Search the Community

Ричард Докинс ни помага да проследим живота на Земята – от съвременните му представители до древните им праотци „Сказанието на прадедите” (ИК „Изток-Запад“) описва древната история на живота на Земята – живот, докоснат от емпиричното чудо на еволюцията и описан от авторитетния автор и учен проф. Ричард Докинс. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1138 „Сказанието на прадедите” е брилянтен разказ за нашите предци – пречупен и вдъхновен от легендарния сборник „Кентърбърийски разкази” на английския класик Джефри Чосър. Чрез мащабното си изследване световноизвестният учен и автор проф. Ричард Докинс ни повежда на едно поклонение: странстване в продължение на цели четири милиарда години. Ние, съвременните хора, сме поклонниците, и пътуваме назад във времето в търсене на нашите предци. Същевременно всяко друго живеещо днес същество потегля на свое пътуване със същата мисия. По пътя всеки поклонник разказва своята история, включително и част от процесите, свързани с развитието на живота на Земята. Поклонението продължава все по-назад и по-назад, като дори се разминаваме на косъм с масово унищожение. В крайна сметка преминаваме фундаменталната повратна точка – комбинирането на едноклетъчни, които ще се превърнат в протисти, с бактерия, за образуване на клетка с ядро... След това всички живи организми изминават последната част от поклонението заедно към зараждането на самия живот. „Сказанието на прадедите” е обемен том, изпълнен с десетки цветни илюстрации и фотографии, а текстът се простира из цели 800 страници, които поглъщат любознателния читател със своята очарователна и страстно описана теза – колкото научна (с прецизно подбрани и представени факти, теории и хипотези), толкова и увлекателна за четене (дори от неспециалисти). Всичко това дължим на острия нюх на Докинс към детайлите, а също и към онези тъй интересни и удивителни фрагменти от еволюционната ни история, които най-интензивно биха ангажирали жадния за знания ум. Докинс е британски етолог и еволюционен биолог, скептик, преподавател в Оксфордския университет и популяризатор на науката. Става известен през 1976 г. още с първата си книга „Себичният ген”, а провокативният бестселър „Делюзията Бог”, публикуван и у нас преди няколко години, му носи международна слава. Автор е на множество книги, научни и научнопопулярни публикации, както и на редица документални филми по въпросите на еволюцията и секуларизма, а „Сказанието на прадедите” е сред най-амбициозните му трудове. * Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1138 „Мащабното издание „Сказанието на прадедите” е едно от най-изчерпателните описания на еволюцията, правени някога.” Financial Times

Речник ни помага да научим повече за произхода на думите Значението на редица думи и собствени имена, както и техните граматически преоформяния – придобили вече популярност или все още „неозаконени“ в родната езикова практика, са описани в речника „Народни етимологии“ (ИК „Изток-Запад“) на проф. Борис Парашкевов. Ценният труд разяснява какъв е реалният произход на тези думи, коя тяхна употреба е правомерна и какъв вид отклонение от първоначалната им форма е настъпил с времето. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41373 Всекидневно използваме редица думи, които са навлезли в речника ни, без да се замисляме особено върху техния произход. Всеки получава спам на електронната си поща, но малцина са наясно, какъв е произходът на тази дума. Всъщност spam е телескопично производно от англ. spiced ham – „шунка с подправки”, което е възродено понятие с отрицателна асоциация, отразяващо фирменото наименование на консерви с шунка, които американските войници яли до втръсване по време на Втората световна война. Произходът на тази и на редица други думи и собствени имена от ежедневието е разяснен в речника „Народни етимологии“. Трудът на професора по история и историческа граматика на немския език Борис Парашкевов запознава читателите с множеството както „простодушни, но естествени в мотивацията си осмисляния на неясни по звучене думи и собствени имена“, така и граматически преоформяния, придобили вече популярност или все още „неозаконени“ в родната езикова практика. Етимологията е най-популярната област на езикознанието, в частност на неговия дял лексикологията. Това е наука, която изследва произхода, родствените връзки и развоя на думите. Етимологията води своето начало от Древна Елада, където се е зародило учението за издирване истинността на думите: еτυμολογία. В по-опростен смисъл днес свързваме означението етимология с изясняване на въпроса откъде идва някоя чужда или непозната дума. Под „народна етимология“ пък се разбира наивният опит да се осмисли някоя неясна дума. „Народни етимологии“ (с подзаглавие „Думи и имена с вторична семантична и морфологична мотивация“) проследява реалния произход на редица думи, показва коя тяхна употреба е правомерна и съответно какъв вид отклонение е настъпил от първоначалната форма, както и доколко то е допустимо и как да бъде избягвано при заемки, когато те бъдат използвани в естествената им среда извън рамките на българския език. Анализирани са неправдоподобни етимологични справки в различни лексикографски справочници, имащи в известен смисъл характер на своеобразна „научна“ народна етимология и налагащи подмяната на несъстоятелни постановки с по-коректни решения. Книгата се посвещава на 120-годишнината от публикуването на монографията „Принос към българската народна етимология“ на проф. Иван Шишманов (1862–1928). Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41373

1200 от най-известните латински и гръцки крилати фрази са събрани в енциклопедия Излезе от печат „Латински и гръцки крилати думи“ (ИК „Изток-Запад“) на Георги Батаклиев – енциклопедичен труд, включващ близо 1200 латински и гръцки крилати думи, често използвани в областта на логиката, правото, философията, религията, историята и медицината. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41317 Старогръцкият и латинският са класически езици, които разкриват голямото богатство, положило основите на европейската литература и култура. Античната мисъл и мъдрост вдъхновяват и днес творците на науката и изкуството. Много от т. нар. „крилати фрази“ от Античността се използват и до ден днешен в редица области – в правото, логиката, философията, историята, религията, медицината и др. „Латински и гръцки крилати думи“ на покойния преводач на творби от антични автори Георги Батаклиев включва близо 1200 от най-известните латински и гръцки крилати думи и терминологични словосъчетания. А priori, in vino veritas, in vitro, vox populi vox Dei, ius, terra incognita и много други антични изрази, които използваме редовно, са подредени по азбучен ред в енциклопедията. За допълнително отличаване и по-бърза и точна справка са направени графични отлики. Гръцките изрази са изписани в оригинал, а транскрипцията и на тях, и на латинските фрази е дадена на кирилица, като изрично са посочени ударенията (за по-правилно произношение). Много от изразите са изписани и в съкратената им форма, с която понякога са по-известни. „Латински и гръцки крилати думи“ съдържа и азбучен показалец на по-важните съкращения в българския текст. Тази малка, но полезна енциклопедия е предназначена за широк кръг читатели – ученици, филолози, преподаватели в хуманитарните гимназии, историци, прависти, богослови, журналисти, медици и всеки, чиито интереси се простират в сферата на античната и по-късната европейска култура. Книгата излиза под общата редакция на Петя Стоянова. * Nomina si nescis, perit et cognitio rerum [„Ако не знаеш имената, губи се и познанието за нещата.“] Линей, „Философия на ботаниката“, VII, 210 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41317

Появи се книга, която ни помага да научим повече за изкуството на успеха в древен и съвременен Китай Излезе книга по военно и дипломатическо изкуство, създадена от неизвестно лице през късното китайско средновековие като обобщение на богатия военен опит и изключителната военна мисъл на древен Китай – „Тридесет и шестте стратегеми“ (ИК „Изток-Запад“). На български език сборникът е преведен от оригиналния старокитайски текст, а от съвременни китайски издания на книгата преводачът е събрал и превел повече от 70 исторически примера и анализи на практическото им приложение във война и мир. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41201 В Китай има множество книги по военно-тактическо и дипломатическо изкуство. Някои от тях са запазени в преписи, споменати са в исторически и други съчинения или от тях са останали само фрагменти; други пък са изчезнали безследно. Има и такива, които обаче са изчезнали и след хиляди години са се върнали при нас. Такава е забележителната книга „Тридесет и шестте стратегеми“, въпреки че нито сред запазените книги, нито в списъка на споменаваните се намира точно това заглавие. „Завърналата се книга“ е случайно открита в началото на 1940 г., но е пазена в тайна чак до първото споменаване за нея през 1961 г., а на книжния пазар се е появила едва в края на 70-те години на ХХ век. В предговора на книгата е разказано подробно за нейната любопитна историческа съдба, разказано е също преданието за напрегнатата борба между даровития стратег от древността Сун Бин, считан за далечен роднина на Сундзъ – знаменития автор на „Изкуството на войната“, и неговия съперник и бивш съученик: завистливият и честолюбив Пан Дзюан. В тази тяхна борба са приложени на практика всичките 36 стратегеми. Самият текст на стратегемите се състои общо от 138 йероглифа, но тълкуванията и приложенията им са толкова необятни, че в българското издание на книгата е включена само малка част от написаното за стратегемите в Китай и на Запад. В „Тридесет и шестте стратегеми“ на български е отпечатан в оригинал и целият старокитайски текст на трактата, заедно със старинните коментари към него. В книгата има и няколко приложения – хронологическа таблица, показалец на историческите имена и термини, използвани в „Стратегемите“, които допълнително спомагат за ориентирането в историческия контекст на книгата. Имената на стратегемите са също така екзотични, както и древната мъдрост, събрана в тях: „Измамѝ небето, прекоси морето“, „Вдигни шум от изток, нападни от запад“, „Удряй по тревата, уплашѝ змията“, „Пусни, за да хванеш по-здраво“, „Ругай акацията, сочейки черницата“ и т.н. Философско-афористичният стил на старинния трактат и коментарите му разгръща пред читателя неизбродни полета за осмисляне – тази книга е повече от съчинение на военното изкуство: в основата ѝ е втъкана хилядолетната житейска мъдрост на Китай, извлечена от опита във всяка област на човешкия живот. Нейната мъдрост е приложима не само във военното и дипломатическото изкуство, но и в бизнеса, управлението, спорта, семейните отношения. Книгата може да се чете като философски трактат от философите, като историческо съчинение от историците, като психология от психолозите, дори като художествено-историческо четиво от деца и младежи. „Тридесет и шестте стратегеми“ неслучайно е бестселър както в Китай, така и в Япония, Русия, Западна Европа и САЩ. В нея се съдържат – подобно в книгите по бизнес, по управление, по изкуство на властта, по психология на общуването – „тайните на китайския успех“. Сборникът „Тридесет и шестте стратегеми“ принадлежи към съкровищницата на китайската култура. Преводът от старокитайски и съвременен китайски език е дело на китаиста Петко Хинов. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41201

