Last roman

Глобален Модератор
  • Брой отговори

    14686
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    409

Last roman last won the day on March 27

Last roman had the most liked content!

Репутация

9091 Академик

1 Последовател

Всичко за Last roman

  • Титла
    Praefectus Urbi
  • Рожден ден 3.09.1981

Лична информация

  • Пол
    Мъж
  • Пребиваване
    Serdica
  • Интереси
    чисто римски

Последни посетители

69531 прегледа на профила
  1. Уж беше радетел за демокрация, а се оказа поредният привърженик на западните марксисти. :))) Да те светна; 'позитивната дискриминация' и политкоректността са все патологични девиации на хипертрофиралата мулти-култи толерантност и служат единствено да облагодетелстват определени НПО-та, както и за налагане на тотална цензура в обществото. Така че не пиши глупости и не политизирай темата.
  2. Представяме ви поредния 96-ти брой на списание "Българска наука" с една статия на доц. Владимир Бозуков за палеоботаниката. Драги читатели, във века на интернета, когато само с няколко кликвания можете да достигнете до нужната ви информация, не виждам смисъл да ви отегчавам с фактология. Желанието ми е да бъда повече описателен и илюстративен по темата, която ще засегна. А именно – какво е палеоботаника? Всички са чували за науката палеонтология и всички я свързват мигновено със скелети на динозаври. Лично аз като палеоботаник, изпитвам известна ревност към колегите палеозоолози, които са „превзели” или „обсебили” публичното значение на думата палеонтология. Всъщност тази думичка означава наука, която изследва следите от изчезнали организми, съществували през изминали епохи, периоди и ери. А организмите – съществували и съществуващи, могат да се поделят главно на две групи: тези, които сами си приготвят храната (учените ги наричат автотрофи) и тези, които се хранят наготово (хетеротрофи). Към първите спадат растенията, които използват слънчевата светлинна енергия и с нейна помощ свързват водата с въглероден диоксид и така си доставят въглехидрати, необходими за развитието им. Водата растенията я поемат чрез корените си, а въглеродния диоксид, който е съставна част на въздуха, който дишаме (най-вече, който издишаме) те си доставят чрез микроотвори в листата – т.нар. устица. Към втората група спадат животните – растителноядните, които си набавят въглехидрати и други хранителни вещества синтезирани от растенията или хищниците, които изяждат хранещите се с растения или каквато им попадне плът. А има и такива животни, като плъховете, прасетата и потомците на Homo sapiens (много опасна компания ), които ядат всичко – и растителна и животинска храна. И двете споменати по-горе групи организми оставят следи от своето съществуване през милионите години еволюция на Земята. Полеозоологията изучава останките от животни, а палеоботаниката – останките от растения. Двете науки се явяват дялове на палеонтологията. Тъй като растенията стоят в основата на хранителната верига, от тяхното присъствие и обилие зависи в голяма степен и наличието и разнообразието на животните. Да не забравим да споменем и още едно велико дело на растенията в лицето на водораслите в световния океан в началото на живота на нашата планета. Именно чрез процеса фотосинтеза те са поели голяма част от въглеродния диоксид от първичната атмосфера и са я наситили с кислород. Така са дали възможност на животинските организми да засилят своя метаболизъм, оттук развитие и еволюция. Сигурно съм пристрастен в моето отношение към растенията, но смятам, че незаслужено палеоботаниката се пренебрегва от общественото мнение, за сметка на палеозоологията. А може би това е и по вина на самите палеоботаници, които не разкриват интересните си находки пред широкия кръг от любознателни хора. Затова с тези редове ще се опитам да поправя нещата. Много автори оприличават седиментните скали като книга за историята на Земята, а пластовете от тези скали като нейни страници, на които са записани етапите в развитието ѝ, включително и тези на живота на нашата планета. (Същото може да се каже и за пластовете полярен лед, които са запечатвали следи от различни събития, протичали бързо или бавно в течение на хилядите години на натрупването му.) Именно седиментните скали са консервантът, който съхранява следите от живите организми през времето. Следват няколко думи за образуването на тези скали. Ако не бяха непрекъснатите тектонски и сеизмични процеси, които са причина за формирането на планинските вериги и разнообразния релеф на сушата, отдавна повърхността на Земята да е придобила равнинна форма. Под силата на земната гравитация, продукти на ерозията на скалите непрекъснато се свличат от по-високите към по-ниските участъци от релефа. При транспорта си тези продукти търпят промени. Колкото е по-дълъг той, толкова частиците стават по-фини. Носен от вятъра или водата, този материал се спира и утаява в понижения на релефа (Фигурата най-горе), които най-често се оказват запълнени с вода басейни – езера, блата, стари речни ръкави, лагуни. Растителният материал, който по някакъв начин попада в тези басейни, също се утаява и съответно бива покрит от нов фин скален материал. С течение на времето и голямото налягане, което се получава при натрупване на тонове утаени слоеве, протичат физични и химични процеси, които превръщат седиментите в скала от седиментен тип. Други начини на формиране на седиментни скали са възможни при вулканични изригвания, когато изхвърлената във въздуха вулканична пепел се отложи на земната повърхност или когато във водния басейн продукти от жизнената дейност на живи организми (найчесто кремъчни водорасли) се утаяват на дъното му. Разбира се, възможни са и най-различни преходни варианти между посочените по-горе процеси. Тези скали запазват милиони години информацията, която ние използваме сега. За съжаление, до нас достига само част от нея – обикновено се запазват най-устойчивите части на организмите или просто отпечатъци от самите организми, части от тях или от тяхната дейност. Конкретно за растенията, те много рядко може да се запазят цели, но всяка една част от тях може да бъде запазена при конкретни форми на седиментация (или утаяване, казано на чист български език). В това число: дървесина, смола, листа, цветове, плодове или части от тях, семена, шишарки и дори полен (цветен прашец) и спори. Под каква форма могат да се запазят отделните части? Тук ще направя още едно уточнение, че палеоботаниката се поделя според големината на изследваните растителни обекти на микропалеоботаника, която изследва фосилните спори и полен и макропалеоботаника, която изследва останалите от изброените вече растителни части. При микропалеоботаниката се използва споровополеновият анализ, за който е нужен микроскоп (светлинен или електронен), а макроостанките се изследват предимно с