Опасността от националната идеология

[mnogoznaiko]

Опасността от националната идеология

Рудолф Рокер

Превод от руски. Руският вариант се намира на сайта Анархив. 
Печата се в съкращения по изданието: Rudolf Rocker. Aufsatzsammlung. 
Band 1. 1919-1933. Frankfurt a. M.,1980. S.157-162.

 

Между народ и нация съществува такава разлика, както и между общество и държава. "Обществото, - казва Томас Пейн, - във сички случаи е благо; държавата в най-добрия случай е необходимо, а в най-лошия - непоносимо зло". Обществената организация е естествено образувание, което се е развило отдолу нагоре под влиянието на определени закономерности и в основата на  което стои зачитането на общите интереси. Държавната организация е изкуствено създание, което се налага на хората отгоре и единствената цел на което трябва да се търси в защитата на привилегированите малцинствени общности за сметка на всички останали.

Народът е естествен резултат от обществената организация. Той е обединение на хора, обусловено от по-голямо или по-малко родство в произхода, общите форми и особености на тяхната култура, общността на езика, обичаите, преданията и т.н. Тази обща черта живее и действа във всяко отделно звено от народното обединение и се явява важна част от неговото индивидуално и колективно съществуване. Неговото изкуствено създаване е толкова невъзможно, колкото и насилственото му разрушаване, защото това е равносилно на унищожаването на всичките му звена. Един народ може да бъде подчинен на чуждестранно господство и неговото развитие да бъде задържано изкуствено, но неговите естествени, психологически и културни особености и склонности никога не могат да бъдат насилствено задушени. Напротив, именно под чуждото иго те се проявяват още по-ясно и служат един вид като защитно средство за съхранението на народното тяло. Опита, който са имали англичаните с ирландците, австрийците с чехите и югославяните, немците с поляците,  показващ ни само няколко примера, служи като класическо доказателство за несломимото упорство на чувството за съпричастност на хората от един народ, което произтича от неговото обществено съществуване. Евреите могат също да се дадат като типичен пример. Даже често виждаме, че ако в културно отношение потиснатият народ стои по-високо от своите потисници, то последните, така да се каже, се претопяват в тяхната по-висока култура. Така например, войнствените монголски орди, които завоюват Китай и му налагат император, само в разстояние на няколко поколения се превръщат в китайци, поради това че примитивната им култура не е могла да се противопостави на величието и изтънчеността на китайската. Същото явление наблюдаваме и в Италия, която векове наред е била изложена на нападенията на ордите на варварските народи. Високоразвитата култура на Италия отново и отново е удържала победа над грубата сила на варварството, което в края на краищата е способствало за  подмладяването и новото обогатяване на тази култура. И това е  съвсем естествено, доколкото насилственото налагане на чужди обичаи, привички и идеи на един народ е толкова трудно, колкото и вкарването на даден човек в тесните рамки на нечия чужда индивидуалност. Там, където е възможно естественото сближаване и постепенното взаимно спояване на различните народи, то става винаги доброволно и неосъзнато по пътя на естествената адаптация, но никога чрез грубото насилие.

Нацията, обаче, е винаги изкуствен продукт на държавната организация, така както и национализма в основата си не е нищо друго, освен идеология на държавата - един вид политическа теология. Принадлежността към дадена нация се определя изцяло от външни фактори и доводи за държавни интереси, зад които разбира се, винаги се крият особените интереси на определени класи. Един ограничен кръг от политици и дипломати, представители на привилегированите малцинства в държавата, съвсем произволно приема решения за националната принадлежност и бъдещето на конкретни групи от хора, които са длъжни да се подчинят на заповедите на властите, без самите те да имат каквото и да било право на самоопределение. Така например, веднъж жителите на сегашната френска Ривиера са си легнали като италианци, а на следващата сутрин се събуждат французи, защото група политици е определила тяхната съдба. При това тяхната национална принадлежност претърпява радикални промени, и това което един ден по-рано е било тяхна най-голяма гордост, ден по-късно се превръща в най-тежко престъпление. Такива примери в историята има много. Те са характерни за цялата история на развитието на съвременната държава. Достатъчно е да хвърлим поглед на идиотските и халтурни решения на Версайския мирен договор и ето ви най-добрата илюстрация на това, как днес се фабрикуват нации.

