са се появили при Мозамбик и Момбаса и са сторили толкова злини.
Самодри раджа приема отново Васко да Гама. Този път приемът не е тъй тържествен. Самият раджа оставя Васко да Гама дълго да чака пред вратата му, а когато го приема, държи се хладно:
— Изнеси стоките си на пазара на Каликут — казва той на адмирала, — продай ги с най-голяма печалба и си иди с всички свои хора1. Не искам твои хора да останат в Каликут!
Думите на раджата не се харесват на Васко да Гама. Но когато той си тръгва с придружаващите го моряци и офицери, идва нещо по-лошо. Под лъжливите обяснения, че се грижат за тяхната безопасност, група наири задържат всички португалци заедно с Васко да Гама като пленници в едно мръсно помещение, за което водачът на въоръжените наири казва, че е странноприемница.
Васко да Гама стои със своите хора в странноприемницата, заключен и охраняван от въоръжените наири—войници на раджата, и не вижда никакви възможности да се измъкнат от уловката. Изходът идва съвсем неочаквано. Идва пратеник на раджата и съобщава, че португалецът и неговите хора ще бъдат освободени, ако изнесат на брега своите стоки и докажат, че са мирни търговци.
По всичко изглежда, че раджата се колебае в своите решения. Притискан от заплашванията на съветниците си маври да изгони португалците и от съветниците индуси, които му внушават да използува идването на португалците и да се поотдръп не от мохамеданите, той не знае какво да реши и отстъпва и на едните, и на другите. Васко да Гама долавя какво става и гледа да използува случая. Той се съгласява да напише писмо до брат си Пауло да Гама. Но не е уверен какво ново може да дойде в ума на раджата и дали ще може да се измъкне жив от мръсната странноприемница. Той се вълнува. Ако загине тука с всичките си кораби и хора, никога неговият крал няма да узнае, че е извършил великото дело и е достигнал Индия. А оня проклет генуезец Христофор Колумб вече рови из някаква страна, която нарича Западна Индия, и може да изпревари португалците и да пристигне в Каликут, ако наистина е намерил път към Индия откъм запад. Напразно тогава ще отидат толкова жертви и героизъм от осемдесет години насам. Ето защо след като нарежда в писмото си до Пауло да Гама да се изнесе за продан стоката от корабите, Васко да Гама пише.:
— Дали тези кучета ще ни пуснат, ако ти изпратиш на брега и цял кораб стоки — не зная. Затова като брат те моля и като командир ти заповядвам, убедиш ли се, че ни мамят, веднага тръгни за Португалия. Нашият крал трябва да узнае, че ние стигнахме до Индия. Това е най-важното нещо, което трябва да извършиш!
Пауло да Гама изпраща стоки на брега. Същия ден адмиралът и всички моряци и офицери, които го придружават, са освободени и се прибират на корабите.
С това приключенията в Каликут не свършват. Португалците отварят в града магазин със свои стоки. Срещу тези стоки те искат да закупят подправки. Те излагат вълнени и копринени платове, червени шапки, стъклени дрънкалки и огледалца, корали, кехлибар от Африка, живак и мед. В мавританските магазини обаче стоките са много по-добри и разнообразни. Никой не влиза в магазина на португалците. Или ако влезе, погледа, усмихне се и си отиде. За да услужи на чужденците и по-скоро да се отърве от тях, раджата закупува тяхната стока срещу подправки и други индийски стоки, които изважда от дворцовите складове. Португалците започват да пълнят корабите си с подправки. Стоката от дворцовите складове не е най-добрата, нито продавачите я отмерват точно, но закупчиците на Васко да Гама по негова заповед приемат всичко и заплащат по уговорената цена.
Колебливият Самодри раджа обаче се поддава отново на интригите на маврите-търговци. Сега те обвиняват португалците не само че са пирати, а че са и разузнавачи, дошли да подготвят нахлуването на чужденците в Индия.
— Защо — казват озлобените маври — те не подбират стоката, която купуват. Прави ли така истинският търговец?
Този довод е доста убедителен. Самодри раджа изпраща до Васко да Гама искане да плати шестстотин ксерафини — вид златна индийска монета — като мито за престоя на португалските кораби в залива. А за да не изпусне тия пари, той заповядва да се задържат в плен моряците продавачи и закупчици от португалския магазин.
Васко да Гама в отговор задържа като заложници няколко знатни индуси, гости на адмиралския кораб, но с писмо предупреждава раджата, че ще пусне заложниците, когато той пусне неговите моряци. Раджата опитва да си поиграе още. Той се престорва, че не знае нищо, и с удоволствие нарежда да бъдат освободени моряците. Със същия любезен тон той отправя покана до адмирала да го посети отново в двореца. Васко да Гама е уверен напълно какво може да значи тая любезност и особено поканата да отиде в двореца. Но той дава вид, че вярва на всичко, и на любезностите отговаря с любезности. Щом освободените моряци се връщат на корабите, той пуща неколцина от заложниците. Раджата побързва да му припомни, че са останали на корабите още заложници. Тогава Васко да Гама още по-любезно отговаря, че ще пусне и останалите заложници, щом раджата върне стоката, която още се намира в португалския магазин.
Самодри раджа е принуден да приеме и това условие. Скоро няколко негови прислужници докарват с лодки стоката и остават при адмиралския кораб да чакат за заложниците. Васко да Гама ги прогонва с няколко изстрела от оръдията на кораба:.
Най-сетне той заговаря на езика, с който най-добре си служи. Оттук нататък той се отказва от дипломатическите преговори и говори само с езика на своите топове и мечове.
Корабите напущат Каликут на 30 август и тръгват на север. Малко преди това на адмиралския кораб пристига с лодка, изплашен, развълнуван, Ел Масуд. От цялото си имущество в Каликут той е успял да вземе само една кесия с няколко златни монети. Всичко друго разграбили подсторените срещу него от мавритански търговци каликутски бедняци и бродяги. Щом стъпва на палубата на адмиралския кораб, Ел Масуд бързо идва на себе си и когато вижда командира, има остроумието да каже:
— Навярно такъв е избраният от аллаха път, за да ме направи богат и знатен!. Защото аз заслужавам да бъда възнаграден от всесилния и най-богатия крал Мануел за моите, макар й напразни усилия той да стане крал и на Индия. Засега обаче аз съм последният бедняк!
Васко да Гама го поглежда с голяма благосклонност:
— Нито твоите, нито моите усилия са отишли напразно — казва му той и добавя, като поглежда към Каликут. — Бъди уверен, ние ще се върнем и тежко на враговете ни — ще видят те как португалците плащат за обидите и оскърбленията!
Тази закана Васко да Гама никога не забравя.
Корабите минават край мястото, на което по заповед на адмирала е издигната мраморна колона в знак на победа и завладяване. Надписът на тази колона съобщава, че Васко да Гама, изпратен от своя крал, пръв е стигнал на 20 май 1498 година по море до Индия, като е заобиколил нос Добра надежда. Тази колона посочва деня, от който започва завладяването на Индия! …
Още веднъж се мярват белите къщи, джамиите и високата купола на будисткия храм и Каликут изчезва. Корабите излизат в открито море …

ЕЗИКЪТ НА ВОЙНАТА

На около четиристотин километра от Каликут, близо до Гоа, пред малабарския бряг, се намират островите Анжидив — португалско владение днес. Островите са с дълбоки, закрити заливи и целите потънали в тропическа растителност. Кормчиите Ибн Меджид и Малемо Кана отново водят корабите. Десет дни вече плават в открито море. Адмиралът чака да спрат някъде на безопасно място, за да се подготвят за дългия обратен път към африканското крайбрежие и родината. Кормчиите избират за спиране островите Анжидив.
По това време около малабарското крайбрежие върлуват индуски и арабски пирати. Те причакват със своите леки кораби търговските превози по Индийския океан и по Арабийско море и ги разграбват. Един от тия пирати е прочутият Тиможа с отсечената ръка — враг на мохамеданите. Той командва флота от десетина леки кораби, чийто знак е черното знаме на средната мачта. Сдобил се от разграбените от него кораби с всякакви стоки — роби, подправки, слонова кост, — той често се явява по пазарите на Каликут, Гоа, та дори в Аден и прави сделки като редовен едър търговец. С парите си и храбростта на своите хора той лесно се измъква от всякакви уловки. А за главата му в градовете по малабарското крайбрежие е обявена голяма награда.
В един залив около островите Анжидив португалците попадат на шест кораба на пирата Тиможа. Васко да Гама е още в мрачното настроение от събитията в Каликут. Без колебание той открива огън. Пиратите нямат огнестрелно оръжие. Те знаят да връхлетят върху избраната жертва, да я издърпат до себе си със своите куки и да полетят на нож срещу чуждите моряци. Огънят на португалските корабни оръдия ги шашка: Все пак те загубват само един кораб и успяват да се измъкнат..
Португалците остават прикрити в залива. Когато няма кого да нападат, те чистят и стягат корабите си. Стражът на лагера стои прикрит на място, от което може да оглежда морския хоризонт и крайбрежието. Един ден той се, провиква:
— Приближават кораби!
Идат индуски кораби от Гоа. Те спират на завет; край брега. През нощта португалците се промъкват с лодки до тях, качват се на непознатите кораби и нападат с изненада, заспалите моряци и пътници. Те не могат да окажат никаква съпротива. Събудени от сън, скачат, бягат из корабите или се хвърлят във водата.
Заповедта на адмирала е да не се допусне никой да из бяга — всички да бъдат или пленени, или избити. Той се бои да не би някой индус да се измъкне, да отиде в Каликут и да издаде скривалището на флотата. Моряците усърдно изпълняват заповедта му. Не изпущат никого. По-голямата част от индусите избиват още на корабите или във водата, а останалите пленяват и отвеждат на работа в своя лагер. В лагера португалците отнасят и всичко ценно, което намират на превзетите кораби. А пленниците, след като биват използувани дълго време по почистването и по поправката на португалските кораби в залива, един ден по заповед на адмирала ги навързват, завеждат ги на една скала, която стърчи високо над морето, и оттук ги блъсват във водната бездна.
Тази жестока разпра, при която загиват повече от сто индуски и арабски моряци и пътници, тръгнали по мирна своя работа, мъчно може да се оправдае с желанието на адмирала да запази тайната на местонахождението на португалската флота. Васко да Гама не се и опитва да се оправдае. Сега, когато е престанал да се занимава с дипломация, и е само войник, за него, както и за всеки войник на епохата, срещата с врага е достатъчно основание, за да го ограби и убие. А за войника на тази епоха враг е всеки чужденец и друговерец.