Как изглежда българският воин през погледа на чужденеца в края на XIX и началото на XX век? Известният български журналист от Би Би Си Димитър Димитров проследява множество материали за българската войска, публикувани в редица реномирани печатни издания в Западна Европа от края на XIX и началото на XX в. в трилогията „Светът за българския воин“ (ИК „Изток-Запад“). Книга първа от поредицата съдържа както превода, така и оригиналните текстове за българския воин в периода 1841-1912 г. Представена е и новела от френски автор за български хайдутин, публикувана през 1863 г. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1197 „Като воин българинът проявява бърза схватливост, той е добре дисциплиниран, издръжлив, добросъвестен. Това са предпоставки, пораждащи онзи боен дух, който прави една армия значима.“ Това е само един от многобройните материали в немската преса в края на XIX и началото на XX век, когато България нерядко е водеща тема на челните страници на редица печатни издания не само в Германия, но и в други западни държави. Как изглежда българският воин в европейската преса – от въстаниците през 1841 г. до храбрите войници, защитавали границите на новопоявилата се на картата освободена България – проследява бившият журналист от Би Би Си Димитър Димитров в книга първа от трилогията „Светът за българския воин“. Луксозното цветно издание обхваща периода от Нишкото въстание до Балканската война (1841-1912). Авторът Димитров поставя акцент не върху текстовете в тайните дипломатически или военни доклади за България, а върху информацията, появявала се в печатни издания, до които е имала достъп широката общественост в Европа – британските „Graphic“, „Illustrated London News“; френските „L'Illustration“, „Monde Illustre“; немският „Illustrirte Zeitung“; италианският „Domenica del Corriere“ и др. В „Светът за българския воин“ са представени както преводът на български, така и самите оригинални текстове на английски, френски, немски, италиански и други езици. Книгата съдържа богат илюстративен материал – множество илюстрации от западни художници и гравьори за български воини, появили се на една или дори на няколко страници във водещи издания от този период. Включена е и новела за български хайдутин, дело на френски автор, публикувана през 1863 г., както и множество обяснителни бележки и дати, изписани по стар стил или по юлианския календар, който е в сила в България до 1916 г. Книга първа от трилогията „Светът за българския воин“ съдържа над 150 черно-бели и цветни илюстрации, голяма част от които са били на първите страници на западни списания. За корицата е използван фрагмент от илюстрацията „Битката в Пирот“, публикувана в „The Illustrated London News“ на 19-ти декември 1885 г. Впечатляващият труд на Димитров е доказателство за симпатиите на Запада, които следосвобожденска България и нейните български воини успяват бързо да спечелят, извоювайки слава и първостепенно внимание към страната ни и в частност: към българската войска. Димитров завършва математика в Националната математическа гимназия и СУ „Св. Климент Охридски“. Като ученик и студент му излиза славата на дисидентски мислещ човек и през 1979 г. отива на екскурзия в Италия с намерението да емигрира. Прекарва десет месеца в лагерите за емигранти в Триест и Латина, след което постъпва на работа в българската секция на Би Би Си в Лондон. Там създава програмата „История и политика“, която води до края на 2005 г. Тя е на изцяло българска тематика и включва множество разговори с българи, емигрирали от комунистическа България. Автор е на книгата „Съветска България“, излязла в две части, и съавтор в сборника „Би Би Си и България“. През 2002 г. Димитров получава голямата награда на радио фестивала в Албена „Сребърна вълна“ за излъчената по Би Би Си програма „Светът в действие“ на 11-ти ноември 2001 г. за терористичните атаки в САЩ. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1197

Излезе осъвременен речник на географските обекти в България Излезе осъвременен „Енциклопедичен географски речник на България“ (ИК „Изток-Запад“), чийто автор е видният географ проф. Светлин Кираджиев. Грандиозният труд е подготвен според сегашното административно делене на страната и съдържа основна информация за всички по-значителни географски, природо-географски и историко-географски обекти у нас. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1034 Интензивните политически, обществено-икономически и демографски промени в България през последните години налагат издаването на осъвременен географски речник, който да отрази измененията в географските обекти у нас в настоящото им състояние. Първият географски речник на България излиза през далечната 1918 г. и е дело на географа Жеко Чанков. Последват още две издания на Чанков – съответно през 1939 и 1958 г. През 1980 г. излиза и „Географски речник на България“, изготвен на осезаемо по-голяма научна висота от колектив географи, със съставители и отговорни редактори Никола Мичев, Цветко Михайлов, Иван Вапцаров и Светлин Кираджиев. Именно проф. Кираджиев се наема с тежката – с оглед на динамиката на промените – задача да осъвремени географската информация в „Енциклопедичен географски речник на България“. Впечатляващият със своя обем и подробна информация труд е подготвен според сегашното административно делене на страната и съдържа близо 5000 статии и препратки. Енциклопедичният труд включва най-важното за всички по-значителни географски, природо-географски и историко-географски области, равнини, котловини, седловини, планини, проходи, пещери, реки, езера, водопади, язовири, карстови извори и др. В ценната книга са разгледани също и градове, по-големи села, исторически забележителности, курорти, хижи, манастири и др. „Енциклопедичен географски речник на България“ е подходящ както за ученици, студенти и преподаватели, така и за бърза справка от журналисти, хора от туристическия бизнес, и всеки, който желае да опознае множеството прекрасни кътчета из България, за които повечето от нас дори не подозират. Авторът Кираджиев е роден през 1930 г. Завършва специалностите „География“ и „История“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира в Лайпциг. Работи като старши-научен сътрудник в Географския институт при БАН. Кандидат е на географските науки и автор на повече от 300 научни и научнопопулярни статии, както и на многобройни проучвания върху населението и селищата в България. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1034

Рон Кларк – революционерът в училищното образование Какви принципи и ценности са в основата на едно училище за пример? Как се създава творческа атмосфера, уважение и стремеж към изява? Как могат родителите да станат катализатори за успеха на своето дете? Отговорите на тези и други въпроси, свързани с образованието и провокиране желанието у децата да учат, дава американският училищен преподавател Рон Кларк в книгата „Край на скуката в час“ (ИК „Изток-Запад“). Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1196 Пропуските в образованието са глобален проблем. Дали преподавателите, системата, самите ученици или техните родители са в основата на този проблем е спорен въпрос, но едно е сигурно – днес повечето деца не проявяват особен интерес към класните занимания и се разсейват с всевъзможни(далечни на учебния материал) мисли и занимания по време на час. Училищният преподавател Рон Кларк предлага 101 ефективни стратегии, с които слага „Край на скуката в час“, развивайки творческия потенциал на децата и помагайки им по пътя към успеха. В единственото по рода си училище, основано от самия него(академията „Рон Кларк“ в Атланта, САЩ), той и колегите му, които преподават там, прилагат едновременно практични, новаторски и ефикасни методи, чрез които не просто вдъхновяват децата да учат, а и полагат стабилни основи за техния бъдещ успех в живота. „Край на скуката в час“ е плод на дългогодишната работа на Кларк не само с деца, а и с учители и родители. Авторът разяснява как мотивира своите ученици да полагат всевъзможни усилия, как стимулира поотделно всяко дете да се стреми към успеха и да го реализира. Постиженията на учениците на Кларк и неговите колеги са толкова впечатляващи, че хиляди учители от цял свят посещават академията „Рон Кларк“, за да добият ценен опит и да черпят иновативни идеи. „Край на скуката в час“ дава възможност на всеки учител, който желае да се развива и усъвършенства като професионалист, да придобие такъв опит. Тя е полезен наръчник и за родители, които желаят нещо повече за своите деца. В предговора към книгата авторът споделя: „За мен най-добрият начин да сложа началото на промяната в начина, по който учим децата си, бе сам да положа основите на този революционен процес, започвайки от дъното. Реших, че най-ефикасният начин за разпалване на революционната искра е да създам такова училище, което не прилича на никое друго по света. Училище, в което се работи със страст, творчество и въодушевление. Училище, в което родители и учители взаимно се подкрепят, работейки заедно за обучението на всички деца.“ Кларк е учител с близо 20-годишна практика. Преподавал е в някои от най-проблемните училища на САЩ, сред които и това в Харлем, Ню Йорк. През 2001 г. печели наградата „Учител на годината“ на Дисни. Автор е и на бестселъра „55 златни правила“ (с подзаглавие „Как всяко дете да успее в училище и в живота“). Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1196

Излезе книга, която описва литературата и обществото в България в началото XXвек през погледа на публициста Александър Дзивгов Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1218 Първото издание на статиите на незаслужено забравения български публицист и критик Александър Дзивгов – „Литература и общество“ (ИК „Изток-Запад“), вече е факт. Книгата, в съставителство на д-р Радка Пенчева, излиза близо 80 години след смъртта на автора, представяйки умението му да анализира културни и политически казуси и да разглежда обстойно най-наболелите проблеми у нас през 20-те и 30-те години на миналия век. Александър Дзивгов е роден през 1895 г. в София,в семейство на македонски преселници. Завършва естетика и литература в Париж и Гренобъл, владее свободно няколко чужди езика. Дзивгов познава и общува с редица европейски интелектуалци и писатели от миналия век и е в близки отношения с много родни литературни творци в лицето на Пейо Яворов, Петко Тодоров, д-р Кръстю Кръстев, кръга около в-к „Литературен глас“ и главния му редактор проф. Димитър Митов, Емилиян Станев и др. Дзивгов сътрудничи и на множество други издания, сред които сп. „Сила“, сп. „Читалищен преглед“, сп. „Демократически преглед“, сп. „Листопад“, в-к „Ден“ и др. Единственият му издаден отделен труд е брошурата „Покушение върху българското правосъдие“, която се появява като отзвук от процеса срещу семейството на самоубилия се индустриалец Райчо Папаринов – главен акционер в „Р. Папаринов“ АД в Русе. След инцидента неговият съдружник се опитва да лиши наследниците на Папаринов от имущество чрез поредица от машинации, включващи главно съдебните институции. Дзивгов се обявява в защита на вдовицата и децата й (без дори да ги познава) и по повод процеса срещу тях издава брошурата, заради чийто обиден (според съда) текст бива осъден на 7-месечен затвор. Там той се разболява от бронхопневмония, следствие на която умира на 9 август 1936 г. Така в търсене на справедливост, Дзивгов става жертва именно на съдебната институция, за която пише, че трябва да бъде уважавана. Смъртта му поражда дълбоко възмущение у голяма част от българската интелигенция и следващата година проф. Митов издава сборника „В памет на Александър Дзивгов“, съдържащ спомени за ерудита. В неиздавания досега труд „Литература и общество“ (със съставител д-р Радка Пенчева, завеждаща филиала на Националния литературен музей във Велико Търново) Дзивгов засяга множество наболели въпроси у нас от 20-те и 30-те години на миналия век. Публицистът и автор на множество литературно-критически и обществено-политически статии и студии анализира редица културни и политически казуси в страната по това време. Освен статии, сборникът „Литература и общество“ съдържа също и писма от и дод-р Кръстев, бележки и части от дневника му, размисли върху българската армия, родния трагизъм, обществения морал и др., както и спомените на видни български интелектуалци (например проф. Александър Балабанов, Емилиян Станев, проф. д-р Асен Златаров и др.), публикувани в изданието „В памет на Александър Дзивгов“. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1218

Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1157 „Лицата на Протей“ (ИК „Изток-Запад“) е книга, която спокойно може да бъде определена като истинско предизвикателство – предизвикателство както за интелекта, така и за въображението. Ако човек се вгледа внимателно в корицата на книгата „Лицата на Протей”, ще види, че мъжът, изобразен на нея, няма лице. На негово място е поставена геометрична конфигурация, разпадаща се всеки път, щом се опитаме да видим в нея устойчив образ. В това отношение той напомня за един от най-загадъчните персонажи от гръцката митология – Морския старец Протей, който (според легендата) можел да приеме облика на всеки предмет, животно или растение... Ако опитаме да нарисуваме негов портрет, вероятно бихме получили същото: абстрактна структура, изпъкваща в поредица от форми, които поне на пръв поглед нямат нищо общо една с друга. „Лицата на Протей” може да се разглежда и като своеобразен портрет, чиято цел е да покаже математиката такава, каквато не е била виждана досега. Росен Люцканов ни разказва за една нова математическа дисциплина, която се ражда преди по-малко от седемдесет години в резултат от сътрудничеството между двама от най-изтъкнатите математици на нашето време – Сондърс Мак Лейн и Самуел Айленберг. Нейното име е теория на категориите и също като безликия мъж от картината, тя няма свой собствен предмет. Вместо да се интересува от определен тип обекти от рода на числата или геометричните фигури, тя изследва самите математически структури. По този начин теорията на категориите ни позволява да видим общото между отделните дялове на математиката, осигурява ни универсален език, в който могат да бъдат облечени резултатите на всяка известна формална теория. С помощта на стотици строго формулирани дефиниции, подробно обосновани теореми и детайлни диаграми, впечатляващият труд на Люцканов ще позволи на читателя да усвои този език, който през последния четвърт век намира десетки приложения в различни научни области – от физиката и математиката през логиката и компютърната наука до философията и социалната теория. Самият Люцканов е завършил философия в Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Защитава дисертация по логика в Института за философски изследвания към Българската академия на науките. Понастоящем е главен асистент в секция „Логически системи и модели“. Участвал е в съвместни изследователски проекти с научни институции от Белгия, Полша, Словакия, Чехия и Унгария. Автор е на една монография („Теоремата за непълнота“) и на над четиридесет статии и студии. Водил е уводни курсове по логика в Нов български университет и в Пловдивски университет. Член е на управителния съвет на Българското общество по аналитична философия и на редколегията на Balkan Journal of Philosophy. Носител на награда на БАН „Проф. Марин Дринов“ за млад учен за 2008 г. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1157

Как са живели българите във вилаетите? Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1183 Изчерпателен и интригуващ пътеводител по земите на някогашна Югозападна България е „Из живота и положението на българите във вилаетите“ на незаслужено забравения днес роден писател и общественик Атанас Шопов. Това е пета книга от поредицата „Спасената история“на ИК „Изток-Запад“. Атанас Шопов e български общественик и писател. Учи в руско медицинско училище и следва право в Париж и Петербург. Участник в Руско-турската война (1877–1878), след Освобождението Шопов е секретар и редактор в Българската екзархия в Цариград и консул в Солун. От 1884 г. е член на Българското книжовно дружество (предшественик на Българска академия на науките). Шопов превежда от гръцки и френски език. Сред издадените негови съчинения са: „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“ (1881), „Македония от етнографско, историческо и езиково гледище“, „Сръбските претенции над Скопската епархия“, „Истината върху конституционния режим на младотурците“. През 1887 и 1891 г. Атанас Шопов предприема пътувания в района на Тракия и Македония, проучванията от които издава в своите трудовете „Народността и езикът на македонците“ и „Из живота и положението на българите във вилаетите“. Сътрудничи на сп. „Читалище“, вестниците „Право“, „Ден“, „Век“ и на други периодични издания. Автор е също на статии по педагогически въпроси и на стихотворения. „Из живота и положението на българите във вилаетите“ на Шопов е неподправен и изчерпателен пътеводител из земите в някогашна Югозападна България. За автентичността на описаното в нея допринасят и използваните в текста остарели думи и изрази от този край, които отдавна са излезли от употреба и днес звучат непознато или архаично. За по-лесното и осъвременено разбиране на написаното от Шопов книгата съдържа и речник на диалектните думи в българския език, използвани по тези земи. „Из живота и положението на българите във вилаетите“ е част от поредицата „Спасената история”, която включва още „Живата истина“ на Павел Милюков, „Лятото на 1913 година“ на Георги Илиев, „Македония и Българското възраждане“ на Симеон Радев и „VII състав на Народния съд“ със съставители Върбан Тодоров и Николай Поппетров. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1183 Откъс: Дедеагачко и Гюмюрджинско Беше началото на прелестната пролет на 1891 година. Даде ми се възможност най-накрая да предприема пътуване по някои малко известни за мен места в европейските вилаети на Отоманската империя. Жаден бях да видя много места и градове. Желаех да посетя най-напред Дедеагачко, Гюмюрджинско, Скеченско, Кавалско и после да мина в Драмско, Неврокопско, Мелнишко, Серско, Солунския, Битолския и Скопския вилает. С параходи и железници не ми се искаше да пътувам. Искаше ми се да яздя кон, да се скитам през гори и планини, за да видя отблизо богатата южна природа, да пия от студените планински води и да си почивам под дебелите сенки на клончестите дървета. Но не беше възможно да захвана пътуването си на кон от самия Цариград, защото в такъв случай щеше да ми е нужна цяла година. Затова два дни след обира на влака при Синекли тръгнах с железницата за Дедеагач. Бях много радостен и доволен, макар че обикновено при всяко тръгване на път сърцето ми се свиваше. Знаеш, читателю, какво е това чувство. При всяко тръгване човек като че оставя частица от себе си на града, с който се прощава. И аз се прощавах, оставях Цариград, макар и временно, но едно дълбоко вътрешно, непостижимо, сладко чувство оставаше след мен. Исках, но не можех да го взема със себе си. То принадлежеше по право на красивата Босфорска столица, която ми е дала гостолюбие в течение на много години. Първият звънец удари. Всеки побърза да си избере вагон, защото освен дълъг път ни предстоеше и прохладна пролетна нощ, през която обикновено сладко се спи, а във вагона приятно се дреме. В пътуване човек печели добри познанства и открива винаги другари. Между първия и втория звънец някой сложи ръка на рамото ми. Обърнах се и познах г-н P., кмет в Б.: „Приятно ми е, че ще пътуваме заедно!“ Случи се да бъдем във вагона само двамата. Тренът се готвеше да тръгне и две черни очи се опитаха да се просълзят при сърдечното сбогуване. Турих си червеното фесче, купено за пътуването, и се подадох от прозореца. Насълзените очи се усмихнаха, защото не ме бяха виждали в такъв красив червен цвят. „Сбогом, сбогом“, казаха те, а влакът се повлече и потъна в нощната тъмнина. Запалихме цигари като предисловие на уединения разговор, който се въртеше около целта на пътуването. Моят другар ми направи няколко комплимента, аз му заплатих със същата монета и се настанихме по-свободно върху бархетните седалки на вагона. Разговорът беше приятен, но скоро се изчерпа. Зададох му няколко въпроса, той ми зададе няколко, удовлетворихме любопитството си за някои лични неща, разисквахме върху злободневието, минахме през политиката, международното положение и настана дрямката. Ах, тоя сън и това дремане! Те завладяват човешкото същество и при най-жизнените въпроси! Като че главното предназначение на човека е да си подремва. Едва се беше пукнала зората, когато пристигнахме на станция Кулели Бургас [1] , откъдето трябваше да взема влака за Деде­агач. Простих се с другаря си и последвах едно момче, което взе малкото ми багаж, за да ме заведе в гостилницата да чакам при­стигането на влака от Одрин за Дедеагач. За да стигнем до гостилницата, минахме през ливада, в която бяхме принудени да прескачаме спящи хора, предпочели да нощуват в полето на чист въздух, вместо в стаите си, пълни с животинки, сякаш създадени да се хранят с човешка кръв. Хората така сладко и дълбоко спяха в това чисто поле, че и шумът на влака, минаващ край самите им нозе през ливадата, не беше в състояние да ги разбуди. Така нареченият хотел, в който ме водеха, се оказа невзрачно селско кафененце, в което се продаваха вино и ракия за работниците по жп линията; можеше човек да пие и кафе, но не беше сигурен дали не му поднасят ръждива вода. Почтеният притежател на „хотела“ още спеше; моето пристигане го събуди и той излезе, облечен в дълг кожух, полубос и с голи гърди, за да ми предложи кафе с мляко. Правеше с гордост това любезно предложение, защото бе осъзнал, че щом може един „хотел“ да прави кафе с мляко, значи е вкусил вече от цивилизацията на века и стои по-високо от обикновените механи. Но вместо да се съглася да ми поднесат каквото и да било питие, предпочетох да поведа разговор с разгърдения, облечен в тежък кожух хазяин на кулелибургаския хотел. И защото ми говореше на гръцки, прибегнах до същия език, за да се разберем. – Какво название носи вашият хубав хотел? – го попитах. – Той се нарича хотел, както и всичките други хотели по станциите – ми отговори. – Защо не сте го нарекли хан? – Защото ханищата дават прибежище също на коне и на волове, а тук дохождат само хора; хотелите са направени само за хора, докато в ханищата има и обори. – Имате ли други гости освен мен? – Имаме само един базиргянин (търговец), който ходи по селата и продава на селяните срещу яйца, вълна и жито разни бакалски стоки – сол, сапун, игли, конци и др. Върху тезгяха в един ъгъл на кафененцето лежеше на торбичката си за възглавница бос евреин. Той беше другият гост на хотела освен мене. А навън край вратата дремеше вързано магаренце, което бе нещастно, че за него няма пригодени покои; защото хотелът не беше хан, следователно имаше хляб за гостите, но не и сено за животните. Това беше хайванчето на търговеца, с което той разнасяше бакалската си стока по селата. – А имате ли нещо за ядене? – попитах. – Имаме сирене и яйца, имаме и прясна риба – сом, уловен вчера в Марица. – В такъв случай да ми изпържиш малко от прясната риба, но с хубаво масло. Хотелджията се зае да приготвя закуската. Маслото му беше действително хубаво, селско. Това се позна от самото начало на пърженето, защото по цялото кафененце се пръсна приятна миризма. След малко пресният пържен сом ми се поднесе и настървено седнах да закуся. Но още първият залък ми показа, че това не беше прясна, а направо горчива от сол риба. – Абе, бае, това не може да се яде от сол. – Прясна е, прясна риба, малко е по-солена. – Как малко, дори горчи от сол. Впоследствие разбрах, че рибата действително била прясна, вчерашна, но като я уловили, нарязали я и вместо да я посолят, я хвърлили право в тагарчето със солта. При пърженето хазаинът не намерил за нужно да я поизчисти и поизмие, а от тагарчето я хвърлил в тигана. Така се задоволих да хапна само сиренце. – Позволи ми сега, след като похапнах, да те попитам от кое си село? – казах на хотелджията. – Аз не съм тукашен – ми отговори, – аз съм от горе, от Плов­дивско, от с. Синджирлий. Задомен съм тука, в Димотишките села; имам си деца, имам си от жената къщица, лозе; направих си и това хотелче и си поминуваме, слава Богу. – Значи ти си българин. А защо не ми говориш на езика си? – А белки ти знаеш български? – Знам зер. – А де си се научил? Българският език се мъчно учи от чужденци. – Научила ме е майка ми. – Майка ти е българка? – И майка ми, и баща ми. – Значи ти си българин. – Българин. – Чудно, а аз те помислих за грък. Затова си такъв сладък и разговорлив. – Ами децата ти знаят ли български? – Не знаят, майка им говори гръцки, защото е гъркиня, но дъщеря си ожених за българин и внучетата ми сега говорят български; зетят излезе по-корав от мен. – Слушай бе, чичо, я ми кажи – ти имаш риза, елече, защо не ги закопчееш, както Господ дал, ами ходиш тъй разгърден; за какво ти е големияпт кожух на гърба, когато са ти голи гърдите и боси краката? – Не мога да трая закопчан – ми отговори, – защото ме задушава в гърдите; виждаш, че имам кашлица, грухти в корубата ми; щом се закопчея и закрия гърдите си, задушава ме, тясно ми е, ще изскокна от кожата си, притъмнява ми; трябва да взема въздух, да ми е открито и широко. А кожухът сгрява кръста и плещите ми. Изслушах медицинските обяснения, заплатих за прясната горчива риба и сиренцето и тръгнах за станцията, защото влакът се задаваше вече от Одрин. След четири часа бях в Дедеагач. [1] Кулели Бургас – важен железопътен възел в Беломорска Тракия по линията София–Свиленград–Дедеагач.

