Search the Community

Интервю с д-р Катя Меламед: „Древните българи представляват разнообразие от племена и родове“ (втора част) Спас Спасов | 22.02.2020 | Каква е била религията на прабългарите – шаманизъм, тангризъм, зороастризъм или нещо друго? Има ли връзка между прабългари и тюрки? Какво е най-характерното за прабългарските погребални обичаи и защо е важно да ги познаваме? Тези и други любопитни теми обсъждаме във втората част от интервюто с д-р Катя Меламед. – Какво е важно да знаем за етническата принадлежност на погребаните с кремация в прабългарските езически некрополи от нашите земи? Известна е хипотезата на Рашо Рашев, че гробовете с трупоизгаряне в биритуалните некрополи принадлежат на славяни от Пенковската култура, дошли заедно с прабългарите в днешните български земи. Същевременно е известно, че погребалният обред на прабългарите през V – VII в. е трупополагане. Биритуализмът се появява след това, демонстриран в т.нар. Кубано-Донецка група, както и в Долнодунавските некрополи. Бихте ли внесли повече яснота по проблема? – Биритуалните некрополи в днешна Североизточна България принадлежат на българите. Това е тезата, която защитавам. Между тях няма славяни – или поне в достатъчен брой, за да променят обреда. И кремациите, и инхумациите в биритуалните некрополи са оставени от племената, които познаваме като българи. Вече говорихме за това – те са разнородни и имат различни погребални практики. А и не е съвсем вярно, че българите не се погребват чрез изгаряне. Някои от тях го практикуват и имаме както археологически, така и писмени данни. Тезата, че кремациите са славянски, а инхумациите – прабългарски, е остаряла и невярна. Тя отговаря на времето, в което е изработена – с цялото ми уважение към усилията и труда в миналото. Биритуализмът в погребалния обред е един много интересен и същевременно много показателен въпрос. Той добре илюстрира разнородност в състава на една култура, в едно обединение, в един съюз. Без да влизам в подробности, ще спомена Черняховската култура, която е много по-добър пример за сравнение, отколкото Кубано – Донецката група. Черняховската култура се датира между II-ри и началото на V-ти век. Покрива големи територии в Северното Причерноморие и Източна Европа. Свързва се предимно с миграцията на готите, но включва в себе си и много други етноси. Характеризира се също с биритуални некрополи. Анализът на известните данни налага извода, че в биритуалните български езически некрополи се наблюдава същото отношение към погребалния обред, същата система от разнообразни погребални практики, съчетани с течение на времето в единен обред, установен в некрополите в Североизточна България от края на VII-ми и първата половина на IX-ти век. Основните характеристики на Черняховския погребален обред са сходни на характеристиките на българските езически некрополи: едновременно практикуване на инхумация и кремация в яма, кремация в урна, разнообразни гробни структури, нестабилна ориентация, наличие на черепи, деформирани чрез превръзка, незадължителен сходен подбор на лични вещи, съдове и жертвена храна в гроба. Изследователите на Черняховската култура отдават разнообразието на елементите не на съвместно съжителство на отделни народи, а на различни народностни традиции, съчетани в общата култура на едно нехомогенно общество. Разбира се, сега нямаме време да анализираме погребалния обред, присъщ на Черняховската култура, за да го съпоставяме с погребалния обред в българските езически некрополи. Предлагам само една възможност за сравнение на отношения към едно и също събитие, към един и същ проблем. прабългарски некрополи от Дунавска България. Източник: bulgari-istoria-2010.com некрополи от Кубано-Донецката група. Източник / bulgari-istoria-2010.com – Като специалист по некрополи (в превод „градове на мъртвите“), ще Ви помоля да вземете отношение по една от най-интересните за любители тема. Какви са били религиозните представи на прабългарите – шаманизъм, тангризъм, зороастризъм или нещо друго? – От всичко по малко. Не можем да знаем подробности, защото древните българи са безписмен народ. Поне повечето българи, определена част от тях познават руническа писмена система. Що се отнася до шаманизма, за него имаме далеч повече данни, добити при археологически проучвания. Но трябва да се уточним, че шаманизмът е практика, а не религия, както добре е изследван и дефиниран от Мирча Елиаде. Все пак можем много да научим от погребалните практики. На първо