ПРЕЗ АРАБИЙСКО МОРЕ

След като почистват корабите, Васко да Гама нарежда флотата да се приготви за път,
— Рано е да се плава сега през Арабийско море— предупреждава кормчията-мавър Ибн Маджид. А Малемо Кана обяснява:
— Времето на североизточния мусон е по-късно. Това значи, че няма да имат попътен вятър. Но Васко да Гама остава на решението си…
Сега португалските кораби плават откъм северния тропик, но много по-близо до екватора. Задачата е да пресекат Арабийско море и да стигнат източното африканско крайбрежие, а оттук край брега — към родината.
Разстоянието, което на идване вземат за двадесет дни, сега не могат да преминат вече три месеца. По цели дни и седмици корабите стоят на едно място, леко полюлявани от водните течения. Друг път те се борят с насрещни ветрове, да не загубят, посока. Попътните ветрове са слаби или никак не се появяват.
От слънцето дъските на корабите се разсъхват. В трюма храната и водата врат от горещина. Хората се чувстват като в пещ. Мнозина се разболяват. Много болни умират. От осемдесет души, достигнали Индия, през Арабийско море на корабите са останали едва шестдесет души. От тях още двадесет души са болни. Работата на трите кораба мъчно може да се извърши от толкова малко хора. Васко да Гама вече мисли дали няма да бъде по-добре, ако се върнат в Индия.
—Сега вече няма да бъде по-добре! — внушава Малемо Кана и държи рулея, загледан напред в знойното море — Сега сме твърде далече от Индия, а близо до Африка. Моряците мълчат, безрадостни, работят, докато загубят сили, и отново почват, ако не ги повали болестта или смъртта. До вратата на адмиралската кабина, на палубата откъм кърмата, малкият Пауло лежи върху куп парцали, пожълтял и подут. Той отдавна е върнал дрехите на дворцовия паж, с които ходеше по улиците на Каликут и сега лежи в дрипавата разгърдена риза и с късите скъсани гащи, с които тръгва от Лисабон. На кораба храната е вече на привършване. Моряците получават строго определено количество храна само два пъти на ден. Вече няма месо. Няма и сирене, нито някоя от другите храни, които носеха от Португалия. Всеки моряк получава шепа сухарни трохи, замърсени от плъховете и по половин резен кокосов орех или друг плод, взет от индийския бряг. Адмиралът не получава по-голяма дажба от определената за моряците. В трюма на кораба има черен пипер, канела и всякакви други подправки, но те, колкото и да са скъпи, са само подправки към ядене и не могат да наситят никого. Пауло получава своя дял храна, но той няма сили да яде, нито може да яде с разранените си венци. Той изсмуква само късчето кокосов орех и се унася, изпълнен със страх, че няма да се събуди. Наоколо има мнозина добри хора. Никой не идва при него освен готвачът, който му донася храната. Детето се чувства изоставено и захвърлено. Не жали, ако умре …
От няколко дни наред, когато се събуди, за голямо свое учудване Пауло напипва до себе си ново късче кокосов орех или резен от друг плод. Някой се лишава от своя дял и го дава на детето. С уморени очи Пауло поглежда към кормилото. Болезнена усмивка се появява на лицето му. Там стои Ибн Меджид, понякога Малемо Кана или Перо д’Алемкер. Детето смята, че трябва да благодари за спасителното късче кокосов орех на някой от тия добри хора и храбри моряци. Там стои по цял ден и адмиралът. Нито помисля, че може би трябва да благодари на страшния човек. Най-сетне един ден в просъницата си вижда как адмиралът минава край него и оставя на пода до главата му дневната си дажба кокосов орех. Детето отваря широко очи. Търка лицето си, за да се увери, че не спи. Няма съмнение. Това, което видя, е истина. Сълзи на облекчение и радост изпълват очите на детето. Толкова хубаво му става, че забравя болестта. С радост грабва плода и жадно изсмуква живителния сок. Не извиква да благодари на страшния човек. Детето знае: не трябва, той няма да иска. Но с цялото си същество мислено детето му благодари и чувствува как у него потичат жизнени сили…
През февруари 1499 година най-сетне корабите стигат африканския бряг пред арабско-индуския град Могадишо, при днешната италианска колония Сомалия. Малко преди да спрат в това пристанище, в морето срещат множество лодки с негри-пирати, въоръжени с копия лъкове и стрели. Пиратите не се изплашват от въоръжените португалски кораби. Те се събират и полетяват вкупом към корабите. Васко да Гама ги посреща с огъня на оръдията на трите кораба и прави всичко да се измъкне, без да влезе в близък бой. Той не иска да се бие, а само да спаси корабите си. Защото не е уверен, че хората му могат да устоят на нападението дори на тия негри …
В Могадишо вземат само вода и пресни плодове. Веднага след това побързват да отплават, преди местните хора да разберат какви кораби са дошли. Адмиралът знае, че славата от първото му минаване край африканския бряг се е разнесла навсякъде и надали е вече твърде кенен гост. А и Ибн Меджид, и Малемо Кана твърдят, че до приятелската Малинди не остава много път.
Отново тръгват. Преди да стигнат спасителната Малинди, ново тежко изпитание връхлита корабите. Започва силна буря. Тъмни облаци надвисват над корабите и ги обливат с потоци дъжд. Развълнуваното море притиска корабите и ту ги издига до облаците, ту ги спуска в шеметни бездни. Някои моряци се привързват с въжета за мачтите, защото нямат сили да се задържат. По палубата връхлитат големи вълни и отнасят всичко със себе си, когато се отдръпват. Няколко болни, които лежат около голямата мачта, са грабнати от вълните и изчезват. От трите кораба най-тежко издържа бурята корабът на Пауло да Гама „Свети Рафаел“. Капитанът е болен. Болен е и корабът и шепата изтощени моряци мъчно могат да го управляват. Пред Малинди „Свети Рафаел“ изостава далече зад другите кораби и едва късно след тях смогва да достигне залива пред града …

ОТНОВО В МАЛИНДИ

Срещата между Васко да Гама и султана Малинди този път е още по-приятелска и сърдечна. Султанът слиза до брега и причаква португалците. Адмиралът докарва няколко лодки с подаръци. Той оставя на владетеля на Малинди всичко по-скъпо от стоките за разменна търговия, което вече не му трябва из пътя. За Васко да Гама сега е важно само да спечели и затвърди приятелството на мохамеданина, защото повече от всякога се нуждае от помощта му.
В Малинди флотата се снабдява с прясна вода и храна за дългия път, който я очаква. Хората почиват. Много болни оздравяват. Оздравява и малкият Пауло. Все пак общото число на моряците от трите кораба е отново намаляло. От сто и шестдесет души, тръгнали от Лисабон, само осемдесет души стигат до Индия, а в Малинди са останали само петдесет и осем души. Пауло да Гама все още боледува и адмиралът с голяма загриженост мисли за неговата участ. Лекарят-бръснар, както и свещеникът Жуао Фигуера казват, че болният ще оздравее, ако го изнесат на сушата и поживее сред зеленина и на чист въздух. Васко да Гама сам знае, че това средство е помагало на мнозина болни, но той не смее да пренесе брата си на брега, защото не може да се довери напълно на султана-мохамеданин.
Корабите са вече готови за път. Преди да тръгнат, по заповед на адмирала моряци издигат на брега мраморен стълб. С надписа на този стълб се съобщава, че Васко да Гама е достигнал брега и го е завладял в името на крал Мануел. Султанът на Малинди сам съдейства да се издигне този стълб. Не се знае само какво би казал той, ако би могъл да прочете надписа и разбере значението на стълба.
Той нищо не подозира, затова е много гостоприемен. На сбогуване дарява всички моряци и капитани с платове. Със скъп дар дарява той и адмирала. Жаден да утвърди приятелството с португалците, той не забравя да даде ценни подаръци и за краля и кралицата на Португалия. По молба на адмирала владетелят на Малинди разрешава на двамата кормчии-маври Ибн Маджид и Малемо Кана да тръгнат за Португалия. За Васко да Гама този подарък е по-скъп от всичкото злато, с което го дарява владетелят на Малинди, защото за него сега най-важното е да се върне и да съобщи, че е достигнал Индия…

КЪМ РОДИНАТА

Великото пътуване, през което португалците откриват единствения възможен морски път за Индия, преди да се прокопае Суецкият канал, и първи достигат по море приказната страна, е към своя край. Трите стотонови малки кораби на Васко да Гама, малки колкото обикновените едномачтови кораби на турските рибари, които идват често край нашето крайбрежие, и с толкова удобства, колкото могат да имат тези кораби, дори с по-оскъдни, преминават от Лисабон до нос Добра надежда — с отклоненията на запад — около петнадесет хиляди километра. От носа на бурите до Индия те преминават още около десет хиляди километра през непознато море. А от Индия на връщане до Малинди плават около четири хиляди километра. Предстои им сега да преминат Малинди до Лисабон нови шестнадесет хиляди километра, ако не се отклоняват. Те плават от 9 юли 1497 година вече две години без четири месеца и преживяват всички несгоди, победи и поражения, водени от волята на един човек. Тръгват сто и шестдесет души, а се връщат петдесет и пет души. Един поет, когото след десетина години изпращат като каторжник в Индия, а се връща като национален поет на Португалия — Луис де Камоенс, ще възпее подвига на Васко да Гама и неговите моряци. В своята поема „Лузиадите“ Камоенс представя Васко да Гама и неговите моряци като митичните воини-титани — лузиади, които някога са населявали Португалия. Но в поемата титаните не се бият помежду си или с нищожния човешки род, а с боговете на бурята, на гръмотевицата, на стихиите. Може би тази героична поема подсеща много за стила на великото дело на Васко да Гама! Не по-малко са изразителни, струва ми се, и числата, които споменавам — стига да умеем да помислим и да си представим…
Флотата плава покрай източното африканско крайбрежие на път за родината. Корабът на Пауло да Гама, останал без своя капитан, разнебитен от бурите и от дългия път, обслужван от недостатъчно число моряци, все по-бавно се движи и изостава. Най-сетне Васко да Гама взема решението. В един залив, дето се отбиват, моряците прехвърлят всички вещи, провизии и индийски стоки от „Свети Рафаел“ на останалите два кораба и запалват изпразнения кораб. Екипажът на тоя кораб се прехвърля на „Берио“ и на адмиралския кораб. Тръгват отново. Зензибар и Момбаса са вече отминати. Попътни ветрове носят корабите към Мозамбик.
Васко да Гама е зает с грижи около своя болен брат, но не забравя отговорностите си на командир. Пауло да Гама лежи на палубата до кормилото на открит въздух. Така и адмиралът може да не се откъсва от командното си място. Пауло да Гама боледува от някаква друга болест — не от тая, от която загниват венците и се подуват краката и която още не е получила името скорбут, с което днес я знаем. Тъкмо непознатата болест на Пауло да Гама безпокои адмирала повече, защото не знае как да лекува болния и докъде може да го доведе тя.
Отново минават канала между крайбрежието на Мозамбик и „Острова на луната“, без да видят големия, и богат остров. Дотук те избягват да спират по брега. Васко да Гама знае, че не го чака нищо добро нито в Момбаса, нито в Мозамбик.
Храната е на привършване. Спират едва в залива, в който потопиха „Ротонда“. Тук се спущат да бият тюлени и пингвини. Насоляват месото на десетина убити животни и го натоварват на корабите. Сега няма да има грижа за храна десетина дни…
Следващият преход е край нос Добра надежда. Ако трябва отново да правят отклонение на запад, за да заобиколят носа на бурите, не биха могли да издържат. Но сега около носа на бурите е спокойно. Минават недалече от скалистия нос и се насочват край познатото южно крайбрежие на Африка, дето могат да се надяват да срещнат португалски кораб или да достигнат до португалска фактория. ..
Малкият Пауло работи на носа на адмиралския кораб с уреда за измерване на дълбочината. Механично той хвърля въжето с тежестта и извиква измерената дълбочина. Мислите му са заети със съвсем друго.
Минават мястото, дето моряците от адмиралския кораб, на отиване за Индия, се разбунтуват. По случай щастливото завръщане осъдените — кормчията д’Алемкер и пилотът, помолват сега адмирала да им прости наказанието. Това става на командната палуба. Всъщност осъдените отдавна са пуснати на свобода и работят на кораба. Всеки съвсем основателно мисли, че се касае само за потвърждаване на вече създадено положение, и не се съмнява в отговора на адмирала, още повече че кормчията и пилотът са заслужили хора.
— Аз вече ви простих — чуват всички отговора на адмирала, — но аз се заклех да ви заведа в Лисабон, оковани във вериги, и не мога да наруша клетвата си.
Мнозина смръщват вежди, в очите им пламва огън срещу суровия човек…
Пауло, завладян от случая, започва да мисли за тоя човек, който е такова чудно съчетание от безсърдечие и нежност …
Корабите наближават мястото, дето Лоренцo, неговият брат, се сбива с едрия Фернао, а сетне го връзват и по заповед на адмирала го прекарват през кила. Тогава Пауло загубва единствения си най-близък човек на света и сърцето му се изпълва с омраза срещу безсърдечния началник, който го уби. От тая омраза сега не е останало нищо в сърцето му. Той жали и тъгува за брата си, но не мрази вече мрачния адмирал. Дали защото адмиралът му върна сабята на мъртвия Габриеле, или защото го прибра до вратата на кабината си и отделяше от залъка си храната, която го спаси! Не, колкото и тези постъпки на адмирала да го вълнуват! През дългото пътуване дванадесетгодишният юноша преживя много и не само порасна с две години повече, а научи и разбра много неща.
Той се обръща към командната площадка, за да съобщи измерената дълбочина и вижда адмирала до кормилото. Отново суровият човек е на поста си, дори когато неговият брат умира. Можеше ли тоя човек да изведе през всички опасности корабите и да завърши сполучливо плаването, ако всеки на корабите вършеше, каквото му се иска, ако той не смазваше всеки произвол, ако не налагаше волята си над всичко. Дете на своята епоха, Пауло не може да стигне до нещо повече от онова, което харесват и разбират хората на тая епоха, когато мислят с възхищение за оня, комуто кралят възлага една голяма задача.
Детето се обръща към кърмата да извика новото число, което показва неговият уред, и остава загледано в адмирала. През това плаване строгият началник остаря, косите му се прошариха и лицето му се набразди в бръчки, но под черната му баретка гледат винаги неговите ясни, умни, проницателни очи. Малкият Пауло се качи на кораба след брат си Лоренцо, без да мисли за бъдещето, изплашен, че ще остане сам в чуждия голям град. Сега той се връща от пътуването и мислите му летят към бъдещето, когато той ще израсте и закрепне още. В това бъдеще той не иска нищо друго… гледа адмирала … и не иска нищо друго, освен сам да поведе един ден кораби през непознати морета към далечни незнайни страни и да има силата, волята, безстрашието на тоя човек ; . .
За да съкратят пътя, адмиралът заповядва да се отдалечат от крайбрежието и да пресекат океана направо. Корабите навлизат далече навътре в открито море. Тук срещат португалска платноходка, която плава към гвинейския бряг, водена от капитан Артуро Родригес. Капитанът веднага познава корабите „Свети Габриел“ и „Берио“ и все пак забавя хода си край адмиралския кораб и пита:
— Кои сте вие?
Когато чува, че на кораба плава Васко да Гама, идващ от Индия, той веднага обръща своята платноходка и се отправя към Лисабон. Той е уверен, че ще спечели повече, ако занесе на краля тъй дълго чаканата новина, че е достигната Индия, отколкото ако продължи плаването си до Гвинея и натовари там цяла платноходка с роби …
Когато на 9 септември 1499 година, след две години и два месеца, прекарани на път, Васко да Гама се завръща в Лисабон, тук вече отдавна знаят за неговия подвиг, В корабите си Васко да Гама носи товари с всякакви индийски подправки, скъпоценни камъни, скъпи копринени платове и килими, красиви украшения от злато, сребро и слонова кост. Всичко това той е ограбил от различните мавритански кораби или е получил като подарък от някои африкански владетели. Тоя товар струва шестдесет пъти повече, отколкото са направените разходи по пътуването. При това той е открил : и обявил за собственост на крил Мануел 1550 лиги от индийския и африканския бряг, няколко богати рудници със злато и много големи търговски градове и селища.
По заповед на крал Мануел град Лисабон и цяла Португалия устройват тържествено посрещане на великия мореплавател. В знак на благодарност кралят дава на адмирала титлата „дои“, с която приравнява него, братята и сестрите му към големите дворяни. Кралят утвърждава още дадената на Васко да Гама титла „адмирал на Индия“, отрежда му наследствена пенсия от 300,000 рейси и му обещава графска титла с принадлежащите към титлата владения.
Дори в тоя най-щастлив ден от своя живот Васко да Гама не може да измени на схващането си за дълг и дисциплина и не се поддава на милостта, която говори в сърцето му. Той крачи по лисабонските улици, следван от шествието от моряци и офицери, кормчиите-маври от Малинди, бронзовите заложници от Мозамбик и Каликут, облечени в бели роби, цветни шалвари и с пъстри чалми на главата. Кралят, пъстроцветно множество от придворни и народ отварят път пред героите и ги поздравяват. В редиците на това радостно шествие по заповед на адмирала вървят и двамата осъдени —кормчията Перо д’Алемкер и пилотът, с оковани във вериги ръце. Те вървят с наведени глави, гневни и тъжни.

