Search the Community

Лев Толстой Война и мир (226)/.../ Част трета I Човешкият ум не може да разбере абсолютната непрекъснатост на движението. Законите на каквото и да било движение могат да се разберат само когато човек разглежда произволно взети единици от това движение. Но в същото време тъкмо от това произволно делене на непрекъснатото движение на отделни единици произлизат повечето от човешките заблуди. Познат е тъй нареченият софизъм на древните, че Ахилес никога няма да настигне вървящата пред него костенурка, макар че Ахилес върви десет пъти по-бързо от костенурката: щом Ахилес премине пространството, което го отделя от костенурката, костенурката ще извърви пред него една десета част от това пространство; Ахилес ще премине тая десета част, но костенурката ще извърви една стотна част и така нататък до безкрайност. На древните тая задача е изглеждала неразрешима. Безсмислеността на решението (че Ахилес никога не ще настигне костенурката) е произлизала само от това, че произволно са били допускани отделни единици на движение, докато движението и на Ахилес, и на костенурката е ставало непрекъснато. Като приемаме все по-малки и по-малки единици на движение, ние само се приближаваме до решението на въпроса, но никога не го постигаме. Само ако допуснем безкрайно малката величина и възлизащата от нея прогресия до една десета и като вземем сумата на тая геометрична прогресия, постигаме решението на въпроса. Новият отрасъл на математиката, постигнал изкуството да борави с безкрайно малките величини, и в други по-сложни въпроси на движението дава сега отговори на въпроси, които изглеждаха неразрешими. Тоя нов отрасъл на математиката, неизвестен на древните, когато разглежда въпросите за движението, като допуска безкрайно малките величини, тоест ония, при които се възстановява главното условие на движението (абсолютна непрекъснатост), с това вече поправя неизбежната грешка, която човешкият ум не може да не прави, разглеждайки отделни единици на движението, вместо непрекъснато движение. Съвсем същото става и при търсенето на законите за историческото движение. Движението на човечеството, което произлиза от безброй човешки произволни действия, се извършва непрекъснато. Разбирането на законите на това движение е целта на историята. Но за да може да се разберат законите на непрекъснатото движение на всички произволни действия на хората, човешкият ум допуска, че съществуват произволни, отделни единици. Първият начин на историята е, като вземе произволна редица от непрекъснати събития, да я разглежда отделно от другите, докато няма и не може да има начало на никакво събитие, а всякога едно събитие непрекъснато произлиза от друго. Вторият начин е да се разглежда действието на един човек, цар или пълководец като сбор от произволните действия на хората, докато сборът от човешките произволни действия никога не се изразява в дейността на едно историческо лице. Историческата наука в своето движение постоянно приема за разглеждане все по-малки и по-малки единици и по тоя път се стреми да се приближи до истината. Но колкото и малки да са тия единици, които приема историята, ние чувствуваме, че допускането на единица, отделена от друга, допускането, че съществува начало на някое явление и допускането, че произволните действия на всички хора се изразяват в действията на едно историческо лице, сами по себе си са лъжливи. Всеки извод на историята без най-малкото усилие от страна на критиката се разпада на прах, без да остави нищо след себе си, само защото критиката избира за предмет на наблюдение по-голяма или по-малка откъсната единица, за което тя винаги има право, тъй като взетата историческа единица винаги е произволна. Само като допуснем безкрайно малката единица за наблюдение — диференциал на историята, тоест еднородните влечения на хората, и като постигнем изкуството да интегрираме (да вземаме сбора на тия безкрайно малки), можем да се надяваме, че ще разберем законите на историята. Първите петнадесет години от XIX столетие в Европа представят необикновено движение на милиони хора. Хората оставят обикновените си занятия, устремяват се от единия край на Европа към другия, ограбват, убиват се едни други, тържествуват и се отчайват и за няколко години целият ход на живота се променя и става усилено движение, което отначало върви, като се засилва, а сетне — като отслабва. Каква е причината на това движение или по какви закони е ставало то? — пита човешкият ум. За да отговарят на тоя въпрос, историците ни излагат деянията и речите на няколко десетки хора в едно от зданията на град Париж, като наричат тия деяния и речи с думата революция. След това дават подробна биография на Наполеон и на някои съчувствуващи и враждебни нему лица, разказват за влиянието на едни от тия лица върху другите и казват: ето от какво е произлязло това движение и ето неговите закони. Но човешкият ум не само отказва да вярва в това обяснение, но направо казва, че методът на обяснението не е правилен, защото при това обяснение най-слабото явление се приема за причина на най-силното. Сборът на хорските произволни действия направи и революцията, и Наполеон, и само сборът на тия произволни действия ги търпя и унищожи. „Но всеки път, когато е имало завоевания, имало е и завоеватели; всеки път, когато са се правили преврати в държавата, имало