Георг Хегел

Hegel_GeorgWilhFried_300dpi.jpg (625×805)"Истинното е цялото. А цялото е самосъщността,  която се завършва чрез своето развитие. Трябва да кажем за абсолютното,  че то е всъщност резултат, че едва в края то е това, което то наистина  е; и неговата природа се състои тъкмо в това, че е нещо действително,  субект или ставане на самото себе си."
Г. В. Фр. Хегел, Феноменология на духа

Предговор

 

Georg Hegel

Георг Хегел
(1770-1831)

Животът за и в истината.
Феноменология на духа. Самоосъзнатата диалектика. Науката Логика. Границите на метафизиката и логиката

Една от древните представи за философията е, че тя е начин на живот, съвпадащ с принципите на разумно постигнатото битие. Доведена до край, тази представа може да обезличи конкретното жизнено дело и да го влее в биографията на един напредващ в самопознанието си дух, за чието битие  всеки индивид е незначителен. Просто последният е само израз на битийни  необходимости и единствено някаква суетня би могла да го отличи от  безразличната спрямо него цялост. Суетата обаче макар и отличаваща, все още не прави личността. Напротив, личността се явява тогава, когато  проличава пълната тъждественост в един индивид между себичните му цели и целта на безразлично течащия световен ход. Затова споменатата  представа, доведена отново до край, може и да стане основание за упреци  в прекалена самомнителност, гигантско самочувствие, стремеж за  оригиналничене - все неща, които по традициясе приписват на хора,  поставили си за цел постигането на пределните битийни основания; наред  с упреците, тези хора чуват и насмешки за делото си, което се представя наистина като "схващане на битието", но вече в смисъла на "схваната, изкълчено-застинала действителност". В"действителната действителност"  това дело се запомня и остава някак забележка под линия, като анекдот,  разказващ за суетните и всуе усилия да се изрази неизразимото. И се  иска много героизъм, за да се устои на"здравия разум" и да се продължи  решаването на постоянно опровергаваната, осмивана, преследвана или  не забелязвана задача: Как трябва да се живее, мисли и постъпва в  съответствие с истината?
Един от тези герои в битката за истинното битие е Георг Вилхелм Фридрих  Хегел. Той е последният от философите, които не само са подозирали, че изразяват истината (това го правят всички хора), но и е имал правото да каже "Аз съм истината", с което по самомнение надминал дори и Христос,  макар винаги да е бил добър християнин и да е бил наясно с това, че на  въпроса "Що е истина?" Синът Божи нищо не отвърнал, оставяйки така Пилат и "обкръжението" му в почуда(от Иоана,18, 37-38; от Матея, 27, 11-14). А че Хегел е казал това, ни съобщава анекдотиката: онази форма, в която "здравият разум" възприема философските парадокси, без да се грижи особено, че борави с фрагменти там, където въпросът е до цялости. Та анекдотът е такъв: когато Хегелнадълго и нашироко обяснявал на  студентите си "Що е истина?", те съвсем естествено накрая го попитали:  "И все пак - що е истина?", на което философът отговорил: "Аз съм  истината"; този анекдот се допълваи с друг, именно съобщеният ни от  Хайне, според който на смъртното си ложе Хегел бил казал: "Имаше само един, който ме разбра", но бързо допълнил: "Но и той не ме разбираше".  За някои това е не само смисълът на диалектиката, но и на философията.
За Хегел смисълът на философията е смисъл на живота: оня ред от  събития, който не би бил такъв, ако не се крепеше от една цел - самоусъвършенстването на едно само по себе си несъвършено същество,  т.е. развитието като завършване в двойния смисъл на "край, завършек" и  "стремеж към върха,възвисяването". Очевидно това е, първо,  противоречиво и двусмислено, а второ - суетно свръх изискване, имащо  претенцията, възприеме ли се буквално, да направи от хората философи и  да им натрапи чужда биография. Че така се е разбирал Хегел, е несъмнено  - не му са приписвани почти всички теоретични грехове: от "contradictio  inadjecto" до "circulus vitiosus"( Лат: "противоречие в определението" и "порочен кръг".) на негов гръб са се стоварвали тоягите на критиката: от обвиненията в "безкритичен позитивизъм" до тези в "тоталитаризъм"; за някои той е върхът на философията, за други - пак връх, но този път на "шарлатанството в науката". Тръгнем ли да осмисляме нещата в стила на семплата диалектика "доброто да приемем - лошото да осъдим", ще е несъмнена и оправдаността на подобни оценки. Въпросът обаче опира тъкмо във философското разбиране, което е невъзможно без "разбрано-неразбраният" Хегел.
Той е роден през 1770 г. в Щутгарт,в семейство на висш чиновник.  Детството му е преминало като това на всички от такъв произход:  упорито, стигащо да границите на възможностите учене под погледа на строги възпитатели и амбициозни родители; детето (дали детето?)  трябвало да знае в оригинал Омир, пък и Цицерон; да пише съчинения за "човешкото достойнство" и "идеалната държава"; да рецитира стиховете от  Библията без грешка (защото егрешно пред Бога дори и объркването на  поредността); да овладява типовете решения на математически задачи и да  ги прилага в различни области - напр. в музиката. После се постъпвало в  гимназия, която несе различавала много от казарма: от униформите до  разрешения бой за провинения. Малко по-свободно ставало в Университета. Хегел постъпил в теологическия институт на Тюбингенския университет  през 1788 и учил там до 1793 г. С приятелите си - какви само приятели! - Шелинг и Хьолдерлин се вълнувал от хода на Френската революция и  споделял радостта им от грандиозния опит да се преобърне света по  законите на равенството, братството и свободата. Като всички млади хора  споделял и илюзията, че това може да стане, когато приетите за  естествено-разумни принципи се запишат в една нова конституция. Кървавата вакханалия на Революцията отрезвила приятелите; тя ги и разединила - защото поне Хегел не престанал да смята, че е възможна промяна на един установен от край-време ред.
