Search the Community

Колебаех се дали да пусна темата тук или в раздел Средновековна история, защото ако се развие, темата вероятно ще отида в историческия раздел. Но пък нека да посъживя раздел Езикознание. Тъй като преди години съм се ровил много из издадените в София и Скопие османо-турски данъчни регистри, които съдържат списъци на десетки хиляди данъкоплатци-християни, са ми направили впечатление няколко неща. Едно от тях е типът на народното (селско) българско мъжко лично име от периода 15-16 век. То се характеризира със следните особености: 1. В 90% от случаите, ако не и в повече, името е двусрично. 2. Почти винаги завършва на -О или -Е. Примери: Васо/Васе, Стойо (покрай Стоян), Радо (покрай Рад), Пейо, Йово/Йове (покрай Йован, вариантът Иван липсва), Дочо, Стано/Стане (покрай Стан), Храно (покрай Хран и Кран), Михо и др. 3. Почти напълно липсват вносни (гръцки имена) в тяхната автентична форма, а тези, които са навлезли, са в съкратен и побългарен вариант. Примери: Димо (а не Димитър, което в този си вид се среща рядко), Йован (а не Йоанис), Тодор (а не Теодор или Теодорос), Андон (а не Андонис), Михо (а не Михаил). 4. Имена от гръцки са основно имена на светци, но не произволни: Тодор, Димитър, Йоан, Йордан (но основно в Македония и то във вариант Ордан или Орде). Името Петър например почти напълно отсъства. Името Христо(с) също не се среща. Имена на почитани от българската църква имена на светци като Климент, Константин, Наум, Теодосий не се срещат сред народа. Запазените имена на български владетели и аристократи от периода 7-15 век се различават съществено от простонародните. 1. Голям брой такива имена също са двусрични: Тервел, Телец, Сабин, Телец, Винех, Умор, Кардам, Муртаг, Борис, Петър, Самуил, Арон, Давид, Йоан, Смилец, Фружин, Балик, Гавра, Драгшан, Ивац, Кракра, Боян. Никое от тях обаче не завършва с простонародното окончание -О или -Е с изключение на болярина Мицо през 13 век. Няма да броя и името "Анчо", болярин в Тракия от 11 век, споменат в един византийски документ, тъй като е записан на гръцки като "Антзас", което може да се разчете и като "Анч" или "Анча". 2. Други имена на владетели и аристократи са едносрични: Крум, Докс, Шун, Цок. 3. Съществува и един немалък пласт от многосрични имена на владетели и аристократи, немалка част от които са гръцки или пославянчени гръцки и библейски: Георги, Светослав, Михаил, Александър, Константин, Коломан, Димитър, Дометиан, Драгомъж, Елемаг, Добромир, Лазарица, Илица, Матеица, Никулица, Теодосий, Несторица, Мелитон, Куделин и др.. Никое от тях не завършва с простонародното окончание -О или -Е с изключение на Иванко (убиецът на Асеня). 4. Има и известен брой имена от кумански произход като Шишман, Дърман, Тертер, Белаур, Асен, които са двусрични или многосрични, но и те не не завършват с простонародното окончание -О или -Е. КАТО ПЪРВОНАЧАЛНИ ИЗВОДИ: 1. Един от признаците за отлика между аристокрация и простолюдие в средновековна България е било личното име. Народът е носел кратки, най-вече двусрични имена, завършващи на традиционното народно окончание -О или -Е. При аристокрацията подобни "плебейски" окончания в имената липсват. 2. Противно на простонародните имена, които нерядко са съкратени форми на по-сложни или многосрични имена, имената на аристократите не търпят съкращаване. Асен си остава Асен, а не Асо, Димитър си остава Димитър, а не Димо, Георги си остава Георги, а не Гого, Михаил си остава Михаил, а не Михо, Шишман си остава Шишман, а не Шишо. Единствените имена, които са навлезли сред народи и които (почти) не са търпели подобни съкращения, са имената от (пра)българския ономастикон: Крум остава Крум/Хрум/Крун/Крон или става Круме/Крумо, Круман, Кардам си остава Кардам или става Кардан, Тервел остава Тервел, Борис остава Борис, Винех е запазено като Виняк, Сабин остава Сабин(е) или Сибин/Сивин и др. Единствено Докс и Цок стават "оплебейчени": Доксо/Доско или Дошо, Досо, Досе, а Цок: Цоко/Соко/Сочо/Цочо. Защо (пра)българските не "са пипани" не се наемам да отговоря. 3. През 15-16 (чак до 18 век) хората от простолюдието не притежават родови имена. Имената им се образуват по три начина: Йован, син на Петко (а внукът става Петко, син на Йован), или Йован Петко, или с прякорни/професионални имена като например Йован Ковач или Синдир Петко (ломотещият Петко). За разлика от простолюдието аристократите и владетелите имат родови имена, което е още една огромен филологически/ономастичен индикатор за разликата или дори пропастта между долните и горните класи в средновековното българско общество. Как е стоял въпросът с имената в средновековна Испания, Италия, Германия, Франция, Англия не съм проверявал, но предполагам, че и там е имало простонародни и аристократични имена, а "черните люде" са имали само бащини имена.