Search the Community

Здравейте! Отварям тази страница с цел излагане и обсъждане на становището за славянски произход на древните българи, тъй като по мои наблюдения немалко събеседници го поддържат, но такава тема и ясно излагане няма. Славянски произход ще рече принадлежност към славянската народно-езикова група, т.е. сродни по език и кръв народи като чехи, поляци, хървати, руси и пр. За да се избегнат излишни стълкновения относно името на тази общност, пояснявам че „славяни“ е руско произношение на старобългарското „словѣне“. Важно е също да отбележа, че славянското становище е отделно от тракийското. Главни доводи за славянския произход на древните българи: 1. Езикът: а) Единственият писмено засвидетелстван български език е славянският, липсват доказателства за наличието на някакъв неславянски „прабългарски“ език. Откакто българите имат писменост винаги са писали и говорели на славянския български език, следователно по подразбиране са говорели на него и преди това, и за да се приеме обратното, трябва да се дадат неоспорими доказателства, което обаче не се случва. Обикновено като доказателства за „прабългарски“ език се сочат написаният на славянски „Именник на българските князе“, както и големият преславски надпис, съдържащ няколко спорни думи, които могат да се разтълкуват през всякакви езици. От друга страна, българите притежават неизчерпаема книжнина на чист славянобългарски език, с около 0,1% тюркски и ирански заемки. Ако древните българи бяха нещо различно от славяни, то несъмнено старобългарският език щеше да е пълен с „прабългарски“ думи. Димитрий Иловайски, знаменит руски историк и един от защитниците на славянския произход за сметка на финския (предшественик на тюркския възглед), казва: „Ако предположим, че българите наистина са били финско племе, което се е подчинило под влиянието на покорените славяни, то и в такъв случай, разбира се, то би изгубило своята народност не изведнъж, а постепенно; то би оставило не няколко думи, а дълбоки дири в езика, и не само в речниковия състав, но и в граматиката. Освен това, в такъв случай би трябвало да произлезе смесване на двата езика; а от това смесване би трябвало да се появи нов тип от друг език, даже и при пълното обладание на славянския елемент. Вместо това в IX и X в. ние виждаме необикновено богато развитие на българската писменост с чист славянски език. И каква писменост! Която е легнала в основата на всичката славяно-християнска образованост.“ б) Невъзможността св. цар Борис-Михаил да „жертва прабългарския“ и да приеме славянския като църковен и държавен език. Всъщност делото на царя, освен в самото покръстване, се състои именно в това, че той е успял да го направи без българите да бъдат подложени на претопяване от страна на гърците. Затова е и борбата за независима църква и богослужение на свой език. Но ако се приеме, че българите са били нещо различно от славяни, то защо му е, бидейки неславянки българин, да избира славянския, а не „прабългарския“ за църковен и държавен език, обричайки така народа си на претопяване – именно това, от което всъщност се опитва да го избави? Някои ще кажат, че „прабългарите“ са били изключително малко на брой, но това е недоказано твърдение, опиращо се именно на предположението, че не са славяни (по-подробно за броя им вж. по-надолу), а и дори да бяха малко, цар Борис несъмнено щеше да отстоява техния род и език и да опита да издейства превод на неславянски български. В крайна сметка, целта му, като истински вярващ, е била народът да разбира Писанието, а може ли той да пренебрегне своя собствен род? Именно заради това фантасмагорично „жертване на прабългаския“, цар Борис е разглеждан дори и от учители по история като „родоначалник на българския народен нихилизъм“ и „унищожител на прабългарската народност и език“. в) Невъзможността за превръщане в славяни – Юрий Венелин, основоположник на славянското становище в съвременната наука, сполучливо привежда довода, че превръщането от тюрки (или неславяни въобще) в славяни, без да остане следа от тюрките, трябва да се е случило между 680 (идването на Аспарух) и ок. 863 (покръстването), тъй като Св. Писание и Литургията са преведи на известния ни славянски език. Както казахме, дори и малка част от българите по това време да са били тюрки, то без съмнение щеше да последва превод и на техния език, но за такъв не са писали нито ромеите, нито който и да е друг техен съсед. Претопяването на многоброен властващ народ за 183 години е нещо, което напълно противоречи на законите на историята. Гърците, които за 2,000 години превратности, чужди владичества, смесвания с всякакви чужди народи: перси, македонци, римляни, франки, венецианци, славяни и накрая 400 год. турци, не изгубили своя език, а той само претърпял известна промяна с течение на времето, бидейки предимно в подчинено положение. От друга страна се