Отиди на
Форум "Наука"

Двата “лъва”: България и Сингапур


Recommended Posts

  • Потребители
Преди 11 часа, nik1 said:

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2015/05/17/2534601_novite_pensioneri_produljavat_da_rastat_burzo/

Според мен, не започнат ли в най-скоро време да влизат забележими потоци от чужди инвестиции, и то такива, които ще правят висока добавена стойност (забележка: така че емиграцията на младите да се овладее) ,  България неизбежно ще се  "бананизира" или дори "африканизира" (В ЮАР белите оставиха като наследство достатъчно западна култура и практики, нашите роми и цигани няма да имат такова като наследство;  ромите и циганите говорят индийски език, но те не са етнически, етнокултурни индийци - в Индия също са маргинална група,както в цялия свят). Допускам дори, че в един момент могат да ни отбият от най-богатия клуб, защото няма да отговаряме на множество от критериите, или няма да можем да ги изпълняваме;няма да имаме потенциала и възможностите за последното..

ПС
В темата "2050 година" България според моите виждания не е част от ЕС (в темата съм я нарекъл "Брюкселка Федерация").

 

Преди 9 часа, Atom said:

Прав си, при това не в най-скоро време, а веднага, докато все още има кой да работи или да се учи.

Виж математическите способности на младото поколение - таз годишните седмокласници. След пет години това ще са хората които навлизат на пазара на труда или в университетите. Не знам тогава кой и в кои сектори ще инвестира при този потенциал. Или може би вече е късно?

Оценки от НВО 7 клас - Математика:

Blagoevgrad.jpg

 

Lovech.jpg

 

И за да не кажете, че избирам някакви скапани градове, ето и Варна - един от 3-мата отличници, заедно с Пловдив и София:

Varna.jpg

Благодаря на Ник и Атом за уместните им и умно написани постове в темата. Продължавам с метода на “маркерите”, оцветяване сигнално на проблеми, заложени във факти от информацията. Този път ще се фокусирам върху проблеми пред България в икономиката при сравнителния анализ със Сингапур. Обозначавам тази част от пъзела за системност с “5. Икономически” (първите 4 бяха – проблеми в 1.Лидерство, 2.Правосъдие, 3.Етнически, 4.Демографски)

5 Икономически – проблемите в българската икономика директно се отразяват в демографския срив (разгледан в предишния ми постинг), нещо повече – те са първопричина за него. Започвам сравнителния анализ с очевидното: сингапурската икономика е “философски камък” за правене на пари и богатство за нацията; българската е машина за присвояване на обществени пари от отделни индивиди и екзистенциално оцеляване на останалите; така че, забравете бляновете в тази “пробита каца” някой чужд инвеститор да налива пари.

И за да не съм голословен, ще го аргументирам с цифри и факти.

- Сингапурската икономика е експортно ориентирана, тя експортира за да печели (експорт (Sin) $437.3 млрд.) и забележете нещо свръхлюбопитно, експортът на Сингапур надвишава БВП на страната ((Sin) БВП $292.7 млрд.); как става това? С реекспорт, и продаване на по-висока стойност от закупната, хората “правят пари от въздуха”; българският експорт  ($24.33 млрд. (2015 est.) е по-малко от българския внос (BG) $27.66 млрд. (2015 est.) или иначе казано в баланса “износ-внос” салдото е загуба от над 4 млрд. долара годишно; при Сингапур баланса е 137 млрд. долара печалба. Как става това чудо? Ами с “акъл” – сингапурците произвеждат стоки и услуги с висока принадена стойност и продават труд, знания и умения, а не суровини. Номенклатурата на техния износ е “Машини и апаратура (включително електроника и телекомуникация), фармацевтика и др. химикали, рафинирани петролни продукти, храни и напитки (към това трябва да се добави финансови услуги, банкиране, патентно право)”; българският износ е “(BG) облекла, храни, желязо и стомана, машини и апаратура, горива”. Очевидна е разликата – единият износ е с висока добавена стойност, другият е предимно на суровини и евтини стоки (машините доколкото ги има се съмнявам да са с високи технологии). След като експортът ти е по-малък от импорта в стойност, за какъв дявол работи външната ти търговия – не печелиш от нея, а губиш по 10 процента ежегодно от БВП (това се отнася за България); сингапурците печелят от експорт и от реекспорт, като правят от външната си търговия пари за нацията в размер на приблизително половината им БВП.

- При все че имат 8 пъти по-ефективна икономика и по-голям БВП от българите, сингапурците спестяват два пъти повече (Sin) 46% от БВП (2015 est.); (BG) 23.5% от БВП (2015 est.); тези пари остават в домакинствата и бизнеса и на следващата година се реинвестират. Сингапурските граждани и бизнес отделят над два пъти по-малко от средствата си за данъци от българските (Sin) 15% от БВП (2015 est); (BG) 37.8% от БВП (2015 est.); богатството остава в хората и бизнеса, не отива в държавната каца и ръцете на чиновник-преразпределител.

- Тук стигаме до един интересен момент: Колко са богати сингапурците и колко са бедни българите (поради което младите бягат). По покупателна стойност това изглежда така (Sin) $85,300 (2015 est.); (BG) $19,100 (2015 est.), но по-абсолютна е още по-драстично (Sin) $55,400 (2015 est.); (BG) $ 8,100 (2015 est.). Само че нещата са още по-зле – разпределението на тези пари от БВП в Сингапур е направено по схемата “богати, по-малко богати, горна средна класа, средна класа, долна средна класа” – там има разслоение, но то е разслоение на заможни: най-ниски доходи (Sin) 10%: 2.3%; най-високи доходи (Sin) 10%: 11% (2014); какво ни показват тези цифри, че десет процента от най-бедните граждани на Сингапур имат 2.3% от богатството, други 10% от най-богатите имат 11% от останалото, а останалите 80 процента се разпореждат с 87 процента от богатството, тоест 80 процента средна класа. Тези 80 процента обаче не са някаква равнопоставена маса, а силно разслоени на етажи (това показва Gini index), тоест между средната класа има стръмно неравенство, но то е неравенство между заможни. Хайде да видим българския вариант: огледално обърната с краката нагоре структура – богатите 10 процента притежават повече от една трета богатство (BG)  10%: 35.2% (2007), по средата няма нищо (средната класа е 5 процента), а всички останали са под нея, като под чертата на бедността са 21 процента. При това тези 10 процента богати в България, които са посочени от статистиката на ЦРУ, също са силно диференцирани (това статистиката им не е уловила), от тях 1 процент (или по-малко) притежава 90 процента (това са т.н. олигарси). Gini index прилежно показва за България една прилична цифра на равенство между доходите, коефициент около 35, но това е равенство между бедни хора, а не равенство между заможни. Икономиката каквато е сега спрямо гражданите на България има философия на оцеляването и бедността, а не на забогатяването.

- че има корупция и злонамереност на държавно ниво в българската икономика показват и следните фрапиращи цифри от статистиката: България, която изнася електроенергия произвежда (BG) 32.9% (2014 est.) от нея от възобновяеми източници (които са най-скъпия ток и по този показател тя се нарежда на 6 място в света срещу 63-то за Сингапур, който произвежда едва (Sin) 3.9% (2014 est.) такава), също така произвежда скъпа хидроенергия (BG) 8.5% (2014 est.) срещу 0 за Сингапур. Сингапур не внася и изнася електроенергия, той произвежда точно толкова, колкото му е необходима от изкопаеми горива (предимно газ, който внася) (Sin) 95.3% от всички мощности (2014 est.). Интересното тук за България е друго – тези (BG) 14.7 млрд. kWh (2015 est.) които държавата ни изнася и продава съвпадат точно с количествата евтин ток от атомната електроцентрала, а скъпия ток от централите Марица-Изток (изкопаеми горива), възобновяемите източници и хидроцентралите се продават на българските граждани, при което се дотират с “данък общество”. Коренно различен държавнически подход в двата случая, мотивиран от какво?

- други ярко светещи “маркери”, сигнализиращи за генератори на национална бедност в единия случай (България) и икономически просперитет в другия (Сингапур):

А. Пазарна стойност на публично търгувани на борсите акции:(Sin) $787.3 млрд. (31 December 2014 est.); (BG) $4.797 млрд. (31 December 2015 est.). Стоковата борса в България не работи, тя е в клинична смърт, което е знак че бизнес климата тук е от Ледниковата епоха, в Сингапур е точно обратното – оборотът от търговия с акции на фирми надхвърля два пъти БВП на страната, а в сравнение с България е 200 пъти по-голям.

Б. Съответно, щом няма активност на бизнеса, банките нямат големи бизнес клиенти за кредити: Вътрешния кредит (парите които отпуска ЦБ на търговските за кредити) в (Sin) $479.8 млрд. (31 December 2014 est.); (BG) $29.72 млрд. (31 December 2015 est.)

В. Щом бизнес средата не е активна, предполага се че не е сигурна, търговските банки вдигат лихвата по кредити (Sin) 5.35% (31 December 2014 est.); (BG) 8.28% (31 December 2014 est.). Банките се презастраховат, но имайте предвид че посочените от ЦРУ числа не са съвсем коректни, защото банките в България слагат скрити такси и лихви, които реално вдигат процента до 12-14, така че картината с кредитирането в България е още по-тежка реално.

Г. И като резултат на всичко изброено по-горе идва логичното: Директни чужди инвестиции у дома: (Sin) $981.1 млрд. (31 December 2015 est.); (BG) $54.98 млрд. (31 December 2015 est.). Трябва да се уточни тук, че това не са годишни, а общ сбор. Годишните в последните години в България са предимно от европейски дотации по програми, както и от хуманитарни помощи на българи в чужбина, които подпомагат финансово роднините си за оцеляване. Контрастна обаче е разликата в противоположния случай, когато съответната страна инвестира свои капитали в чужбина: Директни инвестиции зад граница:(Sin) $614 млрд. (31 December 2015 est.); (BG) $3.26 млрд. (31 December 2015 est.). Това вече наистина маркира същността на българския олигархичен и сингапурския национално-корпоративен капитализъм: Сингапур изнася (инвестира) два пъти повече свои национални капитали в чужбина от своя БВП, докато “мощната” капиталистическа класа на България съумява да стори това с едва 8 процента от мършавия БВП на България. Другите явно отиват за имоти, яхти, бентлита, самолети и др. играчки.

Мисля че всички посочени факти в горното изложения дават основание да се направи следното заключение при сравнителния анализ между българската и сингапурската икономика: българската е лошо сглобен Франкенщайн, смес от корупционни интереси на олигарси, политици и бюрократи, която облагодетелства единствено тези три групи, но води към мизерия останалите 90 процента българи. Сингапурската е корпорация за правене на пари и печалба на цялото население, с находчивостта, предприемчивостта и труда на това население, което като цяло е богато (80 процента средна класа).

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 329
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

Posted Images

  • Потребители
Преди 2 часа, Б. Киров said:

 

Благодаря на Ник и Атом за уместните им и умно написани постове в темата. Продължавам с метода на “маркерите”, оцветяване сигнално на проблеми, заложени във факти от информацията. Този път ще се фокусирам върху проблеми пред България в икономиката при сравнителния анализ със Сингапур. Обозначавам тази част от пъзела за системност с “5. Икономически” (първите 4 бяха – проблеми в 1.Лидерство, 2.Правосъдие, 3.Етнически, 4.Демографски)

5 Икономически – проблемите в българската икономика директно се отразяват в демографския срив (разгледан в предишния ми постинг), нещо повече – те са първопричина за него. Започвам сравнителния анализ с очевидното: сингапурската икономика е “философски камък” за правене на пари и богатство за нацията; българската е машина за присвояване на обществени пари от отделни индивиди и екзистенциално оцеляване на останалите; така че, забравете бляновете в тази “пробита каца” някой чужд инвеститор да налива пари.

И за да не съм голословен, ще го аргументирам с цифри и факти.

- Сингапурската икономика е експортно ориентирана, тя експортира за да печели (експорт (Sin) $437.3 млрд.) и забележете нещо свръхлюбопитно, експортът на Сингапур надвишава БВП на страната ((Sin) БВП $292.7 млрд.); как става това? С реекспорт, и продаване на по-висока стойност от закупната, хората “правят пари от въздуха”; българският експорт  ($24.33 млрд. (2015 est.) е по-малко от българския внос (BG) $27.66 млрд. (2015 est.) или иначе казано в баланса “износ-внос” салдото е загуба от над 4 млрд. долара годишно; при Сингапур баланса е 137 млрд. долара печалба. Как става това чудо? Ами с “акъл” – сингапурците произвеждат стоки и услуги с висока принадена стойност и продават труд, знания и умения, а не суровини. Номенклатурата на техния износ е “Машини и апаратура (включително електроника и телекомуникация), фармацевтика и др. химикали, рафинирани петролни продукти, храни и напитки (към това трябва да се добави финансови услуги, банкиране, патентно право)”; българският износ е “(BG) облекла, храни, желязо и стомана, машини и апаратура, горива”. Очевидна е разликата – единият износ е с висока добавена стойност, другият е предимно на суровини и евтини стоки (машините доколкото ги има се съмнявам да са с високи технологии). След като експортът ти е по-малък от импорта в стойност, за какъв дявол работи външната ти търговия – не печелиш от нея, а губиш по 10 процента ежегодно от БВП (това се отнася за България); сингапурците печелят от експорт и от реекспорт, като правят от външната си търговия пари за нацията в размер на приблизително половината им БВП.

- При все че имат 8 пъти по-ефективна икономика и по-голям БВП от българите, сингапурците спестяват два пъти повече (Sin) 46% от БВП (2015 est.); (BG) 23.5% от БВП (2015 est.); тези пари остават в домакинствата и бизнеса и на следващата година се реинвестират. Сингапурските граждани и бизнес отделят над два пъти по-малко от средствата си за данъци от българските (Sin) 15% от БВП (2015 est); (BG) 37.8% от БВП (2015 est.); богатството остава в хората и бизнеса, не отива в държавната каца и ръцете на чиновник-преразпределител.

- Тук стигаме до един интересен момент: Колко са богати сингапурците и колко са бедни българите (поради което младите бягат). По покупателна стойност това изглежда така (Sin) $85,300 (2015 est.); (BG) $19,100 (2015 est.), но по-абсолютна е още по-драстично (Sin) $55,400 (2015 est.); (BG) $ 8,100 (2015 est.). Само че нещата са още по-зле – разпределението на тези пари от БВП в Сингапур е направено по схемата “богати, по-малко богати, горна средна класа, средна класа, долна средна класа” – там има разслоение, но то е разслоение на заможни: най-ниски доходи (Sin) 10%: 2.3%; най-високи доходи (Sin) 10%: 11% (2014); какво ни показват тези цифри, че десет процента от най-бедните граждани на Сингапур имат 2.3% от богатството, други 10% от най-богатите имат 11% от останалото, а останалите 80 процента се разпореждат с 87 процента от богатството, тоест 80 процента средна класа. Тези 80 процента обаче не са някаква равнопоставена маса, а силно разслоени на етажи (това показва Gini index), тоест между средната класа има стръмно неравенство, но то е неравенство между заможни. Хайде да видим българския вариант: огледално обърната с краката нагоре структура – богатите 10 процента притежават повече от една трета богатство (BG)  10%: 35.2% (2007), по средата няма нищо (средната класа е 5 процента), а всички останали са под нея, като под чертата на бедността са 21 процента. При това тези 10 процента богати в България, които са посочени от статистиката на ЦРУ, също са силно диференцирани (това статистиката им не е уловила), от тях 1 процент (или по-малко) притежава 90 процента (това са т.н. олигарси). Gini index прилежно показва за България една прилична цифра на равенство между доходите, коефициент около 35, но това е равенство между бедни хора, а не равенство между заможни. Икономиката каквато е сега спрямо гражданите на България има философия на оцеляването и бедността, а не на забогатяването.

- че има корупция и злонамереност на държавно ниво в българската икономика показват и следните фрапиращи цифри от статистиката: България, която изнася електроенергия произвежда (BG) 32.9% (2014 est.) от нея от възобновяеми източници (които са най-скъпия ток и по този показател тя се нарежда на 6 място в света срещу 63-то за Сингапур, който произвежда едва (Sin) 3.9% (2014 est.) такава), също така произвежда скъпа хидроенергия (BG) 8.5% (2014 est.) срещу 0 за Сингапур. Сингапур не внася и изнася електроенергия, той произвежда точно толкова, колкото му е необходима от изкопаеми горива (предимно газ, който внася) (Sin) 95.3% от всички мощности (2014 est.). Интересното тук за България е друго – тези (BG) 14.7 млрд. kWh (2015 est.) които държавата ни изнася и продава съвпадат точно с количествата евтин ток от атомната електроцентрала, а скъпия ток от централите Марица-Изток (изкопаеми горива), възобновяемите източници и хидроцентралите се продават на българските граждани, при което се дотират с “данък общество”. Коренно различен държавнически подход в двата случая, мотивиран от какво?

- други ярко светещи “маркери”, сигнализиращи за генератори на национална бедност в единия случай (България) и икономически просперитет в другия (Сингапур):

А. Пазарна стойност на публично търгувани на борсите акции:(Sin) $787.3 млрд. (31 December 2014 est.); (BG) $4.797 млрд. (31 December 2015 est.). Стоковата борса в България не работи, тя е в клинична смърт, което е знак че бизнес климата тук е от Ледниковата епоха, в Сингапур е точно обратното – оборотът от търговия с акции на фирми надхвърля два пъти БВП на страната, а в сравнение с България е 200 пъти по-голям.

Б. Съответно, щом няма активност на бизнеса, банките нямат големи бизнес клиенти за кредити: Вътрешния кредит (парите които отпуска ЦБ на търговските за кредити) в (Sin) $479.8 млрд. (31 December 2014 est.); (BG) $29.72 млрд. (31 December 2015 est.)

В. Щом бизнес средата не е активна, предполага се че не е сигурна, търговските банки вдигат лихвата по кредити (Sin) 5.35% (31 December 2014 est.); (BG) 8.28% (31 December 2014 est.). Банките се презастраховат, но имайте предвид че посочените от ЦРУ числа не са съвсем коректни, защото банките в България слагат скрити такси и лихви, които реално вдигат процента до 12-14, така че картината с кредитирането в България е още по-тежка реално.

Г. И като резултат на всичко изброено по-горе идва логичното: Директни чужди инвестиции у дома: (Sin) $981.1 млрд. (31 December 2015 est.); (BG) $54.98 млрд. (31 December 2015 est.). Трябва да се уточни тук, че това не са годишни, а общ сбор. Годишните в последните години в България са предимно от европейски дотации по програми, както и от хуманитарни помощи на българи в чужбина, които подпомагат финансово роднините си за оцеляване. Контрастна обаче е разликата в противоположния случай, когато съответната страна инвестира свои капитали в чужбина: Директни инвестиции зад граница:(Sin) $614 млрд. (31 December 2015 est.); (BG) $3.26 млрд. (31 December 2015 est.). Това вече наистина маркира същността на българския олигархичен и сингапурския национално-корпоративен капитализъм: Сингапур изнася (инвестира) два пъти повече свои национални капитали в чужбина от своя БВП, докато “мощната” капиталистическа класа на България съумява да стори това с едва 8 процента от мършавия БВП на България. Другите явно отиват за имоти, яхти, бентлита, самолети и др. играчки.

Мисля че всички посочени факти в горното изложения дават основание да се направи следното заключение при сравнителния анализ между българската и сингапурската икономика: българската е лошо сглобен Франкенщайн, смес от корупционни интереси на олигарси, политици и бюрократи, която облагодетелства единствено тези три групи, но води към мизерия останалите 90 процента българи. Сингапурската е корпорация за правене на пари и печалба на цялото население, с находчивостта, предприемчивостта и труда на това население, което като цяло е богато (80 процента средна класа).

+++

(Системата не позволява на потребителите повече от едно лайкване за постинг  :) )

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 13 часа, Atom said:

Прав си, при това не в най-скоро време, а веднага, докато все още има кой да работи или да се учи.

Виж математическите способности на младото поколение - таз годишните седмокласници. След пет години това ще са хората които навлизат на пазара на труда или в университетите. Не знам тогава кой и в кои сектори ще инвестира при този потенциал. Или може би вече е късно?

Оценки от НВО 7 клас - Математика:

Blagoevgrad.jpg

 

Lovech.jpg

 

И за да не кажете, че избирам някакви скапани градове, ето и Варна - един от 3-мата отличници, заедно с Пловдив и София:

Varna.jpg

Барграфите отразяват крива на нормално (гаусово) разпределение на  математическата и общофункционалната неграмотност..

Забележка: Математичеките интелигентност (g) и умения(грамотност)  най-общо казано, съвпадат или силно корелират с общата интелигентност (G) (М.Минков)

Тестовете са тестове за системата и за гилдията, нежели за интелекта,  или желанието на децата да се образоват. 

80 процента от децата са отговорили че желаят да решават задачи, но в същото време смятат че самите те са  много тъпи

Това е нещо,  на което психологията отдавна  има отговор: виновни са не децата,  а системата на преподаване и учителския манталитет на 57 годишния учител,  според чийто "софтуер" на ума , култура и практики - знанията следва да се да наливат в главите на децата, а децата не трябва  да разсъждават по това, или всъщност по нищо друго, след като  им се втълпява мотото молчат и не рассуждат

 

Цитирай

 

Функционально неграмотные люди культурно ограничены (в той или иной степени), характеризуются слабой учёбой в школе, негативным отношением к культурным учреждениям,вытекающим из неумения понимать их репертуар и боязни быть осмеянными в связи с этим.

Добреньков В. И., Кравченко А. И. Социология: Социальные институты и процессы. — Т. 3.

 

 

Изводът  за мен лично е  че дълбоката реформа е задължителна, Тя освен всичко следва да включва  и необходимостта част от учителите да бъдат освободени  поради това че не притежават необходимите "меки" умения  (най-общо това се разбира като емоционална интелигентност)

ПС

Всяка фирма в България със западни практики прави оценки на емоционалната интелигентност за специфични позиции.
Дори вече оценките за емоционалана интелигентност се включват като изискуеми в препоръките за започване на каквото и да е работа в компания със западен стил.

Не може да се правят изключения  за учителите- няма логика една заради  гилдия, заради интереса на няколко десетки и хиляди човерка да се  захвърля на боклука  бъдещето на България.

