Search the Community

Интервю с д-р Катя Меламед: „Древните българи представляват разнообразие от племена и родове“ (втора част) Спас Спасов | 22.02.2020 | Каква е била религията на прабългарите – шаманизъм, тангризъм, зороастризъм или нещо друго? Има ли връзка между прабългари и тюрки? Какво е най-характерното за прабългарските погребални обичаи и защо е важно да ги познаваме? Тези и други любопитни теми обсъждаме във втората част от интервюто с д-р Катя Меламед. – Какво е важно да знаем за етническата принадлежност на погребаните с кремация в прабългарските езически некрополи от нашите земи? Известна е хипотезата на Рашо Рашев, че гробовете с трупоизгаряне в биритуалните некрополи принадлежат на славяни от Пенковската култура, дошли заедно с прабългарите в днешните български земи. Същевременно е известно, че погребалният обред на прабългарите през V – VII в. е трупополагане. Биритуализмът се появява след това, демонстриран в т.нар. Кубано-Донецка група, както и в Долнодунавските некрополи. Бихте ли внесли повече яснота по проблема? – Биритуалните некрополи в днешна Североизточна България принадлежат на българите. Това е тезата, която защитавам. Между тях няма славяни – или поне в достатъчен брой, за да променят обреда. И кремациите, и инхумациите в биритуалните некрополи са оставени от племената, които познаваме като българи. Вече говорихме за това – те са разнородни и имат различни погребални практики. А и не е съвсем вярно, че българите не се погребват чрез изгаряне. Някои от тях го практикуват и имаме както археологически, така и писмени данни. Тезата, че кремациите са славянски, а инхумациите – прабългарски, е остаряла и невярна. Тя отговаря на времето, в което е изработена – с цялото ми уважение към усилията и труда в миналото. Биритуализмът в погребалния обред е един много интересен и същевременно много показателен въпрос. Той добре илюстрира разнородност в състава на една култура, в едно обединение, в един съюз. Без да влизам в подробности, ще спомена Черняховската култура, която е много по-добър пример за сравнение, отколкото Кубано – Донецката група. Черняховската култура се датира между II-ри и началото на V-ти век. Покрива големи територии в Северното Причерноморие и Източна Европа. Свързва се предимно с миграцията на готите, но включва в себе си и много други етноси. Характеризира се също с биритуални некрополи. Анализът на известните данни налага извода, че в биритуалните български езически некрополи се наблюдава същото отношение към погребалния обред, същата система от разнообразни погребални практики, съчетани с течение на времето в единен обред, установен в некрополите в Североизточна България от края на VII-ми и първата половина на IX-ти век. Основните характеристики на Черняховския погребален обред са сходни на характеристиките на българските езически некрополи: едновременно практикуване на инхумация и кремация в яма, кремация в урна, разнообразни гробни структури, нестабилна ориентация, наличие на черепи, деформирани чрез превръзка, незадължителен сходен подбор на лични вещи, съдове и жертвена храна в гроба. Изследователите на Черняховската култура отдават разнообразието на елементите не на съвместно съжителство на отделни народи, а на различни народностни традиции, съчетани в общата култура на едно нехомогенно общество. Разбира се, сега нямаме време да анализираме погребалния обред, присъщ на Черняховската култура, за да го съпоставяме с погребалния обред в българските езически некрополи. Предлагам само една възможност за сравнение на отношения към едно и също събитие, към един и същ проблем. прабългарски некрополи от Дунавска България. Източник: bulgari-istoria-2010.com некрополи от Кубано-Донецката група. Източник / bulgari-istoria-2010.com – Като специалист по некрополи (в превод „градове на мъртвите“), ще Ви помоля да вземете отношение по една от най-интересните за любители тема. Какви са били религиозните представи на прабългарите – шаманизъм, тангризъм, зороастризъм или нещо друго? – От всичко по малко. Не можем да знаем подробности, защото древните българи са безписмен народ. Поне повечето българи, определена част от тях познават руническа писмена система. Що се отнася до шаманизма, за него имаме далеч повече данни, добити при археологически проучвания. Но трябва да се уточним, че шаманизмът е практика, а не религия, както добре е изследван и дефиниран от Мирча Елиаде. Все пак можем много да научим от погребалните практики. На първо място безспорно вярват в задгробния живот, в живота след смъртта. Изглежда светът на мъртвите е устроен по начин, сходен със света на живите. Двата свята са свързани с път, който душата трябва да премине. (Тези представи, разбира се, не са присъщи само на българите – познаваме ги добре от много други култури.) С тази представа можем да си обясним всички онези съдове, включително кани за течност, ножчета и други предмети, които откриваме в гробовете. Почти сигурно е, че пътя и живота след него поемат облечени – откриваме и части от облеклото. Понякога откриваме и оръжия – войните се явяват въоръжени. Колкото до пътя, познаваме описания на шамански практики – едно от главните задължения на шамана е да отведе душите на мъртвите Отвъд. Според един разказ на шаман, отговарял за голяма територия, понякога се събирали 20 и повече душъ, които чакали да бъдат отведени. Много тежка задача, защото по пътя някои душъ се губели и шаманът трябвало да се връща, за да ги намери. Пак с пътя е свързана и една практика, позната от Сибир. В детски гробове погребвали и кучета, откривани и в Североизточна България: както кучето безпогрешно познава пътя до дома, така и ще помогне на душата да стигне Отвъд. Ориентацията на тялото, положено в гроба, също носи добра информация. Тя зависи от много важна световна посока или точно определено място, мотивирани, приети и задължителни в културата – да си припомним Източната ориентация в християнството: от Изток очакваме Месията и лицата ни трябва да са обърнати на изток. В българските езически некрополи ориентацията е доста колеблива, но все пак имаме преобладаваща посока в отделните некрополи. От етнографски записи, както и от исторически хроники знаем, че често ориентацията при погребване е съобразена с посоката на преселение, с мястото, където първоначално е родено племето, с прародината. Така например можем с известна сигурност да си обясним северната ориентация на голяма част от гробовете. Или с представата за посоката, в която се намира светът на мъртвите. С друга представа, също известна от писмени записи, можем да интерпретираме гробовете с ниши. Те са отделна група, проучена в биритуалните некрополи – правоъгълни шахти, в една от стените на дъното с издълбана ниша, понякога затворена с плоча. В нишата е положено тялото или гробните жертви. Можем да свържем тази практика с древната представа за пещерата, в която е родена прамайката или праотецът, обичайно от митичен брак на мъж с животно. Легендата е позната в културния кръг, към който принадлежат и българите – бракът е между мъж и вълчица. В друга група гробове в некрополите, за които си говорим, има и погребан кон, заедно с мъртвия. Нека си отбележим, че тези гробове са както с инхумация, така и с кремация, и определено са отдават на българите. Логично се интерпретират като гробове на войни, често и с оръжия. Ще си позволя цялата история, разказана от Ибн Фадлан – арабски писател от първата половина на X век. През 921 г. той участва в една експедиция от Багдад във Волжка България и оставя един великолепен пътепис с много етнографски описания. Ето какво ни разказва Ибн Фадлан: В случай че умре някой свободен от тях, освен всички останали практики, в зависимост от броя на конете му, те убиват 100 или 200 от тях, „или пък само един от тях и изяждат месото, като оставят главата, краката, кожата и опашката, опъват ги на пръти и започват да нареждат: Това са неговите коне, които ще го отнесат в рая“. Ако пропуснат да жертват кон в деня на погребението, идва старец и казва: „Видиш ли, моите другари ме изпревариха, изпотрошиха ми се краката, за да ги настигна, но не мога. Останах сам.“ Тогава роднините жертват кон, разпъват чучелото му на гроба и старецът отново идва, за да им каже: „Видях еди-кой си и еди-кой си да казва: Съобщи на домашните и на приятелите ми, че вече ги настигнах. Догоних тези, които бяха преди мен, че се успокоих от умората“. Освен всичко друго, този текст дава добра представа за мисления път между двата свята, който изисква специално отношение и е свързан с движение и усилия. Свободният мъж го преминава на кон. – Бихте ли коментирали тюркизацията сред прабългарите, тя мит ли е или реалност? В тази връзка не бива да се спестяват резултатите от антропологията, отнасящи се за погребаните в прабългарските некрополи. Ще Ви цитирам: „Разпознати са европейски типове със слабо изразени монголоидни черти (Бдинци); европидни и контактни типове между европидната и монголоидната раси, българи с алански или тюркски корен (Кюлевча); българи, смесени с алано-сармати (низината на Девня); българи с монголоидни белези, тюрско-монголска расова група (Балчик).“ – Този въпрос изисква специални познания, извън археологията или историята. Във всеки случай не мисля, че тюркизацията е мит. Езикът, запазен в някои от каменните надписи, както и голяма част от споменатите титли, макар и изписани с гръцки букви, са тюркски. Също така вярвам на антропологическите анализи, затова и съм ги цитирала. Вече няколко пъти стана дума за състава на българите, водени от Аспарух и основали Дунавска България: това е едно нехомогенно общество. Изворите съобщават имената на различни племена, със сигурност има още, чиито имена не знаем. Това е проблемът за етническа и етнонимическа действителност, формулиран от проф. Александър Фол: 1. Многобройност от неидентифицирани или неназовани безкнижовни племена. 2. Наличие на силно и/ или воюващо племе или племенно обединение. 3. Описания на обстановката от чужди, най-често враждебно настроени наблюдатели. Моля да обърнете внимание на елемента безкнижовност! Такава гледна точка ще ни спести много и ненужни размисли или дискусии. Ще ни се стори излишно да гадаем какво точно се крие зад името българи. Следва да си представим разнообразие от племена, колена и родове. Разнообразие от места, където се е родила прамайката или праотецът, разнообразие от посоки, навици и привички. Тъкмо това ще открием после в некрополите им, но без да се учудим или смутим. Понякога се изказва снизхождение към ролята на погребалния обред в изясняването на исторически събития. Вие се занимавате с теоретична археология и сте дефинирали погребалните практики като Modus vivendi („Начин на живот“). Погребалните практики са система, която регулира отношенията между живи и мъртви в едно общество. Какво друго трябва да знаят любителите на историята относно важността на погребалния обред в етнокултурно отношение? Трябва да си представим, че в онези времена двата свята съществуват едновременно в представите на хората и са устроени по приблизително един и същи начин. Ще си послужа с една класическа представа за устройството на Вселена, присъща и на славяните – едно дърво: в корените му е светът на мъртвите, там са рибите и змиите; около ствола му живеем ние, живите, заедно с всички сухоземни животни; в короната са небесата, заедно с птиците, Слънцето и Луната, с Жар птица. Съществува възможност за пътуване между световете – могат го шаманите, както и орелът. Да си припомним приказката за „Тримата братя и златната ябълка“. Прабългарско погребение от VII в. в Италия,край Кампокиро-Вичене. Предполага се, че принадлежи на Алцек, петия син на хан Кубрат. Източник / www.vk.com Това пътуване е опасно – опасно за живите. Ако не са спазени установените обичаи за погребение, мъртвецът може и да се завърне превъплътен за отмъщение и вреда. Според фолклорните текстове това се случва нерядко. Затова и погребението е нещо като договор между жителите на двата свята. Погребалните практики са отражение на този договор. Обществото – не само семейството на починалия – е загрижено да се спазва точно този договор. Затова и в много култури съществуват специални колегии, които са натоварени да следят спазването на правилата и подпомагат при нужда несъстоятелните семейства. Всичко, което си казахме досега, всъщност обрисува света на живите, не света на мъртвите. Една от практиките в българските езически некрополи е обездвижване и повреда на скелета – при погребение се затискат непосредствено с големи камъни главата, гърдите (разбирай сърцето) или краката, овързват се краката от коленете надолу, режат се ходилата или направо разбъркват костите от скелета известно време по-късно. Правят го, защото вярват в духове на мъртвите, във възможността нещо да се обърка и мъртвият да се върне за вреда на живите. При това можем да допуснем с доста голяма сигурност, че тези мерки са предизвикани от социалния статус или поведението на мъртвия приживе. Има безкрайно много истории, които могат да се разкажат за отношенията между живи и мъртви. Времето няма да ни стигне. Разбира се, археологията не е достатъчна сама да възстанови тези отношения – необходими са усилията и постиженията на много други науки като етнология, митология, фолклор. /.../ https://www.bulgarkamagazine.com/интервю-с-д-р-катя-меламед-древните-б/ ПП: Пак ще кажа, че теорията за смесения произход на прабългарите е най-вероятна, най-логична...

