Отиди на
Форум "Наука"

Окупационният дълг на България към Русия


Recommended Posts

  • Потребители

562dfdd42e9cf_1.__1144__1884_..thumb.jpg

 

С указ на княз Александър Батенберг № 1144 от 1883 г. е утвърдена „Конвенция за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно с определението на Берлинския договор”. Подписана в Петербург на 16 юни 1883 г., утвърдена на 24 декември с. г., конвенцията е публикувана в „Държавен вестник“ бр. 2/1884 г. Напоследък по този повод в интернет се появиха статии, в които гръмко се прогласява: България е платила за освобождението си 32,5 тона злато. Някъде се „уточнява”, че всъщност сме платили за окупацията, а не за освобождението си.

 

Тук въпросът за окупационния дълг на България ще бъде разгледан от гледна точка на историческите факти. Ще стане дума защо заглавието на конвенцията не е съвсем коректно. Ще бъде уточнено колко „злато” сме платили и откъде сме го „взели”. Разбира се, сериозната част на изследването са автентичните документи, които обясняват какво точно се е случило през 1877-1879 г. с Временното гражданско управление и руските окупационни войски в България.

 

Окупационните войски в България според договорите

 

Чл. 8 на Санстефанския прелиминарен мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г. определя в България вече да няма присъствие на отомански войски. До създаването на земска (национална) войска, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, в страната трябва да се разположат руски войски, които в случай на нужда, да бъдат в помощ на руския императорски комисар. Срокът на пребиваване на тези войски в България се ограничава на около две години. Руският окупационен корпус, съставен от шест дивизии пехота и две кавалерия, които трябва да останат в България след опразването на Турция от императорската армия, не трябва да надхвърля петдесет хиляди души. Той следва да бъде издържан „за сметка на страната, заета от него”.

 

Както е известно Санстефанският договор е ревизиран. Споменатите положения са преминали в Берлинския договор от 1/13 юли с. г. с някои изменения. „Руският окупационен корпус в България и Източна Румелия ще се състои от шест пехотни и две кавалерийски дивизии и няма да надминава 50 000 души – е записано в чл. 22 на договора. - Той ще се издържа за сметка на страната, заета от него… Срокът на заемането на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите по този договор. Императорското руско правителство се задължава в следващ тримесечен срок да преведе своите войски през Румъния и да завърши опразването на това княжество.” Съгласно чл. 1 и 2 на договора под България вече трябва да се разбира Княжество България.

 

Според чл. 6 на Берлинския договор „временното управление на България” до изработването на органически устав (конституция) на княжеството трябва да бъде ръководено от руски императорски комисар. Турски императорски комисар и консули на държавите, подписали Берлинския договор, имали задачата да му оказват съдействие и да наблюдават за хода на временното управление. След изготвянето на органическия устав следвало да се пристъпи веднага към избор на български княз. В чл. 7 на договора допълнително е уточнено: „Щом князът стъпи на престола, новото устройство ще влезе в сила и княжеството ще започне да упражнява напълно своята автономия”.

 

Този текст показва, че понятието „окупация”, което фигурира във френския текст на договора, не е коректно да бъде определяно като „окупация на Княжество България”. Макар това име да е отбелязано вече в договорите, докато не бъде избран княз и не се конституционализира, княжеството на практика още не съществува и владетел на земите е Русия. Те са завзети след нейните успешни военни действия срещу Османската империя и след войната победителката е трябвало да се грижи да не допусне в периода, докато княжеството си създаде своя войска, бившият господар да реши отново да се настани пак на старите земи. А както станало ясно още по време на войната 1877-1878 г., при новото политическо положение на Балканския полуостров мераците на съседните на България държави за разширение на своите територии за нейна сметка били нараснали.

 

Окупацията не е била безусловна, тъй като действията на руския императорски комисар са наблюдавани от турски комисар и специално назначените консули на Великите сили, подписали Берлинския договор. На практика макар и окупирани от руски войски и управлявани от руски комисар, земите на бъдещото Княжество България са били поставени под международен контрол.

 

Руският император Александър II назначава за ръководител на временното управление в България, а след Берлинския конгрес на Княжество България, княз Александър Дондуков-Корсаков. Той получава длъжност руски императорски комисар. След изтеглянето на Действащата руска армия, императорският комисар става главнокомандващ на окупационния корпус. Временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите по Берлинския договор. Затова и престоят на окупационните войски също е ограничен в този срок.

 

В Берлинския договор е пропуснато да се посочат задачите на окупационните руски войски. Вероятно при заличаването на текста от Санстефанския договор, че те ще помагат на комисаря, е отпаднал целия абзац, че руските войски трябва да изпълняват функциите на земска войска, до нейното създаване.

 

Не е обърнато и достатъчно внимание на въпроса кой ще ги издържа. В Санстефанския договор в чл. 8 под „страна” се разбира България, която според чл. 6 на този договор е определена да бъде автономно, поданно княжество, заемащо почти изцяло частта от територията на Балканския полуостров, върху която се е разпростирала Българската екзархия. Разделянето на предвиденото първоначално единно княжество, не е взето в предвид в Берлинския договор по отношение на издръжката на окупационния корпус. Останало е условието той да бъдат издържан от „страната, заета от него”, но на практика те са били вече две.

 

Управител на завзетите земи, съставляващи бъдещата България съгласно Санстефанския и Берлинския договор, е трябвало да бъде руският императорски комисар. Но според Берлинския договор, под България вече се е разбирало само Княжество България. Разбира се комисарят е бил главнокомандващ на руските окупационни войски и в Източна Румелия, но съгласно договора те е трябвало да се издържат от нея. В чл. 19 на този договор се уточнява: „Европейската комисия ще бъде натоварена да управлява в съгласие с Портата финансите на областта, докато се устрои новата организация.” Именно тази комисия е трябвало да се погрижи и осигури издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, но това не е указано изрично в договора.

 

Руското правителство е видяло грешката, която е допуснало с приемането на чл. 22, като не е прецизирало текста за издръжката на окупационните войски и се е помъчило да реши по някакъв начин изникналия въпрос, като в изпратената на 24 юли 1878 г. на комисаря Дондуков-Корсаков допълнителна инструкция, е отбелязало:

 

„Имайки предвид, че според чл. 20 (има грешка, точният член е 22 – бел. К. Г.) на споменатия [Берлински] договор всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции, необходимо е Ваше сиятелство да се погрижи за сумите, необходими за издържането на частите от нашите войски, които ще се настанят в Южна България, да се води отделна сметка от сумите, необходими за издръжка на частите от войските, които ще бъдат разположени в Северна България. За осигуряване на получаването на първите суми, разбира се би било по-удобно при сдаване от нашето управление на европейската комисия на делата, отнасящи се до финансовото управление на страната, да се удържи от доходите на областта - вече събрани с посредничеството на нашите власти, цялото количество пари, което според разчетите ще е необходимо за издръжка на нашите войски и администрацията за цялото време на пребиваването им в страната. Но ако изпълнението на това предложение се окаже невъзможно, пред вид, че доходите събрани от нашите власти са незначителни, тогава Вие ще възложите на командващият нашите войски в Южна България, който по това време ще бъде началник на местното управление, както бе казано по-горе, да се споразумее с европейската комисия относно начина на своевременното изплащане от доходите на областта на сумите, необходими за издръжка на нашите войски и администрация.”

 

Тук ясно се казва, че издръжката на окупационните сили трябва да се осъществява за сметка на „средствата”, т. е. доходите, получени от съответната област преди или по време на окупацията, а не от след това от правителствата на Княжество България и Източна Румелия. Това не е направено от Дондуков-Корсаков, защото той не е имал пълномощия да действа в Източна Румелия и е нямало как да задължи Европейската комисия или Високата порта да издържа руските войски, пребиваващи там. Тези „подробности” е трябвало да се уточнят по време на конгреса в Берлин. Не се е създала и организация окупационните войски в Княжество България да получават издръжката си от Временното управление, тъй като то или не е имало време да се подготви за това или от Съвета на управлението са видели, че събраните от него доходи няма да бъдат достатъчни.

 

Руският окупационен корпус

 

В писмо до военния министър от 5 септември 1878 г. тогавашния главнокомандващ на пребиваващата все още на Балканския полуостров Действаща руска армия, ген. Едуард Тотлебен, изказал своите съображения, че предвид изменената политическа обстановка, определеният брой на оставащите в България и Източна Румелия окупационни войски може да се окаже недостатъчен. Когато на Берлинския конгрес се е определило съставът да е от 50 000 души, се имало предвид, че турското правителство ще вземе всички мерки, за да запази спокойствието в областите, граничещи с България и Източна Румелия, където се настанали и много от турските бежанци. Турското правителство обаче, загубило всякакво влияние сред народните маси в Босна и Херцеговина, в Албания и Родопите. Населението там изразявало войнствените си намерения и можело част от турските войски да бъдат насочени там. В резултат въоръженото население ще бъдело в състояние да поддържа въстаниците в Родопите.

 

Предвид на тези опасения Тотлебен предлагал окупационният отряд да се състои от четири армейски корпуса, а не от два, както се предвиждало. Вижда от отчетните документи, че съставът на окупационните войски действително бил  увеличен с един армейски корпус.

