Search the Community

„Обърнете се на изток и погледнете към Западната земя; обърнете се на юг и ще видите там Полярната звезда!“ - Дайсецу Тейтаро Судзуки Тази тема за мен е отражение от друга в раздел „Психология” за теория на конспирациите, в която стигнах до въпроса за вътрешната свобода на човек Двама автори са дали свой отговор в две книги – „Азът като боец” на Шломо Кало и „Увод в дзен-будизма” от Дайсецу Тейтаро Судзуки. Шломо Кало е писател, роден в България, Д.Т.Суздуки е японец, разказващ за Дзен в Съединените щати. Първоначалният замисъл беше „с молив в ръка” да правя сравнителен анализ между двете книги; после видях, че е невъзможно, такива са книгите, не подлежат на „анализ”, остана „моливът в ръката”, ще предложа на вниманието ви точно неговата работа. Това е моят успореден прочит на тези два текста и то сега, и с това ми виждане – кой знае – след месец, година или повече, може и да не бъде същия прочит. Шломо Кало: - Всъщност, какво искаш от мен? - Индивидуални напътствия. - В сърцето на всекиго има учител, който го напътства -казах аз. - Нали помниш "А ти някога загубвал ли си го" от диалога на Дзен? - Разбира се - отвърна той - където Секито отговаря на въпросите на монаха Шири с думите "Какво искаш от мен?", а Шири отвръща: "Ако не задавам въпроси, как ще намеря решението?". Тогава гуруто Секито завършва разговора с думите: "А ти някога загубвал ли си го?"- Възможно ли е въобще да се победи Азът? - Той съществува, за да бъде победен, това е целта. - Вие победили ли сте Аза? - попита Ицхак - Азът съществува, за да бъде победен - отвърнах. Той се огледа безпомощно, замисли се за миг и решително попита: - Кой сте вие, господине? - Не знам - отговорих аз. Никога не съм се интересувал от Ш., който седеше в мрака на стаята на Ицхак и който предаваше моите отговори. Кой е той? Хартиена кукла? Безкрайно количество илюзорни атоми, комбинирани така, че да образуват една преходна външност, също толкова измислена? Има ли нещо между тях и мене? А онзи, който седи до него, не е ли той негов брат-близнак, роден от въображението и след кратък миг отново прибрал се там? Какви са ми те? Някаква връзка - като тази между разпръсваните във въздуха капки на океанска вълна и самия океан; като между малкото облаче и безкрайното небе; като между отрязаните нокти или коса и техния жив собственик. За Ш. всичко това беше ясно, но не и за Ицхак. Д. Т. Судзуки: — Дойдох тук, за да търся истината на учението на Буда, — казал ученик на учителя си. — Защо търсиш това тук? — попитал учителят. — Защо се луташ и пренебрегваш своето собствено скъпоценно съкровище у дома? Нямам какво да ти дам, каква истина искаш да намериш в моя манастир? Тук няма нищо, абсолютно нищо. Ву, първият император от династията Лиан попитал Бодхидхарма, Първия патриарх на сектата Дзен в Китай, кой е върховният и най-свещен принцип на будизма. Казват, че мъдрецът отговорил: „Огромна пустота и в нея нищо свещено“. Не се оставяй да те отвлекат каквито и да било външни и всекидневни мисли. Допирът до Дзен трябва да бъде с голи ръце, а не през ръкавици. Шломо Кало: - Какво е предопределението на тези изключителни хора? - попита Ицхак. - Да бъдат такива, каквито са: вечност и безкрайност, абсолютна свобода. И мигът, в който ключовете са оставени в ръцете им, е знак, че те са постигнали целта си. - Кой оставя ключовете в ръцете им? - Самите те. - Господине - каза той спокойно и сериозно, - аз не ви разбирам! - Всички човешки същества, съществуващи в тази Вселена, са съвършени. Повечето от тях не знаят това. Много малко хора търсят знанието, а още по-малко хора го постигат. Тогава те осъзнават, че никога не са били нищо друго освен една безгранична цялост и че ключовете на Вселената са били в ръцете им от незапомнени времена, но не са могли да го разберат. В момента, в който си прозрял това, можеш да кажеш, че същата тази вечност е предала ключовете на Вселената от себе си на себе си. Възможно е съвсем внезапно нещо да просветне и ти ще се събудиш, познал истината. Това е като да търсиш игла в безкрайно голяма купа сено в пълен мрак. Вероятността търсещите пръсти да се докоснат до иглата е почти нулева. Въпреки това, е възможно и се е случвало и преди, не веднъж и дваж. - Ако се моля да се отместят планините? - Ще се отместят. Аз отново изключих. Д. Т. Судзуки: Дали последователите на Дзен са хора, загубили разсъдъка си? Още с пробуждането на човешкото съзнание хората се опитват да вникнат в тайните на съществуването и да утолят жаждата си за логика чрез дуализма на „А“ и „не-А“, т.