Отиди на

Recommended Posts

ЛИЧНА МИТОЛОГИЯ

            Едва наскоро ме увлече въпросът за митовете, които са в мен. Не като някакви архетипове, а като критично преценени и одобрени образи, влияещи върху изборите и оценките ми.

 Мит и мистично

Наистина, в детството си съм бил предпазван от наивни митове и не приемам божествата присърце. Именно присърце, защото съм се запознал с тях и съм ги приел като съществуващи за някого в съзнанието. Намирам божественото за някак си мистично и не винаги свързано с конкретен мит, поради което не това ме занимава. От поведението на близки зная, че са искрени християни, без да познават митологията на Библията, просто приемайки една по- горна и невидима сила за съществуваща.

 Мит и страх

 Дистанцирам или по- скоро диференцирам и страховете от митовете. Страхът от високо, от стихии, от големи неща или бързи движения, от силни звуци са ни вродени, те могат също да пребивават без митове. Стихиите, пък и нещата изобщо стават мит когато са свързани с някаква история, разказ. Когато са персонализирани с някое божество дори може да се комуникира с тях, като се спазват все пак нормите за общуване с много висшестоящ. Това вече са митове.

            Е, опазен бях от митове и страшилища в стихиите, от разкази за изумяващи чудеса и превъплъщения. Единствената за мен персонификация на злото, страшният човек с когото се въдворява дисциплината в детския ум бе някой си луд, когото не познавах и не съм виждал, със случайно име. В някои култури се е наложил Сатана, а в моя детски ум някой си Керто. В ония времена имало и такова име, но то види се не е достигнало популярността на колегата му. По късно рационализирах и образа на Торбалан. Осмислих го за себе си като лошият човек, който идва с торба да събере непрогледналите котета и палета и да ги разтреби. Предполагам в детските очи това е било непредотвратимата съдба, която изведнъж отнема толкова нежните и невинни създания, която кара да се лутат и вият кучките и котките с провиснали цицки. Ами ако този същият събирач на невръстни хване и дете? А? В педагогическите си усилия родителите ми не викаха Торбалан за помощник. Естествено нямах и личен Спасител. Не можах да повярвам в Символа на вярата, което не е толкова осъдително. Не можах да приема твореца, който решава да издави сътворените дишащи и прогледнали същества както прави Торбалан. Още много негови дела не харесах, така че ги оставих със сина му на богоизбрания народ.  

Обяснението по аналогия с образи предхожда рационалното.

            В приказките, които слушах и четях, наистина имаше змейове, но те бяха до един победими. Позитивно време! Един змей на Марк Твен дори надвиваха с пожарогасител. Най- близо съм бил до митологичното, когато кръговете от челядинки, с по- тучна трева по тях, ми бяха обяснявани от баба като игрища на самодиви, на тях се въртели магическите им хора. Тази култура на митичното въображение, която баба ми предаваше, вече не беше съвременна и я пропуснах като едро сито. Рационалните обяснения бяха достатъчно ясни и категорични.Това се отнасяше главно до природните, но не и социалните явления. Все пак, от безкрая на явленията рационалното обяснение бе отделило вече една част, като я бе лишило от митологичното и ни я представяше кратко, ясно, с математически символи. Много други явления и днес чакат своето обяснение и все още се възползват от красотата на митологичния разказ. Бързам да кажа, че това са етическите норми, социалното, психологическото. Казано с училищен жаргон митовете са в основата на «разказвателните предмети», докато рационалното е подредило вече природните науки.

 Зодиакалните знаци

            Първият мит, който, мисля си, успях да преборя бе за тайнствената сила на зодиакалния знак. (Е, може би не съм го преборил съвсем). Леките издания се надпреварваха да ме убеждават какъв съм и какъв не съм. В моменти на смазано самочувствие, на обърканост, аз им се доверявах, защото представяха моя зодиакален знак цялостен, с много положителни черти. Когато се намирах в ситуация на сигурност и увереност, обаче, виждах цялата несъстоятелност на вкарването на човек в тясната раковина на зодията. За да надвия тези внушения избирах да се вслушам в съветите на случайна зодия. По- късно установих простата типизация в тези писания и след като анализирах настроенията и желанията си четях тези зодии, които ми подхождаха на момента. Както вече всички са се убедили, това бяха общочовешки черти, които няма как да не съответстват на индивидуалния характер. Митът за зодиакалният знак се разсипа в много черти, които са ми присъщи, а същевременно са подчинени на различни знаци. Когато всичко ме обяснява, нямам нужда от единствено обяснение.

            Източният хороскоп изоставих по друга причина. Някак си възмутително ми беше да съм маймуна, кон, петел или свиня, тъй като се гордеех, че съм човек. Може би в своята наивна классификация на човешкото поведение нашият предтеча е наблюдавал тези маймуни, коне, петли и свине, оценявал е техните добри и лоши черти, съставял си е мнение за поведението им. Впоследствие е описвал другите използвайки това познание или пък е избирал за себе си един предпочитан комплекс от характеристики, като е приемал за свой тотемът на маймуната, коня, петела или свинята. Обричал се е на този положителен образ за цял живот. Аз избрах за себе си да бъда човек. Доколкото мога да бъда хитър като маймуна, достоен като кон, дързък като петел и попиващ всичко като свиня. Нито е лесно, нито е много успешно. Не всеки е като Брус Ли, който според противника си е ту змия, ту петел, ту разярен тигър. Обаче пътят е този, конкретната съвкупност от черти определя по- точно човека, отколкото принадлежността му към един клас, принадлежащ на краен брой сглобени вече образи, изградени от същите черти.

