Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

Привет!

Позволявам си да отворя една тема, която може би ще представлява интерес. Първо искам да отбележа, че цялата идея за нея не е моя, а на Sharana, който незнам дали има профил в и този форум, но при всички случаи следва да обере овациите!

Сега малко по същество - покрай един спор за авиационната мощ на България и Турция към края на '80-те, Amazon предложи да се пробва и нещо типово, сухоземно. Именно резултатите от това ще пусна тук, с уговорката, че като за сефте са по - обобщени и без предварително обсъждане. Живот и здраве ако има интерес - повече.

Конкретно става дума за отбрана на механизиран батальон с три роти БМП, усилени с артилерийски дивизион и рота Т-55. От другата страна напада усилена отделна танкова бригада с два танкови батальона М48А5 /всеки по 54 броя/ и два механизирани батальона М113 /пак по 54 боря/ с артилерийска поддръжка и цели два щурмови самолета. Отбраняващите се са разположени "учебникарски" и "доктринално", без много мисъл, но в крайна сметка не се сдържах и направих две позиции за флангов огън, както и един огневи чувал, в който ще видим дали нещо ще падне.

И така, малко след началото далечни облаци прах бележат напредващите колони:5a6dca58d505f_4CiXGb8-Imgur.jpg.55fe41c7b434d30c17fe9c6d91b5f8c1.jpg

Скоро са идентифицирани първите бронетранспортьори, най - вероятно разузнаващи пътищата напред:

5a6dcac24389b_yRkBKQu-Imgur.thumb.jpg.1ea1d3a9d7588002b2fa1d4bc09824bb.jpg

Не след дълго са идентифицирани голям брой вражески машини напредващи срещу центъра на отбраната. Есествено закъснявам с оттеглянето на разузнавателните постове и ги губя, но поне за момента печеля битката за информация:

5a6dcb63a6f6f_XuYjs0N-Imgur.thumb.jpg.3429808188a4f6e853422998d99a6046.jpg

Малко по - късно битката в центъра е открита и вече се отрязява липсата на изгубените разузнавачи - виждам само най - предните части, а по позициите на отбраняващите се започва да вали артилерия, поставяща и димна завеса:

5a6dcbd922d51_2qq1o2L-Imgur.thumb.jpg.cea774c1ddfc187f9297b877e21aeb99.jpg

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Малко по - късно ставя ясно, че основната патаклама всъщност ще е на север и врагът се е приближил незабелязано. Артилерията започва месиран огън с цел да забави атаката, но загубите основно сред техниката растат:

5a6dcc839dd6c_Vvbwh8d-Imgur.thumb.jpg.7a1c1d98bf27aec9da5e0b23ddfd7cc4.jpg

Става ясна и цялата картина - батальонът е атакуван от значително превъзхождащ го противник. Време е за бързо оттегляне в дълбочина, но командването отказва разрешение:

 

5a6dcd04f2aea_mNM5ZF1-Imgur.thumb.jpg.4cbbf998bf7dcb66f409700803a82be7.jpg

На север ситуацията изглежда безнадеждна и най - разумното решение е оттегляне на оцелелите към позициите, които все още се държат:

5a6dcda8f0999_BHhMhLg-Imgur.thumb.jpg.e422570b12f309872d92e15c2d7e80ce.jpg

На юг въпреки големия броя атакуващи положението не е толкова безнадеждно и атаката започва да буксува. Артилерията излавя голяма група пехота тъкмо в момента на дебронетранспортиране и вероятно нанася сериозни загуби:

5a6dcdf8dcbe2_9E3oWom-Imgur.thumb.jpg.ceb49304d8c74d1b0af697a177ff2d77.jpg

В крайна сметка е и отбита, но от север надвисват силите прегазили северния фланг. Точно в този момент добре премерена атака на двата щурмови самолета унищожава два от трите танка на последния непокътнат танков взвод с което унищожават всички надежди за някакъв успех:

5a6dce9716457_VmCueGp-Imgur.thumb.jpg.9cb72680156805836d98320d856419dc.jpg

Време е за всеобщо отстъпление на остатъците и броене на загубите.

Защитниците са загубили седем Т-55, 2 МТЛБ, 2 БРДМ, 21 БМП и 133 пехотинци. Атакуващите - 23 М48, 32 М113 и 150 души от пехотата.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Пилот, това същата програма ли е, която с Шарана използвате за въздушите и вздушно-морските симулации?

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 18 часа, Amazonski said:

Пилот, това същата програма ли е, която с Шарана използвате за въздушите и вздушно-морските симулации?

Не, тази е подобна обаче за наземни работи. Но същата фирма, която разработва другата е купила правата и за тази, съответно се очакват подобрения и разширения.

Преди 20 часа, piston79 said:

Да не ги изгорим?

Да, доста се забавих! За това започвам да пускам нова политическо - военна симулация, като политическата част се явява предистория за военната (по-точно военновъздушната). Предварително се извинявам за правописните грешки, но имам някакъв проблем с текстообработващата програма, а не виждам сам всичко!

Редактирано от Bruchpilot
Пропуск

Share this post


Link to post
Share on other sites

Славчо Трънски напрегнато гледаше прякото предаване от Народното събрание. Всеки момент щяха да гласуват новото правителство! Той тръпнеше от нетърпение и надежда любимата му партия да дойде отново на власт. Макар и формално мандатът да не беше техен, се бяха договорили с кандидат - премиерът Делян Пеевски, по - голямата част от правителството да е тяхна. "Ето, започнаха да гласуват!" помисли си Трънски и се приповдигна на стола. "Само след няколко минути ще пишем история!" провикна се той в празната стая. Минутите се точеха мъчително. Най - накрая Председателят на НС обяви край на гласуването и под смесените възгласи на депутатите обявиха резултата. "Да, Да, пак сме на власт!" провикна се Търнски, веднага щом видя резултата и заподскача от радост. Без да обръща внимание на освиркванията и брожението в залата на НС, той си наля обилно водка и отново се провикна "За новата народна власт!", след което изпи чашата на екс. "Само да не прекаля с празнуването, преди срещата ми с Анка довечера", помсили си Трънски и втория път си наля по - малко, като се унесе в мечти за народна справедливост и нов Народен съд.

001_1403601500.jpg.b4e530365714bbc50f81774557c01e0a.jpg
На десетина километра от там, в стаята си в Парк Хотел Москва, Руслан Ихтамнетов гледаше същото предаване и се подсмихваше. И той беше доволен, но по други причини. Той не беше идеалист, а патриот и практик. И имаше своите заповеди, които не включваха сантименти относно властта на работническата класа. За разлика от мнозината заблудени души, които си мислеха, че падането на прозападното правителство се дължи на чудо или на усилията на народа, той в качеството си на търговско аташе към руското посолство знаеше истината. Истината за милионите в офшорни сметки, сменили своите притежатели, за газовия шантаж, за общенията за комисионни и в крайна сметка за нощните приключения на последната българска правителствена делегация посетила Москва, включващи много водка и доста джендърки. "Е, едно истинско аташе не би знаело такива неща, но аз не съм истинско аташе." с усмивка си помисли Ихтамнетов. Така че изненадващото падане на изглеждалото напълно стабилно правителство, се дължеше единствено на парите и шантажа на Майка Русия. А плановете на Майка Русия, не се изчерпваха с едно правителство. Ихтамнетов погледна часовника, след което леглото на което спеше Анка Чапкънова. Беше я срещнал преди време на прием на вече управляващата партия, където тя се изявяваше като член на младежката организация. Беше хубава и веднага му хвана окото, а когато си поговориха реши, че е уцелил златна мина. Тя изпитваше силни сантименти към Русия и ведната се беше съгласила да му съдейства при необходимост. Освен това беше очарована от него или по - скоро от парите и връзките му, и като всяка златотърсачка бързо свикна с хубавия живот, който той и предлагаше. След като й плати операциите на бюста и устните - идеала за подарък на всяка млада българка, тя беше готова на всичко без да се замисля. И Ихтамнетов се възползваше без задръжки. Той погледна отново часовника и внимателно я събуди:
- Ани, време е да ставаш! Ще закъснееш за срещата си с Трънски.
Тя бавно седна в леглото и се огледа.

- Предпочитам да вечерям с теб. Вместо да ме използваш като пейджър за да предавам съобщенията ти - престорено нацупено отговори Анка.
- Хайде скъпа, знаеш, че не мога да бъда на две места по едно и също време. Но ако се измъкнеш по - рано ти обещавам да те заведа в онази новата чалготека, където се влиза само с покани.

- Наистина ли? Супер! - веднага се ококори Анка, след което бързо стана, с усмивка целуна Ихтамнетов и изтича към банята. Той я проследи с поглед и когато чу душа извади странен на вид телефон и започна да набира номер. До довечера трябваше да свърши малко работа.

  • Харесва ми! 4

Share this post


Link to post
Share on other sites

Анка естествено закъсня за срещата. “Но нали аз съм дама, мога да закъснявам колкото си искам” помисли си тя и влезе наперено в ресторанта. Беше се облякла убийствено – по последен фолк писък, с тясна и изрязана рокля, жестоки обувки на платформи с чудовищен ток и тигров десен, и бухнала прическа по актуална кифленска мода. “Едно момиче трябва да се грижи са себе си, а и довечера нали ще ходя на елитно заведение. Само Руслан да не ме беше натоварил като магаре с това дипломатическо куфарче! Приличам на идиотка!” раздразнено си помисли Анка и се огледа за масата на Трънски. Той я видя и стана да я просрещне, ухилен до уши. Тя също лепна дежудрана усмивка и се отправи навъртре в ресторанта. Когато Трънски наближи, тя видя, че вече е доста зачервен и подпийнал, и преди да успее да реагира той е прегърна силно, и я целуна три пъти по бузите.

-  Радвам се да Ви видя точно днес другарко Чапкънова! – на висок глас каза Трънски.

- И аз другарю! – успя да промълви Анка, след като едвам се откъсна от мощната му прегръдка.

- Заповядай, сядай, вече съм поръчал. – каза Търнски и посочи към тяхната маса.

“Да, доста добра софра е поръчал” помисли си Анка, като видя руската водка и черния хайвер, “Явно Руслан добре му плаща”. Веднага щом седнаха Трънски наля две чаши водка и подаде едната на Анка.
- За победата другарко!

- За победата другарю! – усмихна се тя и отпи внимателно, докато той гавъртна чашата на екс.

Ресторантът беше приятен и след като удари едно – две питиета Анка се поотнесе. Гледаше как почерпеният Трънски с блеснали очи следи всяко движение на силиконовите й устни и от време на време крадешком надзърта в дълбокото й деколте. Харесваше й да си играе така с мъжете и доста се поувлече. В един момент се сепна, погледна декорираният си с камъни “Суровски” Iphoney и осъзна, че пак закъснява. Рязко прекъсна монолога на Трънски за наближаващото необходимо правосъдие:

- Виж, трябва да тръгвам!

- Ама как! Толкова рано! – опули се Трънски – Аз се надявах да продъжим вечерта някъде другаде?

“Ще ти се” помисли си Анка, но се усмихна лукаво и отговори:

- Имам уговорка с нашия общ приятел от север! А като стана дума за него – куфарчето което носех е всъщност за теб. Когато сеи тръгна ще го бутна под масата, а ти после го вземи. Разбра ли?

- Да, разбрах – зарочаровано промълви Трънски – Но може би другия път  ще ме удостоиш с повече внимание?

- Може би – повдигна вежда Анка и отново се усмихна намекващо – А сега ще изчезвам.

- Добре, но другия път ще взема думите ти дословно! – ухили се и Трънски.

Анка стана, намигна му и се отправи бързо към изхода. Докато гледаше замечтано след нея, Трънски вместо да посегне към куфарчето, си наля още едно.

На другата сутрин Търнски се събуди със зверско главоболие. Половин час пъшкайки се въргаля в леглото после изведнъж се сепна. Стана рязко и забравил за главоболието и бушуващия си стомах започна да обикаля апартамента. “Майко мила, куфарчето! Къде по дяволите го сложих? Никъде го няма!” помисли си той и започна като тигър в клетка да обикаля стаите. Извенъж изпадна в паника. Въобще не си спомняше да го е вземал от ресторанта! Ами ако го беше забавил там. Почти припадна от притеснение, преди да си спомни замъглената картина как трудно се качва в такси и как псува гърмко куфарчето, което му пречи да затвори вратата. “Леле, забравил съм го в таскито! Още по – зле! Как ще го намеря сега!”. Изведнъж му стана лощо и Трънски се затича към банята. Докато седеше коленичил пред тоалетната и се молеше на керамичните божества за миг зърна черният ъгъл на дипломатическо куфарче, подаващо се из зад шкафа.

Час по – късно, вече хапнал и спокоен, той се захвана с кодираните ключалки на куфарчето. Отне му известно време да си спомни формулата за комбинацията, но накрая с треперещи от любопитство ръце отвори капака. Вътре имаше доста дебели пачки и папка с документи. Трънски се усмихна при вида на парите, с доволство посегна към папката и се зачете. Колкото повече напредваше със съдържанието, толкова по – голямо изумление се изписваше на лицето му. Когато прочете всичко до край се усмихна и ентусиазирано се хвърли към телефона си. “Трябва веднага да уведомя другарите Врабчев и Мизиев. Имаме съвсем малко време да организираме всичко!”.