твърди, че тюркският език (или какъвто и да е неславянски), не просто се изменил, но и напълно се превърнал в славянски за 183 години, бидейки господстващ, без да остави ни най-малка следа в славянския. Ю. Венелин казва също, че неславянските българи не са щели да се смесят навсякъде със славяните и езикът им е щял да се запази и до днес в някои места в България, което обаче никога не е било. Друг негов довод е, че многочислените българи са щели да претопят покорените славяни, а не обратното, както и че при идването си, Аспарух преселва северите и седемте славянски колена в различни части на държавата, така че те дори не съжителстват с Аспаруховите българи поне до времето на княз Муртаг. Друго ясно доказателство против тази постановка са Алцековите българи, които се заселили в Италия ок. 662 г. След 787 г. Павел Дякон свидетелства, че те употребяват латински, но не са изоставили майчиния си език. Т.е. за най-малко 125 г. Алцековите българи, несъмнено бидейки малцинство, и то подчинено, не са изгубили езика си, а според това, което се твърди, Аспаруховите, бидейки властващи и несъмнено многочислени, са изгубили езика си за почти същото време. Виждайки безпочвеността на тази теория, можем да заключим единствено, че Аспаруховите българи са били славяноезични от самото начало. в) Лични имена със сигурен или вероятен славянски произход: Авитохол – от слав. ꙗвити „да явя, открия, разглася"; Гостун – от слав. „гость“ + наставка „ун“, срв. славянските имена Перун, Владун, Годун, Белгун и др.; Кроват – от слав. крꙑти „пазя, покривам“, срв. с хърватския предводител Χρωβάτος (Хроват) Безмер – от слав. „безмерен“; Боян/Баян – от слав. „бой“ + наставка „ан“; Котраг – срв. със старочешкото име Кутра, също и с бълг. кутре; Исперих/Есперих/Аспарух – може би свързано със слав. „перо“, срв. съвременното бълг. име Паруш; или от праслав. *per- „удрям, посичам“, срв. съвр. български глагол „первам“, откъдето се предполага, че идва и Перун; Тривелий/Тервел/Тербел – „Трижди велик“, срв. стб. „трьвелiй“ („ь“ се чете като звук между „е“ и „и“); или пък от требити „укрепявам, устроявам“, срв. със славянската област Тервуния/Тербуния „укрепено място“ Кормесий – свързано със стб. кръмьникъ - „кормчия“, или с кръмити - „кърмя, изхранвам, отглеждам, пазя“; Севар – слав. „сѣверъ“; Кормисош – същото като Кормесий; Телец – няма нужда от превод; Крум (записвано и като Крумн, Крем) – „крепък“, срв. с чешкото krumlov „крепост“, сродно с руското „кром“ и „кремль“; Звиница – срв. слав. ꙁвѧщи (произнася се звенщи) – звекам, звъня + наставка „ица“; Житкомир – слав. жыти „живея“ + мир „свят“; Маламир/Маломир – „малък свят/малка мярка“; Пресиян – слав. „Пре-сияен“, срв. с княз Пресиян, синът на цар Иван Владислав; Борис – от слав. „борещ се“; Владимир – стб. Владимѣръ: владь „власт, могъщество“ + мѣръ „велик“, и пр.; г) Славянски имена на градове, предимно от ПБЦ: - Плиска, Преслав, Варна, Шумен, Перник, Бъдин, Велбъжд, девет града с името Бѣлград, основавани от българите, и мн др. - Летописците Теофан и Никифор ясно казват че „Онглос“ е българска дума, а тя отлично отговаря на старобългарската (т.е. славянска) дума ѫгълъ (чете се онгъл или ънгъл), съвременно изговаряне „ъгъл“. Това предположение се потвърждава и от славянското племе угличи, населявало областта по-късно, а също и от начина, по който турците я наричат – „Буджак“ (тур. ъгъл); - Патр. Никифор казва, че областта Загоре (букв. „Зад планината“) „се нарича сега“ Загоре, т.е. след присъединяването ѝ към България по времето на цар Тервел; - Гореспоменатият Иловайски отново казва: „Въобще след българското появяване на Балканския полуостров ние виждаме твърде бързо умножаване на славянски географски названия в Мизия, в Тракия, в Македония, в Епир и даже в самата Гърция, и никакъв признак от фински названия. Тук започваме да срещаме множество такива имена, които сякаш са били пренесени право от Русия, каквито са Вишеград (Вишегория), Смолян (срв. руското Смоленск – б.м.), Остров, Верея (и до днес съществува руски град и множество села със същото име – б.м.), Преслав (срв. Переяслав – б.м.), Плиска (или Плисков, срв. руското Плесков, старо название за Псков – б.м.)“; - Вж. също и основаният от Алцековите българи град Бояно (срв. бълг. Бояна); д) Звания – макар да не са особено добър довод за произхода на определен народ, тъй като лесно се заемат от други, все пак българските звания са преимуществено славянски: - канас/канес убиги = кънѧсь оу бiги слав. „княз от бога“; Това предположение се потвърждава и от обстоятелството, че владетелите преди Борис, а и самият той, по-късно, при наличието на българска писменост, винаги са наричани князе. Предположението, че Борис променя званието си от „хан“ на „княз“ е безпочвено и не се основава на никакви исторически свидетелсва. Също така, „Бiг“ е украинска диалектна форма на думата „Бог“, а българите идват именно от земите на Украйна. Съдейки по надписите, „κανασυβιγι“ и „ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχων“ са едно и също звание на различни езици, т.