Здравейте! Отварям тази страница с цел излагане и обсъждане на становището за славянски произход на древните българи, тъй като по мои наблюдения немалко събеседници го поддържат, но такава тема и ясно излагане няма. Славянски произход ще рече принадлежност към славянската народно-езикова група, т.е. сродни по език и кръв народи като чехи, поляци, хървати, руси и пр. За да се избегнат излишни стълкновения относно името на тази общност, пояснявам че „славяни“ е руско произношение на старобългарското „словѣне“. Важно е също да отбележа, че славянското становище е отделно от тракийското. Главни доводи за славянския произход на древните българи: 1. Езикът: а) Единственият писмено засвидетелстван български език е славянският, липсват доказателства за наличието на някакъв неславянски „прабългарски“ език. Откакто българите имат писменост винаги са писали и говорели на славянския български език, следователно по подразбиране са говорели на него и преди това, и за да се приеме обратното, трябва да се дадат неоспорими доказателства, което обаче не се случва. Обикновено като доказателства за „прабългарски“ език се сочат написаният на славянски „Именник на българските князе“, както и големият преславски надпис, съдържащ няколко спорни думи, които могат да се разтълкуват през всякакви езици. От друга страна, българите притежават неизчерпаема книжнина на чист славянобългарски език, с около 0,1% тюркски и ирански заемки. Ако древните българи бяха нещо различно от славяни, то несъмнено старобългарският език щеше да е пълен с „прабългарски“ думи. Димитрий Иловайски, знаменит руски историк и един от защитниците на славянския произход за сметка на финския (предшественик на тюркския възглед), казва: „Ако предположим, че българите наистина са били финско племе, което се е подчинило под влиянието на покорените славяни, то и в такъв случай, разбира се, то би изгубило своята народност не изведнъж, а постепенно; то би оставило не няколко думи, а дълбоки дири в езика, и не само в речниковия състав, но и в граматиката. Освен това, в такъв случай би трябвало да произлезе смесване на двата езика; а от това смесване би трябвало да се появи нов тип от друг език, даже и при пълното обладание на славянския елемент. Вместо това в IX и X в. ние виждаме необикновено богато развитие на българската писменост с чист славянски език. И каква писменост! Която е легнала в основата на всичката славяно-християнска образованост.“ б) Невъзможността св. цар Борис-Михаил да „жертва прабългарския“ и да приеме славянския като църковен и държавен език. Всъщност делото на царя, освен в самото покръстване, се състои именно в това, че той е успял да го направи без българите да бъдат подложени на претопяване от страна на гърците. Затова е и борбата за независима църква и богослужение на свой език. Но ако се приеме, че българите са били нещо различно от славяни, то защо му е, бидейки неславянки българин, да избира славянския, а не „прабългарския“ за църковен и държавен език, обричайки така народа си на претопяване – именно това, от което всъщност се опитва да го избави? Някои ще кажат, че „прабългарите“ са били изключително малко на брой, но това е недоказано твърдение, опиращо се именно на предположението, че не са славяни (по-подробно за броя им вж. по-надолу), а и дори да бяха малко, цар Борис несъмнено щеше да отстоява техния род и език и да опита да издейства превод на неславянски български. В крайна сметка, целта му, като истински вярващ, е била народът да разбира Писанието, а може ли той да пренебрегне своя собствен род? Именно заради това фантасмагорично „жертване на прабългаския“, цар Борис е разглеждан дори и от учители по история като „родоначалник на българския народен нихилизъм“ и „унищожител на прабългарската народност и език“. в) Невъзможността за превръщане в славяни – Юрий Венелин, основоположник на славянското становище в съвременната наука, сполучливо привежда довода, че превръщането от тюрки (или неславяни въобще) в славяни, без да остане следа от тюрките, трябва да се е случило между 680 (идването на Аспарух) и ок. 863 (покръстването), тъй като Св. Писание и Литургията са преведи на известния ни славянски език. Както казахме, дори и малка част от българите по това време да са били тюрки, то без съмнение щеше да последва превод и на техния език, но за такъв не са писали нито ромеите, нито който и да е друг техен съсед. Претопяването на многоброен властващ народ за 183 години е нещо, което напълно противоречи на законите на историята. Гърците, които за 2,000 години превратности, чужди владичества, смесвания с всякакви чужди народи: перси, македонци, римляни, франки, венецианци, славяни и накрая 400 год. турци, не изгубили своя език, а той само претърпял известна промяна с течение на времето, бидейки предимно в подчинено положение. От друга страна се твърди, че тюркският език (или какъвто и да е неславянски), не просто се изменил, но и напълно се превърнал в славянски за 183 години, бидейки господстващ, без да остави ни най-малка следа в славянския. Ю. Венелин казва също, че неславянските българи не са щели да се смесят навсякъде със славяните и езикът им е щял да се запази и до днес в някои места в България, което обаче никога не е било. Друг негов довод е, че многочислените българи са щели да претопят покорените славяни, а не обратното, както и че при идването си, Аспарух преселва северите и седемте славянски колена в различни части на държавата, така че те дори не съжителстват с Аспаруховите българи поне до времето на княз Муртаг. Друго ясно доказателство против тази постановка са Алцековите българи, които се заселили в Италия ок. 662 г. След 787 г. Павел Дякон свидетелства, че те употребяват латински, но не са изоставили майчиния си език. Т.е. за най-малко 125 г. Алцековите българи, несъмнено бидейки малцинство, и то подчинено, не са изгубили езика си, а според това, което се твърди, Аспаруховите, бидейки властващи и несъмнено многочислени, са изгубили езика си за почти същото време. Виждайки безпочвеността на тази теория, можем да заключим единствено, че Аспаруховите българи са били славяноезични от самото начало. в) Лични имена със сигурен или вероятен славянски произход: Авитохол – от слав. ꙗвити „да явя, открия, разглася"; Гостун – от слав. „гость“ + наставка „ун“, срв. славянските имена Перун, Владун, Годун, Белгун и др.; Кроват – от слав. крꙑти „пазя, покривам“, срв. с хърватския предводител Χρωβάτος (Хроват) Безмер – от слав. „безмерен“; Боян/Баян – от слав. „бой“ + наставка „ан“; Котраг – срв. със старочешкото име Кутра, също и с бълг. кутре; Исперих/Есперих/Аспарух – може би свързано със слав. „перо“, срв. съвременното бълг. име Паруш; или от праслав. *per- „удрям, посичам“, срв. съвр. български глагол „первам“, откъдето се предполага, че идва и Перун; Тривелий/Тервел/Тербел – „Трижди велик“, срв. стб. „трьвелiй“ („ь“ се чете като звук между „е“ и „и“); или пък от требити „укрепявам, устроявам“, срв. със славянската област Тервуния/Тербуния „укрепено място“ Кормесий – свързано със стб. кръмьникъ - „кормчия“, или с кръмити - „кърмя, изхранвам, отглеждам, пазя“; Севар – слав. „сѣверъ“; Кормисош – същото като Кормесий; Телец – няма нужда от превод; Крум (записвано и като Крумн, Крем) – „крепък“, срв. с чешкото krumlov „крепост“, сродно с руското „кром“ и „кремль“; Звиница – срв. слав. ꙁвѧщи (произнася се звенщи) – звекам, звъня + наставка „ица“; Житкомир – слав. жыти „живея“ + мир „свят“; Маламир/Маломир – „малък свят/малка мярка“; Пресиян – слав. „Пре-сияен“, срв. с княз Пресиян, синът на цар Иван Владислав; Борис – от слав. „борещ се“; Владимир – стб. Владимѣръ: владь „власт, могъщество“ + мѣръ „велик“, и пр.; г) Славянски имена на градове, предимно от ПБЦ: - Плиска, Преслав, Варна, Шумен, Перник, Бъдин, Велбъжд, девет града с името Бѣлград, основавани от българите, и мн др. - Летописците Теофан и Никифор ясно казват че „Онглос“ е българска дума, а тя отлично отговаря на старобългарската (т.е. славянска) дума ѫгълъ (чете се онгъл или ънгъл), съвременно изговаряне „ъгъл“. Това предположение се потвърждава и от славянското племе угличи, населявало областта по-късно, а също и от начина, по който турците я наричат – „Буджак“ (тур. ъгъл); - Патр. Никифор казва, че областта Загоре (букв. „Зад планината“) „се нарича сега“ Загоре, т.е. след присъединяването ѝ към България по времето на цар Тервел; - Гореспоменатият Иловайски отново казва: „Въобще след българското появяване на Балканския полуостров ние виждаме твърде бързо умножаване на славянски географски названия в Мизия, в Тракия, в Македония, в Епир и даже в самата Гърция, и никакъв признак от фински названия. Тук започваме да срещаме множество такива имена, които сякаш са били пренесени право от Русия, каквито са Вишеград (Вишегория), Смолян (срв. руското Смоленск – б.м.), Остров, Верея (и до днес съществува руски град и множество села със същото име – б.м.), Преслав (срв. Переяслав – б.м.), Плиска (или Плисков, срв. руското Плесков, старо название за Псков – б.м.)“; - Вж. също и основаният от Алцековите българи град Бояно (срв. бълг. Бояна); д) Звания – макар да не са особено добър довод за произхода на определен народ, тъй като лесно се заемат от други, все пак българските звания са преимуществено славянски: - канас/канес убиги = кънѧсь оу бiги слав. „княз от бога“; Това предположение се потвърждава и от обстоятелството, че владетелите преди Борис, а и самият той, по-късно, при наличието на българска писменост, винаги са наричани князе. Предположението, че Борис променя званието си от „хан“ на „княз“ е безпочвено и не се основава на никакви исторически свидетелсва. Също така, „Бiг“ е украинска диалектна форма на думата „Бог“, а българите идват именно от земите на Украйна. Съдейки по надписите, „κανασυβιγι“ и „ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχων“ са едно и също звание на различни езици, т.е. на български и на гръцки, като „ас“ не е гръцко окончание, а част от българската дума, тъй като „канас“ е посочено като звание на българите и от арабския летописец Ибн Хуразбих, а в арабския език такива окончания няма. - жупан – думата се използва и в сръбски, хърватски, словенски, словашки, руски; - болярин – от слав. болïй – по-голям, т.е. буквално „големец“ - боил (βοιλάς – воилас) – вероятно от „бой“ или праслав. *vojь „воин“, също е възможно да е думата „болярин“, съкратена или изкривена от гърците; - ватах – вероятно свързано с „вожд“, вж. ПИЕ *wodʰók(o)s - Също и Боян, Аспаруховият брат, носи званието „бат“ пред името си, което до ден днешен в славянските езици се използва като уважително име за някой по-възрастен или по-старши, срв. българското „батко“, „баща“ „бай“, а също и руското „батюшка“, украинското „батько“ (баща) и беларуското „бацька“ (същото); - По думите на Скептика, в наречието на живеещите в региона Молизе има една славянска дума, която лично е чул, а именно: кунзе „главатар“, от думата княз; 2. Местообитания – няма никакви свидетелства за българи извън Европа, следователно твърденията, че те идват от Сибир, Памир и пр. са недоказуеми. Най-далечното сигурно споменаване на българи е на реката Кубан, откъдето, както се вижда от изворите, рано се преселват в земите между Дунав и Азовско море, т.е. днешните Южна Русия, Украйна, Молдова, Румъния, като се наблюдава препокриване с местоположенията на склавените: - Прокопий накратко за началото на българската история: утигури и кутригури (българи) обитават между Понт и Меотида, т.е. при река Кубан, а съседи на север са им антите (източните славяни). Земите между Дунав и Меотида (Азовско море) обитават готите, които българите нападат, побеждават и прогонват – някои от готите се заселват в Таврида, други се изселват като федерати в Тракия, а трети тръгват за Италия начело на Теодорих. Кутригурите заемат местата, на които преди това са живеели готите, а утигурите се връщат по бреговете на Меотида и в източната част на Таврида. Кутригурите, макар и да получават ежегодно големи дарове от ромейския цар Юстиниан, често преминават Дунава и правят нашествия в ромейските области, ту като съюзници, ту като неприятели. Прокопий пише, че по времето на цар Юстиниан I хуни, склавини и анти (според Йордан българи, склавини и анти) със своите почти ежегодни нашествия са упостошили Илирия, Тракия, Гърция, Тракийски Херсонес и всичките страни от Йонийско море до преддверията на Цариград; - През 482 г., император Зенон, притиснат от готите, се обръща за помощ към българите, които се славели със своята непобедимост (според акад. Державин, живеели в Причерноморските и Приазовските степи); - През 488 г. българският вожд Бузан в съюз с гепидите воюва срещу готите в поречието на р. Сава (недалеч от днешен Белград); - 499 г. – грабежи на българи в Тракия; - 501-502 г. българи бродят из Илирик и Тракия; - 514-515 г. българи участват в бунта на Виталиан срещу цар Анастасий I; - от 535 г. изворите говорят за нахлувания в полуострова на гепиди, българи, хуни и котригури; - 538 г. нахлуване на двамата български князе Вулгер/Булгар и Дронго в Мизия и Малка Скития (Добруджа); - 551 г. 12,000 българи-кутригури начело с княза си Хиниял прекосяват Дунава и започват като обикновено своите грабежи и разорения; Според мирния им договор с ромеите, някои кутригури се заселват в Тракия с жените и децата си; - 558 г. Заберган прекосява Дунава и разделя войската си на три: една част се насочва към Термопилите, друга към Тракийския Херсонес, а третата към самия Цариград; - 574 г. вече под властта на аварите, 10,000 кутригури са изпратени да опустошат Далмация; - 626 г. пак под аварска власт, българите предприемат настъпление срещу ромеите; Всички тези данни се потвърждават и от българските източници: - „Тези петима князе държаха княжението от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега.“ – Именник на българските князе; - „При цар Атанасий (Анастасий) българите започнаха да завземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да завземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 години.“ – Манасиева летопис (ок. 1335–1345 г.) Всички тези ранни нашествия и заселвания на българи на юг от Дунав говорят, че поселенията им са достигали до самия Дунав (от северна страна) още през VI век. - Любопитно е също какво казва Отец Паисий за алцековите българи: „Те също се наричат славяни, а гърците им викат склавуни. Пътувайки по морето като моряци, те работят за венецианците“. В поясненията на новото издание на Историята пише: „Скиавони се наричали славянските обитатели на Далмация, които често били наемани от венецианците“. Също, и че според франкския летописец Лъжефредегар от VII в., малката част от българските бежанци, които не биват избити, се спасяват и заселват в Каринтия при славянския (хорутанския) княз Валук. А Каринтия и Далмация, освен че са съседни области, не винаги са обхващали тези земи, които се наричат така днес. 3. Начин на живот и бит – уседнали земеделци и животновъди, строят градове, а в тях землянки и храмове, точно като славяните; - Древните българи се занимавали със земеделие и винарство. В техните селища се откриват сърпове, палешници за рала, черясла, мотики, косери и др. земеделски инструменти. - Преобладаващият жилищен тип на „прабългарските“ селища е полуземлянката (точно като славяните). - От българите са запазени и грънци, както и делви със зърнени култури от селищата им в североизточна България и южноруските степи, което отново указва на земеделието им. - Захарий Ритор говори за градовете на българите; - Плисковско-преславското строителство ясно показва, че българите имат изградени строителни обичаи и много опит (Плиска дори е имала подово отопление и пр). - През 6 век българите-кутригури начело със Заберган, след неуспешна обсада на Тракийския Херсонес по суша, си правят лодки от тръстика и опитват да го превземат по море, което е много известен боен подход на славяните. - Това, че българите добре са познавали конете, не е никаква пречка за славянското становище, тъй като славяните въобще също са били добре запознати с тях. Цитирам направо от Уикипедия: „Археологията, лингвистиката, ономастиката и религиозните проучвания доказват, че конят е добре познато и равномерно разпространено сред славяните животно“. Също, ромейският летописец Йоан Ефески казва: „Те (склавените) разбогатяха – имат злато и сребро, стада от коне и много оръжия...“ 4. Брой - във всички източници Аспаруховите българи са споменавани като многобройни (Манасиевата и Дуклянската летопис, хазарския хаган Йосиф, който в свое писмо пише, че българите са многочислени като песъчинките в морето), обратното твърдение се основава единствено на предположението, че не са славяни, т.е. че са си изгубили езика и редица други недоказани твърдения; Многочислеността на българите се потвърждава и от обстоятелството, че при обикновено нашествие на някакво варварско племе, местните византийски отряди се справят с опасността. От друга страна, при нахлуването на българите през 680 г. начело с Аспарух, василевсът събира войска от всички области на царството си, и самият той начело на кораби потегля срещу тях. 5. Липса на всякакво предание в народната памет и в по-късните домашни и чужди летописи за неславянски българи, дори се наблюдава обратното: Аспаруховите българи са отъждествявани със славяните и са считани за преки предци на по-новите българи: Изначалният славянски произход на българите е поддържан по предание, както казах, още от блаж. Теофилакт Български (XI в.), Дуклянската летопис (XI в.), Салернитанската летопис (X в.), българите от Второто царство (Бориловият синодик от XIII в. и Манасиевата летопис от XIV в.), а по-късно и от св. Паисий Хилендарски в „История славянобългарска“, като всичките посочени източници, говорейки за „прабългарите“, ги считат за славяни. - В Салернитанската летопис от ок. 974 г. (Chronicon Salernitarum, 142-150) Алцек е наречен „вожд на славяните“ (Alcieco, dux Sclavorum). - Още по времето на Черноризец Храбър българите се наричат „словѣне“. - Дуклянската летопис, твърди че „склави и вулгари“ говорят на един език; - Из Бориловият синодик: „На Кирил Философ, който преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род (...) вечна памет“; - „Когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели... И понеже покориха цялата илирска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна“ – из „Страдание на тивериополските мъченици“ от блаж. Теофилакт Български; - Манасиева летопис: „При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха от гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. (...) Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая, и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече...“ 6. „Славянофилството“ на „прабългарите“, които сякаш от самото начало знаят, че ще основават славянска държава: по времето на княз Крум се водят преговори с ромеите, в които последните получават обратно свои ромейски военноплеменници, а българите искат да им се върнат пленени от ромеите воини славяни. Също така княз Крум подкрепя бунта на славяните с внезапен поход по долината на река р. Струма. Българите завоюват все земи, населени със славяни, а от друга страна славяните никога не вдигат бунтове, дори напротив, има свидетелства как цели градове доброволно се присъединяват към България. Също ще отбележа, че склавените, 200 г. под ромейска власт, не започват да се наричат „ромеи“ и не са наричани така в източниците, а под властта на българите, за отрицателно време започват да се наричат и биват наричани „българи“, което говори за родството на склавените и българите. ------------------------------------------------------ В научните среди, славянското становище застъпват д'Осон, Йован Раич, Юрий Венелин, Гавриил Кръстевич, Димитрий Иловайски, Пьотър Бутков, Сергей Уваров и много други. До около 1910 г. това е мнението и на българския народ, за което свидетелства и Иречек: „Повечето се придържат в мнението на Венелин“. Бих се радвал ако изкажете мнения, посочите пропуски и пр. За по-задълбочено разглеждане на становището препоръчвам съчинението на Д. Иловайски „За славянското произхождение на дунавските българи“, преведено на български и издадено през 1875: връзка за сваляне