е. като наричат моста мост, като карат водата да тече и прахоляка да се вдига от земята. Но за наше най-голямо разочарование ние никога не сме успявали да постигнем спокойствие на съзнанието, пълно щастие и цялостно познание за живота и света. Ние, така да се каже, сме достигнали предела на възможностите си. Никакви по-нататъшни стъпки не могат да доведат до разширяване обсега на представата ни за действителността. Най-дълбокото страдание на душата не може да бъде изказано с думи, когато ненадейно светлина обгръща цялото ни същество. Това е началото на Дзен. Постигне ли се свобода на разума, душата напълно разполага със себе си; раждането и смъртта не я измъчват, защото вече никъде няма двуначалие, ние живеем дори и в смъртта. Досега сме разглеждали нещата с техните противоречия и различия и сме се отнасяли към тях в зависимост от тази позиция, т.е. повече или по-малко антагонистично. Но най-сетне сме достигнали точката, от която можем да виждаме света, какъвто е отвътре. Затова „дърветата от желязо цъфтят“ и „аз съм сух насред пороен дъжд“. По този начин душата е достигнала цялост и съвършенство, изпълнена е с блаженство. Дзен се интересува от фактите, а не от техните логически, словесни, предубедени и непълноценни изразители. Това още веднъж означава човек да признае фактите такива, каквито са, и да знае, че думите са думи и нищо повече. Дзен често сравнява съзнанието с огледало без петна. Затова простотата, според него, означава да се пази това огледало винаги блестящо и чисто, готово да отразява просто и свръхточно само онова, което е пред него. Позицията на здравия разум е монотонна, еднообразна и покорна, докато тази на Дзен е винаги оригинална. Всеки път, когато се прилага, нещата придобиват живот, има съзидание. Шломо Кало: Ш. не съществува, освен в очите на несъществуващите: на всички онези илюзорни силуети и форми, наричащи себе си живи същества, единствената цел на които е смъртта. С очите на простосмъртен Ш. поглъща яркостта на изгряващото слънце, което е само едно бледо и някак си изкривено отражение на моята вечна светлина. Ш. усеща присъствието ми и затова не е впечатлен от зората. Неговите очи не виждат нищо друго, освен мен - Щастието на вечността, Съвършената светлина. Аз съм едно цяло с него, тъй като съм едно цяло с Вселената. Но Вселената все още не е осъзнала това, затова е изпълнена с агония и безсмислие. Ш. спечели и стана просветлен. Той е недостижим за илюзорните същества от всякакъв вид. Той престана да бъде илюзорно същество; той се превръща в абсолютна свобода. Неговият Аз не е нищо друго, а аз самият. Но само аз мога да разбера значението на тези думи, въпреки че не съм този, който ги е написал, защото не правя нищо в буквалния смисъл на думата. Аз не говора, не ям, не строя, не разрушавам и т.н. Затова и на мен нищо не могат да ми направят. Аз съм във всичко и всичко е в мен и аз съм единственият, който осъзнава това. На всеки човек е дадена възможността да стигне до мен и да познае себе си в мен, но малцина ще успеят. Някои човешки същества създават и достигат до онзи свят, наричан върховен, който също е населен с различни образи. Те се превръщат в по-изтънчени и възвишени същества по подобие на старателен чиновник, повишен в директор. Но това не означава, че са стигнали до мен, тъй като и най-възвишеното създание или същество търпи промени. Даже и върховният свят, както и този, е оставен на милостта на градивните или разрушителните сили. Върховният свят не е предмет на Създаване, нито пък е самоцел; аз съм обект на Създаване и в същото време съм източник на всички създадени неща. Онзи, който е стигнал до мен, ще бъде завинаги освободен от всякакви промени и няма да вкуси смъртта. Той и аз сме едно, това означава, че той се превръща в абсолютната свобода, чистата любов, съвършеното