Той трябвало обаче да бъде доосмислен. Впрочем образци за такова  преосмисляне Хегел имал пред себе си: делото на Кант и Фихте, ранните  работи на състудента си Шелинг, който още със завършването на института се утвърдил като водещ в Германия философ. За Хегел такова утвърждаване  сигурно е било прибързано: за него това не толкова се е свързвало с промисленост, колкото с възможностите на езика като писменост - а Шелинг пишел добре. Тук вероятно се крие и напрежението във  взаимоотношенията между състудентите, което е останало и в историята,  но представено вече като напрежение между класици на философията. Можем  само да кажем, че Хегел - като човек съсздрав характер - никога не е  отнасял обясненията на противоречията сис Шелинг за сметка на  личностни качества - а Шелинг е бил твърде суетен човек, който на стари  години дори някак завистливо твърдял, чет. нар. "хегелианство" било по  същество негово дело.
До"хегелианството" Хегел стигнал все пак сам. След завършването на следването си работел като частен учител във Франкфурт, осем години преподавал философия в Йена, където издавал с Шелинг "Критически журнал  по философия"; не получил редовна професура и станал директор на  гимназията в Нюрнберг. През цялото това време Хегел работел върху преосмислянето на философската традиция; сякаш за да потвърди правотата на израза си, че "духът не бърза, а работи бавно - като кърт", той  последователно отхвърлял онези пластове, които засенчвали тъй търсената  истина: още в студентските си години започнал с това търсене в работите  си "Народна религия и християнство", а по-късно и"Животът на Иисус".  След това, във Франкфурт и Йена се занимавал с политикономия, история  на религиите и критика на кантианството; първо печатната му работа за  "Разликата между Фихтевата и Шелинговата система на философията" (1801)  била само намек, че вече е започнало едно епохално философско дело. Но четците на завършената по време на Наполеоновите войни - и то в  навечерието на разгромната за Германия битка при Йена - "Феноменология  на духа" са били наясно, че в немскатафилософия вече Кант, Фихте и  Шелинг са бивши корифеи: достатъчно било да прочетат предговорът на "Феноменология...". Мълвата за новото начало във философията се  разпростирала в "най-философска та страна на Европа", а името Хегел не се свързвало вече с доста безличното"директор на гимназия". "Директорът" обаче не бързал да заеме полагащия се пост във  философската йерархия: той все още оставал в еренна младежките си  идеали и трудно намирал допирни точки със схванатата бюрократичност на Пруската държава; сега тя била сред победителките на Наполеон, оня,  който казал на Олимпиеца Гьоте, че "съдбата е политиката".
Хегел вероятно платил данък на видимо по-силните -победителите;  принципът му "всичко разумно е действително и всичко действително е разумно" останал фактически обоснован във втората си част: нещо, което дотам е повлияло на философа, че той не само приел професурата в един  от най-тачените университети - Хайделбергския, но и започнал встъпителната си лекция с твърдението, че Пруската държава е устроена  по законите на разумността. Хегел вече знаел тези закони:преди да  започне пътя на официален пруски философ, ги бил формулирал в"Науката  логика" - най-мощната част от "Енциклопедия на философските науки". Значи оставало само да ги прилага. Приложението продължило в Берлин,  където той заел философската катедра. От нея потекли лекциите по  история на философията, по естетика и по философия на правото - апотеозът не само на философската система на Хегел, но и на "не критичния позитивизъм", дошъл като пряко следствие от положение то за разумността на всичко действително: пруската държава,християнската  религия, класическото изкуство. Че утвърждаването натези неща е било  конюнктурно, говори все пак фактът, че Хегел имал още много силни  врагове, които подозрително гледали на диалектиката му,смятайки, че с  нея той крие радикалните си възгледи за развитието на историята.  Враговете му надали са пропускали да отбележат, че тъкмо той смятал за  двигател на историята "злото", което е такова с оглед на настоящето, защото го разрушава дори и като мислене; надали са оставяли без внимание, че студентите, макар и конспектиращи "Философияна правото",  са се зачитали най-вече в ония места от другите му работи, където  принципът на разума се е намирал в отрицанието на наличното и се е  отъждествявал със свободата. Затова тъкмо официалният пруски философ никога не е станал член на Академията.
Хегел умрял от холера през 1831 година. На следващата година умрял и Гьоте. Със загубата на тези хора човечеството напуснало една епоха: Новото време,времето на класическите проекти и произведения, времето на вярата в Разума и единствено истинния Метод, времето на Цялостта. И тръгнали епигоните...

