Отиди на
Форум "Наука"

Search the Community

Showing results for tags 'Изток-Запад'.



More search options

  • Търси по тагове

    Въведете тагове разделени със запетая
  • Търси по автор

Content Type


Форуми

  • За Форум "Наука"
    • За Форум "Наука"
    • Магазинът на Форум "Наука"
  • Наука
    • Науката по света и у нас
    • Финансиране на проекти, стипендии, кариери и обучения
    • Онлайн Книги, Библиотеки и други ресурси
  • История
    • Обща история
    • Българска История
    • Археология
    • Атлас
    • Съвременна и обща проблематика
    • Етнография
    • Историческо моделиране
    • Галерия - История
    • Клуб "Военна История"
  • Естествени науки
    • Наука за земята
    • Aрхеогенетика
    • Биология
    • Математика
    • Химия
    • Физика
    • Космически науки
    • Общ - Естествени науки
  • Инженерни науки
    • Цивилни инженерни науки
    • Военно дело
    • Компютърни науки и интернет
    • Общ - Инженерни науки
  • Други социални науки
    • Икономика
    • Философия
    • Психология и Логика
    • Етика и Право
    • Езикознание
    • Педагогика и дидактика
    • Наука и религия
    • Общ - Социални науки
  • Култура и изкуство
    • Литература
    • Култура и Изкуство
    • Фотография
    • Общ - Култура и изкуство
  • Общи
    • Общи
    • Спорт
    • Научи играейки
    • Галерия - Общи
  • Загадъчни феномени
    • Прогностика
    • Паранауки
    • Мистерии и загадки
  • Forum Science International
    • Forum Science International
  • Купувам, продавам, подарявам и заменям книги's Теми
  • Сам в кухнята's Сам в кухнята

Find results in...

Find results that contain...


Date Created

  • Start

    End


Last Updated

  • Start

    End


Filter by number of...

Регистрация

  • Start

    End


Group


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Пребиваване


Интереси

Found 46 results

  1. Един от „четирите велики романа“ от късното китайско средновековие излиза на български език За първи път на български език излиза знаковият за класическата китайска литература роман „Сън в алени покои“ на великия китайски писател Цао Сюецин. Ценното издание, което е в превод от старинен китайски, е част от поредицата „Тезаурус“ на издателство „Изток-Запад“, и съдържа автентичните китайски илюстрации от първото печатно издание на романа от 1791 г. Квинтесенцията на старинните китайски бит, култура и душевност са умело вплетени в художествения шедьовър „Сън в алени покои“ на гениалния китайски писател и поет Цао Сюецин (ок. 1715—ок. 1763). Произведението не е просто роман, а своеобразна енциклопедия, която проследява – при това в детайли – живота на всяка прослойка от китайското общество през ХVІІІ век: от императора до просяка. Книгата е грандиозен принос – в нея са вплетени знания от областта на архитектурата, изкуствата, митологията, религията, социално-правните отношения, държавната администрация, музиката и театъра, поезията и калиграфията, та дори и традиционните кулинарно изкуство и медицина на Китай… Сюжетът на този първи том проследява заплетената любовна история между главния герой Дзя Баою – наследник на богатия род Дзя, красивата, но болнава Лин Дайю и Сюе Баочай, която „се отличаваше с нежна красота и спокойна изисканост“. Още от самото начало на книгата сюжетът се разклонява, явяват се елементи на мистерия, престъпление, любов и изневяра, разврат и конфуцианска добродетел, изненада и парадокс, към които се вплитат нови герои, една загадка води към друга и въпреки любопитството, което тласка читателя напред, действието се разгръща с плавната величественост, присъща на класически Китай. Написването на романа отнема на Цао Сюецин повече от десет години – обемът му е приблизително два пъти по-голям от този на „Война и мир“ на Лев Толстой. Първоначалното му заглавие е „Записки за Камъка“ или „Историята на Камъка“. В преписа от 1784 г. за първи път се назовава познатото ни днес заглавие „Сън в алени покои“. Още преди завършването му, произведението става любимо из цял Китай и негови преписи се търсят трескаво из земите на Поднебесната. Днес мнозина определят „Сън в алени покои“ като „Роман на хилядолетието“. Книгата е преведена от старинния китайски език на ранната династия Цин, и е дело на китаиста Петко Т. Хинов, който е превел на български и други скъпоценни свидетелства за китайската писмена култура като „Тридесет и шестте стратегеми“ – книга по военно и дипломатическо изкуство, създадена от неизвестно лице през късното китайско средновековие като обобщение на богатия военен опит и изключителната военна мисъл на древен Китай, огромния роман на нобеловия лауреат на Китай Мо Йен „Уморен да се раждам и да умирам“ (наречен от Улрих Барон „литературен делириум, какъвто и Рабле не би могъл да сътвори по-шеметен, ужасяващ и комичен, циничен и все пак изящно поетичен“), и първата от „трите чудни книги на житейската мъдрост“: „Нощни разговори край огнището“ на Уан Юнбин. Очаква се „Сън в алени покои“ да излезе в четири тома на български език, като преводачът замисля и пети, тълкувателен том. В обобщение Хинов споделя: „Сън в алени покои“ е титаничен опит да се съберат песъчинките на хилядолетната китайска култура, които вятърът на времето отнася в невъзвратимото минало. Всяка национална литература би трябвало да има такъв „Сън“, такъв величествен опит да събере всичко от себе си в едно-единствено произведение.“ Откъс от „Сън в алени покой“, Цао Сюецин Да продължим разказа. След като жената на Джоу Жуй изпрати баба Лиу, тя отиде при госпожа Уан да ѝ предаде за станалото, ала отде да знае, че госпожата не бе в горната стая? Госпожа Джоу попита слугините и узна, че господарката е отишла да си поприказва с леля Сюе. Като чу това, жената на Джоу Жуй веднага излезе през вратата на източния ъгъл, прекоси източния двор и се упъти към градината „Крушево ухание“. Когато стигна до дворната врата, тя неочаквано видя слугинята на госпожа Уан, Дзинчуан, да си играе с малко момиче на стъпалата отпред. Като я видя да се задава, Дзинчуан разбра, че е дошла да предаде нещо, и показа с брадичка навътре към двора. Жената на Джоу Жуй лекичко повдигна завесата и влезе. Вътре видя госпожа Уан и леля Сюе да приказват надълго и нашироко за домашни работи и хорски одумки, затова тя не посмя да ги прекъсне, но направо влезе в дома. Видя, че там е Сюе Баочай във всекидневно облекло, косата ѝ бе завита около главата. Девойката седеше навътре върху кана, надвесена над масичка, заедно с прислужницата си Инър рисуваше модели за бродерия на цветя. Като видя госпожа Джоу, Баочай остави четката, обърна се и със сияещо от усмивка лице я покани: – Седнете, сестро Джоу! – Здравейте, госпожице! – побърза да отговори жената на Джоу Жуй също с усмивка и седна на ръба на кана, като додаде: – От два-три дни не съм Ви виждала да се разхождате навън, та си помислих да не би Баою да Ви е досадил с нещо? – Нищо подобно – засмя се Баочай, – само дето старата болест пак ме прихвана, та трябваше два дена да остана на спокойствие. – Не думайте! Каква е тая болест, госпожице, която тъй Ви тормози? – рече жената на Джоу Жуй. – Трябва колкото се може по-рано да се повика лекар, да се лекувате както подобава. Вие сте тъй млада още, а вече Ви е прихванала болест, не е шега работа! Като чу тия думи, Баочай се усмихна: – Нека не говорим вече за тая болест. Не зная колко лекари се изредиха да ме преглеждат, колко церове погълнах, колко пари похарчих, и ей толкова полза не получих. После за щастие се яви някакъв будистки монах, който тъкмо незнайни болести умееше да лекува, та го помолихме да ме види. Той рече, че това е вродено заболяване с пристъпи на висока температура, за щастие съм устойчива по рождение, та не е толкова важно. Рече ми, че ако пия обикновени лекарства, полза няма да има, но ми каза и за една чудодейна рецепта от задморски страни[1], даде ми също и някакъв прах с необикновен аромат, който да послужи за основа на лекарството. Каза ми когато болестта ме прихване, да взема хапче от тоя лек и ще ми стане добре. Странното е, че наистина това лекарство ми действа. Жената на Джоу Жуй се учуди: – Що за рецепта е това? Ако ми я кажете, аз хубаво ще я запомня, за да я споделя и с други. Ако тая болест сполети другиго, ще мога да сторя едно добро. – По-добре да не питате за нея – усмихна се Баочай. – Тя е толкова сложна, че човек може да се побърка. Съставките за това лекарство не са много, но главната трудност е в думите „подходящото време“. Нужни са: дванайсет ляна тичинки от бял божур, разцъфтял напролет; дванайсет ляна тичинки от бял лотос, разцъфтял през лятото; дванайсет ляна тичинки от бял хибискус, разцъфтял наесен, и дванайсет ляна тичинки от бяла слива, разцъфтяла зиме. Всичките тези тичинки се изсушават точно в деня на пролетното равноденствие на следващата година и се разбъркват с праха, докато хубаво се смесят. След това е нужно да се добави дванайсет циена дъждовна вода от първия ден на дъждовния сезон... – Леле мале! – разсмя се жената на Джоу Жуй – Излиза, че това са цели три години време! А ако не завали точно на тоя ден, какво се прави? – Затова Ви казах – със смях рече Баочай, – кога ли ще завали тъй чудесно в тоя ден! Остава да се чака търпеливо и толкова. Но за лекарството трябват още: дванайсет циена роса от деня на бялата роса, дванайсет циена скреж от деня на първия скреж и дванайсет циена сняг от деня на малкия снеговалеж. Всички тези течности се смесват с останалите съставки, после се омесват на топчета, големи колкото плод на лонган, захлупват се в старинен порцеланов съд и се заравят под корените на цветя. Ако болестта пламне, изважда се едно хапче и се изпива с отвара от амурски филодендрон в количество един циен и два фъна. Като чу това, жената на Джоу Жуй се засмя: – Буда милостиви! Безобразно сложно е, ами че то десет години могат да минат, без да можеш да завършиш рецептата. – Не беше чак толкова зле, още една-две години откак тоя монах си тръгна и по някаква щастлива случайност се сдобихме с всичко. Така, макар и със затруднение, успяхме да забъркаме сместа. Сега сме си донесли от къщи и я заровихме под крушовото дърво. – А това лекарство има ли си име или не? – рече отново жената на Джоу Жуй. – Има – отговори Баочай. – Пак оня монах ни го каза, казва се „Хапчета на хладното благоухание“[2]. Чу това жената на Джоу Жуй и кимна с глава: – Какво точно е чувството, когато се разбуди болестта? – Не е нещо кой знае какво – отговори Баочай, – малко недостиг на въздух, малко кашлица, като си взема хапче – всичко преминава. Госпожа Джоу искаше да каже още нещо, когато неочаквано госпожа Уан запита кой е вътре. Жената на Джоу Жуй тозчас отговори и веднага отиде да разкаже за случката с баба Лиу. Мина известно време, а госпожа Уан все още мълчеше, затова жената на Джоу Жуй понечи да си тръгне, но в тоя миг се обади леля Сюе: – Почакай мъничко, имам нещо да ти дам да занесеш у дома си. След тия думи тя извика: „Сянлин!“ Завесата на вратата прошумя и в стаята влезе момичето, което си играеше с Дзинчуан, и попита: – За какво ме викате, господарке? – Донеси цветята от оная кутия – нареди леля Сюе. Сянлин се поклони и донесе малка кутия в брокат. Леля Сюе рече: – Тук има дванайсет цветя от нов вид, изработени в двореца от надиплена дантела. Вчера си спомних, че от дълги дни стоят там непобутнати, та си рекох, защо не ги дам на момичетата да ги носят? Вчера възнамерявах да ги изпратя, но взех, че забравих. Тъкмо си дошла днес, най-добре ти ги занеси. Дай по две на всяко от трите момичета у вас, а от останалите шест дай две на госпожица Лин, а останалите четири предай на сестра Фън. – Остави ги на Баочай да ги носи, какво си се загрижила за другите? – намеси се госпожа Уан. – Вие не познавате нашата Баочай – възрази леля Сюе; – тя е толкова странна, никога не е харесвала такива цветя и украшения. След тия думи жената на Джоу Жуй взе кутията и напусна стаята. Навън видя Дзинчуан, която още бе на същото място и се печеше на слънцето. Госпожа Джоу я попита: – Кажи ми за онова девойче Сянлин – тя ли е момичето, за което говорят, че е купена преди да дойдат в столицата и заради което е имало съд за убийството на човек? – Ами да, това е тя – потвърди Дзинчуан. Още говореха и Сянлин с весел смях излезе навън. Тогава жената на Джоу Жуй я улови за ръка и внимателно я огледа, па с усмивка рече на Дзинчуан: – Като я гледам, нещо у нея ми напомня за жената на господин Жун от източния дом на имението ни. – И аз така казвам– съгласи се Дзинчуан. Тогава жената на Джоу Жуй се обърна към Сянлин: – На колко години беше, когато те приеха в това семейство? Къде са родителите ти? На колко си години сега? Откъде си родом? На всички тия въпроси момичето поклати глава с думите: – Не помня. Нищо друго не остана на госпожа Джоу и Дзинчуан след тия думи, освен да въздъхнат. [1] Има се предвид древна легенда, според която отвъд морето на изток има безсмъртно лекарство, безсмъртно биле и безсмъртно дърво с вълшебно действие. [2] Несъществуващо лекарство: според един от коментаторите в името му е скрит намек за хладината на Баочай и превъзходството ѝ над останалите по ум и красота.
  2. „Първостроителите на българската държавност“ – нови сведения за първите български владетели На базата на множество писмени извори и археологически находки проф. Георги Атанасов предлага на читателите нови факти за ранната българска история в изследването „Първостроителите на българската държавност“ (ИК „Изток-Запад“). Аналитичният стил и интердисциплинарният подход на автора правят книгата ценен източник на факти за всички, които се интересуват от историята. „Първостроителите на българската държавност“ предлага всеобхватен и аналитичен поглед върху периода 619─716 г., когато са поставени основите на българската държава. Това е век на ускорено развитие и на реализиране на идеята за българска държавност, като проф. Атанасов отделя специално внимание на забележителната тривековна предистория, предшестваща разглеждания период. Голямо предимство на книгата е богатият илюстративен и снимков материал, а също и цитираните исторически извори и обширната библиография. Авторът разглежда ролята на държавно-творческата фамилия Дуло за създаването на самостойната българска държава. Специално внимание е отделено на личността на Органа, вуйчо на Кубрат, който според проф. Атанасов е човекът, положил темелите на българската държавност. Изследването продължава с делото на Кубрат – основател на „Старата Велика България“, Владетелят, който успява създаде държава с имперски измерения (и то в обкръжението на големи империи като Тюркската, Аварската и Византийската). Аспарух е разгледан като пряк наследник на Кубрат, който, водейки племето уногондури, успява да премести центъра на държавността в Дунавска България и създава първата успяла във времето и узаконена държава в пределите на земите, владение на някогашната римска империя. Последният владетел, представен в научния труд е Тервел. Неговото управление е градация от знакови събития с важни последици за бъдещето на българската държава. България придобива завършен облик и легитимност на европейска държава. Не на последно място Георги Атанасов застъпва тезата за християнското вероизповедание на първите български владетели, което е от значение за възприемането на държавата в тогавашния европейски свят, доминиран от Византийската християнска империя. Проф. дин Георги Атанасов е роден на 06.01.1957 г. в гр. Алфатар, Силистренско. През 1982 г. завършва специалност история във Великотърновския университет. Автор е на над 220 научни публикации, сред които 15 книги и над 40 статии в авторитетни издания в Германия, Русия, Франция, Австрия, Молдова, Румъния и Чехия. В сферата на творческите му интереси влизат християнската археология, скалните манастири, владетелските знаци и др. Откъс от „Първостроителите на българската държавност“, Георги Атанасов Повече: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82
  3. Кои са „По-добрите ангели на нашата природа“? Още един от големите трудове на видния канадски учен проф. Стивън Пинкър излиза на български език. Обемът на „По-добрите ангели на нашата природа“ (ИК „Изток-Запад“) надхвърля 1000 страници, в които авторът на достъпен език изследва защо насилието не само не се е увеличило, а значително е намаляло в хода на човешката история. След „Материалът на мисълта“, „Езиковият инстинкт“ и бестселърът „Как работи умът?“, сега на български език излиза и друг мащабен труд на изтъкнатия канадски учен-когнитивист проф. Стивън Пинкър – „По-добрите ангели на нашата природа“. От книгата научаваме повече за психологията на насилието и ненасилието, за еволюцията на човешкия мозък – как той се справя с променящите се обстоятелства през годините, кои са „по-добрите ангели на нашата природа“ и др. Позовавайки се на множество изследвания, статистически данни и експерименти Стивън Пинкър се опитва да установи кои са промените в културната и материалната среда на човека, които са дали надмощие на „по-добрите ангели“ у нас. В търсенето на тези фактори, облагодетелствали промяната, авторът проследява „шест тенденции, пет вътрешни демони, четири по-добри ангели и пет исторически сили“. На базата на изводите, които извлича от тях, Пинкър смята, че днес подхождаме грешно към темата за човешкото насилие, разглеждайки го като знак колко ниско можем да паднем в поведението си, а не колко високо са се издигнали стандартите ни. Лайтмотивът в „По-добрите ангели на нашата природа“ е: „Въпросът дали аритметичният знак на тенденциите в насилието е положителен, или отрицателен има отношение и към представата ни за човешката природа. Макар теориите за човешката природа, изхождащи от биологията, често да са свързвани с фаталистично отношение към насилието, а теорията, че умът е чиста плоча да е свързвана с прогреса, според мен нещата стоят точно обратното. Как следва да разбираме живота в естественото състояние от времената, когато е възникнал нашият вид и историческите процеси са започнали своя ход? Възгледът, че насилието се е увеличило, внушава, че светът, който сме създали, ни е покварил – може би необратимо. Възгледът, че то е намаляло внушава, че сме започнали доста зле и че изобретенията на цивилизацията са ни придвижили в по-благородна посока, в която можем да се надяваме и да продължим.“ Преводът на книгата е от английски език, а преводач е Елена Филипова. Неин е още преводът на друга книга на автора – „Как работи умът?“, както и на други основополагащи трудове на световни учени като проф. Джордж Стайнър и неговият „След Вавилон“, „Подсъзнателното“ на Ленард Млодинов и др. За „По-добрите ангели на нашата природа“ известният американски бизнесмен Бил Гейтс казва: „Една от най-значимите книги, които съм чел – не само тази година, а изобщо.“ Откъс от „По-добрите ангели на нашата природа“, Стивън Пинкър Спадът на убийствата в Европа Преди да се опитаме да обясним това забележително развитие на нещата, нека първо се уверим, че то е реално. След публикуването на графиката на Гър няколко историци криминолози се заровили по-надълбоко в историята на убийствата. Криминологът Мануел Айснер е събрал много по-голям обем данни за нивото на убийства в Англия през вековете, черпейки от съдебно-медицински разследвания, съдебни дела и местни архиви. Всяка точка от графиката на фиг. 3–2 е стойността за някой град или съдебен район, отново дадена в логаритмичен мащаб. До XIX в. британските власти вече водели годишен отчет за убийствата в цялата страна, които са изобразени на графиката като сива линия. Друг историк, Дж. С. Кокбърн, е събрал системни данни за град Кент между 1560 г. и 1985 г., които Айснер налага върху собствените си данни като черна линия. И отново виждаме спад в ежегодните нива на убийствата, и то немалък – от 4 до 100 убийства на 100 000 души през Средновековието до около 0,8 (осем десети от убийство) на 100 000 през 50-те години на ХХ в. Хронологията показва, че високият процент на убийствата през Средновековието не може да се припише на социалните вълнения, последвали Черната смърт около 1350 г., защото много от стойностите предхождат тази епидемия. Айснер посветил немалко внимание на въпроса доколко следва да се доверяваме на тези числа. Убийството е предпочитаното престъпление за преценяващите насилието, защото каквато и дефиниция за престъпление да имат хората от някоя далечна култура, един труп трудно може да бъде елиминиран чрез дефиниция, а и той винаги буди любопитство кой или какво го е произвело. Данните за убийствата следователно са по-надежден показател за насилието, отколкото данните за грабежите, изнасилванията или нападенията, и обикновено (макар и невинаги) показват корелация с тях. И все пак, логично е да се запитаме как са реагирали на тези убийства хората от различни епохи. Дали са били също толкова склонни като нас да делят убийствата на умишлени и случайни, дали са ги преследвали, или са ги оставяли без последици? Дали хората в по-ранни времена винаги са убивали в същия процент, в който са и изнасилвали, грабели и нападали? Какъв успех са имали в опазването на живота на жертвите на нападение, предотвратявайки съответно превръщането им в жертви на убийство? За щастие, тези въпроси подлежат на проучване. Айснер цитира изследвания, които показват, че когато на хората днес бъдат представени обстоятелствата около някое убийство отпреди векове и им бъде поставен въпросът дали според тях то е било умишлено, те обикновено стигат до същото заключение като хората навремето. Той показва, че през повечето периоди нивото на убийствата наистина е в корелация с нивата на другите насилнически престъпления. Отбелязва, че всеки исторически напредък в съдебната медицина или в ефективността на системата на наказателното право неизбежно ще подценява спада в убийствата, защото днес биват залавяни, съдени и осъждани по-голям процент от убийците, отколкото преди векове. Що се отнася до животоспасяващите медицински грижи, лекарите преди ХХ в. са били шарлатани, които са убивали също толкова пациенти, колкото са и спасявали; въпреки това най-големият спад се осъществява между 1300 г. и 1900 г. Тъй или иначе, фоновият шум, който създава толкова главоболия на социалните учени, когато преценяват как някаква стойност се е променила с една четвърт или с половина, не е чак такъв проблем, когато си имат работа с промяна в десетократен или петдесетократен размер. Дали англичаните не са необичайни сред европейците с постепенния си отказ от убийствата? Айснер разгледал и други западноевропейски страни, за които криминолозите били събрали данни за убийствата. Фиг. 3–3 показва, че резултатите са подобни. На скандинавците са им трябвали два века допълнително, преди да размислят относно взаимното си убиване, а италианците са взели задачата насериозно чак през XIX в. Но до ХХ в. годишното ниво на убийствата във всички западноевропейски страни е спаднало до една тънка ивица, въртяща се около 1 на 100 000.
  4. П. Теодосиев

    Прокуденият от небесата

    Ли Бай урежда среща на земното и небесното в „Прокуденият от небесата“ Стихосбирката „Прокуденият от небесата“ (ИК „Изток-Запад“) ни среща със стиховете на Ли Бай – един от най-значимите поети в китайската литература, чиято поезия е изпълнена с фантазия, богата емоционалност, мечтателност, съзерцание и изящно боравене с езика. Поезията винаги е заемала особено място в китайската култура и дори в китайската държавност. През вековете тя е запазила сакралния си смисъл на посредник с други измерения на реалността, на проводник на хармонията и регулатор на взаимоотношенията между човешкото, земното и небесното. Един от най-видните представители на китайската поезия е Ли Бай – живял и творил по времето на династията Тан (618–907), когато китайската култура достига забележителен разцвет. Поезията на Ли Бай е наситена с митологични отгласи, с възторг от замаха и величието на природата, с копнеж по необятността на Безпределното. Подхранвана е и от даоистки, и от будистки нагласи, но същевременно е топла, човечна, изпълнена с болка по отминаващото, с горчивина от разделите, с противоречивия стремеж и към установяване, и към всеподновяващо се странстване... Поетът е въплъщение на духа на свободата, на живота, на действеността. Този дух се проявява и в неговото творчество, пропито с магическата сила на вътрешното напрежение и с висока лиричност. Най-вероятно това е причината Ли Бай да бъде наричан магьосник. Признат от своите съвременници, а по-късни и от множество литературоведи, Ли Бай е смятан за реформатор на стиха, внесъл в него красота и дълбок смисъл, въплътен в реалистична форма. Ли Бай умее да слуша и разбира ромона на ручея, песента на вятъра, може да общува с природата като с живо същество – той постоянно търси общение с природата. По-голяма част от живота си прекарва в пътешествия, по време на които написва множество творби,обрисуващи причудливи природни пейзажи на звънлив език. Но в тези стихове навсякъде присъства и самият поет със своите мисли и чувства. Това придава на стиховете му за природата – някои от които изпълват и страниците на стихосбирката „Прокуденият от небесата“ – изключителна лиричност. Смята се, че Ли Бай (литературно произношение Ли Бо) – класик на китайската поетична литература по времена династия Тан – е роден през 701 г. в семейството на богат търговец в пограничните райони на северозападен Китай на династия Тан (дн. Киргизстан). През 705 г. семейството му се връща в Китай. Около 720 г. до края на живота си (през 762 г. в град Данту) обикаля страната. За по-малко от две години (742–744) е дворцов поет в столицата Чанан. За живота му има сведения в хрониките „Таншу“ и „Син Таншу“. До наши дни от Ли Бай са запазени около 900 стихотворения и над 60 произведения в проза. Впечатляват неговите начетеност и ерудиция, богатата му фантазия, свободомислещият му дух. Творчеството му оказва голямо влияние на следващите поколения, а след смъртта му е наречен “Безсмъртния поет“. Едно от големите достойнства на „Прокуденият от небесата“ – освен силната емоционалност, себепознанието и съзерцателното наблюдение на природата, с които Ли Бай преминава отвъд рамките на стандарта и ни пренася в друг, мечтан свят – е блестящият превод от класически китайски на София Катърова и Антоанета Николова. Книгата, която съдържа и илюстрации от „Поезия от династия Тан в калиграфия и илюстрации“ (съставител Хуан Фънчъ, династия Мин) е поредното изящно попълнение в поредицата „Световни поети“, където досега са излезли „Стихове от Студената планина“ на Ханшан, „100 хайку“ от Мацуо Башьо, „Магмата. Слепият часовник“ на Йоздемир Индже и „Превъртане на световете“ на Георги Рупчев. Откъс от „Прокуденият от небесата“, Ли Бай ПИЯ САМ ПОД ЛУНАТА 1. С кана вино сред цветята без другар до мен да имам чаша вдигам към луната, а със сянката сме трима. Ала как луна да пие? Сляпо сянката ме следва. Но сега са с мен и ние веселим се до последно. Пея и кръжи луната, пляскам – сянката се люшка. Как задружни сме пияни, трезви ли сме – ще се пръснем. Ала в часове честити пак в безкрая с тях ще скитам. 2. Небето, ако не обича вино, то нямаше Звезда на виното да има в небесата. Земята, ако не обича вино, то нямаше да има Винен извор на земята. Небето и Земята щом обичат вино, нима да пиеш вино срамно е пред небесата? Прилича то на просветлен, ако е бистро, подобно на мъдрец е, щом е мътно. Мъдрец и просветлен щом пият вино, защо ми е безсмъртните да търся. С три чаши вниквам в Пътя на безкрая. С един черпак с природата се сливам. На трезвите не ще разкрия тази тайна. Мен стига ми, че с виното щастлив съм. Винен извор, Дзиуцюен – учредена област още през династия Хан (II в.пр.н.е.), важен начален пункт на Копринения път. Днес се намира в провинция Гансу. 3. През третата луна във Сиен’ян безброй цветя – бродирана коприна. О, пролет е, а ти тъгуваш сам. Но има лек – да пийнеш чаша вино. Беди – успехи, дълъг – кратък път... Промените решили са отдавна. Как трудно е събитията да се разберат. Но с виното животът и смъртта са равни. Щом пийна, несъзнато се отпускам и тялото ми сякаш че го няма, Небето и Земята се изгубват. От тази радост няма по-голяма. Сиен’ян – старото название на тогавашната столица Чан’ан.
  5. Р. Теодосиев

    Сигурно се шегувате, г-н Файнман!

