Search the Community

ВИЗАНТИЙСКАТА РЕКОНКИСТА НА ИЗТОК ПРИ КОМНИНИТЕ (1097–1176 г.) Разгромът на Византия при Манцикерт през 1071 г. довежда до страховито сгромолясване на империята от статута на свръхсила до положението на средно голяма държава, бореща се за оцеляване. В рамките на десетилетие и половина победителите селджуци отнемат 95% от азиатските владения на ромеите и стигат почти до Дарданелите. През 1084 г. последният ромейски остров на изток, перлата на Предна Азия, град Антиохия пада във вражески ръце. Същата година е изгубен и важният град Смирна на западното крайбрежия на Анатолия и скоро той е превърнат в база на турския емир Чака/Чача, от която той започва да извършва пиратски набези в Егея, поставяйки под напрежение самата столица Константинопол. През първите 15 години от управлението на възцарилия се през 1081 г. император Алексий I Комнин империята не е в състояние да провежда каквато и да е активна политика на изток. Всички усилия на Алексий са хвърлени в това да опази Балканите като единствената оцеляла териоториална и ресурсна база на ромеите. Към 1097 г., когато пред Константинопол се появяват рицарите на Първия кръстоносен поход, Алексий в общи линии е успял в начинанията си – печенежката заплаха е неутрализирана, а опитите на италианските нормани да завземат Балканите са пресечени. Алексий успява ловко да се възползва от мощта на кръстоносците, чиито водачи срещу ромейската помощ полагат клетва за вярност пред императора с обещанието да върнат на империята всички отвоювани от тях земи на изток, в т.ч. и Антиохия. След това на византийският флот прехвърля кръстоносците в Мала Азия, където с поредица от победи те си пробиват път с бой към Сирия. Движещата се по петите им ромейска армия успява да освободи редица земи в Западна Анатолия: 1097 г. – Никея отваря вратите си пред императорската армия. 1097 г. – след кръстоносната победа над селждуците при Дорилеон ромеите успяват да си върнат голяма част от Западна Мала Азия. 1097–1099 г. – империята възстановява властта си над западноанатолийските градове Смирна, Ефес, Сарди и Филаделфия, както и над островите Родос и Хиос, ликвидирайки и опасността от пиратите на турчина Чака/Чача. 1116 г. – ромейската реконкиста на изток е възобновена – Алексий осъществява поредица от локални военни действия във Витиния и Мизия с цел да укрепи ромейския западноанатолийски лимес срещу набезите на иконийския селджукски султан Малик Шах. 1117 г. – дълбока ромейска офанзива в Централна Анатолия, завършила с победа на императорските войски при Филомелион (дн. Акшехир). При сина и наследника на Алексий, император Йоан II Комнин (1118–1143 г.), византийската реконкиста на изток достига апогея си. 1119 г. – Йоан Комнин завоюва южноанатолийските градове Лаодикея и Созополис, като възстановява сухопътната връзка с важния южноанатолийски град Анталия, по която се осъществявала и връзката с кръстоносните държави в Леванта. 1130–1135 г. – Йоан Комнин провежда военна кампания срещу селджукския Данишменидски емират. Ударът на ромеите е насочен към град Мелитене (днес Малатия) по горното течение на река Ефрат. Така Йоан успява да вклини ромейските владения дълбоко в турска територия. Ромейският клин се оказва трън в турската пета и пречка за ново турско разширение в Мала Азия. 1130–1135 г. – империята нанася удар и в Северна Мала Азия, където е възстановена ромейската власт на родния град на Комниновата династия град Кастамону. Като щит и и инструмент за набези в град Гангра (днес Чанкълъ) е оставен голям 2-хиляден гарнизон. 1137 г. – ромеите отнемат градовете Тарс, Адана и Мопсуестия от неотдавна образувалото се Киликийско арменско царство, принуждавайки го да стане васал на империята. По такъв начин е установен/възстановен византийският контрол и над Южна Мала Азия, което позволявало и пряката сухопътна връзка с кръстоносните държави в Леванта. През същата година и Джослин, владетелят кръстоносното Едеско княжество, се признава за васал на Йоан Комнин. В резултат на този съюз е организирана съвместна франко-ромейска офанзива в Сирия: град Алепо устоява на атаките, но поредица от по-слабо укрепени градове са превзети с пристъп. 1139–1140 г. – императорът отново ръководи поход срещу нахлулите по течението на река Сангария в Западна Мала Азия тюркменски чергари. Номадите са разбити и ромеите доразвиват успеха си в поход срещу Данишменидския емират и отвоюват старата провинция Пафлагония. Императорската армия освобождава и важния черноморски град Синоп, а след това ликвидира и гръцкото княжество в Трапезунд на местния динат Константин Гавра. По този начин е възстановена и сухопътната връзка с изолирания от планини район на Трапезунд, останал пощаден от селджукското нашествие в края на предходното столетие. Единственият неуспех на Йоан Комнин е опитът му да превземе от селждуците град Неокесария (Никсар). 