Интервю с д-р Катя Меламед: „Българите са конен народ, не непременно номадски“ (първа част) Спас Спасов | 15.02.2020 | Трябва ли българите да бъдат наричани прабългари? А славяните политическа измислица ли са? Дали прабългарите на Аспарух са номадски народ? А възможно ли е пък прабългарите да са траки (гети / готи), и не са ли те най-древният християнски народ на земята? Тези теми обсъждаме в първата част от интервюто за списание „Българка“ с д-р Катя Меламед от Националния археологически институт с музей при БАН. Д-р Катя Меламед е археолог към Секцията за средновековна археология в Националния археологически институт с музей при БАН. Специализирала е в Англия, Унгария и Полша. Ръководила е археологически експедиции на антични и средновековни обекти в България. Хоноруван преподавател е в Нов Български университет, където води лекции по археология, етнология, английски за археолози и докторанти. Автор е на множество научни статии и студии. Доскоро в учебниците се правеше словесна разлика между православния български народ, който съществува исторически от Покръстването (864 г.) до днес, и прабългарите – езичници, които са само един от етническите компоненти на същия този народ. Днес „българи“ биват наричани и хората от езическото племе, и народът, съставен от прабългари, славяни и местни християни. Това не води ли до недоразумения? Интересен въпрос за начало. При по-голямо внимание не би трябвало да има недоразумения. Във всички случаи името стои в контекст, който подсказва времето на описваните събития. Преди покръстването българите наричат себе си българи – така ги описват и в част от хрониките. Няма да се спирам на етимологията, нито на всички споменавания. Известно е, че за първи път името се появява на историческата сцена през 334 г. в един късноантичен латински сборник, познат от преписи – изписани са като Vulgares. По-добре да си припомним домашните извори, например два надписа от IX век, преди покръстването. Врязани са върху камък на гръцки език, официален за държавната канцелария по онова време. Единият надпис е оставен от Кан Пресиян (836 – 852 г.). Намерен е във Филипи, недалеч от Кавала, Гърция. Ще си позволя да цитирам целия текст, тъй като добре представя историческия момент: „Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда. На християните българите (Βουλγαρι) направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда.“ надписът от Филипи, Гърция Българите са назовали себе си българи, а Богът им не е Христос. Има още един надпис, вероятно на Кан Маламир (831 – 836 г.), силно фрагментиран. Намерен е във Василика (бивше Царско село), южно от Солун. В текста се споменават „… моите братя българите…“. Има и други примери. В края на XIX – началото на XX век, когато започват проучванията на историята и културата на народа, доведен от Кан Аспарух, той се описва под същото име – българи. Ще спомена само Геза Фехер (1890 – 1955 г.), унгарски археолог, който първи по-обстойно пише за него, също под името българи. При превода на трудовете му обаче се появяват прабългарите, име, което остава и до днес. Изключение прави проф. Веселин Бешевлиев (1900 – 1992 г.) – историк, епиграф и филолог, ненадминат познавач на езика, писмеността и културата им – нарича ги първобългари. Понякога се появяват и протобългари. В по-ново време се срещат и като древните българи – също една възможност за отлика, за уточняване. При необходимост и аз си позволявам древните българи, но предпочитам обичайно да ги наричам така, както са се нарекли те самите. Ще ми се да допълня, че българи е само едно от имената на племената, водени от Аспарух – и че всъщност не знаем дали е племенно име или събирателно, появило се в хрониките, които не са писани от българи. Много съм мислила върху един пасаж на Константин Багренородни (913 – 959 г.): „… обаче откак богоомразният български народ премина реката Истър…“ Тогава стана известно и тяхното име, понеже преди това ги наричаха оногундури. Що се отнася до славяните, съществува противоречие между писмените сведения за тях и славянските археологически паметници от днешните български земи до създаването на Първото българско царство. Известно е, че в края на VI в. Йоан Ефески пише: „Проклетият славянски народ завзе цяла Елада, околностите на Солун и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господстваха там напълно свободно, като в своя родна страна. Те забогатяха, имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия. Научиха се да водят война по-добре от ромеите.“ Ще разкажете ли какво заключава археологията по тази тема? Бива ли я научната обосновка за „създаване на славяните“ в лабораторни условия (по Флорин Курта)? Писмените сведения за славяните са наистина много, а археологическите паметници, разпознати като славянски на територията на днешна България са малко. Проблемът обаче е в нас, а не в славяните. Не задаваме въпросите правилно, нито пък съчетаваме правилно славянските древности и контекста, в който се вписват. На всичкото отгоре въпросът със славяните и има ли ги у нас е един от най-силно политизираните в домашната ни история. Преди 9-ти септември 1944 г. големите усилия на археолози и историци са свързани с българите. Добре де, древните българи, не е много за чудене! Това е началото на модерната ни археология и история, по някакви причини съсредоточена предимно на североизток, където стои Първото българско царство. Започват големите открития в Мадара – безспорно български и много вдъхновяващи; Плиска – първата столица и също свързана с българите; Преслав – християнският възход на Царството. Славяните се губят, не ги откриваме, не ги разпознаваме. След 9-ти септември 1944 г. зарът се обръща и застива на друго число. През 1950 г. е проведена първата национална археологическа конференция, под патронажа на Вълко Червенков. Наред с всичко, което се казва и после отпечатва в нарочен дебел том, се поставя и кардиналният въпрос, как е възможно славяните да ги има добре изучени в Съветския съюз, а да ги няма в България. Българските археолози са разпратени да ги търсят и някои наистина ги намират. Не знам дали е редно да го спомена, но когато започвах работа във втората половина на XX век, все още се разказваше историята за един от реставраторите в Археологическия институт по онова време, който носел славянска керамика в джобовете си и я подхвърлял по обектите. Не знам дали е вярно, но като историк винаги се заслушвам в историческите клюки и вярвам, че в тях има зрънце истина. По-важно е обаче да обърнем внимание, че реставраторът е имал славянска керамика в джоба си и тя във всички случаи произхожда от българските земи. И така славяните „царстват“, къде наистина, къде не, до 1990 г., когато зарът е хвърлен наново. Славяните са отречени напълно, на власт идват пак българите. При това с ново потекло. А въпросът, който трябва да си зададем, е къде да търсим славяните, в какъв контекст? През V век, а вероятно и малко по-рано започва голямо славянско преселение от Централна Европа на Изток. Балканите са завладени, населени със славяни – почти целите Балкани. По него време днешните български земи са хинтерланд (термин от немски език – земята отзад, принадлежаща територия) на Константинопол, особено Южна България. Тези земи са добре пазени. Славяни се появяват като нападатели по-скоро, отколкото като колонизатори. Групи от тях се включват като федерати по Долнодунавския лимес (граница), на север – земи, които Византия така и не успява да контролира кой знае колко добре. Това е оживеният варварски път на Великото преселение. Затова и безспорно раннославянски паметници имаме на север – некрополите в Силистренско, в Козлодуй – изключително интересна територия, за съжаление непроучена все още. Има ги и на други места на север. Разпознаваме ги, без да спорим, по много характерните им гърнета и подници, работени на ръка, лошо изпечени и съвсем несравними с керамиката на други федерати, на Византия или на българите. На юг от Балкана е много по-сложно. Те навлизат най-често от земите на днешна Гърция или от запад на малки групи и бързо се вписват в добре работещите административни, военни и църковни системи на Византия. Никой не търпи дълго размирици във вътрешния си двор. Славянски керамични съдове Прабългарски керамични съдове Славяните са късноантично население, вписват се в късноантични работещи структури и бързо се принуждават да следват правилата им. „В Рим живей като римлянин“. Не ги откриваме често на юг, защото ги търсим като варвари – езичници. А християнството твърде бързо уеднаквява. Разпознати като славянски са християнски некрополи в южна България от VIII век. Що се отнася до тезата за „лабораторно създаване на славяните“, намирам я за твърде насилена. Познавам добре книгата на проф. Флорин Курта – четох внимателно и оригинала, и прекрасния превод на български от един от водещите днес историци, Цветелин Степанов. Споменавам го, за да избегна всякакви съмнения за „изгубени в превода“. Та тезата, пространно изложена, се спира основно на изворите, както и на металните предмети, предимно фибули, за които всеки сериозен историк знае, че са предмет на търговия, произведени в периферни византийски ателиета за варварския свят и никак, наистина никак не доказват или отричат присъствието на славяни. Да, славяните харесват един вид фибули, купуват и носят, но не само те. Тезата на проф. Курта не обсъжда керамиката, нито пък езическия погребален обред – два основни аспекта на славянската, а и на всяка друга култура, особено безписмена, подчертавам безписмена. Фибулите са мода, която се мени, домашната керамика е присъща традиция, погребалните практики са начин на живот. По ирония на съдбата, тъкмо в земите на днешна Румъния, откъдето впрочем е и самият професор, се намира един от най-големите раннославянски езически некрополи – в Сърата-Монтеору, датиран най-общо в VII век. В него са разкрити близо 1500 гроба с кремация и жертвени ями. Фибулите, набедени като указател за наличието или липсата на славяни, са намерени само в 13 гроба. Некрополът не е публикуван подробно, макар да е работен през 50-те години на XX век. В заключение: можем да разпознаем ранните славяни – езичници най-вече по керамиката им. Дори не и задължително по погребалната им практика кремация – кремират се и българите, а и много други. Но съчетанието кремация в урна – славянско гърне е едно доста сигурно указание. Историята има силно развито чувство за хумор. В днешните времена на силно отрицание на славяните, преди няколко години в територията на северната тангента в Софийското поле се разкриха три раннославянски села от края на VI – VII век. Някои може да не приемат факта, че момиче се преобразява като кукер (предвид обичая от миналото). За тези, които обичат традициите, може би е приятно и се връщат назад във времето. Съществува проблем с периодизацията на прабългарската археологическа култура по нашите земи. Знае се, че монументалното строителство (на дворци и капища) в Плиска и останалите аули датира не по-рано от средата на VIII в. – IX в. Датировката на прабългарските езически некрополи преди средата на VIII в. също е предмет на спор в научните среди (имам предвид спора за ранната датировка на некропола при Балчик). Значи ли всичко това, че прабългарите идват тук съвсем не толкова цивилизовани, колкото е модерно да се твърди? Дали прабългарите у нас извървяват за около век – век и половина пътя „от номадство към градове“ (по сполучливия израз на Светлана Плетньова)? Не мисля, че днес има много сериозен спор относно датите на българските езически некрополи. Вярно е, че доскоро те се датираха във втората половина на VIII – началото на IX век. По съвсем неясни причини, а най-вероятно и поради недостатъчните археологически данни, в началото датите им се изтегляха към по-късно време и тогава наистина имаше спорове. Некрополът в Балчик обаче беше справедливо определен като най-ранния от всички и осигури база данни за сравнение. Не виждам убедителни доказателства за спор. От друга страна, в последните 20 – 30 години разкопките в Плиска разкриха по-стария културен пласт, под каменните градежи. Пластът представя най-ранния, първоначален период на столицата от края на VII – VIII век. Аулът е бил защитен от землен вал и ров пред него. В този смисъл напомня устройството на лагера при Никулицел, днес в Румъния – мястото, където около 660 г. Аспарух и подвластният му народ спират при делтата на Дунав и се укрепяват според традициите си. Разбира се, нямаме сега достатъчно време за подробности. Постройките от този ранен период в Плиска са предимно от дърво. Някои от тях са с импозантни размери – една сграда, с кръгъл план и диаметър около 30 метра е определена като първия кански дворец. Прецизните разкопки, както и интерпретацията, са на проф. Рашо Рашев (1943 – 2008 г.), безспорен познавач на българската култура. След опожаряването на града от император Никифор I Геник през 811 година започват и каменните градежи. Пък нека не говорим на едро и със закръгления. Ще спомена Кан Омуртаг (814 – 830 г.) и неговия Чаталарски надпис от 821 – 822 година. Текстът съобщава за строеж на мост, за крепост, за лагер в Плиска, за украса от четири стълба и два медни лъва между тях – все строежи, които не изглеждат съвсем дървени. Има и други строителни надписи от Омуртаг – споменавам го само за да обърна внимание, че тези събития са в първата половина на VIII век, а не във втората и IX век е още твърде далеч. А дали българите, които идват на Долен Дунав и основават държава, са номади е въпрос твърде дълъг и все още с не съвсем ясен край. Не, не са номади! В онова време преселници невинаги означава номади. Ще си послужа с една хроника, а и малко преди датата ѝ. Като размишлява върху социално устройство и етнография, Аристотел (384 – 322 пр.н.е.) отбелязва: „Някои живеят по полиси, други по етноси“. Разбирай: някои живеят в градове, други по общини. Това етнографско наблюдение не търпи промяна хилядолетия напред, до наши дни. Можем да прочетем подобно описание и за самите народи от българите, оставено близо 1000 години след Аристотел. То принадлежи на Захарий Ритор, живял между втората половина на V-ти и първата половина на VI век, сирийски историк, епископ на Митилена. Оставил е богато писмено наследство, сред което се откроява една Църковна история, съхранила събития, описани в изчезнали вече сирийски и византийски съчинения: „Базгун е земя със свой език, която се допира и простира до Каспийските врати и до морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите живеят бургарите със свой език, народ езически и варварски; те имат градове; и аланите – те имат пет града… Авнагур е народ, който живее в палатки…“ Освен това трябва да се уточни и какво разбираме под българи – древни българи! Може би с това трябваше да започнем?! Вече споменах, че българи е събирателно име. Зад него трябва – задължително, за да не изпаднем в грешки или ненужни спорове – та зад това име трябва да виждаме конгломерат от племена! Това са различни племена, на много от тях знаем имената, а още повече остават безименни за нас. Различни са, макар и с близки обичаи и практики. С различен произход. Сред тях може да има номади, но част от тях не са. Българите са конен народ, не непременно номадски. Приема се, че сме наследници на славяни и прабългари. Затова е толкова важно да се изследват техните некрополи. Вие обаче се занимавате и с некрополи, които са оставени в нашите земи от население, живяло тук преди идването на славяни и прабългари. Какво е любопитно да се знае за него? Кои етноси оставят свои некрополи по нашите земи в периода IV – VII в.? Да, имаме разнообразие от некрополи от IV – VII век. На първо място трябва да отбележа, че много голямата част от тях, да не кажа всички, са християнски. Случи ми се да проуча няколко от тях с дата IV – V век. Те са оставени от траки. Без съмнение приели християнството, като всички други на територията на Римската империя, траките запазват живи спомените и практиките си от предходното време. Да ги наречем колебливи християни, все още неукрепнали във вярата. Единият некропол се намира в полите на Пирин – местността Карагонско, Банско. Датиран е добре с една превъзходно запазена бронзова коланна гарнитура. Наред с всички по-ранни следи, на територията на некропола са запазени няколко поменални каменни структури, едната с куполно огнище. Малко по-късно те ще бъдат окончателно забравени. Още по-интересен е другият некропол – в местността Църковен рид (Клисе бурун), с. Нова махала, Баташко. Там се разкри един от най-ранните християнски манастири в Родопите, както и некропол близо до него. Гробовете са празни – старателно почистени от кости, заравнени, оставени само жертвените съдове и покрити с големи каменни плочи. Обичаят е известен като „равнение на гроб“, добре описан от Стойо Шишков (1865 – 1937 г.), оставил великолепни разкази за етнографията на Родопите и Тракия. Според този обичай известно време след погребение (3 или 5 години, зависи от качествата на пръстта) гробът се отваря, костите се измиват с вино и се отнасят в местната църква, а след няколко дни се прибират в костница до нея. Гробът престава да бъде място за помени. Не знаем началото на този обичай, нито причините му, но най-вероятно е предхристиянски. В Родопите са проучени още няколко некропола с празни гробове. Свързваме ги с траките, възможно с бесите. Известни са и няколко некропола, оставени от готи или сармати. Да споменем един в местността Стражата край Плевен. Анализът на гробните дарове води до заключението за военизирано население. Напоследък готската тема съвсем справедливо и дългоочаквано навлезе в научните изследвания. И за тях има много писмени извори, силно се увеличават и археологическите данни. Ще отбележа, че готите в българските земи и особено на север от Балкана също са християни. Един много интересен некропол с обилен брой керамични съдове и късове шлака в гробовете е проучен край с. Поповяне, Самоковско. Свързан е с рудари – преселници от запад. Край село Одърци, Добричко е проучен голям печенежки некропол. Нека не забравяме, че днешните български земи са почти по средата на вековния път от Изток на Запад и от Север на Юг. Много народ е минал по този път. Не сме наследници само на славяни и българи. Праотците ни са много повече, наследството ни е богато. Ако имахме време, можехме да разгледаме какво се случва в различните географски области на България – ще останем учудени от разнообразието. Бихте ли коментирали шумно рекламираната напоследък хипотеза, че прабългарите са местно население на Балканите? Те не били идвали от никъде, а още от праисторията живели тук. И освен това приели християнството не от княз Борис, а директно от апостолите Павел и Андрей през I в. сл.Хр. Следователно прабългарите, които всъщност са вид късни траки (гети / готи), се явяват един от първите християнски народи, а защо не и най-древният християнски народ на земята… Много занимателен въпрос – но и много сериозен! На първо време ми дойде наум една стара жалба – или извод: Настъпиха тежки времена, всеки пише и никой не чете. Тези твърдения са несериозни. Има много хроники на древните събития, много археология. Вече споменах някои от тях. В общи линии събитията са известни, сега допълваме и доизясняваме, обогатяваме. Учим се да задаваме въпросите правилно. Все още не знаем много детайли, но знаем реда. Ще си призная, че понякога прочитам подобни съчинения, защото ми се иска да знам срещу какво сме изправени. А събирам материал и за едно есе на тема Балкански синдром. Всъщност този синдром не е присъщ само на българите. Завладял е целите Балкани. Като че ли никой не иска да бъде това, което е. Историите се прекрояват, моментите или събитията, които не се харесват или не могат да се напъхат във все пак установения ред, просто се изпускат. Пъчим се като най-древни, най-правоверни. Изобщо всеки си пише историята както му харесва, както се сети. Но какво да кажем за тази случка през 713 година? На престола в Плиска е кан Тервел, а в Константинопол – император Анастасий ІІ. Агатон, дякон и хартофилакс, протонотариус на Константинополския патриарх, пише дисертация. Между другите неща съобщава, че „през време на 11 индиктион (= 713 г.) в събота на Св. Петдесетница, при залез-слънце изведнъж неочаквано въстана против него (императора – бел. моя) събраната в Тракия войска, тъй като – нарушавайки сключените споразумения, той стана причина за случилото се непосредствено тогава нападение на оногур – българите, което се завършило с пленяването и клането на християните в Тракия.“ Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е... Какво да кажем за бунта на българските нотабили срещу покръстването през 864 г? Знаем какво се случва – Кан Борис – Княз Михаил избива целите родове на бунтовниците, до последното бебе. Знаем добре това от отговорите на папа Николай на запитванията на българите. Какво се случва с Кан Расате – Княз Михаил и защо? Отговорите би трябвало да знаем още от училище. Ще прибавя само една миниатюра от „Минология на Император Василий II“, XI век, от Библиотеката на Ватикана. Една от най-добрите илюстрации на българския воински костюм. За първи християнски народ на Балканите претендираме не само ние. Както впрочем и за най-стар народ. Може би с още малко усилия ще установим, че сме на Балканите още преди началото на времето,… както и християни преди самия Христос?! Опитите сигурно ще продължат!… https://www.bulgarkamagazine.com/интервю-с-д-р-катя-меламед-българите/ ПП: Интересно и полезно четиво за тези, които се интересуват от българската история...