10.jpg.5fa9a69527a45bfbb604f68c83ada094.jpg

На 1300 километра от там полковник Голованов умуваше над странната устна заповед. Командващият Четвърта въздушна армия (при това не лично, а чрез адютанта си) му беше разпоредил да прекрати всички отпуски до второ нареждане, хората му да дежурят и в почивните дни в пълен състав, както и да удвои тренировъчните полети. Освен това всички екипажи на неговите бомбардировачи трябваше да са готови за евентуално пребазиране в Крим. “Дали нямаше пак да има уж изненадващо вдигане по тревога и ген. Ватников да искаше просто да се подигури? Или дъртия пръч се беше насмукал още от сутринта и беше забравил да държи нещата в тайна? При всички случаи ми отидоха плановете за пътуване до дачата и риболов с децата!” - ядосано си помисли Голованов. Без да си прави труда да използва телефона изрева направо през затворената врата заповед към серкетарката си да влезе при него.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Трънски, Врабчев и Мизиев оживено обсъждаха подробностите от плана в отдалечен склад, собственост на фирмата на доверен другар. Извън малкия офис в който се бяха събрали се провеждаше инструктаж на сподвижниците им. Естествено той не включваше подробностите, които се обсъждаха в тясно обкръжение. Всички бяха много ентусиазирани, но се прокрадваха и съмнения. Планът беше мащабен, ще успеят ли навреме да организират толкова хора? Имаха подкрепата на висшите партийни другари, но някой можеше да издаде работата. След падането на правителството страна беше залята от протести и шествия, част от които блокираха и пътища. Ще се справят ли с организацията на транспорта и координацията? Тримата спореха оживено, когато един техен другар влезе задъхан и им каза:

- Бързо пуснете телевизора! Става нещо!

Тримата се спогледаха и Врабчев посегна към дистанционното. По българските канали мнаваше лента със съобщение, че предстои спешно съобщение. И в офиса, и навън в склада всички се бяха скупчили около приемниците и чакаха затаили дъх, доктато минутите бавно течаха. Изведнъж започна съвместно изявление на Президента и Министър председателя. Двамата накратко обявиха, че с поредното спиране на фондове, предприетите наказателни процедури против решения на правителството, отказаното разрешение за започване на строеж на нов газов поток и блокирането на ключови военни сделки, Европейските и НАТО-вските партньори са лишили от подкрепата си не само българското правителство, а и българския народ, и са поставили и отбранителната способност на родината под въпрос. Това е принудило българските власти да започнат процедури по BULGSIT от НАТО и ЕС, и да се преориентират към търсене на нови стратегически съюзници. Всички гледаха невярващо как пресконференцията приключи така изненадващо, както беше и започнала, без да бъде дадена възможност за задаване на въпроси от страна на журналистите. Още докато последните заекваха в опитите си да обяснят на зрителите, какво се беше слуило току – що, в склада избухнаха бурни възгласи на радост. Трънски, Врабчев и Мизиев се запрегърщаха и разцелуваха.

- Да живей народната власт! – провикна се Трънски.

- Да жвией, Русия е с нас! – отговори му Мизиев, а Врабчев се бе просълзил и не успяваше да върже и две думи.

 

Старши лейтенант Христо Луков тъкмо вечеряше със семейството си и се караше на малкия си син за обноските му на масата, когато изявлението започна. Толкова се беше вглъбил в поучаването на младото поколение, че в първия момент въобще не обърна внимание на телевизора. Чак когато видя изумената физиономия на съпругата си се загледа. Когато изявлението свърши двамата си размениха стреснати погледи. Дори децата бяха видяли колко са сериозни родителите им и мълчаха.

- Христо, какво ще стане сега? – с треперещ глас попита съпругата му.

- Не се тревожи, хората няма да оставят нещата така! – твърдо отговори лейтенантът, след което добави съвсем тихо, само за себе си – Със сигурност няма да оставим нещата така!

large_1334943522105634709..jpg.c0a667606cb9c8fb1ab1b1ae661a89e1.jpg

Няколко дни по – късно Ихтамнетов се наслаждаваше на вечерята си в ресторант България и гледаше протестиращите през панорамния прозорец. След изненадващия завой в курса на управление на държвата, започнаха да се редуват протести, контрапротести и контра контрапротести. “Винаги може да се рачита на гражданското общество да блокира държавата с протести в критичен момент!” с усмивка си помисли той. Не всичко се развиваше съвсем по план – не очакваха прозападните противници на новото управление да се консолидират толкова бързо и да са толкова многобройни. В големите градове положението започваше да става все по – напрегнато и някои паникьорски гласове в Москва започнаха да издигат идеята, че положението е извън контрол, и операцията следва да се прекрати. Но той беше тук, на място, виждаше нещата от първа ръка и успокояваше началниците си. В крайна сметка бяха предвидили такова развитие, просто трябваше малко да ускорят плана. Ихтамнетов вдигна необичайния си телефон и набра нещо. После го приближи до лицето си и след няколко секунди започна да търси в показалият се на екрана списък. Дори и някой да надникнеше зад рамото му към екрана, щеше да види едниствено, че избира контакт с името “Повар”. След няколко позвънявания, някой отговори.

- Здравейте, помните ли кой се обажда? ... Да? Вашите съдружници, пристигнаха ли вече? ... Разбира се, организирал съм престоя и местни екскурзоводи, които да ги разведат. ... Да, по всичко личи, че ще сключим сделка с местните. ... Приятна вечер и на Вас.

Ихтамнетов с доволна усмивка си няля още една чаша от грузинското вино, което беше поръчал и се усмихна още повече, когато видя екстравагантно облечената Анка да влиза в ресторанта. С вискокомерен жест отпрати салонния управител и се насочи към неговата маса. Целуна го, седна срещу него и го погледна въпросително.

- Както виждаш, нещата вървят – каза той – Обаче имам една малка задачка за теб.

Анка се нацупи, но преди да успее да каже нещо, той добави:

- Първо работата, после удоволствието! Трябва да оставиш едно съобщенийце на един човек в Пловдив. Освен това работата няма да е само неприятна – после отиваш с мерцедеса на шопинг.

Нацупеното изражение на Анка моментално се обърна на 180 градуса. Двамата с усмивка си казаха назраве на фона на дългата колона протестиращи, която се точеше покрай панорамния прозорец.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 4

Share this post


Link to post
Share on other sites

Трънски, Мизиев и Врабчев заедно с още трима техни другари бявно навлязоха с микробуса си в курортното селище. Охраната беше предупредена и вдигна бариерата още щом позна колата. Движеха се прокрай луксозните къщи и следяха за номерата им. Щом откриха този който им трябваше, свиха в подхода към гаража. Вратата му се отвори автоматично, те вкараха буса вътре и слязоха. Вътре имаше само един едър мъж, който без да каже нищо посочи отворената вътрешна врата към къщата. Групата влезе и завари партньорите от севера, които вече ги очакваха. Трънски поздрави и бързо каза фразите за разпознаване. Едър брадат мъж – явно техният ръководител му отговори. Двете групи стояха една срещу друга и се гледаха недоверчиво. За да разчупи леда Трънски представи другарите си един по един. Техният ръководител го погледна, усмихна се и отговори:

- Приятно ни е да се запознаем! Мен може да наричате Кардиолога, а останалите са Зъболекаря, Плешивеца, Ленивеца, Косматко и Ивиг. А този, който Ви посрещна в гаража е Водафон.

- След като се запознахме, да се захващаме за работа а? – каза Врабчев – Имате ли подробна информация, коя ще е мишената, тъй като нашите инструкции съвршват с номера на къщата в която се намираме?

- Всичко е уредено, седнете и ще обсъдим задачата! – заповеднически каза Кардиолога. След като всички се настаниха, той извади карта с начертани маршрути, купчина снимки и започна да говори:

- Най – общо задачата ни е следната – утре в 18:00 часа, в руския ресторант на улица Крайморска № 73, ще се проведе празненство на което ще присъстват множество руски граждани. Самата сграда над ресторанта, както и двата блока от двете й страни са също собственост на руски граждани и фирми. Естествено в разгара на туристическия сезон те са пълни и съответно в района ще присъстват още множество сънародници със семействата си. Същевременно в сградата по диагонал от № 73 - № 76, Сдружението на украинските емигранти в България ще провежда възпоменателна сбирка за участниците в операцията в Донбас. Това създава идеални условия за изпълнението на нашата задача. Точно в 22:30 часа, моите момчета, преоблечени като украински националисти ще щурмуват празненството в руския ресторант с цел да провокират сбиване и безредици. Повечето от тях са се били на страната на сепаратистите в Донбас и могат успешно да минат за украинци. В момена, в който моите хора започнат да се изтеглят, вашите момчета, напълно маскирани и под ръководството на двама от моите хора ще влезят в двата блока до ресторанта, ще хвърлят няколко димки и коктейли “Молотов” за да нанесат материални щети, и ще се изнесат незабавно към двата микробуса, които ще чакат в указаните на картата точки. Преди полицията да пристигне в района ще се изнесем по показаните мършрути. След което ни откарвате на пристанището от където ние ще се качим на рудовоза “Витяз”, а Вие ще напуснете града. Това е най – общо, имате ли въпроси?

Трънски погледна хората си, след което се обърна към Кардиолога и твърдо каза:

- Нямаме въпроси, но имам едно условие! Искам и аз да участвам в групата за нападение над ресторанта!

Кардиолога го изгледа преценяващо, след което се ухили, с яката си като свински бут ръка го тупна така здраво по рамото, че чак коленете на Трънски се удариха в масата и каза:

- Става! Хайде да приготвим нещо за ядене и да наизустим подробностите по плана. Утре ще е голям ден!

5a95804014f84__.jpg.01f4e9eed69e8ad5f0675092ae7917bf.jpg

Ихтамнетов беше ядосан. Анка беше занесла съобщението и се беше върнала с пълен багажник покупки, но отговор от Пловдив още не беше дошъл. Агентът там не беше негов и съответно той не му вярваше. Още повече, че вътрешно го презираше, тъй като въпросният агент беше българин и работеше за една от руските агенции напълно доброволно. Дори сам си беше сложил псевдонима “Агент Иванов”. Ихтамнетов добре разбираше, че всеки може да бъде купен и нямаше нищо против да работи с хора чиято лоялност беше платена, обаче да предадеш държавата си без да извлечеш финансова изгода от това? Това, той не разбираше и това го изнервяше още повече. На всичкото отгоре за довечера беше планирана операцията, а той нямаше как да се свърже с никой от хората там за да провери дали нещата вървят добре, без да рискува да компрометира екипа. Така, че седеше в кабинета си в посолството, пушеше цигара след цигара и чакаше новини.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 4

Share this post


Link to post
Share on other sites

А екипът беше готов и също чакаше да настъпи подходящия момент. Трънски цял ден беше гледал как мъжете се подготвят и си беше припомнял разказите за това как едно време партизаните са се стягали за бой, за да се вдъхновява. По едно време обаче, някъде към обяд, изведнъж го споходи силно разстройство и той беше принуден да си признае, че то беше породено от напрегнатото очакване, довечера да участва в първата си операция. Някак си, си беше представял героичната подготовка за нея по – различно от разходки до тоалетната през половин час. Сега стоеше в задушния микробус и заедно с останалите чакаше да стане 22:30, като усилено подтискаше повиците на природата, каращи го да отвори вратата и да побегне към близките храсти, където да се облекчи.

Изведнъж Кардиолога изръмжа по радиостанцията и всичко започна да се развива със светкавична бързина. Мъжете изскочиха от бусовете и като добре трениран балет започнаха да заемат позиции. За Трънски секундите се обръщаха в минути, докато тичаше след хората на Кардиолога. Бяха му разрешили да участва в нападението над ресторанта, но при условие, че върви последен, стои на страни и само снима операцията. Той се противеше, но руснакът беше непреклонен – в крайна сметка неговите хора бяха тренирали като екип, движеха се като един и си пазеха гърбовете – един външен човек можеше само да обърка нещата. Охраната на ресторанта беше предупредена, но за да не възникне подозрение беше внимателно “обезвредена”, след което екипът нахлу вътре и с крясъци на украински започна да троши, обръща маси и налага всичко наред. От начало Трънски беше шокиран от бруталността на руснаците, които удряха своите сънародници без да жалят страци, жени и деца, но изведнъж си даде сметка, че успехът на опрерацията го изисква и го обхвана силен ловен хазарт. Не можа да устои на желанието да се включи в екшъна и се приближи плътно до хората на Кардиолога.

Първоначално нападнатите празнуващи бяха напълно шокирани и се чуваха само панически откъслечни викове “На помощ!”, “Дети защищайте!”, но скоро мъжете започнаха да се окопитват.  Иведнъж от към тоалетните излезе едър възрастен мъж със солиден мустак, огледа с недоумяващ поглед сцената пред себе си, след което изрева с глас на който би завидял и сержант от американската морската пехота “Десантура вепред, за Родину!”, и се хвърли към мелето. Няколко мъже, които до този момент стояха като изтукани, почти атоматично реагираха на вика му и изведнъж нападателите започнаха да получават яростен отпор. Кардиолога подаде сигнал и мъжете му започнаха бързо да се оттеглят към изхода, като внимателно се прикриваха един друг. Преди да се осъзнае Трънски изведнъж се озова насред мелето, точно до руснакът на когото викаха Зъболекаря. Сякаш на забавен каданс видя, как той прави широк замах с палката и със закъснение осъзна, че е на пътя на замаха. Преди да реагира палката се стовари точно във връха на носа му. Погледът на Трънски се премрежи от болка. Едвам успя да залитне настрани и с треперещи ръце си свали балаклавата. В този момент чу зад себе си вик “Гад мерзкая!” и усети как нечии яки ръце го засилват към витрината на ресторанта. Преди да успее да извика вече летеше, тялото му счупи високата витрина и се тръшна здраво на плочника пред ресторанта, сред дъжд от парчета счупено стъкло.

Явно беше загубил съзнание за кратко и когато се свести около него бушуваше ад. Хора тичаха и крещаха, някои ритаха паднали тела, наоколо се стелеше гъст пушек, от близките сгради изригваха пламъци. В далечината се чуваха множество сирени. Трънски куцайки закрачи през пушека и затърси микробусите. Но те бяха изчезнали. “Да не са ме оставили? Не е възможно”, помисли си той и в този момент забеляза през дима към него заплашително да се приближват фигури.

- Я свой, а свой! – в паника извика Трънски.

- Тримайте його! – чу се в отговор вик от дима, фигурите се втурнаха към него и започнаха безпорядъчно да го удрят и ритат. Почти отново беше загубил съзнание, когато някъде съвсем наблизо се чу сирена и спиране на камион. Фигурите изчезнаха така бързо както се бяха появили и Трънски крещеейки едвам разбираемо за помощ се втурна към звука на сирената.