 

 

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

След като разгледах макар и повърхностно, но относително конкретно, три от петте точки на съпоставителен анализ между “моделът България” и “моделът Сингапур”, а именно 3. Етнически, 4. Демографски и 5. Икономически и само бегло маркирахме 1. Липса на адекватно Лидерство и 2. Липса на ефективно правосъдие и върховенство на закона, не ни остава нищо друго, освен пак да се върнем към точка 1 и 2, защото точно в тях е заложен ключът към решаване на проблемите в другите три области. Тук работата за анализ е най-трудна и много деликатна.

Според мен решаването на първия проблем (за адекватно лидерство) би отключило и втория (върховенство на закона), което ще разсече гордиевия възел на останалите три. Поне така се е случило "чудото Сингапур", историята на тази страна го демонстрира, така че за там не може да имаме съмнения. От една изостанала, бедна и разяждана от престъпност държава за 30 години тя израства в просперираща и богата нация с върховенство на закона, завидно правосъдие и постига растеж, изстрелващ я от изостанала страна от Третия свят в една от най-проспериращите развити икономики в света. Фактите са си факти, историята - история. Но всичко е започнало от един човек, от един Лидер и е станало благодарение на него и екипа му.

Ако следваме тази логика, сега би трябвало да си зададем въпроса – възможно ли е това да стане в България, днес, утре или по принцип. Не се наемам да давам отговор “да” или “не”, ще предложа неангажиращ подход: ще се опитам в следваш пост да очертая два хипотетични профайлърски портрета (дилетантски, защото не съм професионален психолог) – единият ще бъде на обобщен български политик и лидер, който ние си познаваме от миналото и настоящето (период от Освобождението до днес), с всичките му типични черти, ще го наречем Господин Реалност (той няма да е конкретна личност, обобщен образ). Другият ще е на въображаем Бъдещ Български Лидер (да не се бърка с ББ:animatedwink:) с идеализирани качества, който хипотетично би могъл да извърши коренни реформи в цялата държава, които да я изведат от низходящата спирала, описана в точки 4 и 5 (също ще е обобщен образ).  Предлагам това само като забавна игра (в която каня да се включат и други колеги), игра нямаща нищо общо с реалната ситуация, време и място, а още по-малко с реални лица и личности. Само два съпоставителни хипотетични портрета на измислени лидери.

Малко за профайлърството, то се използва по принцип в криминологията, използват го и специалните служби, но и фирмите и корпорациите при търсене на управленски персонал. Профилиране (очертаване на профил) е инструмент за идентифициране на вероятните извършители или бъдещи такива, като анализира модели, които могат да реставрират минали действия или да прогнозират бъдещи. Методът включват и прогнозното профилиране.

Петте стъпки в класическото профилиране включват 1. анализ на действие 2. сравняването на действието с предишни подобни действия , 3. задълбочен анализ на сцената на действие, и 4. като се вземат предвид особеностите на участниците в действието, както и 5. възможните им мотиви и връзки със самото действие се посочва профилът на лицето, което е извършило или ще извърши действието. Известни профайлъри в историята, които са работили следвайки 5-те принципни стъпки на този метод, но в криминологията, са били Walter C. Langer, James Brussel, Howard Teten, Robert Keppel, Richard Walter, John Douglas, Robert Ressler, and David Canter.

 

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Човек с меки умения (психолог, дипломат и емоционално интелигентен), природно интелигентен (задължително) и ерудиран, но всъщото време твърд; Визионер и идеалист с патерналистичен, но и лидерски стил на управление, лидер.

/Често твърдостта и куража идват  от идеализма/ 

Лидер -такъв че хората го следват без принуда, и с ясното съзнание, че е човек, които прави разграничението между добро и лошо, между правилно и неправилно - той е природно интелигентен такъв, и че при нужда ще подкрепи позициите на хората които го следват

ПС

Все едно описвам двойникът на LKY, но аз самият имах щастието да имам такъв лидер , покойният ни CEO. При неговото лидерство компанията ни преодоля бързо кризата, а в 2012 година имаше 12 процентен растеж на продажбите спрямо 2011 година.

ППС 

Киров, ти беше  прав, когато написа, че такива хора се раждат рядко (всъщност такива съчетания са природни феномени). Такъв човек по-скоро би станал бизнесмен, или да кажем юрист, нежели "системен" политик.

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 11 минути, nik1 said:

Човек с меки умения (психолог и и емоционално интелигентен), природно интелигентен (задължително) и ерудиран, но всъщото време твърд; Визионер и идеалист с патерналистичен но и лидерски стил на управление, лидер.

/Често твърдостта и куража идват  от иделизма/ 

Лидер -такъв че хората го следват без принуда, и с ясното съзнание, че е човек които прави разграничението между добро и лошо, правилно и неправилно - той е природно интелигентен такъв, и че при нужда ще подкрепи позициите на хората които го следват

ПС

Все едно описвам двойникът на LKY, но аз самият имах щастието да имам такъв лидер , покойният ни CEO. При неговото лидерство компанията ни преодоля бързо кризата, а в 2012 година имаше 12 процентен растеж на продажбите спрямо 2011 година

Започвам да се трудя по профила на Господин Реалност(лидерите в минало време), като за целта ще прегледам биографиите и всичко, което имам под ръка за нашите министър-председатели и лидери след Освобождението (тук влизат безспорно Фердинанд, Борис Трети и Т.Живков, но и много други интересни и характерни фигури. Може да се окаже (само подозирам), че между двата профила има преливане и много общи черти - идеализираният и този от миналото.

п.с. Това което описваш ме изкушава да цитирам описанието на личността на Васил Левски от Мерсия Макдермот, нейното идеализирано описание на тази личност покрива почти на 100 процента твоето описание (знам че Гербов и още няколко души във форума ще останат недоволни от това ми изявление, но какво да се прави, в следващ пост ще го цитирам, книгата не ми е под ръка)

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 20 минути, Б. Киров said:

Започвам да се трудя по профила на Господин Реалност(лидерите в минало време), като за целта ще прегледам биографиите и всичко, което имам под ръка за нашите министър-председатели и лидери след Освобождението (тук влизат безспорно Фердинанд, Борис Трети и Т.Живков, но и много други интересни и характерни фигури. Може да се окаже (само подозирам), че между двата профила има преливане и много общи черти - идеализираният и този от миналото.

п.с. Това което описваш ме изкушава да цитирам описанието на личността на Васил Левски от Мерсия Макдермот, нейното идеализирано описание на тази личност покрива почти на 100 процента твоето описание (знам че Гербов и още няколко души във форума ще останат недоволни от това ми изявление, но какво да се прави, в следващ пост ще го цитирам, книгата не ми е под ръка)

:) Току що смятах да го напиша.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 2 часа, nik1 said:

:) Току що смятах да го напиша.

Цитатът на Мерсия Макдермот за личността на Васил Иванов Кунчев от Карлово, известен още като Васил Левски и Дякона:

 

 

В своето поведение той бил дисциплинирана, мислеща личност, в състояние да приеме съзнателното подчинение, и да бъде неумолимо решителен, когато потрябва. За него животът е ценен дар, който не бива да се пропилява, нито да остане безполезен, и единственото нещо, което желаел за себе си, било да осмисли живота си. При други обстоятелства такъв характер навярно би се задоволил да се посвети на научен труд или друга форма на мирно служене на своите съотечественици, но под напора на непоносимата неправда този по природа тих младеж се превръща в човек, чиито живот бива изцяло и без остатък посветен на революцията. Колкото и парадоксално да изглежда Левски съумява да проникне по-дълбоко от всички свои съвременници в същността на проблемите на революционното движение именно защото той не е роден бунтовник. Като ненавижда насилието и въпреки това приел необходимостта от него, той подхожда към въпроса за революцията с научен рационализъм, решил, че с това страшно оръжие трябва да се борави с нужната отговорност, със сръчността и пестеливостта по-скоро на хирургически нож, отколкото със замаха на сабята…Тайната на неговия успех се крие във факта, че всяко от неговите качества било точно уравновесено с друго, привидно противоположно, но всъщност допълващо първото. Бил фантастично смел и въпреки това никога прибързан, винаги е знаел кога да избяга; рядко хладнокръвен и все пак топъл и сърдечен в отношенията си с хората; закален като стомана от несгодите на своя  живот, без да загрубее или да загуби присъщата си човещина. Той съчетава твърдост на характера с нежен лиризъм, който прави не по-малко впечатление от изумителната му смелост. Неговият весел нрав и жажда за живот съжителстват с доброволното му себеотрицание и готовността му да приеме една ранна и жестока смърт. Той е роден водач, със съзнание за своята историческа роля и същевременно скромен, без лични амбиции. Той никога не поставя себе си над закона на организацията като цяло. Той е професионален революционер, човек, чиито живот е посветен на задачата да отърси другите от страха и бездействието, на задачата да организира въоръжено въстание. И все пак наред с неотложността на делото той притежава онова, което е липсвало у повечето негови съвременници – търпение, умение да изчаква и силата да противостои на изкушението за прибързани действия. Той е практичен, с разбиране както по въпроси от ежедневието, така също и по сложните проблеми, с организирането на целия народ за революция. И докато краката му стъпват здраво на земята, очите му са отправени към звездите – той е способен да разбуди и най-бездушния, сраснал се със земята селянин и да разпали огън в най-затъпелите и страхливи очи.

Това изтънчено съчетание от стоманена твърдост и чувствителност, от пламък и лед, от неумолимост и състрадателност, от гордост и смирение, от вяра и липса на илюзии създава един характер с необикновена симетрия. Не случайно хората свързват образа му с представата за светлина, вместо да описват характера му с по-определени епитети. Действителната сложност на неговия характер е прикрита от общата му хармония, която напомня хармонията на диаманта, където никоя от отделните стени не изпъква над другата, а цветните отблясъци на всяка една се сливат с кристалния блясък на цялото.”

Това е емоционално оценка на жена възпитана и оформена като манталитет в чужда за нас култура, англосаксонската. След цитата ще оставя фигурата на Васил Левски извън опита ми за профилиране на български политици от миналото, тъй като тази фигура е много високо в съзнанието на българите, тя не принадлежи към миналото, покрита с ореол от светлина, извисява се там над всички останали.

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Портрет, според мен, на лидер (той или тя), потенциално способен да изведе България от низходящата спирала, описана в точки 4.-5, и да я нареди сред най-развитите страни в Европа:

 

- между 35-45 годишен(на)

- работохолик

-  обича силно страната, готов (а) да й посвети живота си

-  визионер с ясен и детайлизиран поглед върху визията

- висок коефициент интелигентност, рационална и емоционална (емпатия)

- асимилира бързо информация; извлича необходимото

- прагматик, решава проблемите, независимо, че действията не съвпадат с матрица на теория или идеология; той (тя) формира матриците

- “алфа” психика, манталитет на шампион, лъв, номер 1;

-  не  “професионален” политик (не е последовател!), има последователи

- богат житейски опит, познава народа, страната, света и хората

- разбира и цени пари, бизнес и технологии; живо го интересуват

- няма комплекси и зависимости

- различава ясно истина от лъжа; добро от зло

- принципен (а) до саможертва

- има дар слово; контактен

- умее да слуша, отсява и помни важното

- знае кога да мълчи, кога да говори, какво и колко да казва

- непроницаем, добър потенциал за играч на покер; умее да блъфира

- не е “ястреб”, не е “гълъб”, а “сова” – умна птица, вижда в тъмнината

- притежава дарба на “играещ треньор”, гледа играта отвисоко; движи екипа си като стратег, докато играе централен нападател на терена

- познава и владее доктрината Макиавели, без да е циник

- балансиран темперамент между сангвиник и холерик, изработено спокойствие на флегматик; методичен, внимателен; аналитичен;решителен; спокоен; сдържан; контролиращ се; системен

- създава и владее инициатива, не я отстъпва на опонента

- настойчив и настъпателен, ако моментът изисква; търпелив щом се налага

- винаги напредва към крайната цел; готов на временни отклонения и дори крачки назад

- имунизиран срещу ласкателства и суета

- не понася сервилни хора, гради екип от качествени

- дисциплиниран, не поставя личните интереси над екипните

Тези качества са събирателен профил за лидер от реални качества на: Ли Куан Ю, Васил Левски, Стефан Стамболов, Атанас Буров, Иван Евстратиев Гешов, Миямото Мусаши (“Петте Пръстена”) и Сун Дзъ (“Изкуството на войната”) (последните двама са завещали характеристики на идеалния воин и военачалник във вид на стратегеми, техните книги са учебници с правила за лидери); Мусаши пише “Учителят е иглата, ученикът конецът”; перифразирам: “Лидерът е ключът, отключващ проблема”.

За тези, които искат да прочетат спомените на Ли Куан Ю и за начина по който е променил Сингапур:

http://lifeinbooks.net/chto-pochitat/iz-tretego-mira-v-pervyiy-istoriya-singapura-1965-2000-li-kuan-yu/

За “Ръкопис на Петте пръстена” от Миямото Мусаши:

http://www.taiji-bg.com/articles/mixed/m12.htm

За Сун Дзъ, “Изкуството на войната”:

https://chitanka.info/text/3433-izkustvoto-na-vojnata

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Предлагам на читателите откъси от 16 интервюта с Ли Куан Ю, вземани от него в периода 2008-2009 (той почина през 2015) от различни журналисти, издадени от сингапурското издателство Straits Times Press на английски език през 2011 г. в книгата Lee Kuan Yew: Hard Truths To Keep Singapore Going. Ще публикувам с продължения в няколко части тези интервюта, защото те най-автентично и пълно очертават личността и възгледите на този забележителен човек и лидер. Няма нищо преведено на български език от оригиналните интервюта и мемоари на Ли Куан Ю, така че тези текстове ще бъдат скромен принос.

- Какво разбирате Вие под “силна система”? Предполага ли това партията ПНД (Партия на Народното Действие) да е на власт?

- Дали ще е правителство на ПНД или друго – не ме интересува. Това за мен е минал етап. Тук съм не като защитник на ПНД или днешното правителство. Искам просто да поясня колко важен е въпросът за лидерството и народа, а така също етичните и философски убеждения на правителството и народа.

- Малцина разбират, че ние не сме обикновена страна.

-  Дания и Швеция ще минат и с посредствено правителство, а Сингапур – не. Държавната машина ще западне. Ако в самото сърце на страната падне качеството, то ще падне във всичките й подчинени организации. Никого вече не можете да вдъхновите. Защото никой не може вярно да оцени друг, който го превъзхожда. Ето защо никога не питаме за съвет човек, който е по-ниско от нас. Много рядко човек по-ниско по ранг е способен да каже за друг с по-висок ранг “Той е по-способен от мен.”. Ако на върха са по-слаби хора, то цялата система бавно се руши. Неизбежно е.

- Действително ли сме толкова уязвими? Критиците могат да Ви заподозрат, че нарочно представяте мрачна картина, такава има и в други малки страни, само и само да ограничите политическата конкуренция?

- Ни най-малко. Просто не допускаме шарлатани в парламента и правителството. Не пречим на конкуренцията. Държим на достойните хора, но не ни трябват шарлатани. Те няма да изграждат страната. Но ако се появи сериозен човек и формира подобна на нашата алтернативна партия, ще го адмирирам. Вече ще имаме добра алтернатива. Обаче погледнете какви кандидати издигат сега.

Уязвими ли сме? Ако сме неуязвими защо ще харчим между 3 и 6 процента ежегодно за отбрана? Да не сме луди? Знаете че правителството ни е достатъчно предвидливо.

Прокопахме канализация за питейна вода за 3.65 млрд. щ.дол. за проекта “НюУотър”, за да си осигурим независимост. Неуязвими ли сме? Могат да ни наложат блокада. Тогава с нас е свършено. Флотът ни ще бъде отрязан, бизнесът ни ще секне. Какъв е отговорът ни? Съвет по Безопасност, плюс наши собствени въоръжени сили, плюс договор за отбрана с американците. Имали сме дружелюбни съседи? Време е да пораснете. За какво ни е силен министър на отбраната, щом това е без значение? Той е най-силният министър в Кабинета след премиера, най-решителният и способният. На този пост винаги слагаме силна фигура. Живеем в свят за възрастни. Защо още оцеляваме? Защото ще се изгорят, ако ни пипнат. Ако ни ударят, ще нанесем ответен удар, а нападателят ще е губещ.

- Но тезата, че сме необикновена страна...

-  Извинете…допускам че сте умен като мен, но аз съм на 85 години, преживях възходи и падения, и от 35-годишната си възраст размишлявам само как да накарам тази страна да работи, така ли е? Отначало бях убеден, че единствения начин за това е да се обединим с Малайзия. Вода, суровини, импорт и експорт преминаваха през Малайзия. Така беше тогава. Не можехме да се присъединим към Малайзия, защото Тунк не приемаше китайците. Поработихме по въпроса и се присъединихме. И се оказахме в капан между комунистически Сингапур и “Малайзия за малайците”. Промени ли се Малайзия? Как се промени?

Защо изгубих самообладание, когато се отделихме на 9 август? Защото знаех, че там остават десетки хиляди наши съратници, и ще ги репресират, защото са малцинство и без лидери. Обезпечихме им лидери. Затова като ми казвате, че сме неуязвими, казвам «О, Господи!». Говорете с командването на армията. За какво правят всичко това – да губят по 2 години от живота на всеки млад мъж и по 5-6 процента от БВП? Или го правим защото халюцинираме? Или да си обезпечим спокойствие за нормален живот и просперитет? Защо според Вас хвърляме такъв труд да решим проблема с водата, защо плащаме на хидро-специалисти да имаме достъп до вода в пролива Джохор? За какво открихме проект “Ню Уотър”? И ми казвате че сме неуязвими? Не бива да си затваряме очите пред проблемите. Те са реалност. Ние сме това което сме, защото можем да се грижим за себе си. Ако не можем, свършено е с нас. ООН ще приеме резолюция. И какво? Кой дойде да помага на Кувейт? САЩ. Защо? Заради нефта. Защо? Защото следващия на ред щеше да е Саудитска Арабия. Кой ще ни дойде на помощ за водата? САЩ? Не. Ще се спасяваме сами. Или медиите ще пораснат, особено младите журналисти, или ще си отгледаме поколение обитаващо във въображаемо безопасен свят, който на практика не съществува.

- Израснах с убеждението, че икономическото ни чудо е много крехко, а ключът е в поведението на нашите съседи.

- Това са две страни на един и същи въпрос. Не може да имаме силна отбрана без силни финанси. И не можем да имаме силна отбрана и финанси без силно, единно, образовано и сплотено общество. Това са елементи от едно цяло. Как да имаш силна отбрана без силна икономика? Тогава как да постигнеш силна икономика? Като увеличаваш човешките ресурси. Хората, равнището им на образование, организациите, възпитанието трябва да отговарят на световните стандарти, което означава развитие на инфраструктурата, връзките с онези части на света, прибавящи стойност към живота. Така избегнахме всички регионални опасности. Поканихме транснационалните компании.

Посетих Америка през 1968 г. И видях, че Европа изостава от Америка, а Америка провежда експанзия, като изнася производствата си зад граница. Така започнахме да работим върху полупроводниците. След културните революции в Китай, Тайван и Хонк Конг тези страни станаха опасни, и американците избраха Сингапур. Ние им предоставихме такива условия, че след тях започнаха да идват и други, и накрая се превърнахме в световен център за производство на компютри и твърди дискове. Тогава се насочихме към нефтохимията. Всичко това ни помогна да създадем икономиката, която имаме днес. Ако бяхме се карали помежду си на етническа основа, как обаче щяхме да се развиваме? Защо избрахме английски език? Когато постигнахме независимост, търговската палата на Китай поиска китайския да ни стане основен език. Те бяха сигурни, че Китай ще стане велика страна и китайският ще бъде най-важния език. Казах им: “Ако продължавате да ми досаждате с подобни искания, ще взема мерки срещу вас.” Логиката ми бе проста. Първо, вътрешна стабилност. Всички са равнопоставени: всички са длъжни да учат английски като чужд език. Никой не е привилегирован. Второ, това е езикът на международната търговия. Китайски? Какво представляваше китайската търговия през 60-те? Китайският внос и износ беше нищожен. Тогава английския език процъфтяваше, американците го пропагандираха чрез телевизията, после и през Интернет по целия свят. Станахме център на образование. Всички останали страни от АСЕАН искаха да изучават английски. Това беше изгодно за нас. Кое ме подтикна да го направя? Вътрешната стабилност и мир. Отнасяме се към всички равнопоставено. Съдим за Вас по заслугите Ви. Такова равенство е възможно за всеки един. Не дискриминираме хората по етнос, език или религия. Ако си способен, получаваш работа.

Имах и наши вътрешни причини за това решение. Две години преди това Галъп направи анализ на причините за растежа в страните. Те стигнаха до извод, че причината е в талантите. Още през 80-те икономистите предсказваха, че Япония и Германия ще догонят Америка. Това не се случи. Защо? Америка привличаше таланти от цял свят. Дали Китай ще се превърне в световен лидер зависи от това дали ще може да привлече от други страни таланти и да съхрани своите. Ние сме длъжни да привличаме и съхраняваме таланти. Не става дума само за блестящи учени: това са и футболни звезди, шампиони по тенис, певци, рок-музиканти и т.н. Тогава животът ни ще бъде ярък. Има 4 категории таланти: иноватори, предприемачи, преподаватели, супер-преподаватели. Американците изпревариха всички останали, защото имат всичките четири категории. Те формираха култура, която привлича талантливи хора.

Отначало не проумявах всичко това. Аз съм учил в Британия, а британците са други хора. Те не обичат да се променят, придържат се към традицията. Американците въвеждат новостите. За какво ми беше образованието? За да помогна на това общество (моето) да постигне високи резултати, тогава ще просперираме, ще имаме здрава отбрана и ще заемем мястото си в света. Ако си мислите, че сме нещо подобно на Швеция или Дания, то ние няма да оцелеем. Сингапур – това е 80-етажно здание върху блатиста почва. Ние се научихме да отстояваме своето и се държим здраво на тази височина, за да се вдигнем с още 20 етажа, а може би – с още 100 етажа. Но винаги трябва да помним едно – това е възможно само ако имаме гаранция, че фундаментът ни е здрав. Най-важното е междуетническата и междурелигиозна хармония. Без нея сме обречени на гибел

 

 

 

 

 

 

 

 

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

"Просто не допускаме шарлатани в парламента и правителството. Не пречим на конкуренцията. Държим на достойните хора, но не ни трябват шарлатани. Те няма да изграждат страната. Но ако се появи сериозен човек и формира подобна на нашата алтернативна партия, ще го адмирирам. Вече ще имаме добра алтернатива. Обаче погледнете какви кандидати издигат сега."

