Във Великобритания на 1930-те, момчетата напускали училище на 14 години за да работят. Много от децата на работническата класа се препитавали от работата си във фабрики или на строежи.
Войнишката работа е била виждана като много по-бляскава професия, и когато войната избухва през 1939, отчаяната вербовъчна кампания намира много момчета готови да се включат във войската –въпреки, че не са били на 18 години.
Тук разкриваме историите на две такива момчета:
Бил Едуардс
Бил Едуардс тогава 16 годишно момче работещо във фабрика, работа която му се виждала скучна, прекарал първите 4 години от войната в Уелс като евакуиран. Завръщайки се в Лондон през 1943 и търсещ приключения той решава да се присъедини към армията.
„На 17 и половина съм, сержант“, казва той на вербуващия офицер който приел думите му за чиста монета. Майката на Бил била ужасена, че малкия й син иска да стане войник.
Първоначално Бил се обучава във Мейдстоун, където е бил закачан заради очевидната за всички непълнолетност. Но когато се прибрал вкъщи в униформа той почувствал невероятно чувство на гордост. „Крачех към вкъщи въобразявайки си, че съм лошото момче на квартала,“ казва той.
Бил е бил пехотинец в I батальон, част от Уорчестърския полк. Прекалено малък за да издържи на суровите тренировки той е пратен в лагер за войници изоставащи във физическата подготовка.
Навършвайки 17, Бил все още е бил недостатъчно голям за да бъде изпратен на война. Но Нормандския десант наближавал и никой не задавал въпроси. Бил назначен като носач на носилка и трябвало да събира ранените от бойното поле и да решава кой трябва да бъде оставен да умре.
Първата битка за Бил била атаката над Моуен: „Бяхме точно зад пехотата, клекнали в едно царевично поле. Гледахме как някой падаха пронизвани от куршуми и отивахме при тях. Когато има толкова много паднали по бойното поле, сам трябва да преценяваш кого да спасиш първо. Остави човека с куршум в крака и спаси този с шрапнел в гърба.“
17 годишно момче спасявало живота на ръководителите си: „Ей ме на, 17 годишен хлапак, носещ старши офицери, мъже в края на 20-те и 30-те си години. Държах ги в ръце и се грижех за тях. Казвах им ‚Късметлия си‘…знаейки много добре, че това може да е последния им ден на Земята.“
С идването на юли, Бил е вече на предните линии в две от най-свирепите битки от Нормандската кампания – Хълм 112 и Монт Пинкон, 3 дни почивка за 2 месеца боеве.
“Учудващо е колко бързо 17-годишно момче закоравява да става безразличен към случващото се, а свиква с него. Свиква се с раните и смъртта около теб…“
“Започваш да си задаваш въпроса защо си жив, когато толкова много други мъже около теб умират. Със събуждането сутрин идва и мисълта‚ Може би този ден е денят?‘“
По-късно в битката за Елст през септември 1944 г., Бил преживява най-яростната и неумолима битка досега, но оцелява. Докато мъртвите нарастват, Бил наблюдава и направлява зелените момчета на полето.
“Бях ли побъркан? И да, и не. Вземете предвид, че бях нещо като калпазанин. Не бях много добре образован. Присъединих се към армията. Издържах базовата тренировка и след три месеца се научих да карам мотоциклет, бронетранспортьор и да стрелям с всевъзможни оръжия. Бях изключително щастлив. Наслаждавах се на тези неща, но боевете бяха нещото което не харесвах.
“Бях на 12 когато войната започна, бях на 18 когато тя свърши. Хората ми казват, ‚детството ти е отлетяло“. Не е отлетяло; просто беше прекарано по различен начин-спасявайки човешки животи.“
Стан Скот
Завладян от чувство на патриотизъм след битката за Британия през 1941, Стан Скот тогава на 15 години лъже, че е на 18 за да се включи във войската. По средата на обучението му обаче майка му узнава и той е изпратен вкъщи.
На следващата година, навършил 16, той се записва за втори път и започва да охранява аеродруми в Кент. Отчаян в желанието си да се включи в бойните действия той се присъединява към командосите.
На 18 Стан най-накрая се включва в бойните действия при десанта в Нормандия: „Слязохме на брега. Спуснаха рампите. Бум! Следващото нещо което помня е някой да казва, „Ставай Скоти, не си ранен“. Станах и започнах да тичам.
“Двама мъже покрай мен бяха ранени. Много тела бяха пръснати покрай мен и другарите ми. Веднага дойчовците започнаха да ни обстрелват с ракети.“
По време на безмилостните боеве в следващите няколко седмици, Стан се превърнал в закоравял не подаващ се на стреса войник. „Никога не съм си помислял, че ще се срина психически-бях прекалено обигран.”
Седмици по-късно в града Honfleur Стан е ранен и изкаран извън бойното поле. По времето когато той се е възстановил, неговата част вече се е завърнала в Англия.
Но в 1945 той се завръща на бойното поле за финалните битки от войната – кампания, която го отвежда в сърцето на вражеската територия и право в концентрационния лагер Берген-Белзен. Там се запознава с лондончанина Лен Честър, който се записва в морската пехота само 13-годишен…