място безспорно вярват в задгробния живот, в живота след смъртта. Изглежда светът на мъртвите е устроен по начин, сходен със света на живите. Двата свята са свързани с път, който душата трябва да премине. (Тези представи, разбира се, не са присъщи само на българите – познаваме ги добре от много други култури.) С тази представа можем да си обясним всички онези съдове, включително кани за течност, ножчета и други предмети, които откриваме в гробовете. Почти сигурно е, че пътя и живота след него поемат облечени – откриваме и части от облеклото. Понякога откриваме и оръжия – войните се явяват въоръжени. Колкото до пътя, познаваме описания на шамански практики – едно от главните задължения на шамана е да отведе душите на мъртвите Отвъд. Според един разказ на шаман, отговарял за голяма територия, понякога се събирали 20 и повече душъ, които чакали да бъдат отведени. Много тежка задача, защото по пътя някои душъ се губели и шаманът трябвало да се връща, за да ги намери. Пак с пътя е свързана и една практика, позната от Сибир. В детски гробове погребвали и кучета, откривани и в Североизточна България: както кучето безпогрешно познава пътя до дома, така и ще помогне на душата да стигне Отвъд. Ориентацията на тялото, положено в гроба, също носи добра информация. Тя зависи от много важна световна посока или точно определено място, мотивирани, приети и задължителни в културата – да си припомним Източната ориентация в християнството: от Изток очакваме Месията и лицата ни трябва да са обърнати на изток. В българските езически некрополи ориентацията е доста колеблива, но все пак имаме преобладаваща посока в отделните некрополи. От етнографски записи, както и от исторически хроники знаем, че често ориентацията при погребване е съобразена с посоката на преселение, с мястото, където първоначално е родено племето, с прародината. Така например можем с известна сигурност да си обясним северната ориентация на голяма част от гробовете. Или с представата за посоката, в която се намира светът на мъртвите. С друга представа, също известна от писмени записи, можем да интерпретираме гробовете с ниши. Те са отделна група, проучена в биритуалните некрополи – правоъгълни шахти, в една от стените на дъното с издълбана ниша, понякога затворена с плоча. В нишата е положено тялото или гробните жертви. Можем да свържем тази практика с древната представа за пещерата, в която е родена прамайката или праотецът, обичайно от митичен брак на мъж с животно. Легендата е позната в културния кръг, към който принадлежат и българите – бракът е между мъж и вълчица. В друга група гробове в некрополите, за които си говорим, има и погребан кон, заедно с мъртвия. Нека си отбележим, че тези гробове са както с инхумация, така и с кремация, и определено са отдават на българите. Логично се интерпретират като гробове на войни, често и с оръжия. Ще си позволя цялата история, разказана от Ибн Фадлан – арабски писател от първата половина на X век. През 921 г. той участва в една експедиция от Багдад във Волжка България и оставя един великолепен пътепис с много етнографски описания. Ето какво ни разказва Ибн Фадлан: В случай че умре някой свободен от тях, освен всички останали практики, в зависимост от броя на конете му, те убиват 100 или 200 от тях, „или пък само един от тях и изяждат месото, като оставят главата, краката, кожата и опашката, опъват ги на пръти и започват да нареждат: Това са неговите коне, които ще го отнесат в рая“. Ако пропуснат да жертват кон в деня на погребението, идва старец и казва: „Видиш ли, моите другари ме изпревариха, изпотрошиха ми се краката, за да ги настигна, но не мога. Останах сам.“ Тогава роднините жертват кон, разпъват чучелото му на гроба и старецът отново идва, за да им каже: „Видях еди-кой си и еди-кой си да казва: Съобщи на домашните и на приятелите ми, че вече ги настигнах. Догоних тези, които бяха преди мен, че се успокоих от умората“. Освен всичко друго, този текст дава добра представа за мисления път между двата свята, който изисква специално отношение и е свързан с движение и усилия. Свободният мъж го преминава на кон. – Бихте ли коментирали тюркизацията сред прабългарите, тя мит ли е или реалност? В тази връзка не бива да се спестяват резултатите от антропологията, отнасящи се за погребаните в прабългарските некрополи. Ще Ви цитирам: „Разпознати са европейски типове със слабо изразени монголоидни черти (Бдинци); европидни и контактни типове между европидната и монголоидната раси, българи с алански или тюркски корен (Кюлевча); българи, смесени с алано-сармати (низината на Девня); българи с монголоидни белези, тюрско-монголска расова група (Балчик).