Search the Community

"Неведнъж са ме питали, а и понякога сега ме питат: как можахте да изгубите властта? Най-често зад този въпрос се крие доста наивната представа, че от ръцете се изпуска нещо материално: сякаш да ипуснеш властта е все едно да се загуби часовник или бележник. А в действителност, когато революционерите, ръководили завземането на властта, започват на известен етап да я губят - "мирно" или "катастрофално" - само по себе си това означава, че спада влиянието на определени идеи и настроения в управляващия слой на революцията или че спадат революционните настроения сред самите маси или и едното и другото. Ръководните кадри на партията, излезли от нелегалност, се въодушевяваха от революционните тенденции, които водачите от първия период на революцията формулираха по-лесно и по-добре, и на практика се реализираха по-пълно и по-успешно. Именно това ги направи водачи на партията, а чрез партията на работническта класа и чрез работническта класа на страната. По този начин определени лица съсредоточаваха властта в ръцете си. Но идеите от първия период на революцията незабелязано губеха власт нд съзнанието на партийния слой, който непосредствено имаше власт над страната. В самата страна протичаха процеси, които могат да се нарекат с общото име реакция. Тези процеси в една или друга степен завладяваха и работническата класа, включително и партийната и част. В слоя, който представляваше апарата на властта, се появиха самостоятелни цели, на които той се стремеше да подчини революцията. Между водачите, които иразяваха историческата линия на класата и умееха да гледат над апарата, и между този огромен, тромав и разнороден по състав апарат, който лесно впримчва средния комунист, започва да се наблюдва раздвоение. Най-вече то имаше повече психологически, отколкото политически характер. Вчерашния ден беше все още твърде нов. Лозунгите на Октомври още не бяха се изтрили от паметта. Личния авторитет на водачите от първия период беше висок. Но под булото на традиционните форми вече се формираше друга психология. Международните перспективи вече избледнявха. Всекидневнта работа изцяло поглъщаше хората. Новите методи, които трябваше да служат на стари цели, създаваха нови цели и преди всичко нова психология. За мнозина временната обстановка започна да се превръща в крайна спирка. Съдаваше се нов тип. Революционерите в крайна сметка с направени от същия обществен материал, от който и другите хора. Но те трябва да имат някакви откроявщи отличителни качества, които са дали възможност на историческия процес да ги отдели и специално да ги сгрупира. Общуването, теоретичната работа, борбата под определено знаме, колективнта дисциплина и калявнето в опасностите постепенно формираха революционния тип. С пълно право може да се говори за психологически тип болшевик в противоположност например на меншевика. Ако човек е достатъчно опитен, може на око, дори по външен вид да различи болшевика от меншевика, като е възможно да се допусне малък брой грешки Това обаче не означава, че у болшевика всичко винаги е болшевишко. Не на всички, по-скоро на малцина е дадено д претворят определен светоглед в плът и кръв, да му подчинят всички страни от съзнанието си и да съгласуват с него света на собствените си чувства. При работническите маси това се заменя с класов инстинкт, който в критични епохи става особено чувствителен. В партията и държавата обаче има един голям слой от революционери, повече от които, макар че са произлезли от масата, отдавна са се откъснали от нея и с положението си и се противопоставят. У тях не е останало и следа от класовия инстинкт. От друга страна, не им достига теоретична устойчивост и кръгозор, за да обхванат процеса като цяло. В психологията им остават не малко незащитени места, през които при промяна на обстановката, проникват свободно странични и враждебни идейни влияния. През периодите н нелеглна борба, въстанията, Гражданската война подобни елементи бяха само войници на партията. В съзнанието им звучеше почти само една струна и звучеше по кмертона на партията. А когато напрежението отмина и живота на чергрите на революцията се промени - вече имха постоянно местожителство, - у тях се пробудиха, оживяха и се проявиха еснафски черти, симпатии и вкусове на самодоволни чиновници. Често отделни и случайно