"Доколкото си спомням" на Георги Данаилов

[КГ125]

И тези истории вече стават извор...

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=503&Level=1

И моите родители бяха любители на ските, баща ми караше винаги на границите на възможностите си и поради това често падаше на финала, мама бе внимателна и предпазлива, но устойчива.

В една от предишните зими, когато приятелите били на излет със ски по-високо в планината, изневиделица връхлетял някакъв човек, който доста неумело се държал на ските и минал на сантиметри от майка ми. Тя се дръпнала уплашено и извикала:

- Къде караш, бе кретен?

Непохватният спрял с мъка, обърнал се към групата и казал:

- Извинявайте!

Бил Борис трети - царят обединител. Той се извинил още веднъж и продължил надолу по склона.

учат някоя бомбардировка, те наблюдаваха с бинокли как избухват противосамолетните снаряди и оставяха малки облачета дим в синевата. Казваха че се виждат и самолетите като комари. Шейните с конете покрити с дебели чулове ги чакаха, чакаше ги, аперитив, обед, дрямка, бридж, слушане на радио Лондон от "разпечатаните" радиоапарати. Военната цензура старателно бе блокирала скалите на всички приемници, така че да се хваща само София, но напразно. Следваха препирни, вечеря, флиртове, слушане на радио Лондон, пак спорове и мене ме изпращаха да спя.

Общо взето българската буржоазия очакваше присъдата на историята в принудителна, но приятна ваканция, безпомощна да предприеме нещо, за да промени събитията, но вярвайки, че все пак съдбата ще се смили и тя ще бъде помилвана!

Старата госпожа Харитина Гешова Ябланска обичаше да играе бридж, канеше си търпеливи партньори и по време на разиграването питаше:

- Кое беше коз?

Виж архитектът Сава Овчаров, боязлив по природа човек, загрижено мислеше, как трябва да се постъпи, ако американците решат да бомбардират Боровец, кроеше и чертаеше планове за спешна евакуация и караше децата да разриват пъртини в дълбокия сняг към гората, където да се намери спасението от американските бомби... Всеки ден той лично инспектираше напредва ли работата и губеше присъствие на духа, когато нощем падаше нов сняг и затрупваше изровената с толкова детски труд пътека! Съпругата му госпожа Катя Гешова-Овчарова висока, лична, забележително елегантна дама, носеше най-смайващите шапки на главата си, лицето и бе със строг римски профил.Тя пиеше изискано чай и обсъждаше благородни клюки.

Побелял, представителен и невъзмутим между боровете се разхождаше Никола Мушанов - демократът, някогашният министър, бъдещ затворник и страдалец.

Мяркаше се Райко Алексиев - славният публицист, когото щяха да убият без присъда. Разбира се имаше представители на богатите родове Губиделникови, Константинови, Чапрашикови..

А една възрастна руска емигрантка, която носеше многоподсказващото име госпожа Ауербах, предупреждаваше:

- Вие ще видите като дойдат большевики!

Редактирано Юли 29, 2011 от КГ125

[КГ125]

А аз посрещнах революцията с шмайзер в ръка! В това няма никаква лъжа. Когато партизаните слезнаха или ако искате се качиха в Боровец, площадчето наречено Песако се зае от група, въоръжени млади хора, които проверяваха преминаващите автомобили. Не помня, как се озовах там и доверчиво започнах да се мотая около новите господари на Боровец. Те се отнесоха дружелюбно към мене и по едно време някой каза:

- Я му дайте един шмайзер!

Докато се усетя, на гърдите ми увисна смъртоносното оръжие. И ето че насреща ми се зададе автомобил. Аз вдигнах ръка и представете си, колата най-послушно спря. Слагам си ръка на сърцето и казвам - щях да се пръсна от гордост.

Като се изключи арестуването на Филов, не знам да е имало някакви сблъсъци между партизани и евакуираните софиянци. Нищо не бяхме чули още за убийства, за хвърлените от Черната скала. Спомням си обаче, когато партизаните обявиха, че събират помощи от населението, как българската буржоазия откликна с готовност на този малко закъснял във времето повик. Към посочения пункт се отправили дарителите, а между тях стърчала госпожа Катя Овчарова, която тикала цяла количка със скъпи дрехи, та дори ботушите от еленова кожа на съпруга й архитекта. Била особено елегантна за случая, носела естествено забележителна шапка, а на ревера й, на ревера й блестял голям червен рубин. Отказвам да тълкувам дали това е чиста случайност или знак за симпатия към червената идея. Малко се стъписала госпожа Овчарова, когато видяла, че жената приемаща подаръците, е една от нейните някогашни домашни прислужници, но запазила самообладание. Тя си остана невъзмутима през целия си дълъг живот. Мъжът й я напусна рано. Страхът му от всичко, което го заобикаля се засилил, той започнал да си внушава, че камината, която бил проектирал за вилата на един комунистически първенец, ще се срути, нощем я сънувал как рухва, как го изпращат на лагер, как го застрелват... Смъртта го избави от мъките на страха. А госпожа Овчарова нареди да се изпише и нейното име на надгробния паметник, годината на раждането си тире 19 за останалите две цифри беше оставено подходящо място. И през най-тежките години, които последваха, тази забележителна жена не се отказа от шапките си и от царствения си вид. Нарекоха я: началник кадри на софийската буржоазия. Тя умря в старчески дом, обичана от всички съжители.