“ – Този въпрос изисква специални познания, извън археологията или историята. Във всеки случай не мисля, че тюркизацията е мит. Езикът, запазен в някои от каменните надписи, както и голяма част от споменатите титли, макар и изписани с гръцки букви, са тюркски. Също така вярвам на антропологическите анализи, затова и съм ги цитирала. Вече няколко пъти стана дума за състава на българите, водени от Аспарух и основали Дунавска България: това е едно нехомогенно общество. Изворите съобщават имената на различни племена, със сигурност има още, чиито имена не знаем. Това е проблемът за етническа и етнонимическа действителност, формулиран от проф. Александър Фол: 1. Многобройност от неидентифицирани или неназовани безкнижовни племена. 2. Наличие на силно и/ или воюващо племе или племенно обединение. 3. Описания на обстановката от чужди, най-често враждебно настроени наблюдатели. Моля да обърнете внимание на елемента безкнижовност! Такава гледна точка ще ни спести много и ненужни размисли или дискусии. Ще ни се стори излишно да гадаем какво точно се крие зад името българи. Следва да си представим разнообразие от племена, колена и родове. Разнообразие от места, където се е родила прамайката или праотецът, разнообразие от посоки, навици и привички. Тъкмо това ще открием после в некрополите им, но без да се учудим или смутим. Понякога се изказва снизхождение към ролята на погребалния обред в изясняването на исторически събития. Вие се занимавате с теоретична археология и сте дефинирали погребалните практики като Modus vivendi („Начин на живот“). Погребалните практики са система, която регулира отношенията между живи и мъртви в едно общество. Какво друго трябва да знаят любителите на историята относно важността на погребалния обред в етнокултурно отношение? Трябва да си представим, че в онези времена двата свята съществуват едновременно в представите на хората и са устроени по приблизително един и същи начин. Ще си послужа с една класическа представа за устройството на Вселена, присъща и на славяните – едно дърво: в корените му е светът на мъртвите, там са рибите и змиите; около ствола му живеем ние, живите, заедно с всички сухоземни животни; в короната са небесата, заедно с птиците, Слънцето и Луната, с Жар птица. Съществува възможност за пътуване между световете – могат го шаманите, както и орелът. Да си припомним приказката за „Тримата братя и златната ябълка“. Прабългарско погребение от VII в. в Италия,край Кампокиро-Вичене. Предполага се, че принадлежи на Алцек, петия син на хан Кубрат. Източник / www.vk.com Това пътуване е опасно – опасно за живите. Ако не са спазени установените обичаи за погребение, мъртвецът може и да се завърне превъплътен за отмъщение и вреда. Според фолклорните текстове това се случва нерядко. Затова и погребението е нещо като договор между жителите на двата свята. Погребалните практики са отражение на този договор. Обществото – не само семейството на починалия – е загрижено да се спазва точно този договор. Затова и в много култури съществуват специални колегии, които са натоварени да следят спазването на правилата и подпомагат при нужда несъстоятелните семейства. Всичко, което си казахме досега, всъщност обрисува света на живите, не света на мъртвите. Една от практиките в българските езически некрополи е обездвижване и повреда на скелета – при погребение се затискат непосредствено с големи камъни главата, гърдите (разбирай сърцето) или краката, овързват се краката от коленете надолу, режат се ходилата или направо разбъркват костите от скелета известно време по-късно. Правят го, защото вярват в духове на мъртвите, във възможността нещо да се обърка и мъртвият да се върне за вреда на живите. При това можем да допуснем с доста голяма сигурност, че тези мерки са предизвикани от социалния статус или поведението на мъртвия приживе. Има безкрайно много истории, които могат да се разкажат за отношенията между живи и мъртви. Времето няма да ни стигне. Разбира се, археологията не е достатъчна сама да възстанови тези отношения – необходими са усилията и постиженията на много други науки като етнология, митология, фолклор. /.../ https://www.bulgarkamagazine.com/интервю-с-д-р-катя-меламед-древните-б/ ПП: Пак ще кажа, че теорията за смесения произход на прабългарите е най-вероятна, най-логична...

