Отиди на
Форум "Наука"

Search the Community

Showing results for tags 'византия'.

  • Търси по тагове

    Въведете тагове разделени със запетая
  • Търси по автор

Content Type


Форуми

  • За Форум "Наука"
    • За Форум "Наука"
  • Наука
    • Науката по света и у нас
    • Финансиране на проекти, стипендии, кариери и обучения
    • Онлайн Книги, Библиотеки и други ресурси
  • История
    • Обща история
    • Българска История
    • Археология
    • Етнография
    • Атлас
    • Съвременна и обща проблематика
    • Историческо моделиране
    • Клуб "Военна История"
    • Галерия - История
  • Естествени науки
    • Наука за земята
    • Aрхеогенетика
    • Биология
    • Математика
    • Химия
    • Физика
    • Космически науки
    • Общ - Естествени науки
  • Инженерни науки
    • Цивилни инженерни науки
    • Военно дело
    • Компютърни науки и интернет
    • Общ - Инженерни науки
  • Други социални науки
    • Икономика
    • Философия
    • Психология и Логика
    • Етика и Право
    • Езикознание
    • Педагогика и дидактика
    • Наука и религия
    • Общ - Социални науки
  • Култура и изкуство
    • Литература
    • Култура и Изкуство
    • Общ - Култура и изкуство
  • Общи
    • Общи
    • Фотография
    • Спорт
    • Научи играейки
    • Галерия - Общи
  • Загадъчни феномени
    • Прогностика
    • Паранауки
    • Мистерии и загадки
  • Forum Science International
    • Forum Science International
  • Клуб "Политика"'s Клуб "Политика"
  • Сам в кухнята's Сам в кухнята
  • Приложна механика.'s Наутилус предавка.
  • Пътуване's Пътуване
  • Любомъдрие или философстване's В консуматорското общество
  • Любомъдрие или философстване's Да пофилософстваме за морала
  • Любомъдрие или философстване's Естетика
  • Любомъдрие или философстване's Нещата в себе си са етап на познание, сега изследваме нещата по отношение друго нещо
  • Любомъдрие или философстване's Екзистенциализмът
  • Любомъдрие или философстване's Битието или съзнанието, тялото или душата?
  • Любомъдрие или философстване's Онтология
  • Любомъдрие или философстване's Животът като фундаментална сила
  • Любомъдрие или философстване's Психологията
  • Любомъдрие или философстване's За клуба
  • Orbit's Клуб's Класическа Механика
  • Orbit's Клуб's Релативистка Механика
  • Orbit's Клуб's Квантова Механика
  • Orbit's Клуб's Обща Механика
  • Клуб на младия предприемач's Читател Принт
  • Клуб на младия предприемач's Форум на предприемача
  • Най-важното за коронавируса's Най-важното за коронавируса
  • БИОЛОГИЯ - страхотна's Спекулативна Биология
  • Военните конфликти и войната в Украйна's Руско-украинската война 2022 година.
  • Военните конфликти и войната в Украйна's Военните конфликти по света

Категории

  • Научна литература
  • Историческа литература
  • Картини и изкуствоведство

Блогове

  • Видео Блог за Наука

Find results in...

Find results that contain...


Date Created

  • Start

    End


Last Updated

  • Start

    End


Filter by number of...

