Пътешествие из съвременната история с доц. д-р Костадин Грозев

[Р. Теодосиев]

Пътешествие из съвременната история с доц. д-р Костадин Грозев

http://danielaubenova.com/blog/съвременната-история/

Кой съм аз и как моят житейски път на младини съвпадна с ключовите събития от съвременната история? Казвам се Костадин Иванов Грозев и по стечение на историческите обстоятелства през последния четвърт век съм един от авторите на Вашия учебник по история и цивилизация за 10-ти клас. Историята на написването на този учебник сама по себе си е достойна поне за историческа новела, в която главни действащи лица биха били моите съавтори – най-вече близките ми приятели, състуденти и колеги доц. Валери Колев и Тодор Зарков, нашата издателка г-жа Даниела Биланска, цяла поредица от рецензенти и експерти в различните екипи на образователното министерство и разбира се – всички вие, учители и ученици, които като наши читатели и ползватели на интелектуалните ни усилия сте единствени в правото си да се произнесете за качествата на нашия продукт. Той беше правен с много ентусиазъм и любов през годините, а всяка пречка по този дълъг път само ни стимулираше към подобряване на предлаганите Ви учебни ресурси по историята на изпълнения с толкова драматизъм и обрати ХХ век.

В духа на учебника, който винаги се е стремял да бъде иновативен и полезен в своята оригиналност, е замислена и настоящата историческа рубрика в блога на издателство „Даниела Убенова”, която има за цел да обогати учебния материал по история с допълнителни размисли, коментари, въпроси и дискусии. И тъй като това е първото ми представяне пред Вас, освен сухото изречение, което стои на гърба на учебникарската корица, то счетох за подходящо да Ви се представя по един доста нетрадиционен начин, но напълно в духа на материала, за който пиша.

По професия съм историк – специалист по история на съвременността – това ще рече историята на света през почти целия ХХ век, пък и в началото на ХХІ век. Тясната ми специалност е история на САЩ, а, поради естеството на научните и преподавателските ми интереси и по щастливо стечение на обстоятелствата, винаги съм се занимавал с неща, близки до политологията, международните отношения и световната политика. Всъщност моят научен път е близък до този на моите връстници и колеги у нас и по света – от нас се иска да знаем езици, да четем много, да следим текущата политика и да анализираме протичащите събития от интердисциплинарна гледна точка. Именно това сме опитали да представим като подход в нашия учебник по история и именно идеята за толерантността към различните гледни точки към протичащите пред нашите очи събития ни накара да се заемем и с този блог.

Роден съм в красивия и древен Пловдив – един от най-старите градове на съвременната цивилизация. Някъде там, в красива стара къща от 30-те години на миналия век, разположена в подножието между две от пловдивските тепета („хълм” на турски език) – Бунарджика с паметника на съветския войн Альоша и Сахат тепе с часовниковата кула от времето на османския пътеписец Евлия Челеби – се ражда и отраства бъдещият преподавател по история в Историческия факултет (ИФ) на Софийския университет (СУ) „Св. Климент Охридски“.

Оттук нататък житейският ми разказ ще бъде рамкиран и маркиран от исторически алюзии и сравнения. Ако някъде не Ви достига информация, бъдете спокойни – накрая на текста има кратко препитване за новите знания, от което ще научите и верните отговори, а успешно отговорилите ще осъзнаят колко много от тази история знаят или поне са слушали за нея… или пък имат родители, които да питат и чиято памет да проверят!

Годината, в която се раждам е белязана с имената на двама американски президенти и с името на един руснак, останал завинаги в историята на човешката цивилизация със своя подвиг. Единият президент – Джон Фицджералд Кенеди – встъпва на 20 януари същата година в длъжност, другият – Барак Хюсейн Обама – е първият афроамериканец-обитател на Белия дом и мой връстник. Руснакът се казва Юрий Гагарин и той е първият човек, изстрелян в Космоса. Вашият скромен чичероне през историята на ХХ в. се ражда точно 12 дни след подвига на Юрий Алексеевич. Ако тези жокери не са ви достатъчни – рожденият ми ден е разположен точно през ден след тези на Адолф Хитлер и Владимир Улянов (Ленин) и съвпада с рождения ден на „вечната“ Лили Иванова. През същата година, но няколко месеца по-късно е издигната Берлинската стена – този вездесъщ символ на Студената война и разделянето на Европа, а само година по-късно от българския лев е премахната една нула (тоест осъществена е деноминация на националната валута).