"Феноменология на духа"

"Истински мисли и научно прозрение могат да се получат само в работата на понятието. Единствено понятието може да породи всеобщността на знанието, което не е нито обикновената неопределеност и беднота на обикновения човешки разсъдък, а е развитото и пълно познание, нито необикновената всеобщност на заложбата на разума, която се покварява от  инертността и самомнението за гениалност, а е стигналата до своята вътрешно присъща форма истина, която е способна да бъде собственост на всеки самосъзнателен разум" - се казва в предговора на книгата, явила се, за да реши вечната философска задача: Как може да се обхване в мисли битието? Друга нейна формулировка е и тази: "Как познанието познава себе си в другото, чрез другото?" Това "овъншностяване" на познанието не е прищявка, без която може да се мине, а е необходимост във висш смисъл. Защото в своята само затвореност то може да си бъде твърде доволно и пълно, може да съзерцава "душевните бездни", но това в никакъв случай не означава, че то изобщо съществува, че е битийно: въпросът е да излезе на бял свят, да се опредмети и да говори нещо за другите и своето друго. Казано с Хегеловия език, то следва да се "отчужди от самото себе си", да получи "облик"; и то такъв, който да го  представя автентично. В автентичността си, в своята истина познанието е самото битие в разгръщането му: то не се стреми към застиване в тази и  тази форма, а постоянно се изявява в другостта си,минавайки през относително трайни образувания. Тази пулсация е собствено  феноменологията, явяването на духа.
За Хегел това означава и "ставането на съзнание, което познава самото себе си". Този възглед, разбира се, не е нов: мисленето, което мисли себе си беше цел както на Аристотел, така и на Декарт; както на  Лайбниц, така и на Шелинг, за когото все пак това "самоосмисляне" се крепеше на единзастинал в природа интелект. Но Хегел не остава до  мислещото себе си мислене и до обичайните форми, в които се е търсела  мисловността:възприятията, представите, логиката или езиковите изрази.  За него просто всичко е мислене: дори и най-обичайният предмет, който ни говори за мисловността много по-добре от формалните определения.  Всяко нещо е включено в хода на развитието на духа и ако се появяват  някакви разлики, то те са само степени на приближаване на духа към себе  си. А това е самоосвобождаване на духа от обремененостите на отчуждаването,от отдалечаването му от конкретността. Духът не е  абстракция, която е цел на познанието: той е конкретността от всички  негови прояви,включени във всеки миг на опредметяване и присъстващи дори тогава,когато актуално не са дадени; духът е предположен, но не  като"субстанция", носеща всички неща в себе си, а и като "субект",  като активна дейност на постоянна поява на другото. За духа това друго  не е просто материя: то е събитие.
Духът става така събитие и събитие,двойственост и единност. И тук вече  нямаме просто "платонизъм", защото такова раздвояване в една пластична  форма е описано още от Платон; тук вече имаме само осъзната диалектика  като съдържание на ставащото.Ставането, случването на нещо по немски  се дава като "Geschichte":това е и немската дума за история. Искаме ли да приближим до нашия език тази представа, а това просто се налага от Хегеловото изискване да се философства винаги на роден език, пък и на народен език*, трябва да кажем, че тук става дума за "повествование", за история в смисъл на "сказание, разказ", т.е. за приближаване към събитие, на което не сме били очевидци. А духът търси очевидността си.