"Държавната машина ще западне. Ако в самото сърце на страната падне качеството, то ще падне във всичките й подчинени организации. Никого вече не можете да вдъхновите"

"Логиката ми бе проста. Първо, вътрешна стабилност. Всички са равнопоставени: всички са длъжни да учат английски като чужд език. Никой не е привилегирован. Второ, това е езикът на международната търговия."

"Отнасяме се към всички равнопоставено. Съдим за Вас по заслугите Ви. Такова равенство е възможно за всеки един. Не дискриминираме хората по етнос, език или религия. Ако си способен, получаваш работа"

"Още през 80-те икономистите предсказваха, че Япония и Германия ще догонят Америка. Това не се случи. Защо? Америка привличаше таланти от цял свят. Дали Китай ще се превърне в световен лидер зависи от това дали ще може да привлече от други страни таланти и да съхрани своите. Ние сме длъжни да привличаме и съхраняваме таланти. Не става дума само за блестящи учени: това са и футболни звезди, шампиони по тенис, певци, рок-музиканти и т.н. Тогава животът ни ще бъде ярък. Има 4 категории таланти: иноватори, предприемачи, преподаватели, супер-преподаватели. Американците изпревариха всички останали, защото имат всичките четири категории. Те формираха култура, която привлича талантливи хора."

 

В България, в управлението, нещата са наопаки :

- управляват ни популисти, демагози, почитатели на Живков и Путин (глава на опонираща ни военно и политически държава) , националисти, размахващи етническата карта ,и други;  всички до един посредствени управленци.
("Идиокрация" вместо "меритокрация")

-издигането нагоре е основано на принадлежност (приятелска, роднинска, корпоративна, дори етническа), а не на реалните качества на работещите в управленската система, не на талантите и постиженията им.

 

ПС

Ние толерираме тази наша система (ние сме симпатизантите, ние сме електоратът  ние  гласуваме и избираме тези политици) , вследствие на което вървим към колективното самоубийсктво..

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 17 минути, nik1 said:

"Просто не допускаме шарлатани в парламента и правителството. Не пречим на конкуренцията. Държим на достойните хора, но не ни трябват шарлатани. Те няма да изграждат страната. Но ако се появи сериозен човек и формира подобна на нашата алтернативна партия, ще го адмирирам. Вече ще имаме добра алтернатива. Обаче погледнете какви кандидати издигат сега."

"Държавната машина ще западне. Ако в самото сърце на страната падне качеството, то ще падне във всичките й подчинени организации. Никого вече не можете да вдъхновите"

"Логиката ми бе проста. Първо, вътрешна стабилност. Всички са равнопоставени: всички са длъжни да учат английски като чужд език. Никой не е привилегирован. Второ, това е езикът на международната търговия."

"Отнасяме се към всички равнопоставено. Съдим за Вас по заслугите Ви. Такова равенство е възможно за всеки един. Не дискриминираме хората по етнос, език или религия. Ако си способен, получаваш работа"

"Още през 80-те икономистите предсказваха, че Япония и Германия ще догонят Америка. Това не се случи. Защо? Америка привличаше таланти от цял свят. Дали Китай ще се превърне в световен лидер зависи от това дали ще може да привлече от други страни таланти и да съхрани своите. Ние сме длъжни да привличаме и съхраняваме таланти. Не става дума само за блестящи учени: това са и футболни звезди, шампиони по тенис, певци, рок-музиканти и т.н. Тогава животът ни ще бъде ярък. Има 4 категории таланти: иноватори, предприемачи, преподаватели, супер-преподаватели. Американците изпревариха всички останали, защото имат всичките четири категории. Те формираха култура, която привлича талантливи хора."

 

В България, в управлението, нещата са наопаки :

- управляват ни популисти, демагози, почитатели на Живков и Путин (глава на опонираща ни военно и политически държава) , националисти, размахващи етническата карта ,и други;  всички до един посредствени управленци.
("Идиокрация" вместо "меритокрация")

-издигането нагоре е основано на принадлежност (приятелска, роднинска, корпоративна, дори етническа), а не на реалните качества на работещите в управленската система, не на талантите и постиженията им.

 

ПС

Ние толерираме тази наша система (ние сме симпатизантите, ние сме електоратът  ние  гласуваме и избираме тези политици) , вследствие на което вървим към колективното самоубийсктво..

Страхотна работа, Ник, наистина добра идея да отделиш най-важното в тези текстове:). Докато ги превеждам, някак съм вътре в тях, и се “губя в превода”, но когато видях кои пасажи си откроил, се оказва, че те са най-впечатляващи и за мен. Това ме мотивира да продължа с превода и публикацията му, защото виждам, че има много конкретни от “технологична” гледна точка неща в изповедта на Ли Куан Ю, които са  чисто злато от гледна точка “как са го постигнали, и кое е ключово важно”. Той умее да се изразява ясно и откровено.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Интервю с Ли Куан Ю (продължение):

- Казвате сега, че не бива да се караме едни с други (етнически, религиозни общности)? Това основание ли е, да бъдат потискани несъгласните?

- Не, не, не бива да допускаме конфликти между етноси, религии, култури и език. Политическите несъгласия са нещо друго. Ако има расови или религиозни конфликти, ще изпаднем до нивото на Бейрут. Не се съмнявам, че ако не предоставим равен шанс на малайци и индийци да участват в обществото ни – да имат свои домове, работа, места за децата им в училищата – то у нас ще загърмят бомби, както в Бейрут.

- Може ли уязвима страна да си позволи политически разногласия?

- Казвате ми, че трябва да отпусна хватката и да позволя съществуването на опозиция. Целта ми е не да възвеличавам ПНД или себе си лично. Целта ми е да осигуря безопасно бъдеще за Сингапур и стабилност. Моята работа в това отношение приключи, така че съм доволен от постигнатото. Какво ми остава? Да обобщя опита си. Мисля, че това ще бъде от полза за Сингапур.

Ще продължи ли той да се развива вечно в безопасност? Не мога да отговоря. Ще продължаваме ли да сме различни от други държави в Югоизточна Азия? Досега се отличаваме. Длъжни сме да определим позицията си и да допринасяме главните сили да спазват баланс в региона, така че да си гарантираме максимум свобода на движение и свободен избор. В такава безопасност ли сме, в каквато е например Нова Зеландия, и можем ли да се откажем от военновъздушните си сили (Сингапур поддържа авиация от над 400 самолета, бел.пр.)? Не. Искам ли аз лично да бъдем като Нова Зеландия? Всъщност не. Мисля че тяхната икономика е скучна, няма събития в нея. Да, те произвеждат най-доброто в света сено за коне, крави и овце. Ама е скучен живот. Ние сме в центъра на най-бързо развиващия се регион в света, редом с Индия и Китай. Ако не се развиваме, значи сме глупаци.

- Като Ви слушам, ме удивлява това, че твърде малко чуваме изказвания за дългосрочни перспективи. До каква степен успяхте да внушите разбиране за такава дългосрочна перспектива на Вашите колеги?

- Необходимо е да знаем колко често и доколко можем да напомняме на хората за нашата мощ и уязвимост. Натрапването може да бъде неблагоприятно за морала на обществото. Опасявам се че е така. Ще бъде ли тази сигурност актуална след 20 години? Мога да им кажа: “Спокойно, тук сме на сигурно място.” След 20 години мога пак да им го повторя. Да, но хората идват тук (Сингапур е около 2 млн. През 1960 г., а днес е около 6 млн. с емигрантите – бел. пр.). Те идват тук да останат завинаги, а как иначе? И децата им също. Ако аз непрекъснато им подчертавам необходимост да воюваме със съседите, емигрантите от Индия или Китай ще си кажат: “Я по-добре да се върнем, или пък да заминем за Америка, или за Австралия, някъде по-далече от това неспокойно място. Най-добре в Америка.” Даже някои сингапурци биха могли да си го помислят.

- Не се ли тревожите за страната след като напуснахте политиката? Външните фактори се променят. Изникват нови цели, трябва да се правят нови оценки. Нужно е нестандартно мислене.

- Те са способни. Възможно е, тези способности да не са концентрирани в един-единствен човек. Но и аз сам не ги притежавам. Аз съм събрал екип от хора, които са способни да разглеждат всички възможни ситуации, все едно въртят и наместват Куб на Рубик.

- Но нали никой не е тествал способността им за оригинално мислене.

- Как можахте да кажете такова нещо? Те с чест излязоха от последната криза. Те го направиха по-добре отколкото аз щях. Просто ги наблюдавам отстрани, и виждам че работят безупречно. Те вземаха решенията, не аз. Аз нищо не разбирам от тънкостите в министерството на финансите или министерството на търговията и промишлеността или Съвета по икономическо развитие. Налагаше ми се да разбирам, докато бях премиер, но сега не се занимавам с това. Размишлявам за проблеми и възможности, намиращи се отвъд пределите на видимото.

Предложих да изградим взаимни връзки с Китай, Индия, със страните от Залива, с далечна Русия, но се опитваме да изградим връзка, защото те имат нефт. Това ще бъде допълнителен двигател, който ще ни даде тласък в развитието. Неотдавна казах на малайците, че имаме редица възможности, защото да не си мислят и други възможности, освен да инвестираме в тяхната икономика. Ако искате сингапурците да инвестират у вас, то ви е необходим стабилен климат, а не прогноза за времето: днес ясно, утре дъжд, следобед буря и после пак ясно време. Говоря за дългосрочни инвестиции. Те ме разбраха. И Махатхир заяви, че района на Искандер ще бъде заселен с китайци от Сингапур, които ще дойдат там за сметка на изселени малайци! Погледнете на инвестиционните ни планове за следващите 10 години: Заливът Марина Бей, река Сингапур, крайбрежието Колиер, пристанището Боат, Орчър Роуд, трасето за Формула 1, два курортни комплекса. Инвеститерите ни имат пълно доверие. Те са сигурни, че тук е стабилно, стабилно правителство, стабилна ситуация с трудови и производителни ресурси. По всички показатели през следващите 20 години ние можем да направим качествен скок. Западните медии вече не описват Сингапур като пустеещо място. Това е интересно място, кипящ център на търговия и икономика. Трябва да станем още по-космополитни, да приемаме хора от други региони, от Китай, Индия, САЩ, Европа, Австралия и Нова Зеландия. Това е наша съдба.

- Вие преуспяхте в изграждането на политическата система в тази страна. Какви цели си поставихте?

- Нашето развитие частично е плод на историческа случайност на онзи момент, когато “Барисан” (Национален фронт) подаде оставка и остави парламента в наши ръце. Последвалото представляваше реализация на нашите прогнози какво е най-добро за Сингапур, кое би повишило възможностите му. Ние започнахме с Конституция по британски образец, и се наложи да я променяме в съответствие на нашите нужди. Основното, което съхранихме, бе разделението на бюрократичния апарат, парламента и политическото лидерство. Второ – свободни избори на всеки 5 години. Така, ако изникне друга партия, тя ще се окаже в условия на вече функционираща система. Създадохме такава система, при която, ако сингапурците счетат, че не ни бива да управляваме страната, да могат да не ни избират. Техен избор. По време на моето управление винаги съм се приспособявал към изменящите се условия в страната. По мое искане беше създадена категорията “неизбрани” членове на парламента. Чок Тонг създаде «назначени» членове на парламента. Новите промени бяха предложени като идеи от Ли Сян Лун и неговите млади министри. Това са постепенни промени. Самата същност на парламента ги изисква, но така че да не разрушат системата, да не хвърлят в хаос страната.

- Вие започнахте като социалист, но скоро станахте реалист и прагматик. Кое определи вашите политически възгледи?

- По природа не съм привърженик на теориите. Теориите трябва да произлизат от практиките. Аз не смятам, че либералната демокрация е най-добрата универсална форма на управление за всички страни. Ако това е така и тя е толкова съвършена, тя и без друго ще се наложи в целия свят, както това става с пазарната икономика, която определено превъзхожда плановата и се разпространява в цял свят.

Съвършено съм убеден обаче, че независимо от произхода, всички трябва да имат равни шансове в живота, в образованието, в здравеопазването и в достъпа до храна. Тоест, никой не трябва да гладува и да получи възможност да постигне максимума в живота. Само така може да се развива едно общество. Против такова общество съм, което така поставя своите членове, че някои от тях да са лишени от възможност да се издигнат до върха му. Против феодалните общества съм, в които по рождение е определено мястото на човек в йерархията на живота. Например кастовата система в Индия. Бъдещето ви е предопределено поколения напред. При китайците системата е друга, повече съобразена със законите на природата. Китайският император на всеки 3 години провежда конкурс на който се избира най-добрия учен – т.н. «Чжон Ен», който се жени за дъщеря на императора. После този учен може да има колкото си иска млади наложници. Целта на императора е в неговото семейство да се възпроизведат добри гени. Това е селекция. Хората не са равни. Но аз не съм генетик и не мога да променям гените на хората. Затова им казвам: “Не съм бог, бог ви е създал такива, каквито сте. Не мога да ви променя, но мога да ви помогна да постигнете най-доброто.” На всички хора трябва да бъдат дадени равни шансове в живота, но не от всички могат да се очакват равни резултати.

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Интервюта с Ли Куан Ю (продължение)

- Едва ли в бъдеще ще се появи човек с подобен на Вашия дар да убеждава. Ще бъде ли трудно да се управлява системата?

- Разбира се. Но работата е не само в умението да убеждаваш. Работата е в това, че сега електоратът е повече разслоен на работническа класа, висша работническа класа, нисша средна класа, средна класа, висша средна класа, предприемачи и много богати хора. Така че техните интереси са напълно противоречиви. А преди ключова дума беше “оцеляване”. Затова съумях да променя законите. Например, реших, че всички крайбрежни ивици трябва да бъдат култивирани без компенсации за собствениците, иначе нямаше да успеем да ги култивираме. Ако трябваше да изплащаме компенсации на всички собственици, развитието ни щеше да спре. Промених правилата. Знаех достатъчно за законите, че да разбера, че това е шанс да променя системата, да преустроя Сингапур и да дам на всеки неговия дял. Ние се занимавахме със социално и юридически реформи. Собствениците на земи дума не казаха, защото си дадоха сметка, че ако тогава бяха тръгнали срещу решението, страната щеше да пропадне и тогава всичките им земи щяха да се обезценят, а ако успеем цената на земите им ще расте с времето. Знаеха го и се молеха за моя успех. Но когато станахме по-развита страна, наложи ни се да променим закона за земеделска собственост и да изплатим пълните компенсации. Получаването на земя за обществени нужди стана по-скъпо. Затова разходите за развитие на инфраструктурата и цените на земята излетяха нагоре, защото днес придобиваме собственост по пазарни цени.

- Това е по-справедлива система.

- Нима? Ако цари всеобща нестабилност, ако над всяка глава няма покрив и за всяка уста парче хляб, ще струва ли въобще Вашата собственост нещо, ако живеете в среда на спорове и конфликти, ще дойдат ли при Вас някакви нови инвестиции? Щом се формира средна класа, тя трябва да бъде подкрепяна от парламента. Колко са у нас семействата, които не са средна класа в сравнение с тези които са? Мисля си в най-лошия случай 2:1. Днес семейство от работническата класа е принудено да плаща по-скъпо, защото земята струва повече. Затова даваме на новите купувачи грант (заем без връщане), отпускан от Съвета по жилищно строителство, в размер на 80 000 долара, за да облекчим разходите им.

- Кой от вашите колеги в Кабинета най-силно възразяваше срещу такава политика?

- Го Кен Сви (Goh Ken Swee), Раджа (Raja), To Чин Чай (Toh Chin Chye). Последният възразяваше срещу идеологията. Казваше: «Не трябва да се плаща за лечение в болница. Вижте Китай, там всички са равни». Отвърнах му - глупости. Вярвате ли, че един селянин има същия достъп до лекарства като хората от Политбюро? Ама той вярваше и в това. Така и не си промени идеологическата позиция. Не искаше да погледне реалността в лицето.

- Какво мислите за демокрацията?

- Самюъл Хънтингтън пише, че някои култури лошо приемат демокрацията. Той подчертава мюсюлманите. Япония счита за изключение. Но не съм уверен, че Япония е изключение. Те имат много специфична демокрация. Това е патриархат, до голяма степен древна самурайска традиция. Лидерите на фракции при тях са нещо като глави на древни самурайски кланове. Не съм сигурен, че те в крайна сметка ще се превърнат в либерална демокрация по американски модел. Ние сме изградили демократична система, която нас ни устройва. При класическата либерална демокрация всеки човек след изборите е свободен от партийна дисциплина. Ако това се случи у нас в Сингапур, ще имаме нестабилно правителство. Не казвам, че не можем да променим партийната си принадлежност. Това е възможно. Но тогава, освободете мястото, и се явете на нови избори. Това ни спасява от безкрайни смени на правителства. В Малайзия това не е така, и затова те са в перманентна криза. Опозицията не позволява промени в конституцията им.

- Но днес в света има толкова много демократично избрани правителства, колкото никога преди. Не е ли това доказателство за предимствата на демокрацията?

Главният плюс е в това, че правителствата могат да се сменят без насилие. В Китай главният минус е в това, че правителството може да се смени само чрез въстание – т.н. “справедлив бунт”. Това означава, че управникът е загубил доверие и трябва да бъде свален. У нас, ако не правим нещо както трябва като лидери, може да се гласува срещу нас. Но системата ще си работи както преди. Наше задължение е да гарантираме нейната работа. А избраният президент е още една степен на гаранция, за даде на страната шанс за възраждане.

- Как така?

-  Новото правителство не може произволно да заменя висши служители със свои креатури, не може и да харчи натрупани резерви на страната без съгласието на президента. Налага им се да се съберат в тази рамка. Ако спечелят втори път избори с пълно мнозинство от две трети, тогава ще могат да променят правилата. Но не мисля че е леко да го направят. А ако са некомпетентни, ще се провалят още след първия мандат. Ако не бяхме предвидили възможност за провал, не бихме оставили такова ниво на защита. Предвиждам че на някакъв етап на хората ще им омръзне стабилно правителство и ще поискат да опитат опозицията в действие. Все някога ще се случи. Не знам кога. Не мисля че ще стане в близките 5 години, защото правителството ни е компетентно. Но си представете че по време на такава криза имаме некомпетентно правителство, например допусне масова безработица – тогава може да има такова обръщане.

- Хънтингтън даже развива теорията, че политическата система на свой ред може да влияе върху културата. Считате ли такова влияние възможно?

- Не пряко. Китайската култура се е развивала 5000 години. Не мога да си представя в Китай избори по системата “един човек – един глас.” Невъзможно е. Що се отнася до нашето общество, то е “трансплантирано”. Така че това е друга среда, в която хората са готови да се приспособяват, защото след като човек веднъж е напуснал родината си, то вече е длъжен да приема различните условия в своята нова среда.

- Ако се срещнете с Хънтингтън, какво бихте му казали по повод на неговото мнение, че вашата система ще умре заедно с Вас?

- Бих му казал: “Грешите.” Вижте, аз не съм на власт от 1990 г. Това са вече 20 години, през които можеше да тръгнем по грешен път. Но това не се случи – благодарение на щателния подбор на лидери – в Кабинета, в парламента, в антикорупционното ведомство, в президентството. Ще продължаваме в този дух.

- Значи сте съгласен с Хънтингтън, че някои общества не възприемат добре демокрацията?

- Да, това е неговата интелектуална критика. Може би е прав, може би не. Но той вярва в това достатъчно искрено. Той не споменава испаноезичните американци, но предупреждава демократите Албърт Гор и Клинтън: “Стъпили сте на лъжлив път. Трябва да асимилирате тези хора в своята култура, а не да им позволявате мултикултурализъм. Те ще ви удавят с бройката си.” Какво означава това за нас? Ще имаме ли някога една култура? Не мисля. Ще имаме ли една религия? Не. Ще имаме ли свое пространство, все повече разширяващо се, където да съхраним себе си? Мисля, за това ще е необходимо много дълго време. Така че какво ни държи заедно? Според мен, икономическата необходимост от мир, стабилност и растеж. Тази мисъл започва да прониква в умовете на хората. Ако започнем да се караме заради различни религии, култури, етноси, всичко ще рухне. Живейте и оставете и другите да живеят. Днес системата ни работи толкова гладко, че можем да въведем подходящи малайци (малайците са поставени в негласната йерархия за работа на 3-то място след китайци и индийци, бел.пр.) в политическата система. Активно търсим такива, защото искаме повече достойни малайци в Кабинета.

- След падането на комунизма бяхте въвлечени в дебати около противопоставянето на демократичните на азиатските ценности.  

- Казвам, че съществуват много форми на демокрация. Създали сме конституционална система, която ни устройва, отговаря на нуждите на нашите хора и на техните основни ценности. Говоря за конфуцианските общества. В Индия критикуват всичко и всекиго. Почетете техни вестници, те винаги са недоволни. Ако двама индийци се съдят, бъдете уверен, че ще е много дълго, защото това е част от тяхната култура. Ако двама китайци са въвлечени в съдебно дело дори една седмица, на втория ден и двамата ще кажат: да приключваме. Затова в Китай е възможно да да бъде опозорен един лидер, и той ще се примири с това – значи за нищо не го бива. Аз започнах кариерата си като човек възпитан в конфуцианство. Възприел бях конфуцианството на най-елементарно ниво. Знаех, че трябва да уважавам възрастните, да съм предан на своето семейство (Ли е имал в живота си 1 съпруга и 3 деца от нея, бел.пр.), знаех как да постъпвам с приятелите, и че не бива да въставам срещу правителството или владетеля. Но ако някой ме оскърби, и не мога да се защитя, то според китайския обичай, “ще загубя лице” (доверие и достойнство пред другите и пред себе си).

- Как днес имате контакти с хората?

- Сега ежедневно провеждам открит диалог – среща с 2000 човека от Националния конгрес на профсъюзите в “Сантък-сити”. Разговарям с малки групи или лице в лице и говорим за проблеми, преди да са станали големи. Не всеки може да работи с НКП и директно с хората. Обаче не мислете, че винаги ще подкрепяме работниците. Подкрепяме ги само тогава, когато са прави, независимо дали е време на подем или криза. По време на последната криза непрекъснато се консултирахме с НКП. Профсъюзите знаят към какво се стремим. Няма паника. Казват че сме раздавали подаяния. Всяко правителство прави всичко възможно, за да си осигури гласовете на гласоподавателите на следващи избори. Но ако не им осигурите дългосрочна перспектива, за тях и за децата им, никакви предизборни фокуси няма да ви помогнат. Много просто е.  