От детските години съм запомнил зелените и спокойни улици в нашия квартал, където рядко преминаваше лека кола и по които момичетата играеха „народна топка“ и федербал, докато момчетата се надиграваха със „сълзички“, „сирийки“ и други стъклени топчета (джамини) из съседните дворове, когато не играеха на „стражари и апаши“. До нас беше Пожарната команда и основното ни училище – ХХІ ОУ „Алеко Константинов“. Оттам съм запомнил „Бай Ганя“ и неговия автор, въпреки че в махалата всички наричаха училището със старото му, пред-социалистическо име „Андрю Карнеги“, тъй като е било построено с американски средства от фондация „Карнеги“ след опустошителното Пловдивско земетресение от април 1928 г. Запомнил съм моята начална учителка – „другарката“ Катина Русинова, която обичаше да пее, свиреше на акордеон и ни направи хора, готови да се борим за истината и правдата – нещо, което не беше толкова напред в ценностните категории на онези години.

Тръгнах на училище в годината, когато убиха бореца за граждански права на американските негри д-р Мартин Лутър Кинг и политика Робърт Кенеди. В същата година студентите в Париж се разбунтуват, излизат на улиците, окупират университетите и се стига до голяма политическа стачка, която в крайна сметка, въпреки че не веднага, води до оставката на тогавашния френски президент. През същата година са опитите за реформи на социализма в Чехословакия, известни като „Пражката пролет“ на Александър Дубчек, довела до въоръжената интервенция и окупация на страната от частите на Варшавския договор в изпълнение на прословутата „Доктрина Брежнев“ за ограничения суверенитет на източноевропейските съюзници на Съветския съюз.

Времето на моето детство и юношество беше време на драматични технически нововъведения и нови културни феномени. В областта на техниката най-яркото събитие, оставило траен отпечатък върху детското ми съзнание, беше стъпването на Нийл Армстронг на Луната през юли следващата година. Точно преди да тръгна във втори клас лунният модул на космическия кораб „Аполо 11“ се прилуни в „Морето на спокойствието“, отбелязвайки „онази малка крачка за отделния човек, но гигантски скок за човечеството“. Българската национална телевизия е една от малкото в света, която не излъчи кадрите директно, но новината намери своето място и привлече вниманието на българите – млади и стари. В същата година (в чест на една годишнина) същата телевизия завъртя първите 13 серии на „На всеки километър“ – социалистически сериал, в който Бате Серго и Митко Бомбата преследваха класовите врагове, създавайки или следвайки митовете за антифашистката съпротива, омешани с действителни случки, събития и герои.

Иначе това бяха години, когато по улици и площади наред с Лили Иванова и Емил Димитров се слушаха италианските песни на Роко Граната и Робертино Лорети, френските на арменеца Шарл Азнавур, Жо Дасен и Жилбер Беко, евъргрийните на Том Джоунс, Нийл Седака, Род Стюард и Елвис Пресли – и разбира се, вездесъщите романтични хитове на „Бийтълс“. В моето детство слушахме музика от лампово радио „Телефункен“ (военновременно наследство от дядо ми), който вървеше в комплект с дървен сандък – грамофон отдолу и плочи 45 оборота в минута (т.н. „сингъли“ – с по една песен от двете страни). По онова време имах щастието да съм сред онези избрани семейства, които имаха в къщи черно-бял телевизор – нашият беше полски „Орион“, но масовите бяха българските „Опера“. Цветен телевизор започнах да гледам много късно – едва през 80-те години, вече като студент. Първоначално имаше само един канал. Понеделник вечер имаше „Телевизионен театър“, а в петък – съветска телевизия. Филмите на моето детство бяха сериалите „Зеленото чудовище“, „Капитанът на Тенкеш“, „Вилхелм Тел“ с бялото му кожухче, малко по-късно дойдоха „Четиримата танкисти и кучето“, „С пагоните на дявола“, „На всеки километър“.

Политическият пейзаж на България беше зает от одиозни фигури като Тодор Живков, Цола Драгойчева, Пеко Таков, Мако Даков, Иван Башев и цяла плеяда комунистически лидери, които считаха, че са вечни, кръщаваха улици на собствените си имена, изграждаха паметници на живи хора и се прекланяха пред поредния обитател на Кремъл – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и т.н.