Жанрадрмеристите от близо седмица бяха под постояно напрежение поради непрестанните протести и демонстрации, и когато видяха облечената в черно фигура да тича към тях през дима, издавайки диви крясъци, без много да му мислят извадиха палките и се впуснаха в действие.

2111104105.jpg.3b7010310445e5c1e84c0037d80f3a0c.jpg

В София, Ихтамнетов угаси поредната цигара в и без това препълнения пепелник, за пореден път прещрака каналите на телевизора и поледна телефона си. Нищо. Нито добри, нито лоши новини. Въпреки, че му беше забранено, беше изпратил един от екипа на посолството на място, за да снима разивтието на ситуацията от покрива на близка града, но и от него нямаше новини. Ихтамнетов мразеше да няма контрол върху събитията и да зависи от други хора. Запали поредната цигара – сигурно беше тридесета, при това само за следобеда. Секретерката му плахо надзърна в кабинета и попита дали е свободна, тъй като вече минаваше 23:00 часа. Ихтамнетов само изръмжа полу - утвърдително и тя побърза да изчезне, преди да си е променил мнението. Телефонът му иззвъня и той се хвърли към него като разярено диво прасе. Съобщение от неговия човек – без думи, само IP адрес. Той моментално го набра на браузера и видя, че води до съобщение на осигурения сървър на посолството, връзките от и към който можеха много трудно да бъдат проследени. А самото съобщение на сървъра съдържаше линк към обществен сайт позволяващ качване на данни. Отново през осигурената връзка, той щракна линка и бързо свали прикаченият видео файл. От нетърпение щракна върху файла сигурно седем - осем пъти, вместо само два и се разпсува каруцарски, когато програмата зависна. Вече с наложено спокойствие отново отвори внимателно файла и се залепи за монитора. Видеото беше снимано с телефон и качеството беше лошо, но той видя как хората на Кардиолога влизат в ресторанта, как останалите заемат позиции в околните сгради, после видя първите пламъци и дим. Видя как изведнъж някои хора започнаха да тичат в паника, а други започнаха с любопитство да излизат от околните сгради и заведения. Видя организираното оттегляне на нападателите, вдия и как от ресторанта се изсипва голяма група разярени руски празнуващи, които се изправят лице в лице със стоящите от другата страна на улицата украинци. Двете групи за миг застинаха една срещу друга, видимо размениха реплики с нарастващо напрежение и жестикулации, след което мъжете, които вече веднъж се бяха държали един друг за гушите в Донбас, се хванаха отново за тях, този път на улицата в китен български курорт. Когато видя двете групи да се втурват една срещу друга, Ихтамнетов се разсмя на глас. “По-добре не можеше и да стане” – помисли си той. Тогава започнаха и първите репортажи – от началото само съобщения, но после и кадри от мястото на събитието. Стартиралите като сбиване безредици се бяха разрастнали почти в размирици между украинци и руснаци и бяха обхванали почти целия център на курортното градче. Полиция и жандармерия се опитваха да овладеят положението, докато групички продължаваха сбиванията, веднага щом се срещнеха, чупеха витрини и палеха коли със съответните “вражески” номера. Пожарната едвам смогваше да потушава един пожар след друг. Ихтамнетов се хилеше като малко дете. В един момент обаче усмивката му помръкна – видя как жандармерията влачи един видимо пострадал човек към близката линейка. В тъмното едвам позна Трънски и за миг изтръпна. Не от състрадание, а от страх той да не издаде цялата операция. Ихтамнетов много добре знаеше не само, че всеки може да бъде купен, но и че рано или късно, всеки започва да говори. Въпрос единствено на подход към нещата. “Какво за бога е правил там! Имаше изрични заповеди! Излага всичко на риск, глупакът му с глупак” – разярено изкрещя той на стената, после изведнъж помисли трезво и се успокои. “Докато го позакърпят достатъчно за да го разпитат и да предприемат нещо, работата ще е приключила! Да, няма опасност за сега!” – каза вече на себе си Ихтамнетов и с отново разцъфнала усмивка се отправи към хладилника. Успехът трябваше да се полее!

Далеч от там, в южна Русия, полковник Голованов работеше до късно и се занимаваше с най–омразната си работа. Да изготвя отчети. Цял следобед псуваше хартиите и вече се канеше да си тръгва, когато по телевизията започнаха да излъчват репортаж от някакъв български курорт, в който се говореше за нападение, пострадали руски граждани и унищожено имущество. Голованов също видя безредиците, пожарите, щуращите се насам – натам полицейски коли и линейки. За миг се вцепи. Тренировките, отменените отпуски, дежурствата, пребазирането в Крим – всичко изведнъж придобиваше друг смисъл. Полковникът беше минал през Чечения, Грузия и Сирия, и никак не му се тръгваше в неизвестна посока още веднъж. Въздъхна тежко, извади от чекмежето си чаша и продълговат стар буркан с керамична капачка, пълен с бистра течност. Когато го отвори, само аромата който изпълни кабинета беше достатъчен да накара повечето хора да си тръгнат в силно приповдигнато настоение и криволичейки, но Голованов напълни чашата догоре, и я погледна дълбокомислено. “Дано да греша, дано да е нещо друго!”, въздъхна отново той, след което на един дъх изпразни чашата.

Кремъл пусна бомбата с извънредно изявление рано на другата сутрин. Говорителката Дурка Сахаровна със сериозно изражение, в продължение на петнадесет минути описваше в най – черни краски събитията случили се вечерта в България. Когато с твърд тон заговори за унищоженото имущество на руските граждани, за ранените мъже, жени и старци, половината руска нация беше като залепена за телевизорите, попиваше всяка нейна дума и кимаше леко в такт с нейната дикция. Накрая, когато тя се просълзи показвайки снимка на дете в една от линейките и с треперещ глас заяви, че като майка е ужасена и не може да остане равнодушна към подобно варварство, сред самите журналисти в залата започнаха призиви за вземане на крути мерки и тук – таме дори викове с искане за възмездие. Сахаровна огледа залата с насълзените си очи и всички стихнаха, отправили поглед в нея. С премерен глас тя започна отново да обяснавя, как Русия и нейните граждани са против конфронтации, осъждат насилието и се стремят към мир и диалог. В залата започна да се чува разочрарован шепот, който продължи до момента в който тя спря да говори и отправи строг поглед към журналистите. Отново всички засрамено млъкнаха, а тя продължи да говори, като бавно втвърдяваше тон и засилваше глас, до момента в който обяви, че с оглед големия брой пострадали руски граждани и сериозните материални щети нанесени на имущество притежвано от руски граждани и фирми, Русия изисква от България не само извинение, но и поемане на разследването изцяло от руски следователи. Също така тя добяви, че руските власти безусловно изискват, по българското черноморие да бъде допуснато присъствието на руска военна полиция, с цел защита на имуществото и живота на руските граждани. В противен случай, заплаши тя, Русия ще да направи всичко необходимо да защити своите граждани, включително и чрез военни мерки. Още докато Сахаровна благодареше на журналистите за тяхното внимание, залата избухна в бурни приветствия и тя с усмивка на лице напусна пресконференцията под акомпанимента на ръкоплясканията.

Врабчев и Мизиев гледаха изявлението на Сахаровна заедно със своите съратници в склада, в покрайнините на София. Без проблеми бяха закарали хората на Кардиолога до пристанището и ги бяха качили на кораба. При изтеглянето възникна малък конфликт за това дали да изчакат Трънски или да се изнесат веднага, но авторитетът на Кардиолога не подлежеше на съмнение и бяха потеглили без да чакат никого. Макар и да съжаляваха за другаря си и в началото да бяха ядосани на руснаците за тяхното решение, когато видяха репортажите от размириците, осъзнаха, че правилно са се изтеглили още преди пристигането на властите. Чрез другарката Чапкънова бяха разбрали, че Трънски е в болница, но макар и доста поочукан, е добре. Бяха я уверили, че той е надежден другар, от сигурно семейство на дългогодишни партийци и няма да предаде плановете им, въпреки, че Чапкънова им беше казала, че общият им приятел от севера е много ядосан и се съмнява дали няма да ги предаде.

Сега, когато гледаха изявлението, двамата се усмихваха, защото осъзнаваха, че са си свършили добре работата. Когато изявлението приключи и в склада също избухнаха бурни аплодисменти. Млада активистка стана и се провикна “Да живей на’шта бъдеща дружба!”, при което всички другари започнаха ентусиазирано да викат “Да живей!”.

Двамата оставиха своите съратници да празнуват победата и влязоха в офиса, за да изчакат развитието на събитията. Скоро журналистите започнаха да обсаждат Президентството и Министерски съвет. Кабинета на Президента бързо излзе с писмено становище, че въпросът е от компетентността на Министерски съвет и Народното събрание, но предвид обстоятелствата, руските искания са умерени и следва да бъдат приети. Още докато журналистите тичаха към сградата през улицата от там излезе съобщение, че руското искане е получено официално, обсъдено е на извънредно заседание и ще бъде внесено в парламента в най–кратък срок.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 2/26/2018 at 20:43, Amazonski said:

Пилот, това същата програма ли е, която с Шарана използвате за въздушите и вздушно-морските симулации?

Здравей, ще анонсираш ли във феникса, че темата е пренесена тук? Аз и пилота не можем по уважителни причини... Или по-добре пусни на подкрепящите л.с, за да не се довлекат троловете!

Редактирано от piston79

Share this post


Link to post
Share on other sites

5a966231ac553_A0ZMDD8-Imgur.jpg.0d2325c5120e25597a13ad7a754f3e7e.jpg

По – късно на същия ден, Ихтамнетов гледаше от прозореца на стаята си в Парк Хотел Москва, събралото се пред руското посолство множество и се поздрави за идеята си да се изнесе от кабинета си възможно най – бързо. Множеството беше блокирало не само сградата, но и почти целия булевард. Полицията едвам успяваше да регулира движението така, че автомобилите да се процеждат покрай протестиращите едва, едва. Ако беше останал в посолството щеше сега да е блокиран с вързани ръце. Но той навреме се усети какво ще стане и въпреки недоволството на началниците си, се премести в хотела. Ихтамнетов се поздрави за находчивостта и запали цигара на прозореца. Зад него Анка се суетеше само по бельо. Беше пръснала дрехи из цялата стая и се чудеше какво да облече.

- Ани, отиваш почти извън града, на неофициална среща. Облечи нещо спортно! – обърна се той към нея.

- Ти луд ли си? Да изляза от хотела облечена като някоя простакеса? Не стига, че пак ме караш да разнасям пакетите ти, ами ще ми даваш и акъл как да се обличам стилно? - раздразнено отвърня тя – Защо не си занесеш куфара сам? Че и тежи на всичкото отгоре!

- Мислиш ли, че някой от тези долу въобще ще забележи с какво си облечена? – каза той и посочи с глава към множеството - А и куфара ще го носи шофьора, ти само ще го предадеш! Освен това много добре знаеш, че в момента не мога да излезя от тук.

Анка само изсумтя недоволно и се зае да навлича тясна рокля с леопардов десен, след което си избра подобна наметка с яка от дълга изкуствена козина и обувки на много висок ток. Когато стана готова, Ихтамнетов я огледа и й намигна. Тя се усмихна, отправи му въдушна целувка и излезе. Шофьорът вече чакаше долу с колата. Ихтамнетов се наведе през прозореца и проследи черния Мерцедес, докато той излезе от паркинга, след което се обърна към телевизора и лаптопа, и се зае да прещраква новините. Ако беше останал на прозореца малко по – дълго, сигурно щеше да забележи как един раздрънкан Форд се отделя от бордюра и започва бавно да се промъква към лъскавия джип през задръстването.

 

Всички разговори в склада изведнъж секнаха, когато на входа се появи намръщена и екстравагантно облечена млада дама, ядосано татъркаща куфар на колелца. Отне им известно време да познаят под целия макияж и екстеншъни своята другарка Анка Чапкънова, но някои се усетиха и дори я позравиха, въпреки, че тя ядосано ги игнорира. Без да чука, влезе с гръм и трясък в малкия офис, където Врабчев и Мизиев бяха зяпнали телевизора.

- Е, след като Трънски е в болница, кой сега е ръководител? – попита нетърпеливо тя.

Двамата се спогледаха неуверено, след което Врабчев промълви:

- Амиии, май съм аз!

- Май си ти, или със сигурност си ти, защото нашия общ приятел, не обича да се занимава със заместници? – вече ядосано попита Анка.

- Със сигурност съм аз! – този път по-твърдо отговори Врабчев.

- Добре, ето този куфар е за Вас, вътре ще намерите каквото Ви е необходимо и инструкции как да го използвате.

- Благодаря другарко, обачеее.... – започна Врабчев, но преди да успее да каже нещо смислено Чапкънова затръшна гръмко вратата и закрачи отвиристо към изхода. 

Двамата с Мизиев отново се спогледаха и отвориха куфара. Вътре имаше дебела пачка, пари, няколко пистолета без серийни номера, патрони за тях и папка с надпис “Първо ме прочети”. Изпълниха пределно ясната инструкция, отвориха папката и се зачетоха.

 

На другата сутрин, Ихтамнетов още от рано следеше положението по новините и докладваше всеки час в Москва. Както и се очакваше прозападните противници на кабинета се бяха активизирали след първоначалния шок от неочакваното искане на Кремъл. През нощта беше имало огромни по размери протести. През прозореца на своята стая в хотела беше наблюдавал множеството пред посолството, беше чул обидните скандирания, беше видял хвърлените яйца и домати. Беше видял и как полицията разпръска протестиращите с водни оръдия и как поставя заграждания, като огради сградата в широк периметър. На други места из столицата също се бяха събрали тълпи, беше се стигнало и до сблъсъци както с полицията, така и между двата лагера. В провинцията беше по – спокойно, но и там за днес се очакваха масови протести и блокиране на пътища. Центъра на София пък беше отцепен – днес в Народното събрание щяха да гласуват руските искания и полицията, и жандармерията бяха завардили центъра още от първи петли. Разбира се Ихтамнетов знаеше, че все пак някои протестиращи щяха случайно да пробият огражденията, но единствено с цел да се създаде хаос и в залата да не бъдат допуснати депутатите на опозицията, които все още имаха превес. Той също така знаеше, че в момента в Президенството тече съвместна среща на Президента, Министър председателя, Военния министър и Началника на отбраната, в края на което, на последния щеше да бъде наредено, да използва армията за да възстанови реда в големите градове.