 Библейските и Християнски митове

            Митовете от Библията преживях с интереса на читател, попаднал на добър разказвач. Да не ги приема дълбоко ми помогна случая- не бях впримчен от църква или някой амбициозен мисионер. Особен ме отблъсна натрапеното чувство за вина. Не се чувствах виновен за това, че баба Ева с другаря си напуснали рая, нито за това, че Отецът е дал Сина си на разпятие. Към Първородния грях се отнасям не по- критично отколкото към навлизането си в полова зрялост и първите мокри сънища. Смятам ги за част от живота, при това не най- греховната. Не се почувствах по- длъжен и  от това, да се държа  вежливо с един бог, който в гнева си към хората предпочита да удари невинния си син, вместо тях. Помогна ми и една друга приказка- етнографско изследване за племена, разделени на кланове. Ако настъпи напрегната обстановка между мъже от двата клана, прието е мъжете да хвърлят копие към сестрите си, т.е. в същия клан. Това се обяснява с риска от межкукланова война за мъст, която би погубила племето. Не са един и два случаите в които бащи, притискани от висшестоящи, да реализират премълчаната агресия в къщи. Трябва ли детето на такъв баща да се чувства виновно? А защо да се чувствам тогава виновен, щом Йехова е решил да убие с чужди ръце Сина си, за да избегне по- големи беди, да бъде низвергнат примерно?

            Другите религии не постигнаха повече в ума ми. Възходът на проповядване на източните религии ме запозна повърхностно с Буда Гаутама, а съседството с Мохамед. Опитах се да си представя и обобщен трилик Бог, съчетаващ трите религии, но не стигнах до никъде.

            Оставих и Тримата в миналото- при техните поклонници.

 Българските митове

            Можеше този абзац да остане празен. Не чувствам близки всеобясняващи митове, даващи ни пример и тълкуващи поведението на нас, българите. Историческите личности определено ми допадат. Има за тях разказ и поука. Противопоставяли са се на силни и коварни империи, и ни дават смелост да надживеем бедствията. Обаче тези митологеми някак си изпитват силно противопоставяне днес. Биват вулгаризирани и подлагани на оспорване. Царете по принцип загубиха притегателна сила като модел на поведение. Колко близък може да ми бъде този, който властва над живота и смъртта на хората? Който си мери силата с мощната армия на съседа? Борис Кръстител бил избил семействата на противниците на покръстването. Хубав пример на християнска беззлобност, няма що! Иван Асен бил опрял България на три морета. Ами добре. Аз не мога да се поуча от него, от мен не зависи съдбата на страната, та ако оженя сполучливо дъщеря си да увелича размерите й. Мога да се поуча да увелича собствените си имоти чрез добра женитба на децата, но де ти в 21 в. такива послушни и следващи моя интерес деца. Общо казано, „С малко един самодържец може да бъде пример за един труженик”. Никой шеф не обича независимостта на зависимите, силата им, неподчинението на подчинените- Симеон Велики не е пример за Симеон Неизвестни.

            Светците, по разбираеми причини не бяха от моята митологична среда. Не вярвах в Божиите чудеса, не одобрявах пустинничеството и като великият шоп предпочитах да съм под манастирската лоза с добрия игумен отец Сисой (не бих искал да оскърбя монашеството, свещеничеството и отшелничеството. Просто са встрани от интересите ми).

            Партизаните и героите на социалистическия труд, които бяха в пропагандираната митология на социализма приемах някак дистанцирано. Да, знаех, че са добри хора, някои много читави, но това не бяха моите герои. Те бяха представени като по- изключителни от моята скромна личност. Между мен и тях беше сукнената покривка на президиума.

            Не станаха мои и целулоидно- дигиталните идоли на секс- насилие- поп&рок-а. Те се държаха ексцентрично, търсеха отличието, разграничаването, авангарда… не бяха от моя свят.

            Останах сам. Митовете и кумирите рухнаха.

 Да преподредя своите митове

            Искам сега, сам да избера своите митове. Метафорично казано, пред мен е глината, от която аз, човекът, ще меся богове. Още не съм решил какви. Дали познати, реплики на срутените или нови? Дали мои или неусетна проекция на обществен натиск? Не зная.

  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

УСЛОВНОСТИ

 Митовете се зараждат от реални факти и се отнасят за реални неща и лица

            Това условие- за истинност, е въпрос на съгласие, както и следващите. Никой не може да спре фантазията и родените от нея неистини. „Аз съм ва`ща леля” казваше по неволя героят на един мюзикъл и твореше мита за себе си. Колко му е да си измисля Крали Марко с невероятни сили и Шарколия, прескачащ от баир на баир. Това условие май е напълно излишно, но така ми се иска митовете да се формират от факти, а не от измислици.

 

Митовете се определят от средата

            „Ако ще е вода, да е в стомна” казва една българска поговорка. Дали ще открием при това мислене божество на морето в нашата митология? Съвсем различно е при морските и островни народи. На север няма митове за бамбук и палми, на юг- за елени, теглещи шейни. Югът разказва за лъвове и хиени, северът за вълци и мечки. Изтокът за маймуни, западът за чичнили и лами. Кой би разбрал мит извън познатата среда? И кой би го приел като значим за себе си и рода си?

 

Митовете се оформят в дейността по удовлетворяване на потребностите

            Естествено е да откриваме митове за страховете на търговци при търговските народи и за трудностите пред занаятчии при занаятчийските, митове за чудновати риби при народите от крайбрежията, митове за горски духове при тези, които си изкарват прехраната със сеч и въглищарство, митове за полски митологични същества при земеделските народи? При това, за да бъде приета една история, един мит, тя трябва да е за нещо значимо. Какво по- значимо от препитанието и продължаването на рода?