Фундаментални проблеми се разнищват прецизно и логично от авторитетните учени Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън в прекрасно развития им труд „Защо нациите се провалят“ (ИК „Изток-Запад“). Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1152 Блестяща и увлекателна, книгата „Защо нациите се провалят“ отговаря на вековен въпрос: защо някои нации са богати, а други бедни? Дали причината е в културата, в климата, в географията? Или може би в незнанието кои са правилните политики? Казано с една дума: не. Нито един от тези фактори не е определящ или съдбоносен. Авторите Дарон Аджемоглу и Джеймс А. Робинсън убедително показват, че в основата на икономическия успех (или на липсата на такъв) стоят създадените от човека политически и икономически институции. Базирайки се на петнадесет години задълбочени изследвания, Аджемоглу и Робинсън представят систематизирани данни от Римската империя, от градовете-държави на маите, от средновековна Венеция, от СССР, от Латинска Америка, от Англия, от Европа, от САЩ и от Африка, изграждайки върху тях една нова политикономическа теория, която засяга непосредствено големите въпроси на деня, сред които: Китай изгради машина за невероятен растеж. Дали този растеж ще продължи със същата скорост и дали ще помете Запада? Свършиха ли най-добрите дни на Америка? Дали сега не се придвижваме от един благоприятен кръг, в който на усилията на елитите да увеличат властта си се оказва съпротива, към порочен кръг, който прави богато и силно едно малцинство? Кой е най-ефикасният начин, по който може да се помогне на милиардите бедни хора да излязат от коловоза на бедността и да постигнат просперитет? Дали това е филантропията на богатите западни нации? Или е необходимо те да научат трудно спечелените уроци, които носят революционните идеи на Аджемоглу и Робинсън за взаимодействието между инклузивните политически и икономически институции? „Защо нациите се провалят“ е книга-събитие, а съдържанието й ще ни помогне не само да разберем света по-добре, но и да сме по-добре подготвени за бъдещето. Освен това книгата е дело на двама души, които имат изключителна ерудиция и принос в изследванията по темата. Аджемоглу е професор по икономика в МИТ. През 2005 г. получава медала на Джон Бейтс Кларк, който се връчва на икономисти под 40 години за значителен принос към икономическата мисъл и познание. Робинсън пък е политолог и икономист, професор в Харвардския университет. Признат в целия свят експерт по Латинска Америка и Африка, той е работил в Ботсвана, на о-в Мавриций, в Сиера Леоне и в Южна Африка. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1152 Откъс: „Видях бъдещето и то работи“: растежът при екстрактивни институции Видях бъдещето Институционалните различия играят изключително важна роля за обяснението на икономическия растеж през вековете. Но ако повечето общества в историята са се основавали на екстрактивни политически и икономически институции, дали от това следва, че растеж не се осъществява никога? Очевидно не. Екстрактивните институции по самата си логика трябва да създават богатство, което да може да бъде присвоявано. Един владетел, монополизиращ политическата власт и контролиращ централизиранадържава, може да въведе известна степен на закон и ред и система от правила и да стимулира икономическата деятелност. Обаче растежът при екстрактивни институции се различава по природа от растежа, пораждан от инклузивни институции. Най-важното е, че той няма да бъде устойчив растеж, който изисква технологична промяна, а растеж, базиран на съществуващите технологии. Икономическата траектория на Съветския съюз ни предлага ярък пример за това как авторитетът и стимулите, осигурявани отдържавата, могат да доведат до бърз икономически растеж при екстрактивни институции и как този тип растеж в крайна сметка стига до своя край и претърпява крах. Първата световна война свършва и държавите, победителки и победени, се събират във Версайския дворец, намиращ се в покрайнините на Париж, за да определят параметрите на мира. Сред присъстващите изпъква Удроу Уилсън, президентът на Съединените щати. Блестящо с отсъствието си е представителството на Русия. Старият царистки режим е свален от болшевиките през октомври 1917 г. После избухва гражданска война между червените (болшевиките) и белите. Англичаните, французите и американците пращат експедиционна войска срещу болшевиките. В Москва е изпратена мисия, водена от младия дипломат Уилям Булит и ветерана интелектуалец и журналист Линкълн Стефънс. Нейната задача е да се срещне с Ленин и да се опита да разбере какви са намеренията на болшевиките и как да се поддържат приятелски отношения с тях. Стефънс има славата на иконоборец, на журналист, търсещ скандални истории, който непрестанно изобличава злините на капитализма в Съединените щати. Той е бил в Русия по време на революцията. Присъствието му в мисията има за цел да ѝ придаде благонадеждност и доброжелателност. Мисията се връща с черновата на предложение от страна наЛенин относно това какво е необходимо, за да се сключи мир с новосъздадения Съветски съюз.Стефънс е изумен от чудесния според него потенциал на съветския режим. Съветска Русия – спомня си той в своята автобиография, излязла през 1931 г. – беше революционно правителство с еволюционен план. Планът му беше не само да сложи край на злини като бедността и богатството, подкупничеството, привилегиите, тиранията и войната чрез пряко действие, а да потърси и отстрани причините за тях. То установи диктаторски режим, подкрепян от малобройно образовано малцинство, с цел да извърши и съхрани в продължение на няколко поколения едно научно преустройство на икономическите сили, което да доведе в резултат първо до икономическа – и после до политическа демокрация. След като се връща от дипломатическата си мисия, Стефънс посещава своя стар приятел скулптора Джо Дейвидсън и го заварва да прави портретен бюст на богатия финансист Бернард Барух. „Били сте в Русия, така ли?“ – пита Барух. Стефънс отговаря: „Отидох в бъдещето и то работи.“ По-късно той доизпипва тази сентенция и тя добива формата, с която е влязла в историята: „Видях бъдещето и то работи.“ До началото на 80-те години на ХХ в. много западноевропейци продължаваха да смятат, че бъдещето на света е в Съветския съюз, и не спираха да вярват, че той функционира нормално. Поне в известен смисъл нещата проработват за определено време. Ленин умира през 1924 г., а към 1927 г. Йосиф Сталин консолидира властта си над страната. Той прави чистка, за да отстрани враговете си, и стартира кампания за бърза индустриализация. Осъществява я чрез Държавния комитет по планиране, Госплан, който е основан през 1921 г. Госплан написва първия Петилетен план, който се изпълнява от 1928 до 1933 г. Икономическият растеж в сталински стил е прост: промишлеността ще се развие под командата на правителството, а необходимите ресурси за това следва да се вземат, като селското стопанство се обложи с много високи данъци. Комунистическата държава няма ефективна данъчна система, затова Сталин „колективизира“ селското стопанство. Този процес води до премахване правата на частна собственост върху земята и до натикването на всички хора от селата в огромни колективни ферми, управлявани от комунистическата партия. По тоя начин за Сталин е много по-лесно да заграбва селскостопанския добив и да го използва, за да храни хората, които строят новите фабрики и работят в тях. Последиците от това са гибелни за селския народ. Колективните ферми не предлагат абсолютно никакви стимули за усилен труд на хората, затова производството рязко спада. Така голямата част от произведеното се присвоява и хората нямат какво да ядат. Те започват да измират от глад. Накрая от глад измират вероятно шест милиона души, докато стотици хиляди други са избити или заточени в Сибир по време на насилствената колективизация. Нито новосъздадената промишленост, нито колективните ферми са икономически ефективни: те не използват по най-добрия начин ресурсите, които притежава Съветският съюз. Това прилича на рецепта за икономическа катастрофа и стагнация, ако не и за пълен колапс. Но Съветският съюз има бърз растеж. Не е трудно да открием причината. Да се позволи на хората сами да вземат своите решения посредством пазари е най-добрият начин едно общество да използва ефикасно своите ресурси. Когато обаче държавата или един тесен елит контролира всички тези ресурси, нито се създават подходящите стимули, нито се извършва ефикасно разпределение на уменията и талантите на хората. В някои случаи обаче продуктивността на труда и капитала може да е толкова по-висока в даден сектор или дейност, като например тежката промишленост в Съветския съюз, че дори един процес, базиран на йерархия и екстрактивни институции, който насочва ресурсите към този сектор, може да генерира растеж. Както видяхме в трета глава, екстрактивните институции на Карибските острови, като например на Барбадос, в Куба, на Хаити и на Ямайка, са могли да генерират относително високи нива на доходи, защото са насочили ресурсите към производството на захар – стока с голямо търсене в целия свят. Производството на захар, базирано на тълпите от роби, определено не е било „ефикасно“ и в тези общества не е имало технологична промяна или творческо разрушение, но това не им е попречило да постигнат известен растеж при екстрактивни институции. ВСъветския съюз ситуацията е сходна, като тук индустрията играе ролята на захарта на Карибите. Индустриалният растеж в Съветския съюз се облекчава още и от факта, че неговата технология е толкова изостанала в сравнение с онази, която е достъпна в Европа и Съединените щати, че могат да се съберат големи печалби чрез пренасочване на ресурсите към индустриалния сектор, макар всичко това да се извършва неефикасно и чрез принуда. До 1928 г. повечето руснаци живеят на село. Технологията, използвана от селяните, е примитивна и има малко стимули тя да стане продуктивна. Всъщност последните остатъци от руския феодализъм са изкоренени едва малко преди Първата световна война. Следователно съществува огромен нереализиран икономически потенциал в пренасочването на тази работна ръка от селското стопанство към промишлеността. Сталинистката индустриализация е брутален начин за отприщване на този потенциал. Чрез декрет Сталин прехвърля тези много слабо използвани ресурси в промишлеността, където те могат да бъдат използвани по-продуктивно, макар че самата промишленост е много неефикасно организирана в сравнение с това, което може да се постигне. Фактически между 1928 и 1960 г. националният доход расте с 6% на година – вероятно най-бързият изблик на икономически растеж в историята дотогава. Този бърз икономически растеж не се създава от технологична промяна, а от пренасочване на работната ръка и от натрупване на капитал чрез създаване на нови оръдия на труда и заводи. Растежът е толкова бърз, че измамва не само Линкълн Стефънс, но и поколения западняци. Измамва Централното разузнавателно управление наСъединените щати (ЦРУ). Измамва дори самите лидери на Съветския съюз, например Никита Хрушчов, който, както е известно, се надува в реч пред западни дипломати през 1956 г.: „Ще ви закопаем [вас, Запада].“ Дори през 1977 г. водещ университетски учебник на английски икономист твърди, че икономиките в съветски стил превъзхождат капиталистическите по икономически растеж, по това, че осигуряват пълна заетост и стабилност на цените и дори по това, че произвеждат хора с алтруистична мотивация. Бедният стар капитализъм се справя по-добре само в това, че предлага политическа свобода. Широко използваният университетски учебник по икономика, написан от нобеловия лауреат Пол Самюълсън, действително нееднократно предрича бъдещата икономическа доминация на Съветския съюз. В изданието му от 1961 г. Самюълсън предрича, че вероятно към 1984 г., но може би и към 1997 г. съветският национален доход ще надмине този на Съединените щати. В изданието от 1980 г. анализът е слабо променен, макар че двете години са сменени съответно на 2002 и 2012. Макар че политиката на Сталин и на следващите съветски лидери произвежда бърз икономически растеж, тя не успява да го направи устойчив. Към 70-те години на ХХ в. целият икономически растеж секва. По-важният урок е, че екстрактивните институции не могат да генерират устойчива технологична промяна поради две причини: липсата на икономически стимули и съпротивата на елитите. Освен това, след като всички неефикасно използвани ресурси биват пренасочени към промишленост­та, съществува малка икономическа печалба, която да се взема чрез декрети. Тогава съветската система изпада в затруднение. Липсата на иновации и слабите икономически стимули пречат да се постига по-нататъшен напредък. Единствената област, в която Съветите успяват да задържат известно ниво на иновации, е военната и космическата технология и тя се постига с огромни усилия. В резултат те успяват да пуснат първото куче, Лайка, и първия човек, Юрий Гагарин, в космоса. Освен това завещават на света, освен другите неща, и АК-47. [1] Госплан трябва да бъде всемогъща агенция по планирането, ръководеща централното планиране на съветската икономика. Очаква се една от ползите от петилетките, написани и ръководени от Госплан, да бъде, че те предлагат далечния времеви хоризонт, необходим за рационално инвестиране и въвеждане на иновации. В действителност онова, което се реализира в съветската индустрия, няма нищо общо с петилетните планове, които често се преразглеждат и пренаписват или просто се игнорират. Развитието на промишлеността се осъществява на базата на команди, издавани от Сталин и политбюрото, които често променят мненията си и нерядко изцяло променят предишните си решения. Всички планове са „чернови“ или „временни“. Единственото копие на план, обозначен като „окончателен“ – този за електрическата индустрия от 1939 г. – никога не вижда бял свят. СамиятСталин казва през 1937 г.: „само бюрократите могат да мислят, че работата по планирането приключва с изготвянето на плана. Истинската посока на плана се развива едва след неговото съставяне.“ Сталин възнаграждава с максимална свобода на действие хората или групите, които са му верни политически, и наказва онези, които не са. Що се отнася до Госплан, неговата основна роля е да предоставя наСталин информация, така че той да може да наблюдава по-добре своите приятели и врагове. Той в действителност се опитва да избягва вземането на решения. Ако вземеш решение, което се оказва погрешно, би могъл да бъдеш застрелян. По-добре да избягваш всякаква отговорност. Пример за това какво би могло да се случи, ако човек взема прекалено насериозно своята работа, вместо да одобрява желанието на комунистическата партия, ни дава съветското преброяване на населението от 1937 г. Когато излизат данните, става ясно, че населението е около 162 милиона, далеч по-малко от 180-те милиона, които е очаквал и оповестил през 1934 г. Сталин. Преброяването от 1937 г. е първото, което се провежда след 1926 г., и следователно първото след масовите измирания от глад и след чистките от началото на 30-те години. Точният брой на населението отразява тези събития. Реакцията на Сталин е да хвърли в затвора, прати в Сибир или застреля хората, организирали преброяването. През 1939 г. нарежда да се извърши ново преброяване. Този път организаторите получават правилните числа; установяват, че населението е точно 171 милиона. Сталин разбира, че при съветската икономика хората имат малко стимули за усилен труд. Естествен отговор е да се въведат такива стимули и понякога той го прави – например чрез насочване на доставки от храна към областите, където продуктивността е паднала, – за да награди по-добрите постижения. Нещо повече, през 1931 г. той се отказва от идеята да създаде „социалистически мъже и жени“, които работят без парични стимули. В една своя прочута реч той критикува „продавачите на равенство“, а след това въвежда различни надници за различните работни места, но и система от премии. Полезно е да се види как работи тя. В типичния случай на дадена фирма, подчинена на централното планиране, се спуска план да постигне определено количество продукция, макар че такива планове често се предоговарят и променят. От 30-те години на ХХ в. на работниците се плащат премии, ако са постигнали нивата на продукция. Тези премии могат да бъдат доста високи – например 37% от надницата за ръководството или за главните инженери. Обаче плащането на такива премии създава всякакви видове спирачки за технологичната промяна. Първо, въвеждането на иновации, което черпи ресурси от настоящата продукция, излага на риск постигането на заложеното в плана количество продукция и съответно получаването на премии. Второ, обикновено заложените в плана цели се базират на предишните нива на продукция. Това създава огромен стимул количеството продукция никога да не се увеличава, тъй като това само би означавало, че в бъдеще ще е необходимо да се произвежда повече, тъй като бъдещите цели трябва да са по-високи. Ниското постижение е винаги най-добрият начин да постигнеш целите и да получиш премия. Фактът, че премиите се плащат всеки месец, също фокусира вниманието на всички върху настоящето, докато иновацията означава да правиш жертви днес, за да получиш повече утре. Дори когато премиите и стимулите са ефективни и променят поведението, те често създават други проблеми. Централното планиране просто не е достатъчно добър заместител на онова, което великият икономист от ХVІІІ в. Адам Смит нарича „невидимата ръка“ на пазара. Когато планът е зададен в тонове листова стомана, листовете се произвеждат прекалено дебели. Когато е зададен в площ на листова стомана, листовете се изработват прекалено тънки. Когато планът за производство на полилеи е зададен в тонове, те са толкова тежки, че едва не падат от таваните. Към 40-те години на ХХ в. лидерите на Съветския съюз, ако не техните възторжени почитатели на Запад, добре съзнават всички тези погрешни стимули. Съветските лидери действат така, сякаш те се дължат на технически проблеми, които биха могли да бъдат решени. Например се отказват от плащането на премии, базирано на постигнатите цели за произведена продукция, и позволяват на фирмите да отделят части от печалбата си, за да плащат премии. Но „мотивът на печалбата“ не способства за повече иновации, отколкото целите, базирани на произведената продукция. Системата от цени, използвана за изчисление на печалбата, е почти напълно несвързана със стойността на новите иновации или технология. За разлика от пазарната икономика цените в Съветския съюз се определят от правителството и следователно са слабо свързани със стойността. За да създаде по-определени стимули за иновациите, през 1946 г.Съветският съюз въвежда изрични премии за иновации. Още през 1918 г. е бил признат принципът, че един новатор трябва да получава парични награди за своята иновация, но наборът от награди е малък и несвързан със стойността на новата технология. Това се променя едва през 1956 г., когато се определя, че премията трябва да е пропорционална на продуктивността на иновацията. Обаче тъй като продуктивността се изчислява с понятията на икономическите ползи, измерени с помощта на съществуващата ценова система, това пак не е голям стимул за създаване на иновации. Бихме могли да изброим много примери за погрешни стимули, които генерират тези схеми. Например тъй като размерът на премията за иновация е ограничава от общата сума на надниците на съответната фирма, това непосредствено намалява стимула за създаването или усвояването на иновация, която би могла да спести труд. Фокусирането върху различните правила и схеми за даване на премии носи тенденцията да маскира вродените проблеми на системата. Тъй като политическата власт и сила се намират в ръцете на комунистическата партия, е невъзможно да се направи фундаментална промяна на основните стимули за хората, били те даване на премии или недаване на такива. От самото си начало комунистическата партия използва не само моркова, но и тоягата, и то дебелата тояга, за да постигне своето. Производителността в икономиката не се променя. Цял набор от закони разглеждат престъпните деяния на работници, хванати да кръшкат. През юни 1940 г. например един закон обявява неявяването, за каквото се смята всяко 20-минутно отсъствие от работа или дори стоенето на работното място без работа, за престъпно деяние, което може да се наказва със шест месеца тежък труд и 25% отрязване от заплатата. Въведени си всякакви видове подобни наказания и те се изпълняват с изумителна честота. Между 1940 и 1955 г. за такива деяния са обявени за виновни 36 милиона души, тоест около една трета от възрастното население. От тях 15 милиона са пратени в затвор, а 250 000 души са разстреляни. Всяка година в затвор на изправителен трудов режим се пращат 1 милион възрастни; тук не са включени онези 2,5 милиона души, които Сталин заточава в лагерите в Сибир. И това пак няма успех. Дори да можеш да вкараш човека в завода, не можеш да го принудиш да мисли и да има добри идеи, като го заплашваш с разстрел. Принуда като тази може да е генерирала висок добив на захар на Барбадос или на Ямайка, но тя не би могла да компенсира липсата на стимули в една съвременна индустриална икономика. Фактът, че в централно планираната икономика не могат да се въведат наистина ефективни стимули, не се дължи на технически грешки в проекта на схемите за даване на премии. Тази недостатъчност е вътрешно присъща на целия метод, чрез който се постига екстрактивният растеж. Той се осъществява по заповед на правителството, което съумява да реши някои основни икономически проблеми. Но за да се стимулира устойчив икономически растеж, е необходимо индивидите да използват своя талант и идеи, а това не би могло да стане никога при една икономическа система от съветски тип. Ръководителите на Съветския съюз би трябвало да се откажат от екстрактивните икономически институции, но такъв ход би изложил на опасност тяхната политическа власт. И наистина, когато след 1987 г. Михаил Горбачов стартира премахването на екстрактивните икономически институции, властта на комунистическата партия рухва, а с нея и Съветският съюз. Съветският съюз успява да генерира бърз растеж дори при екстрактивни институции, защото болшевиките изграждат силна централизирана държава и я използват, за да насочват ресурсите към промишлеността. Но както във всички случаи на растеж при екстрактивни институции, той не се отличава с технологична промяна и не е устойчив. Растежът първо отслабва, а после напълно секва. Макар да е ефимерен, този тип растеж все пак илюстрира как екстрактивните институции могат да стимулират икономическата деятелност. През цялата история на човечеството повечето общества са били управлявани от екстрактивни институции и тези, които са успели да наложат известна степен на ред в страните си, са били способни да генерират известен, ограничен растеж – макар че нито едно от тези екстрактивни общества не е успяло да постигне устойчив растеж. Всъщност някои от големите повратни точки в историята се характеризират с институционални иновации, които укрепват екстрактивните институции и увеличават властта на една група, която успява да наложи закон и ред и да се възползва от присвояването на ресурсите. По-нататък в тази глава ще разгледаме, първо, природата на институционалните иновации, които налагат известна степен на държавна централизация и правят възможен растежа при екстрактивни институции. После ще покажем как тези идеи ни помагат да разберем Неолитната революция: изключително важния преход към земеделие, на който се крепят много аспекти на нашата настояща цивилизация. След като приведем примери от градовете-държави на маите, ще направим извод как растежът при екстрактивни институции е ограничен не само заради липсата на технологичен напредък, но и защото насърчава борбите между съперничещи си групи, желаещи да вземат контрола над държавата и присвояваните блага, които той осигурява. На бреговете на Касаи Един от големите притоци на река Конго е Касаи. Извираща в Ангола, тази река върви на север и се слива с Конго североизточно от Киншаса, столицата на съвременната Демократична република Конго. Макар че Демократична република Конго е бедна в сравнение с останалите страни в света, в просперитета на различните групи вътре в Конго винаги е имало значителни разлики. Касаи е границата между две от тях. Скоро след като преминете през Касаи и се озовете на западния бряг, ще срещнете племето леле (карта № 6, с. 75); на източния бряг пък обитава племето бушонг. Що се отнася до просперитета, би трябвало да има малко различия между тези две групи. Дели ги само една река, която и едната, и другата група може да премине с лодка. Двете племена имат общ произход и родствени езици. Освен това много от нещата, които строят, са сходни по стил, включително жилищата, облеклото и плавателните съдове. Обаче когато през 50-те години на ХХ в. антроположката Мери Дъглас и историкът Джан Вансина изучават тези групи, те откриват някои смайващи разлики между тях. Ето какво пише Дъглас: „Леле са бедни, докато бушонг са богати... Всичко, което леле имат или могат да направят, бушонг го имат в по-голяма степен и го правят по-добре.“ Лесно могат да се намерят прости обяснения за това неравенство. Една разлика, напомняща за тази между онези места вПеру, които са били или не са били обект на потоската институция мита, е, че леле произвеждали за собственото си препитание, докато бушонг произвеждали, за да продават на пазара. Дъглас и Вансина отбелязват още, че леле използвали по-лоша технология. Например те не си служели с мрежи за лов, макар че последните увеличават много продуктивността. Дъглас привежда следното обяснение: „липсата на мрежи е съвместима с принципната тенденция у леле да не инвестират време и труд в съоръжения, които се използват дългосрочно.“ Съществували и важни отлики в земеделските технологии и организация. Бушонг практикували сложна форма на смесено земеделие, при което отглеждали пет култури, като ги редували през две години. Отглеждали ямс, сладки картофи, маниока (касава) и боб и добивали по две, а понякога и по три реколти от царевица на година. Леле обаче нямали такава система и успявали да съберат само по една реколта от царевица на година. Имало поразителни разлики и в закона и реда. Леле били разпръснати в укрепени села, които се намирали в постоянни конфликти. Всеки, който пътувал между две села или дори отивал в гората да събира храна, бил изложен на опасността да бъде нападнат или отвлечен. В страната на бушонг това се случвало рядко, ако изобщо се случвало. Какво се крие зад тези различия в моделите на производство, земеделска технология и налагане на реда? Очевидно не географията е накарала леле да си служат с по-лоша технология за лов и земеделие. Определено не и незнанието, защото те са познавали инструментите, използвани от бушонг. Може би алтернативно обяснение е културата; може би леле са имали култура, която не ги е насърчавала да инвестират в мрежи за лов и в по-здрави и по-добре построени жилища? Това обаче също не изглежда да е вярно. Подобно на хората от Конго, илеле били много заинтересовани от закупуването на пушки и Дъглас дори отбелязва, че „ревностното купуване на огнестрелно оръжие от тях... показва, че тяхната култура не ги ограничава да си служат с по-лоши техники, когато последните не изискват дългосрочно сътрудничество и усилие“. И така, нито базираното на културата отвращение от технологията, нито незнанието, нито географията вършат работа като обяснение на по-големия просперитет на бушонг в сравнение с този на леле. Причината за разликите между тези две племена е в различните политически институции, които са възникнали в земите на бушонг и на леле. По-горе отбелязахме, челеле живеели в укрепени села, които не били част от единна политическа структура. От другата страна на Касаи нещата били различни. Около 1620 г. станала политическа революция, оглавявана от човек на име Шяам, който създал царството Куба, което видяхме на карта № 6 (с. 75). Негово ядро били бушонг, а самият той бил цар. До този период вероятно между бушонг и леле е имало слаби разлики; разликите се появили вследствие на начина, по който Шяам реорганизирал обществото източно от реката. Той изградил държава и пирамида от политически институции. Те били не само много по-централизирани от предишните, но и включвали твърде сложни структури. Шяам и неговите наследници създали бюрократичен апарат за събиране на данъци, както и съдебна система и полиция, за да раздават закон и ред. Лидерите били контролирани от съвети, с които трябвало да се консултират преди вземане на решения. Имало дори съд със съдебни заседатели, очевидно уникално събитие в Субсахарска Африка преди европейския колониализъм. Независимо от това централизираната държава, изградена от Шяам, била инструмент за присвоя­ване – силно абсолютистки. Той не се избирал чрез гласуване и държавната политика се определяла отгоре, а не чрез народно участие. Политическата революция, която наложила държавна централизация и закон и ред в страната Куба, довела на свой ред и до икономическа. Земеделието се реорганизирало и се усвоили нови технологии, за да се увеличипроизводителността. Основните преди това зърнени култури били заменени с нови, дошли от Америка (по-конкретно царевица, касава и пипер чили). По това време бил въведен интензивният цикъл на смесено земеделие и количеството храна, произвеждана на глава от населението, се удвоило. За да се усвоят тези нови култури и за да се реорганизира земеделският цикъл, на полето били необходими повече работни ръце. Така възрастта за встъпване в брак била понижена на двайсет години, което вкарвало мъжете в земеделската трудова сила на по-ранна възраст. Контрастът с леле е силен. Техните мъже се женели обичайно на трийсет и пет и едва тогава започвали да работят на полето. Преди това се занимавали с лов и набези. Връзката между политическата и икономическата революция била проста. Цар Шяам и неговите поддръжници искали да събират данъци и блага от народа на Куба, който трябвало да произвежда излишък над онова, което консумирал сам. Макар че Шяам и неговите хора не въвели инклузивни институции на източния бряг на Касаи, известна степен на икономически просперитет е вътрешно присъща на екстрактивните институции, които достигат известна степен на държавна централизация и налагат закон и ред. Разбира се, в интереса на Шяам и неговите хора било да насърчават икономическата деятелност, тъй като в противен случай нямало да имат какво да присвояват. Точно като Сталин и Шяам създал чрез команди набор от институции, които генерирали богатството, необходимо за поддържане на тази система. В сравнение с крайната степен на отсъствие на закон и ред на другия бряг на реката Касаи това генерирало значителен икономически просперитет – макар че вероятно голяма част от него се присвоявала от Шяам и неговия елит. Но той бил по необходимост ограничен. Точно както в Съветския съюз, и в царство Куба нямалотворческо разрушение и технологична иновация след първоначалната промяна. Тази ситуация оставала повече или по-малко неизменна до момента, когато, в края на ХVІІІ в., царството се сблъскало за пръв път с белгийските колониални власти. Постижението на цар Шяам илюстрира как чрез екстрактивни институции може да се постигне известна – макар и ограничена – степен на икономически успех. За създаването на такъв растеж е необходима държава. За да се централизира държавата, често е нужна политическа революция. След като Шяам създал тази държава, той могъл да използва своята власт, за да реорганизира икономиката и да даде тласък на земеделската продуктивност, която после можел да облага с данъци. Защо при бушонг, а не при леле става политическа революция? Не можеха ли леле да имат свой цар Шяам? Постигнатото от Шяам е институционална иновация, която по никакъв начин не е детерминирана от географията, културата или незнанието. И леле са можели да имат такава революция и да трансформират своите институции по подобен начин, но не са го направили. Вероятно това се дължи на причини, които не разбираме заради днешното ни ограничено знание за тяхното общество. Най-вероятно то се дължи на случайната природа на историята. Същата случайност може би е действала, когато някои от обществата в Средния изток преди дванайсет хиляди години са поели по пътя към още по-радикален набор от институционални иновации, довел до уседнали общества и после доопитомяването на растения и животни. Това и ще разгледаме сега. [1] Автоматът „Калашников“ (рус.: автомат Калашникова складной образца 1947 года).