Регистрация

  • Start

    End


Group


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Пребиваване


Интереси

  1. Хванал съм се да прегледам от-до стария Михаил Сирийски и на едно място в том 2 откривам едно интересно сведение, илюстриращо от една страна как през 12 век в Сирия и Леванта под името "франки" се разбират римляните (не ромеите), а от друга сведението дава илюстрация кога според Михаил Сирийски (или според представите на "сирийската школа) започва гърцизацията на Източната империя. Най-интересното е обаче това, че Михаил Сирийски представя гърцизирането на Източната римска империя като реставрация не на някоя от гръцките държавици от класическата и посткласическата епоха, а като възстановяване на старото Македонско царство/империя, основано от Каран (808-877 г. пр.Хр.)* и просъществувало до Персей (179-167 г. пр.Хр.). Следователно (и това е може би най-интересното) в очите на завоюваните от римляните сирийци и елино-сирийци епохата на римското господство е нещо временно, един вид аномалия, която в един момент по естествен път бива излекувана/преодоляна и гърците/македоно-гърците си възвръщат онова, което им е принадлежало по правото на древната традиция. За представителите на източната историография Римската империя (истинската) обхваща времето единствено от Август до края на управлението на Юстин II, тоест от 27 г. пр.Хр. до 574 г. сл.Хр. Горното насочва и към психологическия елемент в неуспеха на Рим да романизира Ориента. Към изтъкнатите от самия М.С. причини за гърцизацията на ИРИ може евентуално да се добави и чисто психологическия момент, че за гърците и елинизираните ориенталци господството на римляните е било нещо временно и те (елино-ориенталците) могат "да почакат" докато римляните си отидат и нещата се върнат в естественото им състояние. Отделно може да се добави и наблюдението, че явно в очите на източната историография гръцките полиси с тяхното демократично или предимно демократично устройство нямат властова легитимност и приемственост. Очевидно защото не са носители на монархическа традиция. Такава легитимност в елинистическия свят може да има само Македонското царство с неговия монархически строй. В превод: до времето на император Тиберий II (574-578 г.) "всички императори били римляни, сиреч франки. Първият бил Август, а последният - Юстин (Юстин II - 565-574 г.). Макар и езикът на гражданите и на писарите да бил гръцкият, императорите и войниците били франки. Тридесет и един царе имало в тази първа империя, която започнала от Каран и свършила с Персей в 288 г.** Тя започнала отново през същите времена, през 886 г. (= 574 г.) по същото летоброене, когато Тиберий се възцарил". * Датите са по английската Уикипедия. **По Сирийската/Селевкидската ера, т.е. 312 пр. Хр. - 288 = 24 г. пр.Хр. Тук М.С. е оплескал изчисленията, освен ако в ползвания от него източник не се е имало нещо друго предвид. Свързана тема:
  2. Дискусията в темата за Византийската реконкиста при Комнините ме подсети за един автор, четен от мен като ученик и днес, мисля, напълно забравен, и то неоснователно. Говоря за Енчо Матеев и неговата книга "Държавникът Стефан Стамболов". https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=976287&title=Държавникът Стефан Стамболов Матеев е не толкова историк, колкото визионер. И то от мащаб, какъвто професионалните български историци, заврели носове в буквата и думата на извора, не могат да достигнат. Нека ме прощават за това клъвване. Копирам тук като начало на дискусията откъс от книгата на Матеев.
  3. Здравейте всички Попадам на прекрасни нови книги и искам да ги препоръчам. Ужасно ми липсват блажените години 2009-2012, когато тук си ръсехме бисери из медиевистиката. тогава и четяхме повече. Или поне аз четях повече. Весела Коледа на всички! На първо място: "Византийското хилядолетие" от Ханс-Георг Бек, "Прозорец", 2017. Страхотно изложение върху вътрешната жизненост на византийската цивилизация. На второ: "Симеон Велики и Византия" от Мирослав Лешка, "Агата-А", 2017. Уж изчерпана тема, но изследването е от поляк. Безкрайно интересно е, че чужденец пише с такъв интерес върху нашата история. И "Сърбите сред европейските народи" от сима Чиркович, "Агата-А", 2017. Кеймбриджка история на Сърбия и сръбската култура с особен фокус върху формативната роля на Средновековието. Трябва да има и такава история за българите. Просто трябва.
  4. Българо-византийските отношения при кан Пресиян и император Теофил Този период от историята на България е сред най-неясните като събитийност и хронология поради голямата оскъдица на изворови данни. Възстановката на събитията, възприета в учебниците, а и в дебелите истории, най-общо е следната. През 836 г. по неясни причини се стига до нарушаване на добросъседските и дори приятелски отношения между България и Византия. Ромеите атакуват българите в Тракия, но търпят поражение от водените от кавхан Исбул войски. В резултат на това към България е присъединен Пловдив и околните му територии. Във византийските източници сведения за този конфликт отсъстват, за него знаем единствено от каменен надпис, оставен от кан Маламир. Смъртта на Маламир през 836 г. оставя българо-византийския конфликт във висящо положение. По традиция се смята, че избухналото през 837 г. антивизантийско въстание на славянското племе смоляни послужва като повод за настъпление на българите в посока на Западните Родопи и Беломорска Тракия. През същата година войските на кавхан Исбул нанасят при Серес поражение на ромеите, водени от Алексий Муселе (арм. Мушел), застрашавайки имперските комуникации между Константинопол и Солун. В отговор на това българско настъпление на следната 838 г. Константинопол организира извозването на ромейските пленници (или на част от тях), преселени още при Крум в „Отвъддунавска България“. Като допълнителна диверсия най-вероятно под византийско подстрекателство във фланга на българите се раздвижват сърбите, с които Пресиян е принуден да воюва в промеждутъка на 839–842 г., когато конфликът е уреден, а българите запазват придобивките си на югозапад. След тази дата ръцете на кан Пресиян са отвързани за нови действия в Македония, но сведения за такива няма. Като и няма сведения за българо-византийски вражески действия чак до времето на Борис I. С други думи, процесът и ходът на присъединяването на Македония и Западните Родопи към България е крайно неясен като