Редактирано Юли 29, 2011 от КГ125

[КГ125]

Когато се разбра, че парното отопление е безнадеждно начинание, хората си спомниха за пернишките печки. Само че апартаментите нямаха достатъчно комини и тогава кюнците щръкнаха направо през прозорците. Там където е било стъклото се заковаваше тенекия, на нея бе направена дупка и готово. Къщите запушиха от всякъде и заприличаха на запалени и задръстени кюмбета, а небето над София се изпълни със сажди.

Баща ми, човек естет, реши че нашата стая, няма да има кюнец от прозореца. Пробиха стената между стаята и коридора, след това между коридора и кухнята, прокараха кюнеца и го вмъкнаха в комина на кухненската печка. Сега не димеше на улицата, а в апартамента. Оставаше да се набавят въглища и да се приберат в мазето тутакси, защото ако се оставеха по-дълго, стоварената на тротоара купчина започваше да намалява. Нещеш ли каруцата с нашите въглища дойде в един късен следобед, когато у дома бяхме само аз и баба ми.

- Ами сега, кой ще ги прибере!

- Аз ще ги прибера - каза твърдо баба ми. Облече си палтото, сложи си шапката с воалетката и взе кофата и фараша. - А ти ще ми помагаш!

И баба ми Вера професор Данаилова, по баща Марко Балабанова излезе на улицата и храбро се нахвърли върху въглищата, ринеше ги направо с лопатата през прозорчето на нашето мазе.

Тогава край нас мина милиционер, спря се, погледа баба и насмешливо рече:

- Браво, бе госпожа! Виждаш ли как можеш?

Баба ми вдигна лице към него. На носът си имаше черно от въглищния прах..

- Виж, какво, аз да рина кюмюр мога, а ти да свириш на пиано можеш ли?

Милиционерът отмина замислен.

Знам за същия случай в нашето село - жената, Бог да я прости, така си остана, отгледа син от руснака и двама внуци и почина сама преди няколко години. Годеникът й, руснак трябвало да се ожени за нея, но вместо това в СССР бива пратен в лагер и загива, заради тези си забежки в България...

:

А една наша близка лекарка се влюби в Миша. И Миша са влюби в нея. Той беше младши руски офицер, изпратен на фронта още от началото на войната. Видях този Миша няколко пъти и той ми се хареса. Беше усмихнат, дружелюбен и нежно влюбен. Лекарката, която го възприемаше като опърпан хусар от руските романси, беше щастлива.

"Люблю тебе гусар безпутньй, когда три ночи на пролет, тьй пьеш блуждая взором мутный, покуда солнышко взойдет"

Той пиеше значително по-кротко и се заричаше "Милая, милая..." щом свърши тази проклета война, аз ще дойда тук, при тебе, ще ме чакаш ли..." Ще те чакам! "Не кажи, че ще ме чакаш" Тя наистина беше готова да го чака. Но една вечер Миша се появил помръкнал.

- Какво, заминавате ли вече?

- Не, казал той - отзовават ме, връщат ме в Русия.

- Но това, това е чудесно.

Миша само поклатил глава. Сетне притиснал до болка своята любов в обятията си и в очите му бликнали сълзи.

- Ще дойдеш ли някога?

- Обезателно - казал той.

И нищо повече не се чуло за него. Тя имала адреса му, писала му година, две, никакъв отговор, никаква вест.

Днес може да се намери и друго обяснение, освен мъжката забрава.

Прекалил Миша с тази българска любов. По цели нощи не се връщал в поделението си. Дори напускал столицата. Не се вслушал и в направените му предупреждения... И може би е бил един от множеството, които от фронта са отишли направо на лагер. Кой знае?

Когато се завърна от евакуацията, чичо ми Марко откри, че в апартамента му, в който живееха под наем, се бе настанило семейство на важен партизанин от Пазарджик.