 

Митовете не се отнасят за свръхзначими явления, тези остават недостъпни за оприличаване

            В наше време има митове за Енергията. Има енергийни вампири, има магове, които дават „добра” и отнемат „лошата” енергия. Има места и тотеми- енергийни източници. Масата, материята не са популярни. Да не говорим за скоростта на светлината. Те са умонепостижими и не могат да бъдат оприличени и митологизирани.

 

Митовете се раждат и усвояват в условия на несигурност

            Когато времето е спокойно, обяснимо, човек не се нуждае от друго, митологично обяснение. Достатъчен му е здравият разум за да намери зависимостите между явленията. Казано другояче- представете си кога се разказват приказките? Дали когато е светло, ясно и хората са заети с привичния труд или когато нощта прави нещата непонятни, започват да се чуват и привиждат страховити сенки и шумове, а хората стоят безделни и уплашени?

  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

ХАЙДЕ и НЕ МЕ ЗАКАЧАЙ. Енергия и маса в двумерния континуум

            Те били двама. Единият енергичен, другият инертен. Където и да били, винаги единият се противопоставял на другия. Нелепа история.

            Примерно енергичният казвал „Хайде да се движим!”, а инертният се прозявал и викал „Не ме закачай, де”. Първият го ръчкал, бутал и тогава вторият малко по малко се раздвижвал. Започвал да действа, ангажирал се с идеята, така да се каже. Първият, вятър го вее него, току измислял ту друга посока, ту имал идея да се свърши нещо друго и пак „Хайде”, ама за другото. Вторият сърдито отвръщал „Не ме закачай, де” и си продължавал това, с което се бил хванал. Явно се различавали много в обичаите си, в нравите или пък по природата си, но когато били заедно се получавало нещо, вършела се работа. Много необичайна двойка били енергичният с неговото „Хайде” и инертният с „Не ме закачай”.

            Нормално е, че щом останели по сами, работата спирала. Инертният като че замръзвал. Не помръдвал, карал с това, което му дарявало небето. Прашясвал като изоставен скрин. Студувал, но как да се сгрее? Нали знаете, човек се стопля още докато цепи дървата, а не чак като ги запали. Като е неподвижен, на едно място му спират всички искри за живот. Другият пък все хвърчал насам, натам. „По задачи”, казвал той, но нямало нищо видимо. Само когато блъснел някого, ама съвсем случайно и пътьом се разбирало, че нещо е станало, и че съществува.

            Най- неестественото, защото те били толкова различни, че в нищо не си приличали, било това, че когато дълго са сами започвали малко по малко да се държат и като другия. Може да се каже, зараждал се другият в недрата им.

Примерно инертният. Лежал неподвижен, студувал, а в него нещо неусетно отначало, но все по- силно му казвало: „Самоунищожаваш се! ХАЙДЕ свърши нещо. Размърдай се.” И това си било негово „хайде”, зародило се вътре в него. Предполагам, лесно е да се разбере, че ако си натрупал в безделие бая меса, отвътре ще ти дойде да станеш да ги подкрепиш с нещо.

Другият пък, дали от умора или от изчерпване, ставал (малко пресилено е, но нека го кажем) по- улегнал. Започвало да му се иска да не променя нещата, да не го закачат. Наистина тези му решения не ставали съвсем материални, но все пак могат да минат за такива. Аз съм склонен да твъдя, че всеки „търчи- лъжи”, когато е укроти и изстине става практичен. Даже познавам един, който все се разпореждаше, препираше се, сновеше насам- натам, но когато овдовя започна да се застоява в къщи, взе да му харесва пропуснатото спокойствие, а веднъж го видях да си простира и чорапите. Дори разправял на съседи, че завил изгорял бушон и в къщи му светнало.

Тук малко ще се помъча да уточня. Ние си мислим, че да викаш „Хайде” е лесна работа, че това е само да сочиш с пръста си и да не похващаш нищо със същия пръст. Светът се пълни постепенно с такива и дори учените прогнозират, че един ден ще има само вождове и нито един  индианец. Само палци, сочещи във всички възможни посоки, без поне пет събрани, да донесат една кофа с вода. Ентропия. Аз не мога да си представя това. Всеки ентусиазъм изстива. По естествени причини се появява онова бавното, методичното, инертното, което предпочита покоя (до време, естествено) и което расте и расте в своето пренебрежение към хайде- то.

Засега проблемът е друг. Има толкова насъбрала се инерция, че каквото и да опиташ,все срещаш съпротива. Едва си започнал да правиш нещо, а всяко нещо става с хора, и тяхното „Не ме закачай” ти убива всяко движение. То е като да се опиташ да прокараш през графит  или оловна пластина квант светлина. Сигурно можеш да се справиш, ама ако впрегнеш толкова енергия, че да унищожиш и пресътвориш света, но всеки си има ограничения. Една кибритена клечка не може да стопли шепи, та камо ли да разтопи ледените шапки на полюсите. Мисля си, че вариант А е да ровичкаш малко по малко, като тънък лазерен лъч, а вариант Б е да се впрегнат много енергии, та да подпалят задниците на тия, дето все викат „Не ме закачай”. Все пак, няма да твърдя, че и свят само от ентусиасти е нещо добро. Знаете, започват конфликти, сблъскват се интереси, Става нажежено до непоносимост. Това са вълни, потоци, триения, гръмотевици. Може би с такива движения се местят планини и континенти, но кой би казал, че щастието е в това?