Покрай всички други страсти напоследък не съм писал за книги. А не е като да не излизат чудесни нови заглавия на пазара. Човек не бива да пропуска такива неща. И така: Тристан и Изолда Това са най-ранните френски версии на легендата, тоест от XII в., повечето от тях излизат за първи път на български. Двата романа в стихове на нормандците Тома(с) и Берул, анонимната "Лудостта на Тристан" и песента "Орловите нокти" на Мари дьо Франс, която единствена беше публикувана в томчето на Мари дьо Франс. Отново в библиотека "Романия" на издателство "Изток-запад", отново в прелестни преводи на Паисий Христов, който работи наистина неуморно и приносно. Да не се бърка с реконструкцията на Жозеф Бедие, издадена през осемдесетте в старата библиотека "Ариел". Легендата за Тристан и Изолда е келтска, разбира се. Бил е популярен сюжетът за любовна връзка между младата съпруга и най-добрия воин (обикновено сестриник) на могъщ владетел. В Ирландия това е историята на Дърмат и Грания, а в Уелс - на Тристан и Изолда (Изолда също е ирландка). В XII в. Кретиен дьо Троа създава и образа на Ланселот, който, естествено, има своята история с Гуиневир, съпругата на Артур. Но по-ранната уелска версия вероятно е била за Медраут (предателя Мордред). Представените в тома версии не са британски, а континентални - през XII в. със завладяването на Англия келтският свят се "отваря" към Франция и много легенди от Уелс и Бретан са преразказани на френски. Първоначално - в стихове. Оттам следва разпространението им из цяла Европа. Струва си човек да се сдобие с тези текстове. Досега цялата библиотека "Романия" не съдържа и един слаб том (макар че "Роман за Граала" беше преведен в проза). "Изток-запад" работят сериозно. --------- Кристофър Марлоу, "Едуард II". Какво казах за "Изток-запад"? А, да - че работят сериозно. Работят с утвърдени преводачи и се стараят да издават стойностни неща. След "Малтийския евреин" и "Тамерлан Велики" Марлоу се появява отново на български с най-необикновената си трагедия - тази за злощастния крал Едуард II, отново в превод на Евгения Панчева. Спомняте ли си "Смело сърце", епичния филм за Шотландия с Мел Гибсън? Е, там младият Едуард беше син на стария дългокрак крал със същото име, имаше си любовник и, общо взето, беше комичен образ. Някои може да си спомнят романите от поредицата "Прокълнатите крале" на Морис Дрюон - там Едуард беше съпруг на "Френската вълчица" Изабел и не обичаше да споделя леглото с нея, а с разни млади благородничета. Което накрая доведе до бунт и кралеубийство. За същия Едуард става дума. В случая трагедията е писана двеста и петдесет години след смъртта на злощастния Едуард, при това от най-интересния, противоречив и романтичен съвременник не на кого да е, а на самия Уил Шекспир. Самият Марлоу е бил обвиняван в содомия, може би е бил и малко нещо шпионин, загинал е в кръчмарска свада, но освен всичко друго е бил прекрасен поет. Пиесата определено си струва прочита, макар че може би преводът е малко тромав. Напомня Шекспировия "Ричард II", защото и в двете драми става дума за принцове, които искат не толкова да управляват, колкото да се забавляват... а на това трезвите и сурови английски лордове никога не гледат с добро око. Няма как да се пропусне.