ЗАВОЕВАТЕЛНИЯТ ПОХОД НА ПЕДРО АЛВАРЕЦ КАБРАЛ

За разлика от Колумб още преживе Васко да Гама получава признание и награди, макар крал Мануел да не е много по-щедър от Фердинанд и Изабела Испански. Но великият мореплавател е все пак изключен от кралските кроежи, предизвикани от неговия подвиг. Кралят не се е променил. Той продължава да гледа с предпазливост на твърде шумната слава на португалските герои и има изработена своя тактика, за да се справя в такива случаи. След откриване пътя до Индия и след достигане до богатата страна крал Мануел крои не само да се закрепи на индийския бряг, а да изгони арабските търговци, да спечели господство в Индийския океан и да завладее Индия … Още със завръщането на Васко да Гама той прикачва към многобройните си титли и титлата „господар на Индия“. Сега тази титла трябва да стане действителност! По заповед на краля една голяма флота от тринадесет бойни кораба се подготвя да тръгне за Индия. За командир на флотата е назначен Педро Алварец Кабрал. А на твърде много отличилия се герой Васко да Гама е позволено само да подпомага със съветите си оня, който трябва по волята на краля да довърши делото му. Кой знае как, може би защото сега славата му е твърде изстинала, монархът си спомня за Бартоломео. Диас. На него е оказана голяма, милост, като му е поверено командването на един от корабите от флотата на Кабрал!…
Португалците преживяват дните, които вече преживяха испанците след завръщането на Колумб от първото му пътуване. Царедворци, жадни за високи и доходни длъжности, благородници, останали без имоти, и скитници, загубили всяка надежда, войници, жадни за слава, и моряци с празни джобове са развълнувани. Двата кораба на Васко да Гама, препълнени със скъпи стоки от Индия, и волните приказки на моряците, участвали в пътуването, са възпламенили въображението им. Не е лъжа! Индия с всичките си богатства съществува и пътят към нея е свободен за тези, които не се боят от опасностите на едно дълго пътуване. Настъпил е съдбоносният миг в техния живот! Вратата на щастието стои отворена пред тях! Само да се решат да тръгнат!
Хиляда и петстотин моряци, войници, търговци и монаси са зачислени към състава на флотата. Още няколко пъти по толкова са отхвърлени. Засега кралят държи в ръцете си всички начинания, свързани с Индия. Флотата е съставена от определен брой хора, с предвидена заплата като служители на краля. Ще тръгнат само ония, които са нужни на краля. Никой не може да отиде по своя воля и на своя сметка.
Между избраните са познатите ни кормчии-маври Ибн Меджид и Малемо Кана, някои от заложниците от Мозамбик и Индия, както и Николау Нунес Коельо — капитанът на „Берио“ от флотата на Васко да Гама.
На 9 март 1500 година тринадесетте кораба тръгват от Лисабон. По практиката на Бартоломео Диас и на Васко да Гама флотата е насочена далече от африканския бряг. Така се скъсява пътят и се избягват насрещните течения.
Преминават екватора. В южното полушарие вятърът отслабва. Силни течения завличат корабите далече на запад. При своето плаване Васко да Гама се отклонява около хиляда и петстотин километра. Корабите на Кабрал отиват още по на запад.
На 22 април 1500 година Кабрал, а заедно с него и всички моряци преживяват голяма изненада. Тъкмо когато хората са вече уморени от пътуването и корабите разнебитени, когато вече в буретата и меховете водата е на привършване и всеки с отчаяние мисли, че се намират хиляди километри далече от брега, внезапно пред корабите се появява някаква непозната земя. Макар и да е осведомен за пътуванията на Христофор Колумб и за неговите открития на запад в океана, Кабрал нито помисля, че появилата се пред корабите му земя има нещо общо с откритите от генуезеца земи . .. Той си обяснява, че са попаднали на някакъв неизвестен остров, до който самото провидение ги довежда, за да ги спаси. Навярно затова Кабрал кръщава „острова“ „Санта Крус“ — Светият кръст.
Флотата се приютява в един залив. Местността е планинска. Кабрал нарича планината „Монте Паскуал“, а залива, в който спират — „Порту Сегуру“ — Безопасно пристанище. Тук престояват доста време, докато се снабдят с вода и се стегнат за дългия път, който ги чака. По заповед на Кабрал на брега войници изграждат укрепление. Той смята да направи тоя остров преходно пристанище за корабите, които в бъдеще ще плават за Индия. За да предупреди за това краля,. Кабрал изпраща в Португалия един от корабите си. Заедно с известието си до краля той изпраща и няколко пъстроцветни папагали, подарък за владетеля. А папагали моряците лесно ловят по „острова“, защото тук те са в изобилие.
Когато флотата тръгва отново, в укреплението на брега остават двама каторжници, тръгнали с флотата, за да спечелят с някой подвиг свободата си. Кабрал възлага на тия хора. да останат тук за връзка с корабите, които ще започнат да минават край „острова“. Доброволните отшелници той снабдява с много храна и оръжие. Тези двама каторжници са първите европейски заселници в Бразилия, защото Кабрал всъщност не достига някакъв неизвестен остров или „Земята на папагалите“, както го наричат в Португалия, а огромна част от открития от Колумб нов континент. Тая част от континента днес се нарича Бразилия по името на ценното багрилно дърво бразил, което се намира тука. Случайното откритие, на което засега нито Кабрал, нито кралят дават достатъчно голяма оценка, става едно от най-доходните открития за Португалия. Защото макар и да завладяват Индия, скоро французи, холандци, англичани ще им я отнемат, за да им остане само някое късче, докато огромната и богата Бразилия те владеят цяло столетие след това . . .
Сега флотата се движи вече с курс югоизток. Към нос Добра надежда ураган с невиждана сила посреща корабите. Стихията ги отвлича в различни страни. Четири кораба загиват. Един от пострадалите кораби е командваният от Бартоломео Диас. Заедно с кораба и всички моряци загива в морската стихия и прочутият капитан. От нос Добра надежда не се вижда Индия, но край него води до изкопаването на Суецкия канал в Червеното море единственият морски път към златната страна. Тъкмо затова поетът Галвано, съвременник на Бартоломео Диас, като възпява неговия подвиг, казва за смелия мореплавател:
— Позволи му се да види обетованата земя, но не да слезе на нея!
Кабрал е по-щастлив. С останалите кораби той стига на 13 септември пред Каликут.
Жителите на белия град са развълнувани. Нищо добро не предвещава за тях влизането в залива на шестте въоръжени португалски кораби с повече от осемстотин моряци и войници. Богатите мавритански търговци се появяват по балконите на своите къщи и по вратите на магазините си. Изплашени, те дебнат и съобразяват какво да правят. Куриери тичат да съобщят новината на Самодри раджа. Известен за събитието, той нарежда индийските войски и кораби да бъдат в бойна готовност. Но за да избегне кървавата разпра, раджата е склонен и на отстъпки. Той е достатъчно мъдър и знае, че едно лошо споразумение е по-добро от свада с португалците. Кабрал пожелава да го посети. Раджата го приема. Още на другия ден португалците отварят магазин за продажба на своите стоки и складове за събиране на купените индийски стоки. Петдесет португалци слизат на брега и остават в града, за да обслужват магазина и складовете.
Тъкмо лесно постигнатият успех става причина за следващите събития. Наистина мавританските търговци, опомнили се след първото си смущение, започват отново своите интриги, за да предизвикат изгонването на португалците. Но преди всичко държането на самите португалци е истинската причина за кървавата разпра, която започва. Вървят португалски моряци из улиците на Каликут и къде каквото им хареса, посягат да го вземат. Други задирват индийски жени. Трети влизат в будисткия храм и се присмиват на идоли, поклонници и на религиозната служба. Те се чувстват силни и се държат като нахални завоеватели. По личната заповед на Кабрал в залива е задържан и претърсен един индуски кораб, който пристига от остров Цейлон. А с тоя кораб огромна свита от будистки монаси и свещеници превозват свещения слон. Португалците, без да зачитат религиозното чувство на индусите, ровят навсякъде из кораба, докосват дори самия слон. Будистките свещеници кипят от гняв, а мавританските търговии ловко разпалват огъня.
Един ден разярена тълпа напада португалския магазин и избива безмилостно чуждите моряци и войници. Щом почва клането, Педро Алварец Кабрал открива огън с корабните оръдия към града и към арабските и индуските кораби в пристанището. Така завършват първите успехи на Кабрал в Каликут …
В продължение на две седмици, с малки прекъсвания, той обстрелва града и пристанището. Няколко кораба в пристанището са ударени. Когато екипажът им побягва, португалците се нахвърлят на корабите и ги ограбват. Пожари избухват в града. По улиците няколко стотици хора падат убити. Но повече от това Кабрал не може да постигне. Той няма сили да предприеме нападение и да завладее града. А след сблъскването не може и да остане повече в залива. Кабрал отправя флотата си на юг по малабарския бряг . . .
На юг са градовете Кочин и Конанор. Тези градове-държави са по-малки и по-бедни от Каликут. Техните владетели не обичат Самодри раджа, защото той се държи твърде господарски с тях и не им позволява да търгуват самостоятелно. Владетелите и на двата града посрещат любезно Кабрал. Те виждат в португалците съюзници, с които биха могли да почнат борба срещу владетеля на Каликут, за да, се освободят от неговото господство или съвсем да го изместят. Раджата на Кочин, а после и раджата на Конанор сключват споразумение с Кабрал за покровителство и за разменна търговия. Португалците отварят в двата града свои фактории.. .
Препълнил корабите си с канела, чер пипер, мускатови орехи, мускус, благовония, фарфор, бяло и червено сандалово дърво, купени на безценица, както и с множество скъпоценни камъни, брилянти, бисери и рубини, ограбени от разни индуски и арабски кораби, през януари 1501 година Кабрал повежда флотата си обратно към Португалия.
Твърде много не му върви. Макар че благодарение на неговото пътуване Португалия получава една от най-богатите земи — Бразилия, и се закрепва на индийския бряг, нещастия преследват тоя войн и мореплавател. Из пътя той загубва още три кораба. И така в края на юли 1501 година той стига в Лисабон с по-малко от половината си флота и със седемдесет души моряци и войници от всичките хиляда и петстотин души, с които тръгва…

ВОЙНИЦИТЕ НА КРАЛЯ

Още преди Кабрал да се върне в Португалия, крал Мануел, щом получава съобщението за откриване на „Земята на папагалите“, изпраща една флота на запад в океана да установи какъв е тоя тайнствен остров, явил се така неочаквано там. Като пилот на един от корабите на тая флота плава още непознатият на света италианец Америко Веспучи. Но за тоя случай ще говорим по-късно. . .
Когато Кабрал се връща от Индия, крал Мануел веднага нарежда да се подготви друга флота, която да замине за приказната страна. Задачата, която смята да възложи на командира на тая флота, е да смаже Самодри раджа и да завладее Индия. Засега той предвижда за командир на флотата пак Педро Алварец Кабрал, макар да е недоволен от него и да е съгласен с преценката на дворцовите завистници, че тоя командир не е твърде сполучил. Кралят обаче знае, че при всичките си нещастия Кабрал се завръща с товари, които няколкократно плащат направените разходи по неговото пътуване. Разбира се, той не преценява като загуби и разходи загиването на повече от хиляда и четиристотин моряци и войници, а пресмята само стойността на корабите, с които са плавали тия моряци и войници.
По това време Васко да Гама е все още в Лисабон и като всеки благородник е близък с двореца. Той следи с истинска ревност приготовленията на новата флота и се смята ощетен, не само защото му е отнето запазеното от него право и потвърдено от краля той единствен да води плаванията за Индия, но преди всичко, защото не му дават възможност да се справи лично със своя враг Самодри раджа, тъй както някога се бе заклел. Винаги строг и взискателен към другите и още повече към себе си, той безропотно се подчинява на волята на краля, но не е удовлетворен и тайно прави всичко, което в дворцовия живот е позволено, за да повлияе на монарха да промени решението си и вместо на Кабрал на него да възложи командването на новата флота. Един от ходовете на Васко да Гама е съжалението, което изказва пред краля за Кабрал:
— Изглежда, че този човек не е роден под зодията на щастливец в морето.
Тъкмо страхът, че може би новите нещастия, които ще сполетят Кабрал в океана, ще бъдат по-скъпи от придобивките, които ще донесе, убеждението, че Кабрал не е определен от зодиите за щастливец по море — повече от всички други ходове на Васко да Гама — повлияват на краля.
Епохата на крал Мануел е все още епоха на суеверия, предсказания, врачки, магьосници и духове, епоха на вяра в провиденията, на вяра в орисници и предопределения. А волята на краля през тая епоха е всичко. Кабрал е отстранен с много обещания за награди и доходи. Тъй както някога по волята на краля той е издигнат до командир на флота, тъй сега по волята на владетеля той е свален. Кабрал безропотно се подчинява. На неговата кариера на мореплавател и покорител на Индия, за която никой не може да каже докъде би стигнала, внезапно се слага край. Като Васко да Гама той не е нищо повече от войник на своя крал и всички негови възможности разцъфтяват или повяхват в зависимост от климата, с който ще ги подхрани кралският дворец. У него, както и у Васко да Гама и Бартоломео Диас, и у редицата други герои на епохата не гори огънят на една идея, както у Колумб или както у Магелан, за когото скоро ще заговорим. Кабрал, както и Васко да Гама не са обхванати от вярата и страстта на откривателите, които през всички трудности и препятствия и през волята на крале и господари осъществяват своето дело. Те са само войници на своя крал, колкото и да имат качества да бъдат нещо повече. Преданата служба на краля е единственият техен порив и гений, който ги води!