- Кого търсиш? - попитал той.

- Ами, в този апартамент живея аз.

- Този апартамент е на един народен враг, който избяга в чужбина.

- Но моето семейство от години живее тук под наем.

- Сега живеем ние.

Чичо ми не се опитал да спори. Отишъл си, посъветвал се с този-онзи, научил коя е въпросната личност и решил да се примири. Върнал се пак и казал на революционера:

- Кога мога да дойда, за да изнеса покъщнината си?

- Абе на тебе на лагер ходи ли ти се?

На чичо ми никак не му се ходело на лагер, но все пак не можел да повярва, че бившият партизански политкомисар няма да му върне собствените вещи: библиотеката, пианото, килимите, мебелите, сервизите, любимата му колекция от пощенски марки. И направил плах опит да си потърси правата. В България все още имало съд.

Изпратиха го на лагер в Куциян.

Именуваше се Марко Данаилов, комисарят Стоян Попов, домът се намираше на улица Евлоги Георгиев 50А. Вещите никога не бяха върнати.

Редактирано Юли 29, 2011 от КГ125

[Южняк]

Великолепна тема. Не би било лошо да се препрочете. Да се види по какво точно е носталгията на соц-носталгиците и неокомунистите. И защо.

[Южняк]

От същата клига, за Людмила Живкова:

"Аз съм виждал Людмила Живкова само един-единствен път на разстояние пет метра, не ми изглеждаше особено привлекателна и гласът й не бе достатъчно мелодичен. Знам, че тя се обгради със способни, образовани и хитри мъже. От снобизъм или от естествена жажда за духовност тя ценеше хората на изкуството, главно художниците и някои поети, обичаше да ги събира около себе си, а те не се съпротивляваха и дори я рисуваха и възпяваха. На театър не ходеше и слава богу! Но тя умря сравнително рано и внезапно. След смъртта й зашушнаха какви ли не чудесии, та дори, че руснаците са я премахнали, защото била англофилка. Няма две мнения, че тази жена беше чудачка. Твърдяха, че в тюрбана, който неизменно носеше на главата си, са напъхани разни целебни треви, прекланяла се пред живописта на Рьорих, който някога си бе поставил съмнителната задача да разкрасява в платната си Хималаите. Увличала се и по учението на Дънов, но не съм чувал да е ходила да посреща слънчевия изгрев на Седемте езера, виж, в Париж и Лондон ходеше.

Това, което още знам, е, че една наша приятелка й преподаваше уроци по английски език. Тя беше достатъчно дискретна, за да не споделя впечатленията си от прилежанието на ученичката, но изглежда като израз на признателност учителката получи задграничен паспорт, замина за Съединените Щати и си остана там до ден-днешен"

Интересно от каква гледна точка ще я изучават "хитрите мъже", останка от антуража и, които и вдигнаха "конференция в университета. От психиатрична? Ние, българите, сме циници и сметкаджии дори в богомилството си. "Хитри Мъже"....

Редактирано Октомври 19, 2012 от Южняк

[Южняк]

"Чичо ми не се опитал да спори. Отишъл си, посъветвал се с този-онзи, научил коя е въпросната личност и решил да се примири. Върнал се пак и казал на революционера:

- Кога мога да дойда, за да изнеса покъщнината си?

- Абе на тебе на лагер ходи ли ти се?"

На един познат старец, лека му пръст, му бяха взели шапката - бил я окачил на закачалката; като научил, че ще му национализират къщата, съгласил се - не му се ходело на лагер, както казва данаилов; само помоли да мине през антрето да си вземе шапката - бил я забравил, като излизал сутринта. И не му дали шапката, национализирали и нея. И човекът 50 години си помнеше шапката в антрето и как му я национализирали комунистите.

[Южняк]

Людмила - Мечти и Дела*

* - заглавието е на Богомил Райнов от апологията му на горепосочената.

"Абсурдно би било да разсъждаваме за житейският път на Людмила, без да имаме вярна представа за нейното верую, — тема, върху която са изприказвани сума ти глупотевини. Подобни галиматии можеха да бъдат оправдани донейде в по-далечното минало, когато всичко, напомнящо за окултизъм, бе под възбрана. Днес литературата, свързана с Агни Йога или Жива етика се разпространява свободно. Тъй че всякакви опити да ни се обяснява тепърва Учението са излишни." - това и е приноса към културата и "отварянето ни към света" - Агни Йога. Казано от апологет и последовател. Цялата буламач на 90-те, която се стовари в/у българина през 90-те - вярата в баячки, хироманти, уфо-та, извънземни, трети очи и девети чакри, извънземни, с които новите поколения интелигенти бяха закърмени още с майчиното си мляко, са подарък на българския народ от кръжеца около Людмила, който днес и чества годишнината.