хронология и последователност. Днес се приема, че към 852 г. балканският Югозапад е вече трайно в български ръце на фона на официално непрекратена война с Ромейската империя, която е със статута на един вид „замразен конфликт“. Има обаче някои сведения, които не са домашни или гръцки, които са смущаващи и същевременно са останали или пренебрегнати или направо неизвестни. И които показват различна картина от тази на перманентен конфликт между българи и ромеи между 836 и 852 г. Ал-Масуди, един от най-великите мюсюлмански автори, който е историк и географ, съобщава следното в „Златните ливади и рудници на скъпоценни камъни“: „В тази същата 223 година гръцкият цар Теофил, син на Михаил, като застанал начело на голяма войска, към която се присъединили царят на Борджан, булгарите, славяните и други съседни народи, обсадил града Зибатра на границата с хазарите, превзел го с пристъп, избил населението или го отвел в робство, а след това нападнал града Малатяли“. Малатяли е град Мелитене (днес Малатия в Турция). Зибатра е град в Североизточна Киликия близо до Северна Сирия и до река Ефрат, известен още с името Запетра или Созопетра. През 837 г. ромеите превземат и опустошават този град заедно с градовете Мелитене и Арсамосата. На следната година арабите предприемат контраудар и на 22 юли 838 г. близо до Дазимон в Кападокия се разразява ожесточено сражение между ромейските войски, водени от император Теофил и арабските войски начело с генерал Афшин. Ромеите понасят тежко поражение, след което арабите плячкосват Анкира и Аморион, родният град на династията на Теофил. Аморион е изравнен със земята, а оцелелите му жители (ок. 30 000) са заробени. Тази жестокост била отговор на опустошаването на Запетра, която била родно място на халифа ал-Мутасим. По този начин ромейско-арабската война от 837-838 г. покрай общата й свирепост добила и оттенъка на лична вендета. Масуди обаче съобщава, че при ромейското настъпление в посока Запетра, Мелитене и Арсамосата през 223 г. по Хиджра (декември 837 – октомври 838 г.) участват и български контингенти. Което е смущаващо, тъй като по същото време, както знаем, България и Византия са в открит военен сблъсък на Балканите. Смущаващо е също така и изброяването на ромейските съюзници „царят на Борджан, булгарите, славяните“. Борджан/Бурджан е традиционното название в ислямските източници на Дунавска България. В откъса обаче фигурират и „булгари“, с които традиционно се означават българите от Северното причерноморие и Волжка България. Михаил Сирийски също пише за тези събития в том 3 от своята„Хроника“: „Императорът на ромеите Теофил, като видял, че българите се били подчинили и че курданайе се били отделили от тайайе и дошли да потърсят убежище при него, решил, че с тяхна помощ ще може да смаже арабите. Навлязъл в Страната на тайайе и обсадил Зупатра“. „Тайайе“ са арабите. Курданайе не са кюрдите, а зороастрийските сектанти хурамитити на Бабек. Тях Масуди нарича с името „кордоки“. През 833 г. хурамитите са разбити от Абасидите и на следната 834 г. 14 000 хурамити водени от Наср намират убежище при ромеите. Наср е покръстен и получава името Теофоб и той участва със своите хора в ромейските кампании на изток през 837 и 838 г. Обаче сведението за подчинението на българите е съвсем смущаващо на фона на продължаваща война между тях и ромеите. За мен съществуват 2 възможни обяснения: 1. Тези подчинили се българи, които изпратили заедно със славяните помощни контингенти на Теофил, са Куберовите българи от Южна Македония и околностите на Солун. Това обаче не решава проблема със споменатия от ал-Масуди „цар на Борджан“, тоест на Дунавска България северно от Хемус, който също „се присъединил“ към Теофил за офанзивата против Запетра, Мелитене и Арсамосата. 2. Втората възможност е да се допусне, че участието на спомагателни войски от Плиска (и Куберовите българи) е станало не в кампанията от 837 г., а в битката при Дазимон от юли 838 г. И че към началото на 838 г. реално между Дунавска България и Ромейската империя е бил сключен мир, по силата на който Константинопол признавал завоеванията на Пресиян в Македония и Родопите, а в отговор българите са изпратили спомагателни войски на изток. Което Михаил Сирийски разбирал като „подчинение на българите“. В средноарменския превод на „Хроника“ на Михаил Сирийски цитираният по-горе пасаж е предаден по по-различен начин: „В 1140 година от сирийското летоброене и в 206 г. по арменското умрял гръцкият цар Михайл и се възцарил Теопилос и булгхарите и курданите дошли да му се подчинят“. Датата по сирийското летоброене отговаря на 829 г., а 206 г. по арменското е 757 г. Първата година съвпада с възцаряването на Теофил. Втората дата обаче е съвсем сгрешена. Но пък изненадващо почти точно съвпада с голямото византийско нашествие в България, предприето от Константин V през 756 г. , когато ромейски флот от 500 кораба стоварва конен десант в Добруджа. В същата кампания е участвал и видният арменски аристократ Тачат Андзеваци, за когото арменският автор от втората половина на VIII век Левонд пише, че „показал пред царя храброст в страната на сарматите, която се нарича Булгхарк и се завърнал с велики победи“. Тъй като средноарменският превод на „Хроника“ на Михаил Сирийски е дело на Вардан Аревелци, не е изключено тази сбъркана у него дата 757 г. да се е появила у него в резултат на използването на някакви арменски източници (не е задължително да е Левонд), описващи кампанията на Константин V през 756 г. Това обаче още повече усложнява изясняването на въпроса за „подчинението на българите“ на Теофил. Засега толкова. Да видим темата как ще тръгне.
  5. Владения на Византия в делтата на Дунав през 13-14 век