ВТОРОТО ПЪТУВАНЕ НА ВАСКО ДА ГАМА ДО ИНДИЯ

Крал Мануел назначава Васко да Гама за командир на новата флота. Адмиралът на Индия отново започва трескава деятелност. Сега той съвсем ясно знае къде отива и още по-ясно му е защо отива. Предстои му да се занимава не с дипломация, а да тръгне само като войник. Той ще трябва да унищожи в Индийския океан и Арабийското море с огън и кръв всяка сила, която би пречила на португалците да станат господари на Индия, на нейните богатства и на търговията с нейните стоки. Крал Мануел не изключва възможността пак да се преговаря и да се правят дипломатически ходове, за да се постигне целта. Съгласен е да преговаря и да лъже владетелите на Индия и Васко да Гама, но той преди всичко кипи от жажда да смачка „тия мръсни неверници“. Той предвижда всичко, за да се яви в Индия силен и напълно подготвен.
На 10 февруари 1502 година той тръгва от Лисабон с десет големи, добре въоръжени кораби и с шест по-леко въоръжени кораби, приспособени за бързи нападения по вода и за промъкване до непознати брегове. Един от големите кораби — „Свети Херонимо“, е избран за адмиралски. На корабите са назначени общо около осемстотин моряци и войници, офицери и капитани, платени от краля. Разбира се, кралят няма намерение, да плаща от своята каса. Всъщност той е определил по списък само размера на възнаграждението, което трябва да плаща на всеки, а средствата за това той е поръчал да се вземат от печалбите на предприятието. Или, по-ясно казано, от ограбеното и плячкосаното. На всеки участник освен заплата е дадено право да закупува за своя сметка в Индия известно малко количество подправки, които може да изпраща за продан в Португалия.
С флотата тръгва и мавританският търговец Ел Масуд. Той търпеливо дочаква да настъпи щастливият ден за адмирала! Тръгва и малкият Пауло, който е вече осемнадесетгодишен здрав, строен младеж, ловък майстор на меча и опасен стрелец с лък. През трите години, през които Васко да Гама стои настрана от морските предприятия, Пауло плава като моряк до Гвинея и превозва златен пясък и роби с един кораб. Когато чува, че адмиралът отново ще тръгне, той се явява при него. Старият адмирал му дава чин на младши офицер и го назначава за строеви командир на адмиралския кораб. Сега Пауло трябва да изпълнява длъжността на своя приятел Габриеле и на заядливия Мигеле, който също влиза в състава на флотата, но на кораба „Света Елена“ с капитан Перо да Мендоса.
Флотата минава край Капвердските острови — островите на Зеления нос. Оттук Васко да Гама насочва корабите на запад. В тая посока плават, докато стигат откритата от Кабрал „Земя на светия кръст“, която все още не е получила своето име Бразилия. Тука вече е минала изпратената от краля флота с Америко Веспучи. Жителите на голямата земя вече не се плашат от белите хора с плаващите къщи и доверчиво се приближават до португалците. Васко да Гама заповядва Ел Масуд да ги заговори по арабски. Бронзовите полуголи хора не разбират нито дума арабски.
Отново Васко да Гама прави познатата маневра и от „Земята на папагалите“ насочва корабите си на изток. В началото на юли флотата се появява пред Мозамбик. Тук някога Васко да Гама е посрещнат с недоверие и омраза и трябва да се преструва, че е турчин. Край тоя град той минава на връщане от първото си пътуване, без да посмее да се отбие, защото знае, че ще го срещнат врагове, а той няма сили да се бори. Сега той влиза в залива с развети корабни платна и знамена. На платната ясно е изрисуван християнският кръст! Няколко леки бойни кораби запазват изхода на залива, а други застават срещу града и входа на пристанището с дулата на оръдията си напред. В тоя кръг от бойци влизат тежките десет кариаки и насочват също оръдията си срещу града.
На котва в залива стоят няколко арабски и индуски кораби. По палубите и мачтите им бързо се раздвижват моряци. Те изтеглят котвата, развързват платната и с тревожни бързи маневри искат да се измъкнат от залива. Изплашени рибари бягат със своите лодки през залива. При брега те скачат във водата и изтеглят лодките на суша, сетне мигновено изчезват зад Пясъчните дюни. Живият, многолюден бял Мозамбик внезапно замира. Всички хора се изпокриват в къщите и зад вратите на своите дюкяни.
Васко да Гама гледа от палубата на кораба си и тържествува. Така иска той да бъде посрещан навсякъде, дето се появи — със страх и ужас пред силата му! Неговото тържество става още по-голямо. Сред общата суматоха в залива и в града от брега тръгва една лодка и се насочва към адмиралския кораб. Васко да Гама познава тая лодка с висок, красиво извит нос, в задната част със сенник, издигнат на четири колонки. Той знае и кой плава с тая лодка. Сам султанът на Мозамбик идва!…
Сега султанът е изплашен и отстъпчив. С негово съгласие Васко да Гама отваря в града фактория, урежда корабостроителница и укрепява португалски гарнизон. За командир на тоя гарнизон е назначен Франциско Серао. Това име ние ще чуем отново, когато започнем разказа за Магелан. На Франциско Серао е поверен и един лек кораб. С тоя кораб той трябва да охранява брега от Мозамбик до Суфала — днес Бейра, известен град със златните находища в околностите му. В тоя град Васко да Гама е изпратил с два кораба капитан Педро д’Агияр. А капитанът е сключил споразумение с владетеля на града. Кралят — негър, доброволно се е признал за васал и съюзник на португалския крал. С други думи, признал се е за войник и данъкоплатец на крал Мануел.
След като осигурява сравнително лесно в гърба си двата града, фактории, корабостроителница, укрепления, Васко да Гама насочва флотата към близкия град Килоа. Всъщност още с пристигането си в тоя край Васко да Гама мисли само как да спечели град Килоа!
Килоа е построен сред градини от портокали, лимони, нарове, смокини и лозя по хълма на един остров. Ивица плитко-вина свързва града със сушата. Градът е най-многолюдният, най-богатият и най-силно укрепеният негро-мавритански град на африканското крайбрежие. Почти всички негови къщи, прилепени една до друга, са изградени от камък и масивно дърво, а целият град е заобиколен със стена и бойници. Владетелят на града Ибрахим притежава многобройна флота и войска и е най-богатият търговец на роби, подправки и слонова кост. Той държи в зависимост всички съседни градове-държави.
Васко да Гама решава тука да не води преговори, а да покаже силата си. Това прави съвсем обмислено. Той знае, че ако покаже тъкмо пред тоя могъщ град-държава силата си и победи, с тоя удар ще сплаши и подчини цялото крайбрежие. Португалските кораби се появяват от всички страни на островния град и пущат котва. В града настава голямо оживление. Войници се затичват към стените на града. Дежурните стражи затварят градската врата. По улиците бързо прибягват мъже и жени и се прибират из къщите.
От адмиралския кораб тръгва една лодка с Ел Масуд и няколко португалски войници и моряци. Мавърът слиза на брега и се отправя към затворената градска врата. Той носи писмо от адмирала за владетеля Ибрахим. Без никакви увъртания Васко да Гама съобщава на султана да се яви незабавно на кораба му, за да уговорят отношенията си, като го предупреждава, че ако не се подчини, ще го измъкне насила от двореца му. Вратата на града се отваря пред Ел Масуд. Няколко войници повеждат през смълчания град пратеника на чуждия военачалник. Безсрамният тон на писмото ясно показва на султан Ибрахим какъв човек е португалецът и какви са намеренията му. Той решава да не отиде на адмиралския кораб, изгонва Ел Масуд и разпорежда войската и населението да се подготви за бой. Тогава при него се затичват първенци на града, водени от най-богатия и най-стария търговец Мохамед Аргун. Те убеждават султана да приеме предложението на чужденеца.
— Така ти ще спасиш града! — убеждава го старият Мохамед Аргун. — И ще платиш за това по-евтино, отколкото ако се биеш и загубиш града. А пари за откупа ще дадем всички ние — търговците на тоя град.
Всъщност водачът на първенците Мохамед Аргун не се вълнува много за града. Съперник на султана, той не милее, толкова за града, а гледа да злепостави владетеля, за да го измести и да вземе трона. Но сам пада в клопка.
Султан Ибрахим отива на адмиралския кораб. Тук той узнава онова, което вече очаква. Васко да Гама му предлага приятелство и споразумение да търгуват при условие, че град Килоа ще плаща на португалския крал годишен данък в злато и стоки.
— Значи ти не искаш приятелство, а подчинение, не искаш съюзник, а данъкоплатец! — възразява султанът.
Свива рамене и се съгласява, няма възможност да избира, докато е на кораба. Трябва да се съгласи, ако не иска да бъде задържан като пленник. Но той решава поне да отмъсти на своя съперник Аргун, за когото знае, че умишлено го е изпратил на кораба. Секретарят на адмирала написва споразумението и двамата договарящи се — султанът и адмиралът — го подписват. По силата на това споразумение Ибрахим трябва веднага да плати откуп и предвидения годишен данък в злато и стоки.
— Това задължение ще изпълня — казва султанът — веднага щом си отида в града.
И като гаранция, че ще удържи думата си, предлага да даде за заложник най-богатия и най-знатния човек в града — Мохамед Аргун. Васко да Гама не подозира нищо за отношенията между двамата маври. Той е много доволен от преговорите. Една лодка по негова заповед отива до града с хора на султана. Щом старият и богат търговец Мохамед Аргун стъпва на палубата на адмиралския кораб, Васко да Гама пуща султана да си върви, като му оказва най-голямо уважение . . .
Минават няколко дни. Султанът не изпраща откупа и годишния данък. Никой не се обажда от града. А старият Аргун седи свит в един ъгъл на командната палуба и трепери. Васко да Гама се отнася към него като към почетен гост, но това никак не успокоява стареца.
Много португалски моряци тръгват с лодки към брега. Вратата на града е вече отворена. Местните жители са отново по дюкяните и градините си. Никой не пречи на моряците да влизат в града, да правят покупки, да се разхождат по тесните стръмни улици, да се заглеждат в решетестите прозорци на богатите къщи, зад които се чува звънлив женски смях, или с молба гледат очите на някоя бяла пленница. Ясно е, че споразумението, сключено между хората с корабите и местния владетел, е вече известно в града на всекиго.
И все пак султан Ибрахим не изпраща определения откуп и годишния данък и през следващите няколко дни. Адмиралът загубва търпение. Той заповядва на Мохамед Аргун да напише писмо до султана и да го подсети за откупа. Аргун мълчаливо се подчинява и написва писмото. Същия ден идва отговорът на султана. Много любезно той съобщава на адмирала, че данъка и откупа ще заплати оставеният като заложник богат търговец Мохамед Аргун. Старецът започва повече да трепери, а адмиралът едва сдържа смеха си. Сега разбира играта между двамата маври и с удоволствие иска да я доведе до нейната развръзка.
— Е — запитва той стария Аргун, — какво ще правим сега?
— Аз нямам толкова пари! — казва със заекване търговецът.
— Ще видим! — спокойно се усмихва Васко да Гама. — Претърсете го — заповядва той на Пауло, неговия млад строеви офицер.
Моряци разголват стареца и започват да го бият с камшици. Васко да Гама е възхитен от хитрата игра на Ибрахим султан и с удоволствие взема неговата страна. Старецът не издържа боя. Той вдига ръце с молба. По негово нареждане отива човек в града и скоро донася торбата със злато. Хитрият Аргун разбира, че е попаднал в собствената си клопка и плаща. Само малко късно — след като изтърпява и боя!
От Килоа флотата се отправя към приятелската Малинди,. а оттук — през океана, към Индия.
Отвъд Малинди внезапно в океана се появяват на пътя им пет кораба под командата на Естевао да Гама. Тези кораби са изпратени от крал Мануел в помощ на командваната от Васко да Гама флота. Адмиралът приема с радост тая помощ, защото през следващите дни му предстои да се заеме със своята най-тежка задача …