    Запознайте се с вероятно най-остроумния Нобелов лауреат: Ричард Ф. Файнман! Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426 Забавният, написан сякаш от Реймънд Чандлър автобиографичен труд „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ (ИК „Изток-Запад“) на носителя на Нобелова награда за физика Ричард Ф. Файнман излезе на български език. Ричард Филипс Файнман (1918-1988) е един от най-забележителните теоретични физици на нашето време. Известен с уникалното си чувство за хумор и критичното си мислене, Файнман е определян от мнозина като „втория най-велик ум след Айнщайн“ и безспорно е един от най-бележитите американски физици на XX век. След като завършва Масачусетския технологичен институт през 1939 г. и защитава докторска степен в Принстън през 1942 г., Файнман преподава в университета Корнел, а след това и в Калифорнийския технологичен институт. Участва в разработването на атомната бомба като част от секретния проект „Манхатън“ (проект, осъществяван в САЩ в периода 1939-1946, с цел създаване на първите в света ядрени оръжия; Великобритания и Канада са сътрудници в проекта). Ричард Ф. Файнман получава Нобелова награда за физика през 1965 г. – заедно с Шиничиро Томонага и Джулиан Швингър – за разширяването на теорията на квантовата електродинамика. Изнася лекция на тема нанотехнологии през 1959 г., която впоследствие му носи световна популярност. Създател е на диаграми за взаимодействията на елементарни частици, които носят неговото име и имат огромно практическо приложение. Взима участие и в дешифрирането на йероглифите на маите, както и в изясняването на причините за катастрофата на космическата совалка Чалънджър през 1986 г. Освен на тритомното издание „The Feynman Lectures on Physics“, видният учен е автор на редица статии и издания, най-известните сред които са „What Do You Care What Other People Think?“ и преведената вече на български език „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“, чрез която българският читател има възможността да се запознае отблизо с колоритната личност на безспорния титан Ричард Файнман. В интригуващия си автобиографичен труд американският учен разказва как работи по различни проекти със световни величия във физиката като Алберт Айнщайн и Нилс Бор; как едва на 12-годишна възраст си прави собствена лаборатория вкъщи; как като тийнейджър изправя майка си и баща си на нокти, след като веднъж, прибирайки се по-късно, родителите му влизат в неговата стая, а изобретената от него аларма срещу крадци затрещява зверски; как като изпечен касоразбивач се справя със заключени сейфове, пазещи най-секретните ядрени разработки; как акомпанира с бонгосите си на балетна трупа; как рисува гола тореадорка и още много, все удивителни истории. „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ (с подзаглавие „Приключенията на един любопитко“) проследява живота на Файнман в целия му ексцентричен блясък. Екипът на Детройт Фрий Прес подчертава недвусмислено: „Ако има книга, която може да разчупи стереотипа за скучния учен, то това е точно тази.“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426 Откъс от „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“, Ричард Ф. Файман Спомням си първите танци, на които отидох. Не бях танцувал от 3–4 години, докато бях в Лос Аламос, не бях излизал сред хора въобще. И така, отидох на тези танци и танцувах колкото мога най-добре. Мислех, че се справям. Обикновено човек може да каже дали на партньорите му им харесва да танцуват заедно. Докато танцувахме, си бъбрех с момичето – тя ме пита разни неща за мен, аз я питам за нея. Но когато поисках да поканя на танц някое момиче, с което вече бях танцувал, не ставаше. – Може ли още един танц? – Не, благодаря, излизам малко на въздух. Или пък: – Ами не, отивам в тоалетната. Две-три момичета се измъкнаха с едно или друго извинение! Какъв беше проблемът? Дали танцувах зле? Или пък нещо не ме харесваха? Поканих ново момиче. Докато танцувахме, си разменихме обичайните въпроси: – Студент ли сте или докторант? (Много студенти бяха по-възрастни, защото бяха ходили в армията.) – Преподавател съм. – О, така ли? По какво? – Теоретична физика. – Аха, и предполагам, че сте работили по атомната бомба. – Да, по време на войната бях в Лос Аламос. – Лъжец! – каза ми тя и си тръгна. Отдъхнах си! Това обясняваше всичко. На всички момичета бях казал чистосърдечно самата истина и не разбирах какъв е проблемът. Беше напълно очевидно, че едно след друго момичета ме шкартираха, а аз се държах мило, естествено и учтиво и отговарях на въпросите им. Всичко вървеше много добре и изведнъж – оооп – и край! Не разбирах какво става, докато за щастие тази жена не ме нарече лъжец. И така, когато отклонявах всички въпроси, ефектът беше точно обратният. – Първокурсник ли сте? – Ами не. – Докторант? – Не. – А какъв сте тогава? – Не ми се говори за това – Защо криете какъв сте? – Защото... – а те продължаваха да си говорят с мен! Вечерта две момичета дойдоха с мен вкъщи и едната от тях ми каза, че не е нужно да се срамувам от това, че съм първокурсник. Имало много момчета на моята възраст, които сега започвали да учат и това е съвсем нормално. Те бяха второкурснички и се държаха много майчински с мен, и двете. Полагаха много усилия за моята психика и аз не исках да ги подвеждам и заблуждавам, затова им казах, че съм преподавател. Разсърдиха се, че съм ги направил на глупачки. Положението ми на млад преподавател в „Корнел“ не беше никак добро. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44426
  6. Симеон Радев и неговите „Погледи върху литературата и изкуството“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44469 Видният български писател, дипломат, историк и публицист Симеон Радев ни предлага своя поглед върху елита на българската култура и разглежда работата на редица западни творци от първата половина на миналия век в изданието „Погледи върху литературата и изкуството“ (ИК „Изток-Запад”).Книгата е изпълнена с увлекателни психологически портрети и е написана на великолепен език. Симеон Радев е роден през 1879 г. в гр. Ресен (дн. Македония). Учи в родния си град, в Охрид и в Битоля. След това постъпва в прочутия френски лицей Галата сарай в Цариград. Завършва право в Женева. Владее френски, английски, немски, турски, арабски. След краха на България в Балканските войни е въвлечен в дипломацията и там свирепо защитава българската кауза. Като посланик е представлявал България в Лондон, Брюксел, Хага, Анкара, Вашингтон. Той е първият български делегат в Обществото на народите в Женева. Роден и живял във време на политически интриги, дипломатически комбинации и противоборства, съпътствали изграждането на новата българска държава, Симеон Радев е известен преди всичко с произведението си „Строители на съвременна България“, което в голяма степен изгражда образа му на историк и писател. Автор е още на „Ранни спомени“, „Това, което видях от Балканската война“, „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ – издадени в общо издание през 2012 г. – „Македония и Българското възраждане“ и др. Наред с това Радев е и блестящ публицист. Още като студент в Швейцария издава вестниците „Effort“ и „Mouvement Macedonien“. Впоследствие работи във в-к „Реформи“ (издаван от Върховния македоно-одрински комитет) и „Вечерна поща“, на който след време става главен редактор. Основател е също на всекидневника „Воля“ и популярното за времето си списание „Художник“, което издава съвместно с проф. Александър Балабанов. Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и художественото слово. Той се проявява като критик от най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичния живот на страната ни. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях са поместени в ценния труд „Погледи върху литературата и изкуството“ (с подзаглавие „Лични спомени“). В книгата се срещат имената на Иван Вазов, Антон Митов, Николай Лилиев, Елин Пелин, д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и много други представители на българския културен елит, с които Радев е общувал. Езикът на Симеон Радев носи остроумието на високообразованите българи от тази епоха, а неговата тънка ирония и богатият му речник впечатляват силно читателя. Критик и стилист от най-високо ниво, авторът обрисува с фини щрихи брилянтните словесни портрети на знакови културни дейци. Благодарение на Симеон Радев и неговите лични спомени в „Погледи върху литературата и изкуството“ се срещаме с плеяда български творци от началото на ХХ век, огряли българския културен небосклон и поставили основите на съвременната българска култура. Наред с това се запознаваме и с впечатляващи анализи на Югославянската художествена изложба в Загреб, на съвременната карикатура във Франция, а Радев отделя специално внимание на Йожен Кариер и Клод Моне. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44469 Откъс от „Погледи върху литературата и изкуството“, Симеон Радев Политическото красноречие в България[1] Дали красноречието принадлежи към книжнината? Не е ли престанало то да бъде литературен род, за да се обърне изключително в едно оръжие на борба, подобна на журнализма? Подобно на журнализма наистина, бидейки насочено да завладява мисълта и по-често да вълнува страстите в една широка вече среда, съвременното политическо красноречие клони да се отчужди твърде бърже от изящната книжнина било като се превръща в една проста беседа, в подострен сегиз-тогиз с духовните бележки тон, било като се изражда в бойния безвкусен патос на площадните оратори. По-малко отвсякъде може би политическата реч в България отразява някакви книжовни намерения. Тя е не само оскъдна въобще от художествени похвати: в нея отсъства най-често дори и следа от някаква обща замисъл, от план. Тя е безформена. Една дума, подхвърлена от противник, една внезапна мисъл, срещната на път, една сцена на буйство, едно ръкопляскане, всичко може да отклони у един наш оратор потока на мислите му. Тоя безпорядък, който е първото впечатление, що дава въобще една политическа реч в България, може да се припише, без съмнение, преди всичко на общия навик на нашите оратори да импровизират. Импровизацията често пъти е една необходимост в парламентарните борби. В известна доза злото, което тя причинява на красноречието, е значи неминуемо. Но и когато всяка случайност е изключена, нашите оратори чакат да ги вдъхнови последният час. Би могло да се каже, че импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е изкуство, което се осъществява непосредствено. У латинската раса наклонността към импровизация, особено в живото слово, е естествен дар. Тя произхожда от излишък на блестящи качества и от неудържими пориви. У нас – нищо подобно. Нам ни липсва всичко, за да бъдем щастливи импровизатори. Липсва ни особено книжовната култура и в по-широка смисъл – естетическото възпитание. А то е, което тъй тясно свързва мисълта с художествените вълнения. В страни с високо духовно развитие, особено във Франция, даже речите по граждански процеси, тъй сухи по своето естество и тъй неподатливи за възвишено вдъхновение, отразяват постоянна грижа за външно съвършенство. Тя се вижда в строежа на фразата, във внимателния избор на думите, в образите дори. И понякога в тая малка доза на чувства, които дават нужния релеф на доказателствата. Владеещите художествени течения налагат там своя печат дори и върху площадните витийства на търговската реклама. Риторическият похват става в известна смисъл навик. По свойствата на тоя навик ние можем да причислим ораторите към тяхното време. Няма съмнение, безграничната разновидност на естествените дарби, особените свойства на темперамента, личното художествено възпитание, добито под разни влияния, дават особена физиономия на всеки оратор. Литературният вкус на епохата поддържа обаче между всичките тия разновидни физиономии нещо общо, по което ги разпознаваме, един изглед на роднинство, което ги свързва с определено книжовно течение. Има ли оратори по-разнообразни от ония, които роди Френската революция? Може ли да се помисли по-голяма разлика в темперамента и в дарбите от оная, която съществуваше между Камил Демулен и Робеспиер, между Дантон и Сейес, между Марат и Вернио? А при това, когато четем техните речи, не можем да не забележим една поразителна прилика в стилистичните ефекти, в риторическия дух, особено в образите. У всичките тях има нещо общо, нещо, което ни напомня, че те са произнасяли своите речи, след като Русо бе писал „Общественият договор“ и бе ридал в „Нова Елоиза“... Литературният вкус е явление на старите култури, един вид самообладание на творчеството и предполага зрелост. Вкусът е едно тайнствено законодателство на красотата. Той съответства на гения на езика и свойствата на психологията на един народ. Най-висшият негов израз се намира в класическите творения. Това ни напомня, че против него има често пъти бунтувания в литературата. Появяват се тъй наречените революционни школи. Тия школи обогатяват духа на един народ, разширяват неговата художествена традиция, но подир тях пак се възвръща течението към старото равновесие на класическия вкус. Френската литература ни дава многобройни примери в този смисъл. У нас красноречието има изобщо твърде слабо сродство с литературата: едва ли то отива по далече от факта, че литературата създаде новия ни език, с който си служат нашите оратори. Естествено, за нас е твърде рано да имаме установен литературен вкус. Ние сме още в младенческия период на кипеж. Всевъзможни въздействия се срещат на гостоприемната арена на нашата художественост. Специално за нашия литературен език тия въздействия са крайно очебиещи и би било много любопитно те да се опишат. В първите години след нашето Освобождение се забелязваше едно кръстосване на разнородни влияния, идещи от националните центрове през време на последните моменти на робството: внимателният език, образуван под влиянието на турската цензура, се сблъскваше с неосмирената още революционна фраза, пренесена от Букурещ. После постепенно тия влияния угасват. Само тоя патриотичен слог, който създаде Вазовата поезия, като призова спомените на древната ни история и възпя новите подвизи, се оказа по-траен. Но и той е почнал да губи своя лъх на свежест. Може да се каже, че сега красноречието няма у нас никакво прямо съприкосновение с изящната ни книжнина. Затова пък, откакто се създаде ежедневният печат, политическата ни реч е под силното влияние на публицистиката. Слабо засегнати въобще от художествени влияния, ораторите са позвани, от друга страна, да говорят пред една публика, малко взискателна. Може ли ораторът да Ј говори с изящен език? Той не е мечтател. Той е човек на действието и неговата цел, говорейки, е да подчини волята на своите слушатели, като възбуди техните страсти. Така в известна смисъл е роб на тия, които мисли да пороби духовно, защото не може да въздейства върху своята публика, ако не добие широко съприкосновение с нея; а това е невъзможно, без да се доближи до нейното равнище. Ораторът ще трябва да намери доказателствата, достъпни за нейния ум, акцентите, способни да я развълнуват, образите, действащи на нейното въображение, громките думи, при които тя трепти, и понякога този род поезия, който може да я упои. Без съмнение, има оратори, които с най-прости средства на езика могат да издигнат духа на слушателите до високите проблеми на човечеството и до най-чистите вълнения на душата, но това са великите оратори, гениите, и да бих­те поискали да ги назова, едва бих могъл да посоча мнозина, след като спомена веднъж Демостен. Колкото за ораторите на новото време, тяхната слава е голяма, но как трудно е да се четат сега техните речи! У най-знаменитите се съзира действие като в някоя драма, чувства се понякога силно движение на мисълта и риторическият дух повява сегиз-тогиз, буден и трептящ, но заедно с това пък каква тежка маса от велеречиви фрази! Невъзможно е да четем докрай, за свое удоволствие, например нито една реч на Гамбет. А знайно е как могъщо той е действал на слушателите си. [1] В настоящата статия са направени съкращения в увода, който, прекалено дълъг, смазваше композицията ми, както и на други места, където имаше пасажи, сега в моите очи излишни. Има и две малки прибавки за П. Р. Славейков и д-р Н. Генадиев, за да станат техните образи по-пълни.
  7. Емблематичната българска епопея през „Векът на цар Самуил“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44249 В книгата „Векът на цар Самуил“ (ИК „Изток Запад“) проф. д-р Пламен Павлов проследява продължилата близо век борба на българите за отстояване на държавната им независимост. Борба, водена от цар Самуил, емблематичен владетел и воин на българската кауза. Тази година се навършват хиляда години от смъртта на цар Самуил – безспорно забележителна личност в българската история. Споменът за този владетел е жив в историческата памет на българите, а личността му е вълнувала писатели, художници, кинематографисти. Времето, чието олицетворение е Самуил, обхваща повече от едно столетие – от излизането му на историческата сцена през 969-976 г., през изпълнения с бурни събития негов живот, чак до големите въстания на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072). С изследването си „Векът на цар Самуил“ проф. д-р Пламен Павлов си поставя за цел да припомни „най-важните акценти на епохата, нейните признати, но и забравени герои и събития“, т.е. да проследи детайлно и задълбочено събитията от последните десетилетия на Първото българско царство. Изследването включва обширна библиография и богат илюстративен материал – книгата започва с управлението на царете Петър и Борис II. Акценти са отслабването на държавата, отношенията с унгарците и византийците, както и нападенията на киевския княз Светослав. Обърнато е специално внимание на управлението на комитопулите и заставането им начело на българската държава. В детайли е разгледано управлението на Самуил и сблъсъкът с Византия по времето на Василий II. Авторът обръща внимание и на наследниците на Самуил и настъпването на края на Първото българско царство. Във „Векът на цар Самуил“ Павлов се позовава на всички достъпни исторически извори – български, византийски и западноевропейски, което е един своеобразен преглед на българската и чуждата историография, посветена на управлението на славния български владетел. За значението, което имала фигурата на Самуил в паметта на народа ни, можем да съдим от съчинението на византийски автор от XIII век: „оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите...“ Константин Иречек, автор на първата научна история на българския народ, пък го описва като „енергичен, мъжествен и хуманен господар, който успял с победи да издигне Българското царство отново на онази висота, която то достигнало при Симеон“. Гръцкият византолог Йоанис Караянопулос пък допълва: „По своята същност държавата на Самуил е била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които били подчертано български.“ Образът на Самуил остава трайно и в историческата памет на българите – успял да победи характерните за нашия народ безразличие и забрава. Освен че проследява героичното време на цар Самуил и епичния му сблъсък с Византия, трудът „Векът на цар Самуил“ съдържа богат снимков архив. Проф. д-р Пламен Павлов е български историк, поет, публицист и телевизионен водещ, роден през 1958 г. Автор е на редица статии, студии, книги, учебници, енциклопедии, публицистика, поезия. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44249 Откъс от „Векът на цар Самуил“, Пламен Павлов Развитието на конфликта през деветдесетте години на Х век Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България. Той укрепва пограничните крепости в Тракия и Беломорието, а за солунски управител назначава магистър Григорий Таронит, бивш престолонаследник на арменското княжество Тарон (северозападно от езерото Ван), присъединено към Византия от Никифор II Фока. През 976 г. Григорий подкрепя Варда Склир, но през 987–989 г. е сред най-верните хора на Василий II, активен негов поддръжник срещу узурпатора Варда Фока. Самото назначаване на Григорий начело на администрацията и военните сили в Солун е свидетелство за стремежа на императора да премине в контранастъпление. Започналите военни действия продължават четири години, но за тях споменава единствено Яхйя Антиохийски. Те по всяка вероятност са на широк фронт, който предполага активност и откъм Одрин. За съжаление, Йоан Скилица или е нямал достатъчно информация, или просто е съкратил своите първоизвори, приемайки тази фаза на войната за маловажна в сравнение с известното му като цяло. Показателно за случващото се през този период е обстоятелството, че през 991 г. неизвестно къде и как във византийски плен пада цар Роман, докато „Комитопулът“ успява да се спаси. Царят е хвърлен в затвора, властта изцяло остава в ръцете на Самуил. Научаваме всичко това от краткия разказ на Яхйя Антиохийски. Както бе посочено от Ив. Божилов, България си връща окупираните източни земи със столицата Велики Преслав след победата в прохода Траянови врата. Българската „реконкиста“ е проведена около 989–991 г. Едно сведение в Българския апокрифен летопис неочаквано свързва съдбата на цар Роман с Велики Преслав: „И след това се въздигна друг цар на име Роман, пак от това коляно, и прие българското царство... И възвърна се от изток в град Преслав, и прекара в царството си Роман девет години и почина...“ Дали в това известие няма смътен спомен за участието на Роман в отвоюването на бащината му столица, което е повече от логично? С други думи, попадането му във византийски плен да не е свързано със земите на днешна Македония, а с военните действия в Мизия или Тракия? За съжаление, по този въпрос не може да се каже нищо определено. Както вече стана дума, и Анна Комнина в своето сведение за „българския василевс Мокрос“ (Крум) и Самуил като далечен негов наследник свързват българската династия с Велики Преслав. Яхйя Антиохийски съобщава, че през 997 г. Роман умира в затвора. Остава загадката кой е онзи „Роман-Симеон“, предал Скопие на ромеите през 1003 г.? И който според Скилица е назначен за стратег на Абидос, а Василий ІІ го удостоява с титлите патриций и препозит, втората от които е давана на евнуси. Независимо от колебанията на учените по този въпрос, според нас скопският управител не е идентичен с цар Роман. Според Ст. Антоляк въпросният Роман Симеон е третият син на цар Петър, съответно по-малкият брат на Борис и Роман – теза, която не заслужава доверие. „Симеон“ е второ име, което определено принадлежи на Роман като внук на цар Симеон Велики и неслучайно е възприето от него. Разбира се, не е невъзможно загадъчният управител на Скопие да е носел такова „двойно име“ или поне едно от тези две имена, с което обаче съвпаденията стават прекалено много... Нека се запитаме защо падането или предаването на Скопие през 1003 г. е свързвано от Йоан Скилица именно със „сина на Петър, брата на Борис...“? Връзката на цар Роман с този български град, както изглежда, е била дълбоко вкоренена в съзнанието на тогавашните хора. От друга страна, през ХІ–ХІІ в. Скопие, като център на темата „България“, е имало статут на главен град, на столица на обширната провинция, обемаща ядрото на българските земи от времето на царете Роман и Самуил. В Скопие са живеели най-знатните българи, включително представителите на „рода на кавханите“ – знаем го от случая с Георги Войтех през 1072 г. Сред българското население на Скопие се е пазел спомен за цар Роман, „подхранван“ и от традицията във Виргинския манастир „Св. Георги Бързи“. Обстоятелството, че цар Роман е пребивавал в този град не до 1003, а до 991 г., с течение на времето е избледняло, което е позволило с неговата личност да бъдат свързвани „по инерция“ и по-късни събития. Тази устойчива представа е оставила своето отражение и върху онова, което се е помнело десетилетия по-късно за станалото в Скопие в началото на ХІ в. Следи от църковно-народна представа за цар Роман вероятно се съдържат и в малко известните и недостатъчно проучени рисунки и надписи от средновековния скален скит в местността Писано присое при с. Трекляно, Кюстендилско. Те обаче се нуждаят от повече проучвания, за да може категорично да се определи връзката им с конкретни събития. Цар Роман, независимо коя от застъпваните в историческата наука версии за неговия живот ще приемем, е достатъчно значима личност от българската история. Няма спор, че съдбата на царския син е белязана от особен трагизъм. Този бележит за своето време българин е последният известен ни пряк потомък на цар Симеон Велики и на основния „клон“ на Крумовата династия, дала на българската и общоевропейската история знаменити държавници като самия Крум, Омуртаг, Пресиан І, Борис-Михаил, Симеон и Петър. По един или друг начин, именно Роман е легитимирал връзката между царския род и „клонката“ на Комитопулите – родът, който за средновековните българи е от „същото царско коляно“. Тази династична традиция е отеквала достатъчно силно в големите въстания по време на византийското владичество и е давала упование на българите за бъдещето. Да се върнем отново на военните действия през 991 г. и последвалите четири години. Какви са резултатите от ескалацията на конфликта като реални мащаби е трудно да се каже, но със сигурност България губи някои погранични крепости. Една от тях е Верия (Бер), превзета от императора именно през 991/992 г., въпреки че по-късно е отвоювана от българите. В хода на тази война Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и на брат си Давид. Знаем го от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993), за който вече стана дума. В неговия текст Комитопулът е само „раб Божи“, което освен като знак на смирение е и потвърждение на сведението на Яхйя за приемането на царската титла от Самуил едва след смъртта на цар Роман (997). Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44249