  6. ВИЗАНТИЙСКИЯТ ФИНАНСОВО-ИКОНОМИЧЕСКИ ИМПЕРИАЛИЗЪМ Златото и върховенството на римските императори През 1895 г. отдавна забравеният днес американски специалист по монетарна история Александър дел Мар в своето изследване „История на монетарните системи“ лансира една оригинална теория, съгласно която от времето на Юлий Цезар насетне (от втората половина на I век пр.Хр.) имперски Рим започва да гледа на сеченето на златни монети не само като на тривиален икономически и финансов акт, но и като на политически и идеологически реквизит. Според Дел Мар съгласно новата римска имперска идеология, изградена по времето на Цезар и Октавиан Август, златото се превръща в символ на имперския сюзеренитет на Рим. От този момент нататък вече само римските императори имали легитимното право да секат златни монети като символ на тяхната върховна власт над страните, народите и владетелите в древния свят. Така златото станало не само светски, но и свещен и свещенически метал, върху който в качеството си на върховен жрец (понтифекс максимус) имал монопол римският император. От Константин Велики нататък този свещен и свещенически метал станал собственост на Исус Христос, чийто наместник на земята бил римският император и следователно той упражнявал правото на собственост върху него. Съобразно тази имперска идеология всички други царе, князе, вождове в древния свят били васали и зависими на императора в Рим и като такива нямали право да секат златни монети. За сметка на това върху сеченето на сребърни, медни и други монети нямало никакви ограничения. Ако някой владетел (например германските крале в Европа от V век насетне) все пак сечал златни монети, то той го правил единствено като наместник в качеството им на локални монети на римския император с неговия лик и римска символика на тях. Всеки опит за сечене на златни монети без санкцията на императорите били приеман като оспорване на тяхното вселенско върховенство и в зависимост от баланса на политическите сили и географската отдалеченост между императора и нарушилия световен ред бунтар, това водело до повече или по-малко остра реакция на империята. Тази система е обобщена още преди Дел Мар от французина Франсоа Льонорман по следния начин: „С изключение на сасанидското монетосечене допреди царуването на Сапор III сигурно е, че сеченето на златни монети, без значение къде, било винаги разглеждано като отчетливо незачитане на претенциите за върховна власт на Римската империя; пример за това по времето на Републиката, около 86 г. пр.Хр., е сеченето на златни монети от Митридат по различни места, върху които той бил разпрострял завоеванията си. Върховенството на Рим било толкова широко прието и на Изток, и на Запад, че за много столетия нито една провинция, подчинена пряко или непряко на василевса, нито пък повече или по-малко независимите държави, съседни на империята, никога не опитали да секат златни пари.“ Дел Мар привежда различни примери, съгласно които личи, че римските и по-късно източноримските (византийските) императори не позволявали пробиви в този установен ред. Позовавайки се отново на Льонорман, той сочи, че ранните сасанидски шаханшахове като се почне от Ардашир І (224–241) и се стигне до Шапур ІІІ (383–388) секат златни монети, но след този владетел чак до времето на Хосров І (531–579) тази практика е прекратена, което би следвало да се приеме като знак, че сасанидските царе се били превърнали във васал на някоя сила. Според Льонорман (и оттам и Дел Мар) тази сила е посочена ясно от Прокопий от Кесария, писал по времето на източноримския император Юстиниян I (527–565). Прокопий споменава, че царят на Персия имал правото да сече сребърни монети колкото му се искало, но нито той, нито който и да е варварски владетел, имал правото да поставя като знак своя лик върху златни монети без значение какви количества разполагат злато разполагали. Льонорман (я оттам и Дел Мар) грешат по отношение на Сасанидите поради факта, че преди повече от век са разполагали с много по-оскъдна археологическа информация в сравнение с днес. В действителност златни динари секак всички сасанидски царе с изключение на Джамасп (496–498), Хормизд ІV (579–590) и наследниците на Хосров ІІ (591–628). Обаче с изключение на Шапур ІІ (309–379) и Пероз І (459–484) сасанидските златни динари са голяма рядкост и вероятно това е дало основание на Прокопий да си въобрази, че сасанидските царе не сечали златни монети в знак на признаване на римското върховенство. За сметка на Сасанидите една друга иранска династия потвърждава наблюденията и заключенията на Дел Мар – това са Аршакидите, династията на Партската империя. Те властват над Персия и други ирански територии в продължение на четири века и половина преди да бъдат пометени през 226 г. от персийското реваншистко въстание, предвождано от Сасанидите. За целия период от 247 г. пр.Хр. до 226 г. сл.Хр. нито един партски монарх не сече златни монети, нещо, на което Дел Мар обръща изрично внимание и което според него е знак, че в някакъв момент партите бил признали римското върховенство. Кога евентуално тази капитулация се е случила Дел Мар не уточнява, но вероятно актът на формално подчинение на Римската империя се е случил през 20 г. пр.Хр., когато след десетилетия на редуващи се състояния на мир и война най-накрая между Рим и Партия е сключен мирен договор, представляващ почти пълна победа на римската дипломация. Страхувайки се от огромната военна мощ на своя западен съсед, партският цар Фраат ІV не само че изпраща като заложници при римския император Октавиан Август петима от синовете си, но и напълво признава римския суверенитет над оспорваната Армения. Впрочем точно Армения, останала извън полезрението на Дел Мар, е най-добрата илюстрация на употребата на монетарните ограничения като политическо и легитимистично оръжие, използвано от Римската империя. Единствените златни арменски монети през целия античен и средновековен период от историята на Армения, открити досега, са сечени от арменският цар Тигран ІІ Велики (95–55 пр.Хр.). От гледна точка на темата царуването на Тигран ІІ е много интересно, защото той е основател на Арменската империя, простряла се от Каспийско море и Северна Месопотамия до Сирия, Палестина и Килия. Тигран има нещастието да преживее и нейното рухване, след като през 66 г. пр.Хр. е принуден да капитулира пред римляните и да се откаже от почти всичките си завоевания. Признавайки римският сюзеренитет, Армения престава и да сече не само златни монети, но и сребърни монети. От Артавазд ІІ (55–34 пр.Хр.), наследника на Тигран, има запазени само бронзови монети, както и от Тигран ІІІ (20–8 пр.Хр.), след който до средата на I век сл.Хр. Армения е сведена да унизителното положение на римска полупровинция и липсват каквито и да е монети, сечени от арменски монарси. Арменското монетосечене не се възстановява и след като начело на страната се установява дъщерният клон на партската династия на Аршакидите, чиито представители и потомци с малки прекъсвания управляват Армения между 66 и 428 г. Аршакидите идват на власт в Армения в резултат от римо-партско споразумение, поставящо страната в двоен васалитет – династичен от Партия и политически от Рим. Въпреки че Римската империя така и не присъединява директно страната (освен в интервала 114–117 и 173–185 г.), през II–IV век тя третира Армения като протекторат, както това личи от поредица от факти. Липсата на каквото и да е монетосечене в Армения между I и V век сл.