Search the Community

Видях в една тема http://www.chitatel.net/forum/topic/544-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%84-%D0%BC-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8/ за творчеството на Достоевски редица обяснения на въпроса защо Расколников от „Престъпление и наказание” убива старата лихварка, след което страда, а накрая сам се предава и търси наказание. Отговорите варираха от «Вземи парите и бягай! (Бери деньги и уйти! …Take the money and run!)” до „и аз не знам”. Ще се опитам да дам още един, той ще е мой и не претендирам за ортодоксалност, но преди това, ще направя една уговорка: за да четем пълноценно романите на Достоевски, ни е необходима поне минимална литературна култура и научен (литературоведски) инструментариум. Не че иначе няма да се получи, всеки и без такъв теоретичен багаж, би могъл да се наслаждава от творчеството на писателя, но по мое мнение, това ще бъде до голяма степен на интуитивно ниво. Същото е като да гледаш филм на Федерико Фелини или Пазолини без да знаеш нищо за италианския неореализъм в киното и неговите изразни средства; или картина на Салвадор Дали, без да си чувал за сюрреализма в живописта и концепцията на художниците от тази школа за образите и връзката им с фройдизма и сънищата. За поетиката (художествените изразни средства) на Достоевски са изписани тонове критическа литература, като се започне с негови съвременници и се стигне до модерни изследователи на Запад и в Русия. Лично за мен най-всеобхватната и адекватна теория е тази на акад. М.М. Бахтин за «полифоничния роман» на Ф.М.Достоевски. Кои са основните моменти в голямото изследване на Бахтин? Ще ги изложа съвсем накратко и схематично, за да не ви отегчавам, накрая ще направя един синтезиран алгоритъм от правила за най-малко желаещите да потъват в теоретични разсъждения, а за онези, които искат да се запознаят по-задълбочено, посочвам линк към книгата му на руски, могат да я прочетат в оригинал.http://royallib.com/book/bahtin_mihail/problemi_poetiki_dostoevskogo.html Бахтин още в увода на своя труд прави изричната уговорка, че романите на Достоевски не бива да се четат и възприемат като традиционните европейски социално-психологически романи, в които авторът води читателя си през събитията на фабулата и сюжета, за да сътвори за него един нов свят. Не бива да четете така роман на Достоевски, това е грешка! Други изследователи на Достоевски, пише Бахтин, причисляват прозата му към така наречения «философски роман» на идеите, но това е само частично вярно – да, неговите романи са романи на идеите, но за разлика от традиционния философски роман, познат до негово време, който се гради върху монолозите на автора и монолитната му философска представа за света или пък представлява сблъсък от различни философски представи за един монолитен обективен свят, в романите на Достоевски липсва и едното, и другото. Те са изградени от различни идеи за света, носители на тези идеи са неговите герои, всеки от тях говори със собствения си глас и носи своята истина за света; нещо повече, един от тези независими гласове е гласът на автора, но за разлика от традиционния европейски роман, гласът на автора не доминира над останалите и не ги обединява. Той е точно толкова равноправен и самостоятелен, колкото гласът и на всеки един от неговите герои, дори и на второстепенните персонажи. Липсва и традиционната философска представа за монолитен свят, подчинен на някаква обобщена идея или поглед върху него. И тук за пръв път Бахтин въвежда понятието «полифония» - многогласие. Бахтин сравнява поетиката в романите на Достоевски с тази в музиката и трансферира от музикалната теория понятията «полифония» и «контрапункт». Разбира се, той прави уговорката, че това сравнение е условно и илюстративно и му помага единствено да обясни метода на Достоевски да преминава от една философска концепция към друга, която й се противопоставя в диалог. Така например, на образа на Расколников, Достоевски противопоставя този на Свидригайлов – негов духовен двойник и своеобразен контрапункт. Расколников казва: «Аз не старицата убих – себе си убих», но Свидригайлов, който заявява на Расколников «ние двамата сме от един дол дренки» има съвършено противоположен възглед, че «да убиеш някой е допустимо, ако целта го оправдава». Точно такъв полифоничен метод за развитие на характерите и техните тези, сблъскващи се във взаимно отричане – контрапункт – Достоевски използва при всички свои герои, но за разлика от една класическа музикална тема, където всички гласове в крайна сметка звучат в хармония, такава в идейния роман на Достоевски липсва. Той не обединява гласовете на героите си в хармонията на своя доминиращ авторски глас, той просто е един от тях и нищо повече. Неговата полифоничност би могла да бъде наречена хаотична, но не е, и Бахтин обяснявайки защо, твърди, че точно в това е новаторството на Достоевски и големият му принос за световната литература и модерния роман. Всеки от диалозите при Достоевски е така структуриран, че взаимно отричащите се тези в отделните гласове ги довеждат до контрапунктове; без тези точки на допир, те биха се разпаднали на отделни грозни парчета, но точно точките на изчерпване (контрапункт) са невидимите сводове, крепящи цялата структура на романа. Доста преди да бъде открито киното и законите на киномонтажа, формулирани