 

Представа как е бил сформиран окупационният корпус  и с какво е трябвало той да се занимава, добиваме от „Отчет за състоянието и дейността на щаба и всички управления на окупационните войски от 23 февруари да 31 август 1879 г.” публикуван в  „Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 4.” От отчета разбираме, че окончателната дислокация на окупационните войски била достигната на 1 април 1879 г. До тогава руската армия се изтегляла и нейните позиции били заемани от войски, определени за окупацията.

 

При дислоцирането на окупационните войски те били групирани в четири главни отряда: Северен, Южен, Западен и Софийски.

 

Войските на Северния окупационен отряд били разположени на север от Балкана, в Княжество България. На отряда било възложено да изпълнява две задачи: да охранява реда  и спокойствието в областта и да наблюдава българско-румънската граница. За изпълнение на първата задача силите на отряда се разположили в окръзите с мюсюлманско население и специално в тези, които заради своите топографски особености можели да способстват за развиване на  разбойничество. На това основание по-голямата част от войските, влизащи в състава на Северния отряд, била разположена в окръзите Шуменски, Провадийски, Варненски и Хаджи-Оглу-Пазарджишки (Добрички). За изпълнение на втората задача – наблюдението на българо-румънската граница, определените за това войски се настанили в Силистра и по протежение на границата са били раставени постове.

 

На войските от Южния окупационен отряд било възложено да пазят реда и спокойствието в Сливенска губерния, в Чирпански и част от Филипополски (Пловдивски) окръзи и да наблюдават Родопите от страна на Германли. Западният окупационен отряд заел Филипополска губерния, охранявайки участъка от границата на Източна Румелия от Небелкьой на р. Арда до Софийска губерния. Софийският окупационен отряд охранявал спокойствието в този край и наблюдавал от към страната на Македония.

 

562dfddcbd526_2.____.thumb.jpg.07cdb7640

 

Към отчета е приложен списък на окупационните войски и тяхната численост към 1 март 1879 г. Надвишавали са 50 000 души.

 

Окупационните разходи, определени през 1880 г.

 

На 31 януари и 1 февруари 1880 г. бившият руски императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков, като главнокомандващ на окупационните войски изпратил съответно на военния министър и на управителя на Министерството на финансите на Русия ведомостта с данните за издръжката на войските.

 

562dfde366828_3.____.thumb.jpg.32db33e5f

 

Позициите във ведомостта представят издръжката на видовете войски, начислена за три периода: А. Българското опълчение от сформирането до превръщането му в Българска земска войска на 12 юли 1878 г.; Б. Българската земска войска от създаването ѝ  до началото на окупационния период 1 януари 1879 г.;  В. Българската земска войска от началото на окупационния период до прекратяване на продоволстването ѝ; Г. Земската войска в Източна Румелия от създаването ѝ на 1 януари 1879 г., когато започва и окупационния период, до прекратяването на продоволстването ѝ; Д. частите и управленията на руската армия от началото на окупацията до прекратяването на продоволстването им.

 

В писмото на Дондуков-Корсаков до Министерството на финансите се дават следните обяснения:

 

„С писмо от 31 август 1879 г. № 4095 Ваше превъзходителство ме уведоми, че в дневника на комисията, учредена за разглеждане на кредитите по военно време, е разпоредено: да ми бъде възложено да съобщя по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия, които на основа на XXII гл. от височайше ратифицирания на 15 юли 1878 г. Берлински договор трябва да бъдат отнесени за сметка на страната.

 

В настояще време след почти окончателното изясняване на разходите за издръжката на окупационния отряд, Българската земска войска и Румелийската милиция, имам честта да ви съобщя:

 

1. От приложената ведомост Ваше високопревъзходителство може да види, че стойността на издръжката на посочените войски заедно с продоволствието, отпускано на войските в натура, ще съставлява около двадесет и четири милиона и половина.

 

2. Българското Княжество, току що възродило се, все още не укрепнало от предишното турско владичество и силно пострадало по време на миналата война, за да попълни държавния дълг трябва да обложи обеднялото народонаселение със специални налози още в самото начало на своето съществуване.

 

Създаването на различните правителствени учреждения, основаването на училищата, организацията на войската и прочие, изискват твърде значителни разходи и ако към тях се добави сумата, която е определена за издръжката на окупационния отряд и земските войски, частта, която ще се падне на всеки жител ще бъде толкова голяма, че може да убие развитието на страната още в нейния зародиш.

 

3. При разглеждането и многостранното обсъждане на посочения дълг в палатата на представителите, могат да се появяват много недоразумения, в частност, ако се вземе под внимание стойността на различните материали и продукти, които са били изготвени от Полевото интендантство по време на военните условия на твърде високи цени и след това са оставени на склад за продоволствие на войските по време на окупацията. Тези недоразумения могат да станат още по-големи под влияние на чуждестранните агенти, които, разбира се, няма да закъснеят да се възползват от всяко средство, за да охладят възвишените чувства на българския народ към нашия Цар Освободител и към цяла Русия.

 

Споменатият горе дълг на България и Източна Румелия за тях е огромен, докато за Русия той е незначителен, в сравнение с жертвите, които нашето правителство даде за освобождението на родствените ни по кръв братя.

 

Поради това се считам длъжен да ходатайствам от Княжество България да бъде снет лежащия на него дълг.

 

4. Макар според Берлинския договор Източна Румелия да се счита за турска провинция, мнозинството от народонаселението ѝ са също такива българи, както в Княжеството. Затова считам за справедливо към нея да се отнесем както към Българското Княжество, понеже народното чувство и самата идея за освобождението – винаги са се отнасяли към всички българи.

 

Уведомявам Ваше високопревъзходителство за това свое заключение и имам честта да помоля покорно, да ходатайствате пред господин императора, лежащият върху Княжество България и Източна Румелия наш дълг, съставляващ сумата, отбелязана в споменатата по-горе ведомост, да им бъде дарен.”

 

От писмото на Дондуков-Корсаков ясно се вижда разминаването с намеренията, заложени в чл. 8 на Санстефанския договор, респективно чл. 22 на Берлинския договор. Тези намерения са добре разяснени в инструкцията, изпратена на руския комисар на 24 юли 1878 г.: „всички разноски за издържането на окупационния корпус трябва да бъдат отнесени към средствата на двете определени провинции”, а не да бъдат търсени впоследствие от Княжество България и Османската империя. По редица причини това не е било реализирано и окупационните руски войски са били издържани от бюджета на Русия. А там, в държавния апарат е имало загрижени чиновници, които след като са направили ревизия на „кредитите по военно време” са поискали да бъде обяснено „по какъв начин ще бъде овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд в Княжество България и Източна Румелия”.

 

Освен трудностите с вземанията на частта от разходите, направени от войските в Източна Румелия, от ведомостта се вижда, че отделни сметки за нея и Княжество България изглежда не са били направени – във ведомостта фигурира една обща позиция: „Разходи за частите и управленията на имперските войски за времето на окупацията”. Затова и Дондуков-Корсаков предлага като начин да се излезе от положението, финансовите задължения на българското княжество и автономната турска провинция да бъдат опростени.

 

Русия иска Княжество България да изплати дълга си

 

В том първи на „Строителите на съвременна България” Симеон Радев пише: „Княз Александър [Батенберг] претендираше, че покойният цар Освободител бе му обещал, че ще опрости тоя дълг на младото княжество, но не се намери в руските архиви никакъв документ, който да отбелязва това намерение на императора. Докато царят [Александър II] бе жив, наистина никакво напомване не биде направено в София от страна на руското правителство, но може би то чакаше, щото българските министри да се сетят сами. На 19 ноември 1881 г. руският дипломатически агент [Михаил Хитрово] подаде за пръв път на българското правителство една нота, с която го канеше да се занимае с въпроса за обезщетението, за което една комисия в Петербург бе вече приготвила документите. Тази нота остана без отговор. Два месеца по-късно, на 14 януари, Хитрово поднови своите постъпки; тоя път българското правителство му отговори, че само камарата е компетентна да се занимава с въпроси от финансов характер. Камарата се свика и залисана в други работи, не помисли за дълга спрямо Русия.”

 

По-нататък Радев насочва вниманието към плана на министър-председателя на Княжество България в периода 5 юли 1882 - 19 септември 1883 г. Леонид Николаевич Соболев. В списанието „Русская старина”, броят от септември 1886 г., са публикувани бележките, които Соболев е написал през пролетта на 1883 г.

 

„Както е известно, България и Източна Румелия дължат на Русия 50 000 000 франка за окупацията през 1878-1879 г. – пише в началото по въпроса Соболев. - Този дълг те не са платили. Князът [Александър Батенберг] убеждавал, че покойният император Александър II подарил тези пари на него, княза, и поръчал да си ги събере от българите. Негово височество, когато ми е говорил за това, е изразявал извънредното си съжаление, че императорът не е успял да му остави писмен документ за правото да получи частта, падаща се като дял на Българското княжество. Руското министерство не е знаело за такава воля на своя монарх и чакало кога България ще си спомни за дълга. За да напомни за дълга, руското правителство заявило на българското, че му опростява лихвите по него. Князът и неговите министри мълчали.”