Как бихте подредили 10-те най-велики български владетели? Има ли такива и кой е направил най-много за българския народ?

1. Хомогенни генетично ли са българите? -да.Карта на съвременните европейски и западноевразийски народи: Генетичната дистанция между отделните етнически българи е много малка, от порядъка на 10-ти братовчеди и надолу. Всички сме роднини. Народите от източна европа са по-хомогенни от западните. Най-хомогенни в европа са албанците, които са средно 4-ти братовчеди помежду си. 2. Може ли на база геном да установим кой е от български произход? -Да, в повечето случаи. Достатъчно обособени сме генетично от останалите народи. 3. А можем ли да бъдем генетично сбъркани като народ с някой друг? -Да, с румънците. Голяма част от българи и румънци се припокриват генетично до степен да си съвпадат на генетичните карти. Имаме общо минало в смисъл на една общност, въпреки че сега говорим различни езици. 4. До кой народ сме най-близко генетично? -Ами до румънците. След това до гърците и сърбите. След това до хърватите и унгарците. След това до чехите и поляците. 5. Имат ли българите славянска генетична връзка? -да, тя е очевидна. Намираме се в една линия с чехи и хървати, от една страна и гърци от противоположната. Балканската кръв ни е отклонила по посока гърците, иначе сме като чехи и хървати. Ако трябва да бъдем представени като смесица между два съвременни народа, ние сме като 60%хървати +40% гръцка кръв. Хърватите пък са като 80% чехи с 20% гръцка кръв. Генетиците наричат такова подреждале с тривиалното "клин". Ние сме в клин между чехи и гърци, което недвусмислено показва славянския ни произход. 6. Ами румънците? -те да му берат гайлето. У тях славянския компонент е по-висок от този у нас. Същото важи и за унгарците 7. Имаме ли връзка с унгарците? -по-скоро да, те са измежду на-близките ни генетично народи. 8. Близки ли са генетично българи и турци? -не, ни на-малко. генетичната дистанция, видима на картата, е много голяма. Някои от турците обаче са отклонени по посока България, т.е. имат български произход. Но огромната маса турци е в каквазкия клин, между чеченците и йорданците. Генетичната дистанция между българин и турчин е по-голяма, отколкото дистанцията между кои да е двама европейци. 9. Приличаме ли на баските? -Никак. Най-далечни генетично са ни баски и ирландци. 10. Де е българия на генетичната карта? -в центъра на европа. За разлика от географията. На изток от нас са гърци и южноиталианци, на юг от нас са французи, испанци и португалци, на запад от нас са хървати и унгарци, на север са украинци и руснаци. Със всеки от тях имаме по-нещо общо, поради което като геном сме в центъра и всички са ни близки - и западни, и северни, и източни и южни. А къде стоим в света? Ето тука: цяла западна евразия е в синия ъгъл: Ние сме в средата на ъгъла. 11. Кои са на-далечни от останалото човечество? Най-далеч са папуасите/австраликите аборигени. Носят поне 10% гени на хомо еректус, които останалото човечество няма. Следват бушмените и пигмеите, които носят неизвестно количество гени на неизвестен хоминид, може би хомо хабилис или щжноафриканската му версия, хомоналеди, а може и на някой друг. 12. А евразийците? Евразийците носим 3-4% неандерталски гени, които другите нямат. Този процент е по-висок у японци и китайци, отколкото у европейци. 13. Имат ли българите далекоизточни гени? -никакви. Далекоизточните народи са жълтите точки на картата. У нас няма нищо от тях, нула. Прабългарите или не са оставили и един ген у нас, или не са и помирисвали далечния изток и нищо на запад от урал. Никога. За разлика от автора на темата, тоест аз. По игра на случайността нося малка група далекоизточни гени, което обаче ме прави по-обективен от средното на тема европейски генетични работи.:) АРХЕОГЕНЕТИКА. 14. По-малки ли са генетичните дистанции между народите в миналото от сега? -не,по-големи са. Генетичната дистанция между ловци събирачи и неолитни фермери на балканите, които живеят селище до селище през неолита, са по-големи, отколкото са дистанциите между един китаец и един англичанин днес. Това е *много* и е продължило хиляди години. 15. Кои са живели в европа през мезолита? -западноевропейските ловци събирачи, на балканите,в централна и западна европа -източноевропейските ловци събирачи, в източна и северна европа -кавказки ловци събирачи, в съвременен кавказ. 16. Каква е генетичната дистанция помежду им? -голяма и отчетлива. 17. Носим ли българите гени на балканските ловци събирачи в наши дни? Носим, но малко. Каква е контрибуцията на тези хора за съвременните европейци? Малка, за западна европа и иберия повече, но все така не съществена. 18. Какво е станало с ловците събирачи? -избити са от придошлите от анатолия ранни европейски фермери коиито ги третират като добитък или вредители; полуизбити,полуизтикани по планините. 19. Ние потомци на тези ранни неолитни фермери ли сме? -не. Балканите са опразнение от многократните нашествия откъм пасторалната култура ямна от понтийската степ. 20. Имат ли тези фермери потомци в европа? -погледнете на картата горе. Имат, но не сме ние. Това са сардинците. Хората от иберийския полуостров също носят съществена част от генома им. Ние - не толкова. 21. Кога се появяват хората от културата ямна в Б-я? -преди 6000 години, на няколко вълни, последната преди около 1500 г. пр. Х. 22. Кога европа придобива окончателния си вид? Още през бронзовата епоха, което е видно от картата. Оттогава в генетичната карта на европа няма особени промени. Това означава, че преди около 3000 г. с геноцидите от предишните епохи е приключено и завоевателите повече не извибат до крак завоюваните. Вероятно има връзка с нарастналата демография и с развитието на икономиката. 23. Ами прабългарите? -типичен индоевропейски народ от района на кавказ, който не се различава съществено от източноиранци (скитосармати и скити) и славяни от същия регион, поради което не оставя съществена марка в/у българския народ, тъй като не се различава достатъчно от новозаварените; освен че ни отклонява допълнително към кавказ по посока армения, което е и отликата на съвр. български народ. Но това отклонение съществува още от бронзовата епоха, както е видимо от картата. 24. А има ли новозаварени? -със сигурност. Съвременните българи носят следи от две много древни миграции, различни от ямна и ранните европейски фермери. Същите следи ги има и у гърци, румънци, сърбохървати и италианци. Едната миграция е свързана с хора, наследници на натуфианската култура от древен ливан (финикия), ханаан и египет, случила се вероятно преди 4000 г, т.е. след появата на културата ямна. Другата миграция е пак от същото време, преди 4000 г., с посока иранското плато (урук?), на хора, смесица от кавказки ловци събирачи и ирански неолитни фермери. Тъ като и двете групи имат генетична близост с оригиналните ранни европейски фермери, това размива славянския компонент, както и останалите Ямна-приноси у геномите на южноевропейците и ги отконява по посока неолитните фермери. Това обаче не са неолитни фермери, а много по-скорошни миграции с източник двуречието и иранското плато по посока южна европа. По-нататък ще редактирам и поочовеча текста.

Масово българите кучкари не почистват ''творенията'' на домашните си любимци. Каква е причината? Нисък интелект, национална черта на характера, гордост, гнус или друга?