е. на български и на гръцки, като „ас“ не е гръцко окончание, а част от българската дума, тъй като „канас“ е посочено като звание на българите и от арабския летописец Ибн Хуразбих, а в арабския език такива окончания няма. - жупан – думата се използва и в сръбски, хърватски, словенски, словашки, руски; - болярин – от слав. болïй – по-голям, т.е. буквално „големец“ - боил (βοιλάς – воилас) – вероятно от „бой“ или праслав. *vojь „воин“, също е възможно да е думата „болярин“, съкратена или изкривена от гърците; - ватах – вероятно свързано с „вожд“, вж. ПИЕ *wodʰók(o)s - Също и Боян, Аспаруховият брат, носи званието „бат“ пред името си, което до ден днешен в славянските езици се използва като уважително име за някой по-възрастен или по-старши, срв. българското „батко“, „баща“ „бай“, а също и руското „батюшка“, украинското „батько“ (баща) и беларуското „бацька“ (същото); - По думите на Скептика, в наречието на живеещите в региона Молизе има една славянска дума, която лично е чул, а именно: кунзе „главатар“, от думата княз; 2. Местообитания – няма никакви свидетелства за българи извън Европа, следователно твърденията, че те идват от Сибир, Памир и пр. са недоказуеми. Най-далечното сигурно споменаване на българи е на реката Кубан, откъдето, както се вижда от изворите, рано се преселват в земите между Дунав и Азовско море, т.е. днешните Южна Русия, Украйна, Молдова, Румъния, като се наблюдава препокриване с местоположенията на склавените: - Прокопий накратко за началото на българската история: утигури и кутригури (българи) обитават между Понт и Меотида, т.е. при река Кубан, а съседи на север са им антите (източните славяни). Земите между Дунав и Меотида (Азовско море) обитават готите, които българите нападат, побеждават и прогонват – някои от готите се заселват в Таврида, други се изселват като федерати в Тракия, а трети тръгват за Италия начело на Теодорих. Кутригурите заемат местата, на които преди това са живеели готите, а утигурите се връщат по бреговете на Меотида и в източната част на Таврида. Кутригурите, макар и да получават ежегодно големи дарове от ромейския цар Юстиниан, често преминават Дунава и правят нашествия в ромейските области, ту като съюзници, ту като неприятели. Прокопий пише, че по времето на цар Юстиниан I хуни, склавини и анти (според Йордан българи, склавини и анти) със своите почти ежегодни нашествия са упостошили Илирия, Тракия, Гърция, Тракийски Херсонес и всичките страни от Йонийско море до преддверията на Цариград; - През 482 г., император Зенон, притиснат от готите, се обръща за помощ към българите, които се славели със своята непобедимост (според акад. Державин, живеели в Причерноморските и Приазовските степи); - През 488 г. българският вожд Бузан в съюз с гепидите воюва срещу готите в поречието на р. Сава (недалеч от днешен Белград); - 499 г. – грабежи на българи в Тракия; - 501-502 г. българи бродят из Илирик и Тракия; - 514-515 г. българи участват в бунта на Виталиан срещу цар Анастасий I; - от 535 г. изворите говорят за нахлувания в полуострова на гепиди, българи, хуни и котригури; - 538 г. нахлуване на двамата български князе Вулгер/Булгар и Дронго в Мизия и Малка Скития (Добруджа); - 551 г. 12,000 българи-кутригури начело с княза си Хиниял прекосяват Дунава и започват като обикновено своите грабежи и разорения; Според мирния им договор с ромеите, някои кутригури се заселват в Тракия с жените и децата си; - 558 г. Заберган прекосява Дунава и разделя войската си на три: една част се насочва към Термопилите, друга към Тракийския Херсонес, а третата към самия Цариград; - 574 г. вече под властта на аварите, 10,000 кутригури са изпратени да опустошат Далмация; - 626 г. пак под аварска власт, българите предприемат настъпление срещу ромеите; Всички тези данни се потвърждават и от българските източници: - „Тези петима князе държаха княжението от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега.“ – Именник на българските князе; - „При цар Атанасий (Анастасий) българите започнаха да завземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да завземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 години.