Хр. може да се приеме за указание, че във владетелската „ранглиста“, начело на която бил римският император, Армения имала още по-орязан и от партския суверенитет. Арменският казус представлява интерес и през следващите столетия, защото след възстановяването на арменската държавност през 885 г. начело с династията на Багратидите (885–1045 г.) Армения отново не сече монети, въпреки че страната разполага със „сурово“ злато и особено сребро. Събитието, което подсказва вероятната причина за липсата на арменско монетосечене през IX–XI век, е фактът, че през 885 г. византийският император Василий I изпраща на арменския цар Ашот I корона, признавайки владетелското му достойнство, но същевременно и статута му на подчинен на (източно)римския император монарх. Същото пълно отсъствие на монетосечене се наблюдава между 681 и 1018 г. и при западния съсед на Византия – Първото българско царство, което би трябвало да породи някои сериозни размисли дали липсата му в действителност е икономически предпоставена. Златният легитимизъм на василевсите Рухването на Западната Римска империя в края на V век не довежда до рухването на римския легитимизъм на Запад в земите на новосформираните германски държави в Италия, Галия и Испания. Франкските и готските крале признават върховенството на римския император в Константинопол и едно от най-ярките доказателства за това е монетосеченето. Александър Дел Мар сочи, че франките секат златни монети и първите са на крал Хлодвик I (481–511) – солиди и триенси от отлично по качество злато с лика на източноримския император Анастасий. Инсигниите на източноримските императори неизменно присъстват върху монетите, сечени от наследниците на Хлодвик – Хлодомер (511–524), Хилдеберт I (511–558) и Хлотар I (511–561), които по този начин били признати само за наместници в Галия на законния източен римски император, но не и за самостоятелни владетели. Постепенно обаче започва намаляване на инсигниите, бележещи подчинението на римските императори и на монетите, в т.ч. и златните, и при Теодеберт (534–448), крал на Австразия, не напълно изчезват, като вместо тях върху монетите се появяват изображенията на варварските крале и техни легенди. Това, според Дел Мар, било декларативно отхвърляне на римския сюзеренитет и то било веднага усетено в Константинопол и намерило отражение в бележката на Прокопий, че варварските владетели могат да секат на воля сребърни монети, но не и златни. Въпреки това авторитетът на римския император в Константинопол бил толкова голям, че съвременниците на Теодеберт не дръзнали да последват примера му и да секат златни монети без каквото и да е упълномощяване от страна на василевса. Но примерът на Теодеберт не останал без резултат и постепенно римските инсигнии върху франкските монети ставали все по-редки, за да се стигне дотам, че през VII век върху тях едва личали знаците за (източно)римския сюзеренитет. През V–VI век готите в Италия също стриктно спазват правилата на римския сюзеренитет и секат златни монети от името на източните императори Зенон, Анастасий, Юстин I и Юстиниян I. При вандалите в римска Северна Африка обаче ситуацията е различна. За тях Гуидо Берндт и Роланд Щайнмахер отбелязват: „Вандалите уважавали правото на империята да сече златни монети; в Картаген няма сечени златни монети. Сечени във Византия солиди доминират находките от съкровища във вандалска Северна Африка.“ Това може да се приеме за знак, че вандалските крале се смятали за независими владетели, които обаче признавали върховенството на Римската империя и затова не дръзвали да секат златни монети, а само такива от по-малко ценни метали. За разлика от франките в Галия и готите в Италия, където местните крале секат златни монети по римски образец като наместници на констатинополския император. Според Дел Мар ситуацията на Запад се променя съществено след сключването на съюза между франкския крал Пипин Къси и папа Стефан II през 754 г., в резултат на който вакуумът, зейнал между оттеглянето на римската (византийската) власт на Запад, причинено от нашествието на лангобардите, бил запълнен от апостолическия папски престол. Според Дел Мар обаче, монополът и правомощията върху сеченето на монети продължавал да бъде в ръцете на източноримския император в Константинопол. Дел Мар смята, че една от точките в споразумението между Карл Велики и Никифор I през 803 г., била сеченето на златни монети да бъде запазено като прерогатив единствено на василевсите на Изток. Такова едно споразумение би обяснило защо след царуването на Карл Велики до падането на Константинопол през 1204 г. в нито една страна в Европа освен Византия не е засвидетелствано сечене на златни монети. В действителност Дел Мар допуска малка грешка, защото последните златни монети на Запад допреди XIII век са сечени при Людовик Благочестиви около 818 г. Дел Мар добавя, че явно в резултат на франко-византийското споразумение съотношението (рациото) на златото и среброто на Запад, което при Меровингите било фиксирано на 1 към 10, при Карл Велики било променено на 1 към 12, което отговаряло на римския стандарт от последните близо 1000 години, в т.ч. и на съотношението в самата Византия. Изхождайки от данните на нумизматиката, Дел Мар прави следните заключения: „Приемането на всеобщата представа, че християнските владетели в средновековна Европа са били във всяко положение независими суверени преди разрушаването на Римската империя и падането на Константинопол през 1204 г., трудно е да се обясни обстоятелството, че никой от тях не е сякъл златни монети когато и да е преди това събитие и всички от тях започват да секат златни монети веднага след него. Нито готите, нито келтите, нито гърците, нито римляните по времето на републиката нямат задръжки да секат злато; такива задръжки нямат и меровингските франки и арабите в по-късни времена; не липсват златни рудници или златоносни реки в която и да е от провинциите или страните на Запада; не липсват знания за добива, топенето и сеченето на злато, но при все това се натъкваме на странния факт, че навсякъде където било установено върховенството на римския суверен и първосвещеник, там, и по същото време, дори в някои случаи спира и самият добив на злато. Близко е до ума, че се прекратява не употребата на златни пари, за наличието на каквито има податки, а единствено спира прозводството им, тоест сеченето и маркирането на злато. В Англия с изключение на ранните дни на Хептархията, златните пари са циркулирали от най-древни времена до наши дни. Сред тези монети има готски, (в т.