Международните новини също бяха обнадеждаващи – всички сериозни играчи “изразяваха безспокойство”, “призоваваха към спокойствие”, “желаеха да страните да не прибягват до насилие” и до там. Щабквартирата на НАТО направиха само едно изключително мъгляво изявление, от което можеше да се съди, че чакат становището на българското правителство, но май чакат от умрял писмо.

 

Първата спънка в плана се появи в късната сутрин. Началника на отбраната излезе от срещата в президенството и застана с мрачно изражение пред журналистите. Премерено обясни, че с Президента, Министър председателя и Военния министър са на коренно различни мнения относно ролята на армията в създалото се положение. Според него въпросната криза е изцяло политическа, решението което трябва да се вземе е политическо и армията няма място в решаването на политически въпроси. Директно още пред камерите издаде заповед, всички войници да останат по местата на постоянното си назначение и да спазват политически неутралитет. Добави и, че току – що издадената устна заповед, ще бъда дублирана в писмена форма по каналния ред. Ихтамнетов изпсува на ум, докато гледаше прякото предаване. “За какъв се мисли тоя? Защо не го уволнят веднага?”, зачуди се той, после си даде сметка, че едва ли смяната на командването в критичен момент е най-доброто решение. “Така или иначе това, не е моя отговорност, а на военното”, сви рамене Ихтамнетов и смени канала. Въпреки това телефонът му започна настойчиво да звъни.

 1509532814_7.jpg.403ce45cbd2971283689ff92b3170c62.jpg

На площада пред Народното събрание се беше събрала огромна тълпа, която беше обградила плътно сградата. Врабчев и Мизиев бавно се движеха из нея поддържайки контакт само с поглед. Както беше писал великият Мао, революционерът, трябва да може да се движи сред масите като риба във вода и двамата правеха точно това. Въпреки отцепването на района от полицията още от малките часове на деня, пробива на блокадата беше планиран и осъществен с помоща верни другари работещи в силовите структури. Сега целият парламент беше здраво обграден от привърженици на новото правителство, които не допускаха и пиле да прехвъркне сградата, камо ли опозиционен депутат да влезе в нея. Някои от тях напразно настояваха полицията да разпръсне тълпата, други пробваха на своя глава и си понасяха последиците. Естествено, депутатите подкрепящи коалицията бяха предупредени и бяха пристигнали много часове преди обявеното начало на заседанието, избягвайки блокадата.

Врабчев и Мизиев продължаваха да се движат из множеството. Контролираха едни от своите съратници, заели ключови места за да насочват тълпата, подканяха други, които трябваше да поддържат настървението на събралите се привърженици. И двамата бяха въоръжени с пистолети, и въпреки притесненията си бяха минали през полицейската блокада безпроблемно, отново напътствани от свои верни другари сред охраняващите. Тяхната задача днес не беше да проливат кръв, въпреки че Врабчев се хвалеше пред другарите и най – вече пред другарките, че предпочита да искочи от тълпата с насочен пистолет и точно пред входа на Народното събрание с вик “Вимето на народа!” да застреля няколко буржоа!

Истинския план беше доста по–прозаичен - просто в уречения час той трябваше да стреля няколко пъти във въздуха за да предизвика паника, за която в последствие да бъдат обвинени противниците на кабинета. Мизиев беше резервният стрелец ако случайно нещо се объркаше.

Двамата почти едновременно погледнаха часовниците си, след което се спогледаха един друг и едва забележимо си кимнаха. Часът за действие беше настъпил, в сградата гласуването щеше да започне всеки момент. Врабчев се запрокрадва към най – гъстата част на тълпата и скоро намери иделна позиция сред група възрастни жени. Те със сигурност нямаше да могат да дадат точно описание на закачуления младеж застанал измежду тях. Още повече, че една много дебела жена точно до Врабчев, непрестанно крещеше и лопаше един чирпак в голям, древен тиган, и съответно привличаше много повече внимание от него самия. Врабчев сложи ръка върху пистолета и започна внимателно да го измъква от кобура. Точно в този момент по високоговорителите се разнесе глас, който съобщи, че гласуването е започнало. Тълпата ревна и бавно започна да се приближава към сградата, а дебелата жена до него започна с цял глас да крещи “Ро-си-яяя, Ро-си-яяя!” и да размахва тигана в такт с виковете си. В следващия момент, изглежда някой минавайки отстрани я бутна, защото тя залитна и неволно халоса здраво Врабчев по главата с тежкия тиган. Разнесе се изстрел и миг по–късно силен вик от болка. Моментално настана паника. Чак в последствие другарите му разбраха, че Врабчев се беше прострелял в крака.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

На няколко километра от там, в Щаба на ВВС, старши лейтенат Луков, заедно с много други офицери и войници, гледаха прякото предаване от Народното събрание. Когато обявиха начало на гласуването оживените спорове и коментари секнаха и всички забиха поглед в телевизора. Минутите до края на гласуването течаха едвам едвам. Изведнъж камерата се измести от таблото на което излизаха резултатите и започна да показва само пълната лява част на пленарната зала. “Ама какво стана, защо не показват...”, чу се глас от някъде, но в следващия момент прадседателстващия заседанието обяви край на гласуването и след кратка пауза тържествено добави, че предложението е прието и руските представители се очакват на българска територия в най – скоро време. Всички стояха като гръмнати.

- Какво е това бе! Това си е живо национално предателство! Държавна измяна е това! – избухна пламенно лейтенант Луков.

Преди някой да успее да каже нещо се появиха съобщенията за изстрели пред сградата на Народното събрание и изведнъж всички започнаха да говорят и да се питат взаимно какво точно става. Само от време на време над всички се извисяваше силният баритон на лейтенант Луков, който от начало говореше за измяна и метежници, след което премина към такива матерни сквернословия, че някои от по-младите войници се изчервиха.

c1000-101788.jpg.69d44abfcf9aa1d0ee545f412c2b4258.jpg

Ихтамнетов се забавляваше на импровизираното парти в руското посолство. Бяха свършили отлична работа и въпреки някои спънки, всичко беше приключило по мед и масло. Разбира се след гласуването прозападно настроената част от обществото беше полудяла, но играта беше приключила още преди те да се осъзнаят. Да, бяха блокирали столицата и всички големи градове, да бяха обсадили Министерски съвет, Народното събрание и Президентството, да бяха започнали сблъсъци с полицията, да редица видни конституционалисти бяха обявили, че решението е взето при сериозни съмнения за неговата конституционосъобразност, да въпросът вече беше повдигнат пред Конституционния съд, да неговият Председател беше призовал към спокойствие и беше обещал произнасяне в рекордно кратък срок, но играта беше свършила. Докато мърдрите съдии се намъдруваха, лудите руски десантчици щяха да се налудуват и никой нямаше да може да ги изгони. Дори провала на военното разузнаване с българската армия, сега се обърна в предимство, тъй като войниците си стояха в казармите и се чудеха какво ще става от тук нататък.

“Ще пия още едно – две и ще се чупя. Все пак в стаята ми в хотела по – късно ще ме чака Анка за частно парти!” ухили се сам на себе си Ихтамнетов, наля си още едно и тръгна да обикаля за поредния кръг назравици. Партито беше в разгара си и от начало никой не обърна внимание на съобщенията, които започнаха да се появяват по българските канали. После един по един служителите на посолството започнаха да се спират пред екраните, докато в един момент всички не застинаха, вперили поглед в телевизорите. Ихтамнетов гледаше зяпнал как Началника на отбраната даде кратко изявление, че Българската армия винаги е била гарант за териториалната цялост на страната и в сегашната неопределена ситуация, и при наличието не само на сериозни съмнения за неконституционосъобразност на взетото от Народното събрание решение, а и на основателни съмнения за конспирация против законовия ред, армията ще изпълни своя дълг, като предпази българската територия от всякакви външни посегателства. Началникът добави, че е поставил всички поделения в бойна готовност и че редица командири, които да отказали да изпълнят заповедта му са арестувани от Военна полиция.

Ихтамнетов още стоеше като гръмнат с чаша в ръка и се чудеше какво по дяволите беше станало току – що, когато изведнъж започнаха да звънят телефони, от някъде се включи дразнещ зумер, а за капак на всичко няколко секунди по – късно се разпищя и алармата сигнализираща за обаждане директно от Кремъл. “Остава и да се обажда Върховния”, помисли си Ихтамнетов, докато машинално тичаше към кабинета си, а едно малко гласче в глава му подсказваше, че със сигурност се обажда Върховния.

 

Наближаваше 24:00 часа, но в посолството не само никой не спеше, а то направо бръмчеше като кошер. PR-ите даваха изявление след изявление, секретарките щъкаха като пчелички насам - натам, кафето се лееше на реки. Посланникът беше пощръклял да води телефонни разговори и Ихтамнетов също - сигурно за двадесети път вдигна телефона и започна бързо да докладва същото, което беше докладвал и предните деветнадесет пъти. Когато най - после затвори телефона, запали цигара и замислено издиша дима. Явно в Кремъл цареше същата паника, каквато и тук. Или всъщност не беше точно паника, а паническа борба за надмощие между умерените и хардлайнерите. От посланника беше разбрал, че болшинството дипломатии някои от генералитета, смятаха операцията за неуспешно приключила и призоваваха за издигане на "димна завеса" и политическо изтъргуване на постигнатото на най - добрата възможна "цена". От другата страна бяха повечето военни, които спореха, че ако Русия отстъпи ще загуби не само престиж, но ще претърпи и икономически загуби, и настояваха заканите да бъдат изпълнени. Ихтамнетов, за пръв път от много време насам беше раздвоен - от една страна знаеше много добре състоянието на българските въоръжени сили, изразяващо се в почти пълната им липса, но от друга страна знаеше, че най - глупавото нещо, което може да направи е да подцени врага си. А въобще ако НАТО решеше да се намеси, ситуацията ставаше неспасяема, поне що се отнасяше до краткосрочното присъствие на руски войски на българска земя. За щастие в щабквартирата на НАТО явно цареше не по-малък батак и от там мълчаха като риби. Военното разузнаване също не докладваше особенни движения. Ихтамнетов още претегляше ситуацията, когато телефонът му за пореден път звънна и той започна за двадесет и първи път да обяснява едно и също.

Някъде в малките часове на ноща телефоните започнаха един по един да замлъкват. По-опитните служители в посолството веднага разбраха, че някоя от фракциите беше победила в спора как да се действа от тук нататък и притихнаха в очакване. Оставаше само да разберат коя. Скоро получиха своя отговор - в кабинетите на военното аташе и хората му, телефоните зазвъняха отново, а шифровчиците хукнаха към своите помещения презглава.

 

На 1300 километра от посолството, полковник Голованов не спеше а прещракваше каналите на телевизора в кабинета си. От два дни буквално живееше там и всяка вечер гледаше до късно новини, и се надяваше на другия ден да дадат отбой. Но показваното по телевизора не го успокояваше ни най - малко. В следващият момент служебният телефон иззвъня. Голованов видимо потрепери, сякаш се беше страхувал да чуе звука, въздъхна и вдигна слушалката. Отсреща лайна гласа на ген. Ватников. Отново се беше натаралянкал като колхозник получил извънреден надник и Голованов едвам разбираше какво говори. "Поне да се беше разпоредил да се обади адютанта, по-лесно щах да разбера какви са заповедите", помисли си Голованов и продължи да слуша фъфленето. "Дали ако го запиша как едвам едвам мънка, мога после да се оправдая, че неправилно съм разбрал заповедите и вместо за Крим съм отлетял с полка за Камчатка?" риторично се запита сам. Накрая обаче не му остана нищо друго, освен да отговори "Тъй вярно!", да затвори телефона и да тръгне с див рев да буди подчинените си един по един.

5a968d552d295_eQXZam8-Imgur.jpg.7ddb34419fb61134553752e4185e8589.jpg

На 500 километра на северозапад от полковника, старши лейтенант Лучников зорко спеше на поста си и сънуваше как се пече на плажа в Сочи. Изведнъж му се стори, че дочува телефонен звън, след което сигнал за тревога. "Ха, тази сирена звучи точно като тази в базата! Но защо някой ще подава сигнал за тревога на плажа?", чудеше се на сън Лучников, докато някой не изрита здраво стола на който спеше и не извика:

- Ставай лейтенант, тревога!

Лучников скочи от стола и се огледа сънено, и неориентирано. Водачът му - капитан Ригачов, мента сбруята към него и добави:

- Приготви се, приготви си и багаж. След час сме на инструктаж. Пребазират цялата ни ескадрила в Крим и по всичко личи, че няма да ходим на плаж!

Лучников се ококори и се втурна към шкафчето си. Докато тичаше по коридора мерна и своя Су-35 отвън. Техниците вече го подготвяха.

292736.jpg.3cfb0f36b7ebc4adf14edf452986a1d1.jpg

Далеч на север още една сирена зави над замръзнало летище, обградено от вековна тайга. Един по един прозорците на сградата светваха. В един от кабинетите двама мъже се взираха в къс хартия. Подполковник Фланкьов с нарастваща изненада прочете, че трябва до два часа да вдигнат във въздуха шестнадесет мечока, всеки от които натоварен с по осем крилати ракети Калибр и да се пребазират в Кримск, без междинно кацане. За командир на групата беше определен той самия.

- Поздравления за назначението подполковник и успех! - усмихна се командирът на авиополка и му подаде ръка.