През лятото, когато 33 европейски страни (без Албания) заедно със САЩ и Канада подписаха Хелзинкските споразумения, а малко преди това Брежнев изгони Солженицин от Съветския съюз, държах приемни изпити по математика и български език и бях приет за ученик в елитната Политехническа гимназия с преподаване на английски език „Георги Кирков“ в Пловдив. По онова време гимназията обслужваше Пловдивски, Пазарджишки, Смолянски, Хасковски и Кърджалийски окръг и обикновено за едно място се съревноваваха 5–7 кандидати. Режимът и дисциплината в гимназията бяха много строги – вечерен час, пансион за „подгответата“, градски отпуск в сряда и събота (ако няма наказания за неоправени легла, неизлъскани обувки или дълги коси) и други гимназиални специалитети. Гордост на гимназията бе „блокът на маршовата песен“, почти постоянен шампион на града в ежегодните прегледи в чест на Деня на победата – 9 май. Музиката на моите ученически години включваше прочути песни като „Хотел Калифорния“, „Войник на съдбата“, „Джулай морнинг“ и много други, като не е редно да изпуснем мюзикълите „Исус Христос – суперзвезда“ и „Стената“. Много от тях слушахме в доста изкривен вид на къси вълни по Световната служба на БиБиСи, която ми помогна много, заедно с „Гласа на Америка“, да усъвършенствам и практикувам английския, който учих в училище. Иначе като ученик в прогимназията грамофонните плочи бяха 78 оборота и чупливи, събирайки по една песен от страна на плочата. Едва по-късно, вече в гимназиалните ми години се появиха така наречените винилени „албуми“ („тави“) – на 33 1/3 оборота в минута и с по шест песни от всяка страна на плочата. Едва в гимназията видях що е то касетофон с касетка С-60 или С-90, а масово музика се слушаше на магнетофони марка „Филипс“, „Грундиг“ или „Телефункен“ – лентови, с 2 или 4 писти.

Завърших гимназия в годината, когато Афганистан стана жертва на съветската агресия, а в Полша се роди профсъюзът „Солидарност“ със своето желание да играе водеща роля в политиката на социалистическата татковина. Това научавах всичко в автентичен вид от транзистора „ВЕФ“, като преразказвах чутото на роднините си, често за техен ужас и с предупреждението да не говоря за това извън къщи. Междувременно един поляк беше станал папа Йоан Павел ІІ, за да се превърне в жертвата, оцеляла от атентата на площад „Св. Петър“ в Рим. Първият ми 8 декември в СУ завърши с новината за убийството на Джон Ленън – един тъжен край на първия празник, когато студените буквално „окупираха“ Ректората с танци, естради, филмови прожекции, срещи с изявени спортисти и т.н. Това бяха годините на първите дискотеки и видеотеки, на уокмените и на известна либерализация, поне що се отнася до достъпа до музика, книги и западни филми. Като студент-историк бях в центъра на обществения интерес, свързан с отбелязването на 1300-годишнината от създаването на българската държава, когато много от нашите професори станаха телевизионни звезди с поредицата „По хълмовете на времето“ и други исторически документални филми. Дипломирах са като „историк“, „учител по история“, „специалист по нова и съвременна история“.

Веднага след завършването ми кандидатствах и бях приет за аспирант в Катедрата по нова и най-нова обща история към ИФ на СУ. Последните ми студентски години и аспирантските ми занимания съвпаднаха с „перестройката“ на Михаил Горбачов и с онези събития, довели до рухването на Берлинската стена през ноември 1989 г. Написах и защитих дисертация с тема за Демократическата партия в САЩ през лятото на 1989 г. От септември 1989 г. бях назначен за служител в деканата на ИФ, а от май 1990 г. съм старши асистент и преподавател по съвременна история. Оттам започнаха моите занимания със студенти, а индиректно и с ученици по линия на учебника за 10. клас. На границата на двете хилядолетия се осъществи моята мечта да работя като преподавател в американски университет като стипендиант на Фондация „Фулбрайт“. В годината на присъединяването на България към Европейския съюз бях избран за доцент с монографията „Белият дом и Студената война. Избори и дипломация (1948–1964 г.)“. Автор съм на много статии, студии, няколко книги, документални сборници и учебници. Специализирал съм и съм чел лекции в университети на САЩ, Великобритания, Холандия, Германия, Унгария, Турция, Австрия, Литва, Латвия, Русия, Азербайджан, Гърция, Сърбия, Словения и др.

А ето ги и датите… в световната и в моята лична история:

24 април 1961
1968 – 1969 – І кл.
1969 – 1970 – ІІ кл.
1970 – 1971 – ІІІ кл.
1971 – 1972 – ІV кл.
1972 – 1973 – V кл.
1973 – 1974 – VІ кл.
1974 – 1975 – VІІ кл.
1975 – 1976 – подготвителен клас
1976 – 1977 – VІІІ кл.
1977 – 1978 – ІХ кл.
1978 – 1979 – Х кл.
1979 – 1980 – ХІ кл.
1980 – 1981 – І курс ИФ
1986 – 1989 – аспирант в ИФ, заселва се в бл. 17 в Студентски град, живее в една стая с грък, севернокореец и бъдещ доцент в СУ
1989 – започва работа в ИФ като „секретарка“ в деканата
1990 – старши асистент
1990 – заселва се в кв. „Дружба“ 1 в гр. София
1993 – главен асистент
2007 – доцент

http://danielaubenova.com/blog/съвременната-история/