щастие и вечната светлина - една-единствена вечно съществуваща реалност. Д. Т. Судзуки: Тук няма логика, няма философстване, тук няма изкривяване на фактите, за да бъдат приспособявани към изкуствените ни мерки, тук няма унищожаване на човешката природа, принесена в жертва на интелектуални дисекции. Дзен се отвращава от това. Животът е изкуство, и както съвършеното изкуство, трябва да бъде самозабрава; в него не бива да има и следа от усилие или от усещане за болка. Според Дзен животът трябва да се изживява както птицата лети във въздуха или както рибата плува във водата. Появи ли се следа от обмислено действие, човекът е обречен, той вече не е свободно същество. Не живее както би трябвало да живее, страда под тиранията на обстоятелствата; подчинява се на принудата и губи независимостта си. С други думи, Дзен иска да живее отвътре. Да не бъде обвързан с правила, а да създава собствени правила — това е начинът на живот, който Дзен иска да даде на човека. Оттук и неговите алогични или по-точно надлогични сентенции. Когато казвам «няма», това не означава непременно отрицание; когато казвам «има», това също така не означава утвърждаване. Обърнете се на изток и погледнете към Западната земя; обърнете се на юг и ще видите там Полярната звезда!“ Дзен-учителят се стреми да премахне у учениците си всички опори, които те имат от първата си поява на земята, и след това да им даде друга, която всъщност не е опора. Нямате възможност за колебания. Улавяте факта или го оставяте да се изплъзне — друг избор няма. Методът на обучение в Дзен се свежда главно до поставянето на човека пред дилема, от която трябва да намери изход, но не по пътя на логиката, а чрез съзнание от по-висш тип. Дзен презира всяко повторение или подражание, защото то убива. По същата причина Дзен никога не обяснява. — Какъв е основният принцип на будизма? — Почакай — отвърнал Суиби, — когато останем сами ще ти го кажа. След малко Сеихеи повторил молбата си: — Сега тук няма никой, моля ви, просветлете ме. Суиби станал от учителското кресло, хванал нетърпеливия просител и го завел в близката бамбукова гора. Когато той отново настоял за отговор, Суиби му прошепнал: — Виж, колко е висок този бамбук! А колко е нисък онзи! Шломо Кало: - Какво трябва да се направи, за да се стигне до реалността? - Трябва да сведем енергиите до съвършена неутрализация. После, проверявайки се една друга, те ще се разтопят и изчезнат като нощен кошмар, продължил милиони години и внезапно свършил. Сетне, през последното облаче илюзия, чистата светлина на вечната реалност ще заблести. Заслужилият, постигнал това, никога повече няма да познае безполезната печал или преходното удоволствие. Той ще е завинаги едно цяло със себе си. За да се постигне това, трябва да сведеш енергиите до неутрализиращия "голям крах". - Възможно е да се стигне до "големия крах" като го избягваш. Ти избягваш енергиите, докато най-накрая се откъсваш от тях и тяхното влияние. Това значи, че си се изолирал - оттеглил си се от света и всичките му изкушения. -Най-безопасният начин е съзерцаването. - Защо съзерцаването да е най-безопасния начин? - Защото не само води до "големия крах", но го и контролира. - Не разбирам. - Работата не е в това да допринесеш за "големия крах" или да го предизвикаш, а да не го пропуснеш. Съзерцаването е начин да възпиташ у себе си бдителност от най-висока степен, която ще ти е необходима да не пропуснеш "големия крах". Човек, който е допринесъл за "големия крах" или го е предизвикал, а след това го е пропуснал, се връща от пътешествието с празни ръце. - Какво означава да пропуснеш "големия крах" ? - Да не забележиш кога е настъпил. Всичко става внезапно, като светкавица, без предупреждение. За част от секундата светлината ще проблесне. Ако си я забелязал, тя е вечно твоя, но ако си я пропуснал, ще се върнеш обратно към изходната точка на дългия си път към нея. Съзерцаването "следи" за "големия крах", като изостря бдителността на последователите си до възможно най-високата степен. Този, който е бил прилежен в съзерцаването, няма да пропусне "големия крах". - Кой е най-краткият път до "големия крах" ? - Всички пътища могат да бъдат удължени