  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

СТЪПКИ КЪМ СВЕТЛИНАТА

В мрака на Темната дупка над Лакатник, където нямаше Аристотелеви сенки и Фаустовски кучета седях и се вглеждах в прозрачността на Жековото езеро, неподвижната вода на което изобщо не променяше пречупването на охрестите цветове на дъното под лъча на прожектора ми. Гледах сякаш вечното мълчание и  неподвижност.

За мен, предпочитащия шумяща с безброй мелодийки при всеки пад вода, това беше като снимка. Подвизавах се в запечатания свят на нищото. Една метафора на смъртта. Нищо! Не помръдват никакви флуиди, всичко тленно се е разградило и не съществува. Само пръст, влага и спарен въздух. Дойде ми на ум, че предвиждам края, в оня смисъл, че го виждам преди самия него. Настоящето на двадесетгодишният, насред бъдещето на предстоящото нищо. Помежду тези събития имаше някакви тридесет, четиридесет или шестдесет години, които, дано се случи, ми принадлежаха. В този момент имах спокойствието да намисля с какво да ги попълня. Така или иначе, годините трябваше да минат. Може да са еднообразни, може по принуда, но мога пък да си избера нещо, което би ми било полезно или приятно.

Не мислих дълго. По това време, както всеки младеж пишех поезия. Реших, че това е доста извисяващо душевно и е по силите ми. За друго изкуство не чувствах необходимата дарбица или поне чувство, че е занаят и ми е по силите. При това поетите в моето въображение бяха все млади и вдъхновени. Така запълних плановете си за близкото бъдеще, до 25 да речем.

Следваше време, отдадено на семейство и труд. Семейство с деца, разбира се. Който не остави поне деца, какво изобщо е оставил? Трудът пък бе онова задължително действие, което всички живинки повтарят с всяко поколение, та мен, като човек ли да подминава?

Трябваше да постигна и нещо обществено полезно. Всеки човек трябва да допринесе нещо за обществото в което живее. Александър строил градове, Каракала- бани, вярващите- църкви, венецианците- мостове, Сали Яшар правил каруци. Всеки трябва, ако не се смята за изхвърлен от обществото да изпълни някакъв дълг към него. Нещо веществено или да отслужи някаква обществена длъжност в интерес на обществото. Това към 40- 50, хайде нека са 55. J

После може философия. Успешните философи са възрастни. Имаш опит и виждаш ясно и миналото, и това, което е, и това, което те чака.

Премислих тогава и прецених, че планът е достатъчно кратък и така да се каже, в реален времеви мащаб. Мислих си „Изпълним или не, нека го имам, пък после ще видим какво ще се случи”

По някое време, след като поседях още, вгледан в пещерното езеро чух стъпки. Проблясна светлина и дойде друг турист. Той поздрави. Отговорих му. Не го виждах добре, нали знаете, че като ти свети в очите, не виждаш добре какво има зад светлината. Попита ме накъде съм и аз казах, че ще се изкачвам. Той порови с носа на обувката в камъчетата по пода и каза „Аз съм за надолу. Всеки си има път, ти вече знаеш своя. На добър път!” След това лъчът му се премести и той си тръгна. Аз се понадигнах и моето изкачване към дневната светлина започна.

Минаха години. Мина времето за поезия- поети, поетеси, четения, възторзи. Мисля, че добавих към литературната ентропия депозитните екземпляри, които прашясват в Народната библиотека. Създадох семейство. С две деца, такава беше модата. Пак според обичая се разведох поради „несходство в характерите”, което също беше модният израз. Полагах труд за обществото, плащах си отчисленията и данъците, дори станах малък началник. Че и домоуправител бях. Захванах и философията (без правото) и гледам, четат ме хората…

Което е до днес, свършено, несвършенообобщих: Не е важно с какви постижения, срокове и самохвалства минаваш пътя си. Важното е да извървиш стъпките си. Нито ще те похвалят, нито ще те наградят, нито ще те забележат и запомнят. Просто трябва да изминеш пътя си до светлината.

  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites

ЕВРЕИТЕ

Този обичан от бога си народ е с много спорно мнение сред хората. Сега отношението към него е мерило за цивилизованост и демократичност. Аз също не мога да го пропусна, макар, че имам много недостатъчни контакти за да имам изградено преобладаващо мнение. Всъщност това е именно част от митологията. Ако познаваш достатъчно едно явление, това е наука, ако боравиш с „разправят”, „чувал съм, че”, „в Книгата пише…” това си е митология.

И така, аз ще боравя с  чуто от другиго. Един от оформящите предубеждението ми разкази е следният: По време на Втората световна война, в едно село били евакуирани евреи. Предстоял Великден и бабите се заели да месят козунаци. Напълнили с бухнало тесто съдовете, а то като в приказката преливало и преливало. Тогава се обърнали към евреите, да им услужат със съдове. Онези им предложили нощно гърне. Незлобливото отношение на местните било, че евреите са много нехигиенични. Чистосърдечни, те не си и помислили, че идеята може да бъде да се оскверни свещения хляб. Наистина, това е чуждо- съвременно тълкуване, но не мога да си представя евакуирани, които носят цукало да не разполагат с тава… Пак така не мога да се нарадвам на дружелюбното и гостоприемно отношение на своите.

Друг разказ свързан с евреи е за раздавани през купонната система след същата война одеяла. На ред  пред нашите било мъхесто, наеопоскано от молци одеяло. Взели го те, но една еврейка се примолила и й го дали в знак на приятелство. Следващото било жилаво, трайно и изтепано, но в никакъв случай мъхесто. Това одеяло, с приписаната му история, се пази и до днес, като в него има пак двусмислие. Дали нашите са били изхитрени от еврейката или тя самата в хитруването си е взела нещо нетрайно и само на вид привлекателно?