***

В този език, наричан от някои и "простонароден", личи действителното мислене на един народ: това мислене не се документира в технически термини (те не говорят нищо никому, не се ли дефинират), а в само разбираемостта, в очевидността на иманото пред вид. Затова Хегел обвинява например Кант, че употребява "варварска" терминология, т.е. "тъмна" дори и за философите. Разбира се, и хегеловата не е "по-светла", но тъкмо за философите "по професия", които считат, че научността е в технически конструкции и "мъртви езици".

Той я намира в степените на своето само развитие, които, схематично представени, дават обичайната форма на класическото хегелианство: затова е прав Маркс, твърдейки, че тайната на Хегеловата философия се съдържа във "Феноменологията на духа" - тук тя е разработена като метод. Става въпрос за прословутите Хегелови триади. Те се градят на изработената още от Кант и Фихте техника на полагане-противополагане-съединение, но получават във "Феноменология..." съдържателни измерения чрез откриването им в явленията на устремения към себе си дух. Той преминава през степените на съзнанието-самосъзнанието-разума, за да се открие в съдържанието на субективния дух-обективния дух-абсолютния дух или в отчуждените форми на собствената суетност-религията-абсолютното знание (философията). Всяка от тези степени, както и всяка форма на отчуждаване на духа от себе си ("инобитне"), има за Хегел не само фактическа, но и историческа  оправданост; всяка от тях може да стане и е ставала "субект-субстанция", определяйки това, което ние наричаме "дух на епохата"; всяка от тях присъства и във всяка епоха и въпросът не е в това, да предпочетем някоя за "най-добра", а в това — да разберем взаимодействието им в спокойствието на едно понятие, в онзи ансамбъл от  взаимни допълвания, в който не можем да кажем кой от"инструментите свири най-добре". С тази метафора просто се изразява цялостта на познанието и на битието: цялост, за която би било безсмислено да се твърди, че например сетивността е по-важна от разсъдъчността или че едни битийни прояви са по-прости от други.Затова всичко е мислено  битие и битийно мислене, степен в развитиетона истината, предполагаща  в относителните си форми своето абсолютно съдържание.

"Науката Логика"