невъоръжено око или с лупа, но понякога също се прибягва и до микроскоп, когато е нужно да се определя фосилна дървесина или запазил се фосилен листен епидермис. Тъй като аз съм специалист по макрофосили, ще се опитам да ви запозная по-отблизо с тях. Фосилните спори и полен обаче, са също много интересни обекти за изследване, и те носят понякога липсващата информация, която макрофосилите не могат да доставят. Например, при седиментацията е много трудно да се запазят тревисти растения, които са разпространени навътре в сушата, но техният полен или спори (съответно при семенни или спорови растения) се разпространяват от вятъра на големи разстояния и така попадат в подходящите за запазването им седименти. Обратно – при лавровите растения поленът е с твърде тънка обвивка и поради това не може да се запази във фосилно състояние, за разлика от листата им, които са предимно със здрава „кожеста” структура и се „отпечатват” лесно. Затова най-добри резултати се постигат разбира се, при комбинирането на тези две направления в палеоботаниката. Но да се върна към макрофосилите и как те се образуват. От структурния състав на седиментните скали – по-груб (песъчлив) или по-фин (глинест) зависи достъпът на кислорода от въздуха до растителните останки. Този газ е силен окислител и при неговото наличие в порьозните скали се стига до пълно разлагане на растителните тъкани. По този начин те постепенно изчезват – изтляват, а се запазва единствено техният отпечатък, във формата на микропукнатина в скалата. Получава се нещо като гипсова отливка. Колкото е по-фин седиментният материал, толкова по-фин е релефът на тези отпечатъци. Когато седиментните частици са микроскопични, има възможност и съответен метод, с който може да се наблюдава каква е била структурата на епидермиса на листата на клетъчно ниво. Особено важно тук е устройството на устицата, което носи много информация за точното определяне на фосилния вид. Когато седиментите са глинести, те не пропускат газове и течности, така в безкислородна среда растителните останки се овъгляват. По такъв начин се запазва и отпечатъкът на растителната част, и овъглената ѝ тъкан. По същата „технология” са се образували и въглищните залежи, когато огромни количества от сухоземен растителен материал е погребван и остава без достъп до кислород. Петролът е образуван при същите условия, но при него разликата е в първоначалния органичен материал – при него се погребва планктон, а не сухоземни растения. Затова въглищата и петрола ги наричат фосилни горива. При стволовете на дървесните видове се среща и още един начин на запазване. Вероятно сте чували за вкаменени дървета или дори гори. Те се образуват, когато цели дънери попаднат в подходящи седименти и минерали от тях (най-често силиций) заместят органичните вещества от структурата на дървесината. Така структурата се запазва непокътната в течение на милиони години и днес, след приготвяне на свръх тънки срезове от вкаменената дървесина и изследването им под микроскоп, може да се определи от кой род е било дървото и дори от кой фосилен вид. Разбрахме какво е палеоботаника. Но за какво ни е тя? За съжаление много от политиците ни задават този въпрос с подтекст, че науката трябва да бъде свързана единствено с практиката. Според тях единствено научната дейност, на която трябва да се обръща внимание и трябва да се финансира е тази, свързана с производството. Явно на тях им е чуждо всякакво желание за знание извън правенето на пари. Но човекът се различава от животните точно по това, че е любознателен и си задава въпроси като: Кой съм? Откъде идвам? Накъде отивам? Каква е историята на света преди мен и какво е бъдещето на този свят? Свойството на човека да мисли, да наблюдава природата около себе си и да я анализира, да използва за добро или за лошо натрупаните знания, го прави различен и уникален на фона на всички живи организми на планетата ни. Разбира се и сред хората има индивиди, за които смисълът на живота е единствено да се множат и ако може това да е съпроводено с повече и по-силна музика, но всяко правило си има изключения. Та думата ни е за: какво ни носи палеоботаниката? За човекът, който се интересува от заобикалящия го свят, палеоботаниката може да му предложи знание за разнообразието на растителните видове в далечното минало, как е протекла еволюцията на растенията, как е протекла еволюцията на растителните съобщества, информация за произхода на отделни видове и миграцията им във времето и пространството. Чрез палеоботаниката с голяма точност може да възстановим и палеоклимата по времето на погребването на растителните части, открити от нас палеоботаниците след милиони години. Това става възможно като определяме рецентни аналози на фосилните видове и установяваме при какви климатични условия са разпространени днес тези аналози. Така може да докажем, че преди около 35 млн. години, на територията на Родопите е царял тропичен климат и са расли палми на сушата, а в крайбрежните зони на топлото палеогенско море са се развивали коралови рифове. Възможно е от това и някой да не се впечатли, но съм сигурен, че у повечето хора ще се появи интерес да научат още нещо за тези праисторически времена и още, как са се развили събитията до днес. Чрез палеоботаничните данни могат също така да се възстановят и палеоекологичните условия. Отново посредством рецентните аналози на фосилните видове може да се представи релефът в околността на седиментния басейн, наличието на езера, блата или лагуни, гори или степи. Друго, с което може да помогне палеоботаниката е датирането на седиментите, в които са открити растителни фосили. След като се установи възрастта на даден фосилен вид или цяла фосилна растителна формация, може да се твърди, че ако той/тя се открие някъде в друг географски район, седиментите от новото находище ще са със същата възраст. Палеоботаниката с палеозоологията са в основите на биостартиграфската наука, която определя относителната възраст на скалите, изграждащи земната кора. И накрая на тази тема, няколко думи за емоциите, които предизвиква у мен работата ми като палеоботаник. Срещата с многомилионното минало винаги носи тръпката на откривателя. Тя е същата, като при палеозоолога, археолога или историка, попаднал на ценна реликва. Чувството, че нещо ново и непознато, непипнато от човешка ръка стои и чака някой да го открие, не дава мира на изследователя в мен. Природата ни дава възможности да я разберем, да проникнем в същността ѝ, да разкрием вечните процеси в нея. Пример за това са фосилите и в частност растителните останки. Да не се възползваме от тази възможност е според мен, твърде високомерно. А високомерието на човека се наказва рано или късно от тази същата природа. Нека да използваме всяка възможност, която ни се отдава! Целият брой 96 на "Българска наука" може да изтеглите от тук.