“ – Манасиева летопис (ок. 1335–1345 г.) Всички тези ранни нашествия и заселвания на българи на юг от Дунав говорят, че поселенията им са достигали до самия Дунав (от северна страна) още през VI век. - Любопитно е също какво казва Отец Паисий за алцековите българи: „Те също се наричат славяни, а гърците им викат склавуни. Пътувайки по морето като моряци, те работят за венецианците“. В поясненията на новото издание на Историята пише: „Скиавони се наричали славянските обитатели на Далмация, които често били наемани от венецианците“. Също, и че според франкския летописец Лъжефредегар от VII в., малката част от българските бежанци, които не биват избити, се спасяват и заселват в Каринтия при славянския (хорутанския) княз Валук. А Каринтия и Далмация, освен че са съседни области, не винаги са обхващали тези земи, които се наричат така днес. 3. Начин на живот и бит – уседнали земеделци и животновъди, строят градове, а в тях землянки и храмове, точно като славяните; - Древните българи се занимавали със земеделие и винарство. В техните селища се откриват сърпове, палешници за рала, черясла, мотики, косери и др. земеделски инструменти. - Преобладаващият жилищен тип на „прабългарските“ селища е полуземлянката (точно като славяните). - От българите са запазени и грънци, както и делви със зърнени култури от селищата им в североизточна България и южноруските степи, което отново указва на земеделието им. - Захарий Ритор говори за градовете на българите; - Плисковско-преславското строителство ясно показва, че българите имат изградени строителни обичаи и много опит (Плиска дори е имала подово отопление и пр). - През 6 век българите-кутригури начело със Заберган, след неуспешна обсада на Тракийския Херсонес по суша, си правят лодки от тръстика и опитват да го превземат по море, което е много известен боен подход на славяните. - Това, че българите добре са познавали конете, не е никаква пречка за славянското становище, тъй като славяните въобще също са били добре запознати с тях. Цитирам направо от Уикипедия: „Археологията, лингвистиката, ономастиката и религиозните проучвания доказват, че конят е добре познато и равномерно разпространено сред славяните животно“. Също, ромейският летописец Йоан Ефески казва: „Те (склавените) разбогатяха – имат злато и сребро, стада от коне и много оръжия...“ 4. Брой - във всички източници Аспаруховите българи са споменавани като многобройни (Манасиевата и Дуклянската летопис, хазарския хаган Йосиф, който в свое писмо пише, че българите са многочислени като песъчинките в морето), обратното твърдение се основава единствено на предположението, че не са славяни, т.е. че са си изгубили езика и редица други недоказани твърдения; Многочислеността на българите се потвърждава и от обстоятелството, че при обикновено нашествие на някакво варварско племе, местните византийски отряди се справят с опасността. От друга страна, при нахлуването на българите през 680 г. начело с Аспарух, василевсът събира войска от всички области на царството си, и самият той начело на кораби потегля срещу тях. 5. Липса на всякакво предание в народната памет и в по-късните домашни и чужди летописи за неславянски българи, дори се наблюдава обратното: Аспаруховите българи са отъждествявани със славяните и са считани за преки предци на по-новите българи: Изначалният славянски произход на българите е поддържан по предание, както казах, още от блаж. Теофилакт Български (XI в.), Дуклянската летопис (XI в.), Салернитанската летопис (X в.), българите от Второто царство (Бориловият синодик от XIII в. и Манасиевата летопис от XIV в.), а по-късно и от св. Паисий Хилендарски в „История славянобългарска“, като всичките посочени източници, говорейки за „прабългарите“, ги считат за славяни. - В Салернитанската летопис от ок. 974 г. (Chronicon Salernitarum, 142-150) Алцек е наречен „вожд на славяните“ (Alcieco, dux Sclavorum). - Още по времето на Черноризец Храбър българите се наричат „словѣне“. - Дуклянската летопис, твърди че „склави и вулгари“ говорят на един език; - Из Бориловият синодик: „На Кирил Философ, който преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род (...) вечна памет“; - „Когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели... И понеже покориха цялата илирска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна“ – из „Страдание на тивериополските мъченици“ от блаж. Теофилакт Български; - Манасиева летопис: „При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха от гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. (...) Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая, и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече...“ 6. „Славянофилството“ на „прабългарите“, които сякаш от самото начало знаят, че ще основават славянска държава: по времето на княз Крум се водят преговори с ромеите, в които последните получават обратно свои ромейски военноплеменници, а българите искат да им се върнат пленени от ромеите воини славяни. Също така княз Крум подкрепя бунта на славяните с внезапен поход по долината на река р. Струма. Българите завоюват все земи, населени със славяни, а от друга страна славяните никога не вдигат бунтове, дори напротив, има свидетелства как цели градове доброволно се присъединяват към България. Също ще отбележа, че склавените, 200 г. под ромейска власт, не започват да се наричат „ромеи“ и не са наричани така в източниците, а