Работата се състои в това, че всички големи европейски държави се състоят от десетки малки народи и народности, които дори много често са отделени един от друг по своя произход и език, но са били насилствено споени в нация поради определени династически или икономически интереси. Дори там където националното обединение е било проникнато от духа на големите народни движения, както е било в Италия и Германия, в основата на тези движения винаги е лежала реакционна идея, която съвсем закономерно довежда до най-лошите резултати. В този смисъл революционните методи, до които толкова често е прибягвал национализма не променят нищо. Мадзини и неговите поддръжници са били, разбира се, по своите методи революционери, но техните политически идеи и стремежи към единна национална държава са били крайно реакционни и разрушителни за културата. От "политическата теология" на Мадзини до фашизма на Мусолини има само една крачка. Нека само погледнем новоизлюпените държавни образувания, възникнали в Европа след войната¹. Същите тези национални малцинства, които по-рано не се уморяваха да се оплакват от насилията над тях от страна на чуждите угнетители, днес когато стремежите им са постигнати, се проявяват като потисници на националните малцинства в техните собствени страни. В името на националното освобождение те са отхвърлили от своите плещи игото на чуждото господство, за да наложат едно къде по-тежко от предишното. Полша, Югославия и пограничните дъжави между Русия и Германия са класически пример в полза на нашето твърдение. Разбира се това е съвършено естествено, доколкото и най-малките държави винаги се стремят да вървят по пътя на големите и да подражават на техните действия. Това е най-доброто доказателство за това, че хармоничното съжителство на народите в рамките на сегашната държавна система е изобщо невъзможно.

Именно съвременната конституционна държава е развила прекомерно понятието за нация. Абсолютната монархия, която така да се каже, представлява фетишисткия период в историята на развитието на държавата и в която кралят е бил зримото изражение на цялата система, се отнасяла към широките маси от безправни поданици като към едно голямо стадо, предназначено за стригане. По тази причина тя само в редки случаи ги е привличала към защитата на страната, която е поверявала на  армии от професионални войници. Едва съвременната държава, дала на своите граждани правото да участват в управлението благодарение на избирателното право, е развила идеята за нацията до нейните съвременни мащаби. Гражданина, когото са хипнотизирали чрез новопридобитите му права, сега е длъжен да поеме върху себе си и задълженията, произтичащи от тези мними права. Избирателната урна става жертвен олтар на човешката личност, избирателната бюлетина - акт за доброволното духовно и икономическо робство на масите. Едва френското якобинство създава абстрактното понятие за държавата, а заедно с него и абстрактната представа за нацията. Оттогава идеята за национално единство става лозунг на повечето буржоазни партии, от които, както и много други неща, са я наследили социалистите-държавници. Националното единство става синоним на културно развитие, символ на народния живот; всяка заплаха за него се счита като заплаха за националната култура. И тази приказка, която тихомълком е приета за истина, продължава и днес да смущава умовете, въпреки  че историята постоянно ни доказва обратното. Именно периодите на така наречената "национална разпокъсаност" са били и до днес най-великите културни епохи в историята, като в същото време периодите на "национално единство" са били епохи на най-голям културен упадък и гибел.

Древна Гърция, съвършено раздробена национално и политически, ни е дала една култура, която и днес в много отношения ни служи за пример. Когато по-късно Александър Македонски със силата на оръжието установява гръцкото единство, културните сили и творческите стремления на страната пресъхват - те са могли да се развиват само в условията на свобода. Великият период на свободните градове от средновековието е бил епоха на крайна национална разпокъсаност, но именно в това време се ражда култура, подобна на която и досега не се е появила в Европа. Грандиозните паметници на архитектурата, живописта и скулптурата от това време служат като блестящо свидетелство за тази велика фаза от развитието на човечеството. Когато по-късно държавата издига върху развалините на същата тази култура знамето на "националното единство", последните останки от културно величие се стапят, като сняг на слънце и в Европа се разразяват най-ужасяващите войни, започва епохата на всичко унищожаващото варварство. Ако хвърлим един поглед към историята на Германия, ще видим потвърждението на този исторически процес. Всички големи постижения на духовното величие и култура в тази страна се отнасят към времената на нейната така наречена "национална разпокъсаност". Нейната класическа литература от Клопщок до Шилер и Гьоте, потресаващото изкуство на нейната "романтическа школа", класическата й философия от Кант до Фойербах, върхът на нейната класическа музика от Бетховен до Вагнер - всичко се отнася към това време. Установяването на единната национална държава, макар и да не е било осъществено толкова радикално като във Франция, ознаменва упадъка на културата в Германия, пресъхването на творческите сили, триумфа на милитаризма и бездушната бюрокрация, която довежда народа с някога велики склонности до чудовищна катастрофа, като го превръща в едно бездушно стадо. И така е не само в Германия. Историята на Италия, Испания, Франция, Русия и т.н. е само повторение на същите тези исторически факти. И това е съвършено естествено. Държавите не създават култура, както често безсмислено ни убеждават, затова пък те почти винаги я унищожават. Дъжавата и културата се намират в непреодолимо противоречие. Мощната държавна машина е най-голямото препятствие за всяко културно развитие. Културата процъфтява най-вече там, където държавата умира или е сведена до минимум. Политическото господство винаги се стреми към еднообразие и подчиняване на всички области на обществения живот на един определен шаблон. Но с това то влиза в непримиримо противоречие с творческите сили на културното развитие, които винаги търсят нови форми и въплъщения и които са така свързани с безкрйното разнообразие, както политическата власт - със създаването на шаблони и застинали форми.