ПРЕДИ ВЕК И ПОЛОВИНА СТЕФАН ВЕРКОВИЧ НЕ УСПЯВА ДА ОТКРИЕ МАКЕДОНЦИ В МАКЕДОНИЯ! (ЧЕТИВО ЗА МАКЕДОНИСТИ) През 2021 г. ще се навършат двеста години от рождението на босненския хърватин Стефан Веркович. Въпреки, популярността на неговото име сред нас българите ние все още не разполагаме с негова научна биография и с пълно събрание на съчиненията му. Вече е публикувана голяма част от неговия архив, който се съхранява в Българската академия на науките, както и докладите му до Сръбската академия на науките. Същевременно акад. Михаил Арнаудов публикува в един голям том запазената документация, свързана с „Веда словена“. „Веда словена“ – достоверна или мистификация, вече повече от един век откак е публикувана, тя вече е класика и принадлежи на историята и на литературата, който факт и отрежда важно място в едно бъдещо издание на съчиненията на Веркович. Но може би на водещо място в неговото творчество, свързано с нас българите, са събраните и публикувани от него през 1860 г. в Белград народни песни на македонските българи. Тази му книга по стойността си го нарежда редом с Братя Миладинови и Вук Карджич, последвани още от дузина наши и чуждестранни изследователи и събирачи на българския фолклор. Сега ще имате възможност да препрочетете Верковичевия предговор на неговите „Народне песме македонски бугара“. В него той прави един обстоен преглед на границите на българската народност в Македония, откроявайки я от живеещите в близост на българите гърци, власи (цинцари), турци и сърби. Независимо от някои негови неточности при включването на българските градове Куманово и Дупница в Стара Сърбия неговият текст има все още актуално звучене. Авторът се спира и върху денационализаторската роля на Цариградската патриаршия и на фанариотите по места спрямо народа ни. В предговора си Веркович отбелязва не само своите обекти, сред които най-изпъква Дафина от село Просеник, от които е чул включените в сборника български песни, но и начинът си на издирване и записване на песни. Според него певицата Дафина е „достойна да се нарече български Омир“. Цочо В. Билярски * * * СТЕФАН ВЕРКОВИЧ НАРОДНЕ ПЕСМЕ МАКЕДОНСКИ БУГАРА (1860) ПРЕДГОВОР Пътувайки повече от девет години из Македония и околните земи на Европейска Турция, за да издирвам както наши народни славянски старини и паметници, така и класически древни паметници от различни народи, имах възможност покрай главната си работа да събера и една сбирка български народни песни, която сега, ето, напечатана, съобщавам на света и особено на българските и на другите славянски любители на нашата народна словесност и литература. Тези песни принадлежат към онзи клон от славянския народ, който вероятно е най-малко известен на света измежду всички останали славяни, живущи в турското царство. Той живее в македонските земи, за които досега според учения Запад се смята и пише, че са съвсем гръцки или влашки (цинцарски), а малко се знае, че там има и славяни. Гърците и почти всички западни писатели без разлика, които са писали за Турция, наричат обикновено тези земи гръцки, а защо правят така, тук е излишно да се доказва, това ще разбере лесно всеки мислещ читател. Но тъй като аз ето вече девет години живея и пътувам из споменатите земи, то съм имал достатъчно възможност добре да опозная и тях, и техните жители и понеже съм уверен, че на моите славянски читатели ще им бъде особено драго да узнаят нещо по-съществено и повече за тези свои отдалечени братя и за земите, където те живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, в която живеят тези български славяни. Земите, в които живеят тези македонски славяни, се намират между Родопската планина и Егейско море. Родопската планина се спуска на много склонове в Македония, които имат различни имена; така край Джумая Дупнишка при село Сърбиново те се наричат Кресна планина, при Мелник — Пирин планина, при Серес — Меникеон, а при Просочани — Калапот. Целият този край се разделя на области: Солунска, Серска и Драмска. Границите на този край в Южна Македония, зает и населен от българските славяни, според моите познания се простират, както следва. От Солун на север тези българи стигат през градчетата Калкаш (на български Кукуш), Дойран и Петрич до градчето Мелник, което е разположено в едно планинско ждрело в подножието на прочутата Пирин планина (стария Орбелос); от Мелник на изток тази граница върви по равнината край Родопската планина през Демир Хисар (на български Валовище) и Серес, разположен в подножието на планината Меникеон; по-нататък тя минава през Субашкьой, Везниково, Довище, Просочани, Драма и Кузлукьой до река Места, която разделя Тракия от Македония. Град Драма е разположен във Филипските полета и е отдалечен три часа от развалините на стария град Филипи, славен престолен град на някогашните македонски крале. От река Места граничната черта преминава в Тракия и върви покрай Родопската планина през Ксанти (турски Скеча), Гюмюрджина и Макри до Фере на морето, където Родопската планина свършва и изчезва. Целият този тракийски край, разположен между посочената граница, река Места и Егейско море, спада към Драмската област и е разделен на два мудирлъка или околии: Гюмюрджинската и Ениджската; дълъг е 30, а широк пет часа ход. Целият е равнина и много плодороден. Около Енидже вирее прочутият турски тютюн, известен в света под името „Енидже бошча“, с който се води оживена търговия. В този край са били следните стари градове: Абдера на устието на река Места, Ортагорея при Болустра на Егейско море, чиито развалини се намират на три часа път от Енидже и на пет часа от Ксанти, след това Дикея, чиито развалини са разположени на север под планината на края на Бистонийското блато, на половината път между Ксанти и Гюмюрджина, а сега се наричат „Бурокале“ и Марония, чиито развалини са на самото море срещу остров Самотраки. На половин час път от развалините на старата Марония на север към Гюмюрджина има едно голямо село, което брои към 500 къщи и носи същото име. А от Солун на запад границата, която разделя славяните от гърците, върви по Солунския залив до предхълмията на Олимп, където река Бистрица се влива в Солунския залив. От споменатите предхълмия тя върви по река Бистрица, минава през Кожани, Сатиста и Костур до Епирската граница. Следователно река Бистрица е естествената граница между Македония и Тесалия или, с други думи, между славянското и гръцкото население и до тази река навред по селата надделяват българските славяни. По посока към Кожани, на 4 часа ход, от другата страна на Бистрица на един много стръмен склон на планината Олимп се намират развалините на стария град Сервия, а малко по-надолу, под развалините е разположено малко градче, което и днес носи това име. Много български села между Битоля и Кожани и днес се наричат с това име; когато преди 6 години пътувах от Битоля за Кожани, аз записах три такива села, т.е. Сервия, Сервич и Серфик, а сигурно ги има повече. В този край, населен от българи и цинцари, а отчасти от гърци и арнаути, освен посочените градчета заслужават да бъдат споменати и следните, т.е. Вардар Енидже (на български Лука), разположен върху развалините на старата Пела; Воден, който се намира на мястото на стария град Еге, в който са били погребвани македонските крале, и Науста (на български Негуш), където се ражда много хубаво грозде. Посочените тук места, до които и около които живеят славяни, са отдалечени едно от друго, както следва: от Солун до Кукуш има 8 часа с кон, от Кукуш до Дойран — 5 часа, от Дойран до Петрич — 16 часа, от Петрич до Мелник — 6 часа, следователно цялата тази линия е дълга 35 часа ход. От Мелник до Демир Хисар има 10 часа, от Демир Хисар до Серес — 5 часа, от Серес до Шубашкьой — 2 часа, от Шубашкьой до Везниково — 2 часа, от Везниково до Довище — 1 час, от Довище до Просочани — 8 часа, от Просочани до Драма — 2 часа, от Драма до Кузлукьой — 5 часа, а от Кузлукьой до река Места — пак 5 часа; от река Места до Ксанти има 5 часа, от Ксанти до Гюмюрджина — 6 часа, от Гюмюрджина до Макри — 8 часа, а от Макри до Фери — 10 часа, източната дължина на границата има общо 68 часа. От Солун до предхълмието на Олимп има 8 часа ход, от предхълмието на Олимп до Кожани — 10 часа, от Кожани до Сячище — 5 часа, от Сячище до Костур — 10 часа, следователно западната дължина възлиза общо на 33 часа път. Вардар Енидже е отдалечен от Солун на 6 часа, Воден — 15 часа, Негуш — 14 часа. От Солун до Битоля (Монастир) има 30 часа, а до Серес — 18 часа. В тези толкова просторни земи живеят смесени четири различни народа, т.е. славянски, македоно-влашки или цинцарски, гръцки и османлийски. Но славяните са най-многобройни от всички останали, след тях идват цинцарите, а гърците и османлиите са много малко. Във всички по-големи градове има също така и евреи, но най-много ги има в Солун. Че славянското население надделява, може да се заключи и от следното: почти всеки цинцарин освен своя майчин език знае и български, а рядко ще срещнеш българин, който да говори цинцарски. Българите най-много живеят по селата, но и в по-големите градове има цели махали, населени с чисти българи, каквито са в Серес предградията Каменица и Арабаджи махала, а има ги също така и в другите градове. Гърци обикновено има там, където в старо време са били елинските колониални градове, като Амфипол, Ейон, Неопол и т.н., но навсякъде са твърде малобройни. От Демир Хисар, където започва голямата Серска равнина, от двете страни по течението на река Струма до развалините на Амфипол край морето и от Амфипол на изток към Кавала от едната и от другата страна на планината Пангей, която сега всички тамошни жители наричат Пърнар, има над 100 български села, а толкова ще има и влашки, докато гръцките са едва към 20. Същото е и отвъд река Места в Гюмюрджинската и Енидженската околия, където по-голямата част от населението е българско. От едно изтъкнато свещено лице узнах, че в Гюмюрджинската епархия имало към 300 български села, също толкова имало и в Ксантийската епархия. Гръцки села има най-много, като се върви от Солун към Света гора по брега на Егейско море, през Касандра и Айо Мама, където в древните времена са били елинските колонии: градовете Акантос, Менде, Потидея, Олинтос и Схионе. Този край, населен от гърци, в древните времена се е наричал Халкидика, а сега се казва Мадемо Хория, т.е. рудничарски села. Също така и в земите, които се простират на запад от Солун, като Ениджевардарския край, Воденския, Негушкия, Кожанския и Костурския, повечето от селата са населени с българи. Османски села има пръснати по пътя, който води към Серес, около Лахана, след това в Серското поле, във Филипските полета и около Кузлукьой, а също така и отвъд река Места в Тракия, около Ксанти, Енидже и Гюмюрджина. Освен чисти османлии в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмюрджина има и доста села на потурчени българи, които не познават друг език освен своя майчин български език. Разказвали са ми, че много семейства на потурчени българи и днес все още имат християнски имена, например Алия Петков, Юсуф Христов, Мемет Марков и т.