  3. Бактерии успяха да захранят батерия за 13 поредни дни Учени постигнаха следващата стъпка в областта на бактериалните горивни клетки като генерираха енергия за 13 поредни дни. Удължаването на живота на батерията е осъществено чрез симбиозни взаимовръзки на два вида бактерии от няколко капки мръсна вода. За достигане на търговско ниво ще е необходима още много работа, но това е първият път, в който бактериална синергия генерира енергия. Успехът е постигнат от учени от Университета на щата Ню Йорк в Бинхемтън (Binghamton University) и е обявен в Biosensors and Bioelectronics. Това всъщност не е нова идея. През 1911 г. М.С. Потър (M.C. Potter) изобретява бактериалните горивни клетки и успява да генерира енергия от E. coli. Идеята е микробите да преобразуват химическата енергия в електрическа. Големият плюс е, че микробите емитират малко количество въглероден диоксид. Фототрофните бактерии се нуждаят от слънчева светлина, въглероден диоксид и вода, за да произведат енергия, също като растенията. Хетеротрофните бактерии се нуждаят от поглъщане на органична материя или други бактерии, за да оцелеят. Seokheun Choi и Lin Liu смесват двата вида бактерии в малка клетъчна кухина, една пета от размера на чаена лъжичка. След което ги излагат на слънчева светлина и прибавят малко храна, за да захранят хетеротрофната бактерия и да ги карат да растат. Хетеротрофната бактерия произвежда въглероден диоксид, от който фототрофната бактерия се нуждае, за да създаде собствена храна, след което хетеротрофната бактерия изяжда фототрофната. Не се дава повече храна. Този кръг обаче продължава да се осъществява и създава енергия за 13 поредни дни. Източник: MFCGuy2010 Метаболизмът на бактерията непрекъснато създава електрически ток от 8 микроампера на кв.см от клетката. За сравнение, един 42-инчов телевизор с висока резолюция се нуждае от около половин ампера електрически ток, за да работи. Тоест един телевизор ще се нуждае от 62 500 от тези бактерийни клетки, за да работи. Това е само първата стъпка в разработването на енергия, произвеждана от бактерии. Малкият им размер позволява да започнат да действат без много електрическо съпротивление. В практиката тези клетки не биха се използвали за захранване на домашния тостер, но могат да предоставят енергия в отдалечени или опасни райони. Устройствата не изискват много енергия, като например болнични монитори и диагностични сензори биха могли основно да се захранват по този начин. "Има някои предизвикателства при използването на тази техника. Балансирането на растежа на двата вида микроорганизми, за да се извлече максималната мощност на устройството, а също и необходимостта да се осигури, че тази затворена система ще генерира постоянно енергия без допълнителна поддръжка. Затова са необходими дългосрочни експерименти", обяснява Seokheun Choi. Seokheun Choi; Снимка: Binghamton University Нова разграждаща се батерия, която се отваря като нинджа звезда, може да захрани биосензори и други малки устройства при полеви условия. Източник: Binghamton University Ако името на Seokheun Choi е познато на читателите, то е защото ученият е този, който е разработил други иновативни батерии, базирани на бактерии. През миналата година той създаде соларни панели с фототрофни бактерии вътре в тях, които създават енергия. Той е разработил и хартиена батерия, която се отваря като оригами и използва микроби от мръсни води или слюнка за захранването й. http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Bakterii-uspiaha-da-zahraniat-bateriia-za-13-poredni-dni_76238.html
  4. откриха най-големите динозавърски следи в Австралия: Listen live ABC's Emergency radio broadcast and listen to 630AM (Bowen and Townsville) 101.1 FM (Mackay), 89.9 FM (Airlie Beach) Watch now ABC News 24's rolling coverage of Cyclone Debbie World’s biggest dinosaur footprint discovered in ‘Australia’s own Jurassic Park’ Dinosaur tracks in Walmadany. (Damian Kelly) More than 100 million years ago, on a muddy stretch of land that is now Australia, nearly two-dozen species of dinosaur once roamed. There were duck-billed ornithopods, which left long, three-toed tracks in their wake. Heavy armored dinosaurs pressed large, tulip-shaped prints into the soil. Predators scratched the ground with their talons. And the feet of gigantic, long-necked sauropods created bathtub-sized depressions in the dirt. Asteroids struck, continents moved, sea levels rose and fell. What was once a damp, forested environment surrounded by shallow seas became the hot, rugged coastline of northwestern Australia. But the dinosaurs' tracks remained. The footprint assemblage, which contains evidence of 21 species, is the most diverse in the world, researchers reported Friday in the Journal of Vertebrate Paleontology. One of those tracks is the largest dinosaur print ever recorded: a 5-foot-9-inch print from a sauropod, or long-necked dinosaur. The tracks also provide the first evidence that spiky tailed stegosaurs lived in the land down under. [This triceratops is a Smithsonian icon. Now he'll be fed to a T. rex.] “The tracks provide a snapshot, a census if you will, of an extremely diverse dinosaur fauna,” lead author Steve Salisbury, a paleontologist at the University of Queensland, told Gizmodo. “Twenty-one different types of dinosaurs all living together at the same time in the same area. We have never seen this level of diversity before, anywhere in the world. It’s the Cretaceous equivalent of the Serengeti. And it’s written in stone.” There are thousands of marks along the 15-mile stretch of coastline, called Walmadany by the indigenous Goolarabooloo people and labeled James Price Point on most maps. Salisbury likened the region to “Australia's own ‘Jurassic Park.’ ” The Goolarabooloo have known about the fossil trackways for millennia. The massive markings, which are visible only at low tide, are featured in Goolarabooloo oral histories, or “song cycles,” Salisbury told the BBC. “They relate to a creation mythology, and specifically the tracks show the journey of a creation being called Marala — the emu man. Wherever he went he left behind three-toed tracks that now we recognize as the tracks of meat-eating dinosaurs,” he said. [Dinosaurs took months to hatch out of their eggs. That may have doomed them.] In 2008, Walmadany was selected as the preferred site for a natural gas plant. Worried that the sacred and scientifically significant site would be lost, the Goolarabooloo reached out to paleontologists and asked them to look into the tracks. “We needed the world to see what was at stake,” Goolarabooloo leader Phillip Roe said in a statement. The area was listed as a natural heritage site in 2011, and plans for the natural gas plant fell apart two years later. Paleontologists create a cast of the gigantic sauropod print. (University of Queensland) Working alongside the Goolarabooloo, who are considered the region's “traditional custodians,” Salisbury and his colleagues spent 400 hours investigating the markings. Each one was measured with three-dimensional photogrammetry, a technique used to build a 3-D reconstruction of an object by taking photographs from a variety of angles. For some tracks, the scientists also made casts out of flexible silicon, which can later be used to produce museum replicas of the prints. According to Salisbury, most other Australian dinosaur fossils come from the continent's eastern side and date back to the mid-Cretaceous, about 90 to 115 million years ago. These tracks, which are between 127 and 144 million years old, represent the only fossil evidence from the early Cretaceous and are some of the oldest dinosaur remains in Australia, he said. https://www.washingtonpost.com/news/speaking-of-science/wp/2017/03/27/worlds-biggest-dinosaur-footprint-discovered-in-australias-own-jurassic-park/?tid=ss_fb&utm_term=.fcd408023319