Между политическите властнически стремежи на привилегированите малцинства и културния живот на народа винаги се води една вътрешна борба, доколкото те имат различна насоченост, никога неподдаваща се на доброволно смесване и водеща до привидна хармония само посредством външна принуда и духовно насилие. Ако на държавата не се удаде да насочи културната деятелност в определено русло, обслужващо нейните цели и с това да прекъсне нейното естествено развитие, то културата рано или късно ще разкъса политическите рамки, които тя възприема само като окови. Но ако апарата на политическата власт е достатъчно силен за да насочи задълго културния живот в определени, желателни за него форми, то тя ще потърси други обходни пътища, поради невъзможността й да се придържа към каквито и да е политически граници. Държавите никога не загиват от изтънчеността на своята култура; те умират от разрастването на принципа на политическата власт, на който постепенно се принасят в жертва всички живи сили в страната. Независимо от това дали става въпрос за властта на църквата, държавата или партиите проклятието на властта се състои в постоянният й стремеж да разшири сферата на своето господство. Целият авторитет на държавата е основан на този принцип, който постепенно задушава всички останали сили и с това става причина за своя собствен упадък. Рим загива не поради въздействието на твърде изтънчената си култура, както често ни убеждават историците, той загива поради своята собствена власт, която, както и всяка друга, се стреми постоянно да разширява границите на своето влияние и в края на краищата предизвиква катастрофата на своята собствена гибел.

Важното различие между културата и властта се състои в следното: всяка култура, която не е много ограничавана в своето развитие от политически препятствия, води до постоянно обновление на творческия стимул, към растящо разнообразие на творческата дейност. Всяко добро произведение пробужда потребност от още по-голямо съвършенство и още по-дълбоко въодушевление. Културата винаги се явява творческа и винаги търси нови форми на деятелност. Властта напротив, никога не е творческа; тя само използва творческата сила на културата, за да прикрие своята нищета. Тя винаги действа разрушително, постоянно стремейки се да вкара всички проявления на социалния живот в железния корсет на своите закони. Форма на нейното духовно изражение е мъртвата догма, нейният метод е твърдото насилие. Бездушността на нейните стремежи поставя незаличим печат върху нейните носители и ги прави бездушни и жестоки, дори и първоначално да са имали най-добри намерения. Тя довежва самолюбието на своите представители до степен на болезнени желания, докато за тях все още има обект за покоряване. Щом той изчезне, властта търси удовлетворение в голата жажда за наслаждения и в безумното пилеене на заграбените от нея блага. Така е било и в Рим. Рим умира от своята болезнено изострена жажда за власт, която до последно пречи на всяко културно развитие и го е водела към неговата собствена гибел. Държавите могат да загинат; културите само се преобразуват и приемат други форми. Съвременната единна държава не е нищо друго, освен въплъщение на принципа на властта на имотните класи, победа на еднообразието над богатото разнообразие на народния живот, триумф на духовната дресировка над естественото възпитание и формиране на характерите, подмяна на личното чувство с нямото подчинение, с една дума - насилие над свободата от страна на жестоката държавна власт и бездушните шаблони.