  8. Карл Сейгън и неговите „Дракони в райската градина“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44248 Една от емблематичните книги на световноизвестния учен Карл Сейгън – „Дракони в райската градина“ (ИК „Изток-Запад“), излиза на български език. Авторът обяснява връзката между спането и съня, разкрива на какво се дължи болката при раждането и разисква други разнообразни теми, вълнуващи човечеството като клонирането, смъртта, компютрите, разумния живот на други планети и още, и още, и още… „Човечеството се намира насред пътя между боговете и зверовете“ е казал Плотин преди повече от 1500 години. В XXI век вече са налице редица доказателства в полза на думите на древногръцкия философ. Но когато е писал блестящия си труд „Дракони в райската градина“, видният американски учен Карл Сейгън не е разполагал с голяма част от тях. Затова е достойно за възхищение, че въпреки това той стига до заключението: човекът е произлязъл от някаква низша форма на живот. Книгата му е своеобразна история на човешкия мозък от Големия взрив преди петнайсет милиарда години до наши дни. В „Дракони в райската градина“ (с подзаглавие „Размисли за еволюцията на човешкия разум“) Сейгън ни повежда на велико читателско приключение – ученият предлага поразителните си прозрения за мозъка на човека и на зверовете. По време на това увлекателно пътуване той дискутира за произхода на човешкия разум, а и за ролята на нашите най-незабравими предания и тяхната изумителна връзка с някои съвременни открития. Авторът на „Бледа синя точица“ ни разкрива също на какво се дължи болката по време на раждането, каква е причината да спим и да сънуваме, разглежда общуването на шимпанзета, които говорят на езика на глухонемите, спира се на дефиницията на смъртта, на клонирането, на компютрите, на секса и дори на идеята за разумен живот на други планети… Професор по астрономия и космически науки, Сейгън е следвал и биология, като дълги години е работил и над произхода и ранната еволюция на живота. Изтъкнатият учен взима дейно участие в космическите експедиции, включени в програмите „Маринър“, „Вайкинг“, „Вояджър“ и „Галилей“, за което получава отличията на НАСА за изключителни научни постижения и (два пъти) за особени заслуги към обществото. Телевизионната му поредица „Космос“ е най-гледаният телевизионен сериал в историята на американската телевизия, а съпровождащата го книга е най-продаваното научнопопулярно четиво, издавано някога на английски език. Д-р Сейгън е лауреат на наградата „Пулицър“, медала „Орстед“ и много други, сред които двайсет почетни степени от американски колежи и университети, заради своя принос към науката, литературата, образованието и опазването на околната среда. В предговора на „Дракони в райската градина“ той обобщава: „Това проучване най-малкото ми даде възможност да изследвам една изключително увлекателна тематика, а бележките ми може би ще послужат като стимул за други да се впуснат и по-дълбоко. Великият принцип на биологията, онзи, който – доколкото знаем – отличава биологичните от физичните науки, е еволюцията чрез естествен отбор – брилянтното откритие на Чарлс Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс в средата на XIX в.Именно чрез естествен отбор – преференциалното оцеляване и възпроизводство на организмите, които по някаква случайност са по-добре адаптирани към своята среда – е възникнало елегантното разнообразие на съвременните форми на живот. Развитието на органова система, комплексна като мозъка, е в сложна взаимовръзка с по-ранната история на живота с неговите несигурни наченки, задънени пътища и мъчителна адаптация на организмите към поредната промяна на условията, заплашваща с унищожение най-приспособената до момента форма на живот. Еволюцията е стихийна, а не преднамерена. Всички ние, с нашия мозък и всичко останало, сме тук днес единствено благодарение на смъртта на неизброимо количество по-слабо приспособени организми.“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44248 Откъс от „Дракони в райската градина“, Карл Сейгън Кучетата от порода блъдхаунд са изключително ценени заради умението си да проследяват миризма. Когато им бъде предоставена следа под формата на част от облеклото на търсената цел, например изгубено дете или избягал престъпник, те с радостен лай се впускат по надушената диря. Тази способност е добре развита при кучетата и множество други ловни животни. Оригиналната следа има характерни обонятелни характеристики, или миризма. Миризмата е просто възприятието за молекула от определена разновидност – в случая органична молекула. За да може блъдхаундът да следва следата, той трябва да долавя разликите в миризмите на характерните телесни молекули на търсената цел и объркващия фон от други молекули – някои от хора, минали по същия път (включително и провеждащите издирването), други от животни, сред които и самото куче. Броят на молекулите, които оставя след себе си вървящ човек, е сравнително малък. Но дори и вече „изстинала“ следа, оставена преди няколко часа, може да бъде успешно проследена от обучено куче. Тази забележителна дарба включва изключително чувствително обоняние – функция, за която вече видяхме, че е развита добре дори при насекомите. Но поразителното при тези кучета следотърсачи, което ги отличава от насекомите, е богатството на различаваните нюанси, способността да открояват множество отделни миризми, всяка от които на фона на много други. Такова куче изпълнява сложно каталогизиране на молекулярната структура, то разграничава новата молекула от богато множество подушени преди това молекули. Нещо повече, на блъдхаунда е достатъчна по-малко от минута, за да се запознае с миризмата, която после запомня за дълго. Обонятелното разпознаване на отделни молекули очевидно се осъществява от индивидуални назални рецептори, чувствителни към определени функционални групи, или части, от органични молекули. Един рецептор например може да е чувствителен към COOH, друг – към NH2 и така нататък. (C е въглерод, H – водород, O – кислород и N – азот.) Очевидно различните съставни части на сложните молекули се прикрепват към различни молекулярни рецептори в носната лигавица, като детекторите за всички функционални групи се комбинират, изграждайки нещо като цялостно обонятелно изображение на молекулата. Това е една изключително усъвършенствана сетивна система. Най-сложното създадено от човека устройство от този тип е газовият хроматограф/масов спектрометър, който като цяло няма нито чувствителността, нито разграничителната способност на кучето следотърсач, макар в тази технология да е отбелязан сериозен напредък. Обонятелната система на животните е еволюирала в сегашното си съвършенство под силния натиск на естествения отбор. Ранното откриване на полов партньор, хищник или плячка е въпрос на живот и смърт за вида. Обонянието е много древна функция и голяма част от ранната еволюция над нивото на невралното шаси може би е била подтикната от натиска на подбора за такова откриване на молекули: ясно обособените обонятелни луковици в мозъка са сред първите компоненти на неокортекса, които са се развили в историята на живота. Действително, лимбичната система е била наричана от Херик „риненцефалон“ – обонятелният мозък. При хората обонянието далеч не е така добре развито както при кучетата следотърсачи. Въпреки масивния ни мозък, нашите обонятелни луковици са по-малки в сравнение с тези на много други животни, така че миризмата очевидно играе несъществена роля в ежедневието ни. Нормално човек е в състояние да различи сравнително малко миризми. Вербалното ни описание и аналитично възприятие на миризмата дори в скромния ни репертоар от няколко мириса е крайно ограничено. Реакцията ни спрямо дадена миризма дори според собствените ни представи няма почти нищо общо с действителната триизмерна структура на молекулата, отговорна за нея. Обонянието е сложна познавателна задача, която в определени граници успяваме да изпълним с известна прецизност, но която в най-добрия случай можем да опишем незадоволително. Ако кучето следотърсач можеше да говори, смятам, че то би било също толкова затруднено да опише онова, което върши с такава превъзходна точност и завидна лекота. Също както обонянието е основното средство за кучетата и много други животни да възприемат окръжаващата ги среда, така зрението е основният информационен канал при хората. Ние сме способни на визуална чувствителност и разделителна способност, която по нищо не отстъпва на обонятелните способности на кучетата. Умеем например да разпознаваме лица. Добрите физиономисти са в състояние да разграничат десетки и дори стотици хиляди различни лица, а „фотороботите“, широко използвани от Интерпол и полицията, могат да възпроизведат над десет милиарда различни лица. Стойността на такова умение за оцеляването особено при нашите предци е очевидна. Помислете обаче колко сме неспособни да описваме с думи лица, които иначе разпознаваме без всякакво усилие. Свидетелите като цяло са напълно безпомощни да направят вербално описание на даден човек, но са изключително прецизни при разпознаването му, когато го видят отново. И докато със сигурност има случаи на объркана самоличност, съдилищата като цяло са склонни да приемат показанията на надежден свидетел, що се отнася до разпознаването на лица. Помислете с каква лекота можем да откроим сред тълпата лицето на някоя знаменитост или как бързо откриваме името си в плътен неподреден списък от имена. Човешките същества и други животни имат високоразвити и високоскоростни възприятийни и познавателни способности, които просто заобикалят вербалното и аналитичното съзнание, тачено от мнозина като всичко, което сме. Този друг тип познание, обхващащо нашите невербални възприятия и знания, често се описва като „интуитивно“. Думата не означава „вродено“. Никой не се ражда със запаметен в мозъка си репертоар от лица. Струва ми се, че думата предава смътното ни смущение от неспособността да проумеем как сме достигнали до това познание. Но интуитивното познание има изключително дълга еволюционна история. Ако разгледаме информацията, съдържаща се в генетичния материал, можем да я проследим назад до самия произход на живота. Вторият от двата ни режима на познание – онзи, който на Запад изразява раздразнението си от съществуването на интуитивното познание – е една доста скорошна еволюционна добавка. Рационалното мислене, което е изцяло вербално (например включва завършени изречения), вероятно е на възраст едва десетки или стотици хиляди години. Много хора в своя съзнателен живот са почти изцяло рационални, докато други са почти изцяло интуитивни. Всяка от двете групи подценява стойността на другия тип познавателна способност, осмивайки другите в най-добрия случай като „заблудени“ и „неморални“. Защо ни е да имаме два различни, точни и взаимно допълващи се начина на мислене, които толкова трудно се интегрират помежду си? Първото доказателство, че тези два начина на мислене са локализирани в мозъчната кора, идва от изследване на мозъчните увреждания. Поражения и мозъчни удари в слепоочните или теменните дялове на лявото полукълбо на неокортекса водят до характерно увреждане на способността за четене, писане, говорене и пресмятане. Подобни поражения в дясното полукълбо водят до нарушения в триизмерното зрение, разпознаването на модели, музикалните способности и всеобхватните разсъждения. Разпознаването на лица е преференциална функция на дясното полукълбо и хората, които са отлични физиономисти, изпълняват разпознаване на модели именно в дясната страна на мозъка. Действително, наранявания на десния теменен дял понякога водят до неспособност на пациента да разпознае собственото си лице в огледалото или на снимка. Подобни наблюдения са сериозно потвърждение, че функциите, които наричаме „рационални“, се намират предимно в лявото полукълбо, а „интуитивните“ – в дясното. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44248
  9. Как да продаваме успешно с помощта на неврологията? Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44250 Британският психолог и консултант по продажбите Саймън Хезълдейн показва как правилното разбиране и прилагане на нуката може да бъде ключът към успешните продажби днес в книгата си „Невропродажби“ (ИК „Изток-Запад“). Изданието е полезно за всички специалисти по продажби, маркетинг и реклама, тъй като представя изгодна – както за тях, така и за техните клиенти – система, с която да постигат така желаните успехи в дългосрочен план. Забелязали сте, че традиционните маркетингови подходи вече не помагат за увеличаването ръста на вашите продажби? Убедили сте се, че успешното продаване отдавна не се изразява просто в това да убедите клиента да закупи стоката или услугата, която предлагате? Търсите нов подход, който да реши възможно най-скоро все по-често срещания проблем? В книгата си „Невропродажби“ британският психолог Саймън Хезълдейн – специалист по маркетинг и продажби, консултирал редица световни фирми, сред които „Скайп“, „Водафон“, „Рейбан“, Ди Ейч Ел и много други – предлага доказали своята ефективност практически съвети и техники, които са от съществено значение за разбирането и прилагането на правилния днес подход към клиентите и техните нагласи и желания. За да реализирате успешни продажби в наши дни, е нужно далеч повече от това просто да убедите някого да закупи конкретната стоки или услуга. Изисква се разбираема и точна консултация, която да подпомогне клиента да разбере какво му е нужно, и да му предложи решение, „изработено“ специално за него. За да увенчаете с успех това начинание са нужни усещане и разбиране – и то в дълбочина: как хората мислят, какво харесват, какви са техните предпочитания, какъв е светът им… Съчетавайки най-съвременните резултати от научни изследвания в неврологията и откритията за човешкото поведение с дългогодишната си практика в сферата на продажбите и маркетинга, Саймън Хезълдейн предлага ефективни и лесни за прилагане способи, с чиято помощ ще виждате на длан мозъка на клиента и ще взаимодействате с него далеч по-ефикасно от конкуренцията. За целта авторът разработва новаторски процес на продажба, който се основава на разбиране на биологичните и физиологични механизми, които карат хората да вземат решения за покупка. Книгата включва профилиране на поведенческите предпочитания на клиентите с помощта на инструмента за картографиране на мозъка „ПРИЗМА“, адаптиране на търговския подход и разнообразни предложения в зависимост от всичко научено за клиента и неговите потребности. Освен тях Хезълдейн застъпва широко невербалната комуникация, предлагайки множество съвети за разчитане на поведението и намеренията на събеседника (т.е. купувача), както и умението на водене на преговори, което за британският психолог е задължителна характеристика на добрия продавач. Той разглежда подробно етапите в процеса на водене на преговори и различните типове преговарящи и дава допълнителни инструменти, с чиято помощ да се постигне не само успешно, но и максимално изгодно и за двете страни сключване на сделка. Изданието ще е интересно за всички специалисти по продажби, маркетинг и реклама, тъй като предоставя изгодна – както за тях, така и за техните клиенти – система, с която да постигат успех в дългосрочен план. Относно „Невропродажби“ британската телевизионна звезда и автор на книги Майк Грийн съветва: „Усвоете всичко, на което тази книга може да ви научи, прилагайте го в бизнеса си и влезте в света на продажбите, ориентирани към човешкия мозък. Няма да съжалявате. А и клиентите ви също няма да съжаляват.“ Саймън Хезълдейн идва в София по повод семинара „Mr. Negotiator“, организиран от Web & Events на 30 септември в Интер Експо Център, където ще се появи за първи път и българското издание на „Невропродажби“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44250 Откъс от „Невропродажби“, Саймън Хезълдейн Адаптивно продаване В миналото специалистите по продажбите често бяха обучавани да следват един напълно стандартен, приложим към всички клиенти и всички стоки сценарий за продажба. Идеята беше, че стандартната презентация или сценарий съдържа изпробвани и доказани техники за продажба, които ще убедят потенциалния клиент да каже „да“. Този подход беше симптоматичен за по-традиционния, ориентиран към сделката стил на продаване „с натиск“, преобладаващ в миналото. Понякога той бива наричан „украсявай и се моли“ или „приказки на едро и продажби на едро“. Рецитираш все същото стандартно съобщение на всеки евентуален купувач и се надяваш, че понякога то ще ти донесе положителен резултат. С развитието и еволюирането на света на продажбите, вероятно в отговор на това, че клиентите стават все по-знаещи и не се поддават на стандартния и твърде познат подход „на натиск“, все по-често започна да се налага промяна в посока на един адаптиран спрямо клиента подход на продажбите, при който продавачът действа и като консултант. Той отделя повече време, за да разбере положението на клиента, обстоятелствата около него и трудностите, пред които е изправен, за да може да разработи по-индивидуално решение, отразяващо по-вярно специфичните потребности на клиента. Понякога този подход се нарича подход „на извличане“, тъй като информацията, от която се нуждае търговецът, и до известна степен структурата на решението биват „изтеглени“ или „извлечени“ от самия клиент. Все повече и повече специалисти по продажбите биват обучавани в методи, включващи консултиране, и като цяло тези методи са се доказали като по-ефективни от традиционния подход „на натиск“. Освен това, все повече клиенти са се срещали с консултативния подход и са свикнали да го очакват и да го предпочитат. Понякога се отправя критика към по-консултативния подход, че той е по-продължителен и отнема повече време. Специалисти по продажбите, които използват този подход, са били критикувани, че са прекалено ориентирани към клиента и им липсва способността, когато се налага, да се противопоставят на клиента и да доведат сделката до приключване. И така, на пръв поглед имаме като цяло два подхода към продажбите. Според мен обсъждането на валидността на двата подхода е късогледо. По-скоро ние сме изправени пред разнообразие от търговски стилове и подходи, вариращи от – в едната крайност – „характеризиращ се с натиск“ или „твърд“ подход до – в другата крайност – силно консултативен „изтеглящ“ подход. Според мен да се спори кой от тези два крайни подхода е по-добър е изключително тесногръдо и непродуктивно упражнение. Много по-продуктивно и полезно би било да разгледаме подход към продажбата, който е практически, гъвкав (избягващ както унифицирания, така и прекалено свободния подход и всъщност включващ най-доброто от всеки от различните подходи, когато това е необходимо) и най-важното – доказал се като увеличаващ продажбите. И така, нека ви представя адаптивното продаване! Когато използват адаптивното продаване, специалистите по продажбите премоделират, променят и разнообразяват своя подход в зависимост от: 1 характера на ситуацията, в която се осъществява покупко-продажбата; 2 етапа от процеса на купуване, в който в момента се намира клиентът; 3 конкретните интереси и потребности на клиента по отношение на въпросната стока или услуга; 4 личността и покупателните навици на клиента, като специалистът по продажби разработва своите методи за задаване на въпроси, отправяне на конкретно предложение и сключване на сделката в зависимост от поведенческите предпочитания на клиента и същевременно откликва на обратната информация (както вербална, така и невербална), получена от клиента и адаптира поведението си спрямо нея. Адаптивното продаване е практичен и ефективен подход към продажбата. Изследвания са показали, че тази практика се приветства от продавачите и е доказала, че води до увеличение на продажбите. В научно изследване на Джеймс Максам от Щатския университет на Луизиана се казва: В условията на нарастваща конкуренция и увеличаващи се разходи за обучение ръководителите на компании трябва да помислят за включването на обучение по адаптивни продажби в учебните планове. Специалистите по продажбите, обект на това изследване, приветстват адаптивното продаване като ефективен метод. Беше демонстрирано, че той увеличава продажбите и според нашите данни специалистите по продажби смятат, че е необходимо по-широко обучение по адаптивно продаване в сравнение с останалите методи, на които ги обучават. (Maxham,1997) Теорията, която стои в основата на адаптивното продаване, гласи, че успешният край на една покупко-продажба се определя както от преценката на клиента за ползата от стоката или услугата, които му се предлагат, така и от преживяването на клиента по време на процеса на покупко-продажба. Способността на специалиста по продажби да създаде подходяща атмосфера, да осъществи връзка с клиента е не по-малко важна от способността му да изложи пред клиента основните предимства от предлаганата стока или услуга. Неврологичните изследвания за функционирането на мозъка говорят в подкрепа на тази теория. Както видяхме в предишните глави, разумът и чувствата са взаимно преплетени елементи от нашия процес на вземане на решения. Те се влияят помежду си. Адаптивното продаване е подход, който взема предвид значимостта както на разума, така и на емоциите по отношение на успешната продажба. Тази глава очертава същностните елементи на адаптивното продаване, за да имате възможност да ги включите успешно в своя търговски подход, а това на свой ред да доведе до повишени продажби. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44250
  10. „Шаман“, или защо човечността и достойнството нямат цвят Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44078 Първата половина на XIX век е особен период в американската история. Тогава се сблъскват нуждаещата се от земя разрастваща се нова нация и живеещите от векове по същите земи индианци. Сблъсъкът между тези два несъизмерими свята е проследен през живота на Бялата мечка – дете на бял и индианка – в спиращата дъха епопея „Шаман“ (ИК „Изток Запад“) на американският писател Робърт Шей. В романа са умело преплетени свещено и профанно, дух и разум, любов и война. Сив облак е син на Пиер дьо Марион и индианка от племето на саките. Шаманът на племето вижда в него носител на свещена дарба. След мистично пътуване младият мъж е обявен за наследник на стария шаман и приема името на своят дух-покровител – Бялата мечка. Намерил призванието си и срещнал любовта, Бялата мечка открива мястото си в живота. И точно тогава трябва да последва баща си, който иска той да наследи обширното имение „Виктория“. Навлиза в един напълно нов свят, приема името Огюст, учи във Вашингтон, влюбва се в Нанси. По този начин той живее буквално в два свята... Прогонен от чичо си след смъртта на баща си, Бялата мечка сe завръща при саките. Скоро започва война между индианците и белите. Племето на саките и младият шаман преминават през драматични моменти, изпълнени със страдания, загуба на обичани хора и тежки житейски избори. В „Шаман“ Робърт Шей проследява историята на една драматична съдба, която показва, че истината винаги има своята цена, а човечността, достойнството и любовта нямат цвят. В сложното и опасно време сблъсъкът между две толкова различни култури – на индианците и на заселниците – е ужасяващ. Бялата мечка/Огюст има предимството, но и проклятието да е стъпил и в двата свята. Животът му е отчаяна битка да намери формата, в която противоположностите, олицетворени от двата етноса, биха могли да съжителстват. Героят преминава през множество перипетии, разкъсван между трудни избори, чувство за дълг и опити да открие своята принадлежност. Ще успее ли и какъв ще бъде изборът, който ще направи? Робърт Шей (1933–1994) започва кариерата си като журналист. Става известен с фантастичния епос „Илюминатус! Трилогия“, на който е съавтор. Автор е на шест други романа, а „Шаман“ е последната му книга. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44078 Откъс от „Шаман“, Робърт Шей Колибата на шамана се издигаше върху нисък хълм и когато Издялал Бухала се появи, всички прави седнаха долу. Червена Птица гледаше жадно израза върху лицето му, опитвайки се да разчете там дали Сив Облак е жив или мъртъв. Още един мъж излезе от колибата и застана редом с Издялал Бухала. Беше гологлав, въпреки ужасния студ, а косата му бе сресана така, както я носят храбрите – тъмната кожа на главата му бе обръсната, само дълъг кичур коса се спускаше надолу. Погледът му бе помръкнал и тъжен, огромни синкавочерни кръгове се виждаха под очите му. Скулите бяха изпъкнали, а широките устни, извити в ъгълчетата, опираха в дълбоките бръчки от носа към брадичката. Сърцето на Червена Птица се разтуптя, когато видя че за този тържествен миг кичурът коса на главата му бе украсен с орлови пера, а на ушите му бяха провесени нанизи от мънички бели мъниста. Ръцете му бяха кръстосани под наметалото от бизонска кожа, обърната с гладката страна навън, а върху нея се виждаше боядисана в червено ръка, което съобщаваше, че той бе убил своя пръв враг и отнел скалпа му още докато е бил дете. Навъсеният поглед попадна върху Червена Птица като камък от огромна височина. Почувства се така, сякаш военният вожд знаеше всяка една от нейните тайни. Тя сведе глава и заби поглед в облечените в ръкавици ръце в скута си. Издялал Бухала вдигна ръце и хората млъкнаха. – Повикал съм тук Черния Ястреб, нашият военен вожд, за да се срещне със Сив Облак и той чу велики предсказания от неговата уста – извика шаманът високо. „Значи Сив Облак е останал жив!“ Образът на Издялал Бухала се разля пред очите на Червена Птица и ако не беше вече седнала, тя щеше да се свлече на земята. От облекчение сърцето в гърдите ѝ сякаш щеше да се пръсне. Хората наоколо зашумяха учудено, доволни и любопитни. Шаманът вдигна ръка. – Слънчева Жено, застани пред своя народ. В един безкраен миг не се случи нищо. Издялал Бухала даде знак настойчиво. Последва отново тишина. Тогава ръката на Черния Ястреб се появи изпод наметалото от бизонска кожа и той посочи с пръст. Сред насядалите се надигна висока жена, облечена в бизонска кожа. Хората въздъхнаха щастливо, разнесоха се приветствени възгласи. Слънчева Жена се обърна с лице към тълпата. На Червена Птица ѝ се стори спокойна и невъзмутима, макар че се бе поколебала да се изправи. – Тази жена доведе своя син при мен и ме помоли да направя от него шаман – заяви Издялал Бухала. – Не пожелах, защото той не е истински сак, но тя ми каза да опитам малко и да видя какво може той. Опитах и открих нещо. Открих стаена в него сила. Хората зашумяха учудено. Бърза Вода и жената до нея започнаха да си шушукат, а от време на време хвърляха любопитни погледи към Червена Птица, която грижливо се стараеше лицето ѝ да остане безизразно, като това на Слънчева Жена. – Изпитах го и разбрах, че сънищата му могат да предсказват бъдещето, че докато тялото му лежи неподвижно, духът му може да пътешества, че може да разговаря с духовете в дърветата и птиците. Открих, че има великата сила да бъде шаман и нещо повече... Издялал Бухала замълча за миг и се загледа в тях разпалено. – И така, аз го изпратих в свещената пещера, знаейки че там може да срещне духове, толкова могъщи, че срещата с тях унищожава душите на хората. Сив Облак отиде в свещената пещера, срещна се с великите духове и разговаря с тях – извика силно Издялал Бухала. Хората ахнаха. – Срещнал е Бялата Мечка. Разговарял е с Костенурката, бащата на Великата Река. Донесъл е вест за Черния Ястреб – продължи Издялал Бухала. – Костенурката казала на Сив Облак, че Черен Ястреб може сам да реши дали да предупреди хората. След тези думи тълпата зашумя неудържимо, но утихна, когато шаманът вдигна своя жезъл. – След като Костенурката създала Майката Земя, те се съв­купили и всички племена били отгледани в нейната утроба. Те живели там на топло в мрака, но трябвало да излязат навън и да продължат сами. Тогава при нашите предци дошъл духът на Бялата Мечка, който ги извел от утробата. Когато се озовали на светло, видели че са заобиколени от огнени планини. Нашето племе се нарича асакиуак или сак, Народът на Огнена Земя, защото на това място за пръв път сме излезли на бял свят. Нямало храна. Нямало нищо наоколо, освен камъни и огън. Хората били гладни и ужасно уплашени. Те се разгневили срещу Бялата Мечка, която ги извела от утробата на нашата Майка. Ала Бялата Мечка им показала как да се измъкнат от огнените планини и ги повела през много полета от сняг и лед, докато предците ни стигнали тази плодородна земя, където има риба и дивеч, където земята е покрита със зелена трева, а горите са пълни с корени и плодове. Нашите приятели, фоксите, Народът на Червената земя, станали наши съюзници и се обединили с нас. Костенурката разтворила сърцето си и потекла Великата Река. Нашите предци ходели на лов и риболов в тази земя, където Рок Ривър се влива във Великата Река. Край Рок Ривър те издигнали нашето селище Сакенук, където прекарвали лятото, а жените им отглеждали Трите Сестри – царевицата, боба и тиквата – в полята наоколо. Там, в Сакенук са живели нашите предци и там са погребани. Бялата Мечка наредила да живеем лете в земята на изток от Рок Ривър, а зиме да прекосяваме Великата Река на запад и да ловуваме тук, в земите край Айова. Тук, край Великата Река ние, племето на саките, Народът на Огнена Земя, живеем от вечни времена. Червена Птица усети върху гърба си, през наметалото от бизонска кожа, топлината на слънцето, което се бе издигнало високо. – Бялата Мечка се завърна – възвести гръмко своето пророчество Издялал Бухала. – Тя е придружила Сив Облак по неговия път. Сега той е истински шаман. Ще трябва още да се учи как да използва своите умения, но те вече не дремят, скрити в него. Като знак за това, че той е вече шаман, че е друг човек, ще носи ново име. Нека за всички хора той бъде Бялата Мечка. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44078