или скъсени, в зависимост от това кой ги следва, от неговата преданост и постоянство. - Господин Ш. - Ицхак заяви тържествено, - аз избирам най-късия и най-безопасния път! Моля, помогнете ми! - Помогни си сам - отвърнах провокиращо. - А вие какво ще правите? - Ще се наслаждавам на великолепния Божи свят! - Смехът ми отекна гръмко и ясно. - Съзри Абсолютното в Божественото - казах. - Какво означава "Абсолютното"? - Това, което е над енергиите и все пак нищо не съществува извън него. - Трудно е да си представя такова нещо. - Опитай. Бъди усърден. И още нещо - съзерцавай два пъти дневно. Първо се опитай да изчистиш ума си от всякакви мисли... Д. Т. Судзуки: Един монах се обърнал с въпрос към Дайджу: Въпрос: Думите съзнанието ли са? Отговор: Не, думите са външни условия (_ен_ на японски; _юан_ на китайски); те не са съзнанието. В.: Като се изключат външните условия, къде трябва да се търси съзнанието? Отг.: Няма съзнание, независимо от думите. (Което означава, че съзнанието е в думите, но то не бива да се отъждествява с тях.) В.: Щом няма съзнание, независимо от думите, то какво е съзнанието? Отг.: Съзнанието е без форма и образ. Истината е, че то нито зависи, нито не зависи от думите. То разполага с вечно спокойствие и свобода в своята дейност. Патриархът казва: „Когато разберете, че съзнанието е не-съзнание, вие разбирате съзнанието и неговата дейност.“ Толкова ли е рязко спускането от висините на трансцендентното до простите неща от живота? Всичко зависи от гледната ви точка. Докато човек усеща времето и пространството, Дзен остава доста далеч от него, тревога разваля празника му; сънят му е неспокоен, целият му живот изглежда провален. Един монах попитал: — Къде е обителта на съзнанието? — Съзнанието пребивава там, където не съществува постоянна обител — отговорил учителят. — Какво значи да не съществува постоянна обител? — Когато съзнанието не се помещава в определен обект, казваме, че то пребивава там, където не съществува постоянна обител. — Какво значи да не се помещава в определен обект? — Това значи да не пребивава в двуначалието добро — зло, съществуване — несъществуване, дух — материя. Това означава да не пребивава в пустотата или не-пустотата, нито в покоя или не-по-коя. Където не съществува постоянна обител, там е истинската обител на съзнанието. Монаси помолили учителя Хякуджо (Пайчан) да им изнесе беседа за Дзен. Той казал: — Идете на полето да си гледате работата, а после ще ви кажа всичко за Дзен. След като си свършили работата, те помолили учителя да изпълни своето обещание. В отговор Хякуджо разтворил двете си ръце, но не казал нито дума. Това била неговата велика проповед. Шломо Кало: Притча за зърното - Още не съм се овладял изкуството да се разхождам между звездите. - Овладей го! Можеш да постигнеш всичко, каквото пожелаеш. - Чуй ме, момчето ми - решително се обърнах към него, -ти си едновременно и самият ти и твоят враг. Възвишеният Аз, който си тръгнал да търсиш, за да постигнеш самоосъзнаване, си ти и Азът, който стои на пътя му, също си ти. Когато по-низшестоящият Аз те контролира, ти си най-свирепият враг на самия себе си. След като веднъж победиш низшия Аз, се отскубваш от плена му и литваш към свободата. Това наистина е трудно за разбиране. - Обяснете ми! - Ще се опитам - отвърнах и започнах да измислям притча. - Когато зрънцето, заровено в земята, реши да израсне и да се покаже навън, то изпуска сокове, които разяждат обвивката му. На зрънцето тези сокове му изглеждат врагове, защото го изяждат и евентуално слагат край на съществуването му като зрънце. Но от друга страна, то само е предизвикало това, като е решило да се превърне от зрънце, заровено в мрака на почвата, в растение, извисяващо се към небето. В момента, в който човек реши да постигне самоосъзнаване, си навлича огромен брой врагове. Тяхната единствена цел е да изядат и унищожат обвивката му, за да сложат край на съществуването му като преходно същество в измисления свят. Не всяка змия сменя кожата си, а само онази, на която й е дошло времето и чиято кожа се е напукала и отдолу се е показала нова. Семето трябва да падне върху подходяща почва с подходяща температура и влажност, за