КЪРВАВАТА ПОДГОТОВКА

За да изпълни задачата, Васко да Гама върши неща, които не са негова тактика, а лежат в колониалната система на Португалия. Тая система никак не прилича на онова, което вършат испанците в земите, открити от тях. Испанците завладяват целите територии и ги населяват със свои колонисти. Португалците смятат, че за техните сили повече подхожда да уреждат малки укрепени места по брега и оттук със сухопътни гарнизони и с кораби да командват завладяната земя и най-главно да владеят морето, за да държат в ръцете си вносната и износната търговия на заробената страна.
Такива укрепени места Васко да Гама създава някъде — като в Малинди — по приятелски начин, другаде — като в Суфала, Мозамбик, Килоа — с принуда. Неговата най-главна задача обаче при второто му пътуване си остава завладяването на Каликут. Той смята, че от успеха му в Каликут зависи успехът на цялото му пътуване. При това задачата тука е не само да се затвърди на брега и да получи право да купува подправки. Той трябва да пресече пътя на корабите с подправки, които арабите изпращат от Каликут, през Индийския океан към Египет и да насочи извоза на подправките по открития от него път край Африка за Португалия.
Разбира се, в Каликут той не може да се надява да получи по приятелски начин, каквото му трябва, особено след сблъскването между Самодри раджа и Кабрал. Остава му да действува със сила. Към това го въодушевява и жаждата му за лично отмъщение. Той помни своята закана:
— Ние ще се върнем пак и тежко на враговете ни — ще видят те как португалци плащат за обидите и оскърбленията!
Ел Масуд стои недалече от него на командната палуба, загледан напред, дето ще се появи индийският бряг, и му припомня деня, в който изрича тая закана …
За да удари Каликут и да го завладее, този път Васко да Гама не се насочва направо срещу врага, а започва удари встрани. Така той смята да сплаши и предварително да смути врата. С курс североизток флотата, увеличена с още пет кораба и около четиристотин моряци и войници, доближава индийския бряг при Дабул — оня пристанищен град, който посещава някога Афанаси Никитин, там дето е днешният Бомбай. В залива пред тоя град португалците престояват няколко дни, снабдяват се с вода и прясна храна и тръгват на юг.. . Недалече от островите Анжидив, дето някога за първи път срещат пирата Тиможе, пред португалските кораби се мярват жълтите платна и черните знамена на пиратската флота. Щом забелязват португалците, пиратите свиват корабните платна и бързо се обръщат, за да избягнат неприятната среща. По заповед на адмирала Естевао да Гама се отделя от флотата със своите кораби и подгонва пиратите.
Васко да Гама смята, че да унищожи пиратите, които господстват по индийското крайбрежие е не само психологически ход пред ония, които иска да сплаши, а и едно действително предимство за безопасността на португалските кораби, които скоро ще започнат да се движат със своите товари между Индия и Европа.
Леките кораби на Естевао да Гама вече настигат корабите с платна от рогозки. Пиратите бързо се насочват към брега и навлизат в устието на една река. След като всички техни кораби влизат навътре в устието на реката, те преграждат входа тъй, че вече никакъв кораб или лодка да не може да премине!
Но за Естевао да Гама са нужни само няколко мига, за да съобрази какво да прави. Той спира корабите си в залива и започва да обстрелва с оръдията преградата на реката. Скоро от преградата не остава следа. Тогава португалците спущат лодки и стотина въоръжени войници и моряци навлизат по течението на реката. Недалече от устието на реката те откриват пиратско селище и прикрито пристанище за пиратските кораби. Започва бой. Срещу тежко въоръжените португалски войници, защитени от брони и клемове, пиратите се бият полуголи, само с ножове, саби и стрели. Мнозина от тях падат убити. Другите са принудени да побягнат. Португалците нахълтват в селището и по корабите. Те плячкосват каквото по ценно видят, и унищожават всичко друго. Когато след няколко часа си тръгват, зад тях, в тропическата гора, с буйни пламъци горят пиратските колиби и техните кораби.
В това време с по-голямата част от флотата Васко да Гама стига пред град Батикала. Няколко мавритански и индуски кораби са пуснали котва в залива. Градът спокойно живее в зноя на слънчевия ден, сгушен с глинените си бели къщи сред девствената растителност. Рибари на лодки ловят риба в залива. Корабите на Васко да Гама с кръстовете на платната се появяват и изведнъж ужасът зацарява в спокойния залив. С огъня на своите оръдия португалците подпалват индуските и арабските кораби и започват да рушат укрепленията на града. След първия удар, който слисва жителите на града, португалските войници тръгват с лодки към брега. В стегнати редици един до друг, облечени в своите железни брони, нахлупили шлемове на глава, с насочени пушки, лъкове и пики те нахълтват по улиците на града и стрелят. Подир тях единични групи бойци влизат по къщите, по магазините, по градините и грабят, насилват, убиват. Едва когато от корабите затръбяват сбор, войниците и моряците се изтеглят от улиците на града и се събират на брега при лодките.
На адмиралския кораб са дошли пратеници на владетеля на града. Те молят мир и пощада. Васко да Гама е изложил своите условия и пратениците са ги приели. С това те задължават своя господар да зачита безусловно господството на крал Мануел по всички морета, да плаща установен годишен данък, корабите му да не превозват турци и маври, да не подпомага с нищо неверниците мюсюлмани, да не търгува с подправки, корабите му да не посещават Каликут, да плати откуп в злато, подправки или други ценни стоки. . .
За първи път Васко да Гама определя така подробно изискванията си на победител. Но отсега нататък той ще налага тези условия на всеки индийски владетел, който желае да живее в мир с португалците.. . Той вече не хитрува и не лицемери, а открито говори, заповядва, заплашва със страшни наказания, уверен в силите си. Адмиралът е увлечен. Той се вълнува от своите видения за една велика, могъща колониална Португалия и прави всичко да поднесе на своя крал тоя подарък.
Раджата на Батикала дава откуп цял сандък със злато и сребро и един кораб с подправки. Васко да Гама приема откупа и повежда флотата си към Каликут. Макар още да не е направил известни на всички владетели в Индия и Африка своите изисквания, той вече действа тъй, като че те са приети от всички, и жестоко наказва всяко нарушение. Ето в морето се появява тримачтов кораб. С надути платна той плава встрани от португалската флота. По очертанията на неговото тяло, по мачтите и платната Васко да Гама отгатва, че корабът е каликутски. Няколко леки португалски кораби се спущат като ястреби към жертвата. Не след много време чуждият кораб е заобиколен и подкаран към адмиралския кораб. Да, Васко да Гама не се е излъгал! Корабът е каликутски, собственост на богат мавритански търговец, който пътува с него. На кораба се виждат много хора — между тях има жени и деца. На него няма нито един войник. Някои мъже, пътници и моряци, имат в поясите си нож или сабя, но това не е въоръжение, а обикновена прибавка към облеклото, каквато носят мъжете в тая епоха. Корабът иде от Хормуз и повечето пътници са поклонници, които са ходили в светия за мюсюлманите град Мека. Васко да Гама, без да се колебае, заповядва да се приберат всички стоки и ценности, а корабът заедно с пътниците и екипажа да се изгорят.
Цял ден португалски лодки плават от своите кораби до пленения каликутски кораб и пренасят стоките, с които е пълен трюмът му. В това време хората на кораба, поклонници в бели наметала и бели чалми, забулени жени, разплакани деца, както и загорелите от ветровете и слънцето, арабски моряци, общо няколкостотин души, чакат изпълнението на страшното наказание. Омерзен, отвратен от нечовешкото намерение на белия човек, чака и търговецът-собственик — побелял старец, но още запазен мъж, изпълнен с достойнство. Всички чакат и все пак им се вижда невероятно без никакво провинение да бъдат така жестоко наказани. Те се надяват, че корабът ще бъде ограбен, че страшните бели хора ще измъкнат, каквото намерят, и ще ги оставят да си вървят. За ограбеното, те не ще съжаляват. В тия времена няма нищо по-обикновено пирати да нападнат някой кораб и да оплячкосат всичко. Хората са свикнали лесно да се утешават и примиряват. Те чуват заплашванията на белия командир и макар изплашени, все пак не могат и да помислях, че е възможно да стане това, което след малко започва.
Едва португалските лодки отплават от кораба с последните ограбени товари, и няколко моряци, чиято лодка единствено стои привързана за кораба, запалват факли. Хората от кораба настръхват. Сега те разбират, че заплашванията на белия командир не са само думи. Португалските моряци се изкачват на кораба със запалени факли. Тогава всички хора от кораба — мъже, жени, деца, моряци, офицери, скачат и смело започват да се бият за живота си. Португалците с факлите се хвърлят през борда на кораба в морето, без да могат да извършат злото.Мавританските моряци прерязват котвеното въже и дигат платната…
Мигове на отчаяна схватка и може би плененият кораб ще се измъкне. Но португалските кораби се размърдват. Те препречват пътя на беглеца. Чува се команда. Всички оръдия от корабите започват да бълват огън. Мавританците вървят насреща им. На техния кораб са вдигнати всички платна. Моряците от най-близкия португалски кораб хвърлят въжета, протягат ръце с куки. Двата кораба се прилепват. Маври прескачат в португалския кораб. Португалци се прехвърлят в мавританския кораб. Започва бой гърди с гърди. Маврите се бият отчаяно за живота си. Още малко, и те ще победят. Другите португалски кораби приближават и нови войници и моряци се прехвърлят на мавританския кораб. Много маври падат. Другите вече не се бият, за да победят, а за да се спасят. Мнозина се хвърлят в морето. Но жестокият удар ги догонва както на палубата на кораба, тъй и във водата. Много жени плачат и протягат малките си деца, за да умилостивят убийците. Португалците не знаят милост . . .
Със зловещата слава от тази победа и с препълнени трюмове от заграбени стоки корабите на завоевателите по заповед на адмирала тръгват отново на юг …