  11. Пътеписи из далечни земи на юг от екватора Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44021 Пътешествия из разноцветна Южна Африка, тропична Замбия, далечна Австралия, приказна Нова Зеландия, колоритна Танзания, Сейшелските острови с гигантските костенурки и снежнобелите си пясъци и страната на Мачу Пикчу – Перу, са забавно описани и подплатени с пъстри фотографии в изданието „На юг от екватора“ (ИК „Изток-Запад“) на проф. Филип Куманов. Мнозина са се впускали мислено по дирите на капитан Кук, на Христофор Колумб или на Америго Веспучи, мечтаейки да посетят земите на древните инки, да се озоват в сърцето на джунглата, да се срещнат с непознати племена из различни краища на света, да пробват екзотични традиционни ястия… Спиращата дъха не само с многобройните си пъстри фотографии книга „На юг от екватора“ на проф. Филип Куманов – преподавател в Софийския Медицински университет – допринася за опознаването на далечни култури, описвайки пътуванията на автора до Южна Африка, Замбия, Перу, Австралия и Нова Зеландия, Танзания и Сейшелските острови. Освен приключенията, в които се впуска из тези намиращи се на юг от екватора земи, занимаващият се с фотография от дете Куманов заснема редица приказни местности, чудати местни жители, странно изглеждащи плодове и екстравагантни животни, а и множество исторически паметници. „На юг от екватора“ (с подзаглавие „Пътепис в думи и снимки“) е книга за далечните земи на юг от мислената окръжност около Земята, над които звездите са „по-различни от нашите“, а Южният кръст на небосвода „владее погледа и въображението на госта от Севера“; земи, чиито обитатели са били брутално завладявани през годините от коварни и жестоки нашественици, столетия наред потъпкващи самобитността им. В резултат у тези хора са се смесили гени и обичаи на различни раси и племена, а от това богато наследство, което се е уталожило по земите им с времето, те са спечелили невероятна жизнеустойчивост, която им е позволила да оцелеят... Филип Куманов е професор в Софийския Медицински университет. Оскъдното си свободно време посвещава на литература, история и пътешествия. Привличат го природните забележителности и творенията на човешкия гений. Още от дете се занимава с фотография. Пак тогава благодарение на щастлива случайност извършва и първите си далечни пътувания. За своите пътешествия „На юг от екватора“ проф. Куманов говори като копнеж, който „не отслабва и остава завинаги скътан дълбоко в душата като малко уютно пристанище за укриване от несгодите на всекидневието“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44021 Откъс от „На юг от екватора“, Филип Куманов Мачу Пикчу, изгубеният град на инките, се намира на 2350 м надморска височина в планинска седловина над долината на река Урубамба. Мачу Пикчу е съ­граден около 1450 г. в разцвета на инкската империя, най-вероятно по времето на Пачакутек – владетелят, при който държавата достига апогея си. Въпреки усилията си, испанците не са успели да го открият. Не е известно по каква причина – епидемия, поверие или поредица от неплодородни години – градът е бил изоставен. Забравеният Мачу Пикчу, обгърнат от гъстата зеленина, е открит едва през 1911 г. от американския изследовател Хайръм Бингъм. Поради това, че инките не са имали писменост и не са намерени що-годе надеждни източници, не е ясно какво точно е бил Мачу Пикчу: важен религиозен център, наблюдателница на небесните светила или резиденция на вожда Пачакутек. Наименованията на сградите имат условен характер, те се основават на външна прилика или косвени данни. Над каменните сгради се е надвесил Мачу Пикчу – Старият връх. Точно срещу него, като подобаващ декор за старините, се извисява Уайна Пикчу, Младият връх. Терасите, поддържащи основите на града, са с обратен наклон – в противен случай той би се срутил в пропастта. Единствената кръгла сграда е храмът на върховния бог на Слънцето. При зимното слънцестояние лъчите на небесното светило проникват през трапецовиден прозорец и огряват залата вътре. На най-високото място в Изгубения град е камъкът Интихуатана. Предполага се, че това е било най-святото за жителите място. Приема се, че предназначението му е било да определя мига на лятното и зимно слънцестоене, а също пролетното и есенното равноденствие, което е било от решаващо значение за бита на инките. През юни, точно по време на слънцестоенето, слънцето застава над камъка – и той няма сянка. Инките предполагали, че тогава то е привързано за свещената скала, и така възникнало името Интихуатана. Храмът на кондора дължи името си на камък във форма на птича глава и издигащите се над нея два скални масива, наподобяващи разперени криле. Предполага се, че тук са полагали току-що починал знатен инка, заедно с някое мъртво животно за примамка на свещените кондори. Инките вярвали, че заедно с животинската мърша, птиците ще отнесат към небето душата на умрелия... Между каменните сгради свободно скитат охранени лами. За кой пореден път те разглеждат забележителностите гратис без солената входна такса, която ние, туристите от цял свят, сме принудени да плащаме. Иначе целият исторически комплекс поразява с невероятна чистота – няма никакви отпадъци и дори тоалетните са извън него, чак на автобусната спирка. На другия ден, още преди утрото „да разпали короните на дърветата“ по думите на перуанския нобелист Марио Варгас Льоса, докато капките роса проблясват между зелените листа, поемаме към трудно достъпния Уайна Пикчу, в превод Младия връх. Той е висок 2660 метра, по-нисък е от нашенския Мусала, но е много стръмен, пътеката е тясна и хлъзгава, поради което е истинско изпитание, особено за нетренирани като нас. След всеки завой на пътя гледките стават все по-величествени. Дишаме трудно, гърдите ни всеки момент ще се взривят от полуделите ни сърца. Мачу Пикчу се отдалечава, става все по-бял и компактен, ситно нагънатата лента на пътя между него и долината на Урубамба изпъква ясно по стръмния планински склон. Последното препятствие преди върха е скална теснина, през която човек трудно се провира и се налага пълзешком да се мине през нея. Възнаграждението за изтощителния поход надминава всички очаквания. От много високо, почти наравно с боговете, съзерцаваме града на инките, заобиколен от дивната хубост на околните планини. Едва тук, на този връх, може да се проумее, че истинската притегателна сила е не толкова в храмовете и заоблените камъни, а в природата. Тя е дарила това място със святост и неповторимост. На слизане противоположният поток от туристи чувствително е нараснал, което затруднява предвижването ни. По едно време насреща се задава възпълничък младеж, облян в пот, въпреки лекото си облекло. Запита ни, дишайки учестено, дали си заслужават усилията по изкачването. След като получи възторжения ни положителен отговор, той въздъхна дълбока и без да благодари, пое нагоре. Вече в подножието, до самия Мачу Пикчу, набит, с побеляла коса германец без заобикалки изстрелва към мен кратък въпрос: „На колко години сте?“ След като чува отговора, чертите на лицето му се изострят и той процежда през зъби: „Аз съм с една година по-млад, щом Вие сте успели, значи и аз трябва да изкача върха!“ И поема нагоре подир множеството туристи от всички възрасти и с всякакви цветове на кожата. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44021
  12. Леонардо да Винчи и възгледите му за живописта Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44095 Едно от най-ярките произведения на гениалния италиански художник, скулптор, изобретател Леонардо да Винчи –„Трактат за живописта“ (ИК „Изток-Запад“), излиза на български език в ново луксозно издание. Книгата е израз на по-различен и цялостен поглед върху живописта, който всепризнатият творец ненадминато обрисува с думи, сравним с влиянието на шедьоврите в историята на изкуството, дело на неговата четка. Леонардо да Винчи (1452–1519) е един от най-бележитите и известни представители на Ренесансовото изкуство. Видният италиански художник, инженер, архитект, изобретател и скулптор, е също така и автор на множество ръкописи, най-издаваният от които е „Трактат за живописта“. И макар изданията му да не са чак толкова много, този по-известен негов ръкопис е четен предимно от историци на изкуството, художници и изобщо творци. Влиянието на книгата обаче е повече от мощно – в комбинация със силно въздействащите живописни творби на Леонардо, именитият творец поставя началото на един по-друг поглед върху живописта, който може да се проследи не само сред представителите на т.нар. Леонардова школа, но продължава и по-късно с прерафаелитите, символната живопис, сецесиона… „Трактат за живописта“ несъмнено е водещият сред теоретичните трудове на Да Винчи, в който мнозина са търсили отговори на ключови въпроси. Какъв е принципът, който е в основата на живопистта? Върху какво хвърля светлина този принцип – цялостна философия или определени конкретни възгледи? До каква степен той отразява разбиранията на самия Леонардо? В уникалната книга, която излиза в ново луксозно издание на български език, Леонардо да Винчи разглежда различните произшествия и движения при човека, облеклата и природата на дрехите, начина да се обличат фигурите с грация, сянката и светлината, перспективата, отблясъка, отражението, тъмнотата и светлостта на планините, дърветата, зеленината, облаците и хоризонта… „Трактат за живописта“ е в превод от италиански език на големия български хуманитарист Владимир Свинтила, а редактор е покойният преводач и лингвист Петьо Ангелов. В предговора към българското издание Свинтила пише: „Трактатът на Леонардо е като някаква силна напитка, която човек пие на бавни глътки под едно разлистено дърво на свежия полъх на вятъра. Той трябва да се изучава. Човек трябва да го носи в джоба си и да го прелиства. Той е едно ръководство, напълно сполучило, върху тази странна среща на природата и нейното изобразяване и на пораждането у човека на представност „отвъд природата“. Трактатът най-дълбоко засяга човешката творческа сила.“ Книгата е част от поредица „Тезаурус“, в която са още новият превод на „Великите трагедии“ на Уилям Шекспир, дело на проф. Александър Шурбанов, единственото по рода си издание на древноегипетската „Книга на мъртвите“, в превод на българския египтолог, преводач и лектор доц. д-р Теодор Леков, „Трактат по история на религиите“, „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза“ и „Йога. Безсмъртие и свобода“ на видния румънски културолог, философ и писател Мирча Елиаде. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44095 Откъс от „Трактат за живописта“, Леонардо 14. Живописецът в спор с поета Кой поет с думи ще сложи пред теб, влюбени, верния образ на твоя идеал с такава истинност като художника? Кой ще бъде този, който ще ти покаже местата на реките, лесовете, долините и полетата, където се изобразяват твоите минали удоволствия, с по-голяма правдивост от живописеца? И ако кажеш, че живописта е няма поезия, ако няма кой да говори вместо нея за това, което представлява тя, не виждаш ли ти, че твоята прехвалена книга се намира в още по-лошо положение? Защото дори да има човек, който да говори чрез нея, онова, за което става дума, не се вижда. Повече от видимо е обаче то при човека, който говори за живописта, тъй като ако в живописните платна действията са композирани така, че да са в хармония със съответните душевни състояния, ще бъдат разбрани напълно – все едно че говорят. 15. Как живописта превъзхожда всички човешки трудове чрез тънките съзерцания, които са характерни за нея Окото, наречено прозорец на душата, е главният път, по който общият усет може по-богато и прекрасно да разглежда безбройните трудове на природата, а ухото е вторият път, който става благороден единствено поради разказаните неща, видени от окото. Ако вие, историографи, поети и други учени, не бяхте видели с око нещата, едва ли бихте могли да съобщите за тях в писанията си. А ако ти, поете, изобразиш една история чрез живописта на перото, живописецът с четката ще я направи по-достъпна и лесна за разбиране. Ако наречеш живописта няма поезия, то живописецът може да нарече поезията сляпа живопис. Помисли само кое е по-чудовищно: да бъдеш сляп или глух? Ако и поетът да е свободен като живописеца в изобретяването, неговите измислици не дават такова удовлетворение на хората като живописните платна, защото ако поезията се разпростира в думите и с тях изобразява форми, действия и местности, то живописецът достига направо чрез уподобявания на формите до подражанието на тези форми. Та кое е по-близо до човека – името му или неговото подобие? Името на човека се изменя в различните страни, а формата не се изменя освен при смъртта. И ако поетът служи на сетивата чрез ухото, живописецът го прави чрез окото – едно по-благородно сетиво. Но аз не искам от тия двамата друго освен един добър художник да изобрази беса на едно сражение, а поетът да опише друго и двете да бъдат изложени пред публиката едно до друго. Ще видиш къде повече се спират зрителите, къде повече разглеждат, къде се дават възхвалите и кое произведение дава по-голяма удовлетвореност. Разбира се, че живописта, много по-полезна и хубава, повече ще се хареса. Сложи написано името на Бога на едно място, а неговата фигура – отсреща, и ще видиш кое ще бъде по-почитано. Живописта обхваща в себе си всички форми на природата, а вие имате само имената, които не са универсални като формите. Ако и да имате резултатите от изобразяването, ние имаме изобразяването на резултата. Да вземем един поет, който описва красотите на една жена на нейния възлюбен, и един живописец, който я изобразява. Ще се види накъде природата ще насочи повече влюбения съдник. Разбира се, изпитанието на нещата трябва да предостави думата на опита. Вие сте сложили живописта сред механическите изкуства. Ами да, ако живописците можеха да възхваляват с писания своите творби, както вие, вярвам, че не биха изпаднали в такова мизерно незачитане. Ако наричате живописта механично изкуство, защото е най-напред ръчно, тъй като ръцете изобразяват това, което намират във фантазията, то и вие, писателите, изобразявате с перото ръчно това, което се намира във вашата мисъл. Ако я наричате механично изкуство, защото се прави срещу цена, кой изпада в тази грешка – ако изобщо може да се нарече така – повече от вас? Ако четете за нечие обучение, не отивате ли при човек, който ви плаща повече? Създавате ли вие някаква творба без някакво възнаграждение? И не говоря така, за да упрекна подобни мнения, защото всеки труд очаква възнаграждение; щом поетът може да каже: аз ще направя една измислица, която ще означава големи неща, значи същото може да направи и живописецът, както Апелес е създал „Клеветата“. Ако пък кажете, че поезията е по-дълговечна, аз ще отговоря, че по-дълговечни са трудовете на един медникар, тъй като времето ги запазва по-дълго от нашите или вашите трудове. Независимо от това те са с бедно въображение, а живописта можем да я направим много по-дълговечна, като рисуваме върху мед със стъклени бои. Ние поради изкуството си можем да бъдем наречени Божии сродници. Ако поезията се разпростира в моралната философия, живописта го прави в природна философия, едната описва действията на ума, другата ги въплъщава; ако умът действа чрез движенията, ако поезията плаши населението с пъклени въображения, живописта е напълно в състояние да постигне същото. Нека поетът реши да изобрази красота, гордост, нещо гнусно и грозно или пък нещо чудовищно заедно с художника; нека по свой начин и както иска да изменя формите, които художникът не може повече да удовлетвори! Нима няма живописни платна с такава прилика с уподобените неща, че са излъгали хора и животни? 16. За разликата между живопис и поезия Живописта е поезия, която се вижда, а не се чува, а поезията е живопис, която се чува, но не се вижда. Следователно тези две поезии, или, ако щете, тази двойна живопис, са разменили сетивата, чрез които би трябвало да проникнат в интелекта. Защото ако едната и другата са живопис, би трябвало да минат в общия усет чрез най-благородното сетиво, т.е. окото. Ако едната и другата са поезия, трябва да минат през по-малко благородното сетиво, т.е. през слуха. Следователно, ако оставим живописта на преценката на глухонемия по рождение, а поезията – на слепия по рождение, и ако живописта е изобразена с движения, адекватни на представата за фигурите, които действат във всички отделни случаи, несъмнено глухонемият по рождение ще разбере действията и намеренията на действащите лица, но слепият по рождение няма да разбере никога нищо, което поетът показва, което да прави чест на тази поезия. Въпреки че сред нейните достойнства е изобразяването на постъпките и действията в историите, украсените и приятни местности с прозрачни води, през които се виждат зеленеещите се дъна на техните корита, шегуващите се вълни над поляни и плажове със ситни камъчета, тревите, потопени в тях сред стрелкащите се риби и други подобни описания, те могат да се разкажат на слепия по рождение със същия успех, с който и на някой камък, защото той не вижда нито едно от нещата, от което се състои красотата на света – светлина, сянка, цвят, тяло, фигура, местоположение, отдалеченост, близост, движение и покой, които са десетте украси на света. Но глухият, който е загубил по-малко благородното сетиво, с което е изгубил и говора, защото никога не е чул да се говори, никога не е могъл да научи някакъв език, той все пак добре ще разбере всяко движение на човешките тела по-добре от човек, който говори и слуша за това движение, и също тъй ще опознае и творбите на живописеца, т.е. това, което се представя в тях и какво правят тези фигури. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44095
  13. „Диктаторът“ – биографичен труд, посветен на Стефан Стамболов Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068 Биографичният труд „Диктаторът“ от видния български писател, публицист и общественик Антон Страшимиров описва живота на една от ключовите личности в новата ни история – българския държавник Стефан Стамболов. Книгата е част от ценната поредица „Спасената история“ на ИК „Изток-Запад“. Известен главно с романа „Хоро“, Антон Страшимиров е автор на редица трудове, които са останали в сянка за широката общественост до 1989 г. Такъв е и „Диктаторът“, в който Страшимиров описва подробно живота на една от най-противоречивите личности в родната история – недолюбвания от едни и боготворен от други български държавник Стефан Стамболов. Роден във Велико Търново на 15 януари 1854 г., Стамболов не обелва дума до третата си година, когато изведнъж проговаря „като възрастен човек“. На 16-годишна възраст е изпратен „на учение в Русия“ като стипендиант на Търновското училищно настоятелство. Така, вече руски семинарист в Одеса, през 1870 г. Стамболов е библиотекар на тайна група руски идейници – „прудонисти“ (по името на Пиер-Жозеф Прудон – теоретик на анархизма). Както отбелязва Страшимиров: „В тоя къс период от ранните години на Стамболов трябва да се търсят както източниците на знанията му, така и зигзагът, по който се оформят основните черти на неговия характер, защото по-късно той е нямал време да работи върху себе си.“ След като полицията разбира за тайната група, арестува част от членовете й, но Стамболов дори не попада сред заподозрените. Въпреки това, той – „съумял да се приспособи в един търговски параход за матрос“, успява да избяга в Румъния, където става част от българските комитетски среди. Освен детството и юношеските години, в „Диктаторът“ Страшимиров описва и първите стъпки на Стамболов като апостол, въстанието в Херцеговина, участието му в Българския централен революционен комитет в Букурещ, в Руско-турската война, в Кресненското въстание, във всенародното изпращане на княз Дондуков и др. „Диктаторът“ излиза за пръв път през далечната 1935 г., но остава скрита за българския читател – тя дори не попада в събраните съчинения на Страшимиров. Авторът на предговора към настоящото издание – проф. Андрей Пантев, коментира: „Преиздавана и препрочитана, отхвърляна, но и сочена за образец, тя носи онази автентичност на преживяното – като наблюдение и съучастие, което рядко ни предоставят сухите статистически хроники. Кой твърди, че историята е несправедлива? След дълги години на невежествено или преднамерено забвение Стефан Стамболов се завръща в нашата памет с целия си блясък.“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068 Откъс от „Диктаторът“, Антон Страшимиров През освободителната война. Чувство на самоценка у национален вожд Ако приемем, че Стефан Стамболов (след преживяното в борбите за освобождение) вече се е надъхал с оная вяра в достойнствата на своя народ, която е ореол на предшественика му – Васил Левски, ще трябва да се съгласим, че той в края на краищата и сам се е надъхал със самовяра и несъзнателно се е почувствал сред бойците в тоя достоен свой народ не само генерал, но и главнокомандващ. А избраниците на съдбата – хората, надарени с духовна свръхсила – и без това се раждат с голяма подсъзнателна мярка за своята цена. Ето така трябва да погледнем на Стефан Стамболов, когато ще преценяваме неговото държане през освободителната Руско-турска война. Все пак отбягването на Стамболов да влезе в Българското опълчение, т.е. стоенето му далеч от самата огнена линия на войната, не би се оправдало с нищо и би било едно осъдително самомнение, граничещо с маниачество, ако той преди това не е водил въоръжена дейност, т.е. ако не е имал случаи да излага живота си за бъдещето на своя народ и на своята страна. Недопустимо е наистина да се мисли човек и да се чувства роден за народен вожд, а след като до 22-годишната си възраст не е излагал никога живота си за делото на своята страна, да оста­не безучастен и тогава, когато мъжете от народа му гинат в ужасите на една с неизвестен още край война! Такова държане е присъщо само на бездушни кариеристи. Случаят с Ботев е единствено логичният: той не би бил Ботев, ако не беше участвал с оръжие в ръка (безразлично като войвода или като редник), щом е избухнало в страната въстание. Защото той преди това не е имал случай да излага главата си в такава проповядвана от самия него борба. Остава обаче открит въпросът: къде е Стефан Стамболов при обявяването на освободителната Руско-турска война и какво той борави, щом не се ангажира в българското опълчение? По устното твърдение на живи сподвижници в Търново, щом се разчува за турските жестокости след Средногорското въстание, Стамболов минава в Румъния и предприема работа, която отговаря на неговото самочувство като народен вожд: той влага всичката си стихийна енергия в създаване комитети сред българите в Румъния, в Бесарабия и в Херсонската губерния – за подпомагане пострадалите в България. И както подобава на достолепен общественик, при самата тази своя работа той потърсва средства за своята издръжка чрез личен труд: става учител в голямата българска паланка Кубрат. Ето така обявата на освободителната Руско-турска война заварва Стамболов учител. И при позива за рекрутиране на българско опълчение той – само 22-годишен – вероятно се е видял пред морално изпитание. Българското опълчение се организира не от българските комитети, не дори от българските общини в Русия и в Румъния, а от руското военно командване. Това опълчение не е „помощна войска“ (Русия разполага с неизброима маса обучени набори!), а само плакарда1 за целите на войната. И естествено, в така сформираното опълчение дори фелдфебелите и сержантите ще бъдат руси. А българите ще са само редници, т.е. изравнени, обезличени (и еднакво псувани и хокани при обучение – както е редът във всички войски по света). Руското военно командване не е могло да допуска, че сред борещите се за освобождението си българи има вече изпитан кадър от ръководни лица във въоръжената борба. Същото се случи дори и у нас – при военната кампания срещу Турция през 1912 г. Свикахме „македонско опълчение“, а го поверихме само на началници, които бяха обучени в нашите офицерски школи и в нашите казарми! И македонските войводи – комай до един – не влязоха в строя на това опълчение. Те или се зачислиха като нестроеви, или образуваха набързо свои чети и своеволно нахлуха в Турция. Едвам после, през всеобщата война нашето военно командване се досети да даде на македонските войводи началнически постове в опълчението, та така да се организира Македонската дивизия. Не можете безпричинно само в името на граждански дълг да понижите в една война до редници ония, които са с проявено началническо достойнство и с изработена началническа психология. Това е деградиране, значи е наказание. И никой не би се подложил доброволно на такова изискване. Че и не трябва! Защото самата войскова дисциплина налага началникът да стои във всяко отношение по-горе от редника. Каква ще е тази войска, в която фелдфебели биха командвали на офицери! Нашият бляскав военен теоретик и храбър офицер – покойният полковник Борис Дрангов – срещнал във всеобщата война редник от Македонската дивизия, който спрял началнишкото му внимание с внушителния израз на своето лице. Полковник Дрангов се обърнал към войника с известния свой бащински тон: – Юнак, как те викат? – Павел Христов, г-н полковник. – Павел Христов? От Битоля? – Тъй вярно, г-н полковник. – Ти ли се, бе Павле? Глупости! Че ти за редник ли си? Върви с мене! Павел Христов беше ръководителят на Битолския революционен окръг. Човек достолепен, непретенциозен, изпълнителен, а едновременно и бляскав агитатор, и организатор! Но дошло време да се воюва наред с цялата българска армия и човекът влязъл в опълчението като редник. Обаче военният теоретик Борис Дрангов (който командваше полк в Македонската дивизия) веднага решил: Павел Христов не може да бъде редник. – Това е против духа в една армия! – натъртил той пред Павел Христов. И му възложил задачата да си подбере хора от полка и да продоволства последния... Условията, при които се е рекрутирало Българското опълчение в освободителната Руско-турска война, не са позволили на Стефан Стамболов да постъпи в него. И той се е чувствал толкова прав в своята изработена вече началническа психология, че е тръгнал из българските колонии да надъхва младите – да влизат масово в опълчението. Но сам е останал извън него – останал е да чака своето място в развиващите се събития. 1. Плакарда (фр.) – плакат. – Б.р. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068
