Search the Community

Българо-византийските отношения при кан Пресиян и император Теофил Този период от историята на България е сред най-неясните като събитийност и хронология поради голямата оскъдица на изворови данни. Възстановката на събитията, възприета в учебниците, а и в дебелите истории, най-общо е следната. През 836 г. по неясни причини се стига до нарушаване на добросъседските и дори приятелски отношения между България и Византия. Ромеите атакуват българите в Тракия, но търпят поражение от водените от кавхан Исбул войски. В резултат на това към България е присъединен Пловдив и околните му територии. Във византийските източници сведения за този конфликт отсъстват, за него знаем единствено от каменен надпис, оставен от кан Маламир. Смъртта на Маламир през 836 г. оставя българо-византийския конфликт във висящо положение. По традиция се смята, че избухналото през 837 г. антивизантийско въстание на славянското племе смоляни послужва като повод за настъпление на българите в посока на Западните Родопи и Беломорска Тракия. През същата година войските на кавхан Исбул нанасят при Серес поражение на ромеите, водени от Алексий Муселе (арм. Мушел), застрашавайки имперските комуникации между Константинопол и Солун. В отговор на това българско настъпление на следната 838 г. Константинопол организира извозването на ромейските пленници (или на част от тях), преселени още при Крум в „Отвъддунавска България“. Като допълнителна диверсия най-вероятно под византийско подстрекателство във фланга на българите се раздвижват сърбите, с които Пресиян е принуден да воюва в промеждутъка на 839–842 г., когато конфликът е уреден, а българите запазват придобивките си на югозапад. След тази дата ръцете на кан Пресиян са отвързани за нови действия в Македония, но сведения за такива няма. Като и няма сведения за българо-византийски вражески действия чак до времето на Борис I. С други думи, процесът и ходът на присъединяването на Македония и Западните Родопи към България е крайно неясен като хронология и последователност. Днес се приема, че към 852 г. балканският Югозапад е вече трайно в български ръце на фона на официално непрекратена война с Ромейската империя, която е със статута на един вид „замразен конфликт“. Има обаче някои сведения, които не са домашни или гръцки, които са смущаващи и същевременно са останали или пренебрегнати или направо неизвестни. И които показват различна картина от тази на перманентен конфликт между българи и ромеи между 836 и 852 г. Ал-Масуди, един от най-великите мюсюлмански автори, който е историк и географ, съобщава следното в „Златните ливади и рудници на скъпоценни камъни“: „В тази същата 223 година гръцкият цар Теофил, син на Михаил, като застанал начело на голяма войска, към която се присъединили царят на Борджан, булгарите, славяните и други съседни народи, обсадил града Зибатра на границата с хазарите, превзел го с пристъп, избил населението или го отвел в робство, а след това нападнал града Малатяли“. Малатяли е град Мелитене (днес Малатия в Турция). Зибатра е град в Североизточна Киликия близо до Северна Сирия и до река Ефрат, известен още с името Запетра или Созопетра. През 837 г. ромеите превземат и опустошават този град заедно с градовете Мелитене и Арсамосата. На следната година арабите предприемат контраудар и на 22 юли 838 г. близо до Дазимон в Кападокия се разразява ожесточено сражение между ромейските войски, водени от император Теофил и арабските войски начело с генерал Афшин. Ромеите понасят тежко поражение, след което арабите плячкосват Анкира и Аморион, родният град на династията на Теофил. Аморион е изравнен със земята, а оцелелите му жители (ок. 30 000) са заробени. Тази жестокост била отговор на опустошаването на Запетра, която била родно място на халифа ал-Мутасим. По този начин ромейско-арабската война от 837-838 г. покрай общата й свирепост добила и оттенъка на лична вендета. Масуди обаче съобщава, че при ромейското настъпление в посока Запетра, Мелитене и Арсамосата през 223 г. по Хиджра (декември 837 – октомври 838 г.) участват и български контингенти. Което е смущаващо, тъй като по същото време, както знаем, България и Византия са в открит военен сблъсък на Балканите. Смущаващо е също така и изброяването на ромейските съюзници „царят на Борджан, булгарите, славяните“. Борджан/Бурджан е традиционното название в ислямските източници на Дунавска България. В откъса обаче фигурират и „булгари“, с които традиционно се означават българите от Северното причерноморие и Волжка България. Михаил Сирийски също пише за тези събития в том 3 от своята„Хроника“: „Императорът на ромеите Теофил, като видял, че българите се били подчинили и че курданайе се били отделили от тайайе и дошли да потърсят убежище при него, решил, че с тяхна помощ ще може да смаже арабите. Навлязъл в Страната на тайайе и обсадил Зупатра“. „Тайайе“ са арабите. Курданайе не са кюрдите, а зороастрийските сектанти хурамитити на Бабек. Тях Масуди нарича с името „кордоки“. През 833 г. хурамитите са разбити от Абасидите и на следната 834 г. 14 000 хурамити водени от Наср намират убежище при ромеите. Наср е покръстен и получава името Теофоб и той участва със своите хора в ромейските кампании на изток през 837 и 838 г. Обаче сведението за подчинението на българите е съвсем смущаващо на фона на продължаваща война между тях и ромеите. За мен съществуват 2 възможни обяснения: 1. Тези подчинили се българи, които изпратили заедно със славяните помощни контингенти на Теофил, са Куберовите българи от Южна Македония и околностите на Солун. Това обаче не решава проблема със споменатия от ал-Масуди „цар на Борджан“, тоест на Дунавска България северно от Хемус, който също „се присъединил“ към Теофил за офанзивата против Запетра, Мелитене и Арсамосата. 2. Втората възможност е да се допусне, че участието на спомагателни войски от Плиска (и Куберовите българи) е станало не в кампанията от 837 г., а в битката при Дазимон от юли 838 г. И че към началото на 838 г. реално между Дунавска България и Ромейската империя е бил сключен мир, по силата на който Константинопол признавал завоеванията на Пресиян в Македония и Родопите, а в отговор българите са изпратили спомагателни войски на изток. Което Михаил Сирийски разбирал като „подчинение на българите“. В средноарменския превод на „Хроника“ на Михаил Сирийски цитираният по-горе пасаж е предаден по по-различен начин: „В 1140 година от сирийското летоброене и в 206 г. по арменското умрял гръцкият цар Михайл и се възцарил Теопилос и булгхарите и курданите дошли да му се подчинят“. Датата по сирийското летоброене отговаря на 829 г., а 206 г. по арменското е 757 г. Първата година съвпада с възцаряването на Теофил. Втората дата обаче е съвсем сгрешена. Но пък изненадващо почти точно съвпада с голямото византийско нашествие в България, предприето от Константин V през 756 г. , когато ромейски флот от 500 кораба стоварва конен десант в Добруджа. В същата кампания е участвал и видният арменски аристократ Тачат Андзеваци, за когото арменският автор от втората половина на VIII век Левонд пише, че „показал пред царя храброст в страната на сарматите, която се нарича Булгхарк и се завърнал с велики победи“. Тъй като средноарменският превод на „Хроника“ на Михаил Сирийски е дело на Вардан Аревелци, не е изключено тази сбъркана у него дата 757 г. да се е появила у него в резултат на използването на някакви арменски източници (не е задължително да е Левонд), описващи кампанията на Константин V през 756 г. Това обаче още повече усложнява изясняването на въпроса за „подчинението на българите“ на Теофил. Засега толкова. Да видим темата как ще тръгне.