е велики хора“ — казва историята. Наистина всеки път, когато са се явявали завоеватели, имало е и войни, отговаря човешкият ум, но това не доказва, че завоевателите са били причина за войните и че е възможно да се намерят законите на войната в личната дейност на един човек. Всеки път, когато погледна часовника си и видя, че стрелката се приближава към десет, чувам, че в съседната църква забиват камбаните, но от това, че всеки път стрелката стига до десет часа, когато камбаните почват да бият, аз нямам право да извадя заключение, че положението на стрелката е причина за движението на камбаните. Всеки път, когато видя движещ се локомотив, чувам свирка, виждам отваряне на клапата и движението на колелата; но от това нямам право да заключа, че свиренето и движението на колелата са причина за движението на локомотива. Селяните казват, че в късна пролет задухва студен вятър, защото пъпките на дъба се развиват, и наистина всяка пролет духа студен вятър, когато пъпките на дъба се развиват. Но макар да не зная причината за студения вятър, когато пъпките на дъба се развиват, не мога да се съглася със селяните, че причината за студения вятър е развиването пъпките на дъба, макар и само заради това, че силата на вятъра е извън влиянието на пъпките. Аз виждам само съвпадение на условията, които съществуват при всяко жизнено явление, и виждам, че колкото и както да наблюдавам подробно стрелката на часовника, клапата и колелата на локомотива и пъпките на дъба, не узнавам причината за камбанния звън, за движението на колелата и за пролетния вятър. Затова трябва изцяло да променя точката си за наблюдение и да изучавам законите за движението на парата, на камбаните и на вятъра. Същото трябва да направи историята. И опити за това бяха вече направени. За изучаване законите на историята ние трябва съвсем да променим предмета на наблюдението, да оставим на мира царете, министрите и генералите, а да изучаваме еднородните безкрайно малки елементи, които ръководят масите. Никой не може да каже доколко е възможно по тоя път човек да постигне разбирането на историческите закони; но очевидно е, че само по тоя път има възможност да се доловят историческите закони и че по тоя път не са направени още ни една милионна от ония усилия, които са направени от историците за описване деянията на различните царе, пълководци и министри и за излагане на своите мисли по тия деяния. /.../ https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/226#textstart ПП: Народите и великите личности са взаимно свързани, зависими едни от други... Ние можем да изучаваме историята, но не и да я изучим напълно... Умереното и разумното мислене са най-добрите пътеводители в света на историята, а и в живота...

http://mglishev.blog.bg/history/2014/02/18/ot-istoricheska-lichnost-kym-legendaren-geroi-rannoto-sredno.1240002 Дочитам "Легенда за Сигурд и Гудрун" на Толкин и се замислям за историческите корени на сказанието. Всеки, който знае нещо за Вагнер, поне е чувал за фаталната любов между Зигфрид и Брунхилда, за Залеза на боговете и за омагьосаното злато на рейнските русалки. Това, за което по-рядко си даваме сметка, е, че зад фантастичната приказка стои не само въображението на средновековните поети, но и далечен спомен от исторически събития и личности, постепенно превърнали се в съставки на легенди. Няма нужда да навлизам дълбоко в тази доста объркана материя; достатъчно е набързо да припомня, че историята на героя Зигфрид и валкирията Брунхилда произлиза от немски и скандинавски литературни източници от ХІІ и ХІІІ в.: няколко зле запазени песни от Старата Еда, исландската приказна "Сага за Вьолсунгите" (разбира се, в проза) и баварската или австрийска "Песен за Нибелунгите". Героят Зигфрид или Сигурд има за прототип ранния франкския крал Сигебер(х)т, образът на Гюнтер или Гунар всъщност произлиза от реалния бургундски владетел Гундахари, а появяващият се хунски крал Етцел или Атли не е никой друг освен добре известният Атила. Конфликтът между хуните и бургундите също е исторически факт - както и заговорът на кралицата срещу мъжа й Сигеберхт. Интересното в случая не е дори точно това, че зад заплетените легенди (които нямам намерение да преразказвам при наличието на достъпни книги) стоят реални лица и съдби. Важно за мен е друго: как действителните събития постепенно се превръщат в легенди. Между четвърти и шести век в Европа се извършва огромна промяна: нови народи си разпределят земите на старата Римска империя, цели градове и области са или обезлюдени, или сменят населението си, нови езици започват да се формират или изместват старите. Това е периодът на Великото преселение, началото на Средните векове, първите от които англоезичната историография нарича Dark Age. Но дали не е по-точно да говорим за Героична епоха? Личностите от това време остават не само в историята, а влизат в митологията и оттам - в литературата, живописта и музиката, изобщо в изкуствата. Атила е не само владетел на реално съществувал степен племенен съюз и противник на Рим - Атила постепенно постепенно става нещо повече от човек, превръща се в герой на легенди. Може би от него произлиза загадъчното име "Авитохол" в началото на Именника на българските владетели. Отново той се оказва втори съпруг на легендарната Гудрун или Кримхилда, сестрата на нибелунгския крал