  14. Фундаментални проблеми се разнищват прецизно и логично от авторитетните учени Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън в прекрасно развития им труд „Защо нациите се провалят“ (ИК „Изток-Запад“). Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1152 Блестяща и увлекателна, книгата „Защо нациите се провалят“ отговаря на вековен въпрос: защо някои нации са богати, а други бедни? Дали причината е в културата, в климата, в географията? Или може би в незнанието кои са правилните политики? Казано с една дума: не. Нито един от тези фактори не е определящ или съдбоносен. Авторите Дарон Аджемоглу и Джеймс А. Робинсън убедително показват, че в основата на икономическия успех (или на липсата на такъв) стоят създадените от човека политически и икономически институции. Базирайки се на петнадесет години задълбочени изследвания, Аджемоглу и Робинсън представят систематизирани данни от Римската империя, от градовете-държави на маите, от средновековна Венеция, от СССР, от Латинска Америка, от Англия, от Европа, от САЩ и от Африка, изграждайки върху тях една нова политикономическа теория, която засяга непосредствено големите въпроси на деня, сред които: Китай изгради машина за невероятен растеж. Дали този растеж ще продължи със същата скорост и дали ще помете Запада? Свършиха ли най-добрите дни на Америка? Дали сега не се придвижваме от един благоприятен кръг, в който на усилията на елитите да увеличат властта си се оказва съпротива, към порочен кръг, който прави богато и силно едно малцинство? Кой е най-ефикасният начин, по който може да се помогне на милиардите бедни хора да излязат от коловоза на бедността и да постигнат просперитет? Дали това е филантропията на богатите западни нации? Или е необходимо те да научат трудно спечелените уроци, които носят революционните идеи на Аджемоглу и Робинсън за взаимодействието между инклузивните политически и икономически институции? „Защо нациите се провалят“ е книга-събитие, а съдържанието й ще ни помогне не само да разберем света по-добре, но и да сме по-добре подготвени за бъдещето. Освен това книгата е дело на двама души, които имат изключителна ерудиция и принос в изследванията по темата. Аджемоглу е професор по икономика в МИТ. През 2005 г. получава медала на Джон Бейтс Кларк, който се връчва на икономисти под 40 години за значителен принос към икономическата мисъл и познание. Робинсън пък е политолог и икономист, професор в Харвардския университет. Признат в целия свят експерт по Латинска Америка и Африка, той е работил в Ботсвана, на о-в Мавриций, в Сиера Леоне и в Южна Африка. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1152 Откъс: „Видях бъдещето и то работи“: растежът при екстрактивни институции Видях бъдещето Институционалните различия играят изключително важна роля за обяснението на икономическия растеж през вековете. Но ако повечето общества в историята са се основавали на екстрактивни политически и икономически институции, дали от това следва, че растеж не се осъществява никога? Очевидно не. Екстрактивните институции по самата си логика трябва да създават богатство, което да може да бъде присвоявано. Един владетел, монополизиращ политическата власт и контролиращ централизиранадържава, може да въведе известна степен на закон и ред и система от правила и да стимулира икономическата деятелност. Обаче растежът при екстрактивни институции се различава по природа от растежа, пораждан от инклузивни институции. Най-важното е, че той няма да бъде устойчив растеж, който изисква технологична промяна, а растеж, базиран на съществуващите технологии. Икономическата траектория на Съветския съюз ни предлага ярък пример за това как авторитетът и стимулите, осигурявани отдържавата, могат да доведат до бърз икономически растеж при екстрактивни институции и как този тип растеж в крайна сметка стига до своя край и претърпява крах. Първата световна война свършва и държавите, победителки и победени, се събират във Версайския дворец, намиращ се в покрайнините на Париж, за да определят параметрите на мира. Сред присъстващите изпъква Удроу Уилсън, президентът на Съединените щати. Блестящо с отсъствието си е представителството на Русия. Старият царистки режим е свален от болшевиките през октомври 1917 г. После избухва гражданска война между червените (болшевиките) и белите. Англичаните, французите и американците пращат експедиционна войска срещу болшевиките. В Москва е изпратена мисия, водена от младия дипломат Уилям Булит и ветерана интелектуалец и журналист Линкълн Стефънс. Нейната задача е да се срещне с Ленин и да се опита да разбере какви са намеренията на болшевиките и как да се поддържат приятелски отношения с тях. Стефънс има славата на иконоборец, на журналист, търсещ скандални истории, който непрестанно изобличава злините на капитализма в Съединените щати. Той е бил в Русия по време на революцията. Присъствието му в мисията има за цел да ѝ придаде благонадеждност и доброжелателност. Мисията се връща с черновата на предложение от страна наЛенин относно това какво е необходимо, за да се сключи мир с новосъздадения Съветски съюз.Стефънс е изумен от чудесния според него потенциал на съветския режим. Съветска Русия – спомня си той в своята автобиография, излязла през 1931 г. – беше революционно правителство с еволюционен план. Планът му беше не само да сложи край на злини като бедността и богатството, подкупничеството, привилегиите, тиранията и войната чрез пряко действие, а да потърси и отстрани причините за тях. То установи диктаторски режим, подкрепян от малобройно образовано малцинство, с цел да извърши и съхрани в продължение на няколко поколения едно научно преустройство на икономическите сили, което да доведе в резултат първо до икономическа – и после до политическа демокрация. След като се връща от дипломатическата си мисия, Стефънс посещава своя стар приятел скулптора Джо Дейвидсън и го заварва да прави портретен бюст на богатия финансист Бернард Барух. „Били сте в Русия, така ли?“ – пита Барух. Стефънс отговаря: „Отидох в бъдещето и то работи.“ По-късно той доизпипва тази сентенция и тя добива формата, с която е влязла в историята: „Видях бъдещето и то работи.“ До началото на 80-те години на ХХ в. много западноевропейци продължаваха да смятат, че бъдещето на света е в Съветския съюз, и не спираха да вярват, че той функционира нормално. Поне в известен смисъл нещата проработват за определено време. Ленин умира през 1924 г., а към 1927 г. Йосиф Сталин консолидира властта си над страната. Той прави чистка, за да отстрани враговете си, и стартира кампания за бърза индустриализация. Осъществява я чрез Държавния комитет по планиране, Госплан, който е основан през 1921 г. Госплан написва първия Петилетен план, който се изпълнява от 1928 до 1933 г. Икономическият растеж в сталински стил е прост: промишлеността ще се развие под командата на правителството, а необходимите ресурси за това следва да се вземат, като селското стопанство се обложи с много високи данъци. Комунистическата държава няма ефективна данъчна система, затова Сталин „колективизира“ селското стопанство. Този процес води до премахване правата на частна собственост върху земята и до натикването на всички хора от селата в огромни колективни ферми, управлявани от комунистическата партия. По тоя начин за Сталин е много по-лесно да заграбва селскостопанския добив и да го използва, за да храни хората, които строят новите фабрики и работят в тях. Последиците от това са гибелни за селския народ. Колективните ферми не предлагат абсолютно никакви стимули за усилен труд на хората, затова производството рязко спада. Така голямата част от произведеното се присвоява и хората нямат какво да ядат. Те започват да измират от глад. Накрая от глад измират вероятно шест милиона души, докато стотици хиляди други са избити или заточени в Сибир по време на насилствената колективизация. Нито новосъздадената промишленост, нито колективните ферми са икономически ефективни: те не използват по най-добрия начин ресурсите, които притежава Съветският съюз. Това прилича на рецепта за икономическа катастрофа и стагнация, ако не и за пълен колапс. Но Съветският съюз има бърз растеж. Не е трудно да открием причината. Да се позволи на хората сами да вземат своите решения посредством пазари е най-добрият начин едно общество да използва ефикасно своите ресурси. Когато обаче държавата или един тесен елит контролира всички тези ресурси, нито се създават подходящите стимули, нито се извършва ефикасно разпределение на уменията и талантите на хората. В някои случаи обаче продуктивността на труда и капитала може да е толкова по-висока в даден сектор или дейност, като например тежката промишленост в Съветския съюз, че дори един процес, базиран на йерархия и екстрактивни институции, който насочва ресурсите към този сектор, може да генерира растеж. Както видяхме в трета глава, екстрактивните институции на Карибските острови, като например на Барбадос, в Куба, на Хаити и на Ямайка, са могли да генерират относително високи нива на доходи, защото са насочили ресурсите към производството на захар – стока с голямо търсене в целия свят. Производството на захар, базирано на тълпите от роби, определено не е било „ефикасно“ и в тези общества не е имало технологична промяна или творческо разрушение, но това не им е попречило да постигнат известен растеж при екстрактивни институции. ВСъветския съюз ситуацията е сходна, като тук индустрията играе ролята на захарта на Карибите. Индустриалният растеж в Съветския съюз се облекчава още и от факта, че неговата технология е толкова изостанала в сравнение с онази, която е достъпна в Европа и Съединените щати, че могат да се съберат големи печалби чрез пренасочване на ресурсите към индустриалния сектор, макар всичко това да се извършва неефикасно и чрез принуда. До 1928 г. повечето руснаци живеят на село. Технологията, използвана от селяните, е примитивна и има малко стимули тя да стане продуктивна. Всъщност последните остатъци от руския феодализъм са изкоренени едва малко преди Първата световна война. Следователно съществува огромен нереализиран икономически потенциал в пренасочването на тази работна ръка от селското стопанство към промишлеността. Сталинистката индустриализация е брутален начин за отприщване на този потенциал. Чрез декрет Сталин прехвърля тези много слабо използвани ресурси в промишлеността, където те могат да бъдат използвани по-продуктивно, макар че самата промишленост е много неефикасно организирана в сравнение с това, което може да се постигне. Фактически между 1928 и 1960 г. националният доход расте с 6% на година – вероятно най-бързият изблик на икономически растеж в историята дотогава. Този бърз икономически растеж не се създава от технологична промяна, а от пренасочване на работната ръка и от натрупване на капитал чрез създаване на нови оръдия на труда и заводи. Растежът е толкова бърз, че измамва не само Линкълн Стефънс, но и поколения западняци. Измамва Централното разузнавателно управление наСъединените щати (ЦРУ). Измамва дори самите лидери на Съветския съюз, например Никита Хрушчов, който, както е известно, се надува в реч пред западни дипломати през 1956 г.: „Ще ви закопаем [вас, Запада].“ Дори през 1977 г. водещ университетски учебник на английски икономист твърди, че икономиките в съветски стил превъзхождат капиталистическите по икономически растеж, по това, че осигуряват пълна заетост и стабилност на цените и дори по това, че произвеждат хора с алтруистична мотивация. Бедният стар капитализъм се справя по-добре само в това, че предлага политическа свобода. Широко използваният университетски учебник по икономика, написан от нобеловия лауреат Пол Самюълсън, действително нееднократно предрича бъдещата икономическа доминация на Съветския съюз. В изданието му от 1961 г. Самюълсън предрича, че вероятно към 1984 г., но може би и към 1997 г. съветският национален доход ще надмине този на Съединените щати. В изданието от 1980 г. анализът е слабо променен, макар че двете години са сменени съответно на 2002 и 2012. Макар че политиката на Сталин и на следващите съветски лидери произвежда бърз икономически растеж, тя не успява да го направи устойчив. Към 70-те години на ХХ в. целият икономически растеж секва. По-важният урок е, че екстрактивните институции не могат да генерират устойчива технологична промяна поради две причини: липсата на икономически стимули и съпротивата на елитите. Освен това, след като всички неефикасно използвани ресурси биват пренасочени към промишленост­та, съществува малка икономическа печалба, която да се взема чрез декрети. Тогава съветската система изпада в затруднение. Липсата на иновации и слабите икономически стимули пречат да се постига по-нататъшен напредък. Единствената област, в която Съветите успяват да задържат известно ниво на иновации, е военната и космическата технология и тя се постига с огромни усилия. В резултат те успяват да пуснат първото куче, Лайка, и първия човек, Юрий Гагарин, в космоса. Освен това завещават на света, освен другите неща, и АК-47. [1] Госплан трябва да бъде всемогъща агенция по планирането, ръководеща централното планиране на съветската икономика. Очаква се една от ползите от петилетките, написани и ръководени от Госплан, да бъде, че те предлагат далечния времеви хоризонт, необходим за рационално инвестиране и въвеждане на иновации. В действителност онова, което се реализира в съветската индустрия, няма нищо общо с петилетните планове, които често се преразглеждат и пренаписват или просто се игнорират. Развитието на промишлеността се осъществява на базата на команди, издавани от Сталин и политбюрото, които често променят мненията си и нерядко изцяло променят предишните си решения. Всички планове са „чернови“ или „временни“. Единственото копие на план, обозначен като „окончателен“ – този за електрическата индустрия от 1939 г. – никога не вижда бял свят. СамиятСталин казва през 1937 г.: „само бюрократите могат да мислят, че работата по планирането приключва с изготвянето на плана. Истинската посока на плана се развива едва след неговото съставяне.“ Сталин възнаграждава с максимална свобода на действие хората или групите, които са му верни политически, и наказва онези, които не са. Що се отнася до Госплан, неговата основна роля е да предоставя наСталин информация, така че той да може да наблюдава по-добре своите приятели и врагове. Той в действителност се опитва да избягва вземането на решения. Ако вземеш решение, което се оказва погрешно, би могъл да бъдеш застрелян. По-добре да избягваш всякаква отговорност. Пример за това какво би могло да се случи, ако човек взема прекалено насериозно своята работа, вместо да одобрява желанието на комунистическата партия, ни дава съветското преброяване на населението от 1937 г. Когато излизат данните, става ясно, че населението е около 162 милиона, далеч по-малко от 180-те милиона, които е очаквал и оповестил през 1934 г. Сталин. Преброяването от 1937 г. е първото, което се провежда след 1926 г., и следователно първото след масовите измирания от глад и след чистките от началото на 30-те години. Точният брой на населението отразява тези събития. Реакцията на Сталин е да хвърли в затвора, прати в Сибир или застреля хората, организирали преброяването. През 1939 г. нарежда да се извърши ново преброяване. Този път организаторите получават правилните числа; установяват, че населението е точно 171 милиона. Сталин разбира, че при съветската икономика хората имат малко стимули за усилен труд. Естествен отговор е да се въведат такива стимули и понякога той го прави – например чрез насочване на доставки от храна към областите, където продуктивността е паднала, – за да награди по-добрите постижения. Нещо повече, през 1931 г. той се отказва от идеята да създаде „социалистически мъже и жени“, които работят без парични стимули. В една своя прочута реч той критикува „продавачите на равенство“, а след това въвежда различни надници за различните работни места, но и система от премии. Полезно е да се види как работи тя. В типичния случай на дадена фирма, подчинена на централното планиране, се спуска план да постигне определено количество продукция, макар че такива планове често се предоговарят и променят. От 30-те години на ХХ в. на работниците се плащат премии, ако са постигнали нивата на продукция. Тези премии могат да бъдат доста високи – например 37% от надницата за ръководството или за главните инженери. Обаче плащането на такива премии създава всякакви видове спирачки за технологичната промяна. Първо, въвеждането на иновации, което черпи ресурси от настоящата продукция, излага на риск постигането на заложеното в плана количество продукция и съответно получаването на премии. Второ, обикновено заложените в плана цели се базират на предишните нива на продукция. Това създава огромен стимул количеството продукция никога да не се увеличава, тъй като това само би означавало, че в бъдеще ще е необходимо да се произвежда повече, тъй като бъдещите цели трябва да са по-високи. Ниското постижение е винаги най-добрият начин да постигнеш целите и да получиш премия. Фактът, че премиите се плащат всеки месец, също фокусира вниманието на всички върху настоящето, докато иновацията означава да правиш жертви днес, за да получиш повече утре. Дори когато премиите и стимулите са ефективни и променят поведението, те често създават други проблеми. Централното планиране просто не е достатъчно добър заместител на онова, което великият икономист от ХVІІІ в. Адам Смит нарича „невидимата ръка“ на пазара. Когато планът е зададен в тонове листова стомана, листовете се произвеждат прекалено дебели. Когато е зададен в площ на листова стомана, листовете се изработват прекалено тънки. Когато планът за производство на полилеи е зададен в тонове, те са толкова тежки, че едва не падат от таваните. Към 40-те години на ХХ в. лидерите на Съветския съюз, ако не техните възторжени почитатели на Запад, добре съзнават всички тези погрешни стимули. Съветските лидери действат така, сякаш те се дължат на технически проблеми, които биха могли да бъдат решени. Например се отказват от плащането на премии, базирано на постигнатите цели за произведена продукция, и позволяват на фирмите да отделят части от печалбата си, за да плащат премии. Но „мотивът на печалбата“ не способства за повече иновации, отколкото целите, базирани на произведената продукция. Системата от цени, използвана за изчисление на печалбата, е почти напълно несвързана със стойността на новите иновации или технология. За разлика от пазарната икономика цените в Съветския съюз се определят от правителството и следователно са слабо свързани със стойността. За да създаде по-определени стимули за иновациите, през 1946 г.Съветският съюз въвежда изрични премии за иновации. Още през 1918 г. е бил признат принципът, че един новатор трябва да получава парични награди за своята иновация, но наборът от награди е малък и несвързан със стойността на новата технология. Това се променя едва през 1956 г., когато се определя, че премията трябва да е пропорционална на продуктивността на иновацията. Обаче тъй като продуктивността се изчислява с понятията на икономическите ползи, измерени с помощта на съществуващата ценова система, това пак не е голям стимул за създаване на иновации. Бихме могли да изброим много примери за погрешни стимули, които генерират тези схеми. Например тъй като размерът на премията за иновация е ограничава от общата сума на надниците на съответната фирма, това непосредствено намалява стимула за създаването или усвояването на иновация, която би могла да спести труд. Фокусирането върху различните правила и схеми за даване на премии носи тенденцията да маскира вродените проблеми на системата. Тъй като политическата власт и сила се намират в ръцете на комунистическата партия, е невъзможно да се направи фундаментална промяна на основните стимули за хората, били те даване на премии или недаване на такива. От самото си начало комунистическата партия използва не само моркова, но и тоягата, и то дебелата тояга, за да постигне своето. Производителността в икономиката не се променя. Цял набор от закони разглеждат престъпните деяния на работници, хванати да кръшкат. През юни 1940 г. например един закон обявява неявяването, за каквото се смята всяко 20-минутно отсъствие от работа или дори стоенето на работното място без работа, за престъпно деяние, което може да се наказва със шест месеца тежък труд и 25% отрязване от заплатата. Въведени си всякакви видове подобни наказания и те се изпълняват с изумителна честота. Между 1940 и 1955 г. за такива деяния са обявени за виновни 36 милиона души, тоест около една трета от възрастното население. От тях 15 милиона са пратени в затвор, а 250 000 души са разстреляни. Всяка година в затвор на изправителен трудов режим се пращат 1 милион възрастни; тук не са включени онези 2,5 милиона души, които Сталин заточава в лагерите в Сибир. И това пак няма успех. Дори да можеш да вкараш човека в завода, не можеш да го принудиш да мисли и да има добри идеи, като го заплашваш с разстрел. Принуда като тази може да е генерирала висок добив на захар на Барбадос или на Ямайка, но тя не би могла да компенсира липсата на стимули в една съвременна индустриална икономика. Фактът, че в централно планираната икономика не могат да се въведат наистина ефективни стимули, не се дължи на технически грешки в проекта на схемите за даване на премии. Тази недостатъчност е вътрешно присъща на целия метод, чрез който се постига екстрактивният растеж. Той се осъществява по заповед на правителството, което съумява да реши някои основни икономически проблеми. Но за да се стимулира устойчив икономически растеж, е необходимо индивидите да използват своя талант и идеи, а това не би могло да стане никога при една икономическа система от съветски тип. Ръководителите на Съветския съюз би трябвало да се откажат от екстрактивните икономически институции, но такъв ход би изложил на опасност тяхната политическа власт. И наистина, когато след 1987 г. Михаил Горбачов стартира премахването на екстрактивните икономически институции, властта на комунистическата партия рухва, а с нея и Съветският съюз. Съветският съюз успява да генерира бърз растеж дори при екстрактивни институции, защото болшевиките изграждат силна централизирана държава и я използват, за да насочват ресурсите към промишлеността. Но както във всички случаи на растеж при екстрактивни институции, той не се отличава с технологична промяна и не е устойчив. Растежът първо отслабва, а после напълно секва. Макар да е ефимерен, този тип растеж все пак илюстрира как екстрактивните институции могат да стимулират икономическата деятелност. През цялата история на човечеството повечето общества са били управлявани от екстрактивни институции и тези, които са успели да наложат известна степен на ред в страните си, са били способни да генерират известен, ограничен растеж – макар че нито едно от тези екстрактивни общества не е успяло да постигне устойчив растеж. Всъщност някои от големите повратни точки в историята се характеризират с институционални иновации, които укрепват екстрактивните институции и увеличават властта на една група, която успява да наложи закон и ред и да се възползва от присвояването на ресурсите. По-нататък в тази глава ще разгледаме, първо, природата на институционалните иновации, които налагат известна степен на държавна централизация и правят възможен растежа при екстрактивни институции. После ще покажем как тези идеи ни помагат да разберем Неолитната революция: изключително важния преход към земеделие, на който се крепят много аспекти на нашата настояща цивилизация. След като приведем примери от градовете-държави на маите, ще направим извод как растежът при екстрактивни институции е ограничен не само заради липсата на технологичен напредък, но и защото насърчава борбите между съперничещи си групи, желаещи да вземат контрола над държавата и присвояваните блага, които той осигурява. На бреговете на Касаи Един от големите притоци на река Конго е Касаи. Извираща в Ангола, тази река върви на север и се слива с Конго североизточно от Киншаса, столицата на съвременната Демократична република Конго. Макар че Демократична република Конго е бедна в сравнение с останалите страни в света, в просперитета на различните групи вътре в Конго винаги е имало значителни разлики. Касаи е границата между две от тях. Скоро след като преминете през Касаи и се озовете на западния бряг, ще срещнете племето леле (карта № 6, с. 75); на източния бряг пък обитава племето бушонг. Що се отнася до просперитета, би трябвало да има малко различия между тези две групи. Дели ги само една река, която и едната, и другата група може да премине с лодка. Двете племена имат общ произход и родствени езици. Освен това много от нещата, които строят, са сходни по стил, включително жилищата, облеклото и плавателните съдове. Обаче когато през 50-те години на ХХ в. антроположката Мери Дъглас и историкът Джан Вансина изучават тези групи, те откриват някои смайващи разлики между тях. Ето какво пише Дъглас: „Леле са бедни, докато бушонг са богати... Всичко, което леле имат или могат да направят, бушонг го имат в по-голяма степен и го правят по-добре.“ Лесно могат да се намерят прости обяснения за това неравенство. Една разлика, напомняща за тази между онези места вПеру, които са били или не са били обект на потоската институция мита, е, че леле произвеждали за собственото си препитание, докато бушонг произвеждали, за да продават на пазара. Дъглас и Вансина отбелязват още, че леле използвали по-лоша технология. Например те не си служели с мрежи за лов, макар че последните увеличават много продуктивността. Дъглас привежда следното обяснение: „липсата на мрежи е съвместима с принципната тенденция у леле да не инвестират време и труд в съоръжения, които се използват дългосрочно.“ Съществували и важни отлики в земеделските технологии и организация. Бушонг практикували сложна форма на смесено земеделие, при което отглеждали пет култури, като ги редували през две години. Отглеждали ямс, сладки картофи, маниока (касава) и боб и добивали по две, а понякога и по три реколти от царевица на година. Леле обаче нямали такава система и успявали да съберат само по една реколта от царевица на година. Имало поразителни разлики и в закона и реда. Леле били разпръснати в укрепени села, които се намирали в постоянни конфликти. Всеки, който пътувал между две села или дори отивал в гората да събира храна, бил изложен на опасността да бъде нападнат или отвлечен. В страната на бушонг това се случвало рядко, ако изобщо се случвало. Какво се крие зад тези различия в моделите на производство, земеделска технология и налагане на реда? Очевидно не географията е накарала леле да си служат с по-лоша технология за лов и земеделие. Определено не и незнанието, защото те са познавали инструментите, използвани от бушонг. Може би алтернативно обяснение е културата; може би леле са имали култура, която не ги е насърчавала да инвестират в мрежи за лов и в по-здрави и по-добре построени жилища? Това обаче също не изглежда да е вярно. Подобно на хората от Конго, илеле били много заинтересовани от закупуването на пушки и Дъглас дори отбелязва, че „ревностното купуване на огнестрелно оръжие от тях... показва, че тяхната култура не ги ограничава да си служат с по-лоши техники, когато последните не изискват дългосрочно сътрудничество и усилие“. И така, нито базираното на културата отвращение от технологията, нито незнанието, нито географията вършат работа като обяснение на по-големия просперитет на бушонг в сравнение с този на леле. Причината за разликите между тези две племена е в различните политически институции, които са възникнали в земите на бушонг и на леле. По-горе отбелязахме, челеле живеели в укрепени села, които не били част от единна политическа структура. От другата страна на Касаи нещата били различни. Около 1620 г. станала политическа революция, оглавявана от човек на име Шяам, който създал царството Куба, което видяхме на карта № 6 (с. 75). Негово ядро били бушонг, а самият той бил цар. До този период вероятно между бушонг и леле е имало слаби разлики; разликите се появили вследствие на начина, по който Шяам реорганизирал обществото източно от реката. Той изградил държава и пирамида от политически институции. Те били не само много по-централизирани от предишните, но и включвали твърде сложни структури. Шяам и неговите наследници създали бюрократичен апарат за събиране на данъци, както и съдебна система и полиция, за да раздават закон и ред. Лидерите били контролирани от съвети, с които трябвало да се консултират преди вземане на решения. Имало дори съд със съдебни заседатели, очевидно уникално събитие в Субсахарска Африка преди европейския колониализъм. Независимо от това централизираната държава, изградена от Шяам, била инструмент за присвоя­ване – силно абсолютистки. Той не се избирал чрез гласуване и държавната политика се определяла отгоре, а не чрез народно участие. Политическата революция, която наложила държавна централизация и закон и ред в страната Куба, довела на свой ред и до икономическа. Земеделието се реорганизирало и се усвоили нови технологии, за да се увеличипроизводителността. Основните преди това зърнени култури били заменени с нови, дошли от Америка (по-конкретно царевица, касава и пипер чили). По това време бил въведен интензивният цикъл на смесено земеделие и количеството храна, произвеждана на глава от населението, се удвоило. За да се усвоят тези нови култури и за да се реорганизира земеделският цикъл, на полето били необходими повече работни ръце. Така възрастта за встъпване в брак била понижена на двайсет години, което вкарвало мъжете в земеделската трудова сила на по-ранна възраст. Контрастът с леле е силен. Техните мъже се женели обичайно на трийсет и пет и едва тогава започвали да работят на полето. Преди това се занимавали с лов и набези. Връзката между политическата и икономическата революция била проста. Цар Шяам и неговите поддръжници искали да събират данъци и блага от народа на Куба, който трябвало да произвежда излишък над онова, което консумирал сам. Макар че Шяам и неговите хора не въвели инклузивни институции на източния бряг на Касаи, известна степен на икономически просперитет е вътрешно присъща на екстрактивните институции, които достигат известна степен на държавна централизация и налагат закон и ред. Разбира се, в интереса на Шяам и неговите хора било да насърчават икономическата деятелност, тъй като в противен случай нямало да имат какво да присвояват. Точно като Сталин и Шяам създал чрез команди набор от институции, които генерирали богатството, необходимо за поддържане на тази система. В сравнение с крайната степен на отсъствие на закон и ред на другия бряг на реката Касаи това генерирало значителен икономически просперитет – макар че вероятно голяма част от него се присвоявала от Шяам и неговия елит. Но той бил по необходимост ограничен. Точно както в Съветския съюз, и в царство Куба нямалотворческо разрушение и технологична иновация след първоначалната промяна. Тази ситуация оставала повече или по-малко неизменна до момента, когато, в края на ХVІІІ в., царството се сблъскало за пръв път с белгийските колониални власти. Постижението на цар Шяам илюстрира как чрез екстрактивни институции може да се постигне известна – макар и ограничена – степен на икономически успех. За създаването на такъв растеж е необходима държава. За да се централизира държавата, често е нужна политическа революция. След като Шяам създал тази държава, той могъл да използва своята власт, за да реорганизира икономиката и да даде тласък на земеделската продуктивност, която после можел да облага с данъци. Защо при бушонг, а не при леле става политическа революция? Не можеха ли леле да имат свой цар Шяам? Постигнатото от Шяам е институционална иновация, която по никакъв начин не е детерминирана от географията, културата или незнанието. И леле са можели да имат такава революция и да трансформират своите институции по подобен начин, но не са го направили. Вероятно това се дължи на причини, които не разбираме заради днешното ни ограничено знание за тяхното общество. Най-вероятно то се дължи на случайната природа на историята. Същата случайност може би е действала, когато някои от обществата в Средния изток преди дванайсет хиляди години са поели по пътя към още по-радикален набор от институционални иновации, довел до уседнали общества и после доопитомяването на растения и животни. Това и ще разгледаме сега. [1] Автоматът „Калашников“ (рус.: автомат Калашникова складной образца 1947 года).
  15. Р. Теодосиев