 

По-нататък в записките си, съставени докато е бил още министър-председател на Княжество България, Соболев споделя, че на свой риск (т. е. не го е съгласувал с руското правителство) той предложил план как Русия да употреби получените пари, така че те да останат пак в България.

 

Този план е описан от Сергей Татишчев. „Мисълта на генерала била – пише руският историк, - парите от дълга да остават в България и да се изразходват там за поддържане на мероприятия, чиято цел е трябвало да бъде укрепването на родствените връзки, свързващи страната с Русия. Като примери Соболев имал предвид да се организират в България руски женски институти, намиращи се под покровителството на руската императрица; да се основат и издържат вестници, отстояващи началата на руско-българската солидарност; да се дават премии за научни и литературни съчинения, които са в същия дух; да се дават премии също и за преводи на български език на елитните руски писатели; да се изплащат добавки към заплатите на руските офицери, които били на българска служба и на учителите по руски език в българските учебни заведения; накрая, да се субсидират руските железопътни и параходни дружества, които желаят да разпространят дейността си в България.”

 

562dfde95913e_4._.thumb.jpg.45f5fd9763eb

 

Според Татишчев мероприятията в плана на Соболев давали политически гаранции, че България по никакъв начин няма да се отклони от пътя си напред, демонстрирайки както признателност към Русия, така и вярно разбиране на собствените ползи и нужди. При наличието на такива гаранции въпросът за личните предпочитания на княза ставал второстепенен и не можел вече да влияе на взаимните отношения между Русия и България.

 

Планът бил отхвърлен от Начович, Греков и Стоилов, но Соболев им заявил, че ще постигне своите искания. Той изразил убеждението си, че Народното събрание ще утвърди подготвената конвенция за изплащането на дълга.

 

В записките си ген. Соболев привежда някои сведения за параметрите на този дълг и възможностите той да се погаси. Княжество България дължало на Русия 25 000 000 френски франка. 18 000 000 франка се намирали в резервния фонд на БНБ и можели да се изплатят веднага. Фондът в началото се състоял от 14 000 000 франка, които според Соболев били „оставени от руските войски при завършване на окупацията”. Имало и 4 000 000 франка излишъци от бюджета на държавата. Фондът можел да съставлява и 28 000 000 франка, смята генералът, „но го ограбили господа консерваторите”.

 

От позицията си на министър-председател Соболев предлагал в продължение на 12 ½ години Русия да получава от България по 2 000 000 франка на година. „Когато Румелия се слее с България”, е уверен генералът, руското правителство щяло да предяви ново искане за 25 000 000 франка. Всичките тези суми, съставлявали материална сила, която можела да се използва за укрепване на връзката на България с Русия.

 

С. Радев потвърждава, че в Княжество България е съществувал резервен фонд, образуван още във времето на окупацията, който бил пораснал на 15 милиона. Според него начинанията на Соболев (за съвместни инициативи между България и Русия) имали за цел „да поставят княза под един организиран руски контрол, нещо като протекторат”.

 

Всъщност руският генерал е бил своего рода предтеча на съвременните европейски комисари, които отпускат пари от еврофондовете целенасочено, с предварително определено предназначение. За поддържането на тези еврофондове държавата, която иска да се ползва от тях плаща солидни вноски. „Облагата” за самата държава се изразява в покровителството от страна на великите сили.

 

Л. Соболев е считал, че с влагането на парите от окупационния дълг в специален фонд, от който те да бъдат използвани за реализиране на определени инициативи в България, ще спомогне за създаване у българските управници на усет за рационално използване на държавните средства. С ирония той коментира: „аз реших да повдигна въпроса, защото се убедих, че княжеството е богато, тъй като милиони се харчат напразно”.

 

Разходите, които са формирали окупационния дълг

 

Цветана Кьосева публикува във „Факел” статия, озаглавена Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.?”. Изнесени са доста факти, свързани с определянето, гласуването и изплащането на разноските, добили популярност под името „окупационен дълг”. За съжаление в статията са допуснати две грешки. Вероятно защото авторката е използвала сведението, публикувано в изданието на БНБ „История на външния държавен дълг на България 1878-1990”.

 

Първата част на това издание, отнасяща се за периода 1878-1918 г., е написана от Цветана Тодорова и там се твърди следното: „Окупационният дълг се образува от разходите на императорското правителство в Санкт Петербург по поддръжката на окупационните руски военни части и гражданската администрация – Управлението на императорския руски комисар в Княжеството 1878/1879 г. Сумата е изчислена на 89,640 млн. зл. лв., така че въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Наистина, само личната заплата на комисаря e 600 хил. фр./зл. лв., докато за цивилната листа на българския княз са предвидени 500 хил. фр.”

 

Цветана Кьосева също поддържа в статията си становището, че в окупационния дълг се включвала и издръжката на Временното управление, включително и заплатата на комисаря. Повтаря и твърдението, че по тогавашния курс на рублата към лева дългът на Княжество България, възлизащ на 10 618 250 рубли 43 копейки, се равнявал на 89 640 000 златни лева и затова въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Някои изследователи били изчислили, че сумата на дълга по тогавашния курс на рублата спрямо златото се равнявала на 32 тона злато, добавя Кьосева.

 

Определянето на окупационния дълг не включва издръжката на Временното управление. В чл. 22 на Берлинския договор ясно е казано, че окупираната страна трябва да издържа окупационните войски в състав от 50 000 души. Дългът, който Русия е искала да ѝ бъде платен се е отнасял за разходите, направени от тези войски. Това е видно и от руския документ, озаглавен „Дневник на специалното съвещание на представителите на министерствата, май 1881 г.”. В него участниците в съвещанието (това всъщност е комисията в Петербург, за която споменава С. Радев) приели, че „по силата на чл. 22 от Берлинския договор на руското правителство не следва да се заплащат изобщо разноските по окупацията, а само тези по издържането на 50 000 души, съставляващи окупационния отряд, в което число влизат строевите и нестроевите чинове”.

 

Окупационните разходи е трябвало да бъдат покрити от приходите, събрани от Временното управление в България, както е било посочено в инструкцията до Дондуков-Корсаков от 24 юли 1878 г. Тъй като това не е било направено своевременно, в подписаната през 1883 г. руско-българска конвенция за дълга е отбелязано, че „Княжеското българско правителство припознава да дължи на Руското императорско правителство за разходите по окупацията на императорските руски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки”. Толкова били изчислени те през 1881 г. от споменатата комисия или съвет.

 

В бележките на Леонид Соболев сравнително точно са посочени цифрите във франкове на разходите, направени от окупационните войски и приходите, които е събрало Временното управление. Но генералът е направил грешка: оставената в резервния фонд на БНБ сума не е дошла от окупационните войски, а от Временното управление.

 

Финансовата дейност на Временното управление в България

 

Непосредствено преди Канцеларията за граждански дела (която е трябвало в началото да се занимава с временното управление в освободените земи) да премине от Румъния в България, нейният ръководител княз Владимир Черкаски издал на 20 юни 1877 г. в Зимница „Проект за главните основи на устройството на финансовото управление в България”. В него, свързани с темата са следните положения:

 

„1. Съществуващите в каазите (околиите) каси на бирниците и на останалите лица, приемащи и събиращи данъците, остават на първо време без промени, извършвайки по предишния ред приемането на парите и текущите разходи по вътрешното управление в околиите.

 

 3. При всяко управление на санджак (област), под наблюдението на началника на санджака се учредява във възможно най-кратко време по едно временно ковчежничество, което е собствено за управлението… Санджаковото ковчежничество ще извършва всички приходно-разходни операции със сумите, които постъпват в него, в това число и всички необходими разходи, свързани с местното гражданско управление, които ще бъдат посочвани от главнокомандващия след доклад за това на ръководителя по гражданските дела.

 

5. Средствата, събирани в Българската страна под вид на данъци, десетини, мита, военни контрибуции, глоби и пр., в които и ковчежничества да постъпят, съгласно гореизложеното се намират в непосредствено разпореждане на главнокомандващият за нуждите на управлението за граждански дела.

 

6. От тези суми по разпореждане на главнокомандващия се възстановяват на имперската хазна всички парични средства, които са дадени от нея за покриване на разходите, извършени от гражданското управление при главнокомандващият на армията.”

 

На практика Временното гражданско управление е трябвало да замени турската администрация в освободените земи и да започне преустройството ѝ, за да обслужва тя новосъздадената Българска държава – отначало в границите на Санстефанския договор, а след Берлинския конгрес, по време на деветмесечната следвоенна окупация – само в чертите на Княжество България. Като всяка местна администрация, временното управление е имало задачата да събере достатъчно приходи, от които са зависели и разходите му, включващи и тези за издръжката на служителите в администрацията – българи и руси. В това число влизала и заплатата на императорския комисар.

 

За окупационните войски в договорите е обяснено, че те са били на мястото на българските войски, защото такива не били още сформирани. Така че редно е било, от приходите, събрани от освободените земи, да се заплатят разноските на войските. Това обаче, не е извършено, или ако е извършено, то е било само в размер на 1 700 000 франка за войските в Източна Румелия.