ПРЕЗ КАЛИКУТ

Мълвата за появяването на белия господар в Индийския океан и за кървавите му дела се разнася далеч. За него чува и раджата на Каликут. Той знае, че един ден жестокият адмирал ще се появи пред града и не се съмнява какво ще стане тогава. Пред тая истинска опасност Самодри раджа става по-мъдър и по-отстъпчив. Той иска да изпревари и ако може, да избегне удара. Източният човек не е разположен към кръвопролития, щом може блажено да живее. Светът е твърде широк — има място за всички, а възможностите за търговия и печалба в Каликут са твърде много: ще може да се задоволи и този стръвен и опасен чужденец, без да се отнеме всичко от другите.
Самодри раджа изпраща едно след друго две писма на Васко да Гама. Пратеникът с първото писмо, както и пратеникът с второто писмо намират португалеца в близкия град Конанор на север от Каликут. Раджата пише на адмирала, че иска да уредят с мир техните отношения. За това той предлага всякакви удобни за португалците условия.
Васко да Гама се държи в Конанор като господар. Още от времето на Кабрал в тоя град е създадена фактория. Тук живеят и закупуват подправки и продават лисабонски стоки десетина португалци. Отговорникът на факторията Гонсало Барбоса, червенокос португалец — моряк, някога в Портулалия е бил търговец на захарна тръстика и западнал. Той се явява на доклад пред адмирала. С гордост той съобщава, че в Конанор търговските му работи вървят добре — големи количества португалски стоки са продадени и срещу тях безпрепятствено са закупени огромни количества подправки. Васко да Гама не се задоволява с това. Повиква при себе си на кораба раджата на града, за да му изложи своите нови условия. Той иска да разшири още създадената фактория и да построи укрепление на брега. И този път той диктува, но за да не бъде раджата много огорчен, подслажда работата с подаръци и любезни речи …
А на Самодри раджа не отговаря нито на първото, нито на второто писмо. За раджата това е по-лошо от най-лошия отговор. Едва сега той вижда опасността, която го заплашва, в нейния истински размер. Наистина адмиралът не му отговаря на писмата, не защото е забравил за Каликут или защото иска да не се занимава с тоя град. Напротив: всички негови мисли и кроежи, докато се разправя в Конанор, са насочени към онова, което му предстои да направи в Каликут!
Богатият индуски град на търговията с подправките е съвсем близо. Наближава най-вълнуващият ден за Васко да Гама. Той си спомня богатствата и обидното великолепие на Самодри раджа, неговата лъжлива любезност и неговата изневяра. Още не може да забрави хулите и обидите на подсторената тълпа из прашните улици на Каликут. С гняв си спомня унизителното пленничество в мръсната странноприемница, подигравките и заплашванията на мавританските търговци. Сетне Самодри раджа си позволи да прогони моряците-закупчици от факторията, а подкупени хора ограбиха и се опитаха да убият Ел Масуд само защото помага на португалците! Спомените за тези преживявания го карат да свива пестници и да гори от жаждата да удари, да смаже, да подчини!
За да изпълни отмъщението, което е замислил, Васко да Гама не смята, че ще има нужда от цялата флота. Затова тука, в Конанор, той разделя корабите си на няколко самостоятелни групи и им възлага охраната на различни участъци от индийския бряг. Началниците на създадените фактории в Конанор, а по-късно и тези в Кочин и Куилон получават заповед да издават на корабите от тия приятелски градове удостоверения за право на плаване. А капитаните на отделните групи кораби се задължават да пленяват, ограбват и унищожават всеки кораб, който плава без позволително.
Всички групи кораби тръгват по назначението си. С останалите кораби Васко да Гама се насочва към Каликут…
Едва се появяват в далечината мачтите на португалските кораби, и в града настава суматоха. Корабите, платноходките, лодките, които се намират в залива, бързо се прибират към: устието на близката река. Заливът и пристанището опустяват. Богати и бедни товарят покъщнината си и се тъкмят да избягат.
Когато португалските кораби влизат в залива, срещу тях: тръгва една единствена лодка, карана от четири гребци. В нея седи пратеник на Самодри раджа. Лодката се прилепва до адмиралския кораб.
— От името на моя господар, владетеля на града — започва пратеникът, като почтително се кланя — моля адмирала да ми позволи да се кача при него на кораба …
Човекът стои в лодката на жаркото слънце и от него тече пот от смущение и от жегата. Васко да Гама го оставя дълго време напразно да чака. А когато най-сетне го приема, държи, се студено и пренебрежително. Пратеникът поднася голям откуп в злато, сребро и скъпоценни камъни.
— Този откуп моят господар изпраща за понесените от вас щети в Каликут.
Пратеникът съобщава още, че по заповед на раджата са заловени виновниците за нападението срещу португалците и че раджата е готов веднага да ги предаде на адмирала.
Васко да Гама приема откупа, съгласява се да приеме и заловените маври, но за да се постигне мирно споразумение между него и Самодри раджа, той иска раджата да признае още правото на португалците единствени да закупуват подправки в Каликут, да им разреши да отворят магазин за свои стоки и раджата да изгони от Каликут всички мавритански и мюсюлмански търговци.
Той се обръща към Ел Масуд и му казва:
— Преведи ясно! Нека раджата знае, че тези са моите условия, от които не само няма да отстъпя, но може да добавя още. Приеме ли ги — добре. Ще има мир! Не ги ли приеме — да знае, че ще изгоня от Каликут и него!
По това време в Каликут живеят няколко хиляди араби, египтяни и турци заедно със семействата си. Повечето от тях са богати хора с връзки и влияние. Сам раджата дължи на тях богатствата и силата си. Опитът да бъдат прогонени от града тези хора е колкото труден, толкова и опасен. Никак не се знае какво биха могли те да направят в своя защита. Освен това раджата се вълнува и от чисто човеколюбие. Защо да измъчва хората, ако те с нищо не пречат да бъдат изпълнени другите условия на португалеца?
Самодри раджа, макар и дълбоко обиден от заканите на Васко да Гама, изпраща нов пратеник при него да измоли милост за мюсюлманите — жители на града, срещу нов голям откуп. Този път пратеник е будисткият първосвещеник. Той казва на португалеца:
— Белият господар жадува да отмъсти на маврите за злините, които са му причинили. Друг смисъл няма искането му да прогони маврите от града, щом всичките останали условия раджата приема.
— Няма! — потвърждава Васко да Гама. — Тия кучета заслужават смърт! Аз малко искам, щом настоявам само за тяхното изгонване!
Старият първосвещеник продължава да убеждава:
— Нима белият господар не се е насладил на удоволствието от отмъщението, когато нападна каликутския кораб в океана и изби повече от седемстотин богомолци и моряци?
Васко да Гама не изтърпява повече бъбренията на стареца. Става и казва на офицерите, които присъстват на срещата:
— Махнете го!
Няколко офицери извеждат стария човек и го захвърлят на палубата при голямата мачта. Напразно гребците от неговата лодка го чакат да се върне. В това време адмиралът издава заповеди. Всички португалски кораби насочват оръдията си към града. Не след много време започва стрелбата.
Оръдията по корабите на Васко да Гама не са поставени в междупалубни помещения както в многоетажните бойни кариаки от епохата. Васко да Гама плава с търговски кораби, приспособени и за бойни действия. Освен построените кули на носа и кърмата, дето е сложено по едно малко оръдие, те имат и по две големи оръдия откъм левия и откъм десния борд на палубата. Оръдията, наречени според вида и големината им калверини, фалконети, каронади, серпантини, бомбарди — изстрелват каменни или железни гюллета. Тези гюллета не се пръскат като днешните снаряди, а удрят с цялата си маса. Взривът става само в оръдието и неговата сила изтласква гюллето. От силата на взрива обаче самите топове подскачат, а често се и пръскат и избиват прислугата си. Пораженията на гюллетата не са много големи. Някоя дупка в къщата, някоя съборена стена — това е всичко. Разстоянието, на което бият гюллетата, не е повече от сто метра, а тяхната бързина не е по-голяма от тая на хвърлен от ръка камък. Забавният Мюнхаузен съвсем правдоподобно разказва, че понякога е възсядал летящо гюлле. Заредяването на едно оръдие и приготвянето му за стрелба трае не по-малко от половин час.
Корабите носят барута и гюллетата далече от огъня на топовете — дълбоко в търбуха си. Барутът по това време има силна миризма на сяра и при стрелба целият кораб се изпълва с дим и лоша миризма. Топовете са поставени на дървени ниски коли — с дървени колелета. С тези коли се хваща „ритането“ при стрелбата. Все пак понякога някое нагорещено от стрелбата оръдие се откъсва от дървената кола и отхвръква, като смазва всичко, което досегне. Затова, щом подпалят фитила, прислугата на оръдието се оттегля и прикрива далече настрана. Самото стреляме и насочване на оръдието е сложна работа особено при развълнувано море.
Цял ден и цяла нощ стрелят португалците срещу Каликут. Всяко оръдие от корабите изстрелва не по-малко от четиридесет гюллета. Това е невиждана и нечувана за времето си канонада. Заливът ехти от непрекъснатите гърмежи. Много къщи в града са ударени и много хора от населението убити.
През време на стрелбата откъм морето се задават два тежко натоварени мавритански кораби и няколко индуски платноходки. Преди капитаните на корабите и платноходките да се сетят какво става в Каликут и да обърнат корабите назад, няколко португалски леки кораби се спущат към тях и ги заобикалят. Капитан Перо да Мендоса, който води португалските кораби, запитва:
— Закъде пътувате?
На един от големите мавритански кораби се появява собственикът на кораба, мавър с прошарена брада, облечен с бял плащ и пъстра чалма:
— За Каликут, с божа помощ! — отговаря той.
— Имате ли разрешение?
— Какво разрешение? Нима някой трябва да ми разреши да се прибера с кораба в родното си пристанище?
— Не може да се плава за Каликут без разрешение от представител на португалския крал! — строго обяснява капитан да Мендоса.
Капитаните на две индуски платноходки представят удостоверение от португалската фактория в Конанор. Съгласно заповедта на адмирала тези платноходки капитан Перо да Мендоса пуща на свобода. Всички други платноходки и двата мавритански кораба под заплахата на оръдията на португалските кораби вкарват в залива. Тук моряците на Мендоса бързо ги завладяват. По-скоро учудени, отколкото изплашени, мавританските и индуските моряци и пътници чакат да видят какво ще стане по-нататък. Португалците ги събират на единия от пленените кораби и ги навързват на едно общо въже около средната мачта, а всички товари пренасят на португалските кораби.
Капитан Перо да Мендоса отива при адмирала и му докладва за извършеното. Васко да Гама не се задоволява с това. Той иска да покаже отново как наказва ония, които не изпълняват дадените от него нареждания. Разбира се, той иска и да сплаши напълно Самодри раджа. И понеже не може да влезе в града и там да действува, нахвърля се с всичката си жестокост върху случайно попадналите му мавританци и индуси. Той връща капитан да Мендоса с нужните нареждания.
Оттук нататък започва жестоко безсмислено клане, което показва безсилието на португалците пред богатия и многолюден град, а не тяхната сила. По заповед на адмирала моряците на капитан да Мендоса се качват на кораба, дето са навързаните мавританци и индуси и ги разделят. След това започват да режат ушите, носа, ръцете, езика, пръстите на краката на мюсюлманите.
Артилерийската стрелба срещу града продължава. Гребците от лодката на стария първосвещеник — пратеника на Самодри раджа, изплашени, напразно още чакат до адмиралския кораб своя пътник. Най-сетне един моряк се показва през борда на португалския кораб и ги повиква. Появяват се още португалски моряци. Те донасят купища кървави изрязъци на уши, ръце, носове, пръсти на крака и напълват лодката. А след малко хвърлят върху кървавия товар в лодката и стария първосвещеник, накичен около шията с един гердан от страшните изрязъци. На стария човек е поръчано от адмирала да занесе тоя кървав подарък на своя господар.
В това време джелатите на капитан Мендоса довършват последната част от предвидените мъчения за пленените маври. Те подкарват тоя куп от разкъсани човешки тела, в които все още тупти живот, с пленения кораб към брега. Когато вятърът издува платната и корабът взема скорост, португалските моряци скачат във водата. Веднага след това няколко оръдия изстрелват снарядите си в кораба и го подпалват. Корабът, пламнал като факла, засяда пясъка на брега. Буйният огън изгаря въжета, дъски заедно с насечените човешки тела, които агонизират във вопли и стенания.
Не по-добра участ определя адмиралът и за пленените индуси, чиято единствена вина е, че са жители на Каликут.
— Тъкмо защото са жители на Каликут, те трябва да изтърпят най-страшните наказания! — решава съдбата им Васко да Гама.
Едни от тях вече висят обесени по мачтите на корабите, други са живи обгорени с вряло масло, а по-голямата част са съсечени и убийците им ги хвърлят в морето при прилива, за да ги изхвърлят вълните на брега, та да ги видят хората от града.
Артилерийската стрелба през цялото време на тия кървави операции не прекъсва. Изминават цял един ден и цяла нощ на ужаси. Градът не се предава. По заповед на адмирала нови два дни всички оръдия от португалските кораби бълват огън и желязо срещу града. Каликут търпи и мълчи! По укрепените места на града, зад всяка стена, зад всяка ограда бдят защитници, които, стиснали оръжието, с отчаяна смелост чакат португалците.
Португалците не идват.
Една сутрин те тръгват с всичките си кораби на юг …
В Предна Индия на юг има редица селища. По това време най-оживени са градовете-държави Кочин и Коилун — днес Куилон. Владетелите на тия градове като всички раджи на по-малки княжества около Каликут гледат със завист на богатствата и силата на Самодри раджа, но не могат да направят нищо, освен да му се подчиняват и да живеят в зависимост от него. За тях появяването на португалците е добър случай. Те веднага сключват съглашение с тях, защото смятат, че могат да използуват силата им, за да издигнат своите владения на мястото на Каликут.
В Кочин Васко да Гама узнава от шпиони на местния владетел, че Самодри раджа в съюз с мавритански търговци е подготвил голяма бойна флота от около седемдесет кораба, за да нападне португалците. Адмиралът на Индия посреща радостно тази новина. Той знае, че няма достатъчно сили да превземе Каликут. Но той има колкото трябва сили и умение, за да бие Самодри, раджа по море. А успее ли да унищожи неговата флота, станат ли господари на морето единствени португалците, лиши ли Каликут от възможностите да превозва товарите с подправки, по-нататък превземането на самия град и изгонването на Самодри раджа е само една незначителна подробност от големия бой за завладяване на Индия.
Португалският адмирал се подготвя за бой и тръгва към Каликут.
Така се урежда срещата, която предрешава съдбата на Индия. Историята на тая страна от деня, в който Васко да Гама за първи път стъпва на индийския бряг, е всъщност „история на нейното завладяване”, независимо от това, дали тези, които я завладяват, са днес португалци, утре холандци, французи или англичани.
Флотата на Васко да Гама плава от Кочин в боен ред — няколко леки кораба напред, разгънати широко в полукръг, тежките бойни кораби — зад тях вкупом, отзад — Други няколко леки кораби със задачата да пазят тила на флотата. Близо до Каликут срещу португалците излиза флотата на Самодри раджа. Още отначало в индийската флота се появява известно смущение, защото Самодри раджа се надява да изненада португалците, а вместо това ги заварва подготвени за бой. Но връщане няма. Мавританските кораби излизат от своето прикритие и полетяват напред по няколко на един португалски кораб. Те се стремят да се приближат и да се прилепят до борда на неприятеля. Маври и индуси нямат огнестрелни оръдия. Щом се вкопчат за вражески кораб, мавританските и индийски бойци скачат през борда с мечове, копия в ръка или стрелят от мачтите на своя кораб с големи лъкове. Португалците ги посрещат с огъня на своите оръдия и пушки. Повечето от корабите на Самодри раджа са ударени от снарядите на артилерията и направени негодни да се движат. Тогава португалците сами нападат. Те приближават до вражеския кораб и се прехвърлят на него. Маврите и индусите са облечени с леки платнени дрехи и са изложени при всеки удар. Само някои от тях имат брони, уплетени от тел и въжета. Всички португалски бойци са в железни брони и шлемове, които ги пазят от ударите. При това, след като понасят артилерийския огън, по корабите на Самодри раджа повечето моряци са избити. Малцината останали живи маври и индуси се бият храбро, но те не могат да отбият стихията от желязо и ярост, която връхлита над тях. Един по един корабите на раджата потъват, побягват или остават люлеещи се ковчези, препълнени с мъртви.
Когато от океана изчезва и последният каликутски кораб, годен за бой, Васко да Гама, без да се отбива в Каликут, повежда флотата си към Конанор.
Той смята своята задача за завършена. Целият малабарски бряг е подчинен. По него са създадени няколко фактории и укрепления, а разделената на групи португалска флота пази океана и държи мореплаването и вносната и износната търговия на Индия на своите заповеди. Засега няма вражеска сила, смята Васко да Гама, която би могла да измени установения от него ред. Той отделя от състава на флотата си още осем добре въоръжени леки кораби. На тая внушителна група назначава за командир капитан Висенте Содре.
— Ти ще поддържаш португалското господство в Индийския океан — казва той на капитана — и ще пазиш португалските търговски предприятия по индийския бряг, като се явяваш в помощ на всяка бойна група, която не би могла сама да се справи с врага.
Тези разпореждания на адмирала на Индия са неговите последни действия в богатата страна през второто му пътуване. В тях само едно не е предвидено: огромната сила, която все още притежава Самодри раджа …
На 28 декември 1502 година Васко да Гама тръгва за Португалия с няколко кораба, претоварени със скъпа плячка и със закупени на безценица товари с подправки …