„Книга на мъртвите” – хилядолетната традиция на Древен Египет Българският египтолог, преводач и лектор доц. д-р Теодор Леков реализира едно амбициозно начинание – изцяло нов превод по основните йероглифни издания на заветната „Книга на мъртвите“ (ИК „Изток-Запад“). „Книга на мъртвите” е за древните египтяни онова, което за християните е Старият завет. Тя е наследник на хилядолетна традиция, която за първи път е документирана в епохата на строителството на пирамидите. Някои от заклинанията на книгата са част от „Текстове на пирамидите”, записани в средата на III хил. пр. Хр. В основата си обаче тези заклинания принадлежат на епохата на Средното царство и са част от корпуса на „Текстове на саркофазите”. В епохата на Новото царство заклинанията се появяват върху папирус като част от погребалния инвентар; те имат множество варианти, промени и грешки в преписването, затова е трудно да се говори за единно произведение – въпреки широката употреба на името. Какво обаче се крие зад това име? Легендарният и древен религиозно-магически сборник „Книга на мъртвите”, обясняващ вярванията на древните египтяни, е изграден от молитви, песнопения и заклинания, свързани с погребалните обичаи на една прежна и отдавна загинала, но все още провокираща ни с характеристиките си цивилизация. Създавана и редактирана в течение на векове, „Книга на мъртвите” поставя човека на едно особено място – според нея той е комплексно същество, състоящо се от различни аспекти. Самото наименование на енигматичната „Книга на мъртвите” пък произхожда от названието, което арабските търсачи на антики и търговци са дали на папирусите, намирани в гробниците на Новото царство. Германският египтолог и лингвист Карл Рихард Лепсиус – един от пионерите на съвременната археология – използва това наименование при публикацията на един от Туринските папируси през 1842 г. Тъй като това е първото научно издание на произведението, названието „Книга на мъртвите” (на немски: „Das Todtenbuch”) се разпространява и запазва до наши дни. Древноегипетското название в действителност е „Заклинания за излизане през деня (в светлина)” и е свързано с точно обратната представа – тази за новия живот и за възраждането, а не за смъртта... Днес най-хубавите образци от този стар апокриф са от времето на 18-та династия; папирусите са богато украсени и навремето са били притежание главно на жреци и на чиновници. „Книга на мъртвите” е многократно превеждана и издавана на основните европейски езици, придобила е популярност в съвремието ни като емблематичен документ за древноегипетската цивилизация. Въпреки това даже и сега знаем малко за книгата, за нейното предназначение, за композицията и структурата й. Твърде често базисни теории и факти, свързани с нея, които се разпространяват извън сферата на тясно специализираната литература, се оказват погрешни и подвеждащи. От първото издание на „Книга на мъртвите” през XIX век до днес са минали близо два века, през които на бял свят са се появили стотици проучвания, публикации и преводи на текстовете от нея. За българските читатели е събитие това, че настоящият превод е съвсем нов и е направен по основните йероглифни издания на „Книга на мъртвите”, като са отчетени и други публикации, включително и версиите на заклинанията в „Текстове на саркофазите”. Комбинацията от транслитарация с преводен текст превръща тази току-що появила се „Книга на мъртвите” в единствено по рода си сред многобройните издания по цял свят.