[КГ125]

Е, и тя вече е история.

Но хората трябва да я знаят, а най-вече трябва да знаят случилото се между 1940 - 1956 г.

А именно:

Войната свърши. Войниците се върнаха от бойните полета. Паради, маршове, знамена, ура! Но Лучко не се връщаше. Лучко го нямаше. Той беше двадесетина годишен, танкист, слаб, строен, жилав. Беше братовчед на майка ми, живееше в Пловдив с баща си, сестра си и по-големия си брат, и по Великден ние им ходехме на гости. Имаха чифлик край града, бяха отлични стопани. Лучко работеше ден и нощ, и което за мен беше по-важно, караше каруца с два коня. Взимаше ме със себе си на капрата и пътувахме щастливо, дори понякога ми даваше да държа поводите. После караше танк.

Минаха месеци от края на войната, ни кост, ни вест и съкрушеният, грохнал, баща отиде в църква и заръча заупокойна молитва. Останал е Лучко в планините на Македония. Военните нищо не знаеха, освен че немците са направили засада и унищожили нашите танкове, в един от тях е бил и Лучко.

Помня, беше неделя, защото всички обядвахме заедно. На вратата се позвъни и аз любопитен, както винаги, се втурнах да видя кой идва. През малкото стъклено прозорче зърнах едно лице, приличаше на Лучко, не не беше той, не беше, абе Лучко беше! Отворих, увиснах на врата му. Настъпи радостен плач.

Едната страна на лицето му към врата беше особена, гладка и кожата опъната и жълта, ръцете му също такива белезникави. Лучко беше горял в танка си. Не помнеше какво точно е станало, как е отворил люка, как се е измъкнал, как е тичал като запалена факла, как се е търкалял в тревата, за да угаси огъня, не помнеше. Знаеше само, че когато дошъл на себе си, било тихо, битката свършила, той се опитал да пропълзи, но не могъл да се помръдне. И ето че в тишината се чул немски говор. Двама немски войника с автомати идвали към него. Единият бил възрастен, той вървял напред. Другият младо момче. Ето те дошли до него, възрастният го подритнал и насочил шмайзера към главата му. И тогава младият хванал дулото и казал нещо. Старият само вдигнал рамене и продължил, а младият се навел, подхванал ранения Лучко и като видял, че той не може да ходи, взел го на ръце и го понесъл. Понесло го момчето и го довлякло до немските позиции, оставило го, след малко пак дошло и поръсило раните с някакъв бял прах, после Лучко загубил съзнание.

Но оцелял. Никога повече не срещнал младия немски войник. Последвало пленничество, товарни вагони претъпкани с хора, смрад, задух, един лагер, втори лагер, докато накрая дошли американците и те неясно защо държали Лучко в друг лагер, докато накрая ето го, изгорял с белези, но здрав и силен, седи при нас и разказва, сякаш нищо не е било.

Лучко беше най-големият оптимист, когото съм срещал на този свят.

За дълбоко огорчение на хора като дядо ми, през целия двадесети век българската църква е губила от силата си. Престанала е да бъде опора за хората и това е една от причините за безропотното понасяне на комунизма. Няма го отец Иротей от "Под игото", който сам дава манастирското злато на дошлия да го открадне за делото дякон Викентий. Възрожденското българско духовенство се обезличава още след Освобождението. Няма личности като Екзарх Йосиф, да не говорим за Патриарх Ефтимий. Свещеникът стана обект на присмех, на задевки, вместо със страх от бога и вяра, към него пристъпват с пренебрежение и недоверие. Потребността от него в радостни и тъжни случаи се е превърнала в обичай, който се изпълнява със снизходителност и досада. Повечето българи не са истински религиозни, те са суеверни и за това срещу дебелашкия комунистически атеизъм не противостоеше искрено религиозно чувство. Какви устои на християнската вяра да се дирят в младите, щом те от край време наричат паметника на мъченика Патриарх Ефтимий - попа!

Съмнявам се, че православието у нас ще изживее ново възраждане.

Имаше в Боровец един ресторант наречен "Чучулига" - има го и днес, може би единственият останал от преди половин век. И една вечер, когато баща ми се завърна от някакво дело, той взе майка ми подръка, огледа ме дали съм облечен подходящо за прохладната есенна вечер и се запътихме към "Чучулига" .Това беше и единственото място, където можеше да се намери въпросната пържола.