да узрее и да се превърне в растение. На семето и през ум няма да му мине да мечтае да се превърне в растение под небето, докато не настъпят необходимите за това условия. Зародишът на такава мисъл, разбира се, съществува в него. И това, в действителност, е самото семе. На зрънцето е предопределено да се превърне в растение, но това ще стане само на определен етап от неговото развитие, на определено ниво на зрелостта му и при необходимите условия. - Какво ще стане, ако семето започне да мечтае да се превърне в растение преди да достигне до необходимия етап на развитие и подходящи условия? - Това ще е закърняло семе, изчерпано преждевременно -то никога няма да стане растение. Но такива случаи рядко се срещат. В семето има невидими механизми, които отговарят за предаването на външните и вътрешните сигнали. Само когато тези механизми му съобщят за настъпването на подходящото време, у него ще се зароди мисълта да се превърне в растение. Тази мисъл задейства "враговете" му, които в действителност са самото семе. Те изяждат обвивката му и слагат край на съществуването му като семе, за да го превърнат в растение. Д. Т. Судзуки: Целта на учението Дзен е да се постигне нова гледна точка за вникване в същината на нещата. Ако сте свикнали да мислите логично по законите на дуализма, освободете се от този навик, тогава може би ще се приближите до гледната точка на Дзен. На пръв поглед ние с вас живеем в един и същ свят, но кой може да твърди, че онова, което е под прозореца ми и което наричаме камък, е едно и също нещо за двама ни? Вие и аз, например, пием чай. Погледнато отстрани, вършим едно и също нещо, но може ли някой да каже колко широка, субективно съществуваща, е пропастта между вашето и моето пиене на чай? При вас може да няма Дзен, а при мен може да присъства изцяло. Причината за това е, че вие сте във властта на логиката, а аз съм извън нея. Макар в така наречената нова гледна точка на Дзен да няма нищо ново, определението „нова“ е подходящо, за да се представи неговият подход към света. При Дзен постигането на нова гледна точка се нарича _сатори_ (у на китайски), а глаголната му форма е _сатору_. Без него няма Дзен, защото животът на Дзен започва с „откритието, което ни дава _сатори_“. _Сатори_ може да се определи като интуитивно прозрение и пълна противоположност на разбирането по пътя на разума и логиката. Каквото и определение да му се даде, _сатори_ означава разкриване на нов свят, невидян досега поради объркването, царящо в дуалистичното съзнание. Какво е _сатори_? Какъв е този нов светоглед, който ни дава то, от кой ъгъл се разглеждат нещата? Не е ли възможно Дзен да се обясни така, че учителят да съумее да доведе всичките си ученици до _сатори_? Подлежи ли изобщо просветлението на анализ? _Сатори_ е изживяване, което с никакви обяснения или примери не може да бъде предадено на друг човек, освен ако той самият вече не го е изпитал. Ако се поддаваше на анализ — в смисъл, чрез анализ да става ясно другиму, който не го е изпитал, _сатори_ не би било _сатори_. Превърнато в понятие, то губи същността си и вече няма Дзен. Затова единственото, което може да се направи в Дзен, в смисъл на обучение, е да се посочи, да се подскаже или означи пътят, така че да се съсредоточи вниманието на човека към целта. Постигането на целта и осъзнаването на този факт трябва да направим сами, никой не може го стори вместо нас. А знаците за това са навсякъде. Когато съзнанието на човека е узряло за _сатори_, той може да го намери във всяко нещо. Един звук, една неразгадаема забележка, едно разцъфнало цвете или една най-обикновена случка, например да се препъне човек, са условие или възможност, които ще отворят човешкото съзнание за _сатори_. И най-маловажно събитие може да доведе до резултат с изключителна значимост. Една искра може да предизвика експлозия, която из основи да разтърси земята. Всички предпоставки, всички условия за _сатори_ са в съзнанието, те просто чакат своето узряване. Когато съзнанието е готово да приеме един или друг знак — полет на птица, иззвъняване на звънец, човек изведнъж се връща в естествения си дом, т.