- Благодаря! - успя само да промълви в отговор Фланкьов, а умът му беше вече зает със задачата.

Малко по - късно, докато екипажите се събираха за инстурктаж, той прегледа набързо нахвърляните си записки. Предстоеше им групов нощен полет, без предварителна подготовка и разчети, при това с боен товар, а накрая щяха и да се приземят с него на непознато летище. "Дано само да не стане някой сакатлък...", помисли си Фланкьов, след което застана пред пилотите си и започна да обяснява задачата.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Часовете бяха започнали да бягат като секунди за Ихтаментов. Веднага щом операцията беше станала военна, аташето го беше привикало и беше поискало да използа неговата мрежа сътрудници за целите на военното разузнаване. Ихтамнетов беше отказал категорично и накрая се бяха скарали. Стигна се до допитване до Москва и за голямо негово неудоволствие от там бяха отговорили, че на военните следва да се окаже всякакво съдействие. Ихтаментов щеше да остане в България още двадесет и четири часа за да координира предаването на своята мрежа под контрола на военните, след което щеше да се изтегли в Дубай. Поиска разрешение за изтегли със себе си Анка Чапкънова, като се позова на това, че тя е важен агент, запознат с цялата мрежа, който не трябва дабъде рискуван. Освен това наистина смяташе, че тя ще бъде полезна при бъдещ задачи.

DYXF7A.jpg.a4c2c33301c2f867fe7c3585a2cd69f6.jpg

Въздъхна облекчено, когато получи разрешението от Москва и веднага звънна на Анка:

- Ани, здрасти, какдво правиш в момента?

- Какво бих могла да правя? - раздразнено отговори Чапкънова - изпълнявам глупавите ти задачи и се чудя, кога ще започне стрелбата!

- Да, знам и ти благодаря, забелязала ли си някой да те следи на последък?

- Не ..., не мисля - малко неуверено отвърна Анка, след което твърдо добави - Сигурна съм, че щях да забележа.

- Добре, виж сега имам добри новини. Искам веднага щом приключиш да си подготвиш багажа. Още една бърза задача и двамата с теб утре ще отлетим на почивка в Дубай.

- Сериозно? - изненадано изчурулика Анка - Дубаааййй? Страхотно, всичките другарки ще има да ми завиждат! Нали знаеш, че тази пролет там ходи Бръмчолета Къпинакова и онази, фолк дивата, как се казваше..., абе дето й викат Дженда Тирбушона. Такива снимки постваха във фейса от там, че всички позеленяха от яд! Наистина ли и ние ще ходим?

- Да, наистина! - ентусиазирано отвърна Ихтаментов, по-скоро за да прекъсне скорострелият й монолог - По-късно през деня ще се видим както се уговорихме, за да обсъдим срещата с твоите другари и пътуването. В този момент видя как военното аташе усилено му махаше и добави - Виж, трябва да затварям, ще се видим скоро!

Едвам дочака отговора на Анка преди да затвори и да се намъкне бързо в кабинета на аташето. След скандала той го посрещна намръщено:

- Виж, знам че не си доволен, че се налага да използваме твоите хора, но времето ни изтича. Току – що разбрах, че ако не днес, то най – късно утре опозицията ще внесе вот на недоверие. Нашите български съмишленици могат да забавят малко глаусването, но изглежда скоро ще загубим и политическата подкрепа за действията си от страна на българският кабинет. Какво означава това, предполагам ти е ясно?

Ихтамнетов само изсумтя.

- На всичкото отгоре, НАТО-вските либерасти естествено засякоха вдигането по тревога на нашите части и започват с реципрочни мерки. За сега още цапат като малки деца във вир и не знаят какво да предприемат, но дипломатическия корпус докладва за започнали совалки между европейските столици на специален американски пратеник. Ако не ги изпреварим... – така и не довърши аташето, вместо което жадно всмука от цигарата и добави – Мога ли да разчитам на теб?

- Можеш! – твърдо отговори Ихтамнетов, колкото и да не му беше приятно.

- Благодаря! – искрено отвърна аташето – Сега по същество! Сигруне ли си, че товята тёлка ще свърши работата като хората?

- За нея съм сигурен! Тя е преднна и към другарите си, и към мен! – отговори Ихтамнетов, нищо, че малкото гласче в главата му добави „Но май, най – вече е преданна към кредитната ти карта”. Той обаче го игнорира и продължи:

- Дали обаче българските ни сподвижници ще се справят с такава сериозна задача се съмнявам.

- Нали до момента все пак успяваха да се справят? – погледна го въпросително аташето.

 -Да, но всеки път имаше и по някой гаф, и е само въпрос на време да се провалят с гръм и трясък. Тази задача не е за тях, а изисква професионалисти. – твърдо отсъди Ихтаментов.

- Може и да си прав, но нямаме достатъчно професионалисти! Ако се справят – добре, ако не – Инашаллах, както казват нашите съюзници от Сирия – усмихна се аташето и бързо добави:

– Като стана дума за професионалисти, имам и една задача за теб. Малка, бърза, лесно ще я свършиш! Трябва да отидеш до Пловдив и да предадеш на нашия агент Иванов един радио маяк, който той да постави на точно определено място, за да повиши точността на нашите крилати ракети.

- Ти луд ли си? Следят ме постоянно! Как ще се измъкна въобще от периметъра около посолството? – почти избухна Ихтамнетов.

- Хайде де, не ме прави на глупак, знам много добре какво можеш! Ще ти осигуря и кола за смяна, за да ги заблудиш по – лесно, само гледай да предадеш маяка! Освен това имаш дипломатически паспорт! И да те хванат, какво ще ти направят? Ще те обявят за персона нон грата? Ти и без това утре напускаш страната!

Ихтамнетов се замисли за момент. Врайна сметка аташето беше прав – с дипломатически паспорт нищо не можеха да му напрявят. Освен това, така или иначе нямаше избор и му оставаше само да изръмжи полу – утвърдително, полу – недоволно в отговор.

 

В щаба на ВВС, бригаден генерал Сомлев за сетен път се взираше в монитора с кръвясали очи. Не беше спал близо двадесет и четири часа, последните близо осем от които, беше координирал разполагането на рехавата българска противовъздушна отбрана. На съвещанието, провело се при Началника на отбраната, беше станало ясно, че въпреки целия политически карамбол и витаещото българско изявление за напускане на евроатлантическите структури, армията все още се ползваше с доверие и получаваше, макар и изцяло неофииално, известна разузнавателна информация. Източниците от НАТО недвусмислено бяха предупредили, че се готви светкавична военна операция, която поне в началото щеше да бъде изцяло въдушна. Според доклада се предвиждаха масирани авиационни удари по българското черноморско крайбрежие в първите часове с цел изваждане от строя на противовъздушната и бреговата отбрана.  Последващите действия на руската страна не бяха изцяло известни, но се предполагаше с голяма доза вероятност, че ще бъде извършен парашутен десант за завземане на летище или пристанище – кое точно, не беше известно. На дирекния въпрос, поставен макар и неофициално от Началника на отбраната, дали българската армия може да разчита на директна подкрепа от страна на съюзниците, отново по неофициалните канали беше отговорено, че за момента пряка помощ не може да се очаква, но ситуацията е динамична и се работи усилено по въпроса. „Е, виждате какво е положението” -  беше обобщил Началника на отбраната – „На първо време сме сами, така че дайте да вземем възможно най – доброто от това, с което разполагаме!”.

Имаше доста противоречия как би било най – добре да се подходи, но в крайна сметка всички се бяха обединили около един разумен план. При огромното руско превъзходство в техника и технологии, беше абсолютно безумство да влизат в открит двубой. За това бяха решили част от противовъздушните сили на армията да работят съвместно с ВВС, като всички, до последния разчет, да са много внимателни, да действат само на сигурно и без да се поддават на излишни емоции и ловен хазарт. Слава богу, разполагаха с достатъчно време за да преместят и без това малкото мобилни единици бойна техника на по – добри позиции. Бяха се притеснявали, че в условията на остро противопоставяне между двата лагера на гражданското общество и повсеместните блокади на големи градове и ключови пътищща, няма да успеят да пребазират и един камион. Но опасенията им останаха напразни – демонстриращите граждани не само без проблем и забавяне пропускаха военните колони, но дори сами организираха движението за да осигурят предимство на военните конвои. Разбира се имаше и опити за саботиране от страна на отделни групи, както и за скрито съпровождане на колоните, и докладване на позицията им, но Военна полиция със съдействието на гражданите успяваше бързо да се справи с тях. След доста спорове бяха решили С-300 да прикрие Варна, тъй като там бяха най – близките до окупирания Крим големи летище и пристанище. В района на Бургас беше изнесен комплекс КУБ, а помежду им щяха да дежурят на скрити позиции няколко Оси, които по съвместителство щяха да прикриват и браговите комплекси.

P8290479.thumb.JPG.24c877db25ad1f8cf15079d9a4926297.JPG

Със С-125 щеше да бъде извършен само ограничен маньовър – до толкова, колкото да се избегне унищожаването им на отколешно известните позиции. Бяха пребазирани и два обзорни радара, които да подпомогнат с уплътняването на полето и да създадат макар и малък резерв.

В района на столицата, който всички се надяваха въобще да не бъде нападнат, си оставаше като вкопан С-200, с надеждата ако все пак бъде атакуван, развитата позиция и двете прикриващи Оси да го спасят. За всеки случай, в защита на столицата беше пребазиран и комплекс КУБ.

Su-25-246_up_Jgood_pe.thumb.jpg.709b591eae1487d7fcda143eac01a614.jpg

Всичките шест изправни изтребителя бяха разсредоточени по няколко летища, а щурмовиците щяха да разчитат на Безмерските укрития за оцеляването си.

Бригаден генерал Сомлев се прозя и погледна часовника си. Не му се искаше да тръгва, но отдавна трябваше да е в леглото. Огледа още веднъж последните рапорти и се отправи към дивана в кабинета си, за да поспи поне няколко часа.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 4

Share this post


Link to post
Share on other sites

Старши лейтенант Лучников лежеше върху своето походно легло, разстегнато в спортната зала на городок-а в Белбек и не можеше да заспи. Проблема не беше нито в глъча, разнасящ се от многото десестки други легла, които го заобикаляха, нито в шума на машините отвън, нито дори в тътена на ниско прелитащите самолети. Просто нямаше търпение да излети и да участва във въздушен бой! Е, може би беше и леко притеснен, но за нищо на света нямаше да си го признае! Та той беше военен летец – изтребител и летеше на най – добре въоръжения руски самолет и нямаше от какво да се притеснява! На всичкото отгоре българите имаха само няколко изправни самолета и най – вероятно въобще нямаше да посмеят да излетят. Но той се надяваше все пак да го направят и сигурно за стотен път проиграваше въображаемия въздушен бой в главата си – как засича целите от далеч и изстрелва ракети по тях, как единият противник е свален, но другия успява да избегне ракетата и атакува самолета на водача му. Тогава той самоотвержено отрязва нападателя от машината на водача и влиза в луд маневрен бой, в който супер маневреността на неговият Су-35 взема връх над древния МиГ и той победоносно го разстрелва с един единствен оръдеен залп. „Да, ас няма как да стана, но поне два – три самолета мога да сваля” – с усмивка си мислеше Лучников.

 837843Su34.thumb.jpg.6a4f5768cb41672ba24067adac274bc5.jpg

На съседното летище, полковник Голованов беше всичко друго но не и усмихнат. „Косата ми ще побелее, докато се разбера с тези идиоти!”. „Ако въобще имах останала коса де!”, добави той, отново на ум и за сетен път започна да обяснява с максимално прости думи на офицера отговарящ за складовете и снабдяването, какво е необходимо на полка. Около тях цареше пълна лудница. Летище Гвардейское беше препълнено до откат с машини от поне три авиополка. На всичкото отгоре като подкрепление от Централия окръг беше цъфнала допълнително „сборна елитна ескадрила”, въоръжена също като неговия полк със Су-34, която трябваше да поеме част от ударите с високоточно оръжие. Сега двамата командващи офицери водеха люта битка за това кой да има предимство за резервни части, гориво и въоръжение. А самото снабдяване беше направо спряло. От складовете, дори въоръжението се изписваше едвам – едвам. По едно време Голованов не беше издържал и беше попитал в рязка форма офицера отговарящ за складовете с оръжие, дали е възможно ако няма да го снабди дори със снаряди за оръдията, поне да го снабди с повечко бонбони, за да замерят българските позиции с тях, докато прелитат отгоре. Това обаче му спечели единствено официално оплакване и неприятна среща с ген. Ватников. Освен това май само влоши ситуацията със снабдяването.

Голованов излезе от сградата, за да може на чист въздух да се поуспокои малко. Цялото летище приличаше на рабзбунен мравуняк – навсякъде бясно сновяха хора и машини, всички се провираха между претъпканите стоянки, самолети излитаха и кацаха. Цяло чудо беше, че нямаше инциденти. „Да не говорим, че ако само три крилати ракети се изсипят върху цялата тази куча камара, вторичните експлозии, ще се чуят чак в Москва. А един единствен американски разрушител носи над шестдесет...” – потръпна Голованов. „Най – добре да не дърпам дявола за опашката, ами да се захващам пак за работа” – помисли си той и тръгна решително към стоянката.

В Кримск, подполковник Фланкьов и момчетата му усилено изучавах целите, които предстоеше да ударят със своите крилати ракети, въпреки, че и те не бяха спали от доста време. Бяха извършли пребазирането без проблеми и се бяха приземили на далеч по-спокойното Таманско летище. Местните се бяха подготвили добре и имаха достатъчно резервни части и гориво, но с боекомплекта имаше голям проблем – имаха само това, което бяха донесли сами окачено на самолетите и за момента се предвиждаше да направят само един полет. Фланкьов отново погледна списъка с целите.

 cs400_25025.jpg.74233e48a4c982da21729de164917a1b.jpg

Сред тях най – голямо впечатление му беше направила сградата на българския Конситуционен съд. Веднага беше попитал офицера от воненно разузнаване защо ще атакуват цел със съмнителна военна стойност, при това обградена от големи цивилни сгради. Онзи презрително беше отговорил, че работата на Фланкьов „Е да кара самолета и да изпълнява заповедите, а не да избира целите.”. Подполковникът се беше намръщил недоволно, но не беше отвърнал. По-късно един от висшестоящите офицери, който беше станал свидетел на спречкването, беше споделил на Фланкьов, че така се наяваха да възпрепятстват бързото произнасяне на българският Конституционен съд, по въпроса дали решението, с което се разрешаваше присъствието на руски следователи и военни полицаи на българска територия е взето законосъобразно. Подполковникът бше сметнал това за излишно и глупаво, но отново си беше измълчал.