Моят досег с евреи е беден. Закачал съм една- две еврейки, но те не са ми позволили по- значително сближаване, така че не мога да твърдя нищо. Единствено мога да споделя една, отново двойствена случка, от живота ми, която шеговито пренасям върху този народ. Купих си евтино компютър втора ръка. В него бяха съхранени файлове, филми и документи, отнасящи се за Третия райх. Бяха много интересни. Подразбираше се, че бившият собственик е синдикалист и евреин. За да не бъде на открито, скътах компютъра в тясно място и почти след няколко дни той изгърмя. Диск, дъно, пълен крах. Едното обяснение беше, че съм го бутнал на място с недостатъчна вентилация и е прегрял. Може пък и от него си да е, в стенд- бай режим някои правят пакости. На мен обаче ми дойде на ум и другата идея- „Много са хитри тези евреи, бе. Да се отърве от компютъра само дни преди да се скапе”. Това по себе си е нелепа, за мен смешна идея, която аз запазих и споделям именно като такава.

Та, по отношение на моя персонален мит за евреите, който вече ви разказах, мога да дам и някои пояснения: Фамилните ни предания не съдържат нещо антисемитско. Недостатъчното познаване на този етнос го прави различен от моя, българския. Първата реакция за опознаване- чрез сближаване с младите еврейки е допълнила чувството за дистанция. Социалното мнение за евреите като нехигиенични и като хитреци е възприето и съществено определящо при интерпретиране на събитията от личния живот. В мита ми за евреите не са отразени библейските митове, които, общо взето, добре познавам, но от тях ми се е наложило едно доста негативно мнение, че Лотовите дъщери, най- почтени в Содом, са доста изпуснати, че Давидовото племе доста жестоко се е отнасяло към необрязаните, сред които съм и аз, а Мойсей след като написал „Не убивай” избил доста евреи. Все пак, у мен има достатъчно разум за да преценя, че библейските митове се отнасят към съвременните юдеи толкова, колкото онези за Троянската война към съвременните гърци. Така моята лична митология изразява само различието, но е бедна от към това, кое и доколко е различното. Естествено това не ми пречи да съжителствам безконфликтно с Исаковото коляно в редките моменти, когато това се случва по същия начин както с Измаиловото или което и да било друго.

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 3.07.2017 г. at 10:51, Втори след княза said:

ТРУДЪТ

В елинската митология божеството на труда е съвсем мизерно. Не фигурира в трагедии и епоси. Сред дузината Олимпийци има богове на войната, на търговията, на изкуството, на плодовитостта на земята. Наистина, за какво им е божество на труда, щом той се извършва от туземци или роби? Да си го почитат тези, които човъркат земята и пасат свинете. Елините са високо над тези работи. Библията си има един бог, там е ясно. Нямат други, нямат и на труда. Индия има безброй божества, сигурно имат и на труда, скътан между бога на маймуните и този на цветята.

За мен трудът е задължителен за живота и означава онова усилие, което правим за да живеем. Трудим се за да си изкараме прехраната, да си осигурим жилище, да има хигиена, да дишаме и да се движим. Всичко е труд. Всяка дейност. Останалото е безделие и сън. Дори за да срещнеш сътрапезници, все е труд. Да гостуваш, също изисква да се приготвиш, да спазваш нормите за приличие при гостуване, да се отплатиш. Приятен, но труд.

Отношението ми към труда в този смисъл е някак си всеобхватно и повърхностно. Не можеш да си педант в безброй едновременни дейности. Усвояваш и бързо препращаш към навиците. Вниманието е концентрирано към новите дейности, които чакат да бъдат усвоени или към важните в момента. Другото е на самотек.

Митологичните стожери на моето възприятие на труда  са малко встрани от идеята за прилежание. Прочее, в интернет тази дума на български се среща много рядко, едва в няколко религиозни текста. По- познати са термини за работа като „джаста- праста”, „пет за четири”, „надве- натри”, „през просото”. В тая област са и моите митове.

Имало едно време две сестри- Джаста-Праста и Циндил-Миндил. Първата била пъргава, непостоянна, втората прилежна, искала всичко да е доизкусурено. Наближавал Великден. Първата набързо си приготвила нова дреха, втората още я бродирала с изкусни цветя, когато празникът дошъл. Джаста- Праста излязла на хорото и така мятала своите поли, че никой не видял лошите бодове, а Циндил-Миндил гледала през плета и не смеела да се покаже, зер имала големи изисквания към себе си. От тогава са поговорките „Джаста- Праста, на хорото, Циндил- Миндил през плет гледа.” И „ Ако шевът ти не е добър, върви по- бързо да се не види”

Втората приказка е за една хубава вдовичка, която имала двама кандидати. Единият- мъж в разцвета, другият млад левент. За да няма обидени, тя обявила състезание- който пръв обиколи просената й нива, той ще я вземе. Тръгнали претендентите, зрелият мощен, много силно мотивиран, защото знае какво ще получи, здраво напредвал. Вторият обаче имал неоспоримото качество да го харесва вдовичката. Като видяла накъде отива работата, обреклата се викнала: „Карай през просото, момче, през просото!”

Като гледам и други народи я карат през просото. Изразите „китайска работа” и  „циганска работа”  са именно за такова отношение към труда. Обаче китайската икономика върви. Индийската също. Произвеждат се бързо и съответно евтино малотрайни стоки, които скоро трябва да бъдат сменени. Колелото на икономиката се върти на пълни обороти. При това, с днешния кратък срок за поява на качествено нови изделия, дълготрайност на старите не е необходима. Защо да се правят качествени касетофони, които скоро ще бъдат изместени от Си-Ди и още по- скоро от флаш- памет? Това е вече моят съвременен мит. От масовото производство на  грамофони плочи до масовия МР-3 плеър има още съществуващи носители на звук на плоча, лента, аудиокасета, видеокасета, диск. Качествени. И защо?