Това ясно е разбрал още Прудон, адресирал към Мадзини, най-видния представител на идеите за национално единство, следните думи: "Всяка първоначална особенност характерна за разнообразния ландшафт на отделните държави се изгубва при централизацията, каквото е истинското име на това национално единство. Голямата централизирана държава конфискува цялата свобода на провинциите и общините в полза на висшата власт - правителството. Какво всъщност представлява това единство на нацията? Превръщане на отделните народни съобщества, в които живеят хора съществено различаващи се едни от други, в абстрактна нация, в която никой не може свободно да диша и никой не познава другия. За поддържането на цялата тази огромна машина, в която хората са лишени от възможността сами да се разпореждат със собствената си съдба,  е необходима чудовищна бюрокрация, цял легион от чиновници. За защитата й от вътрешни и външни сили е необходима постоянна армия, служещи, войници, наемници - това е бъдещето на нацията. Това грандиозно единство изисква слава, блясък, разкош, импозантни цивилни листи, посланици, пенсии, доходни местенца. И кой ще плаща на всичките тези паразити? Народа. Който говори за единна нация, той има предвид нация, поробена от своето правителство. . . Това единство не е нищо друго, освен форма на буржоазна експлоатация под защитата на щиковете. Национално-политическото единство на големите държави представлява господство на буржоазията. Оттук и страстта на буржоазията към единната държава." Гениалният французин прекрасно е разбрал скрития смисъл на всички, така наречени, стремежи към единство. Той е предвидил много ясно това, което и до сега не могат да видят нашите съвременни социалисти-държавници, като се започне от социал-демократите и се завърши с различните филиали на болшевизма. Той е успял да го предвиди, защото неговият поглед не е бил замъглен от сляпата вяра в държавата, както това е при партийните социалисти, които така и не са успели да се измъкнат от тясната черупка на яйцето на своите якобински предшественици.

Така нареченият "икономически национализъм", който се засилва в последно време и се проповядва не само от буржоазните икономисти, но и от много известни социалисти, изникна от същите тези корени. Европейският капитализъм днес все повече влиза в конфликт с отделните национални стопански системи, чиито тесни форми вече не отговарят на новите му стремления. Възникването и развитието на международните тръстове и картели е само опит да се преодолее ситуацията, създадена от националните и политически понятия от миналото. Но ако от това сега се правят заключения, че икономическият строй на европейските народи трябва да бъде преустроен и, че той трябва да се строи в съответствие с техните особени качества и някакво уж присъщо им от природата своеобразие, то това отново е идеологически опит, не можещ да скрие своята тайна цел. Мисълта за ограничаването на производството на различните страни само в определени отрасли, към които те уж са призвани по волята на съдбата благодарение на техните особени навици, и за изключването на всяка друга дейност е само повторение на разсъжденията на старите английски икономисти, които са вярвали, че природата е създала едни народи само за промишлеността, а други - изключително за селското стопанство. В действителност този, така наречен, икономически национализъм, който по същия начин, както и политическият представлява от самосебе си чисто покушение срещу културното развитие на народите, произтича от икономическите интереси на съвременния колективен капитализъм, който разчита на подобна преориентация на цялата система на производство за да увеличи производителността на стопанството. Това трябва да стане чрез рационализация на промишлеността, разпространена не само в предприятията, но и върху територията на цели страни. Както и при политическия национализъм човекът съществува за нацията, така както и в капиталистическия свят съществува само за икономиката.²

Ние сме антинационалисти. Ние искаме всяка община, всеки регион, всеки народ да има  право на свободно самоопределение и именно поради тази причина ние отричаме безумната идея за национално единство. Ние сме федералисти, т.е. привърженици на свободния съюз от доброволни човешки обединения, които не са разделени едни от други с никакви граници, а живеят във взаимно разбирателство, взаимно се обогатяват едно друго, и по един много естествен  начин  са свързани по между си чрез хиляди невидими нишки от духовно, икономическо и културно естество. Единството, към което ние се стремим, това е културното и социално единство, което намира своята опора в постоянно растящото разнообразие на формите на неговото проявление. Това единство, което произтича от свободата на всички човешки отношения и принципно отрича всяко механизиране и бездушно еднообразие. Либертарният социализъм винаги е считал, че всеки народ има правото да строи своя социален и културен живот по свое усмотрение и да действа като самостоятелно звено от голямото цяло. В произведенията на Прудон, Бакунин и Кропоткин това мнение е намерило едно ясно и недвусмислено изражение, но по наше мнение, тази позиция се нуждае от едно важно допълнение. Това е въпрос не просто от чисто политическо или социално-етическо естество, но едновременно с това и за определени икономически предпоставки, които само, могат да обезпечат на отделните народни групи тяхната политическа и културна независимост. Това, че човек се ражда немец, руснак или французин, - е въпрос на случайност, така че той няма никакви разумни основания да се гордее или да се срамува от това. Поради тази причина всички изкуствено конструирани твърдения на, така наречените, расови теоретици и националисти от всички категории и оттенъци с техните безумни твърдения за съществуването на избрани и непълноценни народи са страшно нелепи и крайно реакционни по своето практическо въздействие. Но случайно е и това, че даден народ или народна група в хода на своята история са се поселили на дадена територия, която по-късно се е оказала богата на природни изкопаеми, като въглища, желязо, нефтени източници и т.н. Тази случайност не дава на жителите на тази област никакво право на монополно използване на природните ресурси, за да държат другите народи или групи от хора, нямащи достъп до такива дарове на природата, в икономическа зависимост.