Самолетите му щяха да се разделят на три групи. Най голямата щеше да атакува с ракетите си летищата Граф Игнатиево, Безмер и авиобаза Чайка, където смятаха, че се намираше почти цялата българска авиация. Други военни летища нямаше да бъдат нападани, тъй като се считаше, че в огромната си част са негодни да обслужват самолети. Гражданските пък, бяха изцяло забранени цели. Едната от двете по-малки групи щеше да нападне повечето от известните позиции на ПВО из цялата страна, а другата важни военни обекти като военноморските бази Атия и Тихина, българското МО, щабове, комуникации и прочее.

Подполковник Фланкьов отново залегна над картите и сателитните снимки заедно с екипажите си. За пореден път проверяваха и препроверяваха кокординатите на целите, маршрутите и точките на пуск. Нищо не трябваше да бъде оставено на случайността.

 

В София, в подземието на посолството Ихтаментов се разправяше с един от шифровчиците, по заместителство и специалист по радио, и сателитни комуникации. Двамата спореха относно маяка, който Ихтаментов трябваше да предаде.

- Всичо ли е проверено и сигурен ли си, че работи? – за пореден път попита Ихтамнетов.

- Както вече Ви казах, маякът излъчва сигнал, задали сме необходимите кодове и сме въвели точната позиция. Всичко е наред! – уведоми го прапорчикът.

Ихтаментов огледа още веднъж уреда – поне беше сравнително модерен, малък и според специалиста можеше да работи автономно доста дълго време. Въпреки това той попита:

- Проверихте ли батерията?

- Батерията е заредена и маякът работи! – вече раздразнено отвърна прапорчикът.

- Не те питам дали е заредена, а дали е проверена! – ядоано уточни Ихтамнетов.

Специалисът му отговори в подобаващ тон, високомерно, все едно обясняваше очевидни неща на глупав ученик:

- Виждате ли копчето за включване и изключване? Когато го натиснете за да включите маяка, започват да светят ето тези светлини в зелено жълто и червено. Те показват колко заряд има батерията. В момента светят в зелено, значи батерията е заредена.

- Въпреки това я проверете Прапорчик, считайте го за заповед! – вече изкрещя Ихтамнетов и се обърна към вратата, като вече на прага добави – След тридесет минути ще дойда да взема маяка!

 

В Долна Митрополия пък, полковник Желязков имаше основание да е доволен от себе си. Нищо, че поделението беше изцяло учебно, когато бяха обявили бойна тревога, всички бяха реагирали професионално, без суетня и излишни емоции. Единствено курсантите се бяха поразвълнували и оживено обсъждаха последните събития помежду си и със своите инструктори. Когато беше станало ясно, че нападение е напълно възможно, курснатите се бяха хвърлили оживено да обсъждат евентуалните въздушни боеве, кой как би подходил, как би маневрирал. Една от малкото жени – курсанти, която по принцип си беше ербап, разпалено обясняваше на останалите, как ще излети с някой Пилатус, против руските самолети. „Бил ли съм и аз някога толкова млад”, с носталгия и усмивка се беше помислил Желязков.

Те нямаха поствени задачи от командването, но въпреки това решиха да въоръжат четирите изправни Албатроса с неуправляемите ракети, които имаха под ръка и да ги укрият в близост до пистата.

 705123.thumb.jpg.ec67fbaab369a48961f47e5acb086059.jpg

По едно време някой подхвърли, че май би трябвало самолетите да могат да носят и ракети за въдушен бой. Скоро  подхвърлянето прерастна в сериозна дискусия – никой не беше виждал как става и никой не помнеше да го беше правил на парктика, но след упорито ровене в прашасали документи, решиха, че би трябвало да стане. Намериха се и опитни пенсионирани техничари, до които да се допитат, и които на драго сърце дойдоха да помогнат. Намирането на ракети се оказа по – трудно, но след много телефонни разговори, молби и увещавания, няколко Р-60, с отдавна изтекъл ресурс, но според думите на оръжейниците, все още годни, предприеха пътешествие през Балкана на борада на кандилкащи се по острите завои военни камиони. Вече в Долна Митрополия, техниците и оръжейниците работиха неуморно. Правеха и перправяха, ако беше необходимо на места дори побългаряваха, но до вечерта бяха въоръжили и четирите самолета.

Полковник Желязков с усмивка си спомни възклицанието на дежурния офицер, кгато беше докладвал в щаба за бойна готовност с четири въоръжени с управляеми ракети въздух-въздух самолета. Беше му се наложило доста да обяснява, но в крайна сметка от щаба останаха доволни от неочакваното подкрепление. „Може и повечето тук да сме стари вълци, в предпенсионна възраст, но това не значи, че ще се дадем без бой!” – отново с усмивка си помисли Желязков

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites

На вратата на хотелската стая, в която чакаше Ихтамнетов се почука. С изваден пистолет той открехна леко и въддъхва обекчено. Беше Анка и по вида на многорбойните куфари, които мъкнеше хотелският персонал зад нея, се беше подготвила за пътуване. Ихтаментов отвори по-широко вратата и изчака да внеста куфарите, след което двамата с Анка се прегърнаха и целунаха.

- Много ли е зле положението? – внимателно попита тя.

Той вздъхна и отговори:

- Да, но за сега владеем нещата и все още сме с една крачка напред. Ти добре ли си? Виждам, че си се подготвила за нашата екскурзия?

- Да, нямам търпение! – моментално смени настроението си Анка, като почти заподскача от радост.

- Само да свършим последните задачи тази вечер и утре потегляме! – каза той и добави – Знаеш какво да правиш нали?

-  Да! – отвърна тя – Трябва да замъкна поредният куфар!

Ихтаменов се ухили, подаде й куфара на колелца и приповдигнато каза:

- Обаче с тази разлика, че този куфар е последният за доста време напред! От тук нататък, куфарите ти ще ги разнася само хотелският персонал!

Анка се усмихна многозначително пред тази перспектива, а той добави, вече сериозно:

- И внимавай! Ако видиш нещо подозрително изчезвай веднага, ела тук и не отваряй на никого, чу ли?

- Разбира се скъпи, ще внимавам и няма да се бавя нито миг повече от необходимото! Хайде да тръгваме!

Бяха са уговорили колата на Ихтаментов да излезе първа с идеята евентуални преследвачи да се залепят за него. Тъмният му седан излезе от паркинга със скърцащи гуми и се понесе по булеварда. Три коли моментално и съвсем открито го последваха. За тях Ихтаментов не се притесняваше – те бяха просто за шоу, колкото да поставят жертвата под напрежение и да я накарат да сбърка. Притесняваше се обаче за скритите коли, които го преследваха на кратки смени, или ако разполагаха с достатъчно коли, дори по паралелните улици, без въбоще да влизат в пряк контакт. Шофьорът на Ихтаментов направи няколко кръгчета около квартала. С няколко неочаквани завоя бяха успяли да се отърват от тримата явни преследвачи, сега дебнеха скритите. Освен това наблюдателите от посолството докладваха, че в тяхна посока са потеглили още две коли, за които със сигурност знаеха, че принадлежат на службите. „Добре, поне това би трябвало да осигури безпроблемно пътуване на Анка”, помисли си Ихтаментов и за пореден път методично огледа небето за следящи ги дрони. След още малко безцелно лутане в натоварения трафик бяха успели да позавържат преследвачите си и на едно кръгово кръстовище извъртяха номер като се измъкнаха за момент. Повече не им и трябваше. Седанът им потъна в многоетажен подземен гараж на голям мол, собственост на техен доверен български другар. За всеки случай се бяха договорили видеонаблюдението да „се повреди” точно преди да влезят, охраната да хукне да поправя „повредата” и така и да не забележи двамата мъже, и автомобилът им. Бързо смениха колите и спокойно се понесоха към Пловдив, като се поддържаха със скорост, съвсем малко над ограничението на скоростта.

 

Докато Ихтаментов си играеше на криеница из центъра на София, Минито на Анка също се измъкна от паркинга на хотела и потегли по на пръв поглед безцелен маршрут, който предварително бяха уговорили с Ихтаментов. Анка усърдно се взираше в огледалата за да открие преследвачи, но такива нямаше. Повъртя се още малко из центъра, след което отпраши за склада, който използваха другарите.

Когато влезе, Анка за миг се стъписа. Посрещнаха я съвсем малко другари и другарки, повечето от които с много уморен вид. Едвам – едвам я поздравиха. Този път вместо надменно да ги отмине, тя се поспря за да ги окоражи. Тъй като й се сториха доста унили си позволи да им разкрие някои някои досега неивестни за тях части от плана, да ги поздрави за добрата работа и да ги увери, че развръзката тепърва предстои. Думите й явно имаха ефект, защото на някои от лицата разцъфнаха усмивки. Анка също се усмихна в отговор и продължи към офиса, като мъкнеше малкия куфар на колелца. Вътре, Мизиев моментално я заля с купища въпроси:

- Другарко Чапкънова как се развиват нещата? Имате ли новини от севера? Нашите приятели да не са ни изоставили? Нкиой не се обажда вече втори ден!

- Е как да се обадят другарю, когато телефоните се подслушват, а Вашата анонимност трябва да бъде пазена? – раздразнено отвърна Анка и след кратка пауза продължи – Ситуацията е под контрол, въпреки появилите се спънки. Нашите приятели няма да оставят нещата така! До четиридесет и осем часа ще пометат всички противници на законно избраното правителство и ще осигурят изпълнението на решението взето от Народното събрание! Руските войски ще потеглят за България след броени часове!

- Наистина ли другарко? – почти със сълзи на очи и задавен глас попита Мизиев.

- Наистина! След като замина уведоми и другарите, и другарките отвън за да са подготвени! – отговори Анка, след което продължи в делови тон – А сега по същество. Нашият приятел иска пряко да подпомогнете военната операция! В куфара има подготвени няколко слаби взрива и няколко специални устройства предизвикващи къси съединения в електрически инсталации. Необходимо е с тях утре рано сутринта да прекъснете комуникациите на щаба на ВВС. На схемата са показани местата на които това е възможно, задено със снимки и указания как да поставите устройствата. Взривовете ще са слаби и за Вас няма да има опасност, но трябва да поставите всичко както е предвидено, за да е невъзможно съобщенията да се възстановят бързо. Ще се справите ли?

- Разбира се, че ще се справим другарко Чапкънова! Ще дадем нашата малка лепта, за да подпомогнем успеха на непобедимата руска армия! – тържествено отговори Мизиев.

- Отлично! – усмихна се Анка – Аз няма да бъда на линия може би седмица или две, тъй като имам... ъъъ... други задачи, съвместно с нашия приятел от севера, така че дръжте фронта докато ме няма! А сега прочетете подробно материалите, които Ви оставих, после съобщете на другарките и другарите добрите новини и ги подгответе за задачата! Успех!

- Веднага другарко Чапкънова и благодаря! – с треперещ от вълнение глас отвърна Мизиев.

Анка се усмихна и бързо излезе от офиса. В халето помаха на по-близките си дургарки и другари, пожела им успех в борбата, след което се качи в Минито и отпраши към хотела, унесена в приятни мисли за предсоящото пътуване. Така и не забеляза раздрънкания Фолксваген, който внимателно я следваше от разстояние.

VW_Passat_Kombi_rear_20070902.thumb.jpg.40c0320c5c5cc67e1b83e4ea34e79a3d.jpg

Ихтаментов решително влезе в сградата на мол Пловдив, нарамил черна спортна раница и огледа множеството от хора. Не беше лошо място за явка – въпреки камерите постоянно движещата се тълпа представляваше добро прикритие. Въпреки неприрязанта, която изпитваше той изпитваше към агента, трябваше да признае, че си беше подготвил срещата професионално. Размяната трябваше да стане без пряк контакт, на пейката за отдих пред магазин разположен на втория етаж в мола. Ако видеше на нея седнал с лице към атриума мъж с тъмни очила, червена бейсболна шапка и черна спортна раница, Ихтаментов трябваше да се приближи от към гърба му, да се наведе, и привидно завързвайки връзките си да смени раниците. Ако пейката за отдих на втория етаж беше заета, срещата се преместваше за следващите етажи. Ако ли пък в уречения час не откриеше никой отговорящ на описанието, трябваше дирекно да изчезне.

На втория етаж, пейката беше заета от дви майки с колички, а на третия от група шумни тенейджъри, които явно чакаха филмова прожекция. Ихтамнетов се напрегна докато се изкачваше към последния етаж. В първия момент на указаното място видя само млада жена с голям куп покупки, която съсредоточено набираше текст на телефона си. Тъкмо се канеше да изчезва, когато из зад единия огромен хартиен сак забеляза да седи мъж. С тъмни очила, червена бейсболна шапка и раница, предвидливо оставена на земята до пътеката. Ихтамнетов се приближи бързо, за няколко секунди се наведе, сакаш оправяше връзките на обувките си, незабележимо смени раниците и изчезна яко дим. По път, за всеки случай, смъкна зеленото яке, което беше купил специално за случая, изхвърли го в първата попаднала кофа, заметна се с качулката на суитчъра, който носеше отдолу и с умерена крачка се отправи към колата, която беше паркирана на няколко преки. Единственото което го интересуваше вече, беше да не закъснее за утрешния полет.