блестящо от Сергей Айзенщайн, Достоевски използва този метод в поетиката на романите си. Най-простата илюстрация на киноматографичния монтаж е следната – ако в пиктографичната писменост, каквато са йероглифите, имате съчетание от два йероглифа, единият от който е летяща птица, а другият отворена клетка, съчетанието от двата ще означава «свобода». Върху този метод на сблъскване на два образа и раждане на трети от асоциацията в източното изкуство се пишат и прословутите хайку – къси поетични форми, съчетаващи няколко привидно несвързани помежду си образа или чувства. От срещата (теза-контратеза-образ) на две съвършено различни неща се ражда трето, и това е начина по-който Достоевски гради единството на образите в романите си – връзката е невидима, но много силна и въздействаща. Според Бахтин, романите на Достоевски винаги трябва да се четат поне на две нива – първото е това на сюжета (завръзка, фабула, кулминация, развръзка) и тук Достоевски като автор влиза напълно в рамките на класическия западноевропейски роман. Но този начин е плосък и не е интересен. Нещо повече, на това ниво романите на Достоевски могат даже да бъдат възприемани като посредствени – ако се опитате да разкажете от такава гледна точка «Престъпление и наказание», ще получите една посредствена криминална история с доста неочакван, но банален край: беден студент, доведен до умопомрачение от мизерия, убива стара лихварка, след което, измъчван от жестоки угризения на съвестта и под въздействието на красива романтична любов, сам се предава в ръцете на опитен полицейски следовател, и най-сетне е пратен на каторга. Не бива да се забравя много същественият факт, че Достоевски цял живот практикува оперативна журналистика, изработил е навика да пише «на парче», за пари, бързо и интригуващо (защото иначе вестниците не се продават). Той е майстор на заплетените ситуации, интригата, конфликта между героите, неочакваните развръзки – всичко това присъства в романите му. Но то не е съществено, и ако останем на това ниво в тях, по-добре е да се четат други майстори в този жанр на булевардния и сантименталния роман. Другото ниво – идейното – с което се занимава подробно изследването на Бахтин, е истинската същност на романите на Достоевски. При това, пише Бахтин, Достоевски не е автор просто на идеологически романи, в които героите са само рупори на някаква идея. Това е добре познат жанр в европейската литература от 18-19 век и се нарича «философски роман». Обикновено героите на Достоевски (поне главните) са обсебени от някаква голяма своя идея, която ги поглъща напълно (княз Мишкин, Альоша Карамазов, Расколников) и Достоевски се интересува повече от тяхната идея, отколкото от тях самите като образи и рупори на неговата идея. В такъв смисъл би могло да се каже, че в романите на Достоевски имаме полифоничност на идеите на героите. Подобно на други големи майстори на романа, каквито са Балзак и Стендал, например, Достоевски разгръща романите си като конфликт и сблъсък на добре изградени герои и характери, но за разлика от тези велики майстори, неговите герои са самите идеи. Няма да откриете в романите на Достоевски т.н. «обективни описания» на света – природни картини или детайлни картини на градски интериор и екстериор, с една дума, внимание към декора. Той с лекота слива противоположности, нарушавайки всички съществуващи до него канони на изкуството за единство на време, място и действие. В неговите романи, подобно на модернистичен колаж на Пикасо, един до друг са поставени цитати от Евангелието, улични анекдоти, вестникарски жаргон, гротеска и възвишена проповед; и всичко това, привидно несъвместимо едно с друго, в романите на Достоевски е органично цяло. Всъщност Достоевски е първият, който прави това в европейската и световната литература, - Пруст, Джойс, Кафка, Сартр, модерният роман на 20-ти век - дължат много на техниката на романа на Достоевски. Тъй като виждам, че теоретичното ми изложение започва да става твърде дълго и може би отегчително, ще се опитам да го синтезирам в няколко формулировки: - Романите на Достоевски са романи на идеите на неговите герои - Всеки от героите на Достоевски е говорител на собствената си идея - Героите на Достоевски са равноправни в изказа на идеите си и гласът на всеки от тях звучи самостоятелно и независимо от гласът на автора, който е един от многото - В такъв смисъл романите на Достоевски са полифонични (многогласови, термин взаимстван от музикалната теория) - Полифоничните гласове (теми) в романите на Достоевски се сблъскват помежду си в контратези (контрапункт в музиката), те взаимно се отричат - При този сблъсък на контратези, се получава истинското сцепление и единство между отделните идеи, което на пръв поглед е невидимо, това се получава без прякото участие на автора - Достоевски използва методите на открития по-късно кинематографичен монтаж – среща на два образа, от които при съпоставяне и сблъсък се поражда съвсем нов смисъл - Достоевски не бива да се чете единствено на нивото на сюжета и фабулата, защото при него истинският роман започва след тях И след всичко казано дотук, ще премина към същинската част от темата си, а именно, в какво се състои престъплението (и наказанието) на Расколников в романа на Достоевски. Ще се опитам да направя това върху основата на анализ на този роман, използвайки методологията на М.Бахтин.