Мислите ли, че Рабле е пишел (трудил се е) качествено? Пийвал си е и все едно е разказвал на сътрапезници приказките за Пантагрюел. Сервантес разказвал в хана, Чосър сред кервана от поклонници. Цялото прилежание е да довършиш започнатото в срок, който да не е отегчително дълъг за слушателите. Съвсем друг е въпросът за дарбата, но него не обсъждаме. Ами стрина Пена, на село? Колко прилежна може да бъде при правенето на лехи? Уж ги прави едни и същи, а реколтата е различна. Нима може да вярва в качествения труд? Е, има едни начални изисквания, които трябва да се покрият, но те са далеч от идеал и голямо внимание. Защо да се пресилваш? Съдбата е такава шегобийка, че често направо се подиграва с тези, които са решили да направят нещо изключително и подкрепя тези, които правят нещата с лекота- лекота и за излъчвателя и за приемника на информация или там, каквото е. По панаирите е пълно с кичозни дрънкулки. Търговците знаят кое се търси и няма да извадят на сергията Ел Греко или Архимед. Галилей е четен от много по- малко, ама много по- малко отколкото Ностарадамус. Сега, във време за масово производство и определяне цената на продукта от пазара, няма Аристотели- Мефистофели. Цени се достъпното, евтиното, това, което можеш да захванеш и захвърлиш, положил минимален труд, толкова колкото и производителя. Само колекционери се интересуват от вечни картини- потъмнели от времето, вечни къщи- студени и грамадни, вечни дрехи- демодирани и обезцветени. Време е на еднодневките- разбирай и вещи, и автори, и звезди.

Моят личен досег с труда започна от селскостопанския труд. Още от времето, когато жътвата е била най- тежкият и важен труд основното изискване било „Важното е да няма сакатлък”. Това изискване и до днес е важно и за мен при брането на плодове, и при коя да е селскостопанска работа. В индустриалния труд, където се гони количество, най- важно е да си в срок и с по- голяма бройка. Бракът е планиран и качеството се дели на категории, така че отпадъкът е нормална част от труда. Няма идеален по качество производител в машинния труд, има такъв, който изкарва повече бройки– изкарва повече въглища, работи на повече машини, може да изпълнява повече операции. Този, който работи по- качествено го премират за това, че е изработил повече бройки с високото качество, а не за свръхкачество. В интелектуалния труд пък нещата са още по- неясни. Не е ясно кое е качествено, така че на пръв план изпъкват тези с високи покровители- държавни служители или редактори. Така се раждат спорни произведения като църквата в Царевец и паметникът пред НДК. Когато се появи такъв критерий като патронажа, нещата загубват всякакъв критерий. Тъй че изкуството може да научи човек само на това да се вре и да намери по- стабилен патрон. Талантливите са безценни, но не всеки може да се „уреди” и да има стабилни доходи и пазар. Нейсе. Като поука от това всичкото стигнах до извода, че освен да няма сакатлък, трудът изисква да свършваш всичко на време, с максимална продукция, с приемливо качество и да бъдеш в добри отношения с факторите, които оценяват. Мисля, че поуките ми бяха изпитани и надеждни.

Накрая мисля да изфабрикувам генеалогията на Труда в моята представа. Трудът, си мисля, е ипостас, друго лице на Живота и те не могат едно без друго. Негова жена е Необходимостта, той се съобразява с нея и всичко което сътворят е техен съвместен плод. Трудът, при това определение, е достъпен за всички живи същества и не е само човешка проява. Чехълчето, боднато с игла, което избягва от нея, физически извършва работа- премества маса на разстояние. Следователно се труди.

Моята молитва към „божеството Труд” би била : „Моля те, нека те има, чрез теб имам Живот!”

 

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Б. Киров    1678
On 8/31/2017 at 22:02, Втори след княза said:

Като гледам и други народи я карат през просото. Изразите „китайска работа” и  „циганска работа”  са именно за такова отношение към труда. Обаче китайската икономика върви. Индийската също. Произвеждат се бързо и съответно евтино малотрайни стоки, които скоро трябва да бъдат сменени. Колелото на икономиката се върти на пълни обороти. При това, с днешния кратък срок за поява на качествено нови изделия, дълготрайност на старите не е необходима. Защо да се правят качествени касетофони, които скоро ще бъдат изместени от Си-Ди и още по- скоро от флаш- памет? Това е вече моят съвременен мит. От масовото производство на  грамофони плочи до масовия МР-3 плеър има още съществуващи носители на звук на плоча, лента, аудиокасета, видеокасета, диск. Качествени. И защо?

Пишете много добре и определено бихте имали успех и читатели, ако публикувате тези текстове.

Изваденият от мен цитат мисля че е ваш мит, защото нещата с китайското производство се променят много динамично. Малко цифри:

2017-09-14_001012.jpg.725fc8c16aa43468f436f0d44a36d202.jpg

https://www.ft.com/content/61bc103a-e38a-11e6-8405-9e5580d6e5fb

Китайските купувачи през 2016 са купили 30 процента от всички луксозни стоки в света, за сравнение, американците са купили 23 процента от такива стоки, а европейците 19 процента, останалият свят без Азия само 7 процента, точно толкова, колкото произвеждат самите китайци - качествени и луксозни стоки. Но тенденцията при тях е да увеличават това производство по простата причина, че имат разширяващ се пазар за качествени стоки, ето вижте какво става с китайската средна класа за някакви си 22 години:

2017-09-14_001235.jpg.5192f2cff39100a89e6bc40f5366a1fb.jpg

http://www.businessinsider.com/chinas-middle-class-is-exploding-2016-8

от 4 процента през 2000, тя ще бъде 76 процента през 2022 - това са повече купувачи с пари в джоба от цялото население на Европа и САЩ взети заедно. Нещата се променят:), митовете също.