29_big.jpg.928c18a68bd8ea432c75e970d967968b.jpg

В малките часове на ноща, старши лейтенант Луков тъкмо беше проверил караулите около щаба на ВВС, когато оперативният дежурен го повика. Съобщи му, че от американските служби е получена много подбобна информация, че се готви диверсия и лейтенантът трябва незабавно да вдигне хората си по тревога, като с част от тях усили охраната, а с част заеме позиции около няколко инсталации, които се очакваше да бъдат нападнати.

- Мамицата им долна! Ще ги изловя като мишоци! – викна старши лейтенантът и се втурна да изпълнява заповедта.

Чакаха почти до разсъмване, преди някой да се появи. Първо няколко камионетки минаха покрай оградата, после повториха и накрая спряха на място невидимо за виедонаблюдението. Но лейтенантът предвидливо беше разположил хора и там, които му докладваха, че осем души слизат от микробусите и разтоварват пакети от тях. Луков реши да не чака да се разделят, тъй като щеше да ги открие моного по-трудно, рискува и заповяда на охраната и военната полиция да действат.

 

Мизиев тъкмо беше заповядал на другарите си да разтоварят бусовете и да се подготвят, докато той проведе последен разговор за потвърждение. Всъщност се скри в близкото деренце да се облекчи. Тъкмо си беше разкопчал панталона, когато навсякъде светнаха прожектори, бусовете бяха заобиколени от огромни дожипове на военна полиция, чуха се викове „Горе ръцете!”, „Не мърдай! Долу на земята!”. Мизиев клекна бързо в храстите и трескаво се заоглежда, докатосе чудеше какво става. В същия момент телефонът му завибрира. В паника той го извади и погледна екрана – беше съобщение от една от младите другарки останали в склада. „Всичко е завардено от полицията! Вече влизат за да ни арестуват!”. Мизиев се разтрепери. „Възможно ли е да сме предадени? Ще се провалим, точно сега, на крачка от успеха?” панически си помисли си той. След няколко секунди се поуспокои  и се сети, че в себе си имаше оръжие и една от малките бомби. „Значи още нищо не е загубено! Едното разпределително табло е съвсем близо – ако прекъсна него, поне няма да сме се провалили напълно”, решително си каза той и внимателно запълзя покрай храстите в дерето. Скоро се беше отдалечил на тридесетина метра и в предутринния сдрач никой не видя как бързо прекоси пътя, точно зад един малък завой. Запромаквъ се още кратко покрай оградата, докато не намери място, където телената мрежа беше леко скъсана и можеше да се повдигне. На един хвърлей място от промката се белееше и разпределителното табло. Мизиев трудно повдигна малко от мрежата и на четири крака се запромъква със зор под нея.

 

Нещо глождеше старши лейтенант Луков. Да, бяха успели да заловят групата, задено с бомбите и устройствата за прекъсване, но данните говореха за осем души, а непосредствено на място бяха заловени само седем. Можеше да поверят, но до тогава ако някой беше избегнал задържането, можеше не само да избяга, но и да се опита да извърши диверсия. Лейтенантът бързо заповяда на хората си да претърсят районе в близост, а той самият с двама войници тръгна по пътя към най – близката инсталация. Тъкмо когато завиваха зад малък завой чуха шум като от ровене в пръстта и тракане на телена мрежа. Луков остави диния войник за прикритие и с другия бавно се запромъкваха към шума. Няма и десет метра по – надолу между два крайпътни граста видяха мъж, който на четири крака се промъкваше под мрежата. Беше минал на половина, но явно изпитваше затруднения да се прехвърли изцяло.

- Стой на място! – ревна лейтенантът и насочи пистолета си.

Мъжът явно се стресна, обърна се към тях до колкото можеше и изглежда машинално посегна към нещо приличащо на кобур. Без много да му мисли Луков простреля мъжа в задника.

980x551_1499100488.jpg.c9121c8430760f23240b6c0752b1317b.jpg

На другата сутрин Анка и Ихтаментов бързо слязоха от таксито и влязоха в терминала. Веднага забелязаха усилената охрана, част от която плътно обграждаше чек ин зоната. Проверяваха всички наред.

- Стой плътно зад мен! – тихо каза Ихтаментов и закрачи към кордона, следван от Анка и кавалкадата й от куфари.

Показа на полицая дипломатическия си паспорт, той го погледна и се обади по радиостанцията си. След секунди от някъде изникна цивилно облечен служител, който беше явно недоспал – със зачервени очи, небръснат и с омачкана риза. Разгледа внимателно паспорта на Ихтамнетов и каза:

- Опасни игри играете, господин Ихтаментов!

- Моля? Въобще не знам за какво говорите? – залепи си възможно най-учуденото изражение Ихтамнетов.

- Да, сигурен съм, че и представа си нямате! – изхили се гадно цивилният служител – Но като нищо някой друг може да пострада, например госпожица Чапкънова!

Всички аларми в главата на Ихтамнетов вече звъняха, но той продъжи да се прави на ударен:

- Кой? Дамата зад мен? Тя е..., как да кажа..., моя компаньонка, запознахме се наскоро и сега отиваме на почивка.

- Компаньонка а? – изхили се отново българинът – Ще я проверим тази работа! Вие заминавайте за да не си изтървете полета, а госпожица Чапкънова ще остане за малко при нас.

- Ама Вие не можете... – започна Ихтамнетов, но българинът го прекъсна с рязък тон:

- Господин Ихтамнетов, казах Ви да побързате, тъй като самолета няма да чака!  - след което многозначително добави – В крайна сметка не искаме да попречим на работата на важен руски дипломат!

На Ихтамнетов не му оставаше нищо друго освен да изпсува през зъби и да продължи отвъд кордона, без да обръща внимание на виковете на Анка, които постепенно прерастваха от въпросителното „Руслан, какво става?”, през тревожното „Защо не ме пропускат”, докато стигнаха до истеричното „Махни си ръцете от мен ...., внимавай бе..., пусни ме бе селяндур такъв...!”.

Ихтаментов вървеше без да се обръща, но в един момент забеляза, че някой го наблюдава. На една колона се беше облегнал ухиленият до уши американски резидент на ЦРУ. Докато Ихтамнетов го гледаше зяпнал от изненада, американецът се ухили още по широко, помаха му театрално за довиждане и на развален руски каза:

- Дасвидания Таварич!

Ихтамнетов се разпсува толкова силно, че околните пътници започнаха да се обръщат възмутено.

 

В Южна България, човекът, който се беше нарекъл Агент Иванов, излезе на голяма поляна, на билото на хълм. Носеше професионално изглеждащ фотоапарат, даже беше направил и доста снимки в случай, че някой се заинтересуваше какво прави насред нищото. Беше откъснал и няколко гъби, които беше открил по-надолу в гората. Той се огледа и откри подходящо място до един не голям камък обграден от висока трева. Внимателно извади от раницата маяка, солжи го на земята и го включи. Изчака процеса на стартиране, провери данните появили се на малкия дисплей, провери и индикатора на батерията, след което внимателно покри маяка с парчета от един търкалящ се наблизо клон и малко трева. Отдалечи се малко и обиколи камъка за да се увери, че маякът не се забелязва лесно, след което заличи стъпките си в тревата и пое по дългия път обратно надолу.

 

Инидкаторът на маяка от начало светеше силно озелено, но после светлината започна да се премережва и бавно да преминава в жълта. След няма и час жълтото премина в червено, а до късния следобед угасна въобще. В крайна сметка, така и никой не беше проверил батерията...

660_243fe5080228053baec702cee778a2ff.jpg.0852e518568f106d4b643890012c494d.jpg

През цялото това време вътре в НАТО се беше водила битка. Разбира се не толкова гръмогласна и жестока, колкото тази в Кремъл, но въпреки това трудна. Америка искаше незабавна намеса и решитени действия, но не искаше да действа сама. Ястребите от Прибалтика подкрепяха изцяло тази позиция и окрито заявяваха, че на мечката трябва да бъде даден запомнящ се урок. Германският канцлер обаче се притесняваше, американският президент да не натисне прекалено прибързано гоямото червено копче /това за публикации в социалните мрежи/ и да въвлече Европа в нов конфликт, съответно категорично се противопоставяше на всякаква намеса. Великобритания пък беше затънала в собствените противоречия в обществото за или против оставането в ЕС и не искаше да участва в нов конфликт. Останалите членове бяха заели изчаквателна позиция и чакаха за да видят кой лагер ще надделее. Под повърхността обаче между столиците усилено върваха дипломатически совалки, провеждаха се официални срещи, някои от които бързо прерастваха в срещи на четири очи. В крайна сметка специалният американски пратеник – стилна млада дама, американка от кубинско-арабски произход, с далечна славянска жилка, на име Абу Иванка де Лопес ал Амрики, постигна пробив. Успя да убеди Британска Министър председателка, че намеса е необходима, въпреки, че тя не само беше изключително трудна /за убеждаване/ жена, но и изглеждаше точно като такава. Франция, която до момента само беше душила от къде духа вятъра, веднага подкрепи идеята, само и само да не остане по-назад. Страните членки една по една започнаха да променят позицията си и в крайна сметка на поредната среща в Щабквартирата на НАТО, провела се в ранния следобед, дори Германия беше принудена да остъпи.

87425177_1337621433_ordenskie_krestuy_dveri_mezhdu_andr_i_aleksandr.jpg.924861589b299f09800795ed14c1b001.jpg

На две хиляди и двеста километра от там група мъже, повечето от които облечени във с военни униформи с много звезди по пагоните, почти тичаше по пищни коридори. Млади войници облечени като гвардейци отваряха пред тях огромни врати една след друга. Най – накрая сигнаха до врата на кабинет, забавиха ход и влязоха бавно. Един от униформените излезе напред и с премерен тон каза:

- Нашите канали докладват, че от НАТО са взели решение да действат! До половин час ще бъде обявено официално. Имаме не повече от тринадесет часа за да приключим с операция „Ко̀пец”.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites

maxresdefault.thumb.jpg.39583d50173501060c117f82b706b9ac.jpg

На летище Белбек зави сирена. „Ето започва се! Обаче без мен!” – ядосано си помисли старши лейтенант Лучников. Той нямаше да излети с първата вълна. А толкова му се искаше! „Докато сигна до там, ще са свалили вече всички вражески самолети!” – отново ядосано си помисли той и започна да обикаля нервно из стаята. Тяхната ескадрила беше пристигнала като подкрепление от централна Русия и тъй като беше отлично въоръжена беше получила за охрана най – отговорния северен сектор, намиращ се грубо срещу Варна. Естествено това беше предивикало завистта на „местните”, тъй като не само им натапваха по-добре въоръжената ескадрила, а й даваха най – отговорната задача и възможността да обере лаврите. В един момент съперничеството беше започнало да взема съвсем физическо измерение и се беше наложило командирите да се намясет решително за да възстановят дисциплината. Лучников гледаше как самолетите един по един се откъсваха от стоянките и се насочваха към пистата. „Да му се незнае! Кога докато дойде моят ред, сигурно всичко ще е съвршило!”.

xox7r6css0gegbybfx3h.jpg.ee5e12a3498b35574ae5ac98d619ca48.jpg

В Гвардейское полковник Голованов тичаше към стоянката, също под акомпанимента на сирените. Въпреки, че не за първи път излиташе в бой, беше напрегнат. Не бяха имали достатъчно време да тренират, най – вече използването на управляемо оръжие. Поне бяха успели да координират действията си с екипажите на Ил-22ПП и А-50У, които щяха да ги подпомагат.  Полковникът внимателно беше подбрал най - подготвените екипажи за мисията по подавяне на българското ПВО и сам щеше да лети в тези групи, които имаха важната задача да не позволят на българските зенитчици да вдигнат глава. Бяха разделили крайбрежната зона на три сектора, като самолети щяха да дежурят постоянно във всяка от тях. Голованов стигна до самолета си и започна предполетната проверка, но мислите му бяха другаде. „Дано да не стане някой гаф!”.

 

В Кримск всичко протече доста по-спокойно. Нямаше драматични сирени за тревога и тичане насам – натам. Подполковник Фланкьов получи заповедта за действие, ивзести екипажите си и всички се отправиха към огромните си машини.

 

В щаба на ВВС, капитан Амазонлийски тичаше по коридора. Преди няма и половин час бяха получили официално потвърждение, че НАТО ще подкрепи пряко България. Всички се бяха зарадвали, бяха започнали да се поздравяват и въпреки, че бойната готовност не беше още отменена, напрежението беше спаднало видимо. За това Амазонлийски беше силно изненадан, когато започна да получава данни от въздушното командване на НАТО. Провери ги два пъти и дори дублира с обаждане по една от преките линии. От там го увериха, че няма съмнение. Той почти нахлу в кабинета на бригаден генерал Сомлев.

- Нашите съюзници докладват за множество неидентифицирани самолети над Крим! Някои още кръжат, но други вземат курсове между 200 и 240 градуса, и набират височина! – задъхано избълва Амазонлийски.

Генерал Сомлев вдигна поглед от хартиите на бюрото, гледа го няколко секунди мълчаливо, после попита:

- Идват?

- Без съмнение идват! – отвърна капитанът.

- Обявете тревога! Всички да слязат в оперативния център! – решително отговори генерал Сомлев.

- Тъй вярно! – каза само Амазонлийски и отново се затича по коридора.

Докато слушаше тежките му стъпки, генералът си помисли „По дяволите! Денят беше започнал толкова добре!”.