Гюнтер (и историческата, и легендарната фигура загиват заради жена). Атила става митичен, "хералдически" предтеча и за маджарите. Далеч не само той има тази величествена посмъртна съдба - вече споменах няколко действителни личности, чиито имена излизат от историята, за да влязат в митологията и литературата, а има и още много: Ерманарих е изместен от Ерменрик или Йормунрек, а Теодорих Велики - от злия великан Дитрих Бернски. Между шести и дванайсети век е извършена огромна, скрита работа на фолклорно равнище, за да се стигне до поемите и сагите от Високото Средновековие. Неслучайно в цялата староанглийска и скандинавска епическа традиция именно песните и "мълвата" са посочени като основен източник на знание за събитията по света. А Снори Стурлусон открито се позовава на "достоверните древни поети". History becomes legend, legend becomes myth... Отново Толкин в есето си "За приказките" говори за свободата, с която народната памет моделира историческия спомен. Основният инструмент, разбира се, е поезията или дори само дързостта на поетите. Към подвизите на действителните водачи се добавят по-стари, по-дълбоки неща - или е по-точно, ако кажа, че имената на владетелите попадат в котела, в който вече от столетия врят нощните страхове, надеждите и символичните образи. Така незначителният франкски принц Сигеберхт се превръща в най-прочутия герой на северния свят - драконоубиеца Сигурд, потомък на Один, притежател на вълшебни оръжия, на прокълнат пръстен и любим на опасната валкюра Брюнхилд, дарителка на победи и поражения. Нещо повече, действителните личности се сдобиват и с необикновени приятели, врагове и роднини: така вероятно съществувалият саксонски вожд Хенгист се оказва противник на много древния Артур, героя-мечок, може би някогашно божество-слънце на островните келти. Исторически засвидетелстваният Хигелак се превръща във вуйчо на един друг герой-мечок, свръхестествено силния (и също драконоубиец) Беоулф. В техните истории едни и същи мотиви се преплитат, повтарят се и би било дързост да тръгна по стъпките на Робърт Грейвз, за да обявя, че събуждането и смъртта на Брюнхилд в пламъци са остатък от разказ за човешко жертвоприношение или че вълшебната напитка на Тристан е същата като тази, която изпива Сигурд. Във всеки случай и Тристан има исторически прототип в лицето на Дрест или Друст, владетел на незначително келтско кралство от същия период в Стратклайд, днешна югозападна Шотландия. Най-интересно за мен остава, че всички тези герои се вместват естествено в периода на Великото преселение. Едновременно с исторически засвидетелстваните, но героизирани лица (Атила-Атли, Гортеирн-Вортигерн, Гундахари-Гунар, Дрест-Тристан, Ерманарих-Йормунрек, Сигеберхт-Сигурд, Теодорих-Дитрих, Хенгист, Клокилаикус-Хигелак) действат и изцяло имагинерни (Артур, Беоулф, Брунхилда, Мерлин, Моргана, Утер Пендрагон, Хорса). Всички те заедно образуват героичен пантеон от родоначалници на династии и племена, основатели на царства. Техните лични сблъсъци и съдби обясняват историческата участ на цели народи. Смъртта на Артур и Беоулф бележи историческия крах на приемниците им. И всички тези герои са съвременници помежду си. Това ме кара да се питам (отново като Грейвз) доколко старогръцкият епос също носи историческа информация. Не само за събития, защото отдавна знаем, че Троянската война се е състояла. А за личности, защото аналогията между "Тъмните векове" на Великото преселение и германските епоси, от една страна и "Тъмните векове" на дорийското нашествие и Омировите поеми - от друга, е много изкусителна. Щом Атила е съществувал и Троянската война е била проведена, възможно ли е например Менелай да е историческа личност? Или около историческите личности да се появяват нови и нови разклонения, един вид "аватари" на даден персонаж? Ще припомня, че в старогръцката митология героят Одисей има двама синове - Телегон и Телемах - чиито имена означават съответно "Далекобоен" и "Далекороден". Доколкото Одисей е прочут стрелец с лък и скита далеч от родния остров, възможно е имената на синовете първоначално да са били прозвища на основния герой, бил той легендарен или реален. Не е ли възможно да допуснем, че по същия начин в друга епоха и друга култура от легендарния образ на действителния ютландски вожд Хенгист произлиза изцяло имагинерния му брат Хорса - след като и двете имена означават "кон"? Или и двамата братя са разклонен образ на един и същи митичен родоначалник, чието свещено животно или емблема е конят (например "царствено" божество като Один или Фрей)? Няма как да не се сетя за "трагическите песни", изпълнявани от българите за "оня прочут Самуил" през ХІІ в. според Григорий Антиох (жалко, че никоя от тях не е запазена). Но пък е запазен корпус български и сръбски песни за Момчил, Вълкашин, Марко, Муса Кеседжия и още десетина имена на полулегендарни герои от XIV-XVI в. (Филип Маджарина и Мома Латинчанка очевидно са по-късно възникнали от образа на Крали Марко). По начина, по който в "Тъмните векове" са създавани песни като единствен носител на историческата памет за събитията от Великото преселение, на Балканите практически до ХХ в. са създавани легенди, апокрифни разкази и песни без сигурен автор например за Тодор Александров, Яне Сандански и Гоце Делчев. Един оцеляващ, стар тип неисторична, митологична памет.