Вярвате ли в призраци, извънземни и предсказания? Майкъл Шърмър, един от най-активните и харизматични популяризатори на науката и деен скептик, разбулва чрез превъзходната си книга „Вярващият мозък” (ИК „Изток-Запад“) мистичния ореол на суеверията, разкривайки механизмите, които еволюцията е създала, за да ни накара да следваме привидно основателни и реални, но на практика безсмислени и илюзорни поличби, знаци и поверия. Вярвате ли в свръхестественото? В магии, митове и чудовища? В окултни ритуали и заплетени конспирации, в уфология, екстрасензорна сетивност и контактьорство? В зелени човечета, фалшиви спомени, хиропрактика и астрология? В акупунктура, карти таро, хипнотична регресия, извънтелесни възприятия и преживявания, близки до смъртта? Вярвате ли в религиозни същества и в твърденията на някои хора, че могат да разговарят с мъртвите? Може би трябва да преосмислите светогледа си... Сензационната и изцяло научно базирана книга „Вярващият мозък” на известния и популяризатор на науката Майкъл Шърмър е същинска наслада за рационално мислещите читатели, която критикува остро вярата, базирана не на факти, а на невежество. Шърмър ни представя цялостна и провокативна теория за това как се раждат, формират, подсилват, оспорват, променят и изчезват вярванията. „Вярващият мозък” синтезира тридесет години изследвания, чрез които се преобръща традиционното мислене за това как хората формират представите си за света. Казано по-просто: вярванията пристигат първи, обясненията ги следват. Мозъкът, твърди Шърмър, е двигател за вяра. От сензорните данни, вливащи се през сетивата, мозъкът естествено започва да търси и намира модели, а след това изпълва тези модели със смисъл. След като мозъците ни свързват точките от картинката на нашия свят във въпросните смислени модели, обясняващи защо нещата се случват, това довежда до формирането на убеждения, базирани на вяра; след като вярата пък се е формирала, мозъкът започва да търси и локализира потвърждаващи доказателства в подкрепата й, което ускорява процеса на нейното засилване. Така се завърта кръгът на положителната обратна връзка при потвърждаването на тази вяра. Шърмър очертава множеството познавателни инструменти, използвани от мозъка, за да подсили вярванията до истини, вплитайки в изложението си безброй реални примери за това как работи този процес: примери от политиката, икономиката и религията до конспиративните теории и паранормалното. Накрая той показва защо науката е най-добрият инструмент, създаван някога, за да се определи дали дадено вярване съответства на действителността. Шърмър е автор на много книги за развитието на човешките вярвания и поведение (българският читател вече познава провокативното му изследване на еволюцията на икономиката, наречено „Пазарното мислене”). Той е основател и издател на сп. „Скептик”, списва и месечна рубрика в сп. „Сайънтифик Америкън” и е асоцииран професор в университета „Клермонт”, а „Вярващият мозък” не само е една от най-новите му книги, но е и сред най-амбициозните му и високо оценени трудове до момента.

„Рибата в мен” – пътят към нашите прародители минава през вкаменелостите и стига до древните океани Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1084 За удивителната история на изумителния фосил Tiktaalik, а и за историята на неговите еволюционни наследници, ни разказва блестящият палеонтолог Нийл Шубин, който в прекрасната си книга „Рибата в мен“ (ИК „Изток-Запад“) проследява еволюционния път на човечеството – от древните водни басейни до съвременните урбанизирани джунгли. Защо изглеждаме по начина, по който изглеждаме? Видният учен Нийл Шубин, палеонтолог и професор по анатомия, един от откривателите на уникалния фосилTiktaalik – „рибата с ръце”, разказва чрез„Рибата в мен” историята на нашите тела така, както тя не е била разказвана никога досега. Изследвайки изкопаеми и ДНК, Шубин показва, че човешките ръце всъщност приличат на рибешки перки, главите ни пък са сходни с тези на отдавна измрели безчелюстни риби, а основните части на нашия геном функционират също като тези на червеите и бактериите. По този начин смайващото съдържание на„Рибата в мен” ни кара да видим себе си и околния свят в съвсем нова светлина. „Най-добрите карти, които могат да ни ориентират в човешкото тяло, се крият в телата на другите животни”, обяснява ни Шубин още в първите страници на своята изключителна книга. „Най-лесният начин да запознаеш студентите с нервните връзки в човешката глава е да им покажеш как стоят нещата при акулите. Най-пряк достъп до структурата на крайниците пък ни осигуряват рибите. Влечугите са особено ценни, за да опознаем мозъка. Причината е, че телата на тези създания най-често са по-елементарни версии на нашите собствени.” От„Рибата в мен” научаваме още, че преминаването от живот във водна среда към живот на сушата се е нуждаело от бавно приспособяване. Изследваниятата, извършени върху фосилите от скъпоценния за науката вид Tiktaalik, дават особено любопитни резултати... Преди 375 млн. години Tiktaalik е бил в стадий на еволюцията между риби и животни, които могат да ходят. Става дума за хищник, който е достигал дължина няколко метра, имал е остри зъби, а главата му е напомняла тази на крокодил. Животното е описано за пръв път през 2006 г. и е притежавало много от характеристиките на рибите – примитивна челюст, плавници и люспи. Същевременно обаче е имало глава, врат, ребра и наченки на крайници, характерни за сухоземните обитатели. Като изследвали части от черепа му, учените установили, че е налице трансформация на някои вътрешни структури на Tiktaalik, за да може животното да се движи на сушата и да диша. „Рибата в мен” е научнопопулярна книга в най-добрите традиции на своя специфичен, но безкрайно важен жанр – тя е информативна, достъпна и разказана със заразителен ентусиазъм. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1084

Торе Янсон проследява историята на езиците Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1108 Как възникват и изчезват езиците? Защо някои от тях се говорят само сред шепа хора в рамките на няколко поколения и след това „умират“, а други завладяват хиляди хора по света всеки ден? Каква е връзката между езиците, историята и еволюцията? „Кратка история на езиците“ (ИК „Изток-Запад“) на шведския лингвист проф. Торе Янсон се занимава с тези и още редица въпроси, свързани с езиците и тяхната роля в хода на историята. Езиците са безценно богатство за всеки, който ги владее. Едни „живеят” само няколкопоколения, докато други съществуват хилядолетия. Някои се говорят едва от шепа хора, а други – от стотици милиони. Въпреки че много от езиците днес спадат към едни и същи езикови групи, между тях има и огромни разлики. В изследването „Кратка история на езиците“ шведският лингвист проф. Торе Янсон проследява произхода на езиците – как се появяват и изчезват, от какво зависят различните им съдби, от какво се влияят и т.н. Ученият набляга на неразривната връзка между език и история. Езиците, твърди Янсон, се повлияват от историческите събития, но и те често зависят от езика, на който хората говорят. Разкритията в „Кратка история на езиците“ поставят акцент върху ролята на езиците в хода на историята и еволюцията на човека. Разгледани са няколко исторически периода (от праисторията до далечното бъдеще) и много езици, за да се покажат миналите и настоящите взаимодействия между тях при различни обстоятелства. Редица примери илюстрират по интересен начин някои от основните тенденции в отношенията между езика и историята. Граничната зона между лингвистика и история е доста пренебрегвана като област за научни изследвания и до момента почти няма опити за нейното систематизиране. Това, което Янсон излага в „Кратка история на езиците“ за основните тенденции в тази област, до голяма степен произтича от дългогодишния опит научения в сферата на лингвистиката. Той следва класическа филология в университета в родния си градСтокхолм, Швеция, защитавайки докторска степен по латински език през 1964 г. Академичното му развитие преминава през различни преподавателски и изследователски длъжности в университети в Лос Анджелес и Стокхолм, както и към Шведския съвет за изследвания в областта на хуманитарните и социалните науки. В университета в Гьотеборг Янсон преподава латински език, а по-късно и африкански езици. Автор е наняколко книги и голям брой статии в областта на латинския език, общото езикознание, фонетиката и африканските езици. „Кратка история на езиците“ съдържа карти на различните индоевропейски езици и езиците банту, които се говорят в различните краища на Европа, Африка и света. * „Да знаеш много езици, значи да имаш много ключове за една врата.“ Волтер Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1108

Стивън Пинкър ни обяснява какви са механизмите на мисленето С неподражаемия си стил авторитетният когнитивен психолог и лингвист Стивън Пинкър разнищва механизмите на ума – в превъзходния бестселър „Материалът на мисълта” (ИК „Изток-Запад”), който не е обикновена книга, а истинско интелектуално пиршество, изследващо начина, по който използваме думите. Всеки път, когато ругаем, демонстрираме елемент от човешката емоционалност. Когато пък използваме завоалирани изрази, за да предложим подкуп, отправим заплаха или подхванем флирт, разкриваме аспект от човешките взаимоотношения. Нашата употреба на предлози и глаголни времена се основава върху специфични човешки понятия за пространство и време, а съществителните имена и глаголите се опират върху мисловни модели за материя и причинност. Дори имената, с които кръщаваме новородените, се променят във времето, което ни казва нещо важно за нашето отношение към децата и обществото. Като се вглежда във всекидневната реч – нашите разговори, вицовете и юридическите ни спорове – Стивън Пинкър рисува в „Материалът на мисълта” ярка картина на мислите и емоциите, населяващи мисловния ни живот. Пинкър твърди, че човешките мисли – от политическите позиции и религиозните вярвания до рекламните изречения и комиксите – са построени върху определени същностни идеи като пространство, сила, господство, родство и оскверняване. Огледайте се и ще осъзнаете, че метафорите, които използваме всеки ден, водят началото си от тези първични понятия. Пинкър се интересува как развиваме тези категории в детството си, как ги прилагаме в света около нас и какво се случва, ако ги употребим неправилно... Авторът разглежда както строго научни въпроси – например как езикът влияе върху мисълта и кои от нашите понятия са вродени, така и въпроси от вестникарските заглавия и всекидневния живот. Защо правителството забранява нецензурните изрази по телевизиите и радиата? Как лобистите подкупват политиците? Как двусмислеността на ухажването не спира да дава материал за романтични комедии? Защо толкова много съдебни процеси се въртят около това кой всъщност е причинил смъртта на жертвата? Защо предишните двама американски президенти се оказаха забъркани в неприятности заради семантични нюанси в думите им? И защо нежеланите имейли се наричат спам? „Материалът на мисълта” обединява две теми от предишните бестселъри на Пинкър: езикът („Езиковият инстинкт”) и човешката природа („Как работи умът”). Тук обаче ни се предлага един изцяло нов материал, написан в стила, който превърна тези книги в сензация: разбираеми обяснения на дълбоки и могъщи идеи, представени с неукротим хумор, стилов финес и ефектни примери от популярната култура и всекидневния живот.