  5. Скандалната история на ваксините (видео) Всяка година милиони деца и възрастни биват ваксинирани срещу болести, които само преди няколко десетилетия са били смъртоносни и са погубвали хиляди животи. Болести като рубеола, полиомиелит, морбили. Страхът и ужасът, които тези болести са предизвиквали у хората, все повече избледняват в тяхната памет. И въпреки фактът, че ваксините имат ефект, скептиците набират скорост, техните твърдения се лансират от холивудски звезди и дори от президента на САЩ Доналд Тръмп, пише New scientist. На родна почва страховете пък се подклаждат от невъзможността на правителството почти всяка година да осигури налични ваксини навреме и боравенето с пораждащи съмнения дарения. Според Меридит Уодмън (Meredith Wadman), всички тези скандали и спорове не могат да затъмнят успешната история на ваксините. Уодмън излага аргументите си в книгата си Vaccination Race. Педантичните проучвания на Меридит Уодмън в нейната книга започват с трогателната история на момиченце, родено през 1964 г., което оцелява едва 16 месеца преди да стане жертва на последиците от предадената от майката рубеола. Тя прекарва едва девет дни от своя кратък живот извън болница. Ваксинирането по света се извършва на принципа, разработен от Едуард Дженър през 1796 г., при който имунната система, заразена с убит или отслабен патоген, създава по естествен път защитен отговор на болестта. В книгата си Уодмън проучва действията на онези, които са замесени в историята на ваксинацията. Особено Ленард Хейфлик (Leonard Hayflick), чийто възглед за по-безопасен начин за ваксиниране от този, прилаган през първите години на ваксинациите, довежда до дългогодишни спорове. Макар редица ранни ваксини да са работили добре, страничните ефекти винаги са били обект на загриженост, било поради това, че вирусът остава заразен, било защото протеините са възпламенявали остра имунна реакция. Множество ваксини са били тествани, без съгласието им, върху затворници, деца и дори новородени бебета. Ранните ваксини също така са използвали клетки от други животни. Често умрелите или отслабените вируси са били отглеждани върху клетки от маймуни, за които погрешно е било смятано, че не съдържат трансмисивни инфекции. Туморните клетъчни линии са съществували, но са били смятани за ненадеждни - какво ще стане ако раковите клетки преминат в тялото чрез ваксината, са се питали тогава. Уодмън описва в книгата си скандалното прикриване по онова време, последвало откритието, че маймунските клетки, използвани при ваксинациите, са били инфектирани с вирус SV40, който може да заразява и хората. Намесата от страна на богаташи извън научните среди като филантропа Мери Ласкър (Mary Lasker) довеждат дори до още по-големи инвестиции във ваксини, отглеждани в животински клетки, въпреки нарастващите доказателства за липсата им на сигурност и ефективност. Тогава се намесва Хейфлик. Работещ в Wistar Institute във Филаделфия, той е бил надарен млад учен, според чиято логика феталните клетки от една нормална бременност са без вируси и безопасна алтернатива за развитието на ваксините. През 1962 г. той се сдобива с тъкан от абортиран ембрион и създава нова клетъчна линия - WI-38. Всяка е съдържала няколко милиона клетки, отгледани от един абортиран човешки ембрион. Заразени с рубеола, полиомиелит, бяс, хепатит А и други вируси, клетките WI-38 действали като гостоприемник за развитие на тези вируси, така че биха могли да се използват като основа на ваксини, твърдял Хейфлик. И най-вече - били без заразите, открити във вирусите, отгледани в животински клетки. През 1986 г. Хейфлик обаче открива, че директорът на института е подал молба за патент за клетъчната линия WI-38, за да бъде използвана за ваксина срещу бяс. Хейфлик напуска института като взима всички клетки със себе си и ги предава на Университета Станфорд. Отгледани първоначално в института обаче, тези клетки са били собственост на институцията и надареният експериментатор за малко се разминава с това да бъде даден под съд. Хилари Копровски, директор на Wistar Institute, бива инжетиран от Стенли Плоткин с ваксина срещу бяс, разработена с употребата на WI-38 през 1971 г.; Снимка: Wistar Institute Защо биологът се решава на тези действия? Меридит Уодмън няма съмнение, че причината е, че е работил по думите й "под принуда, управляван от закоравели, свръхконсервативни, ваксинни регулатори", които са го спирали да използва тези клетки за разработване на ваксини. От тук и решението му да продаде тайно клетъчната линия на фармацевтични компании. Това му носи преследване до живот и никога не бива официално признат по заслуга. Отнело е цяло десетилетие на протакане преди американските регулатори да капитулират и да одобрят неговите клетки за разработване на ваксини (Европа е била по-бърза в това отношение). Оттогава над 6 милиарда ваксинни дози, базирани на тази клетъчна линия, са защитили хората от рубеола, бяс, морбили и други смъртоносни или обезсилващи болести. В случая с рубеолата, при която ако порази бременна жена причинява тежки последици върху ембриона, ваксината прекратява инфекциите и слага край на обичайната практика по онова време майките да правят аборти, щом биват заразявани в ранна бременност. Така една ваксина, която е базирана върху тъкан на абортиран фетус, всъщност предизвиква много по-голям принос в защита на живота, отколкото всички активисти срещу абортите. Историята на Хейфлик е необикновена и Уодмън трябва да бъде поздравена, според списание Guardian, не само за разкриването й, но и за съобщаването й на света. Книгата й е описана от изданието като първокласна научна разработка, която връща справедливостта за Хейфлик - велик учен, чиято заслуга остава непризната поради твърдоглавостта му. В наши дни, вече на възраст 86 години, Хейфлик е частично реабилитиран, като работи като съветник на няколко биотехнологични компании и е автор на редица добре приети книги. Името му е известно и от познатия в науката Предел на Хейфлик (Hayflick limit) - става дума за горната граница на възможния брой делене на една клетка. Дотогава учените са смятали, че клетъчните линии могат да се делят безкрайно. Наличието на горна граница дава шанс на учените да изучават клетъчното стареене, като се фокусират върху механизма, който регулира ограничаването на клетъчното делене. Това отвори нови възможности за придобиване на важни познания за рака и стареенето. Нещо повече - неотстъпчивостта на Хейфлик за правото на употреба на човешки клетки, вместо животински такива, при направата на ваксини, спомага за ускоряване на революцията в общественото здраве на запад, макар малцина да са му били благодарни навремето. Въпреки това той изиграва ключова роля в победата във войната срещу вирусни болести като рубеола и полиомиелит - постижение, което ни е освободило от наистина ужасяващи мъки. От времето на Хейфлик много неща са се променили. Много съвременни ваксини използват само онези части от патогена, които стимулират имунен отговор, така че няма възможност за зараза. Въпреки това историята на ваксините не е романтична приказка. Тя е успешна история за възрастни. Подробна и дедуктивна, книгата Vaccine Race не е лесна за четене. Но измежду нейните подробни описания на подготовка на клетки, описания на теми около абортите и историята на откритието, че нормалните клетки имат ограничена продължителност на живота, има и изобилие от аргументи срещу онези, които са възприели като чиста монета конспиративните теории на антиваксърското движение. Д-р Ленард Хейфлик изнася лекция по повод 50-тата годишнина от своето откритие Ленард Хейфлик обяснява решението си да отнесе ампули с WI-38 от Wistar Institute; Източник: Web of Stories http://nauka.offnews.bg/news/a_1/a_76204.html?preview=ok
  6. винаги е по-лесно да платиш някаква мижава сума, отколкото да водиш скъпа кампания. Римляните/а и ромеите са го ползвали този похват твърде често.