н. Тамошните жители наричат османлиите койнари, защото те са се преселили в Македония от областта Икониюм (Кония) в Мала Азия. Българските селяни и в Македония се отличават като прилежни и опитни земеделци, градинари и пастири и те произвеждат необходимата храна и най-различни продукти за другите жители и големите градове. Има и българи занаятчии по паланките и градовете, но те всички знаят и гръцки и мнозина от тях се гърчеят, защото извън къщи говорят непрекъснато гръцки или турски, а децата им в училището учат само гръцки. Изобщо това славянско племе е имало най-нещастната съдба, а що се касае до духовния напредък и развитие, то е най-изостанало от всички славяни, които живеят под турски жезъл. То живее лишено от свои народни старейшини, главатари и учители не само мирски, но и духовни, без каквато и да било народна независимост и съзнание, няма нито свещеници, нито учители на своя език и е принудено да държи гръцки и влашки попове; а тези от тях, които са по рождение българи, те най-много държат за гърците. Поради това техният народен език в съдилищата и при мирските власти е трябвало до отстъпи място на турски, а в църквата — на гръцки език, така че обикновено дори и по селата в църквите служат навред на гръцки, а не на славянски; едва сега в някои общини се е събудило народното съзнание и искат и настояват да имат богослужение на език, който те да могат да разбират. Техните светски господари (турците) са били наистина великодушни към тях, не са се грижели за тяхната просвета и благоденствие, но не са посягали и на вярата и езика им, не са им създавали никакви пречки по отношение на църквата и училището. А техните духовни господари (гърците), които им е изпращала Цариградската патриаршия, напротив, винаги са се стремели към това, как да унищожат и изкоренят тяхното народностно съзнание. И така с течение на времето по градовете и паланките е взел връх гръцкият език, който съвсем е изтласкал или изключил от обществения живот и употреба българско-славянския език. Що се касае пък до селата, там е било безуспешно всяко насилие на себичната гръцка йерархия, макар че са правени най-различни опити и там да се изкорени славянската народност; така например навред е било въведено богослужение на гръцки език и учителите, където има училища, насила учат всички на гръцки. Но въпреки това селският народ е запазил до днес своя език и своята славянска народност, и то го е запазил такъв, какъвто му е бил оставен от праотците през вековете, като най-ценно наследство, така че този език на македонските българи въпреки своята нещастна съдба, въпреки че в него са се вмъкнали много чужди думи и че граматиката му е осакатена, е много богат в корените си със славянски думи, запазени от най-старите времена; в него има и такива думи и понятия, които произхождат още от славянското езичество и които свидетелствуват за неговата отколешна връзка с другите славянски племена, сега отдалечени от него, и изобщо показват най-голяма близост на днешния жив език на македонските славяни със старославянския или църковно-славянския език. Но, разбира се, езикът на това славянско племе, лишен векове наред от каквато и да било грижа и храна и изложен на толкова вредни чужди влияния, не е могъл да не бъде жестоко осакатен и изменен както по отношение на правилността на произношението и граматическите форми, така и по отношение на благозвучието, с което толкова много се отличава старославянският език. В Македония почти всеки край има свое особено наречие, което все с нещо се различава от останалите наречия; но това не трябва да ни учудва, защото при подобни условия без развитие и грижа, без обществена употреба и без книжовност всеки език не само че се разваля и осакатява, но и съвсем изчезва или се претопява в друг. Обстоятелството, че това славянско племе досега не е изчезнало и не се е претопило в други народи, е единствено резултат на голямата преданост на българина към своя език и към своите народни обичаи; по природа кротък и незлобив, той прекарва почти целия си живот в селото си между своите сънародници, отдалечен от чуждо влияние, в непрекъснат прилежен полски труд, в задружни разговори и приказки и пеейки многобройните си песни. На планината, когато пасе стадото си или го наглежда, когато сече дърва, в полето, когато оре или копае, на ливадата, когато коси или пласти сено, на празник, когато седи с приятели под дебела сянка или играе хоро, планините и долините кънтят от неговата благозвучна и прочувствена песен, която той е наследил от своите праотци заедно със своя език. А особено жените като птици-песнопойки прекарват младините си, тъй да се каже, с песни. Ясно доказателство за това, че тези македонски българи, на които принадлежат тези песни, по-рано са се наричали славяни, намираме в писанията на светите славянски апостоли Кирил и Методий и на техните ученици, които всички казват, че са превели светото писание на славянски език, едва по-късно те са приели името на своя завоевател българите, което следователно е повече политическо и държавно, отколкото народно. Но аз нарекох тези песни български, а не славянски затова, защото, ако днес който и да било запита един македонски славянин: Ти какъв си?, той веднага ще му отговори: Аз съм българин, а своя език наричат български, при все че редица малко грамотни люде винаги наричат себе си славяно-българи. Българските наречия на север от Македония и особено в стара Сърбия около Враня, Куманово, Дупница много повече се доближават до сръбския език, отколкото това южномакедонско наречие. Толкова засега за тези български славяни, които живеят в най-южната част на Европа, а ако Бог даде здраве, по-късно имам желание по-обширно да опиша техния бит и техните обичаи, техните села и места, когато ще издам техните юнашки песни и приказки, много от които вече съм събрал, но надявам се, че ще мога да събера още. Сега да поговоря накратко по тези мои български песни. Тази книга съдържа разни женски песни, които тук се разделят на няколко рода, както ги разделя самият народ, т.е. на великденски, гергьовски, константиновски, петровски, аргатски или земеделски, сватбарски, лазарски и песни за хоро, т.е. песни, които се пеят по всяко време, когато се играе хоро. Между многото певици, които срещнах при събирането на тези песни, най-знатна е Дафина от Серес, жена с рядко остроумие и необикновена памет, която смятам за достойна да се нарече български Омир поради големия брой песни, които ми каза. Тя е родом от село Просеник, което е разположено в Серското поле, близо до р. Струма, югозападно от Серес и отдалечено три часа от града. Още като млада тя се преселила с мъжа си в Серес. Разказа ми как още на младини чувствувала голямо влечение и любов към песните и пеенето и щом чуела, че някаква жена или мъж в нейния край знаят да пеят много песни, непременно тръгвала да ги намери и нямала мира, докато не й кажат всички песни, които знаят, а що се отнася до запаметяването, каза, че й стигало само веднъж да чуе песента и веднага я запомняла. Като шестнадесетгодишна тя така се прочула с песните си, че я канели по всички близки села на сватби да ръководи хора на певците, докато траяла сватбата. И така тази изрядна народна певица ми каза към 270 различни песни, повечето женски, няколко от песните, които се числят към мъжките, но които тук наричат трапезни, и няколко юнашки песни. Тези трапезни и юнашки песни не съм включил и ако Бог даде, наскоро ще ги напечатам във втора книга заедно с други юнашки песни. В тази книга съм включил само няколко от нейните трапезни песни, които бяха най-хубавите и които по своето съдържание и по строгия смисъл в същност не са мъжки, а имат или митологическо, или любовно съдържание. След като ми изпя около 200 песни, Дафина ми каза, че повече не знае, но след няколко дни ми съобщи, че си спомнила за още няколко песни, да отида да ги препиша; след това повторно пак ми поръча, че си спомнила още някои песни и така преписах от нея около 270 песни. Когато я попитах: „Как става така, че си спомня за песните? — отговори ми, че ги знаела само по припева, т.е. щом си спомни някакъв припев, който е чула някога на младини, веднага си спомни и цялата песен. Мислех си, че песните, които тя така си спомняше, няма да бъдат толкова хубави и знаменити, както другите, но се почудих, като видях, че между тях има и такива, които са едни от най-хубавите. Всички песни, напечатани в първата част на тази книга, т.е. от 1 до 235, са от нея. Песните във втората част съм събирал от няколко певици, песните от Велес са също от една певица. Всички тези песни са много важни и интересни както за езикознанието със своя чист български език в македонско наречие, така както той живее днес в говора на народа, а също и за археологията, историята и етнографията изобщо със своето митологическо съдържание, отнасящо се до народното минало и съдба, до сегашния народен бит и обичаи. Що се касае пък до тяхната поетична красота и вдъхновение, смятам, че всеки читател, който има поетично чувство и непокварен вкус, ще открие тази красота и ще я почувствува, когато чете тези песни, и ще се увери, че тези славяни, макар че са имали тъжна съдба и са претърпели вредно чуждо влияние и натиск, не са загубили поетичното си чувство, а с богатството от прекрасни народни песни те се равняват с останалите свои сънародници, с племената на един велик славянски народ, който целият може да се назове преимуществено поетичен народ. Песните на Дафина според мен са цветът на българската народна поезия. Постарал съм се да напиша вярно езика на тези песни така, както съм го чул от устата на певиците и певците, и нищо не съм преиначил. Смятам, че от всички славянски наречия това македонско славянско наречие е най-близко до старославянския или църковния език и може с голяма вероятност да се приеме като нещо останало и запазило се от толкова бури и нещастия, или по-добре казано, като ощетени останки от онзи език, на който преди хиляда години безсмъртните славянски учители и апостоли св. Кирил и Методий, родени сред това славянско племе, са поставили основите на славянската просвета и книжовност. Около 50 от тези песни предадох преди известно време на Императорската академия на науките в Петербург, но в желанието си това ценно народно богатство да стане достъпно и да го предам в ръцете на онзи народ, комуто в същност принадлежи и от когото е взето, напечатах и тях тук, уверен, че научните трудове и изданията на това славно съсловие твърде трудно и рядко стигат до нашите земи и ръце, да не кажем никак. Читателите ще могат лесно да се уверят, че събраните от мен песни не се намират в печатните досега сбирки, в българските вестници и книги, нито пък в голямата събрана от всички краища сбирка на Г. П. Безсонов, издадена в 22-а книга на Годишника на Императорското московско общество за руска история и старини, 1855 г., всички те са били досега непознати и за пръв път аз ги събирам и съобщавам на обществеността. Освен тази сбирка женски песни, както вече казах по-горе, събрал съм и доста мъжки трапезни и юнашки песни, които, ако даде Бог, след като събера и други и ги подредя, ще издам във втора книга и така ще съобщя и тях на приятелите на славянско-народната словесност, а по-късно ще съобщя и народните приказки и сказания на македонските славяни. В Белград, на ден св. Сава (27 януари,) първият архиепископ и велик сръбски просветител, 1860 г. Стефан И. Веркович, археолог от Босна, сега живущ в Серес Публ. в Изследвания за историята на българския народ – 1. Българската история в трудовете на европейски учени. София, 1970, с. 399-407. https://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=912:2017-03-04-08-38-30&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

Разказите за българи оцелелни от потъването на Титаник си противоречат с официалните документи? Според официалния списък НЯМА оцелели българи. Коя е истината?