Ако във "Феноменология на духа" е дадена методичната постъпателност на опознаващото себе си мислене, в следващите Хегелови работи този ход се демонстрира в области, които по традиция имат самостоятелно значение: къртът на мисълта се заравя в историята на философията, логиката, естетиката, природата, обществото, правото, морала, "частните науки" и то не за да демонстрира всезнание, а да ги включи в една глобалност, представяна обичайно с термина "световна история". "Световни истории" има, разбира се, и преди Хегел, както има и гигантски проекти на всезнанието ако не друго, това е давало храна на философията, а и повод  за насмешки към нея, когато се е впускала в области, надхвърлящи  обозримостта на съществуването. Насмешките са били, са ище бъдат  оправдани, когато тези опити се израждат в семплия стремеж за компетентност по всички въпроси, основан на тривиалното схващане за  познание: понятие = факт, субект/обект, цел —средство - все форми и  техники, при които се предпочита един от членовете в тези двойки и му се приписва висша степен на битие. Подведена от традицията, интерпретаторската техника схваща (в двата смисъла на думата) Хегел в рамките на обичайността, за да намери в него и привилегированост на понятието, и отстъпки пред фактичността, и формална логика, и все позволяваща диалектика. Не намира обаче едно: смисълът на хегелианския поврат в осмислянето. А той се съдържа в това:осмислянето  винаги е абсолютно - в противен случай не си струва да се захващаме с него. Затова философията не бива да се бои от упреци - при добро  желание (а желанията са все добри) всяко твърдение може да се осмее от  позицията на друго или да се представи за погрешно,фактически  необосновано и т.н. Но то може и да бъде оправдано; Хегелнарича това  "виндикация", използвайки един юридически термин, за да покаже тъкмо  осъдимостта - относителната осъдимост - на всяко явяванена духа от  абсолютното му присъствие. С оглед на последното просто не може да има  "неистина" в обичайния смисъл на думата; не може да има.и  "неосмисленост", след като вече веднъж духът е тръгнал към себе си. Защото в този вървеж не са важни външни форми, а същността на движението.
Тези мотиви, набелязани още във "Феноменология...", се развиват в "Науката Логика" - апотеозът на абсолютния идеализъм.Заглавието не  бива да подвежда дотам, че да се вижда в него "логиката"в смисъла на  "дисциплина, даваща законите на правилното мислене и формите на  изводимост". "Науката Логика" означава просто "наука за всеобщата  законност", преведем ли съставните термини. Така вече Хегеловата книга  ще може да се осмисли в светлината на разработенатапреди програма за  едно систематично изложение на цялостта на света; за Хегел това е и  постигане на Бога; за нас това може и да значи "учение за богоравния  човек". Впрочем усетът, че се е имало точно това предвид, се натрапва  от всеки ред на книгата, която сякаш не е писана от човек, а от Оня,  Който може да каже "Аз съм този, Който съм". Според Писанието това бил  отговорът, даден на Мойсей, когато той се интересувал от "личността и  името" на Законодателя. "Аз съм този,Който съм" напомня и за споменатия в началото анекдот; тук обаче тава значи нещо съвсем различно - означава двойно утвърждаване на съществуващото,  самодоказването или казано иначе: естеството.
Формалната логика нарича такъв тип определения "тавтологични": те нени  казват нищо друго, освен че А = А; според нейните форми въпросът бил в  това, да се изведе от А В. Но за да може да стане това, все пак и А, и  В следва да са, да "евствуват". Значи, за да имаме от А В, то трябва да  имаме преход от едно (съществуващо) към друго (не по-малко съществуващо), и то такъв преход, който да ни покаже равнооправдаността не само на себе си, но и на съставящите го неща,които събитийстват  тъкмо по естествен начин, защото са включени в еднацялост, за чието  битие са еднакво необходими. Всяко от тях, взето посебе си, е само  брънка в познанието на цялостта и не стане ли друго,то е само "чисто,  безсъдържателно битие"; за Хегел то е и "нищо". В своята отделеност и  мнима самотъждественост всяка нещо съвпада с безсмислието си, с  безцелното си явяване; но видяно откъм другото,което е то самото, ала  напуснало себе си, то вече отрича спокойствиетона "винаги същото",  отказва си правата да бъде само "тук и сега" и се превъплъщава: духът -  в материя, понятието - в съждение, науката - в практика, историята - в  природа. А това е вече друга логика: нарушащата се самотъждественост,  която е и съдържание на "световната история"; това е диалектическа логика.  Тя не се бои от противоречия; напротив, поставя ги в основата на  съществуването; не се бои и от отрицания на вече установеното:  напротив, отрича дори и отрицанието; не се бои и от нарастването на  основанията: напротив,поставя ги в основата на преход към ново  качество.
Едва в пълнотата на тази преходност, едва в огледа на нещата от тези  страни(а именно като противоречиви, отричащи други, качествено различни) имаме Понятие, т.е. синтез от определения. Понятието е  застинало в миг шествие на духа към себе си: то е "умозаключение",  разбрано в буквален смисъл - за миг умът е заключен в ето това определено нещо, но за да остане верен на природата си, тутакси напуска  мястото, където е и става - отново за миг - затворник на нещо друго и в  нещо друго. За дастане това е достатъчно всяко понятие за миг да се  усети като абсолютно свободно: удържането на тези мигове се нарича съзнание, мислещо себе си мислене; в човешката форма това се проявява като убеденост, че "Аз съм", но не вече в представата за единство на мисловните ми актове, както не и в тези за единство на дейността ми, а като присъствие в "световното цяло"  в качеството ми на "така определен".
И тук отново се повтаря шествието на духа в абсолютността на понятието  чрез субективни, обективни и абсолютни "естества", но вече като сили,  които крепят наричаното "реален свят" и обосновават автентичното му разбиране: това собствено представлява "Философията на духа". Триадично, а ако желаем - схематично, тя се представя като постигане на индивидуалното съзнание, на съзнателно произведените правни, морални и  нравствени форми на между-човешко битие и на абсолютните форми, в които духът остава сам със себе си, а именно в изкуството,религията и  философията.
Да бъдеш "личност" означава да преминеш,овладявайки ги отвътре, всички  тези форми. Но дори и да не си поставиш такава задача, то просто става:  защото те са необходимите съдържания на битието ти и все някога и  някъде намират време и място да се проявяват в конкретността на  съществуването ти - ала като "външни сили", като "принуда". Работата е  в това, да бъде осъзната, прозряна,разбрана тъкмо необходимостта на  външното, другото, различното. И това е свободата; останалото е  произвол и суета.
Може би в това се заключава Хегеловият идеализъм; а че е обективен, е несъмнено.

ЛИТЕРАТУРА

1. Г. В. Фр. Хегел, Феноменология на духа, С, 1969.
2. Г. В. Фр. Хегел, История на философията, С, 1982.
3. Е. В. Илиенков, Диалектическа логика, С, 1975, с. 119-164.
4. И. Паси, Немска класическа естетика, С, 1985, с. 283 и сл.

Източник: nauka.bg