  7. Новите болшевики Патогенът на политическата коректност броди из Западната цивилизация и заплашва да зарази смъртоносно целия сложен организъм с болестите на цензурата, розовия фашизъм и мекия расизъм на ниските очаквания. От САЩ и Канада през Великобритания и Австралия до Белгия, Франция, а вече и България – свободният свят е застрашен от идеологията на несвободата, маскирана като загриженост за малцинства и чувства. Съвременният либерализъм представлява някаква брутална мутация на класическия либерализъм и няма нищо общо с ценностите, които превърнаха Запада в най-великата свободна и просперираща цивилизация в човешката история. Огромна част от днешните либерали приличат на политически коректни зомбита, които желаят да цензурират и да контролират езика, да използват репресивната сила на държавата, за да мачкат свободното слово. Тези понякога многоцветни и татуирани млади неомарксисти са новите болшевики, мулти-култи хунвейбини, решени да демонтират основите на Западния свят, да пратят в небитието индивидуализма и личната отговорност и да ги заменят с нов отблъскващ колективизъм, доминиран от политиките на идентичността. За тях не е важно какво е съдържанието на характера ти, те не се интересуват от идеите и действията ти, в тяхната чудовищна идеология единственото важно е цветът на кожата, религията, полът, сексуалната ориентация. Те разделят света на жертви и насилници. Насилниците са хетеросексуалните бели мъже християни – вечните злодеи, които олицетворяват лошия Запад. Жертвите са всички останали – жени, чернокожи, гейове, лесбийки, мюсюлмани… Всеки, който може да бъде определен като представител на малцинство, веднага попада в колективния блок на репресираните. Цялата анти-Тръмп, анти-Брекзит, про-ислямска, про-мигрантска истерия, сковала Западния свят, се корени в патологичното желание на новите леволиберални политкоректни мазохисти да накажат белите мъже и да подчинят свободните народи на своята дистопична визия за свят без граници и традиции, в който постмодерните брътвежи за липсата на обективна истина и морални императиви са закон. Една кошмарна версия на света, в която публичната екзекуция с камъни на изнасилени жени в ислямския свят е точно толкова лошо нещо, колкото са секси рекламите с разголени красавици в Париж или Лондон. Свят, в който полът е само социална конструкция без биологична основа и всеки може да се идентифицира като мъж, жена или каквото си иска по всяко време. Болните им цели включват още тотална цензура и насилие срещу хора, които мислят по различен начин от тях. Техните отровни идеи си пробиват път в реалния свят. Тези политкоректни мутанти на либерализма гъмжат и злосторстват из политическите, академични, медийни и културни елити на Западния свят. Преди дни в Канада одобриха абсурден закон срещу “ислямофобията”, който може да прати на съд дори най-умерения и рационален критик на исляма. Пак в Канада друг закон наказва работодатели и университетски преподаватели, които отказват да използват измислените от местните културни марксисти обръщения за служители и студенти, които не се идентифицират нито като мъже, нито като жени. В САЩ холивудски звезди и журналисти открито призовават за убийството на президента Тръмп. Масовите протести, блокади и насилие срещу неговите привърженици са всекидневие. Опозицията се самонарече “съпротива”. Проведе се масов “Марш на жените”, съорганизиран от ислямистката Линда Сарсур, която има силни антисемитски възгледи и публично призовава Западът да се подчини на ислямския закон шариат. Това е все едно ККК да правят антирасистка демонстрация. Ултралеви анти-Тръмп протестиращи редовно нападат и блокират лекции на автори и публични личности, които не харесват. Те подпалиха университета в Бъркли и спряха реч на Майло Янополус, после атакуваха с огън и камъни колежа в Мидълбъри заради лекция на уважавания интелектуалец Чарлз Мъри, биха невинни хора и вкараха негова колежка в болница. В Лондон поредният терористичен атентат на радикализиран мюсюлманин отпреди дни е о(т)писван от медиите или като “престъпление без мотив”, или като “продукт на британския расизъм”. В Германия всеки ислямски атентат с камион е отразяван, все едно че камионът е извършителят, а джихадистът зад волана по случайност е бил там. Прикриват се масови сексуални нападения, извършени от мигранти, кове се наратив, че най-голямата заплаха за Европа всъщност е националпопулизмът, който е нищо повече от реакция срещу тероризма и парализиращата политическа коректност и симптом за болестта на Запада. В България либерални организации и техни представители пишат жалби до комисията за защита от дискриминация и искат глоби и наказания за карикатури и “реч на омразата”. А какво е “реч на омразата”? Всяко слово, което не им харесва на тях. Те дебнат кой какво пише в социалните мрежи и са готови да докладват, да забраняват, да смазват свободата. И всичко това с камуфлажа на загрижеността за малцинствата. Тоталитарни вълци с мултикултурни овчи кожи и знаменца в цветовете на дъгата. Пазете се от тези, които искат и мислят, че знаят как да направят света по-добър, красив и толерантен. И знаят по-добре от вас какво може и какво не може да говорите. Що е то SJW? Новите болшевики са познати още и като “сошъл джъстис уориъри” – воини за социална справедливост. Накратко – SJW. Те не искат просто равен старт, а равен резултат. И ако няма равен резултат, то това задължително е продукт на патриархалния потиснически ред. Tе не желаят да участват в спор с другата страна. Те искат да забранят другата страна. Затова са толкова опасни. “Толерантни” активисти, които прегръщат тиранията и могат да я наложат на всички нас, ако не внимаваме и не браним най-ценното – свободата на словото. А тя включва и свободата да нараниш нечии емоции. Защото фактите са по-важни от чувствата. https://trud.bg/новите-болшевики/
  8. един от администраторите на популярната ФБ Група: Клуб Военна история: https://www.facebook.com/hystoryofwars/?fref=ts
  9. Ships, shipbuilding and sailing in the Ancient Mediterranean: https://www.futurelearn.com/courses/shipwrecks/4/steps/60351#FLShipwrecks
  10. И по разцветка напълно се отличава от пурпура, добиван от мекотелите. Пълководческият плащ е червен, не пурпурен. Както ти го повтаряме за 100-ен път - пурпурът е цветът на императора. Цветът на ръководните кадри в римската армия /центуриони, легати, трибуни/ е червен. Ако някой легат нахлузи пурпурен плащ, това означава, че той оспорва централната власт. Демек гражданска война.