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 13 часа, Б. Киров said:

Пишете много добре и определено бихте имали успех и читатели, ако публикувате тези текстове.

Благодаря, че ме четете.

Мисля, че публикацията тук е приличен успех, а читателите са достатъчно.

Зарадвах се на оценката ви и това е хубаво, нали?! 

  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites
Б. Киров    1678
Преди 47 минути, Втори след княза said:

Благодаря, че ме четете.

Мисля, че публикацията тук е приличен успех, а читателите са достатъчно.

Зарадвах се на оценката ви и това е хубаво, нали?!

Прав сте, тук четат доста хора. Дали е хубаво, мисля че да, щом сте се зарадвал, винаги е хубаво.

Най-добрият в късата проза, според мен, е "великият шоп", както го определяте, Елин Пелин, няма по-даровит от него в тази област на български език - ако езикът беше по-разпространен, щеше да е близо до Чехов, но уви, езикът не е. Друг много добър в тази форма е Дончо Цончев, дарба божия, но не може да се мери с Елин Пелин.

Вашите работи ми приличат на тези от "Под манастирската лоза" и "Черни рози", късният Елин Пелин, освободен от сюжет и конкретика, почти на границата на символа. Е, сега да не ви възгордея, казвам "приличат", същият начин на възприемане и израз, способност да хващате всички нишки в един образ - особено добре ви се е получило в "Стъпки към светлината", то си личи и от трите одобрителни знака. Това си е дар /който аз нямам/, но виждам у други, така че ви го посочвам /ако и сам не сте го установил/, можете да си правите с него каквото пожелаете и каквото ви радва, но това което искам да ви кажа е - ако продължавате да пишете и това ви харесва, там ви е силата, не във фрагментирането, а в събирането в един образ.

Без никакви претенции ви го пиша, нито пък съм професионален литературен критик, така виждам прочетеното, може и да греша.:)

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Малоум 2    625

Да-а-а! И  един шоп наистина се е изказал кратичко:

"Работа ли?.. И у сутиен да ми я турите, пак не я барвам!":)

...

Дончо Цончев ми е от любимите автори - "Хубавата Мария" си е направо "философия" на соц.преживявания, въпреки строя. (ОТ него съм видял определителната фраза за тогавашни нужди: "Хляб, телевизор и топло!") - и т. н.:) др. разкази и новели.

...

  • Благодаря! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

НЕОБХОДИМОСТТА

Не става мит от математическото „необходимо и достатъчно условие”, нито от философската необходимост, под която всъщност разбираме закономерност. Това са научни термини. Аз ще разгледам онази необходимост, дето е свързана с труда и усилието. Необходимостта, за която казваме „необходимия човек”, „необходимост от храна”, „необходим ремонт”, „не сте извършил необходимото, колега”,необходимо е изкуствено дишане”, „адски ми е необходимо”.

Явно, от самата дума е, че пред нас имаме някакво препятствие, което не можем да обходим. Няма заобиколни пътища за да се справим с него и трябва да го сложим най- напред в дневния си ред. Това е едно пространствено, видимо обяснение на думата и ни дава начална основа за разбирането му именно като нещо от изключително значение, от първа потребност, задължително, неизбежно, съществено, нужно, непременно и неотменно, незабавно и включва дори думи като несесер (Nécessaire фр. необходимо) като нещо, което трябва да ти е постоянно под ръка, съдържащо средства за решаване на ежедневни потреби. Разбирането на тези синоними като гнездо дават облика на синкретичното „необходимо”, нещо което е по важност, време и място непосредствено пред разрешаване. Нещо абстрактно, което изисква да направим друго нещо- реално.

Тъкмо в това, че действията ни са насочени към избор на пътя за преодоляване на необходимостта се проектира свободата на волята. Необходимото се явява в ролята на проблем, мотив, подбуда, но нашата реакция е индивидуална, свободна и резултат на избор. Пак отбелязвам, че не разглеждам философското разбиране за необходимост и това ще илюстрирам с пояснението- Ако режа клона на който седя, аз ще падна и това е философската „необходимост”, но за мен лично това никак не е необходимо и мога да го избегна чрез разумно поведение. Няма повече да коментирам тази необходимост, означаваща „закономерно следвана от… и задължително условие за…”, тя не е мой приоритет.

Митовете, които лично аз имам като разкриващи що е то необходимост и даващи ми предписание какво да правя са следните.

На първо място усвоената от нас българите от училищната скамейка приказка за неволята, в която и познанието, и умението идват с проблема, и с онази невидима неволя, която някои чакат като идване на Годо. Ние обаче знаем, че Годо никога няма да дойде и е най- добре да си плюем на ръцете и да свършим това, което Господ в кошара не вкарва. Това е първото видение за едно земеродно, силно и непредсказуемо божество, което е парадоксално страшно именно със своето отсъствие.