 

Какво е събрало Временното управление като приходи и какво е платило като разходи се вижда от една ведомост, която руският комисар княз Дондуков-Корсаков е изпратил с писмо № 299 от 6 февруари 1879 г. на военния министър Дмитрий Милютин.

 

562dfdef551d2_5.___.thumb.jpg.2d8016e926

 

От друга ведомост, приложена към същото писмо, е видно, че в състава на Временното управление са преобладавали българите.

 

562dfdf54d64d_6._____-___.thumb.jpg.3822

 

Рекапитулацията за приходите и разходите на Временното управление е следната:

- приходите за времето от началото на установяване на гражданско управление в Софийски, Видински, Русенски и Търновски санджак до 1 януари 1879 г., а във Варненски санджак до 1 декември 1878 г., съставляват 17 715 059 франка 39 сантима;

- от френския предприемач Марешал, който изкупил десятъка на Източна Румелия, били получени 3 000 000 франка;

- от Тулчанския санджак били получени като неизразходвани (остатък между приходи и разходи) 1 881 882 франка 27 сантима; 

- от Адрианополския санджак били получени като неизразходвани 1 794 371 франка 23 сантима.

 

Общо приходите съставлявали 24 391 312 франка 89 сантима, от тях отделните ведомства на управлението изразходвали 10 872 979 франка 39 сантима, останали неизразходвани 13 518 333 франка 50 сантима.

 

От последната сума било предвидено да се извършат някои разходи, не свързани собствено с Временното управление:

- на Марешал трябвало да бъдат върнати 1 300 000 франка, защото наличното зърно, събрано като десятък, се оказало по-малко;

- за допълване на разходите по издръжката на окупационната армия в Източна Румелия се решило да се даде остатъка от 3-те милиона на Марешал, съставляващ 1 700 000 франка;

- за осигуряване на основен капитал на учредената в София Народна банка трябвало да се дадат 2 000 000 франка.

 

Накрая оставали като свободни за бъдещи разходи 8 518 333 франка 50 сантима.

 

Посочените сметки са били направени през февруари 1879 г. В останалите месеци, преди да бъде разформировано, управлението успяло да увеличи приходите и от там и перото „свободни суми”. Мемоаристът на Временното управление в България Николай Р. Овсяний, разглеждайки във втори том на изследването си дейността на княз Дондуков-Корсаков, е записал: „Българското правителство е получило от руското окупационно управление 15,5 млн. франка.”

 

Според ген. Соболев сумата била 14 млн. франка. Симеон Радев сочи цифрата 15 млн. франка и пояснява, че с нея бил създаден резервен фонд във вече основаната Българска народна банка.

 

Тези пари Дондуков-Корсаков е можел да изпрати в Русия, за да бъде поне отчасти „овъзмездена хазната относно разходите за издръжката на окупационния отряд”, както е искала ревизионната комисия по военните кредити. Но по неизвестни причини не го е направил. Изплатил е само 1,7 млн. франка за издръжката на окупационните войски в Източна Румелия, която сума изглежда не е взета предвид при определяне на окупационния дълг.

 

Окупационните разходи, определени през 1881 г.

 

В „Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Выпуск 4” са публикувани по-важните документи от отчета на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков за окупационните войски.

 

562dfdff5d98c_7.___._4.thumb.jpg.12f2077

 

Учудващо е, че вместо да вземе готовите данни от архива на главния щаб на окупационните войски, руското правителство, когато решило да поиска от Княжество България да изплати своята част от окупационния дълг, създало специален съвет за неговото изчисление. В съвета влезли представители на Военното министерство, Министерството на финансите, Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи и Контролната палата. Кратки сведения за свършеното от този съвет са приведени и публикувани в увода на една брошура, отпечатана през 1911 г., съдържаща дипломатическата преписка на Министерството на външните работи и изповеданията относно „Изплащане окупационния дълг на бившата Източна Румелия”.

 

В началото на книжката е направено „Изложение на въпроса по изплащането на Русия окупационния дълг на бившата Източна Румелия до края на 1879 г.”. В него се казва, че в Санстефанския и Берлинския договор не бил указан начинът по който да се пресметнат разноските по окупацията. Интерес представлявал един дневник от специалното съвещание на Министерския съвет (Журнал особого совещания представителей министерств) от май 1881 г., в който членовете на съвета записали, че „по силата на чл. 22 от Берлинския договор, на руското правителство не се следва заплащането изобщо разноските по окупацията, а само тези по издържането на 50 хилядната окупационна войска, в което число влизат строевите и нестроевите чинове”. От друга страна било установено, че в отчета до царя на бившия командващ окупационния отряд за времето от 1-ви януари 1879 година до 31-ви август същата година (в изложението погрешно е записано 1 август), разноските по издръжката на тези 50 000 души, съставляващи окупационния отряд, били показани заедно с всички други разноски, направени от руското правителство в България и Източна Румелия. Същото било и в другите документи. Затова се решило, че било необходимо да се направи изчисление „с приблизителни цифри”. 

 

Както се вижда от публикуваните отчети на Дондуков-Корсаков, имало е такива и само за разходите на окупационните войски. Констатацията на съвета по този въпрос не е вярна. Съветът обаче, изглежда нямайки информация за тези отчети, решил да изчисли окупационните разходи наново. При разглеждането на основите, върху които трябвало да се направи това, се стигнало до заключението, че като такива трябва да служат: пълната ежедневна издръжка във военно време на един войник и един кон; издръжката на офицерите и чиновниците от военното ведомство; всекидневните разходи за лечение на болните; издържането на транспорта в течение на 9 месеца; издържането на разните учреждения, свързани с окупационните войски.

 

Изчислението, направено на база на приетите основи показало, че размерът на сумата, която трябвало да се заплати на руското правителство за покриване на разноските по издържането на 50-тях хиляди войника, съставляващи окупационния отряд в продължение на 9 месеца, възлиза на 21 236 500  книжни рубли 87 копейки. При разрешаването на въпроса каква част следва да платят Княжество България и Източна Румелия по отделно, съветът взел под внимание фактът, че докато повечето болници и транспортът били раз­положени в Източна Румелия, то значително количество окупационни управления, начело с командващите отрядите, са се намирали в Княжеството. За това се намерило за справедливо изчислената сума да се разпредели по равно между Княжество България и Източна Румелия. Още  повече че според изявления на представителя на Министерството на външните работи, правителството на Източна Румелия било уведомено от страна на руското правителство, че дългът по окупацията, който се пада на областта, щял да бъде изчислен за 25 000 души.

 

Така частта от окупационния дълг, която по силата на чл. 22 от Берлинския договор трябвало да се изплати на руското правителство от правителството на Княжество България, била определена да съставлява 10 618 250 рубли 43,5  копейки. Тази сума, изчислена през 1881 г., се доближава до посочената във ведомостта за издръжката на окупационните войски, съставена в началото на 1880 г. В последната сборът на разноските за Българските земски (В), Румелийските земски (Г) и руските имперски войски (Д) по време на окупацията, съставлява 20 184 566 рубли. Делът на Княжество България е бил половината от тях, т. е. 10 092 283 рубли.

 

Голямо е разминаването обаче, между отделните компоненти, формиращи крайните суми. Може да се направи сравнение между данните от ведомостта от 1880 г. и данните от изчислението от 1881 г.

 

При последното се получили следните съставни разходи:

- за храна (продоволствие) на окупационния отряд и за лечение на болните му 11 713 228 рубли 96 копейки;

- за заплата (парично доволствие) на строевите и нестроевите войски и управления 5 550 073 рубли 20 копейки;

- за веществени разходи (вещево доволствие) 677 346 рубли 51 копейки;

- за издържане на транспорта 3 295 852 рубли 20 копейки.

 

Вижда се, че докато при изчислението е получено, че за изхранването на окупационните войски са били нужни около 12 млн. рубли, то същото перо във ведомостта с реалните разходи съставлява едва около 2,7 млн. рубли. Рублите за заплата са изчислени на около 5,55 млн., а реално са били изплатени 16,75 млн. Изчисленото вещево доволствие е около 0,7 млн. рубли, почти същите са и реалните разходи – 0,73 млн. рубли. Самостоятелни транспортни разходи окупационното управление не е отчитало.

 

Конвенцията между Княжество България и Русия за дълга

 

Симеон Радев обяснява, че използвайки престоя си в Русия през 1883 г., Соболев успял да прокара конвенция за изплащането на окупационния дълг на Русия.

 

„Заминавайки от Русия [по повод коронацията на Александър III на 15 май 1883 г.], - пише мемоаристът - князът направи още една голяма грешка: вместо да заповяда на Соболева да се върне в София, той му разреши да остане за известно време в Петербург под предлог да уреди някои висящи въпроси между България и Русия…  Соболев реши сега да свърши тоя въпрос, както той го разбираше. Управляющият Министерството на външните работи Кирияк Цанков, нарочно повикан в Петербург, подписа конвенцията.”

 

Според чл. I на конвенцията княжеското българско правителство припознава да дължи на руското императорско правителство за разходите по окупацията на императорските руски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.