1030406230.jpg.930ba68987b953d550ea51c9ca24d850.jpg

На малко над хиляда километра от тях, подполковник Фланкьов с тревога гледаше как тежките машини тромаво се издигат във въздуха, докато кръжеше над летището. Надяваше се всичко да мине без засечки. Въпреки притесненията му скоро всички шестнадесет бяха във въздуха и Фланкьов огледа разтеглената им формация. „Такова нещо не се вижда всеки ден, дори на учение! Шестнадесет бомбардировача едновременно във въздуха!” – помисли си той, след което се концентира върху приброите в кабината. Далеч пред тях, някъде над Крим бяха започнали да се формират останалите самолети от въздушната армада. Бомбардировачите нямаше да ги наближават, а щяха да стрелят, веднага щом навлезеха достатъчно навътре в морето. И маршрутът на самолетите, и маршрутът на ракетите беше внимателно подбран, за да не бъдат забелязани от преминаващи търговски кораби. Полетът им беше кратък и скоро достигнаха точките на пуск. Една по една ракетите започнаха да се отделят от самолетите и да изчезват напред, като в здрача оставаха видими само огнените точици на двигателите им. Подполковникът като омагьосан гледаше как точиците ставаха все повече и повече, докато накрая не заприличаха на цяло съзвездие, а самолетите продължаваха да изстрелват ракета след ракета. Скоро шоуто със светлинни ефекти приключи и пилотите се насочиха обратно към Кримск. За момента тяхното участие в този конфлист беше приключило, оставаше само да кацнат безаварийно и да чакат от разузнаването да изпратят информация колко цели са беле поразени. Подполковник Фланкьов реше да изчака всички самолети и да кацне последен. След кратикия полет имаше предостатъчно гориво.

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

В оперативния център на ВВС, генерал Сомлев се взираше в постъпващите рапорти. Капитан Амазонлийски се приближи и докладва:

- От Алианса току що ни изпатиха информация, че към бреговете на България се насочват над двадесет бойни самолета, отделно още баражират по-навътре в Черно море. Има данни за полети на поне десет самолета от района на Новоросийск. Освен това изглежда лините ни за пряка вързка са под електронна атака и не можем да получаваме информация в реално време. Подсигурената връзка работи, но бавно и само в гласов режим.

Генерал Сомлев замислено кимна и се обърна към един от другите офицери:

- Как стоят нещата с останалите средства за комуникация?

- Голяма част от откритите линии са извън строя! – отговори той -  Почти целия спектър, който използваме за радио и сателитна комуникация е подложен на силни смущения. Подисгурените връзки работят, там където разполагаме с такива. Изненадващо, мобилните мрежи работят макар и със затруднение. От операторите съобщават, че системите им също са подложени на атака и работят бявно, но за момента устояват.

„Неприятно!” – помисли си генералът – „Щом не са изключили изцяло мобилните мрежи, значи сигурно възнамеряват да ги използват!”. „Или дори вече ги използват!” добави намръщено на ум генерал Сомлев, спомняйки си скорошният инцидент, след което попита:

- Имаме ли данни от всички позиции?

- Тъй вярно, господин генерал! – отговори един от седналите пред компютрите офицери – Събрираме информацията по всички способи и я обобщаваме на големия монитор. За момента информацията се обновява бързо, макар и далеч не в реално време, тъй като част от нея два и по телефони! Също така от Шабла докладват, че ще успеят да въоръжат комплексът Волхов, който се е използвал за изстрелване на мишени и вероятно в най – скоро време ще могат да осигурят бойно дежурство с него.

s-15.thumb.jpg.7ea0dd4a96f7b217847c6dbf6e4843b0.jpg

- Отлично господа! Това са добри новини! – доволно каза генерал Сомлев, до колкото доволно можеше да говори някой, на когото му предстоеше да води битка срещу несравнимо по-силен противник – Само предупредете командирите на разчети на които се налага да използват телефони или неосигурени средства за свързка да не назовават открито позиции. Сигурно всичко се подслушва!

 

Горе – долу на половината разстояние между Крим и българският бряг, полковник Голованов слушаше внимателно събощенията по радиото. Бомбардировачите се бяха освободили от своя товар и ракетите им трябваше вече да са на около сто и тредесет мили на югоизток. Вече първите скърцания в в уж добре смазания механизъм на операцията бяха започнали да се появяват. Въздушното прикритие беше избързало прекалено много и продължаваше безметежно да напредва. Пръхтящият, витлов Ил-22ПП не смогваше да ги догони и полковникът беше сигурен, че те всеки момент ще излезят от зоната плътни смущения. „Проклети летци – изтребители, все бързат като пале пред майка си и развалят формациите” – ядосано си помисли Голованов.

 

- Станция „Иванка” докладва две цели! – гръмна гласът на един от офицерите и всички в опертаивния център се сепнаха – Азимут 64, разстояние 210 морски мили, височина 36 хил. фута, скорост 480 възела, курс 237!

Цялата зала беше вперила поглед в екрана, на който бързо беше въведена току – що получената информация.

5a9839cadcbc2_4RSAOOi-Imgur.thumb.jpg.03521802684906b95de18b2b401dfa18.jpg

„480 възела и 36 хил. фута! Летят във формация. Малко вероятно е да е цивилен трафик” – светкавично си помисли бригаден генерал Сомлев. Малко по-късно се появиха още две цели, после още две. Накрая станаха цяла група от тринадесет самолета. Всички летяха в посока Бургас. Следиха целите още десетина минути, след което те започнаха да се разделят – част продължиха в посока Бургас, други завиха на изток в посока Варна. Скоро и те се разделиха по двойки и явно започната да патрулират пред двете пристанища.

- Сигурно това е изтребителното прикритие! Предпочитет за сега да патрулират навтъре в морето за да не попаднат под удар. – отбеляза капитан Амазонлийски и генерал Сомлев кимна в съгласие.

Малко по-късно от станцията докладваха, че най-северните и далечни цели заемат курс 250, снижават се под 20 хил. фута, и контактът с тях е изгубен.

 

Над Черно море полковник Голованов се взираше нарегнато в уредите. Над българския бряг цареше измамна тишина. Въздушни цели нямаше. Сравнително наблизо до брега работеше само една станция, която бяха установили с помоща на А-50. Още няколко работеха дълбоко в българска територи, но със сигурност бяха твърде далеч както за да засекат тях, така и за да бъдат самите те точно идентифицирани. „Играта на котка и мишка започва!” помисли си полковникът и в следващия момент ячу в слушалките си фъфлене. Не му беше трудно да познае завалящият се глас на ген. Ватников, който издаваше разпореждания от операционния център:

- Говори Дракон, повтарям говори Дракон! Пешка 1 и 2 да напуснат зоната на патрул и на ниска височина да облетят квадрант 1.

„Що за глупости!” – кипна Голованов, но вместо това отговори по радиото:

- Дракон, тук Сто двадесет и първи! Изпълнението на заповдета Ви противоречи на първоначалните инструкции! Моля потвърдете!

- Говори Дракон! – дойде незабавният и раздразнен отговор – Потвърждавам, изпълнете издадената заповед!

Преди Голованов да отговори, Пешка 1 потвърди изпълнението на разпореждането. „Как можа онзи идиот да измисли това? Да разкъсва цялата формация и нарушава взаимодействието със самолета за поставяне на смущения? Да използва най – модерните си ударни самолети за проста примамка, която да облети известни позиции на ПВО и да предизвика ответен огън?” – ядосано нареждаше сам на себе си полковникът. Идеше му да ритне нещо, но трябваше да държи краката си на предалите.

 

Обратно в София, бригаден генерал Сомлев и капитан Амазонлийски наблюдаваха на големия монитор как от стнация "Иванка" докладваха за две нови цели на ниска височина 12 хиляди фута, които още повече се снижаваха и се насочваха към Шабла. Анализът на данните подсказваше, че е възможно това да се целите загубени по-рано. От друга страна не разполагаха с плътно радарно покритие ниско над морето, така че целите можеха да са всичко друго. "Само две? Сигурно има още някъде там, но се спотайват на пределно ниска височина! И тези двата просто се опитват да привлекът огъня?" - помисли си Сомлев, докато наблюдаваше как контактите бавно се приближаваха към българския бряг.

- Предайте на Шабла да са готови, но да внимават и да стрелят само ако самолетите наближат на по-малко от десет морски мили! - заповяда Сомлев.

Офицерът кимна и предеде нарежданията. Напрежението нарастваше докато  машините навлизаха все по-навътре в обсега на наскоро въоръжения Волхов. Изведнъж на около петнадесет мили от поста в Шабла самолетите не завиха рязко и започнаха да се оттеглят. "Да, явно наистина са искали само да опипат почвата и да предизвикат ответна реакция. Добре, че не избързахме и не издадоме позицията!" - с облекчение си помисли генералът. Почти по същото време от Шабла докладваха, че наближилите брега самолети са били опознати като Су-34.

- Не си поплюват! - отбеляза многозначително капитан Амазонлийски - Явно искат на всяка цена да избегнат резил като в Грузия!

Продължиха да се взират в екрана още няколко минути, докато един от младшите офицери не извика капитан Амазонлийски в апартната, тъй като бяха започнали получават информация от оперативния център на НАТО. Бригаден генерал Сомлев огледа още веднъж екрана. "Защо няма никакви смущения? Тук нещо не е в ред, нещо става!" - помисли си той и с разтревожено изражение отпи от кафето.

01.thumb.jpg.a3b88c62df96fb89e17598c8bb117660.jpg

А над Черно море определно нещо не беше в ред и нещо ставаше. Полковник Голованов беше ядосан, но нищо не можеше вече да направи - взаимодействието между неговите машини и самолета за РЕБ беше нарушено и сега трябваше отново всички да заемат позиции. Беше се прекръстил дискретно и беше благодарил на Бога, че изпратените за примамка самолети не бяха обстреляни, но това го изпраявше пред нови проблеми. Вълната крилати ракети наближаваше с всяка секунда, а в благодарение на както винаги неуместните заповеди на ген. Ватников, самолетите му не бяха на необходимите позиции за да я прикрият, да не говорим, че все още не бяха открили със сигурност нито една позиция на българските зенитчици. "Дано да не стане като в Грузия!" - помисли си той и отново се съсредоточи върху издирването на българските радари.

 

Капитан Амазонлийски се върна в оперативния център с разтревожено изражение и веднага докладва:

- От командването на НАТО ни събощиха, че веднага след като руснаците са започнали да излитат от Инджирлик са вдигнали Е-3 за да ги следи, макар и от далеч. Руснаците са започнали здраво да смущават и абсолютна точна информация няма, но екипажът на АУАКС-а доклава, че установили доста бомбардировачи Ту-95 на запад от Новоросийск и смятат, че са засекли голям брой изстреляни от тях крилати ракети.

- Крилати ракети! - възкликна бригаден генерал Сомлев - Само това ни липсваше! Предупредете всички позиции, не само крайморските! Всички да са в готовност! Обявете въздушна тревога за цялата страна!

Офицерите и войниците се втурнаха да разпространяват лошите новини, докато генералът се чудеше какво беше накарало руснаците да посегнат на и без това малките си запаси от конвенционални крилати ракети. "Явно искат да ни ударят здраво и да не оставят нщио на случайността!" - помисли си той.

 

- Крилати ракети! Мамка му! - разпсува се капитан Пистънев, след като получиха съобщението от щаба. "А ние не и да искаме няма как да сменим позицията! По дяволите!" - добави този път на ум капитанът и огледа хората си. Всички бяха опитни, неизменни участници в ученията с американци и израелци, които се провеждаха на българска територия. И въпреки годинките си "Голямата Берта" нееднократно беше доказвала, че все още може да е femme fatale. Пистънев особено се гордееше с условната победа над един невнимателен израелски АУАКС, който се беше приближил прекалено много и въпреки силните смущения беше паднал в капана. Беше сигурен, че момчетата ще действат професионално, но шансовете не бяха на тяхна страна. Въпреки, че последните няколко дни работиха неуморно за да подобрят и прикрият позицията си още повече. "Мамицата им руска и с крилати ракети даже ще стрелят по нас! Но няма да ни хванат неподготвени! Така и така позицията ни е отдавна известна, по-добре да включим всичко за да им е ясно, че без бой няма да се дадем!" - помисли си капитанът и се насочи към телефона имащ пряка подземна връзка с щаба. Нищо, че беше прокаран сигурно още преди петдесет години, работеше безотказно до ден днешен.

3_115.thumb.jpg.002957b8df882dcda2156d5bace4bd7c.jpg

- Капитан Пистънев, командирът на разчета на С-200 иска разрешние да активира радиолокационните средства на дивизиона. Казва, че позицията им е известна и няма смисъл да се крият - по-добре да са нащрек за изненади - докладва бързо капитан Амазонлийски, още държеейки слушалката в ръка и погледна бригаден генерал Сомлев, който помисли кратко и кимна:

- Разрешавам! Нека момчетата работят!

 

Капитан Пистънев се усмихна, затвори телефона и се обърна към разчета си:

- Включвай на излъчване!

"Сега ще видим кой - кого!" - потри доволно ръце той.

 

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 5 минути, piston79 said:

НямА ли някой братски "лансър" да се притече на помощ и да бутне някой "Калибр" или Х-101?

За сега не, но време до края бол :)

  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 21 минути, piston79 said:

Абе какъв е този Пистънев, барем Буталски да е! :animatedwink:

Добре, ама вече няма как да го редактирам :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

Подрепи ни!

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключителни, полезни и нужни места за свободна обмяна на мисли и знания. 

Може да ни помогнете с избрана от вас сума след като кликнете бутона "Donate" или по банков превод по сметната на Сдружение "Читател".

Фонд "Форум - Наука"

Банкова сметка:

Сдружение “Читател”

IBAN: BG87UBBS80021048062740
BIC (Swift): UBBSBGSF
При банка ОББ АД

Форумът съществува от края на 2015 г. и с усилията на много хора ние вече 13 години сме онлайн и продължаваме да дискутираме заобикалящия ни свят. През тези 12 години се случиха много неща и днес имаме форум с 15 000 теми, с над 350 000 мнения, а всеки месец той се чете от над 100 000 човека. Това нарежда форум "Наука" сред едни от малкото активни форуми в България, изключителни, полезни и нужни места за свободна обмяна на мисли и знания. 

Създаваме фонд "Форум - Наука", в който ще трупаме всички дарени средства, чиято основна цел ще бъде поддръжка и развитие на форум "Наука".

Може да се свържете с нас посредством лично съобщение, контактната форма или на office@chitatel.net

С уважение, Р. Теодосиев
Създател на "Форум - Наука
"

 

За контакти

×