Кои владетелски имена от Волжка България идват от достоверни извори, освен Котраг и Алмош? (например от ислямски или руски летописи, каменни надписи, печати, монети и т.н.) Питам, защото на тази тема е пълно с татаро-чувашки измишльоните тип "Джагфар Тарихъ" и Гезафехерови измишльотини.

Кратко жизнеописание на Д. И. Иловайски Димитрий Иванович Иловайски (1832–1920) е знаменит руски историк, общественик, професор в Московския университет. Писател на основополагащи трудове по история на Русия, както и на учебници за средни училища, претърпели десетки издания. С тях са обучавани и възпитавани много поколения, включително и в България. Проявява живо влечение към българската история и към съдбата на българския народ, ползва се с известност и в България. За проявените в гимназията успехи педагогическият съвет препоръчва на младежа да продължи обучението си в историко-филологическия факултет към Московския университет, където Иловайски скоро и постъпва. В университета също се проявява като един от най-добрите студенти. След завършването му, Иловайски проявава желание да постъпи на военна служба, но бива принуден да се откаже поради подозрения за туберкулоза. През 1858 г. Иловайски защитава магистърска дисертация на тема „История на Рязанското княжество“, за която е удостоен с Уваровска премия от Академията на науките. Голям успех му донася издадената петтомна „История на Русия“, над която историкът работи повече от 30 години. Но истинска слава му носят съставените от него гимназиални учебници, претърпяли повече от 150 издания, по които няколко десетилетия наред се учи цяла Русия. Средства за съществуването си той добива най-вече от тяхното издаване, според някои изчисления те му доставят доход в размер на повече от половин милион рубли. Съвременните изследователи посочват, че за времето си той е бил „едва ли не най-самостоятелният руски историк“, и че материалната самостоятелност, липсата на парична връзка с академичната среда му позволявала свобода в научните трудове. През 1870 года съвета на Московския университет повишава Иловайски в степен доктор по руска история. След изследвания за произхода на русите, се утвърждава като решителен поддръжник на славянската и противник на норманската теория. Отделя особено внимание на въпроса за произхода на българите в издирването си „За славянския произход на дунавските българи“ (1874), където се противопоставя на властващия дотогава тюрко-фински възглед и застъпва славянското становище, подхванато по-рано от Ю. Венелин. Изследването е преведено на български език и издадено в Букурещ още следващата година. Продължава да пише още трудове и статии по въпроса: „Българите и русите на Азовското поморие“ (1875), „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881), „Допълнителна полемика по варяго-руския и българо-хунския въпрос“ (1886), „Втора допълнителна полемика по варяго-руския и българо-хунския въпрос“ (1902). Вече като известен историк, Д. И. Иловайски присъства на обсадата на Плевен в Руско-турската освободителна война (1877-1878). Д. Иловайски застъпва православно-монархически консервативни схващания, встъпва в ред черносотни монархически сдружения, като Руско събрание, Съюз на руските люде, Съюз на руския народ. През 1897–1916 Иловайски издава вестникът с дясно-консервативна насока „Кремъл“, състоящ се предимно от негови собствени статии. През 1912 г. Иловайски пристига в София и пред многобройни зрители в СУ изнася изложение върху произхода на Кубратовите българи. След Междусъюзническата война (1913) в знак на съчувствие, а и за да подпомогне пострадали българи, изпраща на д-р Мл. Панчев прихода от тиража на един брой на издавания от него в. „Кремъл“. По предложение на д-р Мл. Панчев, основават фонд в помощ на училището в Гюмюрджина. Фондът носи името на проф. Иловайски и е за подпомагане образованието на българчета, останали сираци от Балканските войни (1912–1913). Иловайски има привлекателна външност и внушителна осанка, води изключително здрав и въздържан начин на живот, позволил му да доживее до преклонни години, съхранявайки работоспособността и яснотата на ума. Работейки до последния ден, Димитрий Иловайски доживява до 88 г. (почива 1920 г.) Привеждам част от неговата статия „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881), в която обръща внимание собствено на българите. В този откъс, който съм превел от руски, проф. Иловайски изразява стегнато и остро най-общите положения на становището си. Из „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881) Списание на Министерството на народното просвещение, част CCXV, с. 14-18 Типография В. С. Балашев, С.