Вторият мит, който ми влияе е почерпан от вица за българинът, служещ на кораб на Великата Британска империя, който превозвал кралицата. При неважни обстоятелства тя паднала зад борда. Капитанът извикал „Голяма награда за този, който спаси Нейно величество”. Никой от екипажа не помръдвал, уплашени от вълните и акулите. В един момент се чул плясък и скоро матрос Ганев доплувал със спасеното величество. „Вие българите сте изключителни герои”, промълвила кралицата. „Така е- отговорил матрос Ганев -обаче м… му на този, дето ме бутна”. Подобно е и преживяването на Исус, който моли да го отмине горчивата чаша, но неговото е по- смирено и предсмъртно, докато нашенското е дейно, активно, надвиващо в условия немислими за другите. Безбожно и богоборческо. Все едно Иисус да би викнал „Да, Аз съм Агнецът, но мамицата ти, о, Господи!”. Звучи много по български, нали? Сигурен съм, че така е изглеждала и неволята, която е подбуждала за победа българските войни в началото на 20 в., пък и в други времена, защото независимо от амбициите на владетелите, простият селянин е бил този, който държи оръжие в ръце и смело сърце сред незащитени гърди. Вероятно след гърма на победите и той си е казвал „Че сме герои, герои сме, но м… му на този, дето ни вкара в тази война”

А сега малко ще генерирам митове за тази Необходимост, Неволя или което и да е от синонимното гнездо. Образът, който ми иде на ум е на моята баба, отгледала пет живи деца. Ще рече била вечно заета и всичко, което е правила е било невъзможно за отлагане или обхождане.

Дошли някакви езически празници. Вълчяци ли, мишяци ли, дни в които не бива да се вкарва гребен в косите за да не настъпят много вредоносни последици. Дъщерята на баба Необходимост се възпротивила на сутрешното сплитане и излязла с този митологичен аргумент , че децата разправят, че така и така, щяло да е много страшно, ако на този ден да се сресва човек, на което суровата майка, която не търпяла несвършена работа, казала: „ Не ги слушай, това е за залудните хора”. От тогава религиозните и езически ритуали в дома ни се извършват само когато сме залудни, когато няма нищо необходимо за вършене и довършване, и само тогава можем да се отдадем на удоволствието от празника. Нашите ангажименти, свързани с реалността, винаги ще са с предимство пред тези, отнасящи се към иреалното.

Баба Необходимост не познаваше спокойното напътствие, когато трябва да се свърши нещо. Единствените изрази тогава бяха „тЪрчи” и „бЪрже”. Не казвам, че всички от рода са ги усвоили в ежедневния си живот, но всички знаят, че щом има да се върши нещо по необходимост, то се върши незабавно, бърже и с търчане.

А иначе баба Необходимост никога не командваше с крясъци. Просто, когато застане пред тебе, ставаш послушен и гледаш с четири очи. От това, което трябва да се свърши не можеш да избягаш.

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Б. Киров    1678
On 9/16/2017 at 22:43, Втори след княза said:

Вторият мит, който ми влияе е почерпан от вица за българинът, служещ на кораб на Великата Британска империя, който превозвал кралицата. При неважни обстоятелства тя паднала зад борда. Капитанът извикал „Голяма награда за този, който спаси Нейно величество”. Никой от екипажа не помръдвал, уплашени от вълните и акулите. В един момент се чул плясък и скоро матрос Ганев доплувал със спасеното величество. „Вие българите сте изключителни герои”, промълвила кралицата. „Така е- отговорил матрос Ганев -обаче м… му на този, дето ме бутна”. Подобно е и преживяването на Исус, който моли да го отмине горчивата чаша, но неговото е по- смирено и предсмъртно, докато нашенското е дейно, активно, надвиващо в условия немислими за другите. Безбожно и богоборческо. Все едно Иисус да би викнал „Да, Аз съм Агнецът, но мамицата ти, о, Господи!”. Звучи много по български, нали? Сигурен съм, че така е изглеждала и неволята, която е подбуждала за победа българските войни в началото на 20 в., пък и в други времена, защото независимо от амбициите на владетелите, простият селянин е бил този, който държи оръжие в ръце и смело сърце сред незащитени гърди. Вероятно след гърма на победите и той си е казвал „Че сме герои, герои сме, но м… му на този, дето ни вкара в тази война”

А сега малко ще генерирам митове за тази Необходимост, Неволя или което и да е от синонимното гнездо. Образът, който ми иде на ум е на моята баба, отгледала пет живи деца. Ще рече била вечно заета и всичко, което е правила е било невъзможно за отлагане или обхождане.

Дошли някакви езически празници. Вълчяци ли, мишяци ли, дни в които не бива да се вкарва гребен в косите за да не настъпят много вредоносни последици. Дъщерята на баба Необходимост се възпротивила на сутрешното сплитане и излязла с този митологичен аргумент , че децата разправят, че така и така, щяло да е много страшно, ако на този ден да се сресва човек, на което суровата майка, която не търпяла несвършена работа, казала: „ Не ги слушай, това е за залудните хора”. От тогава религиозните и езически ритуали в дома ни се извършват само когато сме залудни, когато няма нищо необходимо за вършене и довършване, и само тогава можем да се отдадем на удоволствието от празника. Нашите ангажименти, свързани с реалността, винаги ще са с предимство пред тези, отнасящи се към иреалното.

Баба Необходимост не познаваше спокойното напътствие, когато трябва да се свърши нещо. Единствените изрази тогава бяха „тЪрчи” и „бЪрже”. Не казвам, че всички от рода са ги усвоили в ежедневния си живот, но всички знаят, че щом има да се върши нещо по необходимост, то се върши незабавно, бърже и с търчане.

А иначе баба Необходимост никога не командваше с крясъци. Просто, когато застане пред тебе, ставаш послушен и гледаш с четири очи. От това, което трябва да се свърши не можеш да избягаш.

Изконно българско, ако отместим фокуса от личното:)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход


×