1142 г. – Йоан Комнин предприема настъпление срещу Иконийския селджукски султанат, за да защити ромейската власт над важния южноанатолийски град Анталия и сухопътните съобщения с Киликия и Леванта. 1143 г. – по време на подготовката на голяма кампания на изток с намерението най-накрая да наложи директна власт над франките в Антиохия, които постоянно се измятали от даваните клетви за вярност, по време на лов в Киликия Йоан Комнин се порязва с отровна стрела и умира седмица по-късно. Носели се слухове, че това не било ловна злополука, а внимателно планирано убийство. Новият император Мануил I Комнин не продължава активната политика на предшественика си на изток, тъй като голяма част от управлението му е заето във военни кампании на Балканите и Италия. Въпреки това империята не се отказва от опитите за експанзия и в Предна Азия. 1146 г. – в рамките на наказателна кампания армията на Мануил разгромява при Лападион войските на иконийския селджукски султан Масуд. Победата обаче не води до промяна в границите между ромеи и турци, а има за цел да накара селджуците да кротуват и да не отвличат вниманието на византийците от европейските фронтове, където те били насочили усилията си. 1158–1162 г. – империята провежда поредици от кампании против Иконийския селджукски султанат. По силата на сключения мир срещу парична субсидия турците трябвало да предадат на ромеите важния кападокийски град Севастия (днес Сивас). 1169 г. – ромейски удар в съвсем неочаквана посока. Византийски флот от 20 големи дромона, 150 галери и 60 транспортни кораба дебаркира при важната крепост Дамиета, ключ към подстъпите към Египет. При Дамиета се появява и сухопътната армия на йерусалимския крал Алмарик. Крепостта така и така не пада до голяма степен поради разногласията, липсата на доверие и взаимните удари в гърба между ромеи и франки. Свръх това на връщане ромейският флот попада в буря и половината от него потъва в морето. Египетската кампания Мануил, която е доста пренебрегвана, но като мащаб е напълно сравнима с тази в Италия против норманите десетилетие по-рано, е възприемана като византийски опит за осигуряване на имперския средиземноморски фланг с помощта на франките, а на франките – да нанесат смъртоносен удар на западащия Фатимидски султанат, която по това време е най-опасния съсед на кръстоносците на изток. Смятам обаче, че тази толкова алогична кампания на Мануил така далече от базите му има тясно икономически измерения и причини. Към средата на XII век Венеция е най-близкият военноморски съюзник на Източната империя, де юре все още неин васал. Същевременно обаче Венеция е и неин най-опасен икономически конкурент, който, след получаването на първите търговско-митнически привилегии при Алексий Комнин, започва систематично да задушава ромейската морска международна търговия. Към средата на XII век венецианците имат 2 района на изток, от които купуват ориенталски, индийски и китайски стоки, които препродават в Европа. Единият район е линията Антиохия–Триполи–Акра, а другият пункт е Александрия в Египет, където венецианските търговци се появяват още през IX век и откъдето открадват мощите на своя покровител свети Марко. С оглед на тези факти, така нестандартната кампания на Мануил против Египет може да се приеме като опит да бъде поставен под контрол толкова важната за венецианците александрийска стокова борса и така да бъде нанесен индиректно и „неофициално“ жесток удар на търговския конкурент. Тази трактовка се потвърждава и от условията на сключения договор между франки и ромеи за разделяне на Египет, по силата на който франките трябвало да получат вътрешността на страната с център Кайро, а ромеите – крайбрежието с толкова важната Александрия. 1176 г. – голяма ромейска кампания начело с Мануил Комнин против селджуците от Иконион (Коня), които били сложили ръка върху владенията на турците Данишмениди в Анатолия. Тази експанзия е приета в Константинопол като заплаха за имперските позиции им в Мала Азия и Киликия. Мануил решава да нанесе удар в самото сърце на Иконийския султанат и армията му се насочва към столицата му Иконион. Обаче на 17 септември 1176 г. султан Килидж Арслан II устройва при Мириокефалон засада на ромейската армия. Битката завършва с катастрофа, която самият Мануил сравнявал с погрома при Манцикерт столетие по-рано. След Мириокефалон всички планове и възможности за подновяване на ромейската реконкиста на изток са изхвърлени в кошчето за боклук. Осем години по-късно сломеният от спомена за катастрофата Мануил, който в края на живота си се бил отдал на астрологията