    Нощни разговори край огнището

    Първият превод на „Нощни разговори край огнището“ от китайския мислител Уан Юнбин в Европа и на Запад: на български език Източна мъдрост, органично израстваща от конфуцианската етика е в същината на „Нощни разговори край огнището“ (ИК „Изток-Запад“) на Уан Юнбин. Изданието е в превод от старокитайски и излиза за първи път в Стария континент. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43018 В китайската литература има три книги, обединени под общото название „трите чудни книги на житейската мъдрост“. Първата от тях е „Нощни разговори край огнището“, писана от Уан Юнбин през епохата Цин (1644–1911). Заглавието на втората е „Разговори за корените“, позната на българския читател като „Корените на мъдростта“, и е дело на Хун Дзъчън от династия Мин (1368–1644). Третата „чудна книга на житейската мъдрост“ е „Съкровени записки край прозорчето“, създадена също по време на династията Мин от Чън Дзижу. Всяка от тези книги е писана в жанра „миниатюри от чисти слова“, познати в западната литература като сентенции, фрагменти, мъдри фрази, крилати думи и т.н. Между западното и източното разбиране на подобни мъдри мисли съществува обаче известна разлика, която най-вероятно е породена от различния подход на двете култури, описан от известния китайски писател Лин Ютан – „подходът на фактичността“, характерен за Запада и „подходът на ценността“, следван на Изток. Докато европеецът се позовава винаги на цифри, факти и данни от изследвания, за китаеца е „много по-важно сърцето да е на правилното място“, не можем да не се съгласим с Лин Ютан. Именно в този дух и от гледна точка на различния подход на ценностите е написан и трудът „Нощни разговори край огнището“ от Уан Юнбин. Още с появата си в средата на ХІХ век произведението се радва на голям успех; тя е любима книга прочее и до днес в Китай. Може би това се дължи на факта, че „Нощни разговори край огнището“ в немалка степен отразява традиционен Китай в интимните му детайли и отчасти разкрива първопричините за това, което прави Китай същинския Китай. Подобно на другите две „чудни книги на житейската мъдрост“ и тази съдържа отделни мисли, обединени не от обща тема или сюжет, а от светлината на ярки искри от огнището на мъдростта. В основата на редица източни творби за житейската мъдрост – каквато е и „Нощни разговори край огнището“ – стои конфуцианският хуманизъм, който, смята още Лин Ютан, е лицето на китайския хуманизъм. Докато западният човек разчита в мъдрите мисли метафизика и мигновени проблясъци на озарен от прозрение ум, на Изток мъдростта се корени в живота на личността, семейството, обществото, ражда се от съгласувания със самия живот нравствено-прагматичен Път на мъдростта, а не от абстрахиращия се разум. Един от принципите на Уан Юнбин е бил именно да не учи учениците си на неща, които сам не е изпробвал и изпълнил; знанията, които той е настоявал те да усвояват, са знания именно в конфуцианския смисъл. „Нощни разговори край огнището“ е в превод от старокитайски, дело на китаиста Петко Хинов, който прониква в същината: „В миниатюрите му се среща и „игра на думи“ или по-скоро на йероглифи, но тя не е плод на остроумничене, а на поетична дидактика, която оперира със стила по един традиционен за китайската словесност начин именно поради нравствено-ценностни подбуди, а не заради блясъка на самото остроумие.“ Изданието е първи превод на книгата – която е част от поредицата „Изток“ – на европейски език. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43018 Откъс от „Нощни разговори край огнището“, Уан Юнбин Авторът Създателят на „Нощни разговори край огнището“ Уан Юнбин е роден в епохата на император Циенлун, династия Цин (1792) в селцето Шимън („Каменни врата“), околия Джи­дзян в провинция Хубей. Литератор от епохата Цин, макар самият той скромно да се назовава „земеделец, който се е научил да чете“ във Встъплението си към „Нощните разговори“, той е написал десетки книги, сред които „Сборник с осем жанра от планинското живелище в Цяоси“, „Кратки разсъждения за изговора и значението на йероглифите“, „Накратко за шестте категории йероглифи“, „Събрани йероглифи и двойни преддверни надписи от ‘Увод към беседката с орхидеите’“, „Мъдри мисли на Джудзъ за управлението на дома“, „Събрани изречения и крилати мисли на мъдреци от стари времена“, „Справочник за годините на царуване на прежните императори“, „Изяснителни бележки към ‘Книга за синовната добродетел’“, „Беседи за римите в древнокитайския език“, „Произведения в поезия и проза от дома ‘Западно от моста’“ и др. В изданията на „Нощните разговори“ (както съкратено ще назовавам книгата по-нататък) за нейния автор обикновено пише „роден в годината жъндзъ (49-та от 60-годишния цикъл), в епохата на Циенлун, подробности за живота му не са известни“. Докато обаче правех издирвания върху книгата, открих статия за родословието на необикновения „образован земеделец“, написана от Уан Хунцян, „внук от осмо поколение“ на автора на „Нощни разговори“. Внукът на мъдрия старец е имал щастието да намери и изследва „Родословната книга на рода Уан“, откъдето е извлякъл ценни сведения за надарения си прародител, а учителят Джоу Дъфу, земляк на автора от околията Джидзян, е човекът, комуто дължим откритието, че книжовникът Уан Юнбин от Джидзян е автора на „Нощни разговори край огнището“. В „Обзор на окръг Дзинджоу“ от периода Гуансю (1871–1908) е намерен следният запис: „Уан Юнбин, известен още като Ишан, със звание суйгун[1], с почтителен и дружелюбен нрав, живее като отшелник и наставлява. Околийският началник Джу Сишоу научил за него и скромно го посетил, но Юнбин се отдръпнал да живее на покой. Сред съчиненията му са „Генеалогия и хронологически таблици на императорите“, „Нощни разговори край огнището“, „Сборник с мъдрости и сентенции“. Два пъти имал принос към редактирането на областните анали. Умрял на седемдесет и осем години.[2]“ От „Родословна книга“ става известно, че по време на династия Тан родът Уан е живял в Южноречието (Дзяннан), сетне се е преместил в провинция Дзянси и едва през времето на император Циенлун (династия Цин) са се заселили в селцето Шимън, околия Джидзян на Дзинджоу (днешна пров. Хубей). Уан Юнбин е третият син на Уан Шънцай. От написаното в първоизточниците („Животопис на господин Уан Ишан, удостоен с почетната титла чиновник осми ранг“[3], „Поздравително слово към господин Ишан по случай седемдесетия му рожден ден“[4], съставени от Уан Босин, и съставената от Луо Индзи „Надгробна похвала за господин Уан Ишан, удостоен с почетната титла чиновник осми ранг“[5]) се вижда, че Уан Юнбин е бил учен с традиционни възгледи, възпитан изцяло в духа на конфуцианския светоглед. В детските си години той тъкмо бил започнал да учи в частната селска школа, когато починал втория му батко. Тогава бащата искал да прекрати образованието му, за да се научи да изкарва прехраната си, но малкият Юнбин коленичил пред него и измолил да му позволи да завърши учението си. След това той продължил да се учи с още повече въодушевление и накрая успял да постъпи в областното училище на издръжка от държавата. Въпреки това многократно му отказвали препоръка за кандидатстване за изпитите на провинциално равнище поради упадъка на семейното му благосъстояние. Поради това Юнбин изоставил пътя на чиновническата кариера, „отворил вратите на дома си“, започнал да приема ученици и поел по пътеката на самостоятелното учение, наставление и писане на книги. [1] В епохите Мин и Цин званието суйгун се давало на студенти, които след изтичане срока на обучение, обикновено 10 години, са преминали годишните изпити „суй“. Званието суйгун им е давало правото да постъпят в императорската академия. [2] 光緒《荊州府志·人物志十一》(二)“文苑”條“枝江縣”下,第211頁。 [3] 王柏心,《敕授修職郎宜山王公傳》, съкр. „Животопис“. [4] 王柏心,《宜山公七十壽序》съкр. „Поздравително слово“. [5] 夷陵羅應箕,《敕授修職郎宜山王公墓誌》съкр. „Надгробна похвала“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43018
  16. Р. Теодосиев

    Спомени за Македония

  17. Р. Теодосиев

    Японската религия

    Какво (не) знаем за японската религия? Излезе от печат първото българско изследване, посветено изцяло на японските религиозни вярвания – „Японската религия“ на видния японист Братислав Иванов. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42959 Излезе първото българско изследване, което е изцяло посветено на японските религиозни вярвания: „Японската религия“ на япониста Братислав Иванов. Авторът излага тезата, че историята на японската религия може да се представи като „диалог между шинтоизма, естествено възникнал на японските острови, и привнесените по-късно континентални религии“. Иванов поставя акцент върху шинтоизма, който е „онази духовна константа в историята на японския народ, благодарение на която от различните религиозни традиции се синтезира единна етнокултурна цялост“. В Страната на изгряващото слънце изборът между шинтоизъм и будизъм би бил равнозначен на влизане в матрицата на непривичния за японеца монотеистичен модел. Политеизмът и анимизмът – традиционно свързвани в Европа с т.нар. примитивни общества – са основни характеристики на шинто. Шинтоизмът добива широка популярност през 30-те–40-те години на XX век – в периода, известен под името курай танима (тъмната долина), – тъй като японските политици по време на Втората световна война му отреждат специално място в придобилата особена тежест тогава националистическа пропаганда. След края на войната окупационните власти сочат шинтоизма като един от основните виновници за милитаризирането на Япония, а първоначално това разбиране е възприето не само от страните-победителки, но и от някои японци. През 80-те години на миналия век интересът към шинтоизма се възражда, макар много от стереотипите все още да са живи. Често неговото значение се подценява с аргумента, че японците рядко употребяват термина шинто. В „Японската религия“ Братислав Иванов подчертава, че терминът не се среща и в първата японска конституция (приета през 1889 г.), но тя – без съмнение – е пропита именно с духа на шинтоизма. „Случайно или не, през първото десетилетие на ограничителната политика, провеждана спрямо шинтоизма, в средите на бийтпоколението се ражда митът за дзен, който през следващите години се разпространява из целия западен свят. Още през далечната 1959 г. Умберто Еко споделя мнението, че в Западна Европа дзен е издигнат в култ (una fase cultuale)“, добавя още Иванов. В края на миналия век дзенбудизмът става популярен и у нас, като се налага тенденцията с него да се обясняват едва ли не всички явления в японската култура, което води до тяхното изкривяване и неадекватно разбиране. В „Японската религия“ са разгледани също чайната церемония, сухите градини – традиционно свързвани с естетиката на дзенбудизма, хайку поезията. Специално внимание се отделя на японския манталитет, както и на влиянието, което религиозният синкретизъм е оказал върху духовния живот на японците. Преводите от японски са на автора, като цитатите от китайската класика са преведени от руски или английски. Книгата е предназначена не само за тесен кръг специалисти, но и за всички, които се интересуват от историята и културата на Япония. Братислав Иванов е преводач от японски език, автор на редица трудове по лингвистика и културология, сред които: „Увод в японската писменост“, „Основи на японския език“, „Японска граматика. Функционален аспект“, „Японски йероглифен речник“, „Българо-японски речник“, „Японско-български речник“, „Японската цивилизация“ и др. Завършва Московския държавен университет, специалност „Японски език и литература“, и специализира в Института за японски език към Японската фондация. Член е на първия преподавателски екип при откриването на специалността „Японистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и в продължение на повече от десетилетие преподава „Теоретична граматика“ и „Класически японски език“. Понастоящем e диpeктоp нa Бългapо-японcкия обpaзовaтeлeн и култуpeн цeнтъp към 18 СOУ „Уилям Гладстон“ в София. Чете лекции по японски език и култура в магистърска програма към Софийския университет като хоноруван преподавател. През 2009 г. Иванов е удостоен от НВ император Акихито с „Ордена на изгряващото слънце“ за приноси в развитието на академичните изследвания на японския език и разпространението му в България. Братислав Иванов е член на редакционната колегия на елитната библиотека „Изток“ на ИК „Изток-Запад“, част от която е и книгата „Дзен и японската култура“ на Дайсецу Т. Судзуки. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42959 Откъс от „Японската религия“, Братислав Иванов Тъмната долина На 25 декември 1926 г. император Тайшьо умира и на престола се възкачва новият император Хирохито, който управлява под девиза Просветен мир (Шьоова). През неговото управление Япония изминава дълъг и противоречив път – милитаризиране на страната, създаването на марионетната държава Манджоу-Го, нова война с Китай, Тихоокеанската война, окупацията на страната и нейното възраждане. Обикновено периодът Шьова се дели на два подпериода, като границата между тях е актът за капитулацията на Япония във Втората световна война, подписан на 2 септември 1945 г. на борда на американския линкорн Мисури в Токийския залив. Когато Япония взема решението за капитулация, император Шьова (Хирохито) произнася знаменитите думи, че японците трябва да понесат непоносимото и да изтърпят нетърпимото. Времето от т.нар. манджурски инцидент през септември 1931 г. до капитулацията на Япония във Втората световна война през август 1945 г. е известно под названието тъмната долина (курай танима). През 1937 г. Министерството на образованието издава в огромен тираж брошурата Същност на държавния организъм (Кокутай но хонги), която може да бъде определена като манифест на японския национализъм. В началото на брошурата се подчертава, че възникналите в японското общество пороци и проблеми са резултат на необмислени заимствания от Запада в областта на духовната култура. Изходът от това положение анонимният автор на брошурата вижда във възраждането на специфичните за Япония национални ценности, по-важните от които са: божественият произход на японската династия; предаността към императора и родината, предполагаща готовност за доброволна смърт в тяхно име; синовният дълг, включващ безусловно подчинение на родителите и почитане на предците; приоритетът на интересите на колектива спрямо личните интереси; високият и благороден воински дух; абсолютната хармония на японците с природата, изразяваща се в ненадминато естетическо чувство. За да се улесни контролът над религиите, през 1939 г. е приет Закон за религиозната дейност. Многобройните секти в будизма и шинтоизма са намалени съответно на двайсет и осем и тринайсет. Няколкото десетки протестантски църкви са обединени в една. Имало е и случаи на репресии, засегнали предимно последователи на ничиренизма. В затвора е хвърлен и там умира Макигучи Цунесабуро (1871–1944), който е идеен вдъхновител на бъдещата будистка школа Сока гаккай, възникнала първоначално като образователно сдружение. Преследвали се не само опитите за критика на официалната доктрина, но и обективното изучаване на митовете, залегнали в нейната основа. В речта си пред парламента тогавашният министър на образованието Араки Садао откровено заявява, че всички религиозни организации са длъжни да участват в решаването на въпросите на войната. Впрочем, както отбелязва Р. Елууд (2008: 187), много от тях правели това с ентусиазъм. През 1940 г., по време на своя втори мандат, премиерът Коное обвързва Япония с Италия и Германия в съдбоносния Тристранен пакт. Военните победи на Германия в Европа – капитулацията на Франция на 22 юни 1940 г. и изглеждащият неизбежен колапс на Великобритания – подтикват Япония да нападне техните колонии в Югоизточна Азия. Всички политически партии са разпуснати и вместо тях се създава Асоциация за подкрепа на трона. През 1940 г. с многобройни празненства и шинтоистки ритуали е отбелязана годишнината от възкачването на престола на Джинму Тенно, легендарния първи японски император. Светилището в Кашивара – местността, където според легендата станало това събитие – било посетено в течение на годината от 1 350 000 души. След нападението на Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. всички религиозни структури са включени в пропагандната машина на войната, а през април 1942 г. е създадена т.нар. Религиозна организация за развитието на Азия. Следвоенният период Aвгуст 1945 г. е катастрофален за Япония. На 6 август е пусната атомната бомба над Хирошима, а тази над Нагасаки – на 9 август. На 8 август Съветският съюз денонсира договора за ненападение, подписан с Япония през април 1942 г. Наслагването на тези събития изиграва решаваща роля за капитулацията на Япония, обявена от императора на 15 август. В писмо до сина си Акихито, датирано от 9 септември 1945 г., императорът определя като причини за поражението подценяването на Великобритания и Съединените щати, надценяването на духа за сметка на знанията, както и арогантността на военните (Behr, 1989: 366). Актът за капитулацията е подписан на 2 септември 1945 г., а на 4 октомври Щабът на окупационните войски приема директива, с която се отменят ограниченията на политическите, гражданските и религиозните свободи. В съответствие с тази директива се отменя и Законът за религиозните организации от 1939 г. През август 1945 г. генерал Макартър, наречен по-късно от японците синеокият шьогун, пристига в Япония и с това се поставя началото на нейната окупация, продължила до 1952 г. Окупационните власти разглеждат мита за божествения произход на императора като една от основните причини, довели до милитаризирането на Япония и веднага след капитулацията подготвят т.нар. Декларация на човека (Нинген сенген), с която император Шьова (Хирохито) се отрича от божествения си произход на 1 януари 1946 г. Още преди това с директива от 25 декември 1945 г. на командването на съюзническите окупационни войски шинтоизмът е отделен от държавата и лишен от държавни субсидии. В отговор на това още на 2 февруари 1946 г. три шинтоистки организации образуват нова неправителствена организация под наименованието Асоциация на шинтоистките светилища (Джинджя хончьоо), която на 14 февруари е регистрирана като юридическо лице. Фокусирането върху темата за шинтоизма отвлича вниманието от другите конфесии, въпреки че предаността към императорската система и лично към императора в никакъв случай не може да се разглежда като чисто шинтоистки феномен. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42959
  18. Р. Теодосиев

    Опасната идея на Дарвин

    Даниъл Денет сочи с какво е опасна Дарвиновата теория Неиздаваният до момента у нас изтъкнат американски учен Даниъл Денет дебютира на родната книжна сцена с колосалния си труд „Опасната идея на Дарвин“ (ИК „Изток-Запад“). Авторът насочва вниманието ни към меметиката, естествения отбор и последиците от великата Дарвинова теория, които напълно преобразяват традиционните възгледи за мястото на човека във Вселената. Разглеждайки теорията на Чарлз Дарвин в светлината на последните открия на науката, Денет убедително излага своите аргументи и провокира не само някои от водещите учени на нашето време (Стивън Джей Гулд, Роджър Пенроуз, Стивън Пинкър), но и всеки любознателен читател. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42960 По ерудиран и увлекателен начин един от най-известните и уважавани американски автори, философът и специалист в сферата на когнитивните науки Даниъл Денет задрасква с дебела черта традиционните разграничения между живата и неживата природа, между света на човека и природния свят, между компютърните програми и човешкия ум, превръщайки еволюционната теория на Дарвин в опасно оръжие, способно да разруши утаявали се в продължение на хилядолетия предразсъдъци. В грандиозния си труд „Опасната идея на Дарвин“ ученият демонстрира как, напускайки тесните граници на биологията, тази наистина опасна идея е способна да доведе до истинска революция в на пръв поглед отдалечени от нея научни области – от математиката и физиката до лингвистиката и етиката. Авторът насочва вниманието ни към теорията за естествения отбор, демонстрирайки как с нейна помощ Дарвин е задълбочил традиционното ни разбиране за мястото на човека във Вселената. В предговора на „Опасната идея на Дарвин“ (с подзаглавие „Еволюцията и превъплъщенията на живота“) Денет пише: „Тази книга е за науката, но самата тя не е научна. Наука не се прави, цитирайки авторитети, независимо колко видни са те и колко са красноречиви, и претегляйки аргументите им след това. Един аргумент не е сериозен само защото произтича от авторитет, но авторитетите могат да бъдат убедителни, независимо дали са прави или грешат. Тук се опитвам да отсея правилното от погрешното. Едно от нещата, които съм се опитал да направя в книгата, е да дам възможност на читателя да се запознае с научната литература, на която се позовавам, осигурявайки единен поглед към полето на изследването, както и мнение относно значимостта или маловажността на сблъсъците, бушуващи в него. Във връзка с част от дискусиите еднозначно изказвам своята позиция, докато други оставям открити, ситуирайки ги в рамка, която позволява да се схванат основните проблеми, както и въпросът дали за читателя има значение как те са възникнали.“ Даниъл Денет е един от най-авторитетните съвременни философи, автор на редица популярни книги и статии и директор на Центъра за когнитивни изследвания към университета „Тафтс“ в Масачусетс, САЩ. Ричард Докинс – автор на мащабните изцяло научни трудове „Делюзията Бог“, „Себичният ген“, „Най-великото шоу на Земята“ и „Сказанието на прадедите“, определя Даниъл Денет като свой ментор. Въпреки популярността и авторитета си на Запад, Денет не е издаван на български език до момента. Емблематичният му труд „Опасната идея на Дарвин“, с който Денет дебютира на родната книжна сцена, е безспорно най-коментираната му книга, която ни показва защо той напълно заслужава определението „един от най-провокативните мислители на планетата“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42960 Откъс от „Опасната идея на Дарвин“, Даниъл Денет За произхода на морала 1. E Pluribus Unum?[1] Природата (изкуството, чрез което Бог е създал света и го управлява) е предмет на подражание от страна на човешкото изкуство в много други отношения, а също и в това, че то може да създаде изкуствено животно. Щом животът не е нищо друго освен движение на членове, началото на което е в някаква основна вътрешна част, защо да не можем да кажем, че всички автомати (механизми, които се движат с пружини и колела като часовник) имат изкуствен живот? Всъщност какво е сърцето, ако не пружина, и нервите, ако не нишки, и ставите, ако не колела, които придават движение на цялото тяло, според както е искал това майсторът? Изкуството отива още по-далеч, като подражава на това разумно и отлично произведение на природата, човека. Чрез изкуство е създаден този велик Левиатан, който се нарича държава (на латински civitas), който не е нищо друго освен изкуствен човек, макар и по-голям на ръст и съла от естествения, за чиято закрила и защита той е бил създаден. В тоя Левиатан върховната власт е изкуствена душа, която дава живот и движение на цялото тяло. Томас Хобс (Hobbes 1651, с. 1[2]) Томас Хобс е първият социобиолог, изпреварил Дарвин с двеста години. Както ясно показват въвеждащите думи към неговия шедьовър, той разглежда създаването на държавата по същество като създаване на един артефакт от друг, като инструмент за групово оцеляване, „предназначен“ за „закрилата и защитата“ на своите обитатели. Илюстрацията срещу заглавната страница на оригиналното издание показва колко сериозно приема той своята собствена метафора. Защо обаче наричам Хобс социобиолог? Няма как той да е използвал Дарвиновите идеи в своя анализ на обществото, както това правят днешните социобиолози. Но той е съзнавал, ясно и с пълна увереност, фундаменталната Дарвинова задача: трябва да съществува история за това как държавата е възникнала и как тя е внесла нещо напълно ново в света: морала. Трябва да има история, която да ни отведе от епохата, в която не е имало добро и зло, а само аморално съревнование, до времето, в което очевидно те са съществували (в някои части на биосферата), благодарение на процес, който постепенно въвежда „същностните“ черти на етическата гледна точка. Тъй като съответният период е предисторически и Хобс не е можел да се позове на данните, натрупани от изследвания на фосили, историята му е трябвало да бъде рационална реконструкция, поредният разказ „просто така“ (just-so story) (ако използвам поредния анахронизъм). Някога, казва ни Хобс, не е съществувал морал. Имало е живот, имало е човешки същества, които дори са имали език, а следователно и меми (поредният анахронизъм). Можем да допуснем, че те са имали думи – и меми – за добро и лошо, но не и за добро и лошо в етически смисъл. „Там няма място за никакви представи за право и неправо, за справедливост и несправедливост.“[3] Така, макар те да различавали доброто копие от лошото, добрата вечеря от лошата, добрият ловец (експертът-убиец, който доставял вечерята) от лошия (който само подплашвал жертвата), нямали понятие за добър или справедлив човек, за морален човек, за добро или морално дело – нито за противоположностите им – злодеите и пороците. Те можели да преценят дали някои хора са по-опасни от други, дали са по-опитни бойци или по-желани съпрузи, но не стигали по-далеч от това. Те нямали понятие за правилно и неправилно, защото „Справедливостта и несправедливостта са качества на хора, които живеят в общество, а не в самота“[4]. Хобс нарича тази фаза от нашата предистория „естествено състояние“, защото по основните си характеристики тя напомня за състоянието, в което живеят всички други диви животни до ден днешен. В естественото състояние „няма място за труд, защото плодовете му са несигурни... [за] занаяти, книжнина, общество, което е най-лошо от всичко, има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък“[5]. И тогава, в един хубав ден се случва така, че настъпва мутация. При разгарянето на конфликт, подобен на всички, случвали се дотогава, се случва нещо ново. Вместо да продължат късогледо да следват егоистичните си практики на взаимно предателство и недоверие, на съперниците, които били особено големи късметлии, им хрумнала нова идея: сътрудничество с цел взаимна изгода. Те подписали „обществен договор“. Ако преди това е имало семейства, или стада, или племена, в този момент възникнал един различен тип група – обществото. Това било раждането на цивилизацията. Останалото, както казват, е история. Колко би се възхитил Хобс от историята на Лин Маргулис за еукариотната революция и обусловената от нея поява на многоклетъчния живот! Докато преди това не е имало друго освен скучни прокариоти, пребиваващи в своето неприятно, животинско, мимолетно съществувание, сега вече са възможни много­клетъчни организми, които благодарение на разделението на труда между група специализирани клетки, могат да се ангажират с труд (в частност, с подхранван от кислород метаболизъм) и занаяти (възприятие и движение с голям обхват, защитна окраска и т.н.). Не след дълго техните потомци създали многоклетъчни общества от много специален тип, наричани (поне доскоро) хора, способни да създават книжнина (или изображения), които започнали да обменят интензивно – и така станала възможна втора революция. [1] Лат. „от много едно“ – надпис, включен в герба на САЩ. – Б.пр. [2] Вж. Хобс, Т. 1970. Левиатан, прев. Р. Русев. София: Наука и изкуство, с. 9. [3] Вж. Хобс (1970), с. 137. [4] Мак там, с. 137. [5] пак там, с. 135.
  19. Р. Теодосиев