Кратко жизнеописание на Д. И. Иловайски Димитрий Иванович Иловайски (1832–1920) е знаменит руски историк, общественик, професор в Московския университет. Писател на основополагащи трудове по история на Русия, както и на учебници за средни училища, претърпели десетки издания. С тях са обучавани и възпитавани много поколения, включително и в България. Проявява живо влечение към българската история и към съдбата на българския народ, ползва се с известност и в България. За проявените в гимназията успехи педагогическият съвет препоръчва на младежа да продължи обучението си в историко-филологическия факултет към Московския университет, където Иловайски скоро и постъпва. В университета също се проявява като един от най-добрите студенти. След завършването му, Иловайски проявава желание да постъпи на военна служба, но бива принуден да се откаже поради подозрения за туберкулоза. През 1858 г. Иловайски защитава магистърска дисертация на тема „История на Рязанското княжество“, за която е удостоен с Уваровска премия от Академията на науките. Голям успех му донася издадената петтомна „История на Русия“, над която историкът работи повече от 30 години. Но истинска слава му носят съставените от него гимназиални учебници, претърпяли повече от 150 издания, по които няколко десетилетия наред се учи цяла Русия. Средства за съществуването си той добива най-вече от тяхното издаване, според някои изчисления те му доставят доход в размер на повече от половин милион рубли. Съвременните изследователи посочват, че за времето си той е бил „едва ли не най-самостоятелният руски историк“, и че материалната самостоятелност, липсата на парична връзка с академичната среда му позволявала свобода в научните трудове. През 1870 года съвета на Московския университет повишава Иловайски в степен доктор по руска история. След изследвания за произхода на русите, се утвърждава като решителен поддръжник на славянската и противник на норманската теория. Отделя особено внимание на въпроса за произхода на българите в издирването си „За славянския произход на дунавските българи“ (1874), където се противопоставя на властващия дотогава тюрко-фински възглед и застъпва славянското становище, подхванато по-рано от Ю. Венелин. Изследването е преведено на български език и издадено в Букурещ още следващата година. Продължава да пише още трудове и статии по въпроса: „Българите и русите на Азовското поморие“ (1875), „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881), „Допълнителна полемика по варяго-руския и българо-хунския въпрос“ (1886), „Втора допълнителна полемика по варяго-руския и българо-хунския въпрос“ (1902). Вече като известен историк, Д. И. Иловайски присъства на обсадата на Плевен в Руско-турската освободителна война (1877-1878). Д. Иловайски застъпва православно-монархически консервативни схващания, встъпва в ред черносотни монархически сдружения, като Руско събрание, Съюз на руските люде, Съюз на руския народ. През 1897–1916 Иловайски издава вестникът с дясно-консервативна насока „Кремъл“, състоящ се предимно от негови собствени статии. През 1912 г. Иловайски пристига в София и пред многобройни зрители в СУ изнася изложение върху произхода на Кубратовите българи. След Междусъюзническата война (1913) в знак на съчувствие, а и за да подпомогне пострадали българи, изпраща на д-р Мл. Панчев прихода от тиража на един брой на издавания от него в. „Кремъл“. По предложение на д-р Мл. Панчев, основават фонд в помощ на училището в Гюмюрджина. Фондът носи името на проф. Иловайски и е за подпомагане образованието на българчета, останали сираци от Балканските войни (1912–1913). Иловайски има привлекателна външност и внушителна осанка, води изключително здрав и въздържан начин на живот, позволил му да доживее до преклонни години, съхранявайки работоспособността и яснотата на ума. Работейки до последния ден, Димитрий Иловайски доживява до 88 г. (почива 1920 г.) Привеждам част от неговата статия „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881), в която обръща внимание собствено на българите. В този откъс, който съм превел от руски, проф. Иловайски изразява стегнато и остро най-общите положения на становището си. Из „Въпросът за народността на русите, българите и хуните“ (1881) Списание на Министерството на народното просвещение, част CCXV, с. 14-18 Типография В. С. Балашев, С.-Петербург, 1881 „Що се отнася до народността на българите, то понастоящем може да се счита за окончателно доказано към коя група народи са принадлежали“ – казва г-н Соколов. И тук от по-нататъшното развитие на това твърдение ще видим, че не само нищо не е окончателно доказано, а напротив, самите антислависти се разпадат на два вида: едните отнасят българите към чудската или финска група, а другите – към тюркската. Г-н Соколов клони към последната. След това следват обичайните измилици против арийската1 народност на българите, а именно: „конен, войнствен народ с много обичаи, свойствени само на азиатските народи от турско-татарско племе“; „силна военна организация, развито военно изкуство и силна монархическа власт“, и всичко това се противопоставя на „меките нрави на славяните“, липсата им на „военна, държавна организация“. Вече неведнъж съм обяснявал изостаналостта и ненаучността на подобни доводи и няма пак да се разпростирам във връзка с тях. Тук всичко е произволно и гадателно. Откъде, например, от какви източници е взето това твърдение за силната монархическа власт у българите още в това време, когато са се появили на пределите на Византийската империя? [IV-V в.]* И с какво е била по-силна от княжеската власт при руснаците и другите славяни? Какво е това смесване на всички славяни от това време в един мирен, уседнал, пеши народ? Историята заварва славяните в пространството от Адриатическо море до Волга, в гористи и степни места, по бреговете на морета и вътрешността на континента, в съседство с диви и културни народи, и всички те [славяните] уж имали едни обичаи, един начин на живот, едно политическо състояние и т.н.? Откъде е това гадание, че именно източни славяни [българите], дошли право от черноморските степи, не са можели да бъдат груб народ, склонен към грабеж и разоряване на чужди земи? Произволът във всички тези доводи е твърде очевиден, че да претендира за каквото и да е научно значение. В своите изследвания, надявам се, ясно съм показал, че би било наивно, говорейки за нравите и обичаите, да се смесва въпроса за степента и характера на културата с въпроса за народността, че остатъци от чергарския бит не могат да служат за признаци изключително на турански произход, и пр. Върхът на съвършенството в похватите на антиславистите съставляват тези гадания, посредством които се опитват да обяснят бързото и съвършено непонятно [предполагаемо] превръщане на българите в славяни още в IX в. Ето ги тези гадания: „Славянското влияние над българите започнало по-рано от преселението им зад Дунава“; „много е възможно в Аспаруховата орда да е имало славянски елемент“. „Българският елемент несъмнено е продължил да съществува след кръщението на българите – в Добруджа, удобна за пасбища на коне, където положението им е било изолирано“. „Ордата на Аспарух не е била особено многочислена, не е можела да се снабдява със собствени сили, и за борба с гърците употребявала покорените славяни“. В нашето време на историческа критика е някак съвестно да се води борба с такива наивни похвати; тяхната несъстоятелност трябва да се хвърля в очите даже на всеки, който не е посветен в делото на науката и притежава просто здрав разум. За да се спаси мнимото туранство на българите, се оказва необходимо да се прибегне към такива произволни, неосновани на никакви исторически свидетелства гадания, като малочисленост на българите и присъствие на славяни в някаква си българска орда още преди нейното преселение зад Дунава. Оказва се, че този страшен, войнствен български народ е бил толкова слаб, че се покорил на балканските славяни с помощта на невойнствените покорени славяни, взели се неизвестно откъде и принадлежащи към неизвестно кой клон. Оказва се, че този енергичен, господстващ над славяните народ, снабден със силна монархическа власт и военно-държавна организация, не устоял пред кроткото покорено племе и бързо се претопил, при което приел неговия език, и то толкова основно, че не оставил в този език никакви свои следи. А какви са тези българи, съхранили своята татарска народност в Добруджа? На какви източници е основано това? И къде е изчезнала тази уж съхранила се там народност? Напълно несправедливо е също да се посочва приемането на християнството като оправдание за такова превръщане. Християнството тук няма нищо общо. Угрите [унгарците] също покориха славяни, поселиха се между тях, кръстиха се (първоначално също по византийския обред), но не загубиха своя език и народност. Въобще няма такива примери, в които господстващ народ бързо да е загубил своя език, след като е приел християнството. С една дума, тук ние срещаме пълно незнание на основните, елементарни закони на историческия живот на народите и държавите, пълно непознаване на законите за измиране на стари езици или образуване на нови. Историята никъде не ни представя нищо подобно. Ще обърна внимание още на следното: Редом с произволното предположение за малочислеността на българите, се привежда още едно произволно предположение за това, че те са се ославянили не толкова бързо; че от VII век (времето на тяхното окончателно въдворяване зад Дунава) до IX век (времето на кръщението и славянската писменост) са минали около два века. И този срок все пак е небивал за превръщане на господстващо енергично племе в покорено, при това уж вяло, пасивно племе, дотолкова не заявяващо себе си по никакъв начин и не обладаващо никаква култура. Но не забелязват още при това следващата своя грешка. Доказателствата за неславянството на българите, въз основа на техните варварски нрави, посочени от Шафарик (на когото се позовават), са взети предимно от войните на Крум с Византия и от отговорите на папа Николай I в 866 г. В епохата на своето кръщение (около 860 г.) българите се ползват от славянската писменост и въобще са чисти славяни. И така, ако вземем предвид варварството на българите във времето на Крум, то за превръщането им в славяни ще се получат някакви си петдесет години. А ако вземем под внимание посочването на варварските (според Шафарик фински) обичаи в Отговорите на Николай I, то за превръщането на българите в славяни не само няма да остане време, а първите биха продължили да си бъдат българи, тоест, самите себе си, така да се каже, извън всякакви срокове. С една дума, от всички страни такива крещящи противоречия, такова отсъствие на смисъл, че да се говори след това за някакво си туранство на българските лични имена, прибягвайки при това към гръцка транскрипция и всякакъв вид тенденциозни обяснения, и да се търси поддръжка на това туранство в етимологически догадки – просто е недостойно за люде, занимаващи се с наука. Въобще, предвид изложеното от мен на преден план положение за невъзможността на споменатото превръщане на българите в славяни при дадените условия, [човек] да се занимава с всякакъв вид други аргументи, като някои лични имена и някои обичаи – аз понастоящем считам за нищо повече от биене на вода [празна работа], обикновено самолюбие или народностно пристрастие от страна на корифеите на туранските теории. (...) И така, аз обвинявам своите противници по дадените въпроси в силен недостатък на истинни критически похвати, в занимаване с дреболии, въобще с предмети, нямащи сериозно значение, и в пренебрегване на главните и най-важни страни. (...) Във въпроса за българите преди всичко следваше да докажат физическата възможност за такова бързо превръщане на енергичното племе завоеватели и основатели на държавния бит, в покорена народност, не проявила дотогава никаква политическа организация, никаква поне малко развита култура, трябваше да докажат по сравнително-езикознателен път възможността за такава бърза, безследна загуба на родния език от страна на това туранско племе в полза на славянския език. Едва когато това бъде доказано, тогава може да се тълкува за такива въпроси, като някакво си заплетено изречение в източник, като някои черти на нравите или някои лични имена, чиято етимология езикознателната наука засега не е в състояние да разясни, чието точно произношение за нас е неизвестно, и които в древната история на българите са разбъркани с такива общо- или явнославянски имена, като Драгомир, Добромир, Владимир, Нравота, Звениц (Zvynitzer), Баян, Борис, и др. Що се отнася до моите собствени издирвания, то аз вече неведнъж съм заявявал за възможността за малки недоглеждания и неведнъж в такива случаи съм правил разни поправки. Но такива поправки не нарушават моите главни изводи; няма да ги нарушат и занапред. Позволявам си да говоря с увереност. Защото преди да изляза в печата с друго решение на дадените два въпроса (за русите и българите), аз много и внимателно обмислях и обследвах основните, изходните или крайъгълните точки, на които и принадлежи решаващото значение. В тяхното правилно поставяне се и заключава цялата същност на въпроса; а разработката на дреболиите и даже второстепенните страни трябва да е след това, и тук аз мога нещо да недогледам. Но моите основни положения никой няма да опровергае, или историята не е наука. Повтарям това смело и решително. 1 По онова време в Русия така са наричани индо-европейските народи - бел. пр.; * Поясненията в квадратни скоби са мои; Цялата статия на руски: http://macedonia.kroraina.com/il/zhmnpr_1881.htm

Не е ли нелепо да се вярва сляпо, че българите имали тюркски произход, просто защото елитът на българите е бил тюркски? Какви доказателства или научни изследвания биха били достатъчни, за да се обори тази теория веднъж за винаги?

Българи или гърци са били светите братя Кирил и Методий ? Увод На този форум дълго време се обсъжда тема за грешките на Ганчо Ценов. Един от интересните детайли от съдбата на неговите трудове е свързан с докторската му дисертация. Оказва се, че за нея знаем малко, въпреки че част от нея е публикувана няколко пъти. За немските историци и читатели е било интересно изследването на Ценов за войната на Наполеон в Русия и запалването на Москва. Първата част на дисертацията на Ценов е свързана с историята на българите. Тя е озаглавена: „Кирил и Методий не са гърци, а българи”. Какво е пишело в нея? Ние не знаем. Може да правим предположения защо от многото му произведения – публикувани, забранявани, скривани в секретни отдели – най-изтриваната информация е точно за това изследване. Какво в него е било неприятно за някои заинтересовани кръгове? Целта на тези редове е да обясни проблема за произхода на Кирил и Методий, да видим аргументите за различните теории в науката, борбата между тях, средствата, които се прилагат … Първо две думи за «славяните» и нещо за една от «патриотичните» панславистки теории, сред които се открояват “Виенската” и руската. Основният лайтмотив на “австро-унгарската” (или “Виенската”) историческа школа за «славяните» е бил съсредоточен в две основни концепции: 1) Земите в района на Моравия (Чехия, Словакия, южната част на Полша, унгарската Панония) са “люлката на славяните”, т.е. до V-VІ в. славяните (всички) са живели в този регион. 2) Този район е и “люлката на славянската писменост и култура”. По-подробно: св. Кирилл е изобретил славянската азбука за жителите на Моравия и Панония, превел е св. Писание на техния език за проповеди сред тях; създадената по такъв начин писменост най-напред се е практикувала в Моравия, а след смъртта на св. Методий започналите преследвания на неговите моравски ученици са ги принудили да избягат в България. Там тези моравци на свой ред станали учители и разпространили моравската писменост сред “по-малките братя-славяни” в България. И така, преминаваме към проблема за етническия произход на Кирил и Методий.

Здравейте! Бих бил благодарен ако изложите най-добрите си доводи за иранския произход на древните българи.