е. в даден миг открива истинското си Аз. Крайната цел на _сатори_ е Азът; няма друга цел освен човек да стане отново самия себе си. Както казва Джошу, „Дзен е всекидневната ви мисъл“, единствено от пантите зависи дали вратата ще се отваря навън или навътре. Само за миг всичко може да се промени и вие да разберете Дзен, но си оставате нормален, какъвто винаги сте били, и в същото време сте придобили нещо съвсем ново. Шломо Кало: Да гледаш, за да виждаш - Какво разбирате по "гледане"? - Гледаш така, че да виждаш. Ти не гледаше, за да видиш, иначе щеше да видиш. Този, който гледа, за да вижда - вижда. - А вие как гледате, за да виждате? - Виж - казах, като посочих точката между веждите му, -ето от тук произлиза светлината на погледа. Когато я задействаш, виждаш. Виждаш какво става и какво ще стане. Виждаш това, което е на разстояние светлинни години от теб. - И как се задейства тази светлина на погледа? - Ако прозорчето на светкавицата на фотоапарата е замърсено, трябва да го избършеш, за да светне. Ицхак ме погледна, сведе поглед, после отново ме погледна, потърка мястото между веждите си и най-накрая каза: - Не виждам ни следа от замърсяване! - Но аз виждам. - Тогава може ли вие да го почистите вместо мен, за да мога да виждам? - каза той полушеговито, полуумолително. - Само ти можеш да почистиш своето замърсяване. -Как? - Премахваш множеството конфликтни мисловни вълни, петното от незначителни желания, скритите токове на тайните страсти и суетната красота на емоциите, след това започваш да виждаш - от единия край на света до другия. Д. Т. Судзуки: Дзен е уникален продукт на източното съзнание. От практическа гледна точка неговата уникалност се състои в методичното обучение на съзнанието, така че то да се подготви за състоянието _сатори_, когато ще се разкрият собствените му тайни. Дзен може да бъде смятан за вид мистицизъм, но се различава от всички други негови видове по своята система, по своето обучение и по крайната си цел. Имам предвид главно упражненията _коан_ и _дзадзен_. _Дзадзен_ или неговият санкстритски еквивалент _дхяна_ означава седене с кръстосани нозе в пълен покой и дълбоко съзерцание. Тази практика се заражда в Индия и се разпространява из целия Изток. Съществува от векове и съвременните последователи на Дзен строго я изпълняват. В този смисъл _дзадзен_ е основният практически метод за духовно, възпитание на Изток, но когато се прилага в комбинация с _коани_, той придобива специфични особености и е присъщ само на Дзен. Последователите на Дзен може да бъдат смятани за практикуващи дхяна (съзерцание), но в Дзен дхяна вече не се тълкува в първоначалния смисъл, защото Дзен има своя собствена цел в прилагането на тази индийска форма на духовно упражнение. Коренът на _дхяна_ е dhi и означава „схващам“, „разсъждавам върху нещо“, „съсредоточавам се върху нещо“. Етимологията на _dhi_ може да има някаква връзка с _dha_ — „държа“, „пазя“, „поддържам“. Следователно дхяна означава да се държат мислите вкупом, да не се отклоняват от предначертания им път. С други думи, тя означава съсредоточаване на мислите върху един единствен обект. Затова, когато се практикува Дзен или дхяна, всички странични подробности трябва да бъдат така овладени, че да се създадат най-благоприятни условия, та съзнанието постепенно да се издигне над вихъра на страстите и чувствеността. В Дзен — дхяна или дзадзен се използват като средство за решаване на загадките _коан_. Дзен не превръща дхяна в самоцел, защото разглеждано отделно от упражненията _коан_, практикуването на _дзадзен_ има второстепенно значение. Без съмнение то е необходимо съпътстващо обстоятелство в усвояването на Дзен — дори ако един _коан_ бъде разбран, дълбоката му духовна същност няма да стигне до съзнанието на изучаващия Дзен, щом не е овладял в съвършенство _дзадзен_. _Коан_ и _дзадзен_ са двата неотделими атрибута на Дзен — първият му дава зрение, вторият — опора. Шломо Кало: Повече от обикновени отговори - Какво става тук? - Отхвърлихме езика като средство за обясняване и получихме обяснение. Отново изключих от Ш., като се върнах към истинската си същност на съвършено щастие, безкраен покой, чиста любов и всичко останало, описвано с онези повърхностни думи, с които е абсолютно