ч. саксонски), келтски, франкски или мюсюлмански, но никога римски, освен ако не били сечени от или под знака на римския суверен и първосвещеник. С една дума, за повече от тринадесет столетия, тоест от Август до Алексий IV, златните монети и в Империята, и на Изток, и на Запад, били сечени изключително от василевса. И пак, между VIII и XIII век, за период от 500 години, нямаме свидетелство за сечене на златни монети от местните християни или от който и да е крал на Британия.“ Доразработвайки теорията си, Дел Мар се противопоставя на обяснението, че отсъствието на местно златно монетосечене на Запад се дължало на липсата на търсенето на златни монети, тоест на цялостния срив и натурализация на западната икономика, защото в противен случай остава без обяснение циркулацията на мюсюлмански и византийски златни монети в Европа. Дел Мар отхвърля и едно друго обяснение, а именно че варварските нашествия и завоевания на Запад били довели до затварянето на златните мини и до положение наличното злато да е в толкова оскъдни количества, че правело безпреметно сеченето му във вид на монети. Напротив, според Дел Мар именно езичниците варвари отворили златните мини, а християните ги затворили: „Еретиците мюсюлмани, франки, авари, саксонци, нормани, англи, всички те отваряли златни мини през средновековните времена. В момента, в който тези народи станали християни или били покорени и поставени под контрола на римската йерархия, златните им мини били изоставени и затворени... Мините в Кремниц, които съдържали едновременно злато и сребро и за които Агрикола казва, че били отворени през 550 г. сл.Хр., се намирали на територията на езичниците авари, промиването на злато в река Елба, подновено през 719 г., било в ръцете на езичниците саксонци и меровингските франки; същото било положението с промиването на златото в Рейн, Рона и Гарона. Златните мини в Африка и Испания, отворени отново през VIII век, били експлоатирани от еретиците мюсюлмани. Златните мини в Коурим, Бохемия, отворени през 998 г., били управлявани от езичниците чехи. Когато и където било установено християнството, златната металургия била отстъпена на василевса или напълно изоставена.“ Арабското предизвикателство срещу римския ред Ако признаването на титлата „император“ (но не и „император на римляните“) на Карл Велики от страна на римските/ромейските императори в Константинопол било заплатено около 803 г. от франките не само с териториални отстъпки, но и с признаването сеченето на златни монети като прерогатив единствено на василевсите, на Изток мюсюлманите-араби отправят безцеремонно и подкрепено с колосална военна сила предизникателство към божествения римски ред. Между 634 и 698 г. конните армии на арабите завземат източноримските владения в Месопотамия, Сирия, Финикия, Египет, Либия и Западна Африка. Към 650 години войските им стигат Средна Азия, а през 711 г. преминават Гибралтар и нахълтват на Пиринейския полуостров. Въпреки страшния арабски натиск, под който падат Сасанидската империя и Вестготското кралство, Източната римска империя устоява. През първите шест десетилетия римо-арабският конфликт, въпреки чудовищния сблъсък от Сирия до Картаген, остава в руслото на военната конфронтация. Докато не се случва нещо, което изостря още повече ромейско-арабските отношения. През 692 г. император Юстиниян II внезапно нарушава сключения преди това мирен договор с арабите, но в битката при Севастополис претърпява тежко поражение. В стандартната историческа литература традиционно не се търсят мотивите защо Юстиниян внезапно решава да наруши сключения неодавна мир с арабите, даващ глътка въздух на империята след тежките войни от времето на Константин IV. Според Александър Дел Мар причините за войната са обяснени от самите византийски автори. Теофан Изповедник (IX век), а след него и Георги Кедрин (XI– XII век) и Зонарас (XII век) твърдят, че Юстиниян нарушава мира от 686 г. с халифа Абд ал-Малик заради това, че последният изплатил договорения данък със златни монети, върху които липсвал ликът на римския/ромейския император. По думите на Зонарас „Юстиниян нарушил мира с арабите, защото годишният данък бил платен не в монети с императорския лик, а с нов отпечатък; а не се позволява да се секат златни пари с какъвто и да е друг лик, освен с този на ромейския император.“ Дел Мар пояснява, че между 645 г., когато арабите отнемат от Източната римска империя повечето от азиатските и африканските й владения, докъм началото на VIII век арабите секат монети, на които присъства ликът на римския император, монограмът Хи Ро (съкращение на Христос) и кръст. В края на VII век обаче халифът Абд ал-Малик започва да сече нов тип златни монети, на които вместо източноримският император бил изобразен той самият с меч в ръка, придружен от надписа „Слуга на Аллах, Абд ал-Малик, емир ал-Мумин.“ По този начин, премахвайки лика на императора от арабските златни монети, Абд ал-Малик отхвърлил и идеята за световното господство на римския император над останалите владетели, и от монарх, сечащ злато в качеството си на наместник на императора (по подобие на франките и готите), чрез новите златни монети халифът се обявил за напълно независим от василевса владетел. В отговор на това предизвикателство Юстиниян за първи път включил в легендите на сечените от него монети името и изображението на Христос, акто и формулата „Господарят Юстиниян, слуга на Христос.