В Боровец беше определен полицейски час и всичко трябваше да стане набързо. Да, но пържолата се забави, нещо скарата, нещо - не знам какво си и тъкмо бяхме започнали да вечеряме, в ресторанта, който беше съвсем пуст, влязоха двама души въоръжени и строги, приближиха се до нас и казаха:

- Нали знаете, че има полицейски час!

- Знаем - каза баща ми и започна да обяснява, че детето е болно и че щом изяде заветната пържола, веднага се прибираме. Може би това, че беше в униформа, умилостиви малко двамата и те излязоха навън. След минута обаче влезе друг, беше облечен с бяло кожухче без ръкави, и имаше изпито лице, приближи до нас и като ни се усмихна приятелски каза:

- Нахранете се спокойно! Аз съм командирът.

- Защо не седнете при нас? - предложи баща ми.

- Благодаря ви! - човекът се поколеба, но приседна до нашата маса. - Драго ми става, като видя семейство, дете... Аз повече от година не съм виждал моето.

- Имате ли деца?

- Две! - той бръкна в джоба си и извади протрит портфейл, от портфейла снимка - жена с две малки деца.

- Ще пиете ли чаша вино? - попита баща ми.

- Не, не бива!

Заприказваха се. И тогава пак влязоха двамата и приближиха към нас.

- Тези хора са с мене - каза новият ни познат.

- Часът минава девет.

- Знам!

Хората мълчаливо излязоха.

- Хайде да си ходим! - каза с безпокойство мама.

- Не, моля ви се!

- Най-добре е да ставаме - добави татко и повика келнера.

Тогава командирът се надигна и излезе навън. След малко и ние си тръгнахме. На площада се бе събрала група мъже. Те високо разговаряха.

- Чакай да видя какво става - рече баща ми.

- Моля ти се, не се бъркай - опита се да го спре майка ми, но баща ми си беше упорита глава.

- Вие вървете, аз ще ви стигна - каза той и се присъедини към групата.

Наближихме с мама края на площада, а от там пътят навлизаше в гората. Беше тъмно и страшничко. Мама се спря нерешително. Но слава богу, баща ми бързо дойде при нас..

- Защо ни оставяш.в тази тъмница?

- Карат се.

- За какво се карат?

- Кой командва.

И ето че в този миг екнаха два изстрела. Гората изсъска и всичко замлъкна Баща ми искаше да се завтече назад, но мама го хвана и го спря:

- Моля ти се, моля ти се!

Прибрахме се във вилата. Заключихме всички врати, татко затвори кепенците на ниските прозорци. На сутринта научихме, че нашият познат от ресторанта бил застрелян. Убит и хвърлен в един изкоп от другата страна на пътя. Кой го е убил. Защо? Какво точно се е случило? Не знам. След година, а може би и по-късно викаха баща ми като свидетел. Но той всъщност нищо не бе видял. Разпитали го и толкова. И повече дума не се чу.

След тази саморазправа романтичното ми отношение към партизанското движение посърна. Знам, че в някаква кавга един партизанин бе застрелян от своите и никога нямаше да види жена си и двете си деца. Трупът му цял ден лежал в изкопа до Песако.

[Южняк]

Добри извадки, КГ125. Но защо само случилото се между 1940 - 1956 г.? Трябва да се знае всичко - особено последното десетилетие на строя; Тогава - извинения за бомбастичния израз - змията снесе яйцата си, които се излюпиха през следващото десетилетие и донесоха ужаса на 90-те. Трагедията на 90-те си имат причина. Заченат в зло, живял в зло и цинизъм, строят остана зло до края си и хвърли черна сянка върху бъдещето. И не иска да си отиде. Да ти кажа, се вдъхнових от една приказка на Глишев. Тоя строй трябваше да си отиде като картаген - разоран, посипан със сол, и после посипаното със сол пак разорано. За да не прехвърли отровата си в бъдещето и да не бъде никога реставриран. Но, поздрави, може пък да имаш право.И комплименти за темата.

Редактирано Октомври 20, 2012 от Южняк

[ДеДо Либен]

За Картаген , разораването и посипването със сол съм абсолютно съгласен.

Що се отнася до змията , снесеното от нея не се ограничава само до 90-те , ще трябва да минат 2 или дори 3 поколения за да започнат да се нормализират нещата.

Редактирано Октомври 20, 2012 от ДеДо Либен

[КГ125]

И двамата сте абсолютно прави. Иначе този първи период - заради остротата му. Тогава народът е разбрал, какво е това терор.

Редактирано Октомври 20, 2012 от КГ125