Чл. II определя изплащането да става, както следва: на 1 септември 1883 г. четиристотин хиляди рубли; в разстояние на дванадесет години от 1884 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока - на 1 януари и на 1 юли всяка година по четиристотин хиляди рубли; на 1 януари 1896 г. четиристотин хиляди рубли и на 1 юли същата година остатъкът от двеста осемнадесет хиляди двеста петдесет рубли и четиридесет и три копейки.

 

Процедурата съответства на предложението на ген. Соболев окупационният дълг да бъде изплатен на равни вноски за 12 ½ години. Любопитен е записът в чл. III на конвенцията: „Упоменатите изплащания във II чл. ще се правят от княжеското правителство на Народната банка в София, в името и на заповедта на императорското правителство в левове (или франки) според курсът на деня от датата на изплащанията.” Т. е. към БНБ е бил създаден „руски фонд”, какъвто бил предвиден в плана на Соболев. Няма налични сведения какво е станало с вложените там пари.

 

В чл. IV на конвенцията било записано, че императорското правителство се отказва от изплащането на каквато и да е лихва върху дълга, както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписването на конвенцията, така също и след това до пълното издължаване на дълга.
 

Управителят на Министерството на външните работи Кирияк Цанков, повикан от министър-председателя Леонид Соболев, подписал в Петербург руско-българската конвенция на 16 юли 1883 г. От руска страна подпис положил министърът на външните работи и държавен секретар на Русия Николай Гирс.

 

От статията на Цв. Кьосева разбираме, че в отсъствието на княз Александър І на 26 септември 1883 г. генерал Соболев внесъл за разглеждане в българския парламент „Доклад на комисията по конвенцията на императорското руско правителство с България“. В доклада било посочено, че дори и да не бил предвиден в Берлинския договор, дългът е трябвало да се изплати, защото разноските са станали за запазване на безопасността и реда в страната след Освобождението. Комисията намирала представените разноски по окупацията справедливи, а условията за изплащане твърде изгодни и удобни: конвенцията не задължавала България да плаща лихвите на дължимите суми, същевременно ѝ се давало срок от 12 години за изплащане на дълга.

 

Единственият депутат, който направил изказване по конвенцията, заявил, че по нея няма какво да се разисква, защото нямало българин, който да не приема задълженията на страната към освободителката Русия. Самият дълг бил незначителен спрямо всичко онова, което Русия е пожертвала. От страна на комисията пък, било отправено пожелание да се намерят възможности дългът да бъде изплатен в по-кратък срок. Конвенцията била гласувана с пълно единодушие – само 6 души били против.

 

В началото стана дума, че заглавието на конвенцията не отговаря напълно на съответната клауза в Берлинския договор. В него се отбелязва, че конвенцията се отнася до „изплащането от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски”. Но както бе обяснено, Княжеството на практика не е било окупирано, тъй като то започва да съществува де юре едва след встъпването на българския княз на престола. Много по-точно същността на конвенцията е отразена в нейния чл. I, където се казва, че легитимното вече българско правителство „припознава” разходите по окупацията, като подлежащи на изплащане от Княжество България, тъй като те не са били своевременно разплатени.

 

Измеренията на дълга в злато

 

Смайващата цифра от 32 тона злато, на колкото уж се равнявал окупационният дълг, е резултат на грешка. Не е вярно соченото преизчисление на дълга от рубли в лева, т. е. не е вярно, че 10 618 250 рубли 40 копейки са се равнявали на 89 640 000 златни лева.

 

От бележките на ген. Л. Соболев се вижда, че общо разноските на окупационните сили са съставлявала около 50 000 000 френски франка. Княжество България и Източна Румелия, всяка е трябвало да изплати половината от тази сума, т. е. около 25 000 000 франка. Когато през 1880 г. се приема българската валута лев, един златен лев е установен равен на един златен франк. Следователно дългът на Княжество България не е бил 89 млн., а около 25 млн. лева.

 

Той може да се изчисли по-точно на база на циркулярното писмо на Временното управление от 14 декември 1878 г., разпратено на българските губернатори. В него са дадени стойностите (курса) спрямо франка и сантима на валутите, допустими за използване в България, докато страната се сдобие със собствена валута. Оставени са в обръщение само монети от благороден метал (златни и сребърни). От книжните пари в циркулация е приета единствено книжната рубла. В циркуляра нейният курс „до второ нареждане” е  фиксиран на 2, 64 франка за 1 рубла.

 

Българският дълг, изчислен по този курс, е излизал 26 545 626 лева. Но тъй като курсът се е изменял през годините, вероятно и сумата на дълга в лева е била променлива. Това се вижда от данните, показани по-долу.

 

562dfe0886bee_8.___1893_..thumb.jpg.b330

 

В държавния бюджет на Княжество България за 1893 г., публикуван в „Български алманах” за същата година, в раздела „Държавни дългове” е записано: „Окупационния дълг на руското правителство, според конвенцията от 16 юни 1883 г. 10 618 250,43 кн. рубли” е 26 120 896,06 лева.” До 1 юли 1891 г. са били вече изплатени 13 776 000 лева, оставали да се плащат 12 344 896,06 лева. Годишно, както е заложено в конвенцията, е трябвало да се изплащат по 800 000 рубли, които според документите на БНБ са съставлявали 2 120 000 лева.

 

Голяма ли е тази сума, може да се прецени, като се сравни с размера на годишните приходи на България тогава, които са съставлявали 80,5 млн. лева. Общо годишните разходи по изплащането на държавните дългове пък са били около 14 млн. лева. Вноската по окупационния дълг е съставлявала 15% от тях. В бюджета са посочени като разходи от Министерството на войната сумата 23 247 231 лева. Тя е по-малка от разноските, които са направили окупационните войски, но все пак трябва да се има предвид, че те са защитавали границите на Санстефанска България. Войската на Княжеството е била по-малка.

 

562dfe115fd1f_9.___100_._1894_..thumb.jp

                                                                                                                        

Може да се направи опит да се оцени дълга, чрез съдържанието на злато в българските златни монети. През 1894 г. са отсечени такива с проба Au 900/1000. Съдържанието на злато в монетата от 100 лева е 29,03 грама (0,93 унции). Златото, съдържащо се в златните монети, равняващи се по стойност на дълга от 26 120 900 лв. е 7,6 тона.

 

На практика България е платила за дълга на Княжеството около 11 млн. лева, тъй като 15 млн. лева са били внесени в БНБ от Временното управление.

 

Историите с изплащането на дълга

 

562dfe195ff0f_10._____.thumb.jpg.5829599

 

Окупационният дълг на Княжество България към Русия е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. В горната таблица е показано как е станало това. Има разлика в сумата, която е трябвало да бъде погасена, посочена в таблицата и справката за бюджета. Според справката сумата е 26 120 896,06 лева, а в таблицата е записана стойност 26 446 635 лева. Вероятно, както бе казано, това се дължи на колебанията в курса на лева спрямо рублата. В конвенцията е записано, че плащанията ще бъдат в левове според курса на деня в датата на изплащането.

 

Предвиденият срок за окончателното изплащане на дълга на бившето Княжество България през 1896 г. не е спазен. Затова на 20 юли с. г. се постигнало споразумение между руското и българското правителство за разсрочване на изплащането на остатъка от дълга, съставляващ 5 018 250 рубли и 43,5 копейки, за още 6 години. На 13 юли трябвало да се платят 213 250 рубли и 43,5 копейки, а останалата сума се предвиждало да се изплаща пак по старата схема – по 800 000 рубли на година, платими на два пъти на 13 януари и 13 юли по 400 000 рубли. Издължаването обаче, било отново неравномерно и се проточило до 1912 г.

 

През 1896 г. руското правителство повдигнало въпроса за изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия. Той бил официално признат от Областното събрание в първата му редовна сесия през 1879 година, в заседанието му на 21-ви декември. Получило се е обаче недоразумение – източнорумелийските депутати са гласували като дълг реалните разходи на окупационните войски, които са се определяли по това време.

 

Това се разбира от обясненията, които дал директора на вътрешните дела на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. Когато в Областното събрание му задали въпрос за дълга на областта, предвиден в Берлинския договор, той отговорил, че вече се бил обърнал към международната Европейска комисия, която изработвала устава на Източна Румелия. Комисията излязла със становището, че Областното събрание трябва да реши въпроса, като види колко е дължимата сума и как тя ще се изплаща. От генералния консул на Русия в Пловдив княз Алексей Церетелев научил, че руският император отстъпвал лихвата по дълга и бил склонен той да се изплаща на такива части, каквито позволяват силите на областта. Руското правителство нямало и да държи за стриктното спазване на приетите срокове за изплащане. Но окончателната сума на дълга не била още определена. Ориентировъчно щяла да съставлява 23 милиона франка. Бурно „ура” последвало това изявление на Кръстевич.