изтървани забележки на Калинин, Ворошилов, Сталин и Риков ни караха да настръхваме тревожно. От къде идва това? - питах се аз. Чий комин бълва това? Когато идвах на някое заседание, заварвах да се водят групови разговори, които често се прекъсваха в мое присъствие. В разговорите нямаше нищо, което да е насочено срещу мен. Нямаше нищо, което да противоречи на принципите на партията. Но имаше настроение на морална успокоеност, самоудовлетвореност и тривиалност. У хората се появяваше потребност да се изповядат един пред друг за тези нови настроения, в които тук му е мястото да кажа, доста се открояваше еснафската интрига. По-рано те се притесняваха не само от Ленин и мен, но и от самите себе си. Щом започнеше например Сталин да показва пошлостта си, Ленин, без да вдига ниско наведената си над книжата глава, едва забележимо мръдваше очи встрани, сякаш за да провери дали и някой друг е почувствал непоносимостта на казаното. В такива случаи бе достатъчен само един бегъл поглед или интонация в гласа, за да се убедим и двамата, че сме солидарни с тези психологически оценки. Не участвах в развлеченията, които все повече влизаха в нравите на новия управляващ строй, не от морални съображения, а защото не желаех да се измъчвам от най-лошата скука. Ходенето на гости, прилежното посещаване на балетни представления, разговорите на чашка по адрес на отсъстващите никак не ме привличаха. Новата върхушка чувствше, че не съм подходящ за този начин на живот. Дори и не се опитваха да ме привлекат към него. Тъкмо поради тази причина много групови разговори прекъсваха, щом се появявах аз, и участниците се разпръсваха, до известна степен сконфузени заради самите тях и с някаква враждебност спрямо мен. Тъкмо това означаваше, че започвам да губя властта. Тук се ограничавам с психологическата страна на нещата, като оставям настрана истинската социална причина, т.е. измененията в анатомията на революционното общество. Разбира се, в последна сметка решават именно теи изменения. Но се налага непосредствено да се сблъскваме с техните психологически отражения. Вътрешните събития е развиваха сравнително бавно, като улесняваха молекулярните процеси на изграждане на горния слой и почти не оставяха място за противопоставяне на двете непримирими позиции пред широките маси. Към това трябва да се добави, че новите настроения съществуваха дълго, продължават да съществуват и сега, прикрити с традиционни формули. Това правеше още по-трудно намерението да се определи колко се е задълбочил процеса на израждане. Термидорианския заговор в края на 18-ти век, подготвен от предшестващия го ход на революцията, се разразява с един удар и придобива форма на кървава развръзка. Нашия термидор се затегна. Гилотината беше заменена поне до известно време с клеветата. Системната, организирана по системата на конвейера, фалшификация на миналото стана оръдие за идейно превъоръжаване на официалната партия. Боледуването на Ленин и очакванията той да се завърне в ръководството поставяха в неизвестност и това с малки прекъсвания продължи повече от две години. Ако революционното развитие се засилваше, забавянето би било добре дошло за опозицията. Но революцията в международен мащаб търпеше поражение след поражение и забавянето наливаше вода във воденицата на националния реформизъм, като укрепваше автоматично сталинската бюрокрация против мен и моите политически приятели. От тези именно психологичсеки източници тръгна изцяло филистерското, невежо и просто глупаво преследване на теорията за перманентната революция. На клюки около чашкта или на връщане от балет един самодоволен чиновник казал по мой адрес на друг самодоволен чиновник: "само перманентната революция му е в акъла". С това са тясно свързни обвиненията в неконтактност, индивидуализъм и аристократизъм. "Но нали невинаги и невсичко трябв да отдаваш на революцията, налага се и за себе си да мислиш" - това настроение се превееждаше така: "Долу перманентната революция!". Протестът срещу теоретичната взискателност на марксизма и политическата взискателност на революцията за тези хора постепенно придобиваше форма на борба срещу "троцкизма". Под това знаме се освобождваше еснафът в болшевика. Ето как губех властта и ето кое определяше формите, в които се извършваше това" Лев Давидович Троцки "Моя живот" Принкипо 1928г.