в търсене на упование и утеха, склопява очи. Кое обаче е интересното в посоките и логиката на византийската реконкиста срещу селджуците? За близо 8 десетилетия империята така и не успява да си върне централните части на Мала Азия. Нещо повече, тя не полага особено големи усилия да възстанови стария удобно защитим лимес по хребетите на Тавърските планини, който 300 години защитава Византия от арабските нашествия. За сметка на това империята упорито се стреми да възстанови и поддържа властта си над западните, северните и южните части на Мала Азия. Причините за тази ромейска избирателност са различни. Етно-демографски и езикови фактори. Още Стивън Рънсиман твърди, че селджукското завоевание води до тюркизация и ислямизация на вътрешните части на Анатолия, осъществили се толкова плавно, че „никой дори не си направил труда да ги опише“. Това схващане ми се струва прибързано и пресилено, защото и след селджукското завоевание арменците остават по местата в Кападокия, които са били обитавали от столетия, и запазват в общи линии вярата си. Въпреки това е очевидно, че ромейското нежелание реконкистата да бъде продължена във вътрешността на Анатолия е обусловено от факта, че там гръцкото или гръкоезичното население е твърде малобройно и не може да служи като опора на имперската власт. По тази причина реконкистата на Алексий, Йоан и Мануил Комнини спира там, където спира и гръцкият етнически елемент. Възможно ли е обаче населението на вътрешните части на Анатолия да е било с недотам гръцко етно-културно самосъзнание в навечерието на селджукското нашествие и по тази причина турците без особено затруднения слагат ръка на тези големи територии след 1071 г.? Ето една карта на езиците, говорени в Източната римска империя около 580 г. Удивително е, че в Мала Азия езиковите граници почти напълно копират (с изключение на района на Трапезунд) на границите, очертани от Комниновата реконкиста 600 години по-късно. Дали в края на краищата населението на защрихованата през 580 г. като „анатолийски езици“ територия все пак не е било запазило на битово равнище своята етно-културна и езикова обособеност и в навечерието на селджукското нашествие то е реагирало пасивно на смяната на един господар с друг, по подобие на пасивната реакция на сирийци, арамеи и копти по време на арабското нашествие през VII век? Икономически фактори. Границите, при които Комниновата реконкиста спира, изненадващо съвпадат почти напълно с границите на най-урбанизираните части на Анатолия. Прилагам една карта на римска Мала Азия от 240 г. пр. Хр. за сравнение, на която са очертани с червено районите с най-гъста градска мрежа. Ситуацията през 1140 г. не е била коренно различна. Прилагам и една черно-бяла икономическа карта на Византия от XI-XII век, като на нея са означени и ромейските граници преди 1071 г. и около 1140 г. Границите от 1140 г. реално са обхванали почти всички „производствени мощности“ и „производствени зони“ на византийския Изток. Това са западните, северните и южните части на Анатолия и Сирия. Ето и като сравнение 2 други карти. Едната отразява териториията на Ромейската империя и васалите й в края на управлението на Йоан Комнин около 1143 г. Втората отразява империята и васалите й около 1170 г. Те реално препокриват етно-езиковите граници в Анатолия между гръцкия и негръцкия елемент, както и урбанистично-икономическите мощности, концентрирани северните, западните и южните части на огромния полуостров. Заключение. Комниновата реконкиста представлява връщане не само на възможното, но и на икономически струващото си – северните, западните и южните части на Мала Азия с тяхното лоялно на Константинопол гръцко население. По същество Комниновата реконкиста на изток е явление и процес, подчинени на икономиката, а не движени от носталгията към старите имперски граници и стремеж те да бъдат възстановени на всяка цена. Вероятно причина за това толкова прагматично „търговско“ мислене е и фактът, че през XII век заместител и компенсация на изгубените райони на Централна Анатолия с тяхното силно развито скотовъдство са българските земи на Балканите. Тоест от гледна точка на стремежа към широка профилираност на ромейската икономика през XII век тя притежава всичко – градове по крайбрежията с техните „индустрии“ и международна търговия, както и стоковъдно-аграрни вътрешни области на Балканите. От икономическа гледна точка Централна Анатолия, населена с негърци, не е особено необходима на империята. Вероятно обаче ако Комнините не бяха проявили толкова „комерсиално мислене“, а бяха решили да довършат ромейската реконкиста с възстановяване на стария имперски лимес от VIII–X век, бъдещата съдба на Византия (и на България) щеше да е коренно различна.