“ Зад фасадата на имперската идеология Теорията на Дел Мар (и на Льонорман) за златното монетосечене като легитиматор на римското световно върховенство бива забравена (ако въобще е била забелязана) и удавена в традиционните медиевистки постановки за натурализирането на европейската икономика, което не изисквало сеченето на скъпите златни монети и достатъчността на сребърните пари. Столетие по-късно обаче тя е извикана отново на бял свят от американския монетарист, икономист и стопански историк Стивън Зарленга, който в своя капитален труд „Изгубената наука за парите“ й вдъхва нов живот и я доразвива от гледна точка на стопанските и финансовите реалности на Средновековието. Според Зарленга зад яростното защитаване от страна на римските/ромейските императори на уникалния им прерогатив да секат златни монети се криели съвсем прозаични и меркантилни мотиви. От времето на Цезар в Европа съотношението (рациото) злато – сребро било 1 : 12, докато на изток, в Индия и Китай, то било 1:6 или 1:7, тоест спрямо Запада среброто било два път по-скъпо (или златото било два пъти по-евтино). Следователно, според Зарленга, „зад свещения прерогатив да сече златни монети на василевса стои възможността да се обменят централизирано сечените [от държавата] златни безанти срещу локално сечените сребърни монети в съотношение 1 към 12 и същевремемно да обмени същото сребро за два пъти повече злато на кюлчета в Индия.“ Всяка намеса в този механизъм щяла да порази в самото сърце могъществото на императора. Тази система, действаща още от времето на ранната Римска империя, имала за резултат обаче изсмукването на сребърните наличности в Европа в посока на Индия и Китай, където за 12 кг сребро можело да се получи не 1 кг злато, както в Европа, а 2 кг. Неслучайно в началото на II век Плиний се оплаква, че всяка година от Римската империя в посока на Индия и Китай изтичали 100 милиона сребърни сестерции, равняващи се на 1 милион златни ауреуса. Това изтичане на ценен метал се приема за една от причините за постепенното финансово изтощаване на Римската империя. Друга причина за него била постепенната и огромна концентрация на богатство в ръцете на езическите храмове (после църквата) и частни лица, които ги трупали на склад, лишавайки имперската икономика от оборотни средства и водещи до (дефлационна) стагнация в търговията и производството. Ключовата роля на различното рацио на среброто и златото на Запад и на Изток обаче има още един аспект, неразработен от Дел Мар и Зарленга. Ако в епохата, когато Римската империя се простирала от Британия до Египет и от Мавритания до Кавказ, сребърно-златното съотношение 12:1 изсмуквало сребърната ликвидност на империята в посока Индия и Китай, след рухването на Запада и оцеляването само на източната половина на Римската империя ситуацията се променя в положителна за константинополските императори посока. Ако до V век Римската империя се явявала крайната западна спирка на ориенталските стоки, което водело до изсмукване на сребърните й наличности в източна посока, след V век Източната римска империя вече се превърнала не в крайна спирка на ориеталските стоки, а в транзитна. Сега вече Византия можела да заеме транзитна роля в международната търговия. Използвайки уникалния си монопол върху сеченето на златни пари, императорите в Константинопол не само ставали посредници в търговията между Ориента и Европа, но заигравали ролята на Индия и Китай спрямо Европа. Купувайки срещу имперски златни номизми сребро или пък стоки в Европа срещу сребро, но преизчислено по курса на златната номизма, и препродавайки среброто или стоките на Изток срещу 2 пъти по-евтино злато (или пък стоките срещу двойно скъпо сребро на местните пазари), имперските търговци можели да генерират печалби в аритметична погресия. Тази деспотична и потисническа финансова система, която се задържала до 1204 г., буквално изсмуквала Европа в полза на Византия и поддържала векове наред имперското финансово, икономическо и политическо могъщество. Точно във връзка с гореописаната ситуация може да се тълкува и появата на собствено арабско златно монетосечение, на което се спира по-подробно Зарленга. Той дори го нарича „ислямска атака срещу имперската монетарна сънна артерия“. Арабите започват да секат арабски златни динари без имперски инсигнии, като определят съотношението на златото спрямо среброто на 1:7. Според Зарленга „това иде да покаже, че мюсюлманите можели да обменят златните си монети срещу близо два пъти повече европейски сребърни монети, отколкото срещу мюсюлмански сребърни монети със същото тегло“. Според Зарленга василевсът се бил опитал да запази търговията по суша до Индия за самия себе си, обменяйки сребро срещу два пъти повече злато, но „скоро Византия спряла да сече сребро за поданиците си и забранила всякаква търговия с мюсюлманите. По-сетнешните опити да съживи мащабното сребърно монетосечене били краткотрайни и бързо били изоставени.“ „Арабското въстание“ срещу римската финансова система било успешно и не само позволило на мюсюлманите да получат финансова еманципация от Константипол, но и да търгуват с Индия и Китай по еднакъв „обменен курс“, без да губят ликвидност. Мюсюлманите на свой ред започнали да прилагат ромейския модел на финансово изсмукване на Европа чрез курса на среброто спрямо златото. Запада обаче не съумял да стори същото. Според Дел Мар и Зарленга срещу признаването на императорската титла на Карл Велики Константинопол изискал Запада в лицето на франките и Рим да преустанови сеченето на златни монети. Въпреки че липсват сведения за това в писмените извори, фактът, че именно при Карл Велики има корекция в цената на среброто спрямо златото от 10 : 1 на 12 : 1, което било точно имперският номинал, по който василевсите сечали своите номизми, може да се приеме като знак, че Източната империя била наложила своите условия на Запада. Това рацио въвличало Запада в международната търговска система на империята, създавайки условия в продължение на столетия европейското сребро да изтича към Константинопол, а оттам към Персия, Индия и Китай. Европа получава икономическата си свобода Докато Източната римска империя се стреми да налага търговски ограничения спрямо мюсюлманите и да превърне Константинопол в единствената стокова борса, където да си дават среща търговци от цял свят, някои сили на Запад още от IX век опитват да се изплъзнат от хватката на василевсите. Амалфийците и венецианците, въпреки че са официални васали на Източната империя, решават да нарушат нейните ограничения за търговия с мюсюлманите. За да не се набива това на очи, венецианците се ориентират към зони встрани от имперското полезрение – Тунис и Египет. След завоюването на Египет арабите отварят отново стария канал при град Арсиное, свързващ през Горчивите езера Нил с Червено море, по който в стари времена