    Гениални и когато грешат

    Кои са блестящите гафове от Дарвин до Айнщайн? Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42246 Изтъкнатият астрофизик Марио Ливио проследява и описва в книгата си „Гениални и когато грешат“ (ИК „Изток-Запад“) блестящи „издънки“ на петима от най-видните учени за последните две столетия – Чарлз Дарвин, лорд Келвин, Лайнъс Полинг, сър Фред Хойл и Алберт Айнщайн, – за да ни покаже как, макар и когато грешат, тези гениални умове по парадоксален начин са довели до впечатляващи пробиви в разбирането ни за света. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42246 Историята на човечеството е изпълнена с разкази за трудно представими грешки в различни области, някои от които имат толкова значими последици, че се споменават още в свещените писания, в гръцката митология и в други древни текстове. Безспорно всеки греши в мислите, преценките и (противо)действията си. И ако мнозина от нас смятат, че хора като Чарлз Дарвин или Алберт Айнщайн са безгрешни, то известният астрофизик Марио Ливио ни доказва, че гениалните също грешат. В книгата си „Гениални и когато грешат“ (с подзаглавие „Блестящите гафове от Дарвин до Айнщайн“) Ливио разглежда петима изтъкнати учени от последните два века – Чарлз Дарвин, Уилям Томсън (известен като лорд Келвин), Лайнъс Карл Полинг, сър Фред Хойл и Алберт Айнщайн, – в умовете на всеки от които са се родили освен велики и работещи и днес теории и идеи, също и знаменити гафове. Под „гафове“ авторът разбира по-скоро сериозна концептуална неточност, която е в състояние да постави под въпрос цели теории или мащабни проекти, или дори заплашва – при едни или други условия – да забави прогреса в науката. Като допълнение на своя анализ Ливио заключва: „Не просто пътят към победата е застлан с провали, а колкото по-голям е успехът, толкова по-големи са издънките, които дебнат зад ъгъла.“ „Гениални и когато грешат“ е посветена не на научните върхове, които петимата учени олицетворяват, а по-скоро на мисловните процеси и препятствията, през които те са минали по пътя към великите си открития – все пак Айнщайновата космологична константа продължава да тласка напред развитието на физиката, а теорията на Дарвин става надеждна основа на днешната синтетична теория на еволюцията. Както отбелязва авторът на „Вселена от нищото“ Лорънс Краус: „Една от най-важните отлики на науката от религията е това, че в науката ние (рано или късно) с готовност променяме мнението си. Тъкмо това наричаме учене. Както красноречиво показва Марио Ливио в тази мащабна и наистина проницателна книга, много от най-прочутите постижения в науката са свързани с идеи, които не водят доникъде.“ Марио Ливио – наричан от мнозина „най-големият популяризатор на науката в нашата галактика“ – е роден през 1945 г. в Румъния, която напуска едва 5-годишен, за да заживее в Израел заедно с баба си и дядо си, които се грижат за него (родителите му са принудени да напуснат родината си по политически причини). Завършва физика и математика в Hebrew University of Jerusalem, магистърска степен по теоретична физика на частиците в научния институт „Вайцман“ в Реховот и докторантура по теоретична астрофизика в Tel-Aviv University. Преподавал е физика в израелския технологичен институт „Техион“ в продължение на десет години (1981–1991), а понастоящем работи в Space Telescope Science Institute в Балтимор, САЩ. У нас Ливио е познат с книгата си „Математик ли е Бог“, чийто превод – както и този на „Гениални и когато грешат“ – е дело на носителя на наградата на БАН „Проф. Марин Дринов“ за млад учен за 2008 г. и автор на книгата „Лицата на Протей“ Росен Люцканов. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42246 Откъс от „Гениални и когато грешат“, Марио Ливио Глобално охлаждане През 1897 г. седмичното издание „Венити Феър Албум“, представящо ключови събития в живота на британското общество, публикува възхвала на лорд Келвин[1], част от която звучи по следния начин: Баща му е професор по математика в Глазгоу. Самият той е роден в Белфаст преди 72 години и получава образованието си в университета в Глазгоу и колежа „Сейнт Питър“ в Кеймбридж. В този колеж той става преподавател, след като е удостоен с втора награда за отличен успех (Second Wrangler) и наградата „Смит“.[2] Нетипично за шотландец той скоро се връща в Глазгоу, заемайки мястото на професор по естествена философия, и оттогава до днес е направил толкова открития и е сторил толкова добрини, излизайки извън попрището си на математик, че неговото име – Уилям Томпсън – се е прославило не само в целия цивилизован свят, а също и в най-далечните морета и океани. Още докато има само рицарско звание, той изобретява известния морски компас на сър Уилям Томпсън, както и навигационна машина за измерване на дълбочина, която за нещастие е по-слабо позната. Направил е много и за навлизането на електричеството в живота на моряците: като проектант на различни трансатлантически телеграфни линии, като изобретател на огледалния галванометър и датчика за съобщения [siphon recorder], които, освен важни за науката, са и практически значими. Освен това той е и добър човек, свидетелство за което е удостояването му с титлата Барон Келвин от Ларгс преди четири години и все така прелива от мъдрост, защото благородническото звание не го е лишило от моралните му достойнства... Той знае всичко, което може да се установи за топлината; всичко, което понастоящем ни е известно за магнетизма; всичко, което сам е успял да открие за електричеството. Той е велик, честен и скромен учен, който е написал много и е направил още повече. Това е доста точно, макар и забавно звучащо описание на многочислените постижения на онзи мъж, който един от биографите му нарича „Динамичният викторианец“. При посвещаването му в благородническо звание през 1892 г. Томпсън приема титлата Барон Келвин от Ларгс по името на река Келвин, която тече в близост до лабораторията му в Глазгоу. Споменава се още, че бъдещият барон Келвин е заел (за свое разочарование) второ място в окончателното класиране на студентите по математика в Кеймбридж. Твърди се, че на сутринта, когато били изложени списъците с резултатите от изпитите, той изпратил прислужника си да разбере кой е на второ място и бил потресен когато чул отговора: „Вие, сър“. Няма съмнение, че Келвин е един от най-изтъкнатите представители на онази епоха, в която настъпва края на класическата и началото на съвременната физическа наука. На фигурата е показан портрет на лорд Келвин, вероятно направен по фотография, датираща от 1876 г. Съвсем подобаващо след смъртта му през 1907 г. той е положен в гробница в съседство с тази на Исак Нютон в Уестминстърското абатство. В приведената по-горе възхвала обаче не е отразено рухването на репутацията на Келвин в научните кръгове. В края на живота си той се сдобива със съмнителната слава на човек, противопоставящ се на напредъка на съвременната физика. Често представян като учен, упорито придържащ се към старите си теории, той отхвърля новите открития за строежа на атома и радиоактивността. Още по-странно е това, че макар Джеймс Кларк Максуел да използва някои от развитите от Келвин приложения на принципа на енергията при разработването на своята впечатляваща теория на електромагнетизма, Келвин все пак ѝ се противопоставя, твърдейки: „Смея да кажа, че единственото, което успявам да проумея в тази теория, считам за напълно неприемливо.“[3] За вещ в техниката човек като него Келвин прави и непонятни изказвания по въпроси за технологията, например: „Нямам и грам вяра във въздухоплаването, като изключим полетите с балон.“ Тъкмо този странен човек – блестящ като млад учен и безнадеждно изостанал на стари години – се опитва да опровергае теориите на геолозите за възрастта на Земята. На 28 април 1862 г. Келвин (тогава все още известен с фамилното си име Томсън) изнася през Кралското дружество в Единбург доклад на тема „За бавното охлаждане на Земята“.[4] Друга негова статия е публикувана само месец по-рано и носи заглавието „За възрастта на слънчевата топлина“.[5] Още с първото изречение в нея Томсън ясно показва, че това няма да е поредната му тясно научна статия, която лесно може да бъде забравена. Тъкмо напротив, в случая става дума за остра атака срещу използваното от геолозите допускане за неизменната природа на силите, оформили облика на Земята: Още преди 18 години в ума ми се запечата идеята, че основните принципи на термодинамиката са пренебрегвани от онези геолози, които неотстъпчиво се противопоставят на всички хипотези, допускащи резки промени и твърдят не само че пред очите ни, върху лицето на Земята, има свидетелства за различните събития, формирали земната кора в геоложката ѝ история, а също и че тези събития никога или почти никога не са били по интензивни в миналото, отколкото са сега.[6] Макар във фразата „в ума ми се запечата“ да има известно преувеличение, със сигурност е вярно, че първите статии на Келвин по въпроса за топлопроводимостта и разпределението на топлината в земната сфера са написани още през 1844 г. (когато той още е двадесетгодишен студент) и 1846 г.[7] Дори и много по-късно, в навечерието на седемдесетия си рожден ден, Томсън продължава да се интересува от темата, свидетелство за което е фактът, че открива грешка в статия за топлината, публикувана от професор от [1] Публикувани са редица детайлни биографии на лорд Келвин. Онези, които ми бяха особено полезни,са Gray 1908, Thompson 1910, която е препечатана през 1976, Smith and Wise 1989, Lindley 2004 и Sharlin and Sharlin 1979. В Wilson 1987 са представени успоредно теориите на лорд Келвин (1824–1907)и физикът от викторианската епоха сър Джордж Гейбриъл Стоукс (1819–1903). Burchfield 1990 се концентрира върху изследванията на Келвин върху възрастта на Земята. [2] Титлата „Senior Wrangler“ се присъжда на онзи студент, който получи най-високи оценки в цикъла от финалните изпити в Кеймбридж, носещ името „Tripos“. Очаквало се Уилям Томсън да заслужи това отличие. Неговият наставник д-р Куксън заявил дори, че „за университета ще бъде голяма изненада, ако това не се случи“. Самият Томсън обаче не бил чак толкова убеден в успеха си. Когато започнала надпреварата, друг студент на име Стивън Паркинсън, който видимо по-успешно се справял с даването на бързи и кратки отговори, успял да победи. В крайна сметка талантливият, но не толкова бърз Келвин заел второто място. Томсън обаче успял да победи Паркинсън в надпреварата за наградата „Смит“, връчвана за най-добро представяне в поредица изпити, при която били нужни по-задълбочени аналитични умения. [3] Келвин прави това изказване в своите Балтиморски лекции по молекулярна динамика и вълнова теория на светлината, изнесени в университета „Джонс Хопкинс“ през 1884 г. [4] Вж. Kelvin 1864. [5] Вж. Kelvin 1862. [6] Вж. Kelvin 1864. Докладът му е изнесен на 28 април 1862 г. [7] Келвин е автор на поредица трудове в областта на термодинамиката. През 1844 г. той пише статия за възрастта на температурните разпределения. По-същество в нея е показано, че температурното разпределение, измервано понастоящем, може да е резултат само от температурно разпределение, което е съществувало преди краен времеви интервал. През 1848 г. той въвежда абсолютната температурна скала, която носи неговото име. В статия от 1851 г., публикувана под заглавието „За динамичната теория на топлината“, той формулира една от версиите на днешния втори закон на термодинамиката. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42246
  20. Р. Теодосиев

    След Вавилон

    Излезе дългоочакваният „След Вавилон“ на Джордж Стайнър Фундаменталният труд на видния американски учен Джордж Стайнър – „След Вавилон“ (ИК „Изток-Запад“), излезе на български език. С ерудиция и вещина авторът ни води из лабиринтите на взаимоотношенията между езика и превода и разяснява какво прави (не)възможен преносът от един език в друг, а и кои са хоризонтите за неговата възможност. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=30062 Дългоочакваният мащабен труд в сферата на лингвистиката и превода – „След Вавилон“, на известния американски философ, писател и професор по сравнително литературознание Джордж Стайнър е вече факт и на български език. Роденият в Париж учен смята, че всяка комуникация е своеобразен превод, чийто смисъл – за да бъде преведен правилно – трябва не просто да премине от един език на друг, но да бъде пренесен през времето, пространството, през културите и контекстите. В тези максимално широки хоризонти на превода Стайнър стига неминуемо до въпроса за границите на езика и неговото отношение към света като цяло. В „След Вавилон“ (с подзаглавие „Аспекти на езика и превода“) Джордж Стайнър илюстрира майсторки тази и други свои тези, използвайки богат набор от примери, като предлага също и херменевтични анализи на конкретни текстове и техните преводи. Книгата би била интересна както за хората, интересуващи се от философията на превода, и(ли) искащи да видят как се разгръща на практика приключението на превода, но и за тези, които просто проявяват интерес в сферата на езикознанието. Стайнър разглежда бъдещето на езиците в глобализиращия се свят, поставяйки акцент върху постоянно нарастващата днес сила на англо-американското есперанто, което се разцепва на все повече и повече локални – макар и сродни – форми. Авторитетният учен обръща специално внимание и на китайския език, който засега остава главно в границите на общността. Испанският, смята още авторът на „След Вавилон“, засилва все повече своето влияние в демографски и културен аспект, докато „по-малките“ езици – основно тези в субсахарска Африка и Амазония – изчезват, повличайки със себе си и характерните черти в съответните култури. От една страна е логично, допълва още Стайнър, да се предположи, че победоносният ход на науката, технокрацията, международните финанси и масмедиите ще осигури дългосрочната хегемония на англо-американския – компютърните езици отразяват и допълнително утвърждават това превъзходство, но да не забравяме все пак: „Действителността обаче винаги е по-неуловима и по-иронична от нашите предположения. Много е възможно Вавилонската кула да продължи да хвърля своята творческа сянка.“ Джордж Стайнър преподава в редица престижни университети в САЩ и Европа, а голяма част от многобройните му есета, статии и рецензии на са публикувани във водещи издания, като „Ню Йоркър“ и „Таймс Литъръри Съплемънт“. Автор е на близо 30 книги, сред които нестандартният и дързък труд „Моите ненаписани книги“, излязал от печат у нас през 2013 г. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=30062 Откъс от „след Вавилон“, Джордж Стайнър Език и гносис Преводът съществува, защото хората говорят различни езици. В основата на този труизъм всъщност стои една ситуация, която може да се разглежда като енигматична и поставяща проблеми от изключителна психологическа и социо-историческа трудност. Защо хората трябва да говорят хиляди различни, взаимно неразбираеми езици? Ние живеем в тази плуралистична рамка, живели сме в нея още от зората на писаната история и приемаме получилата се мешавица за даденост. Едва когато се замислим за нея, когато отделим фактите от подвеждащия контекст на очевидното, чак тогава евентуалната странност, евентуалната „неестественост“ на човешкия езиков порядък ни прави впечатление. Навярно тук се крие един от централните въпроси в изучаването на човешката умствена и социална еволюция. Но въпреки това дори основателните питания, изразите на удивление, които биха накарали фактите да се откроят, се формулират само спорадично. Разделението между формалната „ясно очертана“ лингвистика, от една страна, и съпоставителните и антропологически изследвания на действителния език, от друга, е изтикало въпроса още повече в сянката на безплодните метафизични спекулации. Може би не трябва да разглеждаме като формално или съдържателно последователни, като подлежащи на потвърждение или опровержение никакви модели на словесно поведение, никакви теории за това как възниква и се усвоява езикът, които не признават за решаващ въпроса за изумителното многообразие и разноликост на езиците, говорени на тази многолюдна планета. Дел Хаймс заявява в своя предговор към посмъртния „Произход и диверсификация на езика“ на МорисСуадеш: „Разнообразието на езиците, така както са се развили и приспособили, е очевиден факт на живота, който вика за теоретично внимание. За теоретиците на езика става все по-трудно да упорстват в смесването на потенциалната равностойност с фактическото многообразие.“ Това би трябвало да е баналност и уважавано изискване сред езиковедите дълго преди 1972 г. Теориите на семантиката, построенията на универсалната и трансформационната граматика, които не казват нищо съществено за изобилието на езиковия атлас – в Нова Гвинея се говорят над хиляда различни езика, – могат да бъдат подвеждащи. Именно тук, а не в проблема за измислянето и разбирането на мелодията (макар че двете теми може да са сходни), бих поставил аз онова, което Леви-Строс нарича le mystère suprême [1] на антропологията. Защо homo sapiens, чийто храносмилателен тракт се е развил и функционира точно по един и същи сложен начин по целия свят, чиято биохимична структура и генетичен потенциал са, както ни уверява ортодоксалната наука, в основата си всеобщи, чиито фини бразди на мозъчната кора си приличат напълно у всички народи и на всеки етап от социалната еволюция – защо този единен, макар и индивидуално уникален вид бозайник не използва един общ език? За да поддържа жизнените си процеси, той вдишва определен химически елемент и умира, ако бъде лишен от него. Оправя се с един и същи брой зъби и прешлени. За да осъзнаем колко забележителна е тази ситуация, трябва да си позволим един лек полет на въображението и да зададем въпроса, тъй да се каже, отвън. В светлината на анатомичните и неврофизиологичните универсалии едно единно езиково решение би било напълно разбираемо. Всъщност, ако живеехме в една обща езикова обвивка, всяко друго положение би ни се струвало много странно. То би имало статута на непонятна фантасмагория – като анаеробните или неподвластните на гравитацията създания в научната фантастика. Но има и друг „естествен“ модел. Един глух и неграмотен наблюдател, който приближава планетата ни и описва съществените страни на човешкия облик и физиологично поведение, би заключил с известна увереност, че хората говорят малък брой различни, макар и вероятно сродни езици. Той би предположил една цифра от около половин дузина, може би с група производни, но ясно разпознаваеми диалекти. Този брой би се съгласувал убедително с другите основни параметри на човешкото разнообразие. В зависимост от класификацията, която възприемат, етнографите разделят човешкия род на четири или седем раси (въпреки че този термин, разбира се, е едно неудовлетворително название за краткост). Сравнителната анатомия на структурата и размера на костите води до установяването на три главни типологии. Анализът на човешките кръвни групи, сам по себе си тема с голяма сложност и историческа значимост, показва, че съществуват около половин дузина варианти. Толкова изглежда е принципният брой и на изпъкващите разделения в рамките на вида, макар индивидът очевидно да е генетично уникален. Развитието на пет или шест основни езика на Земята, заедно с един спектър от производни, междинни диалекти и пиджини, подобно на гамата цветове на кожата и техните преливания, биха се сторили на нашия въображаем наблюдател като напълно естествен, всъщност неизбежен модел. Ако живеехме в рамките на този модел, щяхме да го възприемаме като вътрешно логичен и да приемаме като разбиращи се от само себе си подкрепящите го или поне силно аналогичните свидетелства на сравнителната анатомия, физиология и класификация на расите. Под натиска на времето и историческите обстоятелства половин дузината главни езици биха могли да се раздалечат значително. Въпреки това говорещите биха имали съзнание за лежащите в основата им единства и биха очаквали да срещнат онова ниво на взаимна разбираемост, присъщо примерно за езиците от романското семейство. Действителното положение, разбира се, е съвсем различно. [1] Върховната загадка (фр.). Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=30062
  21. Р. Теодосиев

    Дзен и японската култура

    Дайсецу Судзуки ни запознава отблизо с философията на дзен „Дзен и японската култура“ (ИК „Изток-Запад“) на изтъкнатия познавач на дзен будизма Дайсецу Т. Судзуки е един от най-ярките трудове, посветени на дзен в световната литература. Луксозното българско издание на книгата съдържа множество илюстрации на знаменити японски твоорци, подбрани лично от автора на книгата. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221 Дайсецу Т. Судзуки (1870–1966) е един от най-видните познавачи на дзен будизма. Писал е върху будизма, религията и японската култура в продължение на повече от 60 години и е автор на над 100 книги. Роден в началото на периода Мейджи, Судзуки работи като изследовател на японската култура, в това число на будизма и в частност на дзен, чак до смъртта си. След като първият му дзен будистки учител Шаку Соен урежда възможността Судзуки да работи и следва с немския философ, преводач и редактор на списание, емигрирал в Щатите – Паул Карус (който проявява завиден интерес към сходствата между идеите за съвременна, научна, монистична религия и доктрините на будизма), Судзуки се налага като авторитет в областта на будизма. Публикува превод на „Дашън цисинлун“ – „Събуждането на вярата“, на изследването си върху будизма на Махаяна („Общо изложение на будизма на Махаяна“), а също и множеството преводи на китайски текстове, които издава в съавторство с Карус, и многобройните си статии върху будизма. В периода 1891–1897 г. Судзуки практикува дзен в храма на будистката школа Риндзай – Енгакуджи в Кита-Камакура, югоизточно от Токио. По този начин той става член на световна мрежа от будисти, теософи и интересуващи се от различни проявления на традицията из цяла Азия. Един от най-известните трудове на Дайсецу Судзуки – „Дзен и японската култура“, който излиза и на български език – e издаден за първи път от Източното будистко общество на Будисткия университет Отани, Киото, през 1938 г. под заглавие „Дзен будизмът и неговото влияние върху японската култура”. Пишейки на поетичен, но същевременно достъпен език, в „Дзен и японската култура“Дайсецу Судзуки дефинира понятието дзен като „един от продуктите на китайското светоусещане, обогатено от индийските идеи, въведени в Китай през I век заедно с будистките учения“. Той проследява историческото развитие на дзен, като свързва зараждането му с бушидо (Пътя на воина) и умело очертава връзките на дзен с фехтовалното изкуство, с хайку, с чайната церемония и изконната любов на японеца към природата. Книгата дава изчерпателна информация за всеки, който иска да вникне в основните идеи на дзен, което – твърди още авторът – е немислимо без познаване на контекста на японския живот и изкуство. Основополагащият труд на Судзуки съдържа ценни илюстрации от нанй-изтъкнатите японски майстори на живопистта и калиграфията. Луксозното издание на „Дзен и японската култура“ е част от поредицата „библиотека Изток“, в която са още „Тридесет и шестте стратегеми“ и „Шътао и неговите беседи за живописта“ на руския китаист и изследовател Евгения Завадска. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221 „Дзен и самураите“, откъс от „Дзен и японската култура“, Дайсецу T. Судзуки Може да изглежда странно, че дзен е бил свързан по някакъв начин с духа на военното съсловие на Япония. Независимо какъв облик добива будизмът в различните страни, в които процъфтява, той е религия на състраданието и в своята разнообразна история никога не е имал отношение към дейностите, свързани с войната и военното дело. Как тогава дзен е започнал да насърчава бойния дух на японските воини? В Япония от самото начало на своята история дзен е бил тясно свързан с живота на самураите. Макар че никога не ги е подтиквал активно да изберат своята професия, в която се прилага насилие, той негласно ги подкрепял, когато поради някаква причина са се заели с нея. Дзен ги подкрепял по два начина: и нравствено, и философски. Нравствено, защото дзен е религия, която ни учи да не гледаме назад, щом веднъж сме взели дадено решение; философски, защото той се отнася равнодушно към живота и смъртта. Позицията да не гледаш назад в крайна сметка възхожда към философското убеждение; ала бидейки философия на волята, дзен привличал самурайския дух по-скоро в нравствено отношение, отколкото във философско. От философска гледна точка дзен набляга на интуицията, а не на разсъдъчното познание, защото интуицията е по-пряк път за постигане на Истината. Ето защо и нравствено, и философски дзен привличал силно военното съсловие. Умът на воина, който е – и това е едно от основните качества на боеца – относително прост и далеч не пристрастен към философстването, намира сроден дух в дзен. Може би това е и една от главните причини за тясната връзка между дзен и самураите. Второ, дзен дисциплината е проста, директна, опираща се на егото, отричаща егото; нейната наклонност към аскетизъм се съчетава добре с воинския дух. Воинът също трябва да бъде винаги концентриран върху своя предмет: когато се бие, не бива да гледа нито назад, нито встрани. Той трябва да върви само напред, за да победи врага си. Ето защо не бива да се натоварва по никакъв начин – нито физически, нито емоционално, нито интелектуално. Интелектуалните съмнения, ако изобщо се зародят в ума на боеца, са големи препятствия за движението му напред, докато емоциите и физическите притежания са най-тежък товар, ако той желае да действа максимално ефикасно в своята професия. Добрият воин е по принцип аскет или стоик, което означава, че има желязна воля. Нея дзен може да осигури, когато е необходимо. Трето, между дзен и военното съсловие на Япония има историческа връзка. По принцип будисткият свещеник Ейсай (1141–1215) се смята за първият, който е въвел дзен в Япония. Неговата дейност обаче се ограничавала повече или по-малко с Киото, който по онова време бил център на по-старите школи на будизма. Да се въведе нова вяра било почти невъзможно поради силната съпротива, оказвана от тяхна страна. Ейсай трябвало да направи известен компромис, заемайки позиция на помирение спрямо Тендай и Шингон, докато в Камакура, която била резиденция на правителството на Ходжо, подобни исторически трудности не съществували. Освен това управлението на Ходжо било милитаристично, тъй като той наследил фамилията Минамото, която се надигнала срещу фамилията Тайра и придворните аристократи. Последната загубила способността си да управлява ефикасно заради прекалената си изтънченост и последвалата я дегенерация. Режимът Ходжо е известен с изключителната си пестеливост и нравствена дисциплина, както и със силния си административен и военен апарат. Ръководителите на тази мощна правителствена машина приели дзен за свой духовен водач, пренебрегвайки традицията по въпросите на религията; по тоя начин дзен оказвал своето разнообразно влияние върху общия културен живот на японците от XIII в. насетне, включително през периода Ашикага и дори през периода Токугава. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42221
  22. Р. Теодосиев