под властта на българите, за отрицателно време започват да се наричат и биват наричани „българи“, което говори за родството на склавените и българите. ------------------------------------------------------ В научните среди, славянското становище застъпват д'Осон, Йован Раич, Юрий Венелин, Гавриил Кръстевич, Димитрий Иловайски, Пьотър Бутков, Сергей Уваров и много други. До около 1910 г. това е мнението и на българския народ, за което свидетелства и Иречек: „Повечето се придържат в мнението на Венелин“. Бих се радвал ако изкажете мнения, посочите пропуски и пр. За по-задълбочено разглеждане на становището препоръчвам съчинението на Д. Иловайски „За славянското произхождение на дунавските българи“, преведено на български и издадено през 1875: връзка за сваляне

Кратко жизнеописание на Д. И. Иловайски Димитрий Иванович Иловайски (1832–1920) е знаменит руски историк, общественик, професор в Московския университет. Писател на основополагащи трудове по история на Русия, както и на учебници за средни училища, претърпели десетки издания. С тях са обучавани и възпитавани много поколения, включително и в България. Проявява живо влечение към българската история и към съдбата на българския народ, ползва се с известност и в България. За проявените в гимназията успехи педагогическият съвет препоръчва на младежа да продължи обучението си в историко-филологическия факултет към Московския университет, където Иловайски скоро и постъпва. В университета също се проявява като един от най-добрите студенти. След завършването му, Иловайски проявава желание да постъпи на военна служба, но бива принуден да се откаже поради подозрения за туберкулоза. През 1858 г. Иловайски защитава магистърска дисертация на тема „История на Рязанското княжество“, за която е удостоен с Уваровска премия от Академията на науките. Голям успех му донася издадената петтомна „История на Русия“, над която историкът работи повече от 30 години. Но истинска слава му носят съставените от него гимназиални учебници, претърпяли повече от 150 издания, по които няколко десетилетия наред се учи цяла Русия. Средства за съществуването си той добива най-вече от тяхното издаване, според някои изчисления те му доставят доход в размер на повече от половин милион рубли. Съвременните изследователи посочват, че за времето си той е бил „едва ли не най-самостоятелният руски историк“, и че материалната самостоятелност, липсата на парична връзка с академичната среда му позволявала свобода в научните трудове. През 1870 года съвета на Московския университет повишава Иловайски в степен доктор по руска история. След изследвания за произхода на русите, се утвърждава като решителен поддръжник на славянската и противник на норманската теория. Отделя особено внимание на въпроса за произхода на българите в издирването си „За славянския произход на дунавските българи“ (1874), където се противопоставя на властващия дотогава тюрко-фински възглед и застъпва славянското становище, подхванато по-рано от Ю. Венелин. Изследването е преведено на български език и издадено в Букурещ още следващата година. Продължава да пише още трудове и статии по въпроса: „Българите и русите на Азовското поморие“ (1875), „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881), „Допълнителна полемика по варяго-руския и българо-хунския въпрос“ (1886), „Втора допълнителна полемика по варяго-руския и българо-хунския въпрос“ (1902). Вече като известен историк, Д. И. Иловайски присъства на обсадата на Плевен в Руско-турската освободителна война (1877-1878). Д. Иловайски застъпва православно-монархически консервативни схващания, встъпва в ред черносотни монархически сдружения, като Руско събрание, Съюз на руските люде, Съюз на руския народ. През 1897–1916 Иловайски издава вестникът с дясно-консервативна насока „Кремъл“, състоящ се предимно от негови собствени статии. През 1912 г. Иловайски пристига в София и пред многобройни зрители в СУ изнася изложение върху произхода на Кубратовите българи. След Междусъюзническата война (1913) в знак на съчувствие, а и за да подпомогне пострадали българи, изпраща на д-р Мл. Панчев прихода от тиража на един брой на издавания от него в. „Кремъл“. По предложение на д-р Мл. Панчев, основават фонд в помощ на училището в Гюмюрджина. Фондът носи името на проф. Иловайски и е за подпомагане образованието на българчета, останали сираци от Балканските войни (1912–1913). Иловайски има привлекателна външност и внушителна осанка, води изключително здрав и въздържан начин на живот, позволил му да доживее до преклонни години, съхранявайки работоспособността и яснотата на ума. Работейки до последния ден, Димитрий Иловайски доживява до 88 г. (почива 1920 г.) Привеждам част от неговата статия „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881), в която обръща внимание собствено на българите. В този откъс, който съм превел от руски, проф. Иловайски изразява стегнато и остро най-общите положения на становището си. Из „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881) Списание на Министерството на народното просвещение, част CCXV, с. 14-18 Типография В. С. Балашев, С.