минавала морската търговия от Индия към Александрия. През IX век венецианците са вече на александрийските тържища и заобикаляйки Константинопол, започват да внасят в Европа подправки, коприна, текстил и злато. Копирайки в по-малък размер византийския търговски модел, основан на разликата в рациото междо среброто и златото на Запад и на Изток и възползвайки се от мюсюлманското съотношение 7 : 1, печалбите на венецианците от морската търговия с Египет достигнали стотици проценти и се превърнали в основата на богатството им. В международните си операции венецианците извършвали изчисленията си в злато, използвайки ромейската и мюсюлманската номизма и динар. Навлизането в източната търговия обаче не само послужило за натрупване на капитали във Венеция, но и показало на нейните търговци какви перспективи крие установяването на цялостен контрол върху посредническата позиция между Изтока и Запада. А това значело неизбежен конфликт с василевсите в Константинопол. Удобният случай идва през април 1204 г., когато превозените с венециански кораби рицари от Четвъртия кръстоносен поход вместо да продължат към Светите земи, са насочени от венецианците против Константинопол. Великата столица на старата Римска империя, акумулирала в себе си не само хилядолетна култура, на и вековни богатства, е подложена на варварски грабеж. Освен важни търговски бази като островите Крит и Евбея, венецианският дял от предприятието възлязъл на плячка в размер около 900 000 марки сребро, сиреч на близо 7 200 000 унции. Разгромът на Византия имал обаче и едно друго измерение, засягащо не само Венеция, а целия Запад. В очите на католическия свят превземането на Константитопол поставило официален край на Римската империя, а оттам и не поддържания столетия наред уникален монопол на василевсите да секат златни пари, предоставяйки на долустоящите и подчинени на императора християнски монарси правото да секат в най-добрия случай сребърни пари. Ако в течение на 400 години в нито едно кътче на Европа не била отсечена и една златна монета, след отпадането на старото ограничение изведнъж в рамките на 6-7 десетилетия Запада започва да сече златни пари. Началото е поставено от Фридрих Хохенщауфен през 1225 г. в Неапол, последван от френския крал Луи IX през 1250 г., Флоренция през 1252 г., английския крал Хенри III през 1257 г., Венеция през 1284 г. с нейния прочут дукат, папа Йоан XXII в Авиньон през 1316 г. и т.н. Старият римки ред бил рухнал. За разлика от василевсите в Константинопол, които векове поддържали твърдо съотношението злато – сребро в рамките на 1 : 12, венецианците възприемат по-гъвкавия подход на плаващ обменен курс, движещ се между 1250 и 1360 г. от 1 : 8,5 до 1 : 14,2, след което цената на среброто се покачила до 1 : 9,5 спрямо златото. Упоредно с този либерализъм Венеция установява крайно строги мерки за защита на паричната си система от опити за манипулиране. След 1250 г. всяко кюлче сребро или злато, озовало се на нейна територия, било регистрирано от държавата, преди да може да бъде продавано. Би могло да се възрази, че започването на сечене на златни монети на Запад няма общо с рухването на някаква въображаема финансово-идеологическа система, поддържана упорито столетия наред от константинополските императори, и че западният подем се дължи на огромната плячка, заграбена при разгрома на Източната римска империя. Съществува дори становище, че награбените в Константинопол ценни метали били повече от всичко, което Европа била получила чрез столетия търговия. Безспорно след 1204 г. Запада получава мощна доза ликвидност благодарение на византийската плячка, която се оказва стимул за развитието на икономиката, а оттам и на културата и което, погледнато от обратната страна, обаче е и знак, че столетия наред Източната римска империя е потискала социално-икономическия подем в Европа със своята монетарна политика и икономическа централизация. Красноречива илюстрация на бурния възход на западната икономика след разгрома на Константинопол е например фактът, че между 1200 и 1350 г. лихвите, изплащани по заемите във Флоренция, падат от 20-22% на 5-8%, а между 1240 и 1343 г. приходите на Флоренция нарастват 11 пъти! Обаче идеята че започналото сечене на златни монети на Запад през XIII век се дължи единствено на византийската плячка и няма общо с рухването на сакралната идеология на златото, поддържана упорито столетия наред от константинополските императори, може да бъде опровергана от процеси през следващите столетия. След като Венеция заема мястото на Византия в източната търговия, тя се оказва отличен ученик на империята и почва да прилага на свой ред ромейските методи. Венеция организира търговията си, като изпращала на изток сребро в замяна на злато и подправки, „разрушавайки по този начин европейската система, базирана на сребърните пари, буквално изнасяйки я в Индия“. И успоредно с това богатеейки за сметка на другите. Точно както правила това Източната империя в продължение на столетия. В резултат на тази венецианска политика около 1300 г. гладът за сребро в Европа започва да става застрашителен, по-опасен от когато и да било през предходните седем столетия. Сребърната криза достига апогея си между 1457 и 1464, когато повечето монетни дворове на Стария континент се оказват затворени. Проблемът с изтичането на сребро от Европа към Индия, Китай и Япония продължава и по времето на португалската, холандската и индийската експанзия през XVI–XVIII век, но в случая е важно друго. След като Европа оплячкосва огромните богатства на старата Източна римска империя, в рамките на около век те се оттичат от западните джобове в тези на ориенталците. Повторното изчерпване на ликвидността на Запада обаче не довежда до прекратяване на сеченето на златни монети, както би трябвало да се очаква, ако се вярна, че идентичен процес се е осъществил на Запад след 800 г. Обаче за разлика от периода преди 1200 г. в християнския свят освен ликвидност липсва и още един елемент – римският император в Константинопол, който чрез властовото сакрализиране на сеченето на злато като свой свещен прерогатив контролирал международните финанси и търговия в продължения на столетия. Бел.мод. Aspandiat. Темата е дискусионна, но ще трия всякакви глупости и спам от типа на всеобщо известни от (про)гимназниалния курс по история факти и постановки.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...