- Като архитект на цялата тази система, виждате ли в нея слаби места, за които искате да предупредите младите министри?

-  Слабо място е че липсват достатъчно подходящи хора, които искат да се занимават с политика. Нямаме и достатъчно подходящи хора, които да се занимават с икономика, за да осигурят приток на чуждестранни таланти. Във всяка такава група имаме по около 1000 човека, които трябва да разпределяме по администрацията, отбраната, полицията и професионалните служби. Малко са. Какви качества са необходими? Първо – целеустременост. Второ – способности. Трето – преданост. И четвърто, то е най-важното – способност да убеждаваш и да водиш (лидерство).

Ако погледнем напред 15-20 години, ще имаме проблем с възрастните хора. Това е сериозен проблем. Ако не развиваме икономиката, бремето върху работещите сингапурци ще стане толкова тежко, че талантливите ще почнат да емигрират. Не сме Америка или Австралия по отношение на население и ресурси.

- Какви аспекти от политическата система, според Вас, не бива да се променят?

- Основите: междуетнически мир, равенство на възможности, но не равенство на заплащане, в образованието, жилищната политика, здравеопазването и т.н. И системата основана върху меритокрация. Това е основата на нашата обществена хармония и междурелигиозна толерантност.

-  Казахте, че със засилващото се разслоение в обществото в Сингапур, трудно ще се запази тази форма на управление.

- Нашите избиратели –  средната класа, в която влиза и по-голямата част от работническата класа и даже висшата средна класа – виждат в тази система преимущества за себе си. Докато това е така, ситуацията няма да се промени. Може да настъпи време, когато интересите на висшата средна класа се променят, и те да решат повече, че не искат да помагат на по-ниските класи. Те могат да започнат да подкрепят партия, която да каже: “Считаме, че съществуващата данъчна система е грешна. Защо трябва да спонсорирам някой, който живее в 4-стайно жилище?” Ние сами разширяваме различията в нашето общество. Не знам кога, но това ще се случи.

- Защо мислите така?

-  Това е разликата между успешните и по-малко успешните, която се случва във всяко общество. Успешните забравят, че не биха постигнали успеха си без мир и стабилност, които са направили възможни тяхното образование, работа и възможности за кариера. Те си мислят, че са постигнали всичко само заради собствените си способности. Някои студенти от най-добрите университети като Институт Рафълз или Тва Чонг (Hwa Chong), заминават зад граница с мисълта, че нищо не дължат на правителството и обществото. Те са талантливи деца, но как са постигнали успехите си? Защото имаше стабилност в обществото. В условия на стабилност и мир ние изградихме нашата образователна система и осигурихме възможност на най-талантливите да се издигнат на върха. Даже по-малко талантливите получиха шанс да достигнат своя максимум.

- Вие сте 57 години в политиката. Какви са най-важните уроци?

- Необходимо е да имате убеждения. Ако нямате убеждения, ако правите това за лична слава, чест или популярност, забравете за него. Захванете се с друго. Ако искате да се занимавате с политика, правете го като моя екип: “Това е въпрос на живот и смърт.” Поставихме на карта живота си, когато хвърлихме предизвикателство на комунистите. Ако проиграете, те ще ви изтръгнат ноктите и промият мозъците, - те не криеха това, и ние го знаехме. Това е най-важното, вие трябва да имате убеждения, да правите това не за слава, а защото сте длъжни да го правите. Когато започнах и се обединихме с Малайзия, Тунк, разбирайки че съм в задънена улица, ми предложи пост в ООН, но това значеше да предам принципите си. Нима можех да кажа на моите хора: “Аз се уморих, нека някой друг се заеме.” Аз бях отговорен. Аз трябваше да го направя. И го направих. Очаквах ли, че ще имаме такъв успех? Не, защото не можех да предскажа как ще се развива света, но знаех, че ако се възползваме от всяка една възможност, ще успеем да се развиваме заедно с останалия свят. Ако не съществуваше външен свят, и бяхме зависими само от региона, щяхме да си останем в мизерията. Но ние направихме скок, използвайки отначало връзките си с Британия, Европа, Америка и Япония. После, през 80-те, обърнахме внимание на Китай. Бях сигурен, че те ще постигнат големи успехи. Към 1982-1983 г. можех да кажа това с увереност. Затова започнахме да развиваме отношения с Китай. Това ни се отплати. Също и с Индия. Това е голяма страна, ние сме длъжни да спазваме баланс на интереси. Ние развихме отношения с Индия и ги приехме в Регионалния форум АСЕАН и Източноазиатската конференция. Ние бяхме първата страна, която подписа с тях пакт за свободна търговия, въпреки съпротивата на мнозина индийски министри. Така получихме още два импулса в развитието си. После установихме връзки с нефтопроизводителите в Близкия Изток и започнахме да развиваме взаимоотношения с Русия. Мисля че не бихме станали това което сме, без тези наши външни връзки.

- Но у днешните млади лидери няма такава вяра и убеждения, невъзможно е.

- Не говорете така. Когато Ли Сян Лун (сина му, днес министър-председател, бел. Пр.) беше малък, аз го вземах с мен на обиколки по предизборната ми кампания. Беше му интересно, слушаше речите ми. Мисля, че две въстания го поразиха. През юли 1964 г., в деня на рождението на пророка Мохамед, аз отсъствах. Затова упълномощих да ме замества То Чин Чай (Toh Chin Chye). Той се паникьоса и веднага обяви извънредно положение. Целият град бе обхванат от паника. Затвориха всички училища, градския транспорт спря. Жена ми изпрати шофьора да прибере от улицата Сян Лун, но не го открили. Той се прибрал пеша от училище у дома. Вторият му шок беше през септември, тогава беше 12-годишен, при втори бунт, той всичко разбираше. Когато завърши Кеймбридж, предложили му да остане там, защото е талантлив математик. Той написал на професора си: “Не, благодаря, аз съм длъжен да се върна у дома. Това е моята страна и моите задължения, и ще се върна там, където от моите усилия ще има много повече полза.” И се върна и се записа в армията. Никога не съм му казвал да влиза в армията. Сам пожела. Всяко поколение се сблъсква с различни предизвикателства. Ако не сте твърдо убеден, че искате да работите за хората, не го правете. Занимавайте се с нещо друго.

- Стигали ли сте някога до предела на възможностите си, да чувствате че принципите Ви са подложени на огромно изпитание?

- Колкото е по-голямо изпитанието, толкова повече се мобилизирам да работя, за да съм сигурен, че ще го преодолеем. Какво е важно за мен в живота? Моето семейство и моята страна. За семейството се грижи жена ми. Тя възпитаваше децата. Аз прекарвах с тях известно време, стараех се да им покажа някои ценности. Два пъти годишно почивахме на планина, когато успявах да се отскубна. Мисля че децата ми отраснаха с правилните ценности. Но Сингапур – това е вечната ми грижа, до края на живота ми. За нищо не съжалявам. Изживях по-голямата част от своя живот, изграждайки тази страна. Нищо повече не бих си пожелал.

- Възможно е Вие така да виждате нещата, но други хора да ги виждат различно.

- Не ми е интересно какво виждат или не виждат другите. Това не ме засяга.

- Какви са най-несправедливите упреци към Вас?

- Това не ми е интересно. Ако позволя такива неща да ми влияят, това ще повлияе на моята работа. Просто ги игнорирам. Какво знаят те? Какво знаят за Сингапур, за мен? Когато се срещам с такива хора лице в лице, питам ги: колко дълго сте живели в Сингапур, какво знаете за Сингапур? Аз се родих и израснах тук, аз живея тук. Нима притежавате моята квалификация, за да решавате кое е от действително значение за тази страна? По колко часа на ден мислите за Сингапур? Това е моят живот и животът на хората, които са ми възложили тази отговорност. Но знам, че ме уважават всички лидери, които познавам, защото давам прями отговори. Ако ме попитат нещо, винаги давам честен отговор.

- Как искате да Ви оцени историята?

- Тогава мен няма да ме има. Ще има други мнения, други позиции, а аз стоя на моята. Приех някои много жестоки и тежки решения, защото животът го изискваше. Може би някои не одобряват това. Нещата понякога бяха заложени на карта, аз сторих всичко по силите ми, за да успее моята страна.

Какво имам в залеза на моя живот? Успял Сингапур.

Какво дадох за да го имам? Моят живот.

- Какви са проблемите пред лидерството на Сингапур?

- Всяка година се появяват около стотина подходящи хора с потенциални лидерски качество. От тях трябва да избираме 20-30. Ние “скенираме” всяка професионална група, всяка фирма, но за да успееш в политиката, трябва да започнеш на около 30, най-много 40 години, когато още не си закостенял и можеш да разбираш хората.

- Критикуват Ви, че кръстосвате с такава цел цялата страна и с този подход “от върха надолу” лишавате от потенциални лидери най-способните компании.

- Не, ние не избираме онези, които са най-добри лекари, хирурзи или счетоводители. Тях си ги избира и издига системата в която работят. Ние си избираме само по неколцина от най-добрите.

- Така винаги се случва в корпорациите или военните кръгове, но не считате ли, че в политиката трябва да се опирате повече върху електората, за да избирате потенциални лидери?

- Не, някой е длъжен да управлява правителството, а ако имаме късмет, премиерът ще може не само да управлява, но и да убеждава хората. Но вътре в партията са нужни различни хора. Нужни са и такива, които висят по цял ден в кафенето и са добри местни лидери на ниско ниво. На партията са й нужни и такива, но ще може ли такъв да управлява министерство? Един от основателите на ПНД,То Чин Чай, каза по този повод: «Не бойте се, министърът има секретарка, тя е опитна и знае какво да прави». Шегувам се. Така не става..

- Мнозина считат, че за Вас в партията са важни академичните постижения.

- Тази мисъл е просто невярна, съвършено грешна. Да, ние им отдаваме значение, защото те са част от първото впечатление. За многото изминали години се убедихме, че който и да е наш лидер, независимо дали идва от висок пост в «Дженерал електрик», IBM или «Майкрософт», трябва да притежава няколко базови качества: висок коефициент на интелект, това е много важно, но е едната страна на медала, необходим му е също толкова висок коефициент на емоционален интелект, твърдост на лидер, целеустременост, находчивост и много други качества.

-  Не трябва ли лидерите да се издигат отдолу нагоре, а не да излитат към върха по нечия воля?

- Никъде в света не съществуват лидери, които стъпка по стъпка са се качили от най-ниското до най-високото стъпало. Посочете ми поне един такъв. Как се избират кандидати за президент на САЩ? От най-ниското стъпало? Не. От елитите на Демократичната или Републиканската партии. Да вземем републиканците. Можете ли да се появите от никъде? Не. Джон Маккейн бе герой от войната. Баща му – четиризвезден адмирал. Той беше сенатор, състезава се с Джордж Буш-младши, загуби, но в крайна сметка беше номиниран през 2008. Погледнете лидера на британските консерватори. Той е възпитаник на Итън и Оксфорд. Избран е от членовете на Парламента от Консервативната партия, мнозинството от високата част на средната класа. Това движение отдолу нагоре ли е; или отгоре надолу? А да не би членовете на Китайската комунистическа партия да се издигат отдолу нагоре? Първото поколение революционери, да, но когато Мао Дзе Дун открива 7 конгрес на ККП, той елиминира всички останали и става едноличен вожд. Да гледаме фактите в лицето. Издигане отдолу нагоре в Африканския Национален конгрес? Взеха ли участие широките чернокожи маси? Не. Нелсън Мандела стана тяхна икона в борбата им за независимост, но бе заключен в затвора за повече от 20 години. След като той излезе в пенсия, управлението бе поето от група негови приближени. Това отдолу нагоре ли е?

- Не е ли по-добра китайската политическа система, базирана на низова конкуренция?

- Китайската система е още по-избирателна и меритократична от нашата, защото те не се състезават на избори. Затова игнорират емоционалния компонент. Ние се нуждаем от хора, които могат да се борят и побеждават на избори. Можеш да притежаваш всички лидерски качества, но ако не можеш да се бориш и побеждаваш на избори, не струваш много. В нашата система хвърляме човек веднага в най-дълбокото. Ако не може да плува, изваждаме го. В частния сектор не е необходимо да побеждаваш на избори. Ако босовете са доволни, всичко е ОК. Така е и в Китай. Важното е как работи човекът.

- Мнозина ви упрекват, че налагате елитарен подход в подбора на хора в партията.

Това е просто глупост. Тези хора не разбират. От опит ние постепенно осъзнахме, че лидерството е конгломерат от качества и че да си лидер се изискват едни и същи качества в която и да било сфера – независимо дали си генерал, изпълнителен директор на корпорация или главен редактор. Реалността е такава, че колкото и открита и меритократична да е една система, в течение на развитие на едно общество, то се разслоява. Хората получават образование, способните се издигат, те се женят за също толкова добре образовани. В резултат, техните деца е много по-вероятно да бъдат умни, отколкото децата на градинаря. Не казвам, че всички деца на работници и градинари са бездарни. Понякога от две сиви кончета се ражда бял жребец, но това се случва рядко. Ако съберете два бели расови коня, по-вероятно ще се роди бяло жребче. За това се говори рядко, защото тези, които не са “бели коне” казват: “Вие ни унижавате.” Но това е факт. Вашите интелектуални способности и всичко останало на 70-80 процента са обусловени генетично. Необходимо е само време да се развият, и това е всичко. Между 20-30 процента е обусловеното от възпитание и образование. Това е животът.

- Не се ли опасявате, че в тази щателно изградена от Вас система за търсене на лидери най-накрая ще попаднат само хора с твърде сходен социален и икономически статус?

- Що се касае за сингапурците, а те всички преминават през една образователна система, то единственото диференциране е в това дали получават висшето си образование в Сингапур или в чужбина и каква професия са избрали. Френските елити например завършват едни и същи училища, след това едни и същи grandes ecoles. В Германия генералитетът изучава едни и същи доктрини. Една от причините германците да считат своя генералитет за много успешен е, че който и от техните генерали да поставите за главнокомандващ, той ще намери общ език с другите генерали. В Япония Токийския университет е университетът за елита. В Пекин способните хора яростно се конкурират да учат в Пекинския университет или в Цинхуа, в краен случай университета Фу Дан. Единственото изключение е Америка, доколкото те имат Запад, Среден Запад, Север, Източно крайбрежие. Преди всички те (елита) учеха в Източното крайбрежие. Сега издигнаха престижа на университетите Станфорд, Тексас, Северозападния, Южнокалифорнийския и т.н. Те имат различни школи – Милтън Фридман (Milton Friedman) си има своята икономическа школа в Чикагския университет, а Харвард има своята.

- Какви са опасенията на способните хора, когато искате да ги привлечете за политически лидери?

- Опасенията им са такива: “Сега съм добре на това място. Може би след 4 години, когато децата пораснат и постъпят в университет.” Преди 15-20 години искахме да привлечем Ко Бун Хви (Koh Boon Hwee), докато работеше в холдинга Утхелъм (Wuthelam). Той откровено ни каза: “Искам да стана успял лидер на корпорацията.”, и стана. Негов избор. Можеше да стане добър министър, но вече е късно. Той вече не може да обикаля изборните секции, да се среща с хората, да говори с тях и т.н. Политическият лидер трябва да стартира малко след 30 години, или най-късно след 40. Петдесетгодишните вече трудно се променят.

- А как процедирате с онези, които не са съгласни с Вас?

- Съгласни или не – това не е критерий. Имат ли необходимите качества? Ако да, ще поискаме среща с тях, ще се опитаме да променим убежденията им. Тяхното несъгласие нищо не означава за нас. Ние сме рационалисти. Ако ние не сме прави – ще ни убедят, и ние ще се променим.

- Съществува ли конформизъм в Кабинета?

- Ние сме независимо мислещи. Не се опитваме да си налагаме един на друг идеи. Много от сложните въпроси обсъждаме в течение на няколко срещи без да вземаме решение. Другите министри се срещат без мен. За да не им влияя, те отначало се срещат и решават какво ще правят, а после го обсъждат с мен. Срещите се провеждат на обедна маса преди заседанията на Кабинета, без мен, и там те си говорят свободно.

- Говори се, че вашето влияние е все още толкова силно, че Вие нарочно ги оставяте да се срещат сами и да обсъждат свободно, за да не им тежите с авторитета си.

- Е не мога да вляза в кожата на някой друг. Когато изказвам мнение, не просто го “изричам”, казвам неща, за които съм мислил и които са базирани на мой опит. Аз още съм в Борда на директорите на «ДжиПи Морган» (JP Morgan), в Съвета на директорите на най-голямата френска нефтопреработвателна компания «Тотал» (Total) и още няколко други.

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Как и защо се случват чудесата в икономиката на Сингапур?

 

През 1965 безработицата в Сингапур е 14 процента, БВП на глава от населението е 800 долара годишно, или по-малко от 80 долара месечно. Никой западен икономист и политик не вярва, че страната може да оцелее самостоятелно и всички препоръчват на Ли Куан Ю да върне Сингапур в Малайзия като отделен щат. Липсват пазари, липсват природни ресурси, англичаните си заминават и страната няма собствена армия, заобиколена е от враждебни съседи.

Какво прави Ли в икономиката?

Най-напред изпраща делегация, водена от финансовия министър в Африка, за да “сключат каквито и да е договори” за износ. “Делегацията посети Източна и Западна Африка, но не върна без особен успех.” – пише той. Притиснат от безработицата, премиерът създава Агенция по развитие на туризма (Singapore Tourist Promotion Board). “Развитието на туризма донякъде смекчи, но не реши проблема с безработицата.” – заключава Ли и продължава, - За решението на проблема концентрирахме усилията си върху създаване на промишленост. Независимо че вътрешния ни пазар бе малък (2 млн. население), въведохме протекционистки мерки за произведени в Сингапур автомобили, хладилници, климатици, радиоприемници, телевизори и магнетофони, с надежда че в бъдеще ще можем да ги произвеждаме в страната. Така също поощрявахме нашите бизнесмени, основаващи фабрики за производство на растителни масла, козметика, противокомарни мрежи, тоалетна хартия и шампоани, даже нафталинови топчета. Успяхме да привлечем инвеститори от Хонк Конг и Тайван, които построиха фабрики за играчки, текстил и готово облекло. По онова време приветствахме инвестиции в каквото и да е предприятие. Съществуваха и други изделия, чието производство не изискваше големи разходи, оборудване и капитал, но създаваше много работни места.”

Първите крачки са неуверени и объркани, но истинският удар върху сингапурската икономика идва през 1971 г., когато се изнасят английските военни бази, осигуряващи 20 процента от БВП на страната, работа за 30 000 души и още 40 000 свързани с базите в сферата на услугите. Англичаните предлагат финансова помощ като компенсация за оттеглянето си, но за Ли това не е решение на проблема. По повод на уволнените по същия начин и причини работници в Малта, които Ли вижда да играят поло на пристанището и да получават за бездействието си английски заплати като компенсация, той пише: “Шокиран бях от тяхната зависимост от британската помощ. Англичаните им предоставиха щедри обезщетения от по 5 заплати за всяка отработена от тях година при уволнение. Заплащаха също така преквалификацията на уволнените работници в продължение на 3 месеца. Това учеше хората да разчитат на чужда помощ, а не на себе си. Убеден бях, че това не бива да се случва с нашите хора. Ако искахме да успеем, трябваше да се уповаваме само на себе си. Поисках от англичаните да ме информират колкото се може по-рано за обектите, които щяха да изоставят, и да ни ги предадат още докато са там. Предупредих нашите работници: “Светът не е длъжен да ни храни. Не можем да се храним с просия.”

Ли възлага на администрацията си да състави списък на всички недвижимости на британците, още преди те да се оттеглят, а те са големи - 6000 хкта, или 11 процента от територията на Сингапур. Той се спазарява с английското правителство земята и сградите  да бъде предоставени на Сингапур безплатно, като правителството на Сингапур трябва да я пусне за продан на свободния пазар. През февруари 1968 основава Департамент по икономическа конверсия на военните бази (Bases Economic Conversion Department). Непосредствено следи работата на департамента, чиито задължения включват преобучение и трудоустройство на освободените работници от базите. Департаментът по конверсия трябва да встъпи във владение на земите, да обезпечи най-доброто им използване, като същевременно води преговорите за помощ с англичаните. Военните докове се превръщат в граждански корабостроителници, отдадени на концесия на проспериращи английски фирми в бранша, които осигуряват хиляди работни места . Остров Блакан Мати в залива Сингапур, бивш английски гарнизон, става туристически курорт Сентоса. Форт Кенинг, щаб-квартира на британците, с всичките му тунели и бункери, също е съхранен, а зданието му превърнато в клуб. Военното летище Селатар става цивилно. Авиобазата Чанги е разширена и превърната в Международно летище Чанги. Военният комплекс Пасир Панджанг става студентски кампус Кент Ридж с капацитет 25 000 студенти на Сингапурския университет.

Работейки спокойно и методично, правителството в лицето на специално създадена от него Управление за Икономическо развитие (УИР) провежда конверсията на военното имущество, а служителите на УИР привличат инвеститори от цял свят, за да откриват предприятия в бившите британски военни бази. Конверсията завършва до 1971, преди да се разрази кризата за горива от 1973. Уволнените в резултат на напускането 30 000 работници са трудоустроени в различни предприятия, създавани от чужди инвеститори. Когато през 1971 напускането завършва, никой от предишните работници в английските бази и свързаната с тях инфраструктура не е безработен, нито един участък земя не остава неусвоен.