 

Както се подразбира, ставало е дума за разноските на окупационните войски, които са били определяни по това време от Съвета на управлението на руския императорски комисар и в края на януари са добили вида от приведената по-горе ведомост. Княз Церетелев, изпращайки на Кръстевич своята нота за дълга на 18/30 октомври 1879 г., в която посочва ориентировъчната сума, не е знаел, че три месеца по-късно княз Дондуков-Корсаков ще ходатайства пред руското правителство да бъде опростен окупационния дълг, както на Княжество България, така и на Източна Румелия.

 

През месец юли 1896 год. били разменени ноти, с които българското правителство признало, че дължи на руското правителство сумата от 10 618 250 рубли 43 ½  копейки, за разходите, направени по издържането на окупационните войски в Източна Румелия.

 

На 30 януари 1898 г. императорският руски дипломатически агент в София Юрий Бахметиев отправил нота до министър председателя и министър на външните работи Константин Стоилов, с която го уведомил, че бил натоварен от руското правителство да влезе с него в преговори за установяване на начина на уреждането на частта от окупационния дълг, падаща се на Източна Румелия. Тази част съставлявала половената от цялата сума 21 236 500 рубли 87 копейки, която била призната от чл. 22 на Берлинския договор и потвърдена с конвенцията от 16 юни 1883 г. като дължима на Русия за окупирането на България и на Източна Румелия.

 

Бахметиев предложил текст на конкретна спогодба, която била аналогична на конвенцията от 1883 г., но се уточнява, че дължимата сума от 10 618 250 рубли 43,5 копейки е „за разноски, последвали по окупацията на Източна Румелия от руските войски”. Погасяването на дълга се предлагало да се осъществява по същия начин, както и този на Княжество България, като вноските трябвало да започнат да се изплащат на 1 януари 1903 г., веднага след окончателното уреждане на първия дълг.

 

Министерският съвет на 29 октомври 1898 г. приел това предложение, тъй като дългът на бившата Източна Румелия към Русия бил признат от Областното събрание. През 1902 г. обаче, финансовите условия наложили на българското правителство да поиска от Русия отсрочка, като първото плащане вместо на 1 януари 1903 г. да започне от 1 януари 1908 г. За целта се предлагало да се подпише специална конвенция, която да бъде одобрена от Народното събрание, за да може нужната сума редовно да се вписва в бюджета и одобрява от депутатите.

 

На 8 февруари 1903 г. Бехметиев отговорил, че руското правителство било съгласно да се сключи конвенция и се отсрочи началото на изплащането, но то да започне от 1906 г., а не от 1908 г. Поставено било обаче условието, цялата сума на окупационния дълг да бъде незабавно изплатена, ако българското правителство направи някакви финансови операции, преди окончателното изплащане на дълга. Под „финансови операции” се разбирало вземане на държавен заем. За да избегне хитруването на българите, като изтеглят заем, да забравят да си платят дълга, Русия поискала в такъв случай оставащата част от дълга да бъде изплатена веднага изцяло. В писмото се отбелязва, че от първия дълг все още не е била изплатена една вноска от 4 000 000 рубли. (В книгата за българския външен дълг е показано, че през 1912 г. е изплатена сума на стойност 623 974 лева. Може би това е остатъка от дълга на Княжество България?)

 

Отговорът  от 2 април 1903 г. на министър председателя и министър на външните работи Стоян Данев до Бахметиев е показателен за мисленето на тогавашните политици на държавата, претендираща да бъде обявена за независима. В началото Данев се опитва да предизвика състрадание, като заявява, че се надявал на имперското правителство да не поставя тежки условия, тъй като се касаело „до една сума, сравнително от малко значение за Русия, която, обаче, ще тежи с всичката си тежест върху бъдещите финансови операции на малката България”. Министърът от родината на бай Ганьо не пропуснал да потърси изгода от поставеното условие и написал: „Ако благодарение поддръжката на императорското правителство, княжеското правителство успее евентуално да сключи един износен заем, княжеското министерство с готовност ще внесе остатъка от окупационния дълг в деня на осъществяване на заема.” Тези думи показват, че българското правителство явно не е имало голяма репутация, та е предложило руското да му стане гарант за изгоден заем. Данев се пазари и за времето, когато да започне изплащането на дълга: ако не може да е 1 януари 1908 г., поне да е 1 януари 1907 г. Писмото завършва сервилно с думите: „Убеден съм, че благодарение на Вашето любезно посредничество, императорското правителство ще благоволи да се съгласи да даде още един път това ново доказателство за своята постоянна грижа за правилното и нормално развитие на България.”

 

От Русия се съгласили да не настояват за пълното изплащане на дълга, в случай, че България сключи заем, но твърдо държали първата вноска да стане на 1 януари 1906 г. Този отговор е изпратен на 3 юли 1903 г. В заседанието си от 25 октомври 1903 г. Министерският съвет упълномощил министъра на външните работи и изповеданията да сключи с руското правителство конвенция при предложените от него условия, но препоръчало да се настоява, първото плащане да бъде на 1 януари 1908 г. и изплащането на цялата сума да стане на по-малки вноски в продължение на 30 години. За целта е бил изготвен проект на конвенцията, който на 11 ноември бил внесен за разглеждане в Министерския съвет. По неизвестни причини на него не му е даден ход.

 

Въпросът за окупационния дълг на бившата Източна Румелия бил поставен отново на дневен ред през пролетта на 1909 г., когато Русия и България водят преговори за сключване на така наречения „Заем за независимостта”, на стойност 82 милиона лева. От руска страна било предложено да бъде уреден и въпроса с окупационния дълг та Източна Румелия. Било постигнато споразумение в началото на 1910 г. да бъде подписано споразумение за ежегодни плащания по 800 000 рубли на 1 януари и 1 юли всяка година.

 

Българското правителство не изпълнило обещанието и след като руският представител в България отправил на 11 април 1910 г. покана за „по-скорошно сключване на конвенцията по изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия”, с писмо от 2 юни 1910 г. отново поискало срокът за изплащане на дълга да се определи на 30 години, като начиная от 1911 г. на шест месеца се изплаща 1/60 част от цялата сума.

 

След дълги устни преговори между руския посланик в България Анатолий Неклюдов и министър-председателя Иван Гешов се стигнало до съгласие изплащането на сумата от 10 618 250 книжни рубли 43 ½ копейки да стане както следва: на 1 февруари и на 1 август всяка година, от началото на 1912 г., да се изплащат по 250 000 книжни рубли, до окончателното погасяване на дълга, като императорското руско правителство се отказва да иска плащането на каквито и да било лихви върху дължимата сума, за времето от окупацията до деня на пълното ѝ изплащане.

 

Изготвена била конвенция, подобна на тази от 1883 г. На 24 февруари 1912 г. парламентът гласувал конвенцията, а на 20 юли 1912 г. царят я утвърдил с указ № 17. Поради войните 1912-1918 г. България не плаща на Русия по този дълг, а след Първата световна война той е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и правителството на Руската социалистическа федеративна съветска република.

 

Българите не са платили половината от парите, които са дължали на освободителката си, въпреки че са гласували за това, а по-късно българското правителство е потвърдило правомерността на акта за изплащането на окупационния дълг на Източна Румелия. В последното писмо от дипломатическата преписка посланикът Анатолий Неклюдов посочил: „България сама е признала, че дължимата вследствие събитията от 1877-79 год. сума има характер на дълг на чест”. Вместо да се осъжда некоректността на политиците, с което е бил уронен престижа на независимото Царство България, днес историческите факти се подменят с политически инсинуации.

 

Използвана литература:

 

1. Сборник договоров России с другими государствами 1856-1917. М, 1952, с. 159-175, 181-206.

2. Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 1. С. П. 1903, с. 9-11.

3. Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 3. С. П. 1904, с. 131, 221-222, 225, 289-290.

4. Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 г.г. Вып. 4. С. П. 1905, с. 1-2, 15-16, 27-35, 434-440.

5. Русское управление в Болгарии 1877-78-79 гг. II. Российский императорский комисар в Болгарии, генерал-адъютант князь А. М. Дондуков-Корсаков. СП, 1906, с. 118.

6. К новейшей истории Болгарии: материалы о внутренней политики, 1881 – 1883 г.г.  Примечания генерала Соболева к записке гг. Грекова, Начевича и Стоилова, марта 1883 г..  В: „Русская Старина", сентябрь, 1886 г., с. 736-739.

7. С. С. Татищев. Из прошлого русской дипломатии. С.П. 1890, стр. 382-383.

8. С. Радев. Строителите на съвременна България. Том първи. Трето издание. С., 1990, с. 370-372.

9. Дипломатическа преписка „Изплащане окупационния дълг на бившата Източна Румелия”. С., 1911.

10. Ц. Кьосева. Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.? Във fakel.bg.

11. Цветана Тодорова. История на външния дълг на България (1878-1990 г. Първа част: Драматичното начало (1878-1918 г.). Издание на БНБ. С., 2009, с. 12, 206.

12. Циркуляр на Временното управление в България в ЦДИА, ф. 523, оп. 1, а.е. 26, л. 12-13.