-Петербург, 1881 „Що се отнася до народността на българите, то понастоящем може да се счита за окончателно доказано към коя група народи са принадлежали“ – казва г-н Соколов. И тук от по-нататъшното развитие на това твърдение ще видим, че не само нищо не е окончателно доказано, а напротив, самите антислависти се разпадат на два вида: едните отнасят българите към чудската или финска група, а другите – към тюркската. Г-н Соколов клони към последната. След това следват обичайните измилици против арийската1 народност на българите, а именно: „конен, войнствен народ с много обичаи, свойствени само на азиатските народи от турско-татарско племе“; „силна военна организация, развито военно изкуство и силна монархическа власт“, и всичко това се противопоставя на „меките нрави на славяните“, липсата им на „военна, държавна организация“. Вече неведнъж съм обяснявал изостаналостта и ненаучността на подобни доводи и няма пак да се разпростирам във връзка с тях. Тук всичко е произволно и гадателно. Откъде, например, от какви източници е взето това твърдение за силната монархическа власт у българите още в това време, когато са се появили на пределите на Византийската империя? [IV-V в.]* И с какво е била по-силна от княжеската власт при руснаците и другите славяни? Какво е това смесване на всички славяни от това време в един мирен, уседнал, пеши народ? Историята заварва славяните в пространството от Адриатическо море до Волга, в гористи и степни места, по бреговете на морета и вътрешността на континента, в съседство с диви и културни народи, и всички те [славяните] уж имали едни обичаи, един начин на живот, едно политическо състояние и т.н.? Откъде е това гадание, че именно източни славяни [българите], дошли право от черноморските степи, не са можели да бъдат груб народ, склонен към грабеж и разоряване на чужди земи? Произволът във всички тези доводи е твърде очевиден, че да претендира за каквото и да е научно значение. В своите изследвания, надявам се, ясно съм показал, че би било наивно, говорейки за нравите и обичаите, да се смесва въпроса за степента и характера на културата с въпроса за народността, че остатъци от чергарския бит не могат да служат за признаци изключително на турански произход, и пр. Върхът на съвършенството в похватите на антиславистите съставляват тези гадания, посредством които се опитват да обяснят бързото и съвършено непонятно [предполагаемо] превръщане на българите в славяни още в IX в. Ето ги тези гадания: „Славянското влияние над българите започнало по-рано от преселението им зад Дунава“; „много е възможно в Аспаруховата орда да е имало славянски елемент“. „Българският елемент несъмнено е продължил да съществува след кръщението на българите – в Добруджа, удобна за пасбища на коне, където положението им е било изолирано“. „Ордата на Аспарух не е била особено многочислена, не е можела да се снабдява със собствени сили, и за борба с гърците употребявала покорените славяни“. В нашето време на историческа критика е някак съвестно да се води борба с такива наивни похвати; тяхната несъстоятелност трябва да се хвърля в очите даже на всеки, който не е посветен в делото на науката и притежава просто здрав разум. За да се спаси мнимото туранство на българите, се оказва необходимо да се прибегне към такива произволни, неосновани на никакви исторически свидетелства гадания, като малочисленост на българите и присъствие на славяни в някаква си българска орда още преди нейното преселение зад Дунава. Оказва се, че този страшен, войнствен български народ е бил толкова слаб, че се покорил на балканските славяни с помощта на невойнствените покорени славяни, взели се неизвестно откъде и принадлежащи към неизвестно кой клон. Оказва се, че този енергичен, господстващ над славяните народ, снабден със силна монархическа власт и военно-държавна организация, не устоял пред кроткото покорено племе и бързо се претопил, при което приел неговия език, и то толкова основно, че не оставил в този език никакви свои следи. А какви са тези българи, съхранили своята татарска народност в Добруджа? На какви източници