Отиди на
nik1

Заверите на албанците християни в Българско през 16-17 век

Recommended Posts

nik1    2591

http://www.imir-bg.org/imir/books/albancite_v_iztochnite_balkani.pdf

Самото участие на албанците в походите на влашкия воевода Михай както и в хайдушките дружини, идващи също отвъд Дунав, може да се проследи в редица документи от периода 1595–1602 г. Един от

първите, предоставящи интересни сведения за това, е друг дубровничанин, пратеникът на

австрийския император Рудолф II във Влашко – Джовани де Марини Поли. В едно писмо до канцлера

на австрийската империя Пецен, датирано от 24 март 1595 г., той отделя няколко изречения за

албанците от Червена вода: „Албанците от Червена вода и другите околни села на същите албанци

отправиха искане към воеводата да им разреши да се заселят с техните семейства и имущество във

Влашко като изоставят техните селища в земята на турците. Войводата веднага им даде

разрешение и оттогава малко по малко започнаха да идват и да преминават Дунав около …[не се

чете] души, сред които жените и децата с всичките си имущества и животни, за да живеят в

тази Влахия. От тях бяха подбрани 1500 (или 500) за войската на Влахия и Унгария, които

преминаха Дунав срещу същото село Червена вода, тяхно селище, на три левги отдалечено от Русе и

Дунав, повече към сушата. Както е практиката в тези земи, проникват чак до Разград, запалвайки

градовете с големи загуби за турците, ограбват тяхното имуществото от селата и се завръщат с

плячката във Влахия. Турците се организират и тръгват към тези албанци и нашите с намерение да

ги пресрещнат и да им вземат плячката. Но те заедно с нашите се обръщат срещу тях, разбиват ги

и ги преследват чак до планините“(4).

Преминаването на северния бряг на Дунав от жителите на Червена вода е станало в края на януари –

началото на февруари 1595 г., като по всяка вероятност е използвана ледената покривка на реката.

----

Пробивът на отряда от войници на Михай и албанци до подножието на Стара планина се потвърждава

и от писмо на дубровничанина Марко де Марин с дата 28 април 1595 г.(5) В доклад, изпратен до

Сигизмунд, съставен вероятно през пролетта на същата година, се казва че войската на княза се

състояла от 20 хиляди унгарци, 12 хиляди славяни и „две хиляди албанци от Червена вода, които

били подчинени на турчина и минали в тази страна [Влашко] с жените и целите си семейства“6.

Според доклад на венецианския посланик в Цариград Марко Виниер, образуваната от албанците

войска била дори по-голяма – 2500 души(7). В отговор на този набег през май 1595 г. към р. Дунав се

отправил Хасан паша, който разположил своя лагер от 4 хиляди палатки именно в Червена вода –

мястото, откъдето минали войските на Михай Витяз, а албанските жители на селото се присъединили

към него, бягайки отвъд реката(8).

-----------------------------------

http://www.imir-bg.org/imir/books/albancite_v_iztochnite_balkani.pdf

Без да се спираме подробно на хода на въстанието, само ще обърнем внимание на факта, че според унгарски източници част от албанците от Копиловци се присъединили към австрийската армия. Четирима

„арнаути от Копиловац“, водачи на въстаниците, отишли при генерал Ветерани(20). Вероятно жители

на Копиловци били сред българските католици, които останали в австрийската армия до края на

войната в 1699 г. Това били общо неколкостотин души, които по-късно били заселени по военната

граница в Славония и най-вече в Осиек(21).

Друг въстанически опит от пролетта на 1689 г. е свързан пък изцяло с албанските православни жители

на Северна България. За този бунт данни има само в османските документи и не е известно за е

свързан с напредването на австрийската армия на Балканите. Според султански ферман от 1 юни на

1689 г. жителите на селата Диздар (Добрина) и Арнаутлар (Староселец), Провадийска каза, както и

Арнауткьой (Пороище) и Черневи (Червена вода), Разградска каза, в сговор помежду си събрали

муниции и оръжие и започнали въстанически действия(22). В отговор на това османските власти взели

крути мерки. Едва ли би имало и друго логично обяснение как села, отдалечени на значително

разстояние (100–150 км) едно от друго, биха си взаимодействали, за да съберат оръжие и да въстанат,

освен ако не се намират в някаква общност помежду си. Освен това към изброените села, както става

ясно от друг документ, се е присъединило и търновското Арбанаси. Обяснението на това странно

взаимодействие може да се търси единствено в общия корен на техните жители, водещ към Албания.

Православните албанци в Северна България запазват връзките помежду си дори два века след

заселването си в тези краища.

Султанският ферман изисквал в отговор на тяхната дързост селата да бъдат нападнати, къщите и

църквите да бъдат запечатани, а след това да бъдат отваряни една по една. Намерените оръжия и

муниции да бъдат събирани на сигурно място. От всяко село да бъдат задържани и изпратени в лагера

на султана по десет души измежду главните участници, където да бъдат съдени. Къщите на същите се

запечатват, а имуществото и припасите им се конфискуват. Мерките, които според фермана трябвало

да вземат кадиите на Провадия, Разград, Русе и Търново, са тежки. Те, изглежда, имат по-скоро

превантивен характер и целят разоръжаване на населението и наказване на неговите водачи,

отколкото разоряване на бунтовните селища.

Страшимир Димитров откри по-късно още документи, с което допълни картината за подготвяните

бунтовни действия в Северна България през 1689 г. Според едно изложение на търновския кадия от

29 май 1689 г. 46 поименно изброени християнски жители на село Арбанаси, сред които петима

попове и един даскал, се явили пред шериатския съд във Велико Търново, за да измолят спирането на

височайши ферман за изземването на имота на 52 християни от селото, намиращи се по търговия в

полските и унгарските земи, и други 9 души, които е трябвало да бъдат арестувани и представени

пред султанския диван. Пратениците на селото дори заплашват, че ако тази заповед бъде изпълнена,

останалите жители няма да могат да плащат налозите и са решили всички "да се разпръснем и

разбягаме". За да спрат изпълнението на заповедта, арбанасчени дават 20 хиляди гроша откуп на

султанската хазна. Интересно е, че в Арбанаси освен заповедта е пратен и нарочен следовател офицер

от еничарите бостанджии от личната охрана на султана, на която се възлагали най-отговорни военно-

полицейски задачи на империята(23).

За виновници в подготвяния и разкрит по неизвестен начин бунт в Арбанаси властите определили

търговците, намиращи се по това време в страните от антиосманската коалиция в започналата през

1683 г. война(24). На 21 май властите съставили опис на намереното в Арбанаси оръжие, който на 4

юни 1689 г. бил отново актуализиран. В крайна сметка били конфискувани 71 пушки, 61 саби от

черно желязо, 20 железни къси копия. Известно е, че селото имало дервенджийски статут и е трябвало

да поддържа няколко стражеви поста по пътя към Велико Търново и други селища. Всеки пост в

дервенджийската служба е наброявал 30 души. На пътуващите надалеч търговци също е било

разрешено да носят оръжие, за да се отбраняват срещу разбойници(25).

Като отзвук от репресиите след краха на бунта може да се приеме една молба от март 1690 г. на

жителите на Пороище, Разградско. Тя е отправена до великото везирство и в нея жителите на селото

искат освобождаване от плащане на данъка джизие за изселилите се техни съселяни(26). Намаляването

на населението вследствие на изселване и то по-малко от година след неуспешния опит за въстание

означава, че организаторите на бунта или други жители на селото, притеснени от преследване, са го

напуснали.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход


×