В РОДИНАТА

След осеммесечно плаване със задръжки само в някои африкански градове най-сетне на 1 септември 1503 година Васко да Гама вкарва корабите си в пристанището на Лисабон.
За втори път, вече прочут мореплавател и войн, той се завръща с голяма сполука от Индия. Към всичко, което досега крал Мануел дава като награда на своя адмирал, тоя ден добавя и едно увеличение на пенсията му до четиристотин хиляди рейси годишно. Васко да Гама става един от най-видните и най-богатите хора на Португалия. Но той справедливо смята, че дължи това не само на милостите на краля, а и на своите дела и не е много разточителен с признателността и благодарността, си към краля. Напротив, той дори се сърди, че все още не е уреден въпросът със собствеността на родния му град Синеш, дадена му заедно с графската титла.
Достигането до Индия и отиването на много протугалски кораби до богатата страна, както и използуването на златните находища по африканския бряг внасят големи промени в живота на Лисабон. В някога замрялото пристанище в устието на река Тахо сега е много оживено. Тук идват кораби от цяла Западна Европа и от Средиземноморието. Те носят богати произведения на своите страни, а товарят в Лисабон тъй много търсените индийски подправки. На търговците се отваря голяма работа. Някогашните складове и магазини край пристанището са вече твърде тесни за големия приток от стоки. Малки са вече и кесиите на търговците, за да съберат печалбите, които се стичат към тях. Лисабон става център на търговията с източните страни, а Португалия или търговците на Португалия и преди всичко нейният крал и неговите придворни стават най-богатите хора на света. Трошички от тоя приток на злато, богатства и благоденствие падат и в джеба на бедния моряк, войник, рибар и служител. Наред с дворците, които започват да се издигат по главните улици и в околностите на Лисабон — в стила на крал Мануел Щастливия, — никнат и къщичките и градините на бедните португалци, които са пътували като моряци в Африка и Индия или работят в пристанището, дето се разтоварват и товарят корабите на търговците.
Богатство и благоденствие настъпват в Португалия. При това всичко е още в началото.
Васко да Гама, макар и не много млад, се оженва. Заедно със семейството си той се настанява в родния си град Синеш. Той знае цената си и решава да встъпи в правата на владетел на тоя град, макар че работата още не е уредена напълно. Започва да събира полагащия му се данък като владетелен граф. Когато старата бащина къща на хълма му се вижда малка, започва да си строи дворец на място, което обявява за своя собственост, без да пита никого. Като владетел-граф не се поколебава да впрегне цялото население на Синеш да отбива разни тегоби в работата на строежа. Той живее като истински крал, заобиколен от роднини, придворни, слуги и роби. Домът му е пълен с красиви скъпи предмети, килими, платове, растения, оръжия. Всички те картинно разказват за приключенията и победите му в Индия.
Но това не трае дълго. Орденът, чието владение е град Синеш и чиито ръководители не се съгласяват да го отстъпят на Васко да Гама въпреки кралския указ, изказват недоволството си пред краля от произволното хазяйничене на адмирала върху чужд имот. Кралят само това чака. Той не може да се кара със светите старци от ордена, а още по-малко може да търпи да грее друго слънце в неговото царство освен личното му сияние. А Васко да Гама според него твърде много шуми и свети, откак се е върнал от второто си пътуване. Монархът с удоволствие използува случая да го унижи и смъкне от високото, към което е полетял.
През март 1507 година в Синеш пристига Жуао да Гама, представител на светия орден и чичо на мореплавателя. Той връчва на победителя на Индия писмена заповед на краля веднага да спре строежа на двореца, да напусне Синеш заедно с цялото си семейство и никога да не се връща там.
Чичото, суров брат на светия орден, който фанатично поставя интересите на ордена и на краля над всякакви роднински връзки и лични интереси, все пак се безпокои от срещата. Той очаква самоувереният и горд племенник да избухне. И наистина Васко да Гама изглежда много засегнат. Черните му очи загоряват в гневен, огън. Кръв нахлува по лицето му. Тежкият му пестник, сложен на масичката, до която двамата седят, рязко се свива. Но старият мореплавател все още се чувствува строг и изпълнителен войник на краля. Той намира сили да надделее кипежа у себе си, става и сдържано казва: — Волята на краля ще бъде изпълнена! Не след много време заедно със семейството си той се преселва в град Евура, разположен в планините край испанската граница. Тук е кралската лятна резиденция и в нея често начело с краля и кралицата се събира целият дворцов свят. На една от главните улици на тоя град и до днес е запазен дворецът, който Васко да Гама си издига. Цялата предна стена на двореца, изграден в мавритански стил, според установения тогава вкус по желание на адмирала е изписана в цветни бои с картини от живота и особената природа на Индия.
В тоя дворец Васко да Гама прекарва голяма част от живота си. Кралят често го вика за съветник по въпросите за завладяването на Индия. За да смекчи удара, който му е нанесъл, той нарежда да се изплаща на мореплавателя навреме пенсията, както и да му се даде титлата граф Видигейр и селището с това име.
За едно само кралят не се сеща: да възложи на Васко да Гама ново пътуване до Индия. Според него той се е вече достатъчно проявил и няма защо да му създава нови възможности. Храбрите и добри мореплаватели и войници в Португалия съвсем не свършват с Васко да Гама! Кралят има достатъчно голям избор от хора. Тъй смята поне той, уверен, че може от всекиго да направи велик мореплавател и войн, стига да заповяда.
Засега действителността все още поощрява неговата увереност.