-Петербург, 1881 „Що се отнася до народността на българите, то понастоящем може да се счита за окончателно доказано към коя група народи са принадлежали“ – казва г-н Соколов. И тук от по-нататъшното развитие на това твърдение ще видим, че не само нищо не е окончателно доказано, а напротив, самите антислависти се разпадат на два вида: едните отнасят българите към чудската или финска група, а другите – към тюркската. Г-н Соколов клони към последната. След това следват обичайните измилици против арийската1 народност на българите, а именно: „конен, войнствен народ с много обичаи, свойствени само на азиатските народи от турско-татарско племе“; „силна военна организация, развито военно изкуство и силна монархическа власт“, и всичко това се противопоставя на „меките нрави на славяните“, липсата им на „военна, държавна организация“. Вече неведнъж съм обяснявал изостаналостта и ненаучността на подобни доводи и няма пак да се разпростирам във връзка с тях. Тук всичко е произволно и гадателно. Откъде, например, от какви източници е взето това твърдение за силната монархическа власт у българите още в това време, когато са се появили на пределите на Византийската империя? [IV-V в.]* И с какво е била по-силна от княжеската власт при руснаците и другите славяни? Какво е това смесване на всички славяни от това време в един мирен, уседнал, пеши народ? Историята заварва славяните в пространството от Адриатическо море до Волга, в гористи и степни места, по бреговете на морета и вътрешността на континента, в съседство с диви и културни народи, и всички те [славяните] уж имали едни обичаи, един начин на живот, едно политическо състояние и т.н.? Откъде е това гадание, че именно източни славяни [българите], дошли право от черноморските степи, не са можели да бъдат груб народ, склонен към грабеж и разоряване на чужди земи? Произволът във всички тези доводи е твърде очевиден, че да претендира за каквото и да е научно значение. В своите изследвания, надявам се, ясно съм показал, че би било наивно, говорейки за нравите и обичаите, да се смесва въпроса за степента и характера на културата с въпроса за народността, че остатъци от чергарския бит не могат да служат за признаци изключително на турански произход, и пр. Върхът на съвършенството в похватите на антиславистите съставляват тези гадания, посредством които се опитват да обяснят бързото и съвършено непонятно [предполагаемо] превръщане на българите в славяни още в IX в. Ето ги тези гадания: „Славянското влияние над българите започнало по-рано от преселението им зад Дунава“; „много е възможно в Аспаруховата орда да е имало славянски елемент“. „Българският елемент несъмнено е продължил да съществува след кръщението на българите – в Добруджа, удобна за пасбища на коне, където положението им е било изолирано“. „Ордата на Аспарух не е била особено многочислена, не е можела да се снабдява със собствени сили, и за борба с гърците употребявала покорените славяни“. В нашето време на историческа критика е някак съвестно да се води борба с такива наивни похвати; тяхната несъстоятелност трябва да се хвърля в очите даже на всеки, който не е посветен в делото на науката и притежава просто здрав разум. За да се спаси мнимото туранство на българите, се оказва необходимо да се прибегне към такива произволни, неосновани на никакви исторически свидетелства гадания, като малочисленост на българите и присъствие на славяни в някаква си българска орда още преди нейното преселение зад Дунава. Оказва се, че този страшен, войнствен български народ е бил толкова слаб, че се покорил на балканските славяни с помощта на невойнствените покорени славяни, взели се неизвестно откъде и принадлежащи към неизвестно кой клон. Оказва се, че този енергичен, господстващ над славяните народ, снабден със силна монархическа власт и военно-държавна организация, не устоял пред кроткото покорено племе и бързо се претопил, при което приел неговия език, и то толкова основно, че не оставил в този език никакви свои следи. А какви са тези българи, съхранили своята татарска народност в Добруджа? На какви източници е основано това? И къде е изчезнала тази уж съхранила се там народност? Напълно несправедливо е също да се посочва приемането на християнството като оправдание за такова превръщане. Християнството тук няма нищо общо. Угрите [унгарците] също покориха славяни, поселиха се между тях, кръстиха се (първоначално също по византийския обред), но не загубиха своя език и народност. Въобще няма такива примери, в които господстващ народ бързо да е загубил своя език, след като е приел християнството. С една дума, тук