  11. Битката при Ахелой накратко: Кога: 20,08,917 г. Къде: р. Ахелой, Ахелойско поле между Поморие и Несебър, дн. България Кои участват: 1) България Пълководец: Симеон I, (предполага се че и Теодор Сигрица и Мармаис вземат участие в битката) Армия: Според погрешното четене на изворите – 60 000 души, реално – неизвестно, новероятно около 15,000 души Загуби: неизв. 2) Византийска империя Пълководец: Лъв Фока, Константин Липс, Йоан Грапсон, Олвиан Марул, Роман Аргир, Лъв Аргир, Варда Фока, Мелиас Армия: Според погрешното четене на изворите – 62 000, реално – неизвестно, но вероятно около 20,000 души Загуби: По-голямата част от армията Резултат: Решителна българска победа Класическата представа за битката при Ахелой, представена нагледно: Проблемът с числеността: 1) Според класическата българска историография, българската армия наброявала 60,000 души а ромейската – 62,000 души. Къде е проблемът. Проблемът всъщност е, че изворът, цитиран за тази битка – текстът „Поля от злато и мини за скъпоценни камъни“ на арабския историк ал Масуди, всъщност не се отнася до битката при Ахелой (шокирани погледи и драматична музика на заден фон). Текстът на ал Масуди се отнася до битката при Влндр (ولندر – представяна във френския превод като Валандер) и се касае за сражение, водено през 932 или 934 г. между силите на четирите племена (печенези, маджари, хазари и авари) и византийско-българската армия, пратена да ги пресрещне, вероятно някъде в Сърбия (основното подозрение пада върху Белград). Във всеки случай, всеки елементарно грамотен човек, използващ френски, може да влезе ето тук и да прочете сам описанието на тази битка, в която Масуди обяснява за участието на местния гарнизон в сражението и т.н. Самата битка е изключително прецизно разгледана тук. С други думи, всичко което сте чели за числеността на двете сили при Ахелой, са пълни глупости. 2) Вторият проблем с числеността на армиите е размера на бойното поле. Равнината, където се води битка е приблизително 6 на 4 км или 24 кв. км. Ако в нея бяха събрани 122,000 души, то тогава на всеки кв. метър от равнината трябваше да има по 5 души, което подозрително напомня на пого на метъл концерт, с тази разлика,че място за мърдане няма, какво остава за сложните маневри, изпълнени от двете армии в хода на битката. С оглед на ограничената площ на бойното поле, двете армии, които се срещат при Ахелой вероятно наброяват не повече от 30-35,000 души общо. Защо армиите са били толкова „малки“? Отговорът на това се крие в историческия контекст, потвърден от всички водещи византийски източници, като се почне от Продължителят на Теофан и се стигне до Йоан Скилица. Освен армията, която ромеите организират бързо през лятото на 917 г. (тъй като преди това е трябвало да подпишат мир с арабите в Азия), Византия разчита и на печенежки отряди, които да пресекат Дунав с помощта на флота, воден от Роман Лакапин. Т.е. ромеите не разчитат единствено на силите си в Тракия, но и на нашествие от север. От своя страна, Симеон, който следи внимателно ромейските ходове няма как да оголи северната си граница срещу печенезите и да хвърли всичко на юг против Византия. Българският владетел трябва да раздели силите си, а и да реагира в последния момент. Писмата на патриарх Николай Мистик подсказват, че офанзивата срещу България не е обявена от по-рано и представлява изненадващ удар, който е трябва да приклещи българите в Мизия между чука и наковалнята. Това означава, че Симеон има не повече от месец два за да организира своите сили, да остави силни гарнизони в Преславец и другите крепости в Делтата на Дунав и същевременно да поведе армията си срещу ромеите (макар изворите да не споменават изрично неговото име като водач на българската армия). От походите на Никифор в България и операциите на Тервел в Тракия знаем, че ядрото на българската армия представлявала „елитна част“ с размер 12-15,000 души. Вероятно именно с този контингент борави и Симеон, тъй като само това „редовно“ звено на армията е можело да бъде мобилизирано и задействано в подобни кратки срокове. От своя страна, ромеите също разполагат с ограничени редовни сили, които биха могли да ползват без да „вдигнат шум“ с масова мобилизация на войските от темите. Това, което знаем с относителна сигурност е, че между 840 и 1025г., Византия разполага с около 30,000 войници от редовните подразделения – тагмата. Тези подразделения били разположени в ключови сектори на империята и служели за гръбнака, около който се формирали армиите, подсилвани със стратиоти от темите, свиквани в случай на големи походи или открита война. Ако приемем, че ромеите са били сигурни в мира с арабите, то най-вероятно, Лъв Фока е поставен начело на цялата тази редовна армия, част от която са и елитните дворцови контингенти на екскувитите и иканатите, чиято обща численост е не повече от 1,500 души. Фактът, че Лъв Фока все още разполага с достатъчно армия, че да се опита да спре Симеон при Катасирти (близо до Константинопол) навежда на мисълта, че не цялата ромейска армия участва в битката при Ахелой, в този смисъл, можем да предположим, че византийците използват около 2/3 или към 20,000 от цялата си армия, докато българите разполагат с около 15,000, командвани от Симеон. Фактът, че българите избират да ударят Фока при Катасирти през нощта, вместо да дават открито сражение подсказва, че армията им едва ли е била по-голяма от ромейската в тази втора битка. Нека не забравяме, че в началото на битката при Ахелой, българите понасят немалки загуби от успешната начална атака на ромеите, за която говори Скилица. Ходът на битката: За разлика от хиперболизираната численост на армиите, ходът на битката може да бъде възстановен относително безпроблемно по наличните извори. Двете армии се среща северно от град Поморие, западно от р. Ахелой. Ромеите се строяват успоредно на морето, като град Поморие остава зад гърба им, както и лагерът им. Българите заемат височините западно от р. Ахелой, като Симеон оставя някаква част от кавалерията си в резерв на своя десен фланг. Двете армии започват битката, като ромеите постигат значителен превес в началото. Според византийските източници първоначално силите на Лъв Фока буквално разбиват българите, но такова заключение би било прибързано, особено с оглед на бележката, направена от Йоан Скилица, който отбелязва, че българите, макар и надвити се изтеглили организирано. В този ключов момент, византийските сили