 

Редактирано от К.ГЕРБОВ
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Тук се прави огромна грешка.И ние сме имали окупационни войски но не сме искали да ни заплащат разходите им.Даже са ни представени сметки от Гърция и Сърбия ние да плащаме.В Ирак и Афганистан също имаме окупационни части които поддържат реда, но не съм чул да ни плаща някой за това.Както вече неведнъж стана ясно освобождението на България не е в резултат на безумната любов на руския самодържец към българския народ.Руснаците не спират военните действия след отстъплението на турците, ами навлизат дълбоко в турска територия.Единствено намесата на Англия ги спира да не превземат Цариград.По същото време бойни действия се водят и в Кавказ ,където няма български земи за освобождаване.Не знам защо руснаците ни вменяват разходите направени за няколко години от българското опълчение, което се бие за удовлетворяване на руските интереси?Всяка държава която наема чужденци в своите войски им плаща, а не те да и плащат на нея.Другото което прави впечатление е че войната свършила несвършила, руснаците са започнали да събират данъци и то същите каквито сме плащали на турците.Че нали бяха непосилни, заради това ли гонихме турците да ги дадем на руснаците?Едва ли някога ще се узнае колко нещо са завлекли руските войски в руско-турската война от България.Симеон Радев споменава, че генерал Каулбарс първи е влизал в турските банки след завладяването на българските градове от руснаците.Няма никакви данни какво и колко е задигнал.Та руснаците хем постигнаха политическите си цели, хем се награбиха, хем им платихме накрая.Някои хора не могат да разберат ,че вечна благодарност към братушките не може да има, така както не може и не трябва да има вечна омраза към Турция.По тоя начин русофилите подклаждат конфликти и ни пречат на нормалните отношения с нашите съседи.Ние сме били и под византийско робство, римляните и гърците също са ни владели.Та въпроса ми е колко назад във времето трябва да мразим и обичаме?Питам заради малоумните индивиди които сте предозирали с фалшив патриотизъм , същите които сега искат медали за убийството на имигранти.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Да не вкарваме и тая тема в първосигнално русофобско-русофилско русло. Тук идеята на Гербов е да развенчае несъстоятелния мит за 32-та тона злато и пр. спекулации, така популярни от 10-тина години насам

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Не виждам каква е целта от това преизчисляване на големината на рекета, наложен ни от братушките. На 21 януари 1918 година СССР отказа да изплаща дълговете на царска Русия, като по тоя начин се анулираха и задълженията на всички държави към руснаците.Надявам се че целта на поста не е редуциране на дълга и възобновяване на тия плащания.Нямам обаче нищо против, който има желание, К.Гербов да му изчисли колко му се пада да плаща и да отиде да ги внесе по сметка на Госбанк.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Aйде да не тролиш повече в темата. Твоето мнение вече го разбрахме.

Иначе няма по-изгодна ситуация за България от ВОСР, тъй като страната ни така и не изплаща по-голямата част от дълга си. Де тоз късмет и сега. :)

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Тук се прави огромна грешка.И ние сме имали окупационни войски но не сме искали да ни заплащат разходите им.Даже са ни представени сметки от Гърция и Сърбия ние да плащаме.В Ирак и Афганистан също имаме окупационни части които поддържат реда, но не съм чул да ни плаща някой за това.

Не разбирам - оспорваш мирния договор в момента ли? Ако е така си позакъснял със 130 г.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Aйде да не тролиш повече в темата. Твоето мнение вече го разбрахме.

Иначе няма по-изгодна ситуация за България от ВОСР, тъй като страната ни така и не изплаща по-голямата част от дълга си. Де тоз късмет и сега. :)

В конкретният момент ВОСР е най-доброто за България. И то не заради дълга, а заради това че Русия победителка в ПСВ щеше да унищожи България или да я смали наполовина след войната. Най-малко щеше да отнеме черноморието, за да си присъедини и Цариград. Но в дългосрочен план след окупацията на България след 44г. точно комунистическите идеологии са катастрофални за българската народност.

А темата е супер политизирана! 

Господин Гербов пише "освободителката ни" вместо Русия. Само това говори за пристрастност, за целенасочено създаване на внушения и т.н.

Некоректността на политиците уронваща престижа на България.... представи си като отговор на пряката намеса на Русия у нас с цел смяна на законна власт чрез дестабилизация и гражданска война!!!! Но българските политици са некоректни.... А да инак русофилията не е служене на чужда държава за сметка на България!

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ами както да го въртим и сучем - Русия си е освободителка. В резултат на войната й с Турция България се появява на политическата сцена като независима държава.

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Ами както да го въртим и сучем - Русия си е освободителка.

Е да ама в претенцията да разгледаме историческите факти безпристрастно..... някак си използването на епитети наместо имената на държавите..... как мислиш подходящо ли е? Безпристрастно ли е?

А от гледна точка османското владичество е освободителка, от гледна точка независима българска държава е окупаторка ;) 

ПС не че граматиката ми е силна страна, но не трябва ли да се ползва сегашно историческо време?

Редактирано от stinka (Rom)
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

да, за да бъде пусната темата като статия в списанието, Гербов ще бъде помолен да поизглади стилистичните грешки и да не слага чак такива емоционални епитети като бай Ганьо и пр. 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

На практика излиза, че една сума ни е опростена два пъти и ние продължаване да си я водим. Това е дългът на Източна Румелия, този на Княжеството си е платен.

Първо я е опростил Александър II. После Ленин. А ние изплащаме суми за помощ на руските бежанци на стойност по-голяма от дълга и ги осчетоводяваме за направени по дълга.

http://www.fakel.bg/index.php?t=2650

А тоновете злато са толкова, колкото пише колегата, но за платената част. 

Просто според други източници дългът е 89 милиона, което е около 25 тона, дори и по тази сметка със смятане Не курса на златото, а съдържанието на злато в златен лев, което е много странно.

Някой знае ли колко е курса на златото тогава в рубли? Или франкове?

Редактирано от miroki
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

да, за да бъде пусната темата като статия в списанието, Гербов ще бъде помолен да поизглади стилистичните грешки и да не слага чак такива емоционални епитети като бай Ганьо и пр. 

Аз не мисля че е подходящо статии на Гербов да бъдат публикувани в списанието! Те не са безпристрастни и това е очевидно за всеки. Те създават внушения. Той има определена лична позиция по темите и я изразява явно, във всички теми позицията е една. Те не просто разглеждат факти, те са и с целенасочена политическа позиция винаги за Русия!

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

можеш ли да посочиш къде според теб в темата Гербов създава внушения? Щото ми се чини, че простата математика няма как да е плод на лична позиция, а шикалкавенето с външния дълг, както и благосклонността на кредитора да си затваря очите за просрочването му е неоспорим факт. 

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ами аз не виждам проблем статията да влезне в списанието, хубаво е да се изнесат цифрите, документите и фактите по този спекулативен напоследък въпрос. Към времето за което се отнася статията Русия е освободителка, така че и това няма проблем да остане така.
Интересен материал за раздела с моделирането обаче се дава за съдбата на България без ВОСР, може да се отвори тема за това в другия раздел.

Но силно апелирам всички русофилски и русофобски мнения да ги държите за себе си за да не стават излишни скандали и пак да се изпозатворят активните теми като тази за бежанците!

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

можеш ли да посочиш къде според теб в темата Гербов създава внушения? Щото ми се чини, че простата математика няма как да е плод на лична позиция, а шикалкавенето с външния дълг, както и благосклонността на кредитора да си затваря очите за просрочването му е неоспорим факт. 

Вече го направих. Използва епитет, вместо името на държавата. Ако епитетът е отрицателен, създава негативни внушения спрямо държавата, ако е положителен съответно позитивно. И това е само едно, има и други в текста.

Аз нямам против хладното представяне на фактите и цифрите, независимо дали са в ущърб на България или Русия (аз лично ги предпочитам подобни анализи, отколкото силно субективните, независимо в каква посока)! Имам много против интерпретациите, личните вметки и мнения! Господин Гербов не го познавам, почти не съм чел и негови коментари. Но от темите, които поства веднага разбирам, че е със силни русофилски настроения, то просто удря след няколко изречения.

Колкото до благосклонността на кредитора, тя е такава само в периодите, когато му играе България по свирката, айде да бъдем реалисти. То такива принципно са отношенията и на повечето страни. Отнешението спрямо нас не е специално, ето едно от внушенията, което също се прави!

До Уорлорд, написах освободителка е от гледна точка на османското владичество. От гледна точка на свободна българска държава не е!Русия пряко и явно си се намесва във вътрешните работи на страната, в много моменти откровено безпардонно, след 1885 довежда страната до ръба на гражданска война! Коментарите по темата са си политически, там вече можем да си интерпретираме, вкл и автора. а както той сам си е написал, причината за написването е имено като негов отговор на подобни политически коментари. За съжаление той не е успял да го направи безпристрастно.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Както беше посочено в другата тема, Русия участва пряко в признаването на независимостта на България и в крайна сметка преструктурира дълга й към Османската империя. Както и да е - това е дискусия за другаде. Като гледам драма няма, при така поставената тема. Ако желае, Гербов нека я преработи в по-подходящ вид, за да влезне в другия брой.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Смятам , че  при "фактите" и "математиката" , с които се оборва статията от Факел има големи неточности:

Разходите по окупацията са направени през 1878–1879 г. , а монетата, с която Гербов оценява еквивалентността на дълга в злато

 е от 1894 г., 15 години по-късно , след Съединението, т.е.  дългът трябва се е увеличил двойно заради прибавянето и на дълга на Източна Румелия. Друг е въпросът, че монетата е българска. Съществуват 2 руски златни монети  от 1878 , ако бяха използвани те обаче щеше да се види безсмислието на такова упражнение, защото при двете се получава различно съотношение между номиналната стойност и златното съдържание, който иска може да посмята:

http://www.m-dv.ru/catalog/king,18/year,1878/coins.html

До 1897 г. ( тогава в Русия се прави парична реформа и се въвежда златен стандарт : 1 рубла = 0,774 г злато) рублата е  девалвирала и е твърде възможно  еквивалента на дълга на Княжеството от 32 тона злато  по курса  през 1878 да е изчислен съвсем вярно.