невъзможно да бъда описан, защото как може да се опише светлината на онзи, който се е родил сляп. Някой се опитва да отмести планина с голи ръце без да има експлозив. Резултатът? Планината доброволно изчезва. Мина още половин час. Ицхак се извърна към мен с блеснал поглед. - Но въпреки всичко - добави той, - един малък въпрос все още ме тормози - каква е функцията на езика по пътя на самоосъзнаването ? - Сега няма нужда да мълчим - отвърнах. - В абсолютния смисъл езикът е препятствие. Той не може да предаде и най-мъничката частичка истина, въпреки претенциите му за обратното. Хората, зависими от езика, трябва да направят своя избор между тоталното изкривяване на истината или минималното изопачаване. - Но езикът има благородни източници - Ицхак отбеляза с двоумение. - Всички земни желания на човек представляват ужасно изкривяване на копнежа му за свобода. Езикът е бил създаден в отговор на онези грешни желания. Целта му е да обвърже хората един към друг със здрава лингвистична връзка. Наистина, що се отнася до духовния ученик, езикът има и позитивна цел. - Коя е тя? - Ако говорим метафорично, може да се каже, че езикът е бебешка залъгалка, целяща да спре силното желание на детето за майчиното мляко, от което са го отбили, за да привикне към твърдата храна на възрастните по безболезнено. Та тази "залъгалка" е като средство за смекчаване на преходния период от развитието на детето. - Ако е така - отвърна Ицхак, - значи постигналият просветления напълно замлъква! - За себе си - да. А за другите, които се нуждаят от напътствията му - не. За тях той е като майка, която пъха залъгалката в устата на плачещото си бебе. - Значи мълчанието е най-доброто средство за безпристрастно духовно знание - Ицхак се опита да обобщи. - То е единствения път, водещ към Абсолюта. - По какво мълчанието превъзхожда всички останали начини? - Ицхак подтисна въздишката си и смени темата. - Всички останали начини пораждат обвързаност. Да вземем например езикът - с негова помощ се създава обвързаност между група хора. Този, който е тръгнал по пътя към просветление, трябва да се освободи от всякаква обвързаност и привързаност към когото и да било, или по-точно, трябва да се стреми да се освободи от всякаква обвързаност или каквато и да била привързаност. - А мълчанието не е ли привързаност? - Фактически, съвършеното мълчание е абсолютна свобода и само постигналият просветление разбира това. Относителното мълчание има определена сила, тъй като е отражение на съвършеното мълчание. Тази сила укрепва копнежа на духовния ученик по Абсолюта. Тя пречи на обвързаността и привързаността да затегнат обръча си около врата му. - Мълчанието ли не дава на обвързаността и привързаността да затегнат обръча си? -Да. - До днес не сме упражнявали мълчание. - Не е вярно - отбелязах. - Съзерцаването също е мълчание. Никога не го пропускай! Д. Т. Судзуки: Една от причините Дзен да се наложи е практикуването на _дзадзен_ като начин за решаване на _коаните_ и оттам — към постигането на _сатори_. Терминът _коан_, влязъл широко в употреба към края на династията Тан, означава буквално „обществен документ“ или „официален устав“. Сега означава кратък разказ за учител по Дзен, диалог между учител и монаси, или въпрос, поставен от учител, чиято цел е да се отвори съзнанието за истината на Дзен. Представлява своеобразна методика, специално създадена през по-късен период от великодушни учители, които искали да стимулират еволюцията към дзен-съзнание у техните по-малко надарени ученици. Съзнанието може да се развива и само дори когато е оставено да следва определения му от природата ход. Но човек не може винаги да чака естествения ход — той обича да се намесва, за добро или за зло. Учителят знаел, че методът коан е изкуствен и внесен отвън, защото докато Дзен не се зароди от вътрешната активност на човека няма да бъде истински и изпълнен със съзидателна жизненост, както би трябвало да е. Но дори и подобието може да задоволява, когато истинското е трудно и рядко постижимо. Целта на _коана_ е именно да развие у ученика този стремеж към търсене. След това той трябва да продължи да търси въпроси, докато умът му стигне до ръба на пропаст, която