ГОЛЕМИЯТ ДВУБОЙ

След морския бой във водите на Каликут Самодри раджа започва да събира нови сили. Мавританските търговци, усърдно му помагат.
Новината за заминаването на проклетия португалски адмирал е за раджата сигнал да започне да действа. Той се насочва първо към Кочин. Тук, в залива, се намират някои от леките кораби на Висенте Содре, оставени от Васко да Гама за охрана на индийския бряг. Самодри, раджа затваря изхода на залива с корабите си и изпраща при раджата на Кочин заповед да предаде намиращите се в града португалци. Владетелят на града отказва да се подчини. Тогава Самодри раджа напада града и го превзема. В последните часове преди падането на града раджата и португалците едва успяват да избягат.
Самодри вече смята, че се е справил с неприятеля. Но пред Кочин се появява голяма португалска бойна флота, начело с Алфонсо д’Албукерк. Владетелят на Каликут е принуден да напусне с войските си превзетия град, защото с появяването на португалците срещу каликутци се надига, водено от своя раджа, и цялото население на Кочин. Каликутци трябва да понасят удари от две страни или да отстъпят!
Д’Албукерк оставя в Кочин част от флотата си начело с капитан Дуарте Перейра, а той след една обиколка по индийското крайбрежие се завръща в Португалия.
Сега Самодри раджа отново се появява в Кочин. Този път той е набрал около двеста и петдесет кораба и голяма войска, която нахлува откъм сушата.
Дуарте Перейра, командирът на португалските кораби, поема отбраната на града. Започват кървави битки, в които участвуват шепата португалци и многобройната войска на местния раджа, подпомагани от населението. Защитниците проявяват умение и храброст. Но те едва ли биха удържали срещу огромните обсадни сили на каликутци. По сушата се появяват и войници с бойни слонове. За онази епоха те не са по-малко страшни от железните тежки танкове днес. Върху гърба си слоновете носят бойница със стрелци. Страшни са обаче не стрелците, а самите слонове. Те събарят и премазват с тежките си крака всичко, на което стъпят. Освен това, дразнени от водача, те размахват с хобота си желязна верига и с един замах избиват цели групи неприятели. Със слоновете си каликутци влизат в укрепените места и унищожават както постройките, тъй и бойците в тях.
Битката се решава пак от внезапното появяване на няколко; бойни португалски кораби, оставени от Васко да Гама да охраняват индийския бряг и да унищожават чуждите кораби в океана.
Но Самодри раджа не е победен. Той се оттегля по собствено желание, без да е претърпял значителни загуби. Опасността, да се появи отново остава. Господството на португалците в Индийския Океан започва да изглежда още по-уязвимо, когато в Лисабон се получават сведения за настроенията в мюсюлманския свят. Скоро може би упоритият раджа на Каликут ще получи подкрепа от Египет, от Турция и Венеция — страните, които са толкова засегнати от успехите на португалците в Индия, колкото самият вамодри раджа и неговите мавритански съюзници.
В двореца на крал Мануел Щастливия един съвет начело с монарха обсъжда създаденото положение. В тоя съвет участвува и Васко да Гама. И тъкмо великият мореплавател и войн дава плана за бъдещите действия на португалците в Индийския океан. По тоя план се признава необходимостта португалците да разполагат с постоянна голяма бойна флота в океана, ако искат да задържат установеното господство. На краля се предлага да нареди да се създадат по-широки укрепени места по брега на Индия с корабостроителници, арсенали, търговски складове и постоянни войскови гарнизони. Най-сетне се преценява, че е необходимо цялата португалска власт в Индия да се даде в ръцете на един представител на краля, който да не чака нареждания от Португалия, а самостоятелно да решава възникналите въпроси. Васко да Гама доуяснява мисълта си. Той предлага да се създаде длъжността вицекрал на Индия.
Кралят възприема предложения план.
През 1505 година първият вицекрал на Индия, Франциско д’Алмейда, заминава за далечната страна с двадесет и два кораба и хиляда и петстотин моряци и войници. Крал Мануел пак не избира Васко да Гама или познатия с победите си в Индия Алфонсо д’Албукерк или Дуарте Перейра, героя на отбраната на Кочин, а избира стария, почти непознат благородник Франциско д’Алмейда.
И този път кралят не се излъгва в избора си. Преценен по делата, по морала и схващанията на епохата, Франциско д’Алмейда не е по-малко способен, силен и велик от Васко да Гама. Той закрепва португалците в Суфала и Мозамбик, като построява на брега укрепления с постоянни гарнизони. В Килоа той се намесва хитро в съперничеството за султанския трон и замества съмнителния приятел — султан Ибрахим с друг. Построява на брега укрепления и оставя силен гарнизон. В Момбаса при опита си да слезе на брега среща съпротива. Тогава д’Алмейда повежда своите моряци и войници, запалва и разрушава града, а повечето от чернокожата войска и населението избива. В Малинди също построява укрепление и поставя гарнизон. При Суфала буря разпръсва корабите. Капитан Фернао Соарес е отвлечен с кораба си далече на изток. Така той стига до „Острова на луната“ — Мадагаскар. Изглежда, че той е първият европеец, който достига тоя остров.
От Малинди флотата на д’Алмейда преминава океана и спира на островите Анжидив. На един от тия острови адмиралът построява укрепление и оставя гарнизон. Той успява да влезе във връзка с пирата Тиможа, а по-късно, като използва омразата на пирата срещу мюсюлманите, привлича го за свой съюзник.
Със стария адмирал пътува и синът му Лоренцо, който е офицер във флотата. Младият офицер тръгва с няколко кораба заедно с пирата Тиможа и прави първото плаване далече на юг. Те стигат до най-южния край на Предна Индия, минават покрай него и с курс север достигат града Вижайянагар. На връщане откриват остров Цейлон, известен от книгата на Марко Поло като остров на скъпоценните камъни. Тук Лоренцо и Тиможа купуват канела.
В това време старият д’Алмейда установява седалището на вицекраля в Кочин при верния приятел на португалците — раджата на тоя град…
Още от времето на второто пътуване на Васко да Гама богатият мавритански търговец — господарят на малабарския бряг, както го нарича покорното население на Индия — Махмед Марнар тъи неугасваща омраза към португалците. Един ден по оплакване на раджата на Конанор, че не е платил пристанищната такса за своя кораб, португалски моряци хващат богатия търговец, събличат го гол и го бият с камшици, а в устата му завират мръсотии. От тоя ден Махмед Марнар, избягал в Египет, подклажда у египетския султан омраза към жестокия християнин.
Дълго време султанът, потънал в доволство, изказва само празни съчувствия на пострадалия богат човек и не помръдва. Неговите работи вървят добре. Той не може и да си представи, че би се намерила сила да измени от столетия установения ред. А приказките за намеренията на португалците и за самите португалци, султанът смята за измислица на разсърдения търговец.
Не минава много време и приходите в султанската каса започват да намаляват. Мнозина вече говорят на монарха, че в Индийския океан става нещо нередно и че за всичко са виновни появилите се там неверници. Сега султанът е завладян от голяма ненавист към португалците. Но не чувството му би решило какво да прави. Той вижда как започва да се руши онова, което е наследил от деди и прадеди. Португалците бяха подкопали най-доходната търговия на Египет. Керваните със скъпите индийски подправки, които от столетия идеха от Индия и през Сомалия, Горен Египет или през пристанищата в Червено море се отправяха към Кайро и Александрия, вече отдавна не се появяваха. Напразно венецианските и генуезки кораби чакат скъпите товари. Султанът няма какво да продаде. Венецианци и генуезци няма какво да купят. Златният поток е отбит и отправен край Африка през океана към Португалия!
Настъпва времето да се действа. Венецианци и турци, засегнати от работите в Индийския океан толкова, колкото и египетският султан, протягат ръце за съюз и обща борба. Така се стига до голямото решение. През 1508 година една огромна египетска флота тръгва от Червено море към Индийския океан под водачеството на египетския адмирал Мир Хюсеин. Всъщност флотата е съюзна, защото венецианците дават оръдия и артилеристи, а турците помагат с кораби и моряци.
Голяма част от португалската флота под командата на Лоренцо, синът на стария вицекрал, е на почивка в залива пред устието на река Чаул. Съюзната флота издебва португалците и ги напада с изненада. Един египетски кораб се насочва към командния португалски кораб. Още преди да успее да вдигне котва и да се раздвижи, командният кораб е ударен от упор. На борда му се прехвърлят египетски и турски войници. Започва бой лице срещу лице, гърди срещу гърди. Лоренцо д’Алмейда пада убит с меч в ръка.
Голяма част от другите португалски кораби успяват да се измъкнат от уловката, но те са откъснати един от друг, останали без командир и не могат да започнат истински бой.
Появяването на съюзната флота и победата при Чаул надига всички потиснати от португалците народи в Индийския океан. Довчерашните покорни раджи и султани показват истинското си лице. С всичките си войски и кораби те се присъединяват към освободителите. Пръв се обажда Самодри раджа. Само раджата на Кочин, дето се събират разбитите португалски кораби и дето е вицекралят, покорно чака какво ще стане.
Това, което става, смайва всички. Старият войн Франциско д’Алмейда събира корабите си, разузнава за разположението на съюзната флота и подготвя удара си. С изненада той се явява през февруари 1509 година пред град Диу, дето е съюзнишката флота, наброяваща вече до двеста кораба. Макар и с по-малко кораби, Франциско д’Алмейда се хвърля в бой. Не изненадата решава боя, а преди всичко опитността на стария войн, въоръжението на португалските кораби и тяхната по-голяма подвижност.
Д’Алмейда затваря входовете на залива с няколко тежки кораба, а с другите се врязва в египетската флота и започва да стреля с оръдията си от близко разстояние. Египтяните са ударени тежко. Те загубват почти всичките си кораби . . .
След победата Франциско д’Алмейда повежда флотата си от Диу на юг край индийския бряг. Сега той започва да се разправя с всички раджи и султани, които са проявили някакво колебание или са изневерили на португалците. Дабул е смазан и изгорен. Гоа е унищожена и ограбена. В двата града д’Алмейда назначава нови раджи, избрани от него.
Отсега нататък в Индийския океан няма сила, която да се възпротиви на португалските завоеватели…
Когато крал Мануел Щастливия създава поста вицекрал на Индия, помисля и как лесно да се освобождава от тъй високо издигнатото длъжностно лице. С чудна изобретателност кралят се предпазва във всички случаи срещу съперниците на своя трон и на своята власт. Каква по-голяма съблазън за един способен човек, станал вицекрал на огромна колониална държава, да се реши на следващата стъпка — да отхвърли довчерашния си господар! За да избегне тази опасност, крал Мануел назначава вицекраля за три години, а заедно с него назначава предварително и оня, който ще го замести. Бъдещият заместник е длъжен с изтичането на трите години веднага да встъпи в длъжност. Така, още докато Франциско д’Алмейда е вицекрал, вече се знае в цялото кралство и в Индия, че за негов заместник е назначен Алфонсо д’Албукерк. Тая система раздвоява хората. Цялата армия от чиновници, войници, моряци, търговци, свещеници, които се настаняват в създадената държавна машина и които биха могли да се явят в подкрепа на един амбициозен вицекрал, е разделена. Облагодетелствуваните държат за вицекраля, но правят политика и на заместника, за да не загубят утре спечеленото. Недоволните правят политика да спечелят вицекраля, но тайно заговорничат със заместника. Така нито единият, нито другият може да събере достатъчно сили, за да изневери на своя крал. Франциско д’Алмейда не помисля да изневери на крал Мануел, но му е много неприятно, когато с изтичането на тригодишния срок, през 1509 година в Кочин се явява Алфонсо д’Албукерк и почуква на вицекралския дворец. Дълго време старият д’Алмейда отлага и разтака да предаде длъжността си. Той смята, че неговите заслуги го поставят в изключително положение и че кралят ще се съгласи с това. Тази негова самоувереност само предизвиква още повече краля. От Лисабон се получава безусловна заповед да предаде поста си и да се върне в Португалия.
На 1 декември 1509 година д’Алмейда тръгва с три кораба за родината си. На африканския бряг недалече от нос Добра надежда, в залива Салдана, корабите спират, за да вземат прясна вода. Тука шепа хотентоти нападат португалците със своите дървени копия и с камъни. Шестдесет и пет моряци и двадесет офицери падат убити и хотентотите одират главите им. Пада убит, пронизан от няколко копия, смазан от камъни и Франциско д’Алмейда, победителят и завоевателят на Индийския океан и вицекрал на Индия! . ..
Неговият заместник Алфонсо д’Албукерк е един от последните способни завоеватели на Индийския океан и вицекрал на Индия. Той смята, че Португалия, за да владее Индийския океан, трябва не само да има укрепени места по брега на Индия и Африка, както и силна флота, а трябва да владее и входовете на океана: на изток полуостров Малака, на запад Хормуз — бисера на земята в Персийския залив, както и Аден — в отвора на Червено море. По-късно англичаните осъществяват неговия замисъл. Като завладяват Малака, Хормуз, Аден и други места, те стават господари на Индийския океан и владеят Индия няколко столетия.
Д’Албукерк завзема полуостров Малака. Той има обаче противници в Португалия. Те смятат, че той напразно пръска сили. Противник на неговия замисъл е и крал Мануел.
Д’Албукерк изпраща флота начело с капитан Франциско Серао да завладее Молукските острови — далече в Тихия океан — царството на подправките. През 1510 година д’Албукерк окончателно завладява за Португалия Гоа и създава фактория и укрепление с постоянен гарнизон. Под негово водачество португалците стигат и до Аден и Хормуз, отдето великият човек поглежда към Кайро и Александрия, с мисъл да завладее пътя към Средиземно море .. .
Като един епизод сред големите стремежи на д’Албукерк е неговото сблъскване със Самодри раджа. Владетелят на Каликут не престава да се бори срещу португалците. Най-сетне войниците на д’Албукерк стъпват на брега и нахълтват в града. Но Самодри раджа подготвя засада в двореца си тъкмо когато португалците се смятат победители. Много португалски войници и офицери са избити, а другите побързват да напуснат града. Д’Албукерк не вдига обсадата откъм морето. И през дните на тая обсада подготвя последния удар. Това, което досега португалците не можеха да постигнат с бой, той постига с лукавство. Адмиралът подхранва стремежите на брата на Самодри раджа да измести всесилния владетел. С измама един ден хора на завистливия брат убиват Самодри раджа. Братът убиец взема трона му. Първата работа на изменника е да сключи споразумение с чужденците, за да има тяхната подкрепа.
Крал Мануел се радва на победите на вицекраля на Индия и се безпокои от неговите широки стремежи. Той побързва да му изпрати заместник, когото грижливо избира измежду своите царедворци.

ВИЦЕКРАЛ НА ИНДИЯ

Ако достигането и завладяването на Индия за краля е стремеж да завладее пазари, народи, източници на скъпи стоки, да издигне кралството си и собствената си сила, за Васко да Гама, за д’Алмейда и д’Албукерк това е висока задача на чест и предана служба. Тези герои на откриването и завладяването на Индия се отличават по своему с висок морал и войнишка дисциплина. Всичко за краля, за вярата и за родината е основният подтик, който пробужда техните изключителни способности, и те не отстъпват от това.
Не с такива качества се отличават техните наследници, на които кралят възлага да продължат делото им. Голямата работа е свършена. Сега остава да се задържи придобитото, да се владее и управлява. В това изкуство Португалия дава малко способни хора. Повечето от назначените от краля управители на Индия и другите колонии са суетливи, хищни, жестоки дворцови големци, които не знаят да управляват, а да гнетят местното население, да грабят и да забогатяват зад прикритието на своята висока служба. С примера си тия хора дават тон за поведението на всички, които отиват в Индия; или в другите колонии на Португалия! Отсега нататък Индия става за търговците и придворните страната, дето те могат да забогатеят, било като търгуват, било като вземат някоя служба на големи началници. Лакома плячка става Индия и за повечето моряци и войници, чиновници, капитани, които съставят гарнизоните на укрепленията, екипажите на охраняващите кораби или са служители на факториите и администрацията. По липса на достатъчно хора вицекралете си избират чиновници, а капитаните на кораби си набавят моряци от улиците и вертепите на Лисабон или от затворите измежду осъдените, които пожелаят да изкупят свободата си срещу едно опасно пътуване. Между тия хора мнозина проявяват способности и се издигат. Такъв е споменатият вече каторжник; Луис Камоенс — португалският национален поет. Но повечето са престъпни, алчни, жестоки хора. Всеки смята, че в Индия може да сполучи, и забучил камата в пояса си, той се качва на кораба за далечното пътуване, макар да знае, че играта е на живот и смърт! Достигнали до Индия, тези хора — от вицекраля до последния писар — откриват повече възможности, отколкото са очаквали. Службата им дава сила и власт. Те започват да се държат като големи господари, заобикалят се с роби и слуги, сами не работят нищо, лентяйстват, пиянстват и развратничат. Никой от тях не остава само на заплатата, която му е определил кралят. Почти всички използват службата си, за да забогатеят, като вземат подкупи или като крадат от кралските доходи. Едни лъжат. Други се самопродават и служат на оня, който им плати повече. Най-много страда от тия хора местното население. Те се нахвърлят върху индуси и маври, не зачитат нито имота, нито вярата им, нито честта им, нито свободата, нито живота им. Чиновници или кралски войници обират и оскверняват будистки храмове. Други крадат жени. Лакоми за плячка, португалски капитани не зачитат и собствената си чест и почтеност. Те издават скъпо платени удостоверения за свободно плаване на кораби, а после сами устройват засади и обират пуснатия кораб.
Туземното население търпи, понася и едва прикрива омразата и презрението си. За мнозина вече португалецът е най- долният, най-жестокият, най-непочтеният човек. От тази епоха остава благодарствената молитва между индуси и мохамедани: „Да благодарим на господа, че не е позволил на португалците, както и на лъвовете и тигрите да се размножат много, защото иначе те щяха да унищожат целия човешки род!“
И при тия обстоятелства потокът от претоварените кораби със скъпи стоки не прекъсва да тече към Португалия. Но онова, което не можаха да направят нито маври, нито египтяни в съюз с венецианци и турци, нито храбрите наири на Самодри раджа — да сломят силата на колониална Португалия, направиха си го самите португалци. Колониална Португалия вече съществува върху вулкан от недоволство и омраза и се разкапва в леност и престъпления!
Мануел Щастливия е съвсем добре осведомен, но потокът от богатства, които все още прибира, го приспива в сладката самоизмама, че работите не стоят толкова лошо.
След смъртта на Мануел крал Жуао III сменява няколко вицекрале с желание да подобри положението. Но всеки, който отива за три години в Индия, макар и като вицекрал, смята, че времето е твърде кратко, за да може почтено да забогатее, и веднага се поддава на хищническата сбирщина от кралски чиновници и алчни търговци.
С въздишка на съжаление и крал Жуао III като поета Луис Камоенс в неговата поема си спомня славното минало, когато сурови, честни, смели войни предприемат дръзки пътувания, завладяват далечни земи и градят благоденствието на Португалия. Отправил поглед към това минало, кралят си спомня за Васко да Гама.
Вече двадесет години героят живее в своя дворец с писаните стени на Евура, почти забравен. Кралят се увлича от спомена. Той повиква стария войн и му предлага да отиде в Индия като вицекрал и да закрепи устоите на колониална Португалия. Васко да Гама приема задачата. Той е вече на шестдесет и четири години, все още силен и търпелив, станал е само по-тежък, по-бавен, по-внушителен.
На 9 август 1524 година старият адмирал тръгва с четиринадесет кораба и три хиляди моряци, войници, чиновници, почетна свита и прислужници. С него са и синовете му Естевао и Пауло. В адмиралския кораб са създадени за вицекраля и свитата му големи удобства и разкош. Винаги строгият в своя вкус войн сега иска да направи впечатление още с появяването си в Индия и Африка не от суетливост, а за да порази въображението на индуси и маври.

Източник: nauka.bg

История на пишещата машина

Дивергентно мислене: Ключът към креативността

Как да поддържаме вендинг машина? 5 съвета

Имате спешна нужда от финансиране – ето как да се сдобиете…

Как да обзаведем двора си за детски рожден ден?

Открийте японската тайна за дълъг и щастлив живот с икигай

Идеи за аранжиране на къщата и градината това лято

Как да изберете модерна и стилна чанта? 7 елемента, които да…

Васко да Гама