ние срещаме пълно незнание на основните, елементарни закони на историческия живот на народите и държавите, пълно непознаване на законите за измиране на стари езици или образуване на нови. Историята никъде не ни представя нищо подобно. Ще обърна внимание още на следното: Редом с произволното предположение за малочислеността на българите, се привежда още едно произволно предположение за това, че те са се ославянили не толкова бързо; че от VII век (времето на тяхното окончателно въдворяване зад Дунава) до IX век (времето на кръщението и славянската писменост) са минали около два века. И този срок все пак е небивал за превръщане на господстващо енергично племе в покорено, при това уж вяло, пасивно племе, дотолкова не заявяващо себе си по никакъв начин и не обладаващо никаква култура. Но не забелязват още при това следващата своя грешка. Доказателствата за неславянството на българите, въз основа на техните варварски нрави, посочени от Шафарик (на когото се позовават), са взети предимно от войните на Крум с Византия и от отговорите на папа Николай I в 866 г. В епохата на своето кръщение (около 860 г.) българите се ползват от славянската писменост и въобще са чисти славяни. И така, ако вземем предвид варварството на българите във времето на Крум, то за превръщането им в славяни ще се получат някакви си петдесет години. А ако вземем под внимание посочването на варварските (според Шафарик фински) обичаи в Отговорите на Николай I, то за превръщането на българите в славяни не само няма да остане време, а първите биха продължили да си бъдат българи, тоест, самите себе си, така да се каже, извън всякакви срокове. С една дума, от всички страни такива крещящи противоречия, такова отсъствие на смисъл, че да се говори след това за някакво си туранство на българските лични имена, прибягвайки при това към гръцка транскрипция и всякакъв вид тенденциозни обяснения, и да се търси поддръжка на това туранство в етимологически догадки – просто е недостойно за люде, занимаващи се с наука. Въобще, предвид изложеното от мен на преден план положение за невъзможността на споменатото превръщане на българите в славяни при дадените условия, [човек] да се занимава с всякакъв вид други аргументи, като някои лични имена и някои обичаи – аз понастоящем считам за нищо повече от биене на вода [празна работа], обикновено самолюбие или народностно пристрастие от страна на корифеите на туранските теории. (...) И така, аз обвинявам своите противници по дадените въпроси в силен недостатък на истинни критически похвати, в занимаване с дреболии, въобще с предмети, нямащи сериозно значение, и в пренебрегване на главните и най-важни страни. (...) Във въпроса за българите преди всичко следваше да докажат физическата възможност за такова бързо превръщане на енергичното племе завоеватели и основатели на държавния бит, в покорена народност, не проявила дотогава никаква политическа организация, никаква поне малко развита култура, трябваше да докажат по сравнително-езикознателен път възможността за такава бърза, безследна загуба на родния език от страна на това туранско племе в полза на славянския език. Едва когато това бъде доказано, тогава може да се тълкува за такива въпроси, като някакво си заплетено изречение в източник, като някои черти на нравите или някои лични имена, чиято етимология езикознателната наука засега не е в състояние да разясни, чието точно произношение за нас е неизвестно, и които в древната история на българите са разбъркани с такива общо- или явнославянски имена, като Драгомир, Добромир, Владимир, Нравота, Звениц (Zvynitzer), Баян, Борис, и др. Що се отнася до моите собствени издирвания, то аз вече неведнъж съм заявявал за възможността за малки недоглеждания и неведнъж в такива случаи съм правил разни поправки. Но такива поправки не нарушават моите главни изводи; няма да ги нарушат и занапред. Позволявам си да говоря с увереност. Защото преди да изляза в печата с друго решение на дадените два въпроса (за русите и българите), аз много и внимателно обмислях и обследвах основните, изходните или крайъгълните точки, на които и принадлежи решаващото значение. В тяхното правилно поставяне се и заключава цялата същност на въпроса; а разработката на дреболиите и даже второстепенните страни трябва да е след това, и тук аз мога нещо да недогледам. Но моите основни положения никой няма да опровергае, или историята не е наука. Повтарям това смело и решително. 1 По онова време в Русия така са наричани индо-европейските народи - бел. пр.; * Поясненията в квадратни скоби са мои; Цялата статия на руски: http://macedonia.kroraina.com/il/zhmnpr_1881.htm

Не е ли нелепо да се вярва сляпо, че българите имали тюркски произход, просто защото елитът на българите е бил тюркски? Какви доказателства или научни изследвания биха били достатъчни, за да се обори тази теория веднъж за винаги?