Веднага щом стартира процеса на конверсията, през есента на 1968, Ли си взема отпуск и го прекарва в Харвард, в САЩ. Правителствената школа Кенеди (The Kennedy School of Government) го провъзгласява за почетен студент и устройва обеди, вечери и семинари, на които той се среща с изтъкнати учени и преподаватели. По време на тези беседи се запознава с много полезни и ценни идеи. Узнава много за американското общество и икономика, разговаря с видни представители на Харвардската бизнес школа  (Harvard Business School) като проф. Рей Върнън (Ray Vernon). Той му преподава ценни уроци за постоянните промени в технологиите, пазарите и индустриите, а също му обяснява как разходите, особено работната заплата в трудоемките отрасли, влияе на печалбите. Рей Върнън разсейва предразсъдъците му, че промишлените отрасли се променят постепенно и рядко се местят от по-развита страна в по-изостанала. Евтиният и надежден въздушен и морски транспорт са направили възможно изнасянето на производства в нови страни, при условие че тяхното население е достатъчно дисциплинирано и способно да се обучава да работи с новото оборудване, и при условие на ефективно и стабилно правителство, осигуряващо сигурност за чуждите предприемачи.При срещите си с крупни американски бизнесмени в Америка, Ли ги впечатлява с това че не протяга ръка за помощ, нещо с което те са свикнали при срещи с други лидери на развиващи се страни. През ноември 1968 той отива в Ню Йорк да произнесе реч пред 800 висши мениджъри в Икономическия клуб (Economic Club of New York). Анализът и отговорите му ги впечатляват силно, и от този момент натам Ли има много по-лесен достъп до висшите американски политици и корпоративни директори. При следващите му визити, организирани от американския представител на УИР (Управление за икономическо развитие), Ли се среща лично с по 20-50 лидери на водещи американски компании. Срещите му са продуктивни, защото Винсемиус, холандския му икономически съветник, му е описал точно начина им на мислене, както и подхода на американците към оценка на риска. Тях ги привлича политическата, икономическа и финансова стабилност, доброто трудово законодателство. Наличието на всички тези фактори, ги убеждават, че за техните предприятия няма да има проблеми. След редица такива срещи, Ли си извоюва репутация на човек, чието мнение трябва да се чуе, и самите предприемачи започват да го търсят. След няколко години на проби и грешки, често отчайващи, Ли и министрите му стигат до заключението, че най-добрият им изход е да привелкат в Сингапур американските многонационални корпорации (МНК). Американските МНК биха донесли със себе си високите технологии в мащабно производство и биха създали много работни места.

Постепенно идеите на Ли Куан Ю изкристализират в двуединна стратегия. Първо, Сингапур следва да излезе от региона на непосредственото си обкръжение, както е направил вече Израел. Израелците са се сблъскали с още по-враждебно обкръжение от Сингапур, съумели да го преодолеят и започнали да търгуват с Европа и Америка, заобикаляйки арабските си съседи, които ги бойкотирали. Ли осъзнава необходимостта Сингапур да установи търговски връзки с развитите страни в Европа, Америка и Япония – да привлече техни производители, които да открият предприятия в Сингапур с перспектива последващ експорт в развитите страни. Общоприетата мъдрост на икономистите по онова време гласи, че корпорациите са експлоататори на евтини земя, труд и суровини. Тази “школа на зависимостта” доказва, че МНК продължавала политиката на колониална експлоатация, обричаща развиващите се страни да продават суровини на развитите и да купуват техните стоки. Корпорациите контролирали технологиите и вкусовете на потребителите в своите страни и формирали съюзи с правителствата на развиващите се страни за да експлоатират народите и да ги държат в изостаналост. Мнозина лидери от Третия свят вярват в тази “теория”, но Ли не се впечатлява от нея. Трябва да реши насъщните проблеми на страната и не може да си позволи лукса да се оплита в разни теории и догми. Най-малкото, че в Сингапур няма никакви природни ресурси, които корпорациите да експлоатират. Има само трудолюбиви хора, добра основна инфраструктура и правителство, решило да бъде честно и компетентно.

Втората част от стратегията му е да създаде оазис на Първия свят в регион на Третия свят. Това към което се стреми Израел, но не успява да го постигне, защото е в перманентна война със съседите си. Ако Сингапур съумее да се издигне до стандартите на Първия свят в обществената и лична сигурност, здравеопазване, образование, телекомуникации, транспорт и услуги, то той би се превърнал в база за предприемачи и инженери, мениджъри и други професионалисти, желаещи да развиват бизнес в региона.

При преследването на тези две стратегически в икономиката цели, Ли Куан Ю се води от една проста истина: Сингапур е длъжен да стане по-организиран, ефективен и енергичен от другите страни в региона. Ако е просто толкова добър колкото съседите, няма да даде никакво основание на предприемачите да останат в Сингапур. Трябва да им се създадат възможности за успешна работа в Сингапур, независимо от липсата на вътрешен пазар и природни ресурси.

Главните усилия на формираното от Ли УИР (Управление за икономическо развитие) са привличане на инвестиции в 4 основни отрасъла: оборудване и ремонт на кораби; машиностроене, химическа промишленост, електроуреди и ел. прибори. Председателят на УИР има право да си избира между най-добре дипломиралите се студенти и млади учени, завръщащи се от Англия, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Председателят му Сен Суй – спокоен човек и отличен администратор – обладава способност да вдъхновява тези млади хора и да изцеди от тях най-добрите резултати, според способностите им. Той формира особена и присъща на УИР култура: ентусиазъм, изобретателност и висок морал. Той прави от УИР толкова мощно и ефективно учреждение, че след време му се налага да отдели от него две независими агенции, като превръща отдела за промишлено развитие в  «Джуронг таун корпорейшен» (Jurong Town Corporation, държавна корпорация), а финансовия отдел в «Девелопмънт банк оф Сингапур» (Development Bank of Singapore, държавна банка). И двете нови организации стават лидери в своите сфери. Банката помага да се финансират сингапурските предприемачи, защото старите банки нямат опит извън границите на търговията, твърде консервативни са, не дават пари на потенциални производители.

Когато отначало председателят на УИР посещава офиси на мултинационални корпорации, техните директори даже не знаят къде върху глобуса се намира Сингапур. Понякога на служителите на УИР се налага да посетят по 40-50 западни компании, преди една от тях да изпрати своя делегация в Сингапур. Трима служители на УИР после стават министри, няколко секретари на министерства, Джо Пили, освен секретар, управлява и авиокомпанията  «Сингапур еърлайнс» (Singapore Airlines), и под негово ръководство тя става най-печелившата в Азия, а друг служител става председател на борда на “Девелопмънт банк оф Сингапур.”

Ключова роля в привличането на инвестиции играе правителството на Сингапур. То създава инфраструктура, финансира развитието на промишлеността, регулира данъците и митата. Най-важното в макроикономически план е да бъде създаден фундамент за добре работещо частно предприемачество. Най-крупният инфраструктурен проект е промишлената зона Джуронг от 3600 хкта с нейната система от пътища, канализация, дренаж, електро и газоснабдяване, водопроводи. Към 1961 правителството е издало сертификати за работа в тази зона едва на 12 предприятия. Впоследствие инвестициите в тази зона потичат като пълноводна река. Към края на 1970 правителството издава 390 сертификата на инвеститори в нея, освобождаващи ги от данъци за 5 години, после срокът е удължен на 10 години.

Преломът в цялостната икономическа ситуация в Сингапур се случва през октомври 1968, след посещение на делегация на Texas Instruments. Американците искат да основат в Сингапур предприятие за производство на полупроводници, което по онова време се счита високотехнологично, и обещават да започнат работа 50 дни след получаване на разрешение. Последва ги “Нешънъл симикондъктър” (National Semiconductor). Скоро след тях конкурентите им от Хюлет Пакърт изпращат свои “шпиони”. Служителят от УИР работи с тях денонощно, снабдява ги с всякаква пожелана от тях информация и не се отделя от тях, докато те вземат под аренда шестетажно здание в зоната. През 1970 «Дженеръл илектрик» (General Electric), основава в Сингапур шест различни предприятия за производство на електрически и електронни изделия. През 70-те компанията стана най-големият работодател в Сингапур. Американските корпорации залагат фундамента на мащабната високотехнологична електронна промишленост на Сингапур. Тогава още Ли не предполага, че точно електронната промишленост ще позволи на Сингапур да преодолее безработицата, а през 80-те години ще го превърне в крупен износител на електроника. После корпорациите продължават да разширяват експанзията си към Малайзия и Тайланд. Идващите в Сингапур бизнесмени обикновено звънят по телефона на Ли Куан Ю, преди да вземат решение дали да инвестират. За да ги убеди да направят това, той прави пътя  и района от летището до хотела им и този от хотела до неговата резиденция чист, елегантен и озеленен. Пребиваващи в центъра, те виждаха наоколо си зелен оазис от 36 хкта безупречни алеи и паркови площи, с добре направени голф игрища. Без повече думи от негова страна, те вече знаят, че сингапурците са хора компетентни, дисциплинирани, надеждни, способни бързо да се учат. Скоро обемът на американски инвестиции надминава този на английските, холандските и японските взети заедно. Американските компании за производство на електроника откриват толкова много работни места, че безработицата не е проблем за Сингапур.

В резултат на израело-арабската война от 1973 г., обаче, върху Сингапур се стоварва нефтеното ембарго, довело до вдигане цените на нефта 4 пъти и болезнено засегнало световната икономика. Икономическият растеж видимо се забавя: от 13 процента през 1972 до 4 през 1975, а инфлацията нараства от 2.1 през 1972 до 22 през 1974. Когато през 1975 г. растежът се възстановява, сингапурското правителство става по-придирчиво към привличането на инвестиции и започва постепенно да отменяме тарифите, защитаващи производителите на хладилници, климатици, телевизори, радиоприбори и други изделия на електрониката.

Към края на 70-те новият проблем пред Сингапур става високото качество на новите инвестиции, а с него и образованието и квалификацията на местните работници. Сингапур открива нови пазари в Америка, Европа и Япония. През 1997 в Сингапур работят над 200 американски компании, инвестирали над 19 млрд. долара. Те не само са най-крупните инвеститори, но непрекъснато повишават нивото на технологиите и обема на продукцията. Това съкращава разходите на корпорациите и им позволява да плащат по-високи заплати, като същевременно съхраняват конкурентноспособност. Когато през 1985 след т.н. Plaza Accord – съглашение между водещите капиталистически страни да се повиши курса на йената с цел намаляване на търговския дисбаланс – курса на йената отива нагоре значително, японците започват да местят свои производства със средна технологична сложност в Тайван, Корея, Хонк Конг и Сингапур, а фабрики с по-ниски технологии – в Индонезия, Тайланд и Малайзия. Щом откриват, че инвестициите им в тези страни дават по-високи печалби от инвестициите им в Америка и Европа, Сингапур става основен регион за инвестиции на японците. Към средата на 90-те японците стават най-крупните инвеститори в производство в Източна Азия, на второ място след американците в Сингапур.

Успехите на Сингапур в индустриализацията се дължат на гъвкавото, адаптивно и дългосрочно планиране. В повечето случаи изборът на инвеститори е успешен. Някои от тях като кораборемонтните, нефтопреработвателните, банките и финансовите компании – са избрани от УИР, министъра на финансите или от Ли Куан Ю лично. Сингапурското министерство на търговията и промишлеността също влага средства във възможни технологични пробиви: биотехнологиите, компютърната индустрия, комуникации, специални химикали, услугите. Но когато не е сигурно за резултата от нови изследвания, правителството диверсифицира рисковете. Ли и неговият екип планират крупни икономически задачи за дълги периоди, редовно преглеждат плановете си и ги коригират според ситуацията. Те нямат под ръка класа от готови предприемачи като Хонк Конг, където се спасяват с бягство от Шанхай и Кантон при настъплението на комунистите китайските производители и банкери. Ако трябва да чакат сингапурските търговци да се изучат и израснат до производители, Ли пише: “щяхме да измрем от глад”. Съвършено абсурдно е обвинението на някои критици през 90-те, че ако сингапурските управляващи били отгледали собствени предприемачи, то по-малко са щели да зависят от мултинационалните корпорации. Даже и с опита на бежанците от Китай, Хонк Конг никога не успява да постигне технологичното ниво на производството на водещите мултинационални корпорации в Сингапур.

Правителството поема инициативата за основаването на нови отрасли – стоманолеене  National Iron and Steel Mills, пароходна компания Neptun Orient Lines, авиакомпанията «Сингапур еърлайнс». Двама сингапурски министри се изявяват като бизнесмени. Единият основа «Дивелопмънт бенк оф Сингапур», The Insurance Corporation of Singapore и Singapore Petroleum Company. Другият основава сингапурското корабостроене. С помощта на австралийски експерт трети висш държавен служител основава сингапурския Монетен двор –Chartered Industries of Singapore, както и фабрика за боеприпаси. Младият правителствен секретар, а после председател на УИР, Флип Ео, поема ръководството на тези предприятия и открива в тях нови производства, които довеждат до създаването на високотехнологичната компания Singapore Technologies. Тази компания разкрива съвместни филиали за микросхеми с водещи мултинационални корпорации.

От всеки випуск в гимназиите правителството селектира отличниците и ги изпраща на държавни разноски в най-реномираните университети на Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Германия, Франции, Италия, Япония, а по-късно и в САЩ. Правителството прави от тези надарени младежи свои собствени предприемачи, и те основаат такива преуспяващи компании като “Нептун ориент лайнз” и “Сингапур еърлейнз”. И залага на печелившо число - тези предприятия не се превръщат в губещи, субсидирани, национализирани корпорации, както това се случва в много страни от Третия свят, а са напълно конкуретноспособни на частните компании. Ли Куан Ю ясно заявява на младите им лидери, че тези финансирани в началото от правителството предприятия или ще печелят, или ще бъдат закрити. Той рискува, и компаниите преуспят. В резултат на това са основани множество нови компании под егидата на министри в съответните министерство. Когато и тези компании се оказват преуспяващи, правителството превръща такива държавни монополи като Public Utilities Board, Port of Singapore Authority и  Singapore Telecom в самостоятелни компании, свободни от министерски контрол. Те се управляват като частни, ефективни, конкуретноспособни и печеливши предприятия. Ключът към успеха е в качеството на хората. Акциите на тези фирми се котират високо на Фондовата борса на Сингапур.

Ако трябва да се опише само с една дума защо преуспява Сингапур, то тази дума е  «доверие» (confidence). Именно доверието в правителството на Ли Куан Ю и в него лично позволява чуждите инвеститори да основат свои фабрики и рафинерии в Сингапур. Няколко дни след началото на кризата с горивата, през октомври 1973, Ли решава да даде ясен сигнал на нефтените компании в Сингапур. Ако сингапурското правителство блокира запасите им от нефт в Сингапур, то ще си обезпечи запаси за две години напред. “Но това щеше да им покаже, че сме ненадеждни партньори.” – пише Ли Куан Ю. Той се среща с изпълнителните директори на всички рафинерии -  Shell, Mobil, Esso, Singapore Petrolium, British Petrolium. Публично ги уверява, че Сингапур е готов да ореже квотите си за потребление до степен, в която са готови да сторят това самите компании за други техни клиенти в други страни. Решението му повишава доверието в Сингапур, защото дългосрочната стратегия на Ли е страната му да стане надеждна за нефтения и всички други бизнеси. В резултат нефтената промишленост на Сингапур значително се разширява, а към края на 70-те започва развитието на нефтохимията. В началото на 90-те Сингапур разполага с рафинерии с общ капацитет 1.2 млн. барела дневно. Така Сингапур става третия в света нефтопреработвателен център след Хюстън и Ротердам, трети в света център по търговия с нефт след Ню Йорк и Лондон, най-големия в света център по търговия с мазут.

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

В тази част, посветена на пенсионното и здравно осигуряване в Сингапур, съм подчертал доста пасажи, за което се извинявам, но това е единственият начин да откроя онези най-ярко различаващи се от българското пенсионно и здравно осигуряване особености, които по мое мнение, са по-добре уредени и измислени в Сингапур. Да се заблуждаваме обаче, че те са възможни в рамката на нашата действителност днес, според мен, е утопия. И все пак, сравнението е интересно от съпоставителна гледна точка:

Социалната политика на Сингапур –

всекиму неговото и богатство за всички

 

“Ние вярвахме в социализма, в това, че всеки има право на справедлив дял от общественото богатство. После узнахме, че за успешна икономика личната заинтересованост от работата и плащането също са жизнено важни. Но тъй като човешките способности са различни, то щом резултатите от работата и заплащането за труд се регулират от пазара, то неизбежно се формира незначителен брой хора получаващи твърде много, мнозина със средно заплащане и още повече губещи. Ако приемем такова разпределение за даденост, то ще доведе до призиви за социална справедливост.” – пише в мемоарите си Лу Куан Ю.

 

За да загладят крайностите на пазарната конкуренция, правителството на Сингапур започва да преразпределя националния доход, субсидирайки онези дейности, които увеличават възможностите на гражданите да печелят за себе си, например – образованието. Субсидирането на жилища, обществено здравеопазване също е желателно, но намирането на правилни решения за него, както и пенсионното осигуряване за старини са сложни неща. Правителството на Ли подхожда към всяко решение прагматично, давайки си сметка за възможните злоупотреби и загуби. Ако преразпределят прекалено голяма част от националния доход чрез високи данъци, то най-преуспяващите ще загубят стимул за постижения. Проблемът е да открият “златната среда”. Те желаят сингапурското общество да бъде от собственици на домове, защото са убедени, че ако всяко семейство има свое собствено жилище, страната ще бъде по-стабилна. Основават Жилищен Фонд (ЖФ – Housing and Development Board) през 1960 г като правителствена организация, строяща евтини работнически жилища. През 1964 ЖФ предлага на всички желаещи да си купят жилище и започва да отпуска ипотечни кредити с ниски лихви и 15 години срок на погасяване. Схемата не получава популярност поради неспособността на потенциалните купувачи да внесат първоначалната вноска от 25 % . Въпреки това Ли и екипът му продължават да вярват, че чувството за собственост е много важно за обществото им, което няма дълбоки исторически корени.

Колониалното сингапурско правителство преди тях е създало Централен Фонд за социално застраховане, замислен като опростена пенсионна система. Работник и работодател ежемесечно внасят по 5 процента от заплатата, и работникът може да си получава пенсията, след като навърши 55 години. За пенсионна система на правителството на Ли обаче това беше недостатъчно. Решават да разширят това задължително осигуряване и да го превърнат във фонд, който да позволи на всеки работник да стане собственик на жилище. През 1968, след внесени промени в “Закона за ЦПФ (централен пенсионен фонд)”, в резултат на които са увеличени отчисленията във фонда, ЖФ (Жилищния фонд) обнародва променена схема за закупуване на жилища. На работниците се разрешава да използват своите натрупвания в ЦПФ за да платят първоначалните 25 процента от стойността на жилището, изисквани при отпускане на дългосрочен жилищен кредит от 20 години.

Националния съвет по работна заплата в Сингапур ежегодно внася предложение за увеличение на заплатите, основани на показателите за икономически ръст от предишната година. Правителството е наясно, че щом работниците привикнат с по-голяма “чиста” заплата, ще се противят на увеличаващите се вноски в ЦПФ, защото така намаляват парите им, които могат да харчат. Затова практически ежегодно Ли и министрите му гледат да се увеличават отчисленията в ЦПФ, но успоредно с тях и парите, които остават у работниците за харчене. Това е безболезнено за работниците и държи инфлацията под контрол. Подобно увеличение на заплатите е възможно само защото икономиката расте с бързи темпове. И тъй като правителството изпълнява обещанието си за справедливо разпределение на общественото богатство чрез програмата си за закупуване на жилища, между работниците и работодателите се формират мирни взаимоотношения.

От 1955 до 1968 отчисленията в ЦПФ остават непроменени. Постепенно правителството ги увеличава с по 5 процента до максималния праг от 25 процента достигнат през 1984, в резултат на което нормата на спестявания достига до 50 процента от заплатите. Впоследствие тя е снижена до 40 процента. Правителството е твърдо решено да не стоварва бремето от разходи за ново жилище върху плещите на следващите поколения. Ли Куан Ю внася допълнителни промени в закона, позволяващи на правителството да придобива земя за обществени нужди по цени до 30 ноември 1973 г. Той не вижда никакви основания да позволява на собствениците на земя да печелят за сметка на увеличената й цена в резултат на икономическия ръст и развитието на инфраструктурата, защото и двете се постигат с обществени пари. Тъй като обществото става все по-проспериращо, правителството постепенно премества напред датата с фиксирани цени: януари 1986, януари 1992, януари 1995; това приблизително фиксира цените на земята по пазарния курс.

Числото на желаещи да си купят нови домове от ЖФ бързо нараства: от 3000 души през 1967 до 70 000 през 1996. Повече от половината от тези, които купуват жилище през 90-те, вече са собственици на такова, желаещи да го заменят с по-голямо или да придобият второ. През 1996 ЖФ разполага с 750 000 жилища, от които само 9 процента се дават под наем, останалите са заети от собственици. Цената на тези жилища започва от 150 000 долара за най-маломерния тристаен апартамент до 450 000 за разкошни апартаменти.

Друг сложен проблем е здравеопазването. През 1947, докато Ли учи във Великобритания, лейбъристкото правителство създава Национална Служба по Здравеопазване (НСЗ – National Health Service). Вярата на лейбъристите, че всички хора са равни и затова всеки има право на най-добрата здравна помощ, според Ли е идеалистическа и не практична, и затова водеи към непрекъснати финансови течове. Британската НЗС се оказват неудачно решение. Американската система със застраховки е много скъпа. Застрахователните премии са твърде високи, а на застрахователните компании им се налага да плащат свръх това и разточителни и екстравагантни диагностични изследвания на клиенти. Сингапурското правителство се нуждае от собствено решение. Идеалът за безплатна медицинска помощ влиза в конфликт с реалността на човешката природа, поне в Сингапур, според Ли. Решават да въведат такса от 50 цента за всяко посещение в клиника. С времето таксата нараства в съответствие с растящите заплати. Налага им се да се борят с безконтролното увеличение на бюджетни разходи по здравеопазване. През 1975 обсъждат в правителството предложение за ежемесечни вноски в ЦПФ за частично заплащане по лични медицински партиди. От 1977 всички членове на ЦПФ са задължени да отделят по 1 процент от месечните си доходи в лични медицински партиди, които могат да се ползват и от членове на тяхното семейство. Постепенно размерът на вноските е увеличен до 6 процента. Искат да изградят добра здравна система, при която загубите и излишните харчове да се ограничават чрез частично покритие на разходите от пациентите. Субсидиите са необходими, но трябва да се внимава да не станат пагубни за бюджета в случай на разточителство. Към 1984, когато правителството въвежда системата Медисейф («Medisave»), към всяка индивидуална здравна партида в ЦПФ са се натрупали солидни суми. След като обособяват специални партиди към Медисейф през 1986 г. и вдигат вноските по тях до 6 процента от работната заплата, определят таван за вноски в размер до 15 000 долара работна заплата месечно. Този таван периодично се вдига с времето. Вноските над пределната сума се превеждат на общата сметка на ЦПФ и могат да се използват като пари за изплащане на жилищен заем или друга инвестиция. За се поощри семейната солидарност, партидите в Мидсейф могат да се използват от близки родственици: баби, дядовци, родители, съпрузи и деца.