Сега преминаваме към въпрос, който тук може да бъде само бегло засегнат, но има голямо значение за бъдещото развитие на човечеството. Цялата тенденция на капиталистическия икономически строй, затова е толкова антинародна и крайно вредна за обществото, защото нейните носители в различните страни преследват ясната цел да подчинят всички богатства  на Земята, които могат да служат за благото на хората, на господството на своите монополи . Така например, по време на войната немската тежка промишленост направи всичко възможно за анексирането на железорудните мини в Лонгви и Брие, за да създаде континенталния горно-металургически тръст, и стотици хиляди хора трябваше да загинат за постигането на тази цел. Но немските крупни промишлени собственици загубиха играта, която днес представителите на френската тежка промишленост продължават да водят със същите престъпни методи, този път за сметка на Германия. И всяка от страните прикрива тази политика с доводи за "националните интереси". Ние сме социалисти в най-дълбокия смисъл на тази дума, затова се придържаме към принципа, че не човекът съществува за икономиката, а икономиката за човека. Затова ние разглеждаме цялата Земя като единна икономическа област, открита за дейността на всички, следователно до нейните природни богатства трябва да има свободен достъп всяка човешка група. Интернационализация на природните богатства - въглища, нефт, желязо и т.н. - това за нас е една от най-важните предпоставки за осъществяването на социализма и освобождението на човечеството от игото на икономическото, политическото и социалното робство. Използването на тези богатства трябва да бъде обезпечено за всички народностни групи, с помощта на взаимни съглашения, иначе в историята ще се утвърдят нови монополи и следователно, ново разделение на класи и икономическо поробване с всичките му ужасни последствия. Само така хората ще успеят да унищожат днешната капиталистическо-националистическа реакция и да положат пътя към едно по-добро бъдеще.

(1930 - 1931)

1. Навсякъде в текста става въпрос за Първата световна война. 
2. Реалиите на световната икономика са се изменили съществено от 30-те години насам и затова икономическият национализъм днес се проявява в други форми. 

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/nationalism.html

[sirius]

Многознайко, ти какво мислиш?

[mnogoznaiko]

Quote

Така например, веднъж жителите на сегашната френска Ривиера са си легнали като италианци, а на следващата сутрин се събуждат французи, защото група политици е определила тяхната съдба. При това тяхната национална принадлежност претърпява радикални промени, и това което един ден по-рано е било тяхна най-голяма гордост, ден по-късно се превръща в най-тежко престъпление. Такива примери в историята има много. Те са характерни за цялата история на развитието на съвременната държава. Достатъчно е да хвърлим поглед на идиотските и халтурни решения на Версайския мирен договор и ето ви най-добрата илюстрация на това, как днес се фабрикуват нации.

И следващия абзац продължава с това, че историята е пълна с много подобни примери. Както и в текста се казва Европа е пълна с много малки народи, които се обединяват в последните 200 години. 

Има два основни вида национализъм, френския и немския...едните обединяват според езика, другите според народността. 

В крайна сметка ние имаме изключително хубав пример как след балканските войни и Първата световна война оставяме изключително много българи зад нашите граници и в момента не можеш да чуеш добра дума за българите от нито един от тези "българи", които са притопени от сърби, гърци, турци и румънци..., само ние някак оставихме всеки да си бъде какъвто е в България. Дори българите пумаци вече не са българи в нашата България, какво остава за тези, които са на гръцка територия примерно...