трябва да прескочи. Повече или по-малко механично отначало, движението постепенно придобива характера, необходим за съзряване на дзен-съзнанието. _Коанът_ служи като фермент. Когато са налице достатъчно условия, съзнанието се отваря към сиянието на _сатори_. Характерно за съвременния Дзен е именно използването на _коана_ като механично средство за отваряне на съзнанието за собствените му тайни. Хакуин имал обичая да показва едната си ръка и да иска учениците му да чуят нейния звук. Обикновено звук се чува само когато човек пляска с двете си ръце и в този смисъл не е възможно да се произведе звук само от една ръка. Хакуин обаче искал да се стигне до корена на нашия всекидневен опит, който се опира на така наречената научна или логическа основа. Този фундаментален поврат е необходим, за да се изгради нова структура въз основа на опита на Дзен. Оттук и това явно неестествено, а следователно и нелогично, искане на Хакуин към учениците му. Крайната цел е да се отвори тайникът на съзнанието, където посветените могат да открият несметни богатства. Виждането или чуването нямат нищо общо с основното значение на _коан_. Както казват учителите по Дзен, _коан_ е само парче тухла, с която чукаш по вратата, показалец, насочен към луната. Той има за цел да синтезира или да преодолява — без значение коя дума ще изберете — дуализма на сетивата. Докато съзнанието не е свободно да приеме звук от една ръка, то остава ограничено и раздвоено в своя вреда. Вместо да намери ключа към тайните на съзиданието, съзнанието е безнадеждно погребано в относителността на нещата, т. е. неистинската им страна. Докато съзнанието не се освободи от оковите, то никога няма да разглежда света в неговата цялост и да бъде удовлетворено. Всъщност звукът, произведен от едната ръка, стига и горе до рая, и долу до ада, така както „истинското лице“ на човека е обърнато към цялото пространство на съзиданието и до края на времето. Когато Хакуин протяга едната си ръка, няма заобиколен логически път. Струва ви се, че ходът на мисълта ви внезапно е прекъснат. Вие се колебаете, вие се съмнявате, вие се тревожите и напрягате, без да знаете как да проникнете през стената, която изглежда съвършено непробиваема. Когато е достигната тази кулминационна точка, цялата ваша личност, вашата вътрешна воля, най-дълбоката ви същност, решена да намери изход от това положение, без мисли за Аз и не-Аз се хвърля напред и безрезервно срещу желязната стена на _коана_. Това всеотдайно втурване на цялото ви същество срещу _коана_ неочаквано открива незнайно дотогава място в съзнанието. За разума това означава преминаване отвъд границите на логическия дуализъм, но същевременно то е пълно обновяване, събуждане на непознато вътрешно усещане, което дава възможност на човека наистина да разбира. За първи път значението на _коана_ става ясно — така, както е ясно, че ледът е студен. Очите продължават да виждат, ушите — да чуват, но само съзнанието като цяло усеща _сатори_. Несъмнено това е акт на възприятие, но възприятие от висок порядък. В това е ценността на учението Дзен — то поражда непоклатимото убеждение, че има нещо, което наистина надминава обикновения начин на мислене. След като стената на _коана_ бъде преодоляна и пречките на логиката премахнати, вие се връщате, така да се каже, към своето всекидневно, относително устроено съзнание. Едната ръка не издава звук, докато другата не я плесне. От този момент Дзен става най-простото нещо на света. Откриваме, че през цялото време вървим през едно поле, което по-рано сме смятали за безкрайно отдалечено. След _сатори_ виждаме познатия ни свят с всичките му многобройни предмети и идеи в тяхната взаимна връзка и ги благославяме. Просто тояжка, ветрило или дума! Дори когато някой казва „това е тояжка“, „чувам звук“ или „виждам юмрук“, Дзен вече го няма. Той е като светкавица — няма място и време дори да се зароди мисъл. Говорим за система _коан_ или за система изобщо, само когато става въпрос за практическата или конвенционалната страна на нещата. Както бе посочено вече, дори написването на тази книга е отстъпка, подмяна и компромис, а какво остава за „цялостното систематизиране“ на учението Дзен.