Понеже в последните дни се завърза разговор относно въпросите около народността и делото на св. братя Кирил и Методий, отварям тази тема, за да можем да обсъждаме тук. Мое становище: На него модераторът Йончев отговори: На това аз ще отговоря, като посоча два източника, пряко заявяващи за славянобългарския произход на светите братя: 1. Кратко житие на св. Кирил („Успение Кирилово“, датират го ок. XII-XIII в.) В него пише следното: „Родното място на преподобния наш отец Кирил беше многославният и велик град Солун. Той се роди в него. Родом той е българин…“ Натъквал съм се на мнението, че това е било „дърпане на чергата“ от страна на българите, но то не се опира на никакви доказателства, а на предположението, че св. братя са били изначално гърци, а после българите са си ги присвоили. По същия начин аз мога да предположа, че братята са били изначално българи, и това просто се знаело по предание между българите, които в крайна сметка го записали в това житие. А и житията не са се писали от Сульо и Пульо – за да бъдат признати от църквата е трябвало да се опират на действителни сведения. 2. Вторият вариант на „История на Полша, Литва и цяла Русия“ на полският шляхтич, войник, стихотворец и летописец Мачей Стрийковски (1547 - след 1582); През 1574-1575 г. той пътува с едно дипломатическо пратеничество до Цариград, прекосявайки българските земи от Никопол на юг и обратно. Някои от преките му впечатления, написани в проза и стихове, попадат още в първия вариант на неговата история. Истински вълнуващото идва обаче с втория вариант, където полякът излиза далеч извън рамките на обичайното за Полша, а и за Европа познание за България. В него тя е представена като най-старата и най-великата славянска държава, която поразява всеки противник. Кирил и Методий са определени недвусмислено за българи. Това отново ни говори за преданието, свързано с българския произход на двамата братя. Сигурен съм, че има други известия, с които не съм запознат. Други доводи за славянобългарския им произход: 1. Съвършеното познаване на славянския старобългарски език, благодарение на което превели сложния език на Св. Писание, богословските понятия и високо поетичните песнопения, като дори измисляли нови думи. 2. М. П. Погодин изтъква в полза на славянския произход следното съображение: ако братята бяха гърци, щяха да внесат много гръцки думи и не биха превеждали на такъв чист и богат славянски език. В превода им има явни признаци на самостоятелност „напр. в двойнственото число, каквото няма в гръцкия оригинал и в дателния самостоятелен, с който се превежда гръцкият родителен (падеж).“(1) 3. При господстващата триезична ерес и при естествената надменност на гърците спрямо „варварските“ народи, гордеещи се със своята култура, която налагали на другите, на грък не би му хрумнало да създава славянска писменост и да слага начало на славянска култура при наличието на ромейска такава. Двамата солунски братя не само правят всичко това, но и излагат живота си на опасност за просвещението на славяните. 4. Най-много писмени източници за светите братя имаме славянски и латински, а гръцки – почти никакви. Гръцките летописци не само че не пишат, че са гърци, но и въобще не говорят за двамата велики солунци и за тяхното епохално дело – изнамирането на славянската азбука. Те не възхваляват апостолството им сред славяните. Чак в XI-XII в. братята са споменати в жития на гръцки език, посветени на техните ученици. Всичко това косвено свидетелства за техния славянобългарски произход, защото ако светите братя бяха гърци, то ромейските летописци несъмнено щяха да отбележат, че славяните дължат своята писменост и култура на гърци. За т.нар. Брегалнишка мисия ще пиша когато имам време, а за годината на създаването на азбуката засега ще приведа мнението на Скептика: (1) Погодин, М. П. Речь, признесенная в заседании Московского общества любителей российской словестности... в память о св. Кирилле и Мефодии, вж: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с.103. Използвана книжнина: „Църковно-мисионерско дело на Константин Философ – Св. Кирил“, Алексиев, архимандрит Серафим, изд. ЕТ Снежана Иванова, София, 1996. „Нашите просветители светите братя Кирил и Методий“, Траянополский епископ Иларион, издателска къща „ДИЗАР“, 2001.

Здравейте! Бих бил благодарен ако изложите най-добрите си доводи за иранския произход на древните българи.