AUTOCHTHONO-SHARLATANICA I АРМЕНЦИТЕ [СЪЩО]СА БЪЛГАРИ (ТРАКИ) (До кога казионни учени и гръцки агенти ще крият от нас тази истина?) Понеже снощи по никое време ми се обадиха по телефона и ме разсъниха, реших, че докато дойде време за (повторно) заспиване, мога да се запозная отблизо и издълбоко с разработките на известния изследовател на българската, т.е. тракийската (или на тракийската, т.е. българската) древност г-н Спароток. В хода на запознаването си стигнах до извода, че неговите разбработки не само го издигат до ранга на един нов Паисий, но и създават коренно различна, оригинална и най-важното – безпогрешна научна методология за осветляване на всички загадки от най-древното минало на българите (т.е траките) или на траките (т.е. българите). Изпадайки в разбираемо състояние на вътрешно пробуждане, аз проумях, че тази нова методология би решила окончателно и двувековните научни спорове около произхода и най-древното минало на арменския народ, като категорично докаже, че арменците са българи (т.е траки) или траки (т.е. българи). Признавам, че идеята за това донякъде се породи и под влияние на един текст на г-н Спароток със заглавие „Траките в Армения“. Аргументите в тази посока, следвайки плътно разработената от г-н Спароток методология, са както исторически, така и лингвистични. I. ИСТОРИЧЕСКИ АРГУМЕНТИ 1. Херодот например изрично споменава, че арменците са изселници от Фригия, а самите фригийци били дошли от Северна Тесалия и били тракийци (сиреч българи). 2. Същото твърди век по-късно и старогръцкият поет Евдокс. 3. Географът Страбон съобщава, че героят Армен бил родом от град Армения в Тесалия. 4. През VII век арменският географ Ананиа Ширакаци в прав текст заявява, че арменците произхождали от Велика Тесалия. ИЗВОД: Тъй като населението на Тесалия в дълбока древност е било тракийско, от това следва, че арменците са траки. Но тъй като траките са и българи (или българите са траки), от това следва, че и арменците са българи. II. ЛИНГВИСТИЧНИ АРГУМЕНТИ Ключът към допълнителната лингвистична аргументация на твърдо доказания вече в т. I факт е името на свети Месроп Мащоц, създал арменската азбука през 405 г. 1.а.) Името Мащоц несъмнено е вторичен вариант на оригиналното Бащоц (със замяна на началното М с Б). Бащоц се тълкува без проблем чрез тракийски (т.е. български) или чрез български (т.е. тракийски) – „Бащицата“. На какво е баща/бащица той? Отговорът е пределно ясен – Месроп е баща на арменската азбука. Която обаче не е съвсем арменска, защото от нейните 36 букви Месроп изобретява само 12, а останалите 24 взима от гръцката. Гръцката азбука обаче, както добре знаем от разработките на г-н Спароток, е всъщност тракийска (т.е. българска) или българска (т.е. тракийска). Следователно и арменската азбука е като цяло тракийска (т.е. българска) или българска (т.е. тракийска). 1.б.) Второто име Мащоц обаче може да е вариант на името Мостич, добре известния ичиргубоил при българските царе Симеон и Петър. Същевременно това име е засвидетелствано и при траките като Мостис, следователно Мащоц е тракийско (т.е. българско) или българско (т.е. тракийско) име пар екселанс. 2.а.) Първото име Месроп е по-трудно, но не и невъзможно за анализиране. Втората частица в него -РОП очевидно е продукт на метатеза на оригиналното -ПОР, което на тракийски (т. е. български) или на български (т.е. тракийски) означава „син“. Сиреч „Син на мес“. Какво обаче означава първата част МЕС? Без съмнение под МЕС се крие името на месите/мезите, тоест на мизите. А мизите, както добре е известно, са едно от севернотракийските (т.е. севернобългарските) или от севернобългарските (т.е. севернотракийските) племена. Накратко, първото име „Месроп/Меспор“ означава „Синът на Мизий“ или „Синът на Мизиеца“. 2.б.) Името Месроп може да се разчлени на компонента -ПОР „син“ и на МЕС, което обаче е вторична форма (със замяна на началното М с Б) на БЕС. Тоест Месроп означава „Синът на Бес“, „Синът на бесите“. А бесите са били едно от южнотракийските (т.е. южнобългарските) или от южнобългарските (т.е. южнотракийските) племена. ИЗВОД: Който и от двата варианта да се предпочетем (II.2.а или II.2.б.), резултатът категорично води към тракийския (т.е. българския) или българския (т.е. тракийския) произход на Месроп Мащоц (Беспор Бащоц/Меспор Мостич). Обаче науката затова е наука, защото може от малкото да извлече много. Беспор Бащоц живее и работи по времето, за когато се смята, че Библията е преведена на езика на бесите (южните трако-българи) под името „Библия Бесика“. Следователно всички улики водят към авторството на Беспор Бащоц на този превод. По този начин той се явява благодетел едновременно за българите/траките и за арменците (т.е. българите/траките). И е крайно време да бъде почитан като общ българо-български (трако-тракийски) светец! След всички гореизложени строго научни аргументи мисля, че двувековните неясноти около етногенезиса на арменския народ са напълно изчистени. Напук на старателно укриваната от злокобните антибългарски/антитракийски сили вече 2500 (± 2000) години неудобна истина. И е крайно време да осъзнаем, че и днес съществува онзи велик и древен трако-армено-български народ, разделен от времето и пространството. Но който е крайно време съвместно да започне да почита както хан Арташес, хан Тигран, хан Аршак, хан Търдат, така и царете Аспарухян, Тервелян, Крумян и Калоян. ADDENDUM. Горният текст се възприема и осмисля най-добре от читатели, които не са преживели оперативно отстраняване на чувството им за хумор.

Понеже напоследък с установявам, че нееднократно във форума се подхвърлят твърдения, че нямало или почти нямало данни за присъствие на българи в земите между река Дон и Кавказ, ето една кратка справка със сведения, което недвусмислено показват, че в този район българи е имало столетия наред. Списъкът не е окончателен, а илюстративен. Правя го с идеята да не трябва на всеки новорегистрирал се или активизирал се потребител да бъдат привеждани данни за българи между Дони Кавказ всеки път, когато на него му хрумне, че нямало такива. Окачвам темата като важна в раздела. Мовсес Хоренаци. „История на арменците“, ок. 482 г. Захарий Митиленски (Захарий Ретор). „Сирийска хроника“ (частично съхранена в преработена версия от 569 г. на сирийския монах Псевдо-Захарий). Йорданес. „История на готите“, средата на VI век. Теофан Изповедник. „Хронография“, началото на IX век. Патриарх Никифор. „Кратка история“, началото на IX век. Йовханнес Драсханакертци (Йоан Католикос). „История на арменците“, първа четвърт на Х век. Арменска география „Ашхарацуйц“. Разширена редакция, втората половина на Х век. Вардан Аревелци. „Всеобща история с тълкувание на вардапета Вардан“, 1267 г.

Тази тема я пускам малко лежерно и между пръстите (по принцип гледам да си изпипвам нещата тук), защото нямам в момента много време да правя нарочни и точни справки в изворите. Накратко, става дума за следното. Доколкото си спомням, формулата "крал на българи и власи" по адрес на Калоян се среща единствено в западните извори, докато тя отсъства в гръцките. На базата на тази формула румънската историография изфабрикува и теорията за влахо-българската същност на Второто българско царство. Мисля си обаче, че тази владетелска формула, причинила толкова главоболия на историците от двете страни на Дунава, е изфабрикувана в самото Търново от Калоян около сключването на унията с Рим през 1204 г., когато папа Инокентий III обявява Калоян за "rex Bulgarorum et Blachorum" ("крал на българи и власи") и изпращайки му корона и скиптър, признава кралското достойнство на Калоян и България получава международно признание. Самият Калоян обаче тълкува титлата "рекс" не като "крал", а като "император" и претендира, че папата е възстановил стария имперски статут на българската монархия. През XIV век обаче цар Иван Александър например се титулува "в Христа бога верен цар/император на българи и гърци", спазвайки монархическия канон, че за да бъде един владетел император, той трябва да владее над поне 2 народа, в случая над българи и гърци. Та с оглед на това мисля, че Калоян изфабрикува и изисква от Инокентий признание на странната титла "rex Bulgarorum et Blachorum" ("крал на българи и власи") с цел да възпроизведе и спази именно монархическия канон, че един владетел може да е император единствено, ако владее над поне 2 народа. В Калояновия случай това са българи и власи (дали отсам или оттатък Дунава ще го бистрим после, ако тръгне дискусията). Но не и гърци, защото от една страна към 1204 г. реално под властта на Калоян гърци почти няма и защото ИРИ още не е сразена от кръстоносците, не е сведена до 3 треторазрядни гръцки държави и може да се реагира остро и сериозно на хвърленото предизвикателство. Хипотезата, че титлата "rex Bulgarorum et Blachorum" ("крал на българи и власи") е изфабрикувана и извоювана от Калоян от папа Инокентий като заместител на императорската титла на старите владетели от ПБЦ се подкрепя от това, че тя се споменава само в западните извори, но не и в гръцките. Тоест пряко или косвено, съзнателно или не, Запада признава това възстановяване на империята през задния вход и по заобиколен начин като господство над "два народа". Докато гърците (екс ромеите) не признават този акт на Калоян, считайки го за посегателство и по тази причина гръцките автори умишлено избягват употребата на тази титла. П.П. Очаквам нашия приятел Йончев да се включи в тази тема като тежка артилерия-коректив.

Наложи ми се днес са преглеждам английския превод на хронографията на Теофан Изповедник и попаднах на нещо, което е преведено различно в том 3 на нашите ГИБИ. Технически разликите в двата превода са почти никакви, но реално начинът на записване създава вече коренно различно впечатление и поражда коренно различни насоки на разсъждение. Става дума за описанието на хазарския удар срещу българите, в резултат на който те са принудени да се пръснат в различни направления. Няма да се спирам на факта, че от текста на Теофан се разбира, че не хазарите са съсипали Велика България на Кубрат, а че синовете му са я били разпаднали още преди нашествието на хазарите, които се възползвали от разделението. Ще се спра на откъса, който описва капитулацията на Батбаян и превръщането му в хазарски васал и данъкоплатец. Теофан в ГИБИ, превод на Веселин Бешевлиев и Геновева Цанкова-Петкова: Теофан в превод на Cyril Mango and Roger Scott (The Chronicle of Theophanes Confessor. Translated with Introduction and Commentary by Cyril Mango and Roger Scott with the assistance of Geoffrey Greatrex. Calderon Press. Oxford, 1997): От превода в ГИБИ, в който "първа" е даден на всичко отгоре с малка буква, под "първата България" би могло да се помисли, че става дума за остатъците от Велика България на Кубрат, както днес от десетилетия сме свикнали да мислим. От английския превод обаче "Първа България" вече насочва към нещо съвсем различно, а именно към конкретна област или провинция на Велика България, по подобие на Първа Сарматия като част от Сарматия. По същия начин например византийците разделят при Юстиниян I ромейската част на Армения на Първа, Втора, Трета, Четвърта в духа на старите римски традиции на делене на провинциите. Досега не съм срещал никъде къде се е локализирала Първа Сарматия, но съдейки по това, че била в "най-вътрешните части на Верзилия", то тя може да се локализира около долното течение на Волга, тъй като Верзилия или Барсилия е обхващала териториите между Северен Дагестан и долното течение на Волга. Къде обаче може да е била Първа България не ми е ясно. Както и не ми е ясно кой превод е по-коректен - този на Бешевлиев-Цанкова или на Манго-Скот. Давам за справка и паралелния гръцки текст от ГИБИ:

В блога си Кирил Милчев цитира откъс от Annales Cavenses , в който се казва, че " през деветата година на неговото управление бил нападнат от българския народ, предвождан от царя им Аспарух. " Annales Cavenses 1 Annales Cavenses 2 Прочетох, че лангобардският крал Перктарит е " свалени от зет им, херцог Гримоалд на Беневенто. " и " Перктарит бяга първо при българите, после при аварския каган на долен Дунав ". Доколкото разбирам лангобардите са разделени на две "партии" по това време - арианска и про-византийска. "Алцеко се обвързва с лангобардите, които са едни от упорититепротивници както на аварите, така и на франките и техните съюзницибаварците. Тук трябва да се подчертае, че отношенията между авари-те и лангобардите точно в този момент са доста комплицирани порадиубежището, което противникът на Гримуалд (Гримоалд) – Бертарид(Перктарит), получава при хагана." http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/Aleksandar_Nikolov_Alcek.pdf И двамата лангобардски противници са свързани с българите - единият бяга при тях, другият заселва българи в своите земи /Алцеко/. При кои българи бяга Перктарит и възможно ли е разделянето на българите и заселването им - едни в Италия, други на територията на ИРИ, да следва подобно на лангобардите разделение на религиите или политиките.

Напоследък с оглед на наближаването на заветната дата 01.01.2014г. във Великобритания се надигат гласове за брокиране на българи и румънци, като правителството им имало намерение да провежда скъпа негативна рекламна кампания с която да покаже колко било неприятно да се живее там. От Острова: Не идвайте тук, не е хубаво "Дейли мейл": Просия в България или на помощи в Лондон? Не след дълго в интернет във фейсбук се появява очакваната реакция от българите срещу това негативно отношение към тях, като с помоща на много готини колажи българите дават да се разбере на англичаните, че българите не са прости и неблагонадежни ориенталци, а имат достойнство, морал и много хубава страна. Страницата във фейсбук е наречена Not O.K. for the UK, като на един от колажите е даден примерно хубавеца Азис и един черен индо-великобританец на друга картинка се сравнява грозното и мрачно английско крайбрежие и нашия Слънчев бряг след това се казва колко много сезони имаме за разлика от Англия където само вали хвалим се колко са хубави жените ни за разлика от грозните англичанки казваме и това колко е хубава нашата храна за разлика от английските буламачи и най-важтото казваме на гадните англичани, че тук можем да си купим къща въпреки че сме бедни, а те тъй като живеят много зле не могат да си позволят къщи и живеят явно под наем или на улицата Въпросът тук е доколко тази ответна реакция, и създадената представа че България отвръща на удара, е вярна!!! Дали този ответен български удар не е само привиден! Тоест дали той не е реално английския планиран удар срещу желаещите да отидат в Англия!!! Англичаните са умни хора и знаят тънкостите на психологията и на манипулациите. Те едва ли ще използват някакви неработещи техники, а ще използват най-безопасните за тях и най-ефективните. Такава техника е реверсивната психология, при която обектът на манипулация и лечение, се въвежда в убеждението, че не трабва да направи нещо, но това се прави по такъв начин по който реално обекта прави действието. В нашия случай обаче психологичната манипулация е от по висша степен, тъй като е така направена, че българина се стимулира не към това да не мигрира към Англия, а се стимулира към това да не напуска хубавата България в която се живе добре и с малко пари, в която има хубави жени, много слънце и т.н. Напълно възможно е "ответният удар" да е част от английския удар, който чрез страница във фейсбук, чрез малко пари за майстори на фотошопа, и чрез добри PR специалисти, прави опит да вмени на българите малко самочувствие, което от своя страна да доведе до по-малко мигранти към Англия.