Обогатяваме езиковата си култура с ново издание на „Български тълковен речник” Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=39279 Словното богатство на съвременния български език е представено в преработеното издание на „Български тълковен речник” (ИК „Изток-Запад”) на проф. Василка Радева. В речника е обхваната предимно общоупотребяваната лексика, чието познаване и правилно прилагане в речта са важна предпоставка за изграждане и обогатяване на езиковата култура. Най-представителният еднотомен „Български тълковен речник” е издаден през 1955 г., и е изработен от авторски колектив, в който участват четирима университетски преподаватели – Любомир Андрейчин, Иван Леков, Стойко Стойков и Цветан Тодоров. Преиздаван многократно, от 1994 г. този речник се предлага в допълнено и преработено от Димитър Попов издание, без да представлява вече „единствен еднотомен тълковен речник на съвременния български език“, въпреки че включената в него лексика е израз на стремежа „да се събере и изтълкува в достатъчна пълнота лексиката от всички пластове на съвременния ни език“. Сред предлаганите днес еднотомни речници не липсват и тълковни, като съвсем основателно никой не е насочен към „пълно“ или „цялостно“ представяне на лексиката. Тълкуването на думите в настоящото преработено от проф. Василка Радева издание на „Български тълковен речник” е кратко и пестеливо със стремеж към точно представяне на лексикалното им значение, което прави лесно и удобно използването на еднотомния лексикографски справочник. Той включва също чуждоезиковата лексика, навлязла в българския език през последните десетилетия, което дава възможност за осъзнаване на нейното място и ролята ѝ за обогатяване на българската лексика с оглед на употребата ѝ в речевата практика. В речника намират място новите думи и значения, които разкриват динамиката на българската лексикална система, без да се отразяват индивидуалните и оказионални употреби. Преработеното издание на „Български тълковен речник” е адресирано към всички, които проявяват интерес към словното богатство на съвременния български език. Проф. Радева е възпитаничка на СУ „Св. Климент Охридски”, където завършва специалността Българска филология и защитава дисертация. Няколко десетилетия чете лекции като хабилитиран преподавател, а през 1994 г. ѝ е присъдено научното звание доктор на филологическите науки. Автор е на редица монографии и книги, както и на над 200 научни статии. Радева е била лектор по български език в Лайпцигския университет (1979–1982), в Свободния университет в Западен Берлин (1989–1992) и гост преподавател в Саарския университет в Саарбрюкен. Главен редактор е на списание „Българска реч”. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=39279

Мирча Елиаде описва историята на религиите Излезе луксозно ново издание на „Трактат по история на религиите” (ИК „ Изток-Запад”) на известния румънски философ, културолог и писател Мирча Елиаде. Книгата разглежда религиозния феномен като човешко дело без да омаловажава уникалното и неповторимото за този феномен – неговия сакрален характер. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=39200 От прастари времена хората изпитват (не)обяснима нужда да вярват в нещо или някого – същество или предмет, който издигат в култ, който притежава непонятна и пленяваща сила за човека и който, според вярващия, изпраща доброто и злото на Земята, направлявайки живота на простосмъртните. Днес християнството (православие и католицизъм), будизмът и ислямът са трите основни религии, чиито идеологии са успели да пленят най-широк кръг от поддръжници по света и продължават да го правят всеки ден. Наред с тях, разбира се, има и множество други (по-нетрадиционни) запазени или модифицирани с времето вярвания и видоизменени религии. Това, което свързва всички тях (от най-примитивните до най-сложните и развити религии), е фактът, че всички те са просто различни проявления на мана (разсеяната навред по света загадъчна сила, която е лишена от собствени очертания, но може да приема всякакви форми). Тя е неподдаващата се на описание субстанция, която присъства навсякъде, където става дума за религия, а претенциозни думи като sacer (свещено) и numen (божествена сила), хагнос и тамбос, брахман и дао, та дори християнската благодат, са нейни вариации или производни. Но в XXI век изследванията се извършват под знака на логоса, а не на мана. Сякаш днес повече ни интересуват вътрешната структура, механизмът на функциониране, сложното равновесие и взаимодействие между частите, които са характерни за всички религии и са изразени (теоретически или символично) във всяка теология, митология и богослужение. Достигаме (или се връщаме) към представата, че религията е система, а не хаотична смес от елементи; че това е вътрешно свързан продукт на духовната дейност, начин за обяснение на света, т.е. религията е човешко дело. В „Трактат по история на религиите” Мирча Елиаде описва цяла „философия преди философиите“, очевидна още в най-примитивните проявления на религията и възникваща от порива за обяснение и обобщение, от стремежа към „теория“ във всички възможни значения на думата. Книгата прави достъпна стройността, възвишеността и благородството именно на тази „философия“. Опиращ се на огромната си ерудиция и професионална подготовка, индологът Елиаде разпростира анализите в „Трактат по история на религиите” върху различни континенти (включително и Европа), отговаряйки на два основни въпроса: „Що е Религия?” и „До каква степен имаме правото да говорим за история на религията?” Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=39200

Цветовете и техните особености са разгледани във фундаментален научен труд за характеристиките и механизмите на светлинния спектър Българин – Николай Александров – e автор на основополагащата „Фундаментална теория на цветовете” (ИК „ Изток-Запад”) – книга, която описва същността, възникването, разпространението, възприемането, измерването и въздействието на цветовете около нас. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38917 Във време, в което науката и технологиите се развиват с пълна сила и се задълбочават в детайлите, на които всички вече сме свикнали да обръщаме особено голямо внимание, сякаш изпускаме от поглед цялостната картина на заобикалящия ни свят. „Фундаментална теория на цветовете” на Николай Александров си поставя за цел да помогне в преодоляването на този недостатък. Изданието ни разкрива редица нови или малко познати аспекти на заобикалящия ни свят и ни позволява да надникнем в онези негови скрити кътчета, които все още не можем да проумеем напълно по една или друга причина. Книгата въвежда в науката за цветовете, обхващайки голяма част от нейните направления. „Фундаментална теория на цветовете” дава богата информация за физическата същност на цветовете, за видимата и невидимата част на светлинния спектър и начините на получаване, обработване и възпроизвеждане на цветни изображения. Заглавието предлага също различните колориметрични системи – както разработените в миналото, така и въведени за пръв път от автора. В изданието са разгледани допълнителният спектър на светлината, както и спектрите на черната, сивата и бялата светлина. Александров описва също процеса на възприемане на цветовете при човека и останалите живи същества, възникването и еволюцията на цветните възприятия, както и тяхната физиологична основа, биологично значение и съвременните технологични подходи за анализ на електромагнитни лъчения. Едновременно амбициозен научен труд и луксозно издание, образователната и аналитична „Фундаментална теория на цветовете” събира в себе си изключително изобилие от гледни точки към цветовете и съдържа богат илюстративен материал – близо 1000 графики, снимки и диаграми (почти всички: дело на самия Александров). „Фундаментална теория на цветовете” би представлявала интерес не само за специалисти в областта, но и за широката аудитория, за ученици, студенти и преподаватели. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38917

Когато говорим за настолни книги с историческа и общочовешка значимост, се имат предвид именно епохални и фундаментално проникновени изследвания като паметния труд „Петата дисциплина” (ИК „ Изток-Запад”) на Питър Сенги – задължително и просвещаващо заглавие, което най-сетне се появява и в България. Уилям Деминг, един от абсолютните пионери в управлението на качеството, по съвършен начин описва ситуацията и поводите за появата на „Петата дисциплина”: „Преобладаващата у нас система на мениджмънт е унищожила хората ни. Те се раждат с присъща мотивация, самоуважение, достойнство, желание да учат, радост от научаването. Силите на това унищожение започват още в ранна детска възраст – награда за най-добър костюм за Хелоуин, оценки в училище, златни звезди и така нататък – през следването в университета. На работното място се правят класации на служители, екипи и отдели, дават се награди на най-добрите, наказват се най-слабите. Управлението чрез набелязани цели, коефициенти, стимулиращо заплащане и бизнес планове, съставени на парче, отдел по отдел, нанасят още загуби, незнайни и неведоми.” Смисълът, съдържанието и качествата на „Петата дисциплина” се дължат не само на изключителния автор Питър Сенги, но и на точно напипаната тема, която се разисква и анализира между страниците. Модерният свят е свят на промени: икономиката е глобална, бизнесът също, а натискът за намаляване на разходите и увеличаване на ефективността е безмилостен сред фирмите, които се конкурират в планетарен мащаб. Времето за мислене е все по-малко, като в много организации ресурсите, които са налични за развитие на хората, са още по-оскъдни. Ускоряването на промените обаче не е единственото, за което трябва да се мисли: глобализацията на бизнеса и индустриалното развитие увеличават материалния жизнен стандарт на мнозина, но също така предизвиква и значителни странични ефекти под формата на редица проблеми в сферата на екологичната и социалната устойчивост. Създаването на финансов капитал доста често става за сметка на социалния и природния такъв, а пропастите между „имащите“ и „нямащите“ в много от страните по света се разширяват. Натискът върху околната среда, който винаги е бил характеристика на индустриалното развитие, сега си съперничи с проблеми от по-голям мащаб, като глобалното затопляне и нестабилността на климата. Докато застъпниците на индустриалния растеж тръбят за ползите му, хората по света реагират – с насилие или без – заради ликвидирането на традиционния им начин на живот – и тези променящи се условия се появяват на екраните на стратегическите радари на много фирми. „Убеден съм, казва Сенги, че доминиращата система на управление в своята същност е посветена на посредствеността. Тя принуждава хората да работят повече и повече, за да компенсират факта, че не използват духа и колективната интелигентност, които са характерни за съвместната работа, по най-добрия начин. Деминг виждаше това съвсем ясно и – вече съм убеден – виждат го и все повече лидери, решени да развиват организации, способни да просперират и допринасят в условията на удивителните предизвикателства и възможности на света, в който живеем.” Точно поради тази симптоматика – актуална колкото по времето на първото си издание през 1990 г., толкова и днес – всепризнатият и световно популярен бестселър „Петата дисциплина” продължава дори и сега да бъде от незаменима помощ на всеки, който е посегнал към него. Това е книга, която не само няма да изгуби практичността си във времето, но и с годините ще става все по-функционален инструмент за решаването на всички тези упоменати проблеми.