Частичното заплащане на медицински услуги от пациентите предотвратява злоупотребите. Субсидиите за здравеопазване в държавните болници покриват до 80 процента от стойността на услугите, в зависимост от типа лечение и качеството, които пациентите сами избират. С нарастването на доходите, все по-малко пациенти избират евтини услуги, субсидирани най-много от правителството; вместо това избират лечение в по-комфортни условия, съответно по-скъпи и по-малко субсидирани. Правителството поощрява хората да избират по-качествено лечение. Всеки пациент може да избира според джоба си. Също така правителството разрешава да се използват личните партиди в Медисейф при заплащане в частни болници, като при това определи пределни цени за различните видове лечение. Конкуренцията заставя правителствените болници да повишават качеството на услугите. Но правителството забранява използването на партидите от Медисейф за прегледи в частни поликлиники или доктори, защото счита, че хората ще започнат да се обръщат към тях за щяло и нещяло, ако не плащат от джоба си с налични пари. През 1990 допълват здравноосигурителната система с още една, Медишилд -

Доброволно застраховане в случаи на фатални заболявания. Застрахователните премии могат да се изплащат от средствата на Медисейф. През 1993 правителството учредява фонд Медифонд  (Medifund), захранван с правителствени средства и предназначен да покрие медицинските разходи на онези, които са изчерпали средствата си от Медисейф, Медишилд, и нямат близки родственици, които могат да им помогнат. Такива пациенти се поемат изцяло за сметка на Медифонд. По този начин правителството затваря всички възможни злонамерени течове от системата на здравеопазването и предотвратява дългата опашка от пациенти, чакащи за операция.

Големият проблем пред правителството е осигуряването на работници, достигнали пределна възраст в която могат да работят. В Европа и Америка с пенсионно осигуряване се занимават правителствата, а плащат данъкоплатците. Сингапурското правителство решава, че всички работници трябва да внасят спестяванията си за старини в ЦПФ. През 1978 правителството разрешава личните средства в ЦПФ да се използват като средства за инвестиции. Същата година започва реконструкцията на автобусните линии в Сингапур. Правителството основава компанията Singapore Bus Services, пуска нейни акции на Фондовата борса и разрешава на членовете на ЦПФ да използват от личните си партиди до 5000 долара за покупка на нейни акции. Това цели компанията да има колкото се може повече акционери, за да се връщат печалбите от акциите точно в тия хора, които ползват градския транспорт, преобладаващо работниците. Така те вече ще имат и по-малко мотиви да искат понижение на цените в градския транспорт, защото са негови акционери и искат да печелят.

Окрилено от първия успешен опит, правителството разрешава използването на средствата на ЦПФ и за инвестиции в частни и държавни промишлени проекти, акции, злато и акции от инвестиционни фондове. Ако доходите от такива инвестиции надвишават общия процент на лихвата за парите в ЦПФ, собствениците на партидите имат право да си теглят горницата от сметките си в ЦПФ. Към 1997 половин милион сингапурци членуващи в ЦПФ инвестират средства в ценни книжа и акции на големи компании, котиращи се високо на фондовите борси в Сингапур. Когато през 1993 правителството започва да продава акции на «Сингапур телеком», то продава значителна част от тях на сингапурски граждани на половин цена. По този начин се преразпределят излишъци от бюджета, натрупали се през годината за сметка на устойчив икономически ръст. Правителството прави от своите граждани собственици на акции на една от най-големите и печеливши компании в страната, при това индиректно дарявайки им икономисва пари от бюджета. За да предотврати незабавната спекулативна продажба на тези акции, както става във Великобритания с акциите на Бритиш телеком, правителството на Сингапур предлага на акционерите право на получаване на безплатни акции след една, две, четири и шест години, при условие че държателят не продава първоначално получените акции. Резултатът е че 90 процента от работниците притежават акции на  «Сингапур телеком», вероятно най-високият показател в света. В отношението на сингапурските граждани след влизането им в собствени домове от квартири под наем се забелязва съвършено различно отношение, което дава основание на правителството да преразпределя богатството не чрез субсидирано потребление, а чрез натрупване на собственост. По този начин даже онези, които не могат да постигнат много в пазарното състезание, получават своите подаръци заради участието си в маратона на живота. Онези, които имат склонност да харчат, имат свободата да го направят с активите, които имат. Но се оказва, че в Сингапур те не са много. Вместо това хората предпочитат да инвестират и да трупат активи, използвайки за потребление само част от доходите си. Те искат да спестяват “бели пари за черни дни”, а впоследствие да ги завещаят на своите деца и внуци. Членовете на ЦПФ нарастват от 420 000 през 1965 до 2.8 млн. през 1998. Стойността само на спестяванията в пари през 1998 година в ЦПФ възлиза на 85 млрд. долара и още 80 млрд. вложени в жилища и ценни книжа. Фактически всеки един работник има свой личен пенсионен фонд – частна партида, средствата от които по наследство принадлежат на неговите наследници без никакви съдебни формалности, по закон.

Наблюдавайки пенсионните системи в Швеция и Великобритания и тяхната растяща задлъжнялост към бюджета, сингапурското правителство решава да не следва подобна практика. Още през 70-те години в Сингапур стигат до заключението, че където правителствата си присвояват отговорността да изпълняват функциите на глава на семейството, хората се деморализират. Такава осигурителна система подкопава тяхното съзнание, че в живота човек трябва да разчита на себе си. Те не се чувстват длъжни да работят за благото на семейството си, подаянията стават начин на живот. Това е една безконечна спирала на регрес за хората в частност и за обществото като цяло, тъй като мотивацията за труд изчезва, а производителността му намалява. Хората престават да се стремят към успех, тъй като в случай че го постигнат трябва да плащат за него големи данъци. От друга страна стават зависими от държавата дори за елементарните си потребности.

Ли и министрите му считат, че най-доброто решение на проблемите е укрепването на конфуцианското разбиране, че мъжът е отговорен за своето семейство: родители, жена и деца. Често ги критикуват, че не желаят да субсидират потреблението. След като веднъж си купуват жилища с помощта на партидите в пенсионния фонд и стават собственици, повечето от работниците вече не желаят техните индивидуални спестявания (партиди) да се влеят в общия котел за обезпечаване равни права – примерно еднакви апартаменти или еднакви условия на медицинско обслужване. Хората предпочитат да работят повече, за да си осигурят по-голямо жилище или по-добро болнично обслужване.

За да защитят индивидуалните пенсионни сметки, до излизането на човек в пенсия, правителството блокира парите в тях и ги прави неприкосновени за всякакви съдебни искове по несъстоятелност или събиране на дългове, те не са предмет на такива дела. Жилище, закупено от средства на ЦПФ също не може да стане плячка за конфискуване от кредитори, то е неприкосновено. Предпоставки за създаване обаче на такава система за социално осигуряване са наличие на икономика с ниска инфлация и лихвени проценти на заемите в банките близки до процента на инфлацията, с други думи – разумна финансова и бюджетна политика за дълъг период от време.

Освен задължителното осигуряване в ЦПФ, мнозина сингапурци спестяват допълнително в Пощенската Спестовна банка на Сингапур (POSbank). Това позволява на правителството да инвестира в развитие на инфраструктура без да прибегне към чужди заеми. В продължение на 30 години правителството на Сингапур винаги приключва годишния си бюджет с излишък, което му помага да има многократно по-големи разходи за инфраструктура от тези в страните от “Голямата Седморка”.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Възможно ли е държавата България да направи в икономиката същото, което е сторила държавата  Сингапур? Определено НЕ.

Първо – Всичко в Сингапур се е случило благодарение визията, волята и личните качества на един лидер, Ли Куан Ю. В опита ми за очертаване личностен профил на хипотетичен лидер в по-горен пост съм изброил именно неговите качества. Такава личност в България няма, и не би могло да има. По простата причина, че Ли Куан Ю е формиран изцяло от китайската традиция на конфуцианството, той е бил конфуцианец до мозъка на костите.

Второ – преобладаваща част от хората в Сингапур (77 процента китайци), които го следват също са с този манталитет, конфуцианци: дисциплинирани, предани на традицията и патриархално семейни, готови да понасят временни лишения в името на бъдещето. “Материалът”, както се изразяваше един български лидер, в България не е същият, на генетично и ментално ниво

Трето – цялата ситуация (политическа и икономическа) в Сингапур през 1965 и България през 2016 е коренно различна. Сингапур започва начисто, необременен с никакви политически и военни съюзи, една новородена и независима нация без никакви ресурси, само с бъдеще пред себе си и пропаст зад себе си. България има история зад себе си, настояще в ЕС и бъдеще пак там; тя органично е свързана с Европа като история, политика, икономика и манталитет. Стартовата й позиция със Сингапур е съвършено различна; България не може да се преобрази за един ден в Сингапур, дори и някой неин лидер или цели елити да желаят много силно това.

Четвърто – Единственият ресурс на сингапурците, който те имат през 1965 са техните лични и колективни качества, точно това продават те на света 50 години; България има много повече ресурси (земя, гори, полезни изкопаеми), може и е длъжна да се възползва от тях, би било престъпление към поколенията й да не го направи.

Пето – Сингапур през всички тези години се управлява като една нация-корпорация – без идеология, без история, без никакви обвързаности; държавата е корпоративна машина за правене на пари на собствените й акционери, нейните граждани. Това е философията за просперитет на Сингапур, всичко в действията на неговото правителство са подчинени на една върховна цел – забогатяването – корпоративно на държавата и лично на гражданите-акционери. Това е направило тази държава подвижна в политическо и икономическо отношение, подобно на лека и бърза платноходка, нейните платна се обръщат винаги в посока на вятъра, тя няма никакви исторически, политически и културни котви, които да я задържат: само вятърът на печалбата движи лодката на сингапурската държавна машина, а капитанът (лидерът) има единствената грижа да насочва по-бързо платното на интереса й по посока на този вятър. Това което правят Ли Куан Ю и екипът му е да продават конфуцианските качества на работната сила на големите технологично развити световни корпорации – в областта на електрониката, банковото дело и нефтената промишленост; те продават качествен китайски труд на обслужващ персонал от добри изпълнители, нищо повече, и печелят много от стоката си. България не е такава лодка, тя е част от по-голям флот, наречен ЕС, който следва свой дългосрочен курс. Нито пък притежава стоката на Сингапур – перфектно организирана и дисциплинирана като в казарма работна ръка.

Това са петте основни причини, според мен, поради които България практически никога не би могла да повтори модела за развитие на Сингапур, дори да може теоретично да постигне някои базови изисквания като силен лидер и честно правителство. България би могла да направи друго – да се възползва от някои рационални и полезни от прагматична гледна точка елементи в този модел. Ще ги изредя накратко:

- Меритокрация в оценката на хората, както в политиката, така и в бизнеса; пояснявам “мерит” е английската дума за “достойнство в смисъл на качество” – оценка и класиране на хората по критерий лични качества, желязно следван и фундаментален принцип в селекцията на кадри от Ли Куан Ю, на всички нива.

- Използване на държавата като двигател на частния бизнес с нейна активна намеса в създаване и подкрепа на такъв; никой в Европа не би могъл да ни забрани или разреши такава роля на държавата, още повече ние имаме традиция в такава нейна роля на инструмент от времето на Стефан Стамболов, точно това прави през неговото управление държавната машина, и България тогава просперира. И създаване на средна класа от държавата!

- Цялостна смяна на социално-осигурителния модел, дефектен като философия и пробит като практика модел в България, по модела на сингапурския: лични пенсионни и здравни партиди с право на онаследяване в един добре управляван държавен фонд с прозрачно и честно управление; досегашния модел е порочен и пагубен за икономиката на страната като цяло и за хората индивидуално. Той е извор на корупция и не работи, а тегли нацията към фалит.

Всички тези неща биха могли да се случат, плюс още две много важни – драстично орязване на бюрокрацията и нейните привилегии, и търсене на отговорност на съдебната система от гражданското общество, за да работи тя ефективно. Единственото което пречи тези две реформи да не се случат е липсата на политическа воля и твърда смелост да се проведат безкомпромисно и докрай. Корените и вдъхновението, което българите трябва да потърсят, за да се събудят от бавната си летаргична смърт, в която са изпаднали като нация, са във времената на Възраждането и първите няколко десетилетия след него – това е Златния век на България, и там е кодирано всичко като модел, което отново може да бъде извикано за живот като практика. Стига да има желание, стига да можем да виждаме докато гледаме, защото това са две различни неща.

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
On 13.07.2016 г. at 10:57, Б. Киров said:

Интервюта с Ли Куан Ю (продължение)

- Едва ли в бъдеще ще се появи човек с подобен на Вашия дар да убеждава. Ще бъде ли трудно да се управлява системата?

- Разбира се. Но работата е не само в умението да убеждаваш. Работата е в това, че сега електоратът е повече разслоен на работническа класа, висша работническа класа, нисша средна класа, средна класа, висша средна класа, предприемачи и много богати хора. Така че техните интереси са напълно противоречиви. А преди ключова дума беше “оцеляване”. Затова съумях да променя законите. Например, реших, че всички крайбрежни ивици трябва да бъдат култивирани без компенсации за собствениците, иначе нямаше да успеем да ги култивираме. Ако трябваше да изплащаме компенсации на всички собственици, развитието ни щеше да спре. Промених правилата. Знаех достатъчно за законите, че да разбера, че това е шанс да променя системата, да преустроя Сингапур и да дам на всеки неговия дял. Ние се занимавахме със социално и юридически реформи. Собствениците на земи дума не казаха, защото си дадоха сметка, че ако тогава бяха тръгнали срещу решението, страната щеше да пропадне и тогава всичките им земи щяха да се обезценят, а ако успеем цената на земите им ще расте с времето. Знаеха го и се молеха за моя успех. Но когато станахме по-развита страна, наложи ни се да променим закона за земеделска собственост и да изплатим пълните компенсации. Получаването на земя за обществени нужди стана по-скъпо. Затова разходите за развитие на инфраструктурата и цените на земята излетяха нагоре, защото днес придобиваме собственост по пазарни цени.

- Това е по-справедлива система.

- Нима? Ако цари всеобща нестабилност, ако над всяка глава няма покрив и за всяка уста парче хляб, ще струва ли въобще Вашата собственост нещо, ако живеете в среда на спорове и конфликти, ще дойдат ли при Вас някакви нови инвестиции? Щом се формира средна класа, тя трябва да бъде подкрепяна от парламента. Колко са у нас семействата, които не са средна класа в сравнение с тези които са? Мисля си в най-лошия случай 2:1. Днес семейство от работническата класа е принудено да плаща по-скъпо, защото земята струва повече. Затова даваме на новите купувачи грант (заем без връщане), отпускан от Съвета по жилищно строителство, в размер на 80 000 долара, за да облекчим разходите им.

- Кой от вашите колеги в Кабинета най-силно възразяваше срещу такава политика?

- Го Кен Сви (Goh Ken Swee), Раджа (Raja), To Чин Чай (Toh Chin Chye). Последният възразяваше срещу идеологията. Казваше: «Не трябва да се плаща за лечение в болница. Вижте Китай, там всички са равни». Отвърнах му - глупости. Вярвате ли, че един селянин има същия достъп до лекарства като хората от Политбюро? Ама той вярваше и в това. Така и не си промени идеологическата позиция. Не искаше да погледне реалността в лицето.

- Какво мислите за демокрацията?

- Самюъл Хънтингтън пише, че някои култури лошо приемат демокрацията. Той подчертава мюсюлманите. Япония счита за изключение. Но не съм уверен, че Япония е изключение. Те имат много специфична демокрация. Това е патриархат, до голяма степен древна самурайска традиция. Лидерите на фракции при тях са нещо като глави на древни самурайски кланове. Не съм сигурен, че те в крайна сметка ще се превърнат в либерална демокрация по американски модел. Ние сме изградили демократична система, която нас ни устройва. При класическата либерална демокрация всеки човек след изборите е свободен от партийна дисциплина. Ако това се случи у нас в Сингапур, ще имаме нестабилно правителство. Не казвам, че не можем да променим партийната си принадлежност. Това е възможно. Но тогава, освободете мястото, и се явете на нови избори. Това ни спасява от безкрайни смени на правителства. В Малайзия това не е така, и затова те са в перманентна криза. Опозицията не позволява промени в конституцията им.

- Но днес в света има толкова много демократично избрани правителства, колкото никога преди. Не е ли това доказателство за предимствата на демокрацията?

Главният плюс е в това, че правителствата могат да се сменят без насилие. В Китай главният минус е в това, че правителството може да се смени само чрез въстание – т.н. “справедлив бунт”. Това означава, че управникът е загубил доверие и трябва да бъде свален. У нас, ако не правим нещо както трябва като лидери, може да се гласува срещу нас. Но системата ще си работи както преди. Наше задължение е да гарантираме нейната работа. А избраният президент е още една степен на гаранция, за даде на страната шанс за възраждане.

- Как така?

-  Новото правителство не може произволно да заменя висши служители със свои креатури, не може и да харчи натрупани резерви на страната без съгласието на президента. Налага им се да се съберат в тази рамка. Ако спечелят втори път избори с пълно мнозинство от две трети, тогава ще могат да променят правилата. Но не мисля че е леко да го направят. А ако са некомпетентни, ще се провалят още след първия мандат. Ако не бяхме предвидили възможност за провал, не бихме оставили такова ниво на защита. Предвиждам че на някакъв етап на хората ще им омръзне стабилно правителство и ще поискат да опитат опозицията в действие. Все някога ще се случи. Не знам кога. Не мисля че ще стане в близките 5 години, защото правителството ни е компетентно. Но си представете че по време на такава криза имаме некомпетентно правителство, например допусне масова безработица – тогава може да има такова обръщане.

- Хънтингтън даже развива теорията, че политическата система на свой ред може да влияе върху културата. Считате ли такова влияние възможно?

- Не пряко. Китайската култура се е развивала 5000 години. Не мога да си представя в Китай избори по системата “един човек – един глас.” Невъзможно е. Що се отнася до нашето общество, то е “трансплантирано”. Така че това е друга среда, в която хората са готови да се приспособяват, защото след като човек веднъж е напуснал родината си, то вече е длъжен да приема различните условия в своята нова среда.

- Ако се срещнете с Хънтингтън, какво бихте му казали по повод на неговото мнение, че вашата система ще умре заедно с Вас?

- Бих му казал: “Грешите.” Вижте, аз не съм на власт от 1990 г. Това са вече 20 години, през които можеше да тръгнем по грешен път. Но това не се случи – благодарение на щателния подбор на лидери – в Кабинета, в парламента, в антикорупционното ведомство, в президентството. Ще продължаваме в този дух.

- Значи сте съгласен с Хънтингтън, че някои общества не възприемат добре демокрацията?

- Да, това е неговата интелектуална критика. Може би е прав, може би не. Но той вярва в това достатъчно искрено. Той не споменава испаноезичните американци, но предупреждава демократите Албърт Гор и Клинтън: “Стъпили сте на лъжлив път. Трябва да асимилирате тези хора в своята култура, а не да им позволявате мултикултурализъм. Те ще ви удавят с бройката си.” Какво означава това за нас? Ще имаме ли някога една култура? Не мисля. Ще имаме ли една религия? Не. Ще имаме ли свое пространство, все повече разширяващо се, където да съхраним себе си? Мисля, за това ще е необходимо много дълго време. Така че какво ни държи заедно? Според мен, икономическата необходимост от мир, стабилност и растеж. Тази мисъл започва да прониква в умовете на хората. Ако започнем да се караме заради различни религии, култури, етноси, всичко ще рухне. Живейте и оставете и другите да живеят. Днес системата ни работи толкова гладко, че можем да въведем подходящи малайци (малайците са поставени в негласната йерархия за работа на 3-то място след китайци и индийци, бел.пр.) в политическата система. Активно търсим такива, защото искаме повече достойни малайци в Кабинета.

- След падането на комунизма бяхте въвлечени в дебати около противопоставянето на демократичните на азиатските ценности.  

- Казвам, че съществуват много форми на демокрация. Създали сме конституционална система, която ни устройва, отговаря на нуждите на нашите хора и на техните основни ценности. Говоря за конфуцианските общества. В Индия критикуват всичко и всекиго. Почетете техни вестници, те винаги са недоволни. Ако двама индийци се съдят, бъдете уверен, че ще е много дълго, защото това е част от тяхната култура. Ако двама китайци са въвлечени в съдебно дело дори една седмица, на втория ден и двамата ще кажат: да приключваме. Затова в Китай е възможно да да бъде опозорен един лидер, и той ще се примири с това – значи за нищо не го бива. Аз започнах кариерата си като човек възпитан в конфуцианство. Възприел бях конфуцианството на най-елементарно ниво. Знаех, че трябва да уважавам възрастните, да съм предан на своето семейство (Ли е имал в живота си 1 съпруга и 3 деца от нея, бел.пр.), знаех как да постъпвам с приятелите, и че не бива да въставам срещу правителството или владетеля. Но ако някой ме оскърби, и не мога да се защитя, то според китайския обичай, “ще загубя лице” (доверие и достойнство пред другите и пред себе си).

- Как днес имате контакти с хората?

- Сега ежедневно провеждам открит диалог – среща с 2000 човека от Националния конгрес на профсъюзите в “Сантък-сити”. Разговарям с малки групи или лице в лице и говорим за проблеми, преди да са станали големи. Не всеки може да работи с НКП и директно с хората. Обаче не мислете, че винаги ще подкрепяме работниците. Подкрепяме ги само тогава, когато са прави, независимо дали е време на подем или криза. По време на последната криза непрекъснато се консултирахме с НКП. Профсъюзите знаят към какво се стремим. Няма паника. Казват че сме раздавали подаяния. Всяко правителство прави всичко възможно, за да си осигури гласовете на гласоподавателите на следващи избори. Но ако не им осигурите дългосрочна перспектива, за тях и за децата им, никакви предизборни фокуси няма да ви помогнат. Много просто е.  

- Като архитект на цялата тази система, виждате ли в нея слаби места, за които искате да предупредите младите министри?