[sirius]

А съгласни ли сте с виждането на автора за общество и държава? Щото от това си разбиране той обяснява и другите неща..

[mnogoznaiko]

По-скоро не съм съгласен..., а ти как би коментирал?

 

[sirius]

Заглавието има двойнствен смисъл. От контекста на статията се подразбира, че националната линия не е добре да е държавна идеология. Примера с френската ривиера е неподходящ. Това в европа е трудно да стане - на немеца да му кажат, че е французин... не върви. 

Нацията е етнос със държава. В идеалния случай. В европа това е доста поразмито като граници, но все пак в европа се казва че имаме нации - германците имат германия, българите - българия. Докато сащ не са нация. Те са държава от не национален тип, там има всякакви етноси, култури, раси и се опитват да прокарат понятието нация и за американците. Не е толкова лесно. Но държавата сащ определено не е индиански или индийски тип.

Но заглавието носи и смисъл като "идеология на нацията-държава". Тоест опасно ли е нацията-държава (каквито са повечето от европейските държави) да има идеология. Това, според мен, е по-точния смисъл на заглавието. Но от текста се подразбира съвсем друго - отива се към нацизъм и фашизъм, което е съвсем друго нещо.

Най-простичко казано, националната идеология (идеологията на нацията, или етноса с държава), е в интерес на съответната нация, КАТО ОТЧИТА И УВАЖАВА интереса на другите нации, докато нацизма е пренебрегване интересите на другите нации.

 

Държавата не е "спусната отгоре надолу". Държавата е самоорганизация група хора с общи разбирания (на базата на обща история, култура, традиции и пр., което често е в рамките на един етнос). Да, държавата е по-силна организация от "общество". Затова има по-големи възможности за общото благо, но и по-сериозен силов (репресивен) апарат. Но като всяко по-сложно изкуствено образование, то има силни страни, но и лесно може да се повреди и трябва постоянна подръжка. Като автомобила е, удобно и бързо, но се иска познания и дисциплина за да работи. 

Затова суверена в конституцията е народа. И той е основния властолегитимиращ, той дава легитимация на власта и той може да я свали.

И сега дали е опасно нация да има идеология или дали е опасна нацистката идеология.... това е въпроса.

[Б. Киров]

Според постулатите на добрият стар марксизъм – нациите се формират след буржоазните революции и са техен продукт. Следователно, нациите са държавни образувания, доминирани от господстващата класа в капиталистическото общество, а тя е буржоазията (Великата Френска Буржоазна Революция).

По време на „реалния социализъм” в Източния Блок се говореше за „социалистически нации”, но винаги се добавяше поясението, че „пролетарския интернационализъм” е по-висша степен на националния патриотизъм – но както и да го въртиш и сучеш, пак си оставаше постулата за една „господстваща класа” в социалистическата държава (респективно нация), а именно тази на пролетариата (обаче на практика господстащия пролетариат ловко бе подменен с класата на номенклатурата, явяваща се нещо като „червена буржоазия”, защото точно тя и само тя се разпореждаше със средстата за производство и разпределението на произведеното).

Пиша всичко това, за да напомня, че то е и основата теза на автора-анархист на цитираната от Многознайко статия – че нациите са народи с държави, в които доминираща роля играят господстващите класи – буржоазията (капиталисти) или пролетариата (подменен от номенклатурата).

Няма държава в историята на човечеството, която да не е била доминирана от господстваща класа, било тя робовладелци, феодали, буржоа или номенклатура. Но нация се формират едва след като доминираща класа стават капиталистите – след като това се случва, следват антифеодалните революции и възходът на нациите.

Опасна ли е идеологията на нацията?

Според мен идеологията на нацията е опасна, защото такава идеология не може да бъде измислена и сътворена от народа, а от доминиращата класа, която обсебва държавата и в случая с нациите това е класата на капиталистите. Крайните й форми са известни в историята като нацизъм. По-меките й форми се наричат „буржоазна демокрация”, но последната няма нищо общо, освен названието си, с гръцкото понятие за демокрация, а по същество е диктатура на малцинство (капиталисти) над мнозинство (народ), осъществявана с желязна ръка, облечена с кадифена ръкавица (консуматорство и пропаганда).

Много лесно една съвременна нация би могла да премине от релсите на буржоазната демокрация върху тези на национализма и оттам да стигне до нацизма.