настъпват на североизток, преследвайки българите. Според легендата, представена от Скилица, Лъв Фока изпуска коня си докато пие вода от малък поток по средата на бойното поле, конят побягва и предизвиква паника сред ромеите. Идеята, че обучен боен кон ще избяга от господаря си и ще обикаля бойното поле хаотично няма никаква връзка с действителността. Нещо повече, ромейската армия е съставена от професионални войници, които няма да се хвърлят в бягство при вида на кон без ездач, пък бил той и конят на военоначалника, най-малкото, защото всяка турма от армията си има свой командир, който да я контролира в бой. Далеч по вероятно е Симеон да се възползва от разтеглянето на вражеската линия за да нанесе концентриран удар полевия ромейски фланг, който все още се бори да отхвърли българското дясно. Българската конница в резерв обхожда фланга на ромеите, разбива го и започва да нагъва центъра и десния фланг в класическа асиметрична маневра. Същевременно, лявото българско крило прекъсва организираното си отстъпление и преминава в контраатака. Самият факт че подобна маневра е възможна показва, че българските отреди са съставени от редовни, професионални войници, навикнали на маршове и контрамаршове. Обходът на българската конница по левия ромейски фланг отрязва пътя за бягство на византийците към Поморие и ги принуждава да се опитат да форсират р. Ахелой и да се доберат до Месемврия (Несебър). Именно в опита си да избягат към морето и да прекосят тинестата река, ромеите губят голяма част от армията си, която се дави или бива премазана от своите. Лъв Фока достига Месемврия (явно с коня си, след като надбягва българите) и се завръща с кораб до Константинопол, което му дава време да организира останалата част от бойците от тагмата и да се опита да пресрещне Симеон, който напредва към Константинопол. След победата, в български плен попадат мнозина ромеи, повечето от които са продадени по робските тържища в Черноморието. Битката при Катасирти и проваленото нашествие на печенезите: Как да си обясним факта, че ромеите не успяват да докарат армията си изцяло за кампанията срещу България? Всъщност е много просто, векове по-късно, държавите в Европа изпитват сериозни трудности да доведат уречените войски на уреченото място в уречения момент. С други думи, тагмата просто не успява да се събере на време за похода. Защо тогава човек с опит като Лъв Фока (който е доместик на схолите – сиреч командир на дворцовите отряди) рискува с избързване и събрана на две на три армия? Отговорът се крие в голямата византийска стратегия за кампанията. Лъв и правителството на регентката Зоя знаят,ч е ако ромеите не се появят навреме за похода срещу България, печенежките вождове, нахлуващи през Бесарабия могат да се откажат да нападат владенията на Симеон въпреки сключената между тях и управителя на Херсон (Йоан Вогас). Фока знае, че действията на сухопътните сили трябва да бъдат калибрирани и с движенията на флота на Лакапин. Т.е. Лъв Фока е сериозно притиснат от времето. В началото на август, той разполага само с около 2/3 от предвидените сили, но въпреки това решава да действа и залага на елемента на изненадата, както и на професионализма на своите сили. Вероятно, по-голямата част от тях са войски от балканските територии и западна Мала Азия, които и преди са се срещали с българите на бойното поле. След като е разбит при Ахелой, Лъв се завръща в Константинопол, събира останалите части на тагмата (Йоан Скилица я нарича „многобройна войска“) и поема на север срещу възможно навлизане на българите. Към армията му, вероятно, се присъединяват и остатъците от силите, разбити при Ахелой. В крайна сметка, Симеон не рискува да изпрати цялата си сила на юг, а провожда един или два по-малки отряда, а сам бърза да се върне към Преслав, за да посрещне евентуалния втори елемент от византийската инвазия – печенегите. Във всеки случай, византийските извори, с изключение Продължителят на Теофан подчертават, че Лъв Фока успява да надделее над малките български отреди, но не рискува да се ги преследва а избира да запази основните си сили и да прекрати действията срещу българите. Нерешителните действия в Тракия и споровете, разгорели с емежду друнгарият Роман лакапин и херсонския първенец Йоан Вогас довеждат до провал на печенежката експедиция. Каква е причината Вогас и Лакапин да влязат в остър спор помежду си е въпрос, по който можем само да гадаем, но е факт, че Лакапин е заплашен с военен съд заради поведението си по време на кампанията. Спасяват го само значителните му връзки в двора.Във всеки случай, печенезите научават, че ромейска армия няма да напредне от юг, а същевременно, византийските велможи, с които трябва да си съдействат се изпокарват помежду си. Това кара вождовете на печенежките отреди да се оттеглят на север и да се завърнат в украинските си земи, без да навредят на българите. Заключение Битката при Ахелой без всякакво съмнение е един от най-сериозните български успехи, постиган срещу Византия. Ограничените ресурси на Симеон, както и заплахата от печенежка инвазия, обаче, ликвидират всички позитиви, натрупани от българска страна и дават шанс на Лъв Фока да гарантира неприкосновеността на ромейската столица и да отрази недостатъчно силния натиск на българите в Тракия. В този смисъл, битката е тактически шедьовър, доказващ майсторството на Симеон като пълководец, но от стратегическа гледна точка, кампанията се явява по-скоро реми, с оглед на факта, че не носи никакви позитиви на двете страни. Бунтът на сърбите, провокиран от Византия подсказва, че Империята разполага и с други средства за да отвлчече вниманието на Симеон от Константинопол. Въпреки това, победата при Ахелой, комбинирана с успеха при Пиги (922г.) накланят везните в полза на българското оръжие на Балканите и дават възможност на Симеон да води своята агресивна политика срещу империята. Най-важният извод от настоящият текст касае въпроса с числеността на армиите. В продължение на десетилетия, българската историография използва изфабрикувани цифри, базирани на, не мога да не се усъмня, нарочно недочитане на информацията, предоставена от ал Масуди и пресъздаване на един исторически фарс, съшит с бели конци. Без да има нужда от грандоманско преовеличаване на българската армия, битката при Ахелой с право заема величава страница във военната история на народа ни. Използван Литература: Haldon, J. – Warfare state and society in the Byzantine world, 505-1204 Macoudi – Les Prairies d’Or Treadgold, W – Byzantium and its army, 284-1081 ГИБИ, том V ГИБИ, том VI https://historyofwars.net/2017/03/27/battleofacheloi/