-  Слабо място е че липсват достатъчно подходящи хора, които искат да се занимават с политика. Нямаме и достатъчно подходящи хора, които да се занимават с икономика, за да осигурят приток на чуждестранни таланти. Във всяка такава група имаме по около 1000 човека, които трябва да разпределяме по администрацията, отбраната, полицията и професионалните служби. Малко са. Какви качества са необходими? Първо – целеустременост. Второ – способности. Трето – преданост. И четвърто, то е най-важното – способност да убеждаваш и да водиш (лидерство).

Ако погледнем напред 15-20 години, ще имаме проблем с възрастните хора. Това е сериозен проблем. Ако не развиваме икономиката, бремето върху работещите сингапурци ще стане толкова тежко, че талантливите ще почнат да емигрират. Не сме Америка или Австралия по отношение на население и ресурси.

- Какви аспекти от политическата система, според Вас, не бива да се променят?

- Основите: междуетнически мир, равенство на възможности, но не равенство на заплащане, в образованието, жилищната политика, здравеопазването и т.н. И системата основана върху меритокрация. Това е основата на нашата обществена хармония и междурелигиозна толерантност.

-  Казахте, че със засилващото се разслоение в обществото в Сингапур, трудно ще се запази тази форма на управление.

- Нашите избиратели –  средната класа, в която влиза и по-голямата част от работническата класа и даже висшата средна класа – виждат в тази система преимущества за себе си. Докато това е така, ситуацията няма да се промени. Може да настъпи време, когато интересите на висшата средна класа се променят, и те да решат повече, че не искат да помагат на по-ниските класи. Те могат да започнат да подкрепят партия, която да каже: “Считаме, че съществуващата данъчна система е грешна. Защо трябва да спонсорирам някой, който живее в 4-стайно жилище?” Ние сами разширяваме различията в нашето общество. Не знам кога, но това ще се случи.

- Защо мислите така?

-  Това е разликата между успешните и по-малко успешните, която се случва във всяко общество. Успешните забравят, че не биха постигнали успеха си без мир и стабилност, които са направили възможни тяхното образование, работа и възможности за кариера. Те си мислят, че са постигнали всичко само заради собствените си способности. Някои студенти от най-добрите университети като Институт Рафълз или Тва Чонг (Hwa Chong), заминават зад граница с мисълта, че нищо не дължат на правителството и обществото. Те са талантливи деца, но как са постигнали успехите си? Защото имаше стабилност в обществото. В условия на стабилност и мир ние изградихме нашата образователна система и осигурихме възможност на най-талантливите да се издигнат на върха. Даже по-малко талантливите получиха шанс да достигнат своя максимум.

- Вие сте 57 години в политиката. Какви са най-важните уроци?

- Необходимо е да имате убеждения. Ако нямате убеждения, ако правите това за лична слава, чест или популярност, забравете за него. Захванете се с друго. Ако искате да се занимавате с политика, правете го като моя екип: “Това е въпрос на живот и смърт.” Поставихме на карта живота си, когато хвърлихме предизвикателство на комунистите. Ако проиграете, те ще ви изтръгнат ноктите и промият мозъците, - те не криеха това, и ние го знаехме. Това е най-важното, вие трябва да имате убеждения, да правите това не за слава, а защото сте длъжни да го правите. Когато започнах и се обединихме с Малайзия, Тунк, разбирайки че съм в задънена улица, ми предложи пост в ООН, но това значеше да предам принципите си. Нима можех да кажа на моите хора: “Аз се уморих, нека някой друг се заеме.” Аз бях отговорен. Аз трябваше да го направя. И го направих. Очаквах ли, че ще имаме такъв успех? Не, защото не можех да предскажа как ще се развива света, но знаех, че ако се възползваме от всяка една възможност, ще успеем да се развиваме заедно с останалия свят. Ако не съществуваше външен свят, и бяхме зависими само от региона, щяхме да си останем в мизерията. Но ние направихме скок, използвайки отначало връзките си с Британия, Европа, Америка и Япония. После, през 80-те, обърнахме внимание на Китай. Бях сигурен, че те ще постигнат големи успехи. Към 1982-1983 г. можех да кажа това с увереност. Затова започнахме да развиваме отношения с Китай. Това ни се отплати. Също и с Индия. Това е голяма страна, ние сме длъжни да спазваме баланс на интереси. Ние развихме отношения с Индия и ги приехме в Регионалния форум АСЕАН и Източноазиатската конференция. Ние бяхме първата страна, която подписа с тях пакт за свободна търговия, въпреки съпротивата на мнозина индийски министри. Така получихме още два импулса в развитието си. После установихме връзки с нефтопроизводителите в Близкия Изток и започнахме да развиваме взаимоотношения с Русия. Мисля че не бихме станали това което сме, без тези наши външни връзки.

- Но у днешните млади лидери няма такава вяра и убеждения, невъзможно е.

- Не говорете така. Когато Ли Сян Лун (сина му, днес министър-председател, бел. Пр.) беше малък, аз го вземах с мен на обиколки по предизборната ми кампания. Беше му интересно, слушаше речите ми. Мисля, че две въстания го поразиха. През юли 1964 г., в деня на рождението на пророка Мохамед, аз отсъствах. Затова упълномощих да ме замества То Чин Чай (Toh Chin Chye). Той се паникьоса и веднага обяви извънредно положение. Целият град бе обхванат от паника. Затвориха всички училища, градския транспорт спря. Жена ми изпрати шофьора да прибере от улицата Сян Лун, но не го открили. Той се прибрал пеша от училище у дома. Вторият му шок беше през септември, тогава беше 12-годишен, при втори бунт, той всичко разбираше. Когато завърши Кеймбридж, предложили му да остане там, защото е талантлив математик. Той написал на професора си: “Не, благодаря, аз съм длъжен да се върна у дома. Това е моята страна и моите задължения, и ще се върна там, където от моите усилия ще има много повече полза.” И се върна и се записа в армията. Никога не съм му казвал да влиза в армията. Сам пожела. Всяко поколение се сблъсква с различни предизвикателства. Ако не сте твърдо убеден, че искате да работите за хората, не го правете. Занимавайте се с нещо друго.

- Стигали ли сте някога до предела на възможностите си, да чувствате че принципите Ви са подложени на огромно изпитание?

- Колкото е по-голямо изпитанието, толкова повече се мобилизирам да работя, за да съм сигурен, че ще го преодолеем. Какво е важно за мен в живота? Моето семейство и моята страна. За семейството се грижи жена ми. Тя възпитаваше децата. Аз прекарвах с тях известно време, стараех се да им покажа някои ценности. Два пъти годишно почивахме на планина, когато успявах да се отскубна. Мисля че децата ми отраснаха с правилните ценности. Но Сингапур – това е вечната ми грижа, до края на живота ми. За нищо не съжалявам. Изживях по-голямата част от своя живот, изграждайки тази страна. Нищо повече не бих си пожелал.

- Възможно е Вие така да виждате нещата, но други хора да ги виждат различно.

- Не ми е интересно какво виждат или не виждат другите. Това не ме засяга.

- Какви са най-несправедливите упреци към Вас?

- Това не ми е интересно. Ако позволя такива неща да ми влияят, това ще повлияе на моята работа. Просто ги игнорирам. Какво знаят те? Какво знаят за Сингапур, за мен? Когато се срещам с такива хора лице в лице, питам ги: колко дълго сте живели в Сингапур, какво знаете за Сингапур? Аз се родих и израснах тук, аз живея тук. Нима притежавате моята квалификация, за да решавате кое е от действително значение за тази страна? По колко часа на ден мислите за Сингапур? Това е моят живот и животът на хората, които са ми възложили тази отговорност. Но знам, че ме уважават всички лидери, които познавам, защото давам прями отговори. Ако ме попитат нещо, винаги давам честен отговор.

- Как искате да Ви оцени историята?

- Тогава мен няма да ме има. Ще има други мнения, други позиции, а аз стоя на моята. Приех някои много жестоки и тежки решения, защото животът го изискваше. Може би някои не одобряват това. Нещата понякога бяха заложени на карта, аз сторих всичко по силите ми, за да успее моята страна.

Какво имам в залеза на моя живот? Успял Сингапур.

Какво дадох за да го имам? Моят живот.

- Какви са проблемите пред лидерството на Сингапур?

- Всяка година се появяват около стотина подходящи хора с потенциални лидерски качество. От тях трябва да избираме 20-30. Ние “скенираме” всяка професионална група, всяка фирма, но за да успееш в политиката, трябва да започнеш на около 30, най-много 40 години, когато още не си закостенял и можеш да разбираш хората.

- Критикуват Ви, че кръстосвате с такава цел цялата страна и с този подход “от върха надолу” лишавате от потенциални лидери най-способните компании.

- Не, ние не избираме онези, които са най-добри лекари, хирурзи или счетоводители. Тях си ги избира и издига системата в която работят. Ние си избираме само по неколцина от най-добрите.

- Така винаги се случва в корпорациите или военните кръгове, но не считате ли, че в политиката трябва да се опирате повече върху електората, за да избирате потенциални лидери?

- Не, някой е длъжен да управлява правителството, а ако имаме късмет, премиерът ще може не само да управлява, но и да убеждава хората. Но вътре в партията са нужни различни хора. Нужни са и такива, които висят по цял ден в кафенето и са добри местни лидери на ниско ниво. На партията са й нужни и такива, но ще може ли такъв да управлява министерство? Един от основателите на ПНД,То Чин Чай, каза по този повод: «Не бойте се, министърът има секретарка, тя е опитна и знае какво да прави». Шегувам се. Така не става..

- Мнозина считат, че за Вас в партията са важни академичните постижения.

- Тази мисъл е просто невярна, съвършено грешна. Да, ние им отдаваме значение, защото те са част от първото впечатление. За многото изминали години се убедихме, че който и да е наш лидер, независимо дали идва от висок пост в «Дженерал електрик», IBM или «Майкрософт», трябва да притежава няколко базови качества: висок коефициент на интелект, това е много важно, но е едната страна на медала, необходим му е също толкова висок коефициент на емоционален интелект, твърдост на лидер, целеустременост, находчивост и много други качества.

-  Не трябва ли лидерите да се издигат отдолу нагоре, а не да излитат към върха по нечия воля?

- Никъде в света не съществуват лидери, които стъпка по стъпка са се качили от най-ниското до най-високото стъпало. Посочете ми поне един такъв. Как се избират кандидати за президент на САЩ? От най-ниското стъпало? Не. От елитите на Демократичната или Републиканската партии. Да вземем републиканците. Можете ли да се появите от никъде? Не. Джон Маккейн бе герой от войната. Баща му – четиризвезден адмирал. Той беше сенатор, състезава се с Джордж Буш-младши, загуби, но в крайна сметка беше номиниран през 2008. Погледнете лидера на британските консерватори. Той е възпитаник на Итън и Оксфорд. Избран е от членовете на Парламента от Консервативната партия, мнозинството от високата част на средната класа. Това движение отдолу нагоре ли е; или отгоре надолу? А да не би членовете на Китайската комунистическа партия да се издигат отдолу нагоре? Първото поколение революционери, да, но когато Мао Дзе Дун открива 7 конгрес на ККП, той елиминира всички останали и става едноличен вожд. Да гледаме фактите в лицето. Издигане отдолу нагоре в Африканския Национален конгрес? Взеха ли участие широките чернокожи маси? Не. Нелсън Мандела стана тяхна икона в борбата им за независимост, но бе заключен в затвора за повече от 20 години. След като той излезе в пенсия, управлението бе поето от група негови приближени. Това отдолу нагоре ли е?

- Не е ли по-добра китайската политическа система, базирана на низова конкуренция?

- Китайската система е още по-избирателна и меритократична от нашата, защото те не се състезават на избори. Затова игнорират емоционалния компонент. Ние се нуждаем от хора, които могат да се борят и побеждават на избори. Можеш да притежаваш всички лидерски качества, но ако не можеш да се бориш и побеждаваш на избори, не струваш много. В нашата система хвърляме човек веднага в най-дълбокото. Ако не може да плува, изваждаме го. В частния сектор не е необходимо да побеждаваш на избори. Ако босовете са доволни, всичко е ОК. Така е и в Китай. Важното е как работи човекът.

- Мнозина ви упрекват, че налагате елитарен подход в подбора на хора в партията.

Това е просто глупост. Тези хора не разбират. От опит ние постепенно осъзнахме, че лидерството е конгломерат от качества и че да си лидер се изискват едни и същи качества в която и да било сфера – независимо дали си генерал, изпълнителен директор на корпорация или главен редактор. Реалността е такава, че колкото и открита и меритократична да е една система, в течение на развитие на едно общество, то се разслоява. Хората получават образование, способните се издигат, те се женят за също толкова добре образовани. В резултат, техните деца е много по-вероятно да бъдат умни, отколкото децата на градинаря. Не казвам, че всички деца на работници и градинари са бездарни. Понякога от две сиви кончета се ражда бял жребец, но това се случва рядко. Ако съберете два бели расови коня, по-вероятно ще се роди бяло жребче. За това се говори рядко, защото тези, които не са “бели коне” казват: “Вие ни унижавате.” Но това е факт. Вашите интелектуални способности и всичко останало на 70-80 процента са обусловени генетично. Необходимо е само време да се развият, и това е всичко. Между 20-30 процента е обусловеното от възпитание и образование. Това е животът.

- Не се ли опасявате, че в тази щателно изградена от Вас система за търсене на лидери най-накрая ще попаднат само хора с твърде сходен социален и икономически статус?

- Що се касае за сингапурците, а те всички преминават през една образователна система, то единственото диференциране е в това дали получават висшето си образование в Сингапур или в чужбина и каква професия са избрали. Френските елити например завършват едни и същи училища, след това едни и същи grandes ecoles. В Германия генералитетът изучава едни и същи доктрини. Една от причините германците да считат своя генералитет за много успешен е, че който и от техните генерали да поставите за главнокомандващ, той ще намери общ език с другите генерали. В Япония Токийския университет е университетът за елита. В Пекин способните хора яростно се конкурират да учат в Пекинския университет или в Цинхуа, в краен случай университета Фу Дан. Единственото изключение е Америка, доколкото те имат Запад, Среден Запад, Север, Източно крайбрежие. Преди всички те (елита) учеха в Източното крайбрежие. Сега издигнаха престижа на университетите Станфорд, Тексас, Северозападния, Южнокалифорнийския и т.н. Те имат различни школи – Милтън Фридман (Milton Friedman) си има своята икономическа школа в Чикагския университет, а Харвард има своята.

- Какви са опасенията на способните хора, когато искате да ги привлечете за политически лидери?

- Опасенията им са такива: “Сега съм добре на това място. Може би след 4 години, когато децата пораснат и постъпят в университет.” Преди 15-20 години искахме да привлечем Ко Бун Хви (Koh Boon Hwee), докато работеше в холдинга Утхелъм (Wuthelam). Той откровено ни каза: “Искам да стана успял лидер на корпорацията.”, и стана. Негов избор. Можеше да стане добър министър, но вече е късно. Той вече не може да обикаля изборните секции, да се среща с хората, да говори с тях и т.н. Политическият лидер трябва да стартира малко след 30 години, или най-късно след 40. Петдесетгодишните вече трудно се променят.

- А как процедирате с онези, които не са съгласни с Вас?

- Съгласни или не – това не е критерий. Имат ли необходимите качества? Ако да, ще поискаме среща с тях, ще се опитаме да променим убежденията им. Тяхното несъгласие нищо не означава за нас. Ние сме рационалисти. Ако ние не сме прави – ще ни убедят, и ние ще се променим.

- Съществува ли конформизъм в Кабинета?

- Ние сме независимо мислещи. Не се опитваме да си налагаме един на друг идеи. Много от сложните въпроси обсъждаме в течение на няколко срещи без да вземаме решение. Другите министри се срещат без мен. За да не им влияя, те отначало се срещат и решават какво ще правят, а после го обсъждат с мен. Срещите се провеждат на обедна маса преди заседанията на Кабинета, без мен, и там те си говорят свободно.

- Говори се, че вашето влияние е все още толкова силно, че Вие нарочно ги оставяте да се срещат сами и да обсъждат свободно, за да не им тежите с авторитета си.

- Е не мога да вляза в кожата на някой друг. Когато изказвам мнение, не просто го “изричам”, казвам неща, за които съм мислил и които са базирани на мой опит. Аз още съм в Борда на директорите на «ДжиПи Морган» (JP Morgan), в Съвета на директорите на най-голямата френска нефтопреработвателна компания «Тотал» (Total) и още няколко други.

Ще направя някои коментари, но не сега..

Иначе, това е страхотен материал за размисъл, и за анализи и синтези.

(Някой неща сме ги споменавали, но в казаното от LKY ми направиха впечатление) 

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
On 17.07.2016 г. at 19:31, Б. Киров said:

Как и защо се случват чудесата в икономиката на Сингапур?

 

 

 

През 1965 безработицата в Сингапур е 14 процента, БВП на глава от населението е 800 долара годишно, или по-малко от 80 долара месечно. Никой западен икономист и политик не вярва, че страната може да оцелее самостоятелно и всички препоръчват на Ли Куан Ю да върне Сингапур в Малайзия като отделен щат. Липсват пазари, липсват природни ресурси, англичаните си заминават и страната няма собствена армия, заобиколена е от враждебни съседи.

 

Какво прави Ли в икономиката?

 

Най-напред изпраща делегация, водена от финансовия министър в Африка, за да “сключат каквито и да е договори” за износ. “Делегацията посети Източна и Западна Африка, но не върна без особен успех.” – пише той. Притиснат от безработицата, премиерът създава Агенция по развитие на туризма (Singapore Tourist Promotion Board). “Развитието на туризма донякъде смекчи, но не реши проблема с безработицата.” – заключава Ли и продължава, - За решението на проблема концентрирахме усилията си върху създаване на промишленост. Независимо че вътрешния ни пазар бе малък (2 млн. население), въведохме протекционистки мерки за произведени в Сингапур автомобили, хладилници, климатици, радиоприемници, телевизори и магнетофони, с надежда че в бъдеще ще можем да ги произвеждаме в страната. Така също поощрявахме нашите бизнесмени, основаващи фабрики за производство на растителни масла, козметика, противокомарни мрежи, тоалетна хартия и шампоани, даже нафталинови топчета. Успяхме да привлечем инвеститори от Хонк Конг и Тайван, които построиха фабрики за играчки, текстил и готово облекло. По онова време приветствахме инвестиции в каквото и да е предприятие. Съществуваха и други изделия, чието производство не изискваше големи разходи, оборудване и капитал, но създаваше много работни места.”

 

Първите крачки са неуверени и объркани, но истинският удар върху сингапурската икономика идва през 1971 г., когато се изнасят английските военни бази, осигуряващи 20 процента от БВП на страната, работа за 30 000 души и още 40 000 свързани с базите в сферата на услугите. Англичаните предлагат финансова помощ като компенсация за оттеглянето си, но за Ли това не е решение на проблема. По повод на уволнените по същия начин и причини работници в Малта, които Ли вижда да играят поло на пристанището и да получават за бездействието си английски заплати като компенсация, той пише: “Шокиран бях от тяхната зависимост от британската помощ. Англичаните им предоставиха щедри обезщетения от по 5 заплати за всяка отработена от тях година при уволнение. Заплащаха също така преквалификацията на уволнените работници в продължение на 3 месеца. Това учеше хората да разчитат на чужда помощ, а не на себе си. Убеден бях, че това не бива да се случва с нашите хора. Ако искахме да успеем, трябваше да се уповаваме само на себе си. Поисках от англичаните да ме информират колкото се може по-рано за обектите, които щяха да изоставят, и да ни ги предадат още докато са там. Предупредих нашите работници: “Светът не е длъжен да ни храни. Не можем да се храним с просия.”

 

Ли възлага на администрацията си да състави списък на всички недвижимости на британците, още преди те да се оттеглят, а те са големи - 6000 хкта, или 11 процента от територията на Сингапур. Той се спазарява с английското правителство земята и сградите  да бъде предоставени на Сингапур безплатно, като правителството на Сингапур трябва да я пусне за продан на свободния пазар. През февруари 1968 основава Департамент по икономическа конверсия на военните бази (Bases Economic Conversion Department). Непосредствено следи работата на департамента, чиито задължения включват преобучение и трудоустройство на освободените работници от базите. Департаментът по конверсия трябва да встъпи във владение на земите, да обезпечи най-доброто им използване, като същевременно води преговорите за помощ с англичаните. Военните докове се превръщат в граждански корабостроителници, отдадени на концесия на проспериращи английски фирми в бранша, които осигуряват хиляди работни места . Остров Блакан Мати в залива Сингапур, бивш английски гарнизон, става туристически курорт Сентоса. Форт Кенинг, щаб-квартира на британците, с всичките му тунели и бункери, също е съхранен, а зданието му превърнато в клуб. Военното летище Селатар става цивилно. Авиобазата Чанги е разширена и превърната в Международно летище Чанги. Военният комплекс Пасир Панджанг става студентски кампус Кент Ридж с капацитет 25 000 студенти на Сингапурския университет.

 

Работейки спокойно и методично, правителството в лицето на специално създадена от него Управление за Икономическо развитие (УИР) провежда конверсията на военното имущество, а служителите на УИР привличат инвеститори от цял свят, за да откриват предприятия в бившите британски военни бази. Конверсията завършва до 1971, преди да се разрази кризата за горива от 1973. Уволнените в резултат на напускането 30 000 работници са трудоустроени в различни предприятия, създавани от чужди инвеститори. Когато през 1971 напускането завършва, никой от предишните работници в английските бази и свързаната с тях инфраструктура не е безработен, нито един участък земя не остава неусвоен.