И тези релси винаги си стоят в коловозите, наречени „национална идеология”.

[sirius]

Ето, Киров добавя нов аспект и да ме прости, но не мога да се съглася с основните изводи.

Като например, че "такава идеология не може да бъде измислена от народа". Всъщност, прав си Киров, така е. Народа обикновено е зает с бита. Народа, хорицата, трудно могат да формулират, изрекат, това което мислят и знаят, но те не са безформена маса. Така тези, които измислят и формулират идеологията имат много малко толеранс, в който трябва да се сместят. Защото идеологията е продължение на културата и традициите, на разбирането на хората. Ако хората нямаха история и култура и бяха "безформена маса", то тогава някой би могъл да ги подхване и оформи чрез идеология. Това ми напомня историята за Моисей. Та поради наличието на история, култура, традиции и пр. не може някой да излезе далеч от тези рамки. Не може, защото хората няма да я възприемат. Или ако я възприемат с компромис, всеки момент може да се появи някой, който да раздуха този компромис до отричане, да изрази хората в друг аспект и те да последват него. И често биват излъгани. Така политикът или "господстващата класа", ако са добри, ще имат ясна визия за ситуацията и бъдещето далеч напред, но не може да си позволи да се отдели повече от крачка напред. Става въпрос за изразяването на интересите на хората. Защото винаги процепът между идеолога, лидера, може да се използва за да се вземе властта. Това са и революциите в идеалния случай, те не са идеални но този процес е там и се ползва. Тези процеси се знаят и се ползват от време оно. 

[Б. Киров]

Сириус е видял точно тази пукнатина в тезата ми, която нарочно оставих там, за да се получи дискусия – така е, не може да съществува нация и респективно нейна държава без национална доктрина или идеология.Прав е и в това, че не народът в една национална държава, а нейните лидери са призвани и задължени да формулират националните приоритети, тоест националната идеология на държавата. И тук с пълна сила застава въпросът – а кои са тези лидери и имат ли те потенциалната и реална способност да предложат на народа си такава идеология? Това е най-важният и съдбоносен въпрос за всяка нация и държава. Защото, представи си, Сириус, ако Мойсей не бе намерил Скрижалите и чул верния глас на своя Господ, а бе повел народа си не през морето, а право към пропастта – щеше ли някой днес да си спомня за онзи Народ? И щеше ли някой въобще да знае кой е бил този Мойсей? На кой би му пукало, че е имало такъв некадърен човек, погубил народа си.

С всичко това  бих искал да насоча дискусията към тази посока – за ролята на лидерите и доминиращата класа в едно национално общество, дали те притежават качествата и способностите да формулират печеливша и добра национална идеология за цялата нация. Притежава ли съответната нация компетентни лидери, които да я водят в добрата за нея посока.

[sirius]

И ако има такива компетентни лидери, то имат ли те възможност да изразят народа?

[Б. Киров]

Истинските (родените) лидери никога не питат дали имат или нямат възможност да изразят народа – те го правят. Де Гол беше само един бригаден командир с чин полковник, когато оглави Френската Съпротива и поведе народа си към победа и величие; Васил Иванов Кунчев е син на разорен гайтанджия от Карлово, и без никой да го назначава пише „Ако спечеля, печели цял народ – ако губя, губя само себе си.”, след което поема пътя към Голготата си. Марат и Робеспиер са никому неизвестни хора от Третото съсловие, когато повеждат революцията на якобинците във Франция и обръщат хода на историята в цяла Европа за векове напред. Народът сам намира и посочва своите лидери в необходимия за него момент – това обикновено се случва цивилизовано по пътя на закона и реда, скрепено с Обществен договор, когато управляващите следват интересите му, но преминава и през огъня на революциите, ако тези управляващи не искат и не могат да го правят.

В крайна сметка всичко опира до качеството на хората (някои ги наричаха „кадри”) от доминиращата класа – ако тя е способна да изкове и излъчи от своите среди истински, а не лабораторно създадени, лидери, необходимостта от сътресения отпада; в противен случай те просто са неизбежни или приключват с цялостното отстраняване на тази класа от политическата и историческата сцена и замяната й с друга. А понякога приключва и с колапса на държави, нации и цивилизации - примери много.

[КГ125]

Много бързо реши авторът, че нацията е изкуствен продукт... 

Останалото после )