  12. Въпреки тъпото заглавие си струва да се прочете: Huns and other nomadic populations in central Asia sometimes bound infants skulls' to modify their shapes. (Erzsébet Fóthi/Hungarian Natural History Museum, Budapest) To hear the Romans tell it, the arrival of Huns at the empire's border was an unmitigated catastrophe. “The Huns in multitude break forth with might and wrath … spreading dismay and loss,” read a poem engraved on a wall in ancient Constantinople. “And naught but loss of life and breath their course shall ever stay.” The nomadic Huns, who ranged across Eastern Europe, the Caucasus and Central Asia, were called “treacherous,” “scarcely human,” “the scourge of all lands.” Historical accounts, many of them written long after the wars with the Huns were over, blamed them for the fall of Rome and the Dark Ages that followed. It's certainly true that the Huns' military campaign cut the Roman Empire to its core. But Susanne Hakenbeck, an archaeologist at the University of Cambridge, was suspicious of accounts by the bitter losers. “The way they write about them is really cliched,” she said. “They say, ‘they look like animals,’ ‘none of what they do is civilized,’ ‘they're all terrible.’ And I just thought, how can this be true? There’s so much obvious bias in these sources. What was really going on?” To answer that question, Hakenbeck went straight to the source: She examined the bones of the Huns themselves. For a new paper published in the journal PLOS One Wednesday, Hackenbeck studied the remains of roughly 200 people from five 5th-century sites in a Roman frontier region called Pannonia (in what is now Hungary). By examining the ratios of elements contained within the ancient people's bones and teeth, Hackenbeck and her colleagues could figure out who they were and how they lived. What the scientists found surprised them. While the Roman and Hunnic elites were at war, regular people living on the margins of these two empires were able to coexist, even cooperate. Bones buried in the same cemetery carried signatures of dramatically different lifestyles — some bore evidence that their owners were farmers, others had traits of nomads. Some bones suggested that the individual was born into a roaming tribe but later settled down; others indicated the opposite lifestyle change. “There were enormous changes in people's life circumstances, both in specific individuals and within populations,” Hakenbeck said. “People were doing all sorts of different things, but they all ended up in the same cemetery.” This suggests that that story of inhuman violence told by Romans is “mostly inappropriate,” Hakenbeck said. “It wasn’t necessarily just a story of conflict, but more a story of cross-border exchanges, cross-border adaptability.” A map of the sites analyzed by Hakenbeck and her colleagues. (Fred Lewsey/Cambridge University) Hackenbeck's analysis relies on the adage, “we are what we eat and drink,” she said. Different diets will leave characteristic signatures in the carbon, nitrogen and strontium isotopes contained inside a person's bones (elements come in different versions, or isotopes, that differ in mass). The nomadic Huns subsisted on meat, milk and millet, a tiny grain valued for its adaptability and short growing period, and their remains reflected that. They contained higher ratios of nitrogen 15, which is found in meat, and an isotope of carbon that's preferred by arid-area grasses like millet. By contrast, agricultural populations ate mostly grains and other plants; their bones contained the form of carbon preferred by fruits, vegetables and wheat. The element strontium, which dissolves in drinking water and gets incorporated into tooth enamel, could also be used to trace individuals to their birthplaces and determine how much they'd traveled since childhood. In addition, some skulls bore evidence of modification — Huns and other ancient people shaped their heads by binding infants' skulls. Isotopic analysis of remains from the Pannonian gravesites indicates that these communities were in flux. It appeared that some Huns were attracted to the agricultural lifestyle and settled down. In other cases, farmers seemed to have taken up arms and joined the migrating herdsmen. There are no clear patterns based on sex, skull modifications or accompanying grave goods, Hakenbeck said. She interprets this as a sign that ordinary people on the frontier, who often faced the same political and economic pressures, continued to swap knowledge and culture even as their leaders fought. “These were difficult times — there was violence, there was economic instability — and I imagine having recourse to different types of subsistence was a kind of insurance policy,” she said. Though archaeologists have conducted isotope analyses at sites in Europe, Hakenbeck said she hasn't heard of anything like this kind of mixing. The Pannonia region was unique, she believes, because it is bisected by rivers (an important mode of transportation) and because its climate was suited to both farming and herding. She did find one written account of a Roman citizen who took up the Huns' way of life. A 5th-century Roman emissary to Atilla, the ruler of the Huns, wrote about encountering a former merchant at the conqueror's court. Apparently the man had been a prisoner but chose to stay with the Huns even after his ransom was paid. In the Roman's account, the envoy convinces the merchant to return to his life in the empire, but that could be a politically motivated embellishment, Hakenbeck said. Who knows what happened in real life, or in cases not recorded by historians? “The thing about isotope analysis is it allows us to get to grips with what ordinary people’s lives were all about,” Hakenbeck said. “This is what, to me, is what makes archaeology so nice: The materials and the scientific methods, they don't discriminate. They pick up everyone.” https://www.washingtonpost.com/news/speaking-of-science/wp/2017/03/22/ancient-romans-depicted-huns-as-barbarians-their-bones-tell-a-different-story/?utm_term=.2f8a92ea0d13
  13. в Рим съвсем легално са се купували гласове, затова в края на краищата Републиката отишла в небитието.