 

Веднага щом стартира процеса на конверсията, през есента на 1968, Ли си взема отпуск и го прекарва в Харвард, в САЩ. Правителствената школа Кенеди (The Kennedy School of Government) го провъзгласява за почетен студент и устройва обеди, вечери и семинари, на които той се среща с изтъкнати учени и преподаватели. По време на тези беседи се запознава с много полезни и ценни идеи. Узнава много за американското общество и икономика, разговаря с видни представители на Харвардската бизнес школа  (Harvard Business School) като проф. Рей Върнън (Ray Vernon). Той му преподава ценни уроци за постоянните промени в технологиите, пазарите и индустриите, а също му обяснява как разходите, особено работната заплата в трудоемките отрасли, влияе на печалбите. Рей Върнън разсейва предразсъдъците му, че промишлените отрасли се променят постепенно и рядко се местят от по-развита страна в по-изостанала. Евтиният и надежден въздушен и морски транспорт са направили възможно изнасянето на производства в нови страни, при условие че тяхното население е достатъчно дисциплинирано и способно да се обучава да работи с новото оборудване, и при условие на ефективно и стабилно правителство, осигуряващо сигурност за чуждите предприемачи.При срещите си с крупни американски бизнесмени в Америка, Ли ги впечатлява с това че не протяга ръка за помощ, нещо с което те са свикнали при срещи с други лидери на развиващи се страни. През ноември 1968 той отива в Ню Йорк да произнесе реч пред 800 висши мениджъри в Икономическия клуб (Economic Club of New York). Анализът и отговорите му ги впечатляват силно, и от този момент натам Ли има много по-лесен достъп до висшите американски политици и корпоративни директори. При следващите му визити, организирани от американския представител на УИР (Управление за икономическо развитие), Ли се среща лично с по 20-50 лидери на водещи американски компании. Срещите му са продуктивни, защото Винсемиус, холандския му икономически съветник, му е описал точно начина им на мислене, както и подхода на американците към оценка на риска. Тях ги привлича политическата, икономическа и финансова стабилност, доброто трудово законодателство. Наличието на всички тези фактори, ги убеждават, че за техните предприятия няма да има проблеми. След редица такива срещи, Ли си извоюва репутация на човек, чието мнение трябва да се чуе, и самите предприемачи започват да го търсят. След няколко години на проби и грешки, често отчайващи, Ли и министрите му стигат до заключението, че най-добрият им изход е да привелкат в Сингапур американските многонационални корпорации (МНК). Американските МНК биха донесли със себе си високите технологии в мащабно производство и биха създали много работни места.

 

Постепенно идеите на Ли Куан Ю изкристализират в двуединна стратегия. Първо, Сингапур следва да излезе от региона на непосредственото си обкръжение, както е направил вече Израел. Израелците са се сблъскали с още по-враждебно обкръжение от Сингапур, съумели да го преодолеят и започнали да търгуват с Европа и Америка, заобикаляйки арабските си съседи, които ги бойкотирали. Ли осъзнава необходимостта Сингапур да установи търговски връзки с развитите страни в Европа, Америка и Япония – да привлече техни производители, които да открият предприятия в Сингапур с перспектива последващ експорт в развитите страни. Общоприетата мъдрост на икономистите по онова време гласи, че корпорациите са експлоататори на евтини земя, труд и суровини. Тази “школа на зависимостта” доказва, че МНК продължавала политиката на колониална експлоатация, обричаща развиващите се страни да продават суровини на развитите и да купуват техните стоки. Корпорациите контролирали технологиите и вкусовете на потребителите в своите страни и формирали съюзи с правителствата на развиващите се страни за да експлоатират народите и да ги държат в изостаналост. Мнозина лидери от Третия свят вярват в тази “теория”, но Ли не се впечатлява от нея. Трябва да реши насъщните проблеми на страната и не може да си позволи лукса да се оплита в разни теории и догми. Най-малкото, че в Сингапур няма никакви природни ресурси, които корпорациите да експлоатират. Има само трудолюбиви хора, добра основна инфраструктура и правителство, решило да бъде честно и компетентно.

 

Втората част от стратегията му е да създаде оазис на Първия свят в регион на Третия свят. Това към което се стреми Израел, но не успява да го постигне, защото е в перманентна война със съседите си. Ако Сингапур съумее да се издигне до стандартите на Първия свят в обществената и лична сигурност, здравеопазване, образование, телекомуникации, транспорт и услуги, то той би се превърнал в база за предприемачи и инженери, мениджъри и други професионалисти, желаещи да развиват бизнес в региона.

 

При преследването на тези две стратегически в икономиката цели, Ли Куан Ю се води от една проста истина: Сингапур е длъжен да стане по-организиран, ефективен и енергичен от другите страни в региона. Ако е просто толкова добър колкото съседите, няма да даде никакво основание на предприемачите да останат в Сингапур. Трябва да им се създадат възможности за успешна работа в Сингапур, независимо от липсата на вътрешен пазар и природни ресурси.

 

Главните усилия на формираното от Ли УИР (Управление за икономическо развитие) са привличане на инвестиции в 4 основни отрасъла: оборудване и ремонт на кораби; машиностроене, химическа промишленост, електроуреди и ел. прибори. Председателят на УИР има право да си избира между най-добре дипломиралите се студенти и млади учени, завръщащи се от Англия, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Председателят му Сен Суй – спокоен човек и отличен администратор – обладава способност да вдъхновява тези млади хора и да изцеди от тях най-добрите резултати, според способностите им. Той формира особена и присъща на УИР култура: ентусиазъм, изобретателност и висок морал. Той прави от УИР толкова мощно и ефективно учреждение, че след време му се налага да отдели от него две независими агенции, като превръща отдела за промишлено развитие в  «Джуронг таун корпорейшен» (Jurong Town Corporation, държавна корпорация), а финансовия отдел в «Девелопмънт банк оф Сингапур» (Development Bank of Singapore, държавна банка). И двете нови организации стават лидери в своите сфери. Банката помага да се финансират сингапурските предприемачи, защото старите банки нямат опит извън границите на търговията, твърде консервативни са, не дават пари на потенциални производители.

 

Когато отначало председателят на УИР посещава офиси на мултинационални корпорации, техните директори даже не знаят къде върху глобуса се намира Сингапур. Понякога на служителите на УИР се налага да посетят по 40-50 западни компании, преди една от тях да изпрати своя делегация в Сингапур. Трима служители на УИР после стават министри, няколко секретари на министерства, Джо Пили, освен секретар, управлява и авиокомпанията  «Сингапур еърлайнс» (Singapore Airlines), и под негово ръководство тя става най-печелившата в Азия, а друг служител става председател на борда на “Девелопмънт банк оф Сингапур.”

 

Ключова роля в привличането на инвестиции играе правителството на Сингапур. То създава инфраструктура, финансира развитието на промишлеността, регулира данъците и митата. Най-важното в макроикономически план е да бъде създаден фундамент за добре работещо частно предприемачество. Най-крупният инфраструктурен проект е промишлената зона Джуронг от 3600 хкта с нейната система от пътища, канализация, дренаж, електро и газоснабдяване, водопроводи. Към 1961 правителството е издало сертификати за работа в тази зона едва на 12 предприятия. Впоследствие инвестициите в тази зона потичат като пълноводна река. Към края на 1970 правителството издава 390 сертификата на инвеститори в нея, освобождаващи ги от данъци за 5 години, после срокът е удължен на 10 години.

 

Преломът в цялостната икономическа ситуация в Сингапур се случва през октомври 1968, след посещение на делегация на Texas Instruments. Американците искат да основат в Сингапур предприятие за производство на полупроводници, което по онова време се счита високотехнологично, и обещават да започнат работа 50 дни след получаване на разрешение. Последва ги “Нешънъл симикондъктър” (National Semiconductor). Скоро след тях конкурентите им от Хюлет Пакърт изпращат свои “шпиони”. Служителят от УИР работи с тях денонощно, снабдява ги с всякаква пожелана от тях информация и не се отделя от тях, докато те вземат под аренда шестетажно здание в зоната. През 1970 «Дженеръл илектрик» (General Electric), основава в Сингапур шест различни предприятия за производство на електрически и електронни изделия. През 70-те компанията стана най-големият работодател в Сингапур. Американските корпорации залагат фундамента на мащабната високотехнологична електронна промишленост на Сингапур. Тогава още Ли не предполага, че точно електронната промишленост ще позволи на Сингапур да преодолее безработицата, а през 80-те години ще го превърне в крупен износител на електроника. После корпорациите продължават да разширяват експанзията си към Малайзия и Тайланд. Идващите в Сингапур бизнесмени обикновено звънят по телефона на Ли Куан Ю, преди да вземат решение дали да инвестират. За да ги убеди да направят това, той прави пътя  и района от летището до хотела им и този от хотела до неговата резиденция чист, елегантен и озеленен. Пребиваващи в центъра, те виждаха наоколо си зелен оазис от 36 хкта безупречни алеи и паркови площи, с добре направени голф игрища. Без повече думи от негова страна, те вече знаят, че сингапурците са хора компетентни, дисциплинирани, надеждни, способни бързо да се учат. Скоро обемът на американски инвестиции надминава този на английските, холандските и японските взети заедно. Американските компании за производство на електроника откриват толкова много работни места, че безработицата не е проблем за Сингапур.

 

В резултат на израело-арабската война от 1973 г., обаче, върху Сингапур се стоварва нефтеното ембарго, довело до вдигане цените на нефта 4 пъти и болезнено засегнало световната икономика. Икономическият растеж видимо се забавя: от 13 процента през 1972 до 4 през 1975, а инфлацията нараства от 2.1 през 1972 до 22 през 1974. Когато през 1975 г. растежът се възстановява, сингапурското правителство става по-придирчиво към привличането на инвестиции и започва постепенно да отменяме тарифите, защитаващи производителите на хладилници, климатици, телевизори, радиоприбори и други изделия на електрониката.

 

Към края на 70-те новият проблем пред Сингапур става високото качество на новите инвестиции, а с него и образованието и квалификацията на местните работници. Сингапур открива нови пазари в Америка, Европа и Япония. През 1997 в Сингапур работят над 200 американски компании, инвестирали над 19 млрд. долара. Те не само са най-крупните инвеститори, но непрекъснато повишават нивото на технологиите и обема на продукцията. Това съкращава разходите на корпорациите и им позволява да плащат по-високи заплати, като същевременно съхраняват конкурентноспособност. Когато през 1985 след т.н. Plaza Accord – съглашение между водещите капиталистически страни да се повиши курса на йената с цел намаляване на търговския дисбаланс – курса на йената отива нагоре значително, японците започват да местят свои производства със средна технологична сложност в Тайван, Корея, Хонк Конг и Сингапур, а фабрики с по-ниски технологии – в Индонезия, Тайланд и Малайзия. Щом откриват, че инвестициите им в тези страни дават по-високи печалби от инвестициите им в Америка и Европа, Сингапур става основен регион за инвестиции на японците. Към средата на 90-те японците стават най-крупните инвеститори в производство в Източна Азия, на второ място след американците в Сингапур.

 

Успехите на Сингапур в индустриализацията се дължат на гъвкавото, адаптивно и дългосрочно планиране. В повечето случаи изборът на инвеститори е успешен. Някои от тях като кораборемонтните, нефтопреработвателните, банките и финансовите компании – са избрани от УИР, министъра на финансите или от Ли Куан Ю лично. Сингапурското министерство на търговията и промишлеността също влага средства във възможни технологични пробиви: биотехнологиите, компютърната индустрия, комуникации, специални химикали, услугите. Но когато не е сигурно за резултата от нови изследвания, правителството диверсифицира рисковете. Ли и неговият екип планират крупни икономически задачи за дълги периоди, редовно преглеждат плановете си и ги коригират според ситуацията. Те нямат под ръка класа от готови предприемачи като Хонк Конг, където се спасяват с бягство от Шанхай и Кантон при настъплението на комунистите китайските производители и банкери. Ако трябва да чакат сингапурските търговци да се изучат и израснат до производители, Ли пише: “щяхме да измрем от глад”. Съвършено абсурдно е обвинението на някои критици през 90-те, че ако сингапурските управляващи били отгледали собствени предприемачи, то по-малко са щели да зависят от мултинационалните корпорации. Даже и с опита на бежанците от Китай, Хонк Конг никога не успява да постигне технологичното ниво на производството на водещите мултинационални корпорации в Сингапур.

 

Правителството поема инициативата за основаването на нови отрасли – стоманолеене  National Iron and Steel Mills, пароходна компания Neptun Orient Lines, авиакомпанията «Сингапур еърлайнс». Двама сингапурски министри се изявяват като бизнесмени. Единият основа «Дивелопмънт бенк оф Сингапур», The Insurance Corporation of Singapore и Singapore Petroleum Company. Другият основава сингапурското корабостроене. С помощта на австралийски експерт трети висш държавен служител основава сингапурския Монетен двор –Chartered Industries of Singapore, както и фабрика за боеприпаси. Младият правителствен секретар, а после председател на УИР, Флип Ео, поема ръководството на тези предприятия и открива в тях нови производства, които довеждат до създаването на високотехнологичната компания Singapore Technologies. Тази компания разкрива съвместни филиали за микросхеми с водещи мултинационални корпорации.

 

От всеки випуск в гимназиите правителството селектира отличниците и ги изпраща на държавни разноски в най-реномираните университети на Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Германия, Франции, Италия, Япония, а по-късно и в САЩ. Правителството прави от тези надарени младежи свои собствени предприемачи, и те основаат такива преуспяващи компании като “Нептун ориент лайнз” и “Сингапур еърлейнз”. И залага на печелившо число - тези предприятия не се превръщат в губещи, субсидирани, национализирани корпорации, както това се случва в много страни от Третия свят, а са напълно конкуретноспособни на частните компании. Ли Куан Ю ясно заявява на младите им лидери, че тези финансирани в началото от правителството предприятия или ще печелят, или ще бъдат закрити. Той рискува, и компаниите преуспят. В резултат на това са основани множество нови компании под егидата на министри в съответните министерство. Когато и тези компании се оказват преуспяващи, правителството превръща такива държавни монополи като Public Utilities Board, Port of Singapore Authority и  Singapore Telecom в самостоятелни компании, свободни от министерски контрол. Те се управляват като частни, ефективни, конкуретноспособни и печеливши предприятия. Ключът към успеха е в качеството на хората. Акциите на тези фирми се котират високо на Фондовата борса на Сингапур.

 

Ако трябва да се опише само с една дума защо преуспява Сингапур, то тази дума е  «доверие» (confidence). Именно доверието в правителството на Ли Куан Ю и в него лично позволява чуждите инвеститори да основат свои фабрики и рафинерии в Сингапур. Няколко дни след началото на кризата с горивата, през октомври 1973, Ли решава да даде ясен сигнал на нефтените компании в Сингапур. Ако сингапурското правителство блокира запасите им от нефт в Сингапур, то ще си обезпечи запаси за две години напред. “Но това щеше да им покаже, че сме ненадеждни партньори.” – пише Ли Куан Ю. Той се среща с изпълнителните директори на всички рафинерии -  Shell, Mobil, Esso, Singapore Petrolium, British Petrolium. Публично ги уверява, че Сингапур е готов да ореже квотите си за потребление до степен, в която са готови да сторят това самите компании за други техни клиенти в други страни. Решението му повишава доверието в Сингапур, защото дългосрочната стратегия на Ли е страната му да стане надеждна за нефтения и всички други бизнеси. В резултат нефтената промишленост на Сингапур значително се разширява, а към края на 70-те започва развитието на нефтохимията. В началото на 90-те Сингапур разполага с рафинерии с общ капацитет 1.2 млн. барела дневно. Така Сингапур става третия в света нефтопреработвателен център след Хюстън и Ротердам, трети в света център по търговия с нефт след Ню Йорк и Лондон, най-големия в света център по търговия с мазут.

 

 

 

Четох, и стигнах да едно място , за което ще направя една забележка/коментар: Сингапурците не са трудолюбиви (поставят труда много ниско в ценностната си система, за разлика от Скандинавците, Американците или дори Африканците), но са работливи. (последното е функция на това доколко в културата се толерира мързелуването и почивката, свободното време, в източноазиатските култури почивката се поставя по-ниско от труда)

Ние имаме подобна култура; поставяме свободното си време и почивката много ниско, дори по-ниско от труда (културата ни е анти- leisure); Изследванията показват че работим най-много часове в страните от ЕС. (а то и какво да прави един беден човек, който не се разбира добре със семейството си, не е щастлив там) - освен да работи?)

ПС

Поговорката "залудо работи, залудо не стой" илюстрира културната особеност : не е хубаво да се работи, но още по-лошо е да се мързелува..

/ние за разлика от западняците нямаме културата на любов към труда , при нас преобладаващо се  смята че с труд не се забогатява, а а се забогатява с връзки, или пък със сродяване, с брак например; В западните капиталистически /протестанстки/ общества отдавна е създадена  култура на уважение и любов към труда/

Трудолюбивите англосаксонци в САЩ са всъщност... мързеливи (и според изследванията отсъстват често от работа) , защото културата им е leisure (почивката, свободното време и времето прекарано със семейството се ценят много).

/Те поставят труда много високо, но още по-високо в ценностната си система поставят свободното си време, и в резултат на което,  не работят толкова много колкото колкото източноазиатите/ 

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 26 минути, nik1 said:

Четох, и стигнах да едно място , за което ще направя една забележка/коментар: Сингапурците не са трудолюбиви (поставят труда много ниско в ценностната си система, за разлика от Скандинавците, Американците или дори Африканците), но са работливи. (последното е функция на това доколко в културата се толерира мързелуването и почивката, свободното време, в източноазиатските култури почивката се поставя по-ниско от труда)

Ние имаме подобна култура; поставяме свободното си време и почивката много ниско, дори по-ниско от труда (културата ни е анти- leisure); Изследванията показват че работим най-много часове в страните от ЕС. (а то и какво да прави един беден човек, който не се разбира добре със семейството си, не е щастлив там) - освен да работи?)

ПС

Поговорката "залудо работи, залудо не стой" илюстрира културната особеност : не е хубаво да се работи, но още по-лошо е да се мързелува..

/ние за разлика от западняците нямаме културата на любов към труда , при нас преобладаващо се  смята че с труд не се забогатява, а а се забогатява с връзки, или пък със сродяване, с брак например; В западните капиталистически /протестанстки/ общества отдавна е създадена  култура на уважение и любов към труда/

Трудолюбивите англосаксонци в САЩ са всъщност... мързеливи (и според изследванията отсъстват често от работа) , защото културата им е leisure (почивката, свободното време и времето прекарано със семейството се ценят много).

/Те поставят труда много високо, но още по-високо в ценностната си система поставят свободното си време, и в резултат на което,  не работят толкова много колкото колкото източноазиатите/ 

 

 

Приемам за вярна корекцията: не съм направил нищо друго с този текст, освен да преведа текста на Ли Куан Ю директно от мемоарите му и да го направя от 1 лице в 3 лице като преразказ; въпрос на нюанс в термина "трюдолюбиви" - "работливи", твоето предложение е по-точно; едно обаче е безспорно, силно встрастени са (сингапурците, които в мнозинството са китайци) към спестовност и трупане на "бели пари за черни дни", в този смисъл може и да са работливи, макар и не трудолюбиви. Демонстрират (подобно на българите) страст да имат собствени жилища, за разлика от някои западни нации. Това е един от "морковите", които Ли и правителството им слагат пред очите, като променят цялата осигурителна пенсионна система, така че всеки работник да може да си купи с пенсионната партида жилище.

п.с. Нашата поговорка "залудо работи, залудо стой" имаше модификации: "луд умора няма" с продължение от съвременния фолклор "само се поти" и варианти "къде отиваш ти, на работа едва ли не" :))

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Страхотна работа, Киров.

Като си помисля май аз пуснах "мухата" за Сингапур или "сингапурския модел" в една друга тема, но ти направо ме смайваш- не става дума само за труда ти тук, а за благородните и достойни ("големи") цели на тази тема.
Надявам се, че я (те) четат много потребители

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Слагам ти + не за оценката ти за моята работа, тя е 80 процента превод и малко лични мнения, а за това, че ти наистина "пусна мухата", която ме задвижи, после вече беше на автопилот, стана интересно. Надявам се да я четат, и да ги накара да прочетат още информация,като я анализират, особено хора, които се занимават с вземане на текущи решения и могат да извлекат практическа полза от тази информация. А дано...

Редактирано от Б. Киров
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Аз следя с интерес и сега ще ви плюсна и двамата, за съжаление аз съм прагматично настроен човек и засега не виждам как бих могъл да се включа в дискусията. Разбира се малко ме удивяват извода или по-скоро идеята ви да виждате лекарството в субективния фактор - човека-лидер. Аз съм по-склонен да се доверя на системата, нормативна /  консервативно стриктна система от правни норми с гарантирана държавно-принудително изпълнение/ която да гарантира икономическо развитие независимо от стимулиращия или стопиращия субективен фактор. 

Мога да пожелая - дерзайте , продължавайте дискусията определено е интересна и има нужда от нея.

 

Редактирано от Capitainofmarine
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 27 минути, Capitainofmarine said:

Аз следя с интерес и сега ще ви плюсна и двамата, за съжаление аз съм прагматично настроен човек и засега не виждам как бих могъл да се включа в дискусията. Разбира се малко ме удивяват извода или по-скоро идеята ви да виждате лекарството в субективния фактор - човека-лидер. Аз съм по-склонен да се доверя на системата, нормативна /  консервативно стриктна система от правни норми с гарантирана държавно-принудително изпълнение/ която да гарантира икономическо развитие независимо от стимулиращия или стопиращия субективен фактор. 

Мога да пожелая - дерзайте , продължавайте дискусията определено е интересна и има нужда от нея.

 

Капитане, веднага бих могъл да те включа активно в дебата по темата с ролята на армията в развитието на Сингапур, но се боя, че ще се разделим веднага на “про” и “анти”, и затова избягвам тази важна част от сравнителния анализ. Ли Куан Ю буквално е строител на Сингапурската армия, той има специално посветена глава в книгата си за нея, и то от най-важните глави. Само ще кажа това – когато Сингапур става независима държава, “армията” му е от 2 (два) батальона, предимно нелоялни към правителството малайци и никаква техника. Днес тя е 70 000, наборна (по 2 години служба, между 3 и 6 процента от БВП е военния й бюджет) с над 250 модерни изтребители, много стотици модерни танкове, много стотици бронетранспортьори (предимно сингапурско производство), 12 модерни бойни кораби (6 фрегати и 6 корвети) и т.н. и т.н., при това с великолепно подготвени офицери и войници. Армията е школа за висши политици, администратори и бизнесмени и обратно – най-интелигентните млади мъже считат за чест да преминат през офицерските звания в нея. Но ще засегна този въпрос по-късно, ако разбира се, представлява интерес. Сам за себе си въпросът за армията в Сингапур може да бъде отделна тема. Армията на Сингапур е абсолютен гарант за териториалната цялост и сигурност на държавата, и индиректно много важен фактор за икономическа стабилност и просперитет на страната, самият Ли непрекъснато го подчертава, дори и в тези абзаци от интервютата с него, публикувани във форума. Синът му, който сега е министър-председател е бивш офицер от армията, и то записал се в нея доброволно, след като е имал предложение за научна кариера в Кеймбридж.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...