    Граматика на съвременния български език

    Да говорим в крак с времето Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42220 Излиза осъвременена граматика на българския език, написана от Мария Пашова на достъпен за всекиго език. Изданието „Граматика на съвременния български език“ (ИК „Изток-Запад“) съдържа над 40 таблици за бърза проверка на определени граматични форми и правила и е предназначено за всички, които искат да овладеят правоговора и правописа на родния език и да имат езикова култура на ниво. Граматиките и речниците са от ключово значение за познаването и правилното владеене на всеки език. Прието е, че те са суховати и скучни четива, които трудно привличат и най-вече задържат приковано вниманието на учениците, а високопарният език, на който са написани е разбираем единствено за филолози, лингвисти и специалисти в областта. Мария Пашова – която заедно със съпруга си, покойният вече проф. Петър Пашов, е автор на редица практически граматики и учебни помагала по български език – се наема с нелеката задача да осъвремени граматиката на българския език, представяйки я по достъпен за всеки – от ученика до професора, начин в изданието „Граматика на съвременния български език“. В ценния справочник са представени фонетичният и граматичният строеж на съвременния български книжовен език. Обърнато е специално внимание на практическото приложение на знанията, които черпим от граматиката в ежедневната си езикова и устна, и писмена практика. „Граматика на съвременния български език“ е предназначена за всеки, който иска да овладее правоговора и правописа на родния език и е чувствителен към езиковата си култура. Чрез изданието Мария Пашова цели да отговори на съвременните нужди за разбиране и владеене на майчиния език и да заинтригува както подрастващите, които тепърва се запознават с книжовния език, така и тези, на които се налага да опреснят знанията си по въпроси от областта на фонетиката, морфологията, синтаксиса или лексикологията, отнасящи се до правоговора, правописа, пунктуацията или до значението и употребата на думите в българския език. „Общопризнато е, че граматичните правила защитават книжовния език от диалектни разслоения и така изпълняват отговорна задача с национално значение. Освен това, благодарение на тях навлизащите в българския език заемки от различни клонове на науката и на социалното устройство в обществото не го поставят в подчинено положение спрямо признатите за международни езици: английски, френски, немски, испански, руски. Това са и едни от най-важните причини, които защитават необходимостта граматичните закони да се знаят и да се спазват“, твърди Пашова. „Граматика на съвременния български език“ съдържа над 40 таблици за бърза проверка на определени граматични форми и правила. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42220
  23. Неиздавани до момента у нас есета на големия Хосе Ортега-и-Гасет излизат на български език Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201 Сборникът „Фантазиращото животно“ (ИК „Изток-Запад“) на видния испански философ, есеист и хуманист Хосе Ортега-и-Гасет съдържа три от представителните за ортеговата философска мисъл студии, които не са издавани на български език до този момент. Книгата поставя началото на новата поредица „Hispanica“, посветена на водещи изследвания в областта на испаноезичната хуманитаристика. Роденият в Мадрид, Испания, Хосе Ортега-и-Гасет (1883—1955) е един от най-изтъкнатите съвременни испаноезични философи. Познат със своята „философия на конкретното“, написал десетки страници срещу „абстрактния разум“ и произтичащите от него опасности за културата и човешкия живот, испанският философ преминава още на младини през школата на неокантианството и феноменологията на Хусерл, след което е повлиян интелектуално от Дилтай, Шелер и „Битие и време“ на Хайдегер. През 30-те години на миналия век Ортега-и-Гасет достига върха на философското си развитие. Сборникът „Фантазиращото животно“ съдържа три студии на Ортега-и-Гасет –„Размишления за техниката“, „Историята като система“ и „Идеи и вярвания“, които за първи път излизат на български език. Те са писани по време на Испанската гражданска война – тежък период в интелектуалната биография на Ортега-и-Гасет, и са своеобразна абревиатура на идейния комплекс, изграден от него. Това е именно периодът на философска зрялост за Ортега-и-Гасет – редица изследователи са на мнение, че по това време той вече е приключил конструирането на собствената си философия. Затова текстовете във „Фантазиращото животно“ са не просто три от многобройните есета на ерудита, а представителни за ортеговата философска мисъл студии. Както отбелязва авторът на предговора към българското издание и водещ редактор на поредицата Лазар Копринаров, това са „три студии, които са своеобразен синопсис на основните теми и идеи във философията на Ортега-и-Гасет“. Макар и сравнително кратки, трите студии обобщават ключови теми и тези на Ортега-и-Гасет. В тях авторът разглежда човека като природна аномалия, а фантазирането като неотменимо условие за преодоляването на тази аномалия. Испанският философ засяга също темата за техниката като начин за спогаждането между природата и човека и поглежда историята като естеството на човека, историческият разум като наративен разум, а вярванията като онова, което не се мисли, докато човек мисли, но без което е невъзможно мисленото… „Фантазиращото животно“ поставя началото на библиотека „Hispanica“ – поредица, посветена на водещи изследвания в областта на испаноезичната хуманитаристика. * „Човекът е фантазиращо животно. Историята на разума е история на етапите, през които е минало опитомяването на нашето необуздано въображение.“ Хосе Ортега-и-Гасет Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201 Откъс от „Фантазиращото животно“, Хосе Ортега-и-Гасет Състояние и благосъстояние. – „Потребността“ от опиянение. – Ненужното като необходимост. – Относителността на техниката Както вече беше казано, техническите действия нямат за непосредствена цел да удовлетворяват потребностите, които природата или обстоятелствата карат човека да изпитва. Обратно, целта на техническите действия е да преустрои обстоятелствата така, че да се намали в тях, доколкото е възможно, случайността и усилията за задоволяването на тези потребности. Докато животното, което не е техническо същество, трябва да се оправя с това, което се намира дадено там и да се примири или да умре, когато не намира това, от което се нуждае, човекът благодарение на техническата си дарба, прави така, че около него винаги да се намира това, което му е нужно – създава едни по-благоприятни обстоятелства, отделя, да го кажем така, една свръхприрода, нагаждайки природата към потребностите си. Техниката е противоположното на приспособяването на предмета към средството, защото е приспособяване на средството към предмета. Това би било достатъчно, за да ни накара да се усъмним, че става дума за едно движение в посока, обратна на всички биологични движения. Това противодействие на околната среда, тази неудовлетвореност от света като даденост е отличителната черта на човека. Ето защо присъствието му в света, дори да разглеждаме човека в зоологическа перспектива, винаги е неразривно свързано с изменение на природата – то се открива например по намерените обработени или шлифовани камъни, т.е. по сечивата. Човекът без техника – т.е. без реакция срещу околната среда – не е човек. Но досега техниката ни се представяше като реакция на органичните или биологичните потребности. Спомнете си, че настоях да се уточни смисълът на понятието „потребност“. Храненето е потребност, защото е условие sine qua non [без което не може] – без него не съществува възможността да съществуваш на този свят. А изглежда, че човекът притежава голяма жажда да бъде на този свят. И изглежда, че човек има голям залог да бъде на този свят. Да съществуваш, да се съхраниш е потребността на потребностите. Но въпросът е, че техниката не се свежда до улесняване на задоволяването на този род потребности. Освен древните техники, като изобретяването на сечива и начини да се стоплиш, да се нахраниш и т.н., има още много други, чието предназначение е да предоставят на човека в определен смисъл ненужни неща и ситуации. Например толкова древно и толкова разпространено като запалването на огън е напиването – искам да кажа прибягването до начини и вещества, които поставят човека в психологическо състояние на възторжена екзалтация или на ликуващо вцепенение. Опиатите, омайващите билки, са толкова древно откритие, както всички други. Толкова древно, че не е ясно например дали огънят е бил открит най-напред, за да се избегне студът – органична потребност и условие sine qua non, – или за да предизвиква опиянение. Най-първобитните племена използват пещерите, за да запалят огън в тях и да се потят по такъв начин, че димът и топлината да ги докарат до транс и почти до състояние на опиянение; казвали им „потилни“. Изглежда безкраен списъкът на средствата и методите за постигане на хипнотични и фантастични цели, т.е. на средствата, които пораждат прелестни и възбуждащи образи или доставят невероятна наслада при полагането на определени усилия. Между тях е например упойващата билка „кат“ от Йемен и Етиопия, която удължава най-сладостното от наслажденията благодарение на нейния ефект върху простатата. Спомнете си, че между „фантастичните“ вещества спадат и коката от Перу, блянът или попадийката, татулът или датурата и т.н. Етнолозите спорят какво се е появило по-рано – дали ловният, бойният лък или музикалната лира. Изходът от спора сега не ни интересува. Простият факт, че този въпрос си заслужава да се дискутира, говори, че независимо дали ще е музикален или не първият лък, той е един от най-примитивните инструменти. И това ни стига. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42201
  24. Р. Теодосиев

    Човекът е човек, когато е на път

    Човекът е човек, когато е на път Колко време отнема пътя от Лозана до Истанбул с колело? Какво впечатлява един тогоанец в Хамбург? На какви прелести се натъква туристът в Бейрут? Всичко това и още много интересни истории от различни краища на Света срещаме в „Пътешественици“ (ИК „Изток-Запад“) на Вяра Тимчева. Всеки един от героите в книгата – хора от разнообразни произход, етнос, религия, социално положение, пол – разказва за вълнуващите си пътешествия из удивителни кътчета на планетата, отговаряйки на 10 въпроса, зададени от авторката. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41642 Едва ли има по-вълнуващо нещо от това да посетиш ново място, да се срещнеш с непознати хора, да разбереш техните привички, начин на живот, интересни или налудничави обичаи, местни истории, легенди и поверия – да опознаеш нова култура, която да остави у теб незабравимите спомени от едно паметно пътуване. Още преди столетия св. Августин е казал: „Светът е книга и който не пътува, прочита само една страница от него.“ На същото мнение са и днес мнозина, сред които е и Вяра Тимчева – журналист, репортер и преводач на свободна практика, който понастоящем живее в Люксембург. Автор на „Индия и Малкия Тибет, от Хималаите до пустинята“, както и на „Приказното и смъртта“, „Митът за Дядо Коледа“ и „Образът на магьосника“ – и трите на френски език, днес Вяра Тимчева ни среща с различни по националност, възраст, професия и интереси хора, които разказват за своите пътувания до разнообразни места из всички краища на Света в интригуващия сборник „Пътешественици“. Героите на книгата споделят интересни истории: за лов на слонове в Того; за пътешествие с платноходка из Средиземно море; за покоряване на шестия по височина на планетата хималайския връх Чо Ою; за експедиции с велосипед от Швейцария до Тибет и с мотоциклет през Латинска Америка и др. Всеки от тях отговаря на своеобразна анкета, в която въпросите са: „Първото ви голямо пътуване?“, „Кои страни ви впечатлиха най-много и с какво?“, „Най-интересното приключение по време на пътуване?“, „А най-страшното?“, „Най-комичното приключение, което ви се е случило на път?“, „Най-неразумното, което сте правили при пътуване?“, „Най-интересните хора, с които сте се запознали в пътешествията си?“, „Какви пречки сте срещали?“, „Трябва ли е човек да е богат, за да пътува?“, „Кое е пътуването, за което мечтаете?“ Освен на екзотични дестинации и колоритни персонажи, в „Пътешественици“ авторката обръща внимание и на пътуването ни към себе си, добавяйки в заключение: „Прекрасно е да пътуваме в чужбина и да откриваме нови страни, нови народи, нови традиции – това ни прави по-будни, по-толерантни. Но може би дори още по-прекрасно е да пътуваме в себе си – защото по този начин можем да излекуваме старите рани, които всеки носи у себе си, и да се свържем с извора на истинската си сила и светлина. Неслучайно на всички езици срещаме: „Познай себе си и ще познаеш Бог.“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41642 Откъс от „Пътешественици“, Вяра Тимчева І. От Швейцария до Турция [1] Зимата на 1992 година е. В една мрачна аула на EPFL[2] трима студенти са се отдали на мечти... Любители на планините, на пътешествията и на приключенията, те си говорят за далечни страни. Защо да не отидат с велосипеди до Истанбул, портата към Азия. Ако изпитите им минат добре, през лятото ще имат два месеца ваканция за осъществяването на такъв проект... 2 август Изпитите ни едва са минали, и вече започваме да мислим за пътуването, което ни очаква. От половин година говорим за него – пътешествието, което ще ни отведе през Източна Европа до Турция. Носовете ни все са забити в разни карти и пътеводители. Велосипедите ни са почти готови за път. Съвсем скоро тръгваме. 3 август С Давид правим последните покупки. Настроението ни е страхотно, защото всички сме си взели изпитите. Използвам последната си вечер в Лозана да отида на кино... С колелото, разбира се! За малко за мен пътуването да завърши, преди да е започнало. На излизане от киното виждам някакъв тип да се навърта около велосипеда ми с клещи в ръка, опитвайки се да счупи катинара. Приближавам се и питам: – Да помогна с нещо? – Какъв ти е проблемът, бе? – Проблемът ми е, че ти в момента крадеш моето колело. – А, така ли... Е, откъде да знам! Да беше му сложил по-здрав катинар – отбелязва типът и се отдалечава с небрежна стъпка... Осъзнавам, че ако филмът беше свършил двайсет минути по-късно, просто на другия ден никъде нямаше да замина! Прибирам се вкъщи леко нервен, но изпълнен с облекчение. 4 август Топъл летен ден. Голямото отпътуване е предвидено в 11 часа. Участниците – аз, приятелите ми Рейналд и Давид и брат ми Пиер, който ще пътува с нас до Будапеща. В хаоса покрай заминаването ми е трудно да си представя, че сме тръгнали за два месеца през цяла Европа, далеч от семейство и приятели, на път за Истанбул. Германия Малко преди немската граница възниква първият технически проблем – счупва се един педал. Но в тази страна откриваме напитката на велосипедистите, с която се подкрепяме всеки ден – „Мюлер милх“. Близо до град Тутлинген достигаме Дунав. Пред очите ни се редят приказни планински дефилета. Велосипедната писта е добре обозначена, пътят е добър. Основният ни неприятел е жегата, близо 40°C. При непрекъснатото усилие последствията бързо се проявяват – налага се да си вземем един ден почивка в къмпинг близо до Щраубинг, за да се лекуваме от топлинен удар. Австрия Влизаме на австрийска територия под проливен дъжд. За щастие времето захладня. По поречието на Дунав велосипедни писти не липсват и срещаме доста „колеги“, които са учудени или скептични от идеята, че сме тръгнали към Турция. Във Виена се отбиваме в Пратера и изяждаме по един сладолед. Следващ етап – Словакия, която тъкмо е обявила своята независимост. Словакия Първата страна от източноевропейския блок. По селата мъжете се събират и пият бира, насядали пред кръчмите под звуците на ехтящи високоговорители. Храната е доста по‑различна от тази в Австрия. Унгария Продължаваме през голямата унгарска равнина. Множеството камиони и лошото състояние на пътя отнемат от чара на това пътуване. Унгарците ни предупреждават да внимаваме в Румъния – там царяла беднотия, имало бандити, кражби... С две думи, съветват ни да избегнем тази страна. Румъния За щастие, предразсъдъците на унгарците явно се дължат повече на тъжна страница от тяхната история, отколкото на реалността. Веднага обикваме тази страна – автентични планински пейзажи, малки селца, в които деца ни махат с ръчички за поздрав, и почти никакви превозни средства, ако не се броят волските впрягове. В Синджорджиу Бай оставаме няколко дни при едно гостоприемно семейство. По-голямата част от пътуването ни през Румъния е из Карпатите, далеч от задуха на големите градове. Простичкият и радушен прием на румънците много ни впечатлява. Не сме си и представяли такава разлика в стандарта на живот на по-малко от 2000 километра от Швейцария! България След Карпатите намираме отново водите на Дунав и през прохода Железни врата влизаме в България. В градчето Берковица се запознаваме със семейство учители по френски и една от ученичките им – Вяра [3] . Тя ни кани да преспим у тях и ни научава на няколко български думи. След това пътуването ни продължава през Родопите. Предпочитаме малките планински пътеки пред големите пътища, но това изглежда странно и подозрително на войниците, които са особено бдителни в тези гранични райони. В малките селца до границата с Турция стърчат минарета – личи си, че има многобройно мюсюлманско малцинство. Чудим се дали да не минем на гръцка територия – това е възможно само за гражданите на ЕИО, но в крайна сметка се връщаме малко назад и влизаме директно в Турция. Турция Септември 1992 година След 6-седмично пътуване из Източна Европа ето ни пред портите на Ориента. Митницата прилича на огромен битпазар. Изтощени, ние ще прекараме нощта на няколко километра от нея, между релсите на „Ориент експрес“ и главния път. В Одрин оценяваме турското гостоприемство, когато един търговец ни изнася от магазинчето си маса, на която да седнем, когато вижда, че си правим пикник пред бака­лията му. Два дни по-късно вече сме в околностите на Истан­бул. Влизането в града ще остане завинаги запечатано в паметта ни на колоездачи: безкрайни предградия, които приличат на огромна строителна площадка, безумно пътно движение и ужасяващи навици за шофиране – особено като се има предвид, че трябва да се крепим на две колела в средата на целия този хаос! Най-накрая – стреснати, но невредими – пристигаме в квартал „Таксим“, където сме си наели хотел. Този път за нас е удоволствие да зарежем колелетата и да се разходим пеша. Успяваме да осъществим проекта си – стигаме с велосипеди от Швейцария до Турция. И за трима ни е премиера да въртим педалите толкова надалеч. Въпреки някои съмнения на тръгване не преставаме да се надяваме да завършим благополучно пътуването си. И ето ни сега, разхождаме се из истанбулските улици на хиляди километра от вкъщи! Радостта ни от това, че сме успели, е голяма. След подобно пътуване желанието да стигнем още по-далеч е силно. Но е време да се връщаме, университетът ни зове. Ще се приберем у дома през Гърция и Италия. От палубата на ферибота хвърляме един последен поглед към Истанбул и Босфора. Може би след няколко години... [1] Целият разказ на Жан-Кристоф и приятелите му е публикуван на френски на сайтаwww.jaccuzzi.ch/jean-christophe. [2] L’École polytechnique fédérale de Lausanne (EPFL) е Висше училище за инженери в Лозана, Швейцария. [3] Аз (Вяра), която по това време бях в началните класове на Френската езикова гимназия, много се впечатлих от трите загорели от слънцето, рошави и прашни усмихнати момчета, които стояха до велосипедите си пред един от паметниците на град Берковица и се опитваха да сричат на кирилица името на изобразения на него антифашист. Заговорихме се и останах смаяна от проекта им да прекосят Европа. Продължихме разговора в един ресторант, а после – и на терасата в дома на баба ми, където ги поканих да преспят. И досега си спомням как небето беше обсипано със звезди и колко още по-загадъчен, голям и интересен ми се видя Животът след срещата с тях. Дълги години останахме в контакт чрез писма. После се изгубихме от поглед. Но в края на 2010 г. се намерихме отново и може би именно от този установен отново контакт най-вече се роди идеята за тази книга. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41642
  25. Излиза документална книга с писмата и личния бележник на Васил Левски Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41583 В навечерието на 141-та годишнина от обесването на великия български революционер и Апостол на свободата Васил Иванов Кунчев излиза книгата „Васил Левски“ със съставител Димитър Страшимиров. Този първи том на изданието представя най-интересните писма на Левски, писани до негови съмишленици и членове на революционни комитети след 1866 г. Васил Иванов Кунчев е безспорно една от най-светлите личности в родната ни история; революционер, чиито всеотдайност и посвещение на каузата за освобождение на българите могат единствено да служат за пример. По повод годишнината от смъртта на Апостола излиза изданието „Васил Левски“, в което са събрани някои от най-интригуващите страници от писмата на бореца за свобода до Панайот Хитов, Любен Каравелов, Христо Иванов Книговезеца, Димитър Общи , Киряк Цанков, Централния комитет в Ловеч, в Букурещ и др., писани лично от него след 1866 г. В този първи том на документалната книга (с подзаглавие „Живот, дела, извори“), чийто съставител е историкът Димитър Т. Страшимиров, се съдържат също сметки, бележки на Апостола, автобиографичен разказ в стихове, псевдонимни адреси, цикъл от песни и други интересни документи, сред които е и фототипното издание на джобното бележниче на Левски, разчетено и публикувано от съставителя през 1929 г. Самият Димитър Страшимиров коментира изданието така: „Това е един скелет от документирани факти за биография. Така моята задача в тази книга е строго разграничена. Трябваше да дам класирани и отговорно разтълкувани документи. Много думи и цели мисли са мъчно разбираеми, аз трябваше да ги изясня под линия на страницата или в квадратни скоби в текста. А понякога даже и цялото писмо не се поддава на осмисляне. Неизвестни псевдоними заместват истинския адрес, което не дава да се долови назначението на кореспонденцията. Също и дати често липсват, а това отсича хронологическата връзка на писмата, вследствие на което се наложи да поставя специално съдържание в началото на всеки документ. Липсваха и препинателни знаци и на места поставях наклонени линии, за да разделя мисъл от мисъл.“ Текстовете на писмата в книгата са запазени в оригиналния си вид, като на места за по-голяма ясното и улеснение на читателя казаното е довършено в квадратни скоби. Този първи том на „Васил Левски“ съдържа също кратък речник на използваните редки, остарели и диалектни думи и турцизми, както и факсимилета на писма на Апостола до Данаил Хр. Попов, до Централния комитет в Ловеч, във Влашко и др. Тези автентични документи са част от златния фонд в общата съкровищница на революционното наследство от националноосвободителните борби на българския народ и ценни исторически свидетелства от втората половина на XIX век у нас. За корицата е използван портрет на Апостола, работен скоро след Освобождението от Георги Данчев, известен под името Георги Зографина. Книгата е част от поредицата „Забравените българи“ на ИК „Изток-Запад“, в която са още „Това, което видях от Балканската война. Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ на Симеон Радев, „Потомците на Баба Тонка и Народният съд“ със съставител Веселина Антонова, „Спомени за бунтовното време 1876 година“ в съставителство на Стоянка и Христо Йонкови, „На кол вода пиехме“ на Благой Шклифов и др. „Каквото съм рекъл да направя, ще го правя, ако рече Бог. Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си.“ Васил Левски Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41583 Откъс от „Васил Левски“, Димитър Т. Страшимиров Левски до Централния комитет във Влашко Народът духом готов. Липса на пари. Надежда от Влашко. Нужда от войводи. Измислен епизод с цел заблуда, ако писмото падне във вражески ръце. 1872, 25 юли, България Байовци! В Букурещ Народът ни е твърде добре приготвен духом, членовете на таз свята работа едва посрещат разноските за повече нещо!!!... Трябва твърде дълго време. Аз според както ценя работата и гледам пред очи, моето мнение е по-скоро да се тури в ред работата, за която пиша на К-ва. Гледайте, братя, и постарайте се дано това най-свято нещо първо да се тури в работа! Докато се наредим и приготвим вътре, нека се приготвят и главни водачи, които ще дадат ред от края на работата и в главните позиции да се турят по един или по двама души! Инак сме нищо и никакво!!... С нетърпение чакам отговора ви, да видя одобрявате ли и ще ли се тури в работа. Без пари няма добри каплами и по окръжната страна ние и бяхме по-напред, но преварили други търговци. За мен главното беше да пристигне Войводчянски, и той да вдигне и капламите, и другите кожи, защото има готови пари. Не сме още казвали, та да изгубим и надеждата на работата. // От кравите ще падне добър кяр, но трябва Петку да е на тая работа!... Ти да знаеш Асланооглу Чифутина с дервиша каква смешна работа направиха! Завчера в понеделник долу в зимника скокнаха връз Кърджалията, та да му счупят главата за ония пари. Ваш съдружник К. Н. Марков Н. Б. II. Б., п. 102, № 28. Арх. К. Цанков Откъс от „Васил Левски“, Димитър Т. Страшимиров Левски до Панайот Хитов Благодари му задето го извадил от болницата, дето би умрял, ако стои още. Иска му една жълтица да се разплати в частната къща. Кани го преди да си тръгне за Влашко да дойде да се видят. Ще го пита да започне в България едно намислено от него дело и го моли да одобри намисленото. Ако спечели с делото си, печели за цял народ, ако изгуби, губи само себе си. Г-н Панайоте[1] Премного ви благодаря, дето се потрудихте да ме извадите от болницата, защото ако бях стоял още няколко дни, наистина бих умрял. Така исто се трудите и за всичките ни събрани братя и сме длъжни да ви почитаме... Защото сте ни най-повече в началото на скупщината ни Главният войвода. Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен и се надявам да ми изпратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се варда да си изчислявам в ония да се рече, че се е харчило и за мен...[2]на всеки начин ще гледам да ви ги върна. То е достатъчно и предостатъчно само че се трудите. Втори път ви моля да ми изпратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече, заемал съм от брат ми и от другите си приятели 40 гр. и мой хак 20 гр., и твой, [та] се набират 105 гр., без да съм дал ни пара за лековете на жената, а тя колко ще вземе, не зная. Чул съм, че си щял да отидеш във Влашко. Аз от 67-мо досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак ми моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български да дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, с ваше позволение, ако го намерите благосклонно и ще ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си. Ще ви помоля, ако отидете във Влашко, да дойдете да ви кажа или да ми позволите да ви пиша. И трето, ви моля както ви пиша по-горе, да не ме оставяте без трошка, защото откак съм отишъл в оная къща, не са се за­грижили да си купят нещичко за ядене. Все от мен. А оная жена, която ме лекува, тя има вече право да яде вече от мен, защото всеки ден стои при мен – готви ми, мие паниците, вода носи чак от Дунава. А Панчувица не хваща нищо. Аз не зная как ще Ј се отплатя. Зато[ва] ви моля елате да се разговорите да Ј се плати честно, ако ме излекува. Затова моля ви ни най-малко да ви не дотегне, за което ще се трудя както ви пиша по-горе. 67: ий Ваш знаменосец В. И. Левски В място. Н. Б. II. A., п. 89, № 8037. (Арх. Раковски) -------------------------------- [1] Воеводата Панайот Хитов. [2] Не желая да се чувства платен агент. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41583

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключителни, полезни и нужни места за свободна обмяна на мисли и знания. 

Може да ни помогнете с избрана от вас сума след като кликнете бутона "Donate" или по банков превод по сметната на Сдружение "Читател".

Фонд "Форум - Наука"

Банкова сметка:

Сдружение “Читател”

IBAN: BG87UBBS80021048062740
BIC (Swift): UBBSBGSF
При банка ОББ АД

Форумът съществува от края на 2015 г. и с усилията на много хора ние вече 13 години сме онлайн и продължаваме да дискутираме заобикалящия ни свят. През тези 12 години се случиха много неща и днес имаме форум с 15 000 теми, с над 350 000 мнения, а всеки месец той се чете от над 100 000 човека. Това нарежда форум "Наука" сред едни от малкото активни форуми в България, изключителни, полезни и нужни места за свободна обмяна на мисли и знания. 

Създаваме фонд "Форум - Наука", в който ще трупаме всички дарени средства, чиято основна цел ще бъде поддръжка и развитие на форум "Наука".

Може да се свържете с нас посредством лично съобщение, контактната форма или на office@chitatel.net

С уважение, Р. Теодосиев
Създател на "Форум - Наука
"

 

За контакти

×

Информация

Този форум използва 'бисквитки' (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.