Използването на  бюджета на България от 1893 г.  за оценка на дълга също е  тенденциозно и с неверен извод, че изплащането на дълга не било в тежест. Само половината дълг  е 29% от всичките  приходи за тази година. Ако се прибави и дълга на Източна Румелия   - дългът се оказва повече от половината от приходите на държавата през тази година.

 

Редактирано от Doris
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

  

  Цитат от Гербов, "Може да се направи опит да се оцени дълга, чрез съдържанието на злато в българските златни монети. През 1894 г. са отсечени такива с проба Au 900/1000. Съдържанието на злато в монетата от 100 лева е 29,03 грама (0,93 унции). Златото, съдържащо се в златните монети, равняващи се по стойност на дълга от 26 120 900 лв. е 7,6 тона."                                                                     -С цел на всяка цена да се намали тонажа на златото, е направен наивен опит да се изчисли съдържанието на чистото злато в монетите които се намират в обръщение.Така се обръща внимание(сякаш има някаква файда), че на практика България плаща по малко тона в чисто злато и е направена голяма грешка сумата да се изчислява в златни монети от 20 и 100 лева, които са по 22 карата. Има и друга далавера с която можем още да намалим теглото на дълга.При плащането трябва да се има предвид ,че монетите се изтриват значително(по 2-3 сантиграма всяка).Като монета от 100 лева се изтрива много по малко от 5 бр. монети по 20 лева, които като нови тежат колкото столевката.Тука разликите които се натрупват са наистина големи и трябва да се вземат предвид при изчисляването на реалния дълг в злато.Държа К.Гербов да ме включи като съавтор (хонорара, 50/50)

Редактирано от vvarbanov
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

То са едни - окупацията не е била съвсем окупация, а лош френски превод, еврофондове ... Не било окупация, ама в ползваната литература е сложен сборник издаден в Питер, който съвсем недвусмислено си е озаглавен, че става дума за окупация.

В основата стои един класически номер използван у нас (сещате се от кого), за да се замаже очевиден факт. В продължение на десетилетия бе тиражиран мита за безвъзмездното Освобождение на България от турско от страна на Русия и последвалото след това хуманитарно "временно руско управление". Русия действително помага много първо за освобождението на Гърция и Сърбия, а после и за независимостта им, но с България нещата не са така. Русия печели победи на Балканите, където помагат българите, но има още един фронт, където няма българи и там нещата вървят по-скоро зле. Въпреки това благодарение на успехите на Балканския фронт Русия печели войната, а заедно с това и днешна Молдова, а Румъния, от която е отделена получава независимост и е компенсирана за сметка на България с нашата Северна Добруджа (онази, дето благодарение на Русия не станала автономно българско княжество начело със Стефан Богориди, който за компенсация бил направен княз на Самос).

Но да се върнем на парите. Окупационният дълг в конкретния случай сам по себе си не е толкова черен колкото изглежда. България няма армия, който да пази страната, но същевременно и да издържа. По правилото, че който не храни своя армия храни чужда и в случая България се пази от руската армия и съответно издържа частите, които я охраняват.

Проблемът идва оттам, че дълго време е пробутвана лъжата, че това Русия го е направила съвсем безвъзмездно. В един момент българите получават достъп до голям брой книги и виждат, че това изобщо не е така. Факта, че Русия е поискала да и се плати "благотворителността" е очевиден. Тъй че родните медии са тръгнали да го замазват по друг начин. Първата стъпка е да се обяви за нещо друго. И вместо плащане на окупацията става плащане на Освобождението. При втората стъпка се оказва, че всъщност не е платено Освобождението, а нещо друго. Така вече се създава впечатлението, че това, че Русия е искала изобщо да и се плати нещо за шашма. Класическа манипулация, характерна за последните десетилетия на ХХв. у нас.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Хайде за да разберете, че тоя въпрос се закрива окоанчателно - 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Не знам кой е изчислявал ,че освобождението ни е струвало 32 тона злато, но това ми се струва нереално голямо количество. При споменаването на дълга се прави уточнение че сумите са в книжни рубли.През 1978 година въпреки че на книжните рубли пише че се гарантира обмената за злато, това отдавна не съответства на действителноста.Стойноста на златната рубла по това време се определяла от пазара, а не от държавата.Тоест дадените суми в книжни рубли не съответстват на златните рубли. От друга страна превалотирането по това време в български златни лева също не е коректно, защото те започват да се секат 16 години по късно през 1894година.Най лесно златото може да се пресметне чрез френския франк, който е бил най престижната валута по това време.ЦИТАТ "„Както е известно, България и Източна Румелия дължат на Русия 50 000 000 франка за окупацията през 1878-1879 г. – пише в началото по въпроса Соболев." Двадесет златни франка тежат 6,45 грама  или са необходими 2 500 000 броя златни монети по 20 франка.Теглото е 2 500 000бр Х 6,45гр. =16,125 тона злато .Опитите да се увеличи или намали количеството злато са жалки.Не е важно дали сме платили повече или по малко  за освобождението си, важен е факта, че въобще се е плащало. 

Редактирано от vvarbanov
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

 Напротив, размерът на дълга, условията по изплащането му, честотата на вноските и колко всъщност е платено са от голямо значение, тъй като показват несъстоятелността на манипулациите по тази тема.

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

 Цитат от по горния ми пост" През 1978 година въпреки че на книжните рубли пише че се гарантира обмената за злато, това отдавна не съответства на действителноста."Тука съм направил грешка, имах предвид не 1978, а 1878 година.През 1854 година руската банкова система започва да изпитва трудности и населението активно разменя хартиени пари за метални.Правителството въвежда ограничения за сумите главно при златните монети.През 1858 година обменът окончателно е спрян.От тук нататък стойноста на златните и сребърните монети към хартиените рубли се определя от пазара.Ето защо упоменатите суми в книжни рубли на разходите и дълга ни, не отговаря на златните рубли по това време.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Както писахме в друга тема, куриозното е, че Княжество България си плаща целия дълг, а дългът на Турция (причината за войната) е опростен. Както опрощават уж дългът на Източна Румелия, но после си го търсят.

Възможно е да се окаже, че с помощта и на парите, с които сме плащали дългът на Княжеството към Русия, последната ни е нападнала през 1916 г.

Във франковете, колко злато има? И за тях ли ще мерим съдържанието на метал, за да преценим стойността им в кг. злато.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Проф. Пламен Цветков: Изучаваме историята си с русофилски, а това означава противобългарски поглед

Санстефанският договор е една голяма манипулация, Берлинският ни приобщава към европейския свят, макар и с цената на националното ни разпокъсване. България има нужда от нов нациноален празник и това е 22 септември, казва историкът 

plamen_cvetkov_1.jpg

 

Пламен С.Цветков е професор по история в Нов български университет. Автор е на  повече от десет монографии  в областта на политическата и дипломатическа история на 20 век. Последният му труд е посветен на света на мегамитовете. Историкът преобръща редица вкоренени клишета, приемани за аксиоматични истини.

Интервю на Мая Стоянова

 

- Проф. Цветков, защо българите нямат еднозначно отношение към националния си празник?
- Отговорът е много очевиден. Всеки път на 3 март нашите управници, поради инстинктивното си подчинение на всичко руско и съветско, използват тази дата, за да поругаят отново националното ни достойнство със своето безгръбначие спрямо Русия. Това  дразни хората. 
Никоя уважаваща себе си нация не чества за свой национален празник едно външно събитие. Дори и да има спорове за това какво точно се е случило на 3 март, просто това е събитие, в което няма българско присъствие. Има българско участие във войната, но няма българско участие в подписването на Санстефанския договор. Освен това негов главен автор е граф Игнатиев. В записките си, публикувани в България още преди 1989 г., той в прав текст казва, че историческата мисия на Русия е да обедини славяните под свое ръководство върху развалините на Австрия и Турция.  Това изречение ни казва, че човек трябва да има много голяма фантазия, за да твърди, че граф Игнатиев е освободител на България. Това е един българоядец, един човек, който е искал унищожението на България. Но сега една от централните софийски улици носи неговото име. Така че това е една наистина пагубна дата...

Продължава тук:

http://frognews.bg/news_10525/Prof_Plamen_TSvetkov_Izuchavame_istoriiata_si_s_rusofilski_a_tova_oznachava_protivobalgarski_pogled/

 

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...