е основано това? И къде е изчезнала тази уж съхранила се там народност? Напълно несправедливо е също да се посочва приемането на християнството като оправдание за такова превръщане. Християнството тук няма нищо общо. Угрите [унгарците] също покориха славяни, поселиха се между тях, кръстиха се (първоначално също по византийския обред), но не загубиха своя език и народност. Въобще няма такива примери, в които господстващ народ бързо да е загубил своя език, след като е приел християнството. С една дума, тук ние срещаме пълно незнание на основните, елементарни закони на историческия живот на народите и държавите, пълно непознаване на законите за измиране на стари езици или образуване на нови. Историята никъде не ни представя нищо подобно. Ще обърна внимание още на следното: Редом с произволното предположение за малочислеността на българите, се привежда още едно произволно предположение за това, че те са се ославянили не толкова бързо; че от VII век (времето на тяхното окончателно въдворяване зад Дунава) до IX век (времето на кръщението и славянската писменост) са минали около два века. И този срок все пак е небивал за превръщане на господстващо енергично племе в покорено, при това уж вяло, пасивно племе, дотолкова не заявяващо себе си по никакъв начин и не обладаващо никаква култура. Но не забелязват още при това следващата своя грешка. Доказателствата за неславянството на българите, въз основа на техните варварски нрави, посочени от Шафарик (на когото се позовават), са взети предимно от войните на Крум с Византия и от отговорите на папа Николай I в 866 г. В епохата на своето кръщение (около 860 г.) българите се ползват от славянската писменост и въобще са чисти славяни. И така, ако вземем предвид варварството на българите във времето на Крум, то за превръщането им в славяни ще се получат някакви си петдесет години. А ако вземем под внимание посочването на варварските (според Шафарик фински) обичаи в Отговорите на Николай I, то за превръщането на българите в славяни не само няма да остане време, а първите биха продължили да си бъдат българи, тоест, самите себе си, така да се каже, извън всякакви срокове. С една дума, от всички страни такива крещящи противоречия, такова отсъствие на смисъл, че да се говори след това за някакво си туранство на българските лични имена, прибягвайки при това към гръцка транскрипция и всякакъв вид тенденциозни обяснения, и да се търси поддръжка на това туранство в етимологически догадки – просто е недостойно за люде, занимаващи се с наука. Въобще, предвид изложеното от мен на преден план положение за невъзможността на споменатото превръщане на българите в славяни при дадените условия, [човек] да се занимава с всякакъв вид други аргументи, като някои лични имена и някои обичаи – аз понастоящем считам за нищо повече от биене на вода [празна работа], обикновено самолюбие или народностно пристрастие от страна на корифеите на туранските теории. (...) И така, аз обвинявам своите противници по дадените въпроси в силен недостатък на истинни критически похвати, в занимаване с дреболии, въобще с предмети, нямащи сериозно значение, и в пренебрегване на главните и най-важни страни. (...) Във въпроса за българите преди всичко следваше да докажат физическата възможност за такова бързо превръщане на енергичното племе завоеватели и основатели на държавния бит, в покорена народност, не проявила дотогава никаква политическа организация, никаква поне малко развита култура, трябваше да докажат по сравнително-езикознателен път възможността за такава бърза, безследна загуба на родния език от страна на това туранско племе в полза на славянския език. Едва когато това бъде доказано, тогава може да се тълкува за такива въпроси, като някакво си заплетено изречение в източник, като някои черти на нравите или някои лични имена, чиято етимология езикознателната наука засега не е в състояние да разясни, чието точно произношение за нас е неизвестно, и които в древната история на българите са разбъркани с такива общо- или явнославянски имена, като Драгомир, Добромир, Владимир, Нравота, Звениц (Zvynitzer), Баян, Борис, и др. Що се отнася до моите собствени издирвания, то аз вече неведнъж съм заявявал за възможността за малки недоглеждания и неведнъж в такива случаи съм правил разни поправки. Но такива поправки не нарушават моите главни изводи; няма да ги нарушат и занапред. Позволявам си да говоря с увереност. Защото преди да изляза в печата с друго решение на дадените два въпроса (за русите и българите), аз много и внимателно обмислях и обследвах основните, изходните или крайъгълните точки, на които и принадлежи решаващото значение. В тяхното правилно поставяне се и заключава цялата същност на въпроса; а разработката на дреболиите и даже второстепенните страни трябва да е след това, и тук аз мога нещо да недогледам. Но моите основни положения никой няма да опровергае, или историята не е наука. Повтарям това смело и решително. 1 По онова време в Русия така са наричани индо-европейските народи - бел. пр.; * Поясненията в квадратни скоби са мои; Цялата статия на руски: http://macedonia.kroraina.com/il/zhmnpr_1881.htm

Понеже напоследък с установявам, че нееднократно във форума се подхвърлят твърдения, че нямало или почти нямало данни за присъствие на българи в земите между река Дон и Кавказ, ето една кратка справка със сведения, което недвусмислено показват, че в този район българи е имало столетия наред. Списъкът не е окончателен, а илюстративен. Правя го с идеята да не трябва на всеки новорегистрирал се или активизирал се потребител да бъдат привеждани данни за българи между Дони Кавказ всеки път, когато на него му хрумне, че нямало такива. Окачвам темата като важна в раздела. Мовсес Хоренаци. „История на арменците“, ок. 482 г. Захарий Митиленски (Захарий Ретор). „Сирийска хроника“ (частично съхранена в преработена версия от 569 г. на сирийския монах Псевдо-Захарий). Йорданес. „История на готите“, средата на VI век. Теофан Изповедник. „Хронография“, началото на IX век. Патриарх Никифор. „Кратка история“, началото на IX век. Йовханнес Драсханакертци (Йоан Католикос). „История на арменците“, първа четвърт на Х век. Арменска география „Ашхарацуйц“. Разширена редакция, втората половина на Х век. Вардан Аревелци. „Всеобща история с тълкувание на вардапета Вардан“, 1267 г.

Тъй, от едно известно време в форума се вихрят едни автохтонни теории които на мен ми е трудно да ги приема, тъй като не изграждат стройна картина на миналото и влизат в конфликт помежду си. Какво се получава значи. 1 Прабългари и славяни говорят на един и същ език. Както знаем езикът наречен славянски е доста упорит и даже през 9 век е практически единен в Пелопонес, Солун, Великоморавия, Полша и Русия говорят на един и същи език. Българите говорят на същия език. Въпрос, как се получава така, че през 4 век славяните живеещи в Панония и прабългарите в своите градове в Кавказ говорят един и същ език? 2 Славяни НЯМА. Но има някакви пичове склавини, които не са славяни. Преди време Върбанов говореше за когнитивния дисонанс. Е аз наистина го изпитвам. Значи славяните в Полша, Русия и Хърватия са измислени през 19 век, а преди това къде са били? А склавините? Какво става с тях? Асимилирани са от българите (тоест са отделен от тях народ, тогава защо говорят на един език) или са избити от гърците? 3 Българите са автохтонни Местните балкански племена са траки. Това ясно. Значи излиза, че славяните, склавите и прабългарите също са траки. Демек тракийския език е в основата на всичко и го говорят славяни, прабългари и прочее. Въпрос. Значи ситуацията излиза следната. Траките отиват на север където регресират яко (културата на славяните през 5 век е на светлинни години назад от тази на траките през 3-4 век), част отиват на изток и построяват градове в Кавказ ставайки българи. Така ли се получава? 4 Няма славянско море. Даже няма и славяни. Идват значи на балканите едни хора наречени склави или славяни (когнитивния дисонанс още ми действа, каква е разликата между склави и славяни). Те са много малко и са под властта на аварите. След като аварите извършват геноцид и очистват балканите тук се настанява ултрамалобройния славянски народ. Въпрос, след като са малко и слаби, а аварите са силни и многобройни защо не ги подчиняват отново? Въпрос с повишена трудност. След като славяните са малобройни защо ромеите не успяват за около два века (от 650 до 850) да си върнат балканите, та накрая българите на кан Пресиян стигат до Солун и Драч? 5 Въпрос с ултраповишена трудност. След като група траки отиват на север от дунава и после се връщат след векове с